Сара Шепард
Око за око (13)

12.
Следващият път сложи и дрехи за преобличане в чантата си

— Cuando es^[1]? — каза някой в ухото й. — Колко е часът? Време е Спенсър да умре!

Спенсър скочи. Мрачната позната фигура, която се бе надвесила над лицето й, беше изчезнала. Вместо това тя се оказа в бяла, чиста стая. На стената в спалнята висяха оферти на Рембранд и плакат с мускулната система в човешкото тяло. По телевизията Елмо учеше децата как да казват колко е часът на испански. Часовникът показваше 6:04 и тя реши, че е сутринта: през прозореца видя, че слънцето тъкмо изгрява, а от улицата се носеше аромата на пресни гевреци и бъркани яйца.

Тя погледна мястото до себе си и изведнъж всичко и стана ясно. Рен спеше по гръб, закрил лицето си с ръка, отвит до кръста. Баща му беше кореец, а майка му англичанка, затова кожата му имаше този идеален златист оттенък. На устната му имаше малък белег; той имаше бръчици край носа и рошава синьо-черна коса, и миришеше на дезодорант „Адидас“ и прах за пране „Тайд“. Големият сребърен пръстен, който носеше на десния си показалец, проблесна на сутрешното слънце. Той свали ръката от лицето си и отвори красивите си очи с форма на бадем.

— Хей — той бавно прегърна Спенсър през кръста и я придърпа към себе си.

— Хей — прошепна тя, като се отдръпна от него. В главата й все още отекваше гласът от съня й: Време е Спенсър да умре! Това беше гласът на Тоби.

Рен се намръщи.

— Какво има?

— Нищо — каза тихо Спенсър. Тя притисна два пръста към шията си, за да усети пулса. — Просто… лош сън.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Спенсър се поколеба. Щеше й се да може, но просто поклати отрицателно глава.

— Хубаво. Ела тук.

Няколко минути се целуваха и Спенсър усети, как я залива вълна от облекчение и признателност. Всичко щеше да бъде наред. Тя беше в безопасност.

Това беше първият път, когато Спенсър спа — и остана цяла нощ, — в леглото на момче. Предишната вечер беше карала с пълна газ до Филаделфия, бе паркирала на улицата, без да си направи труда да плати за паркинг; родителите й сигурно така или иначе щяха да й вземат колата. Двамата с Рен веднага се бяха търкулнали в леглото и станаха само за да отворят на доставчика на китайска храна. По-късно се беше обадила на родителите си да им остави съобщение, че ще остане да преспи у приятелката си Кирстен. Тя се почувства глупаво, че се опитва да се държи благоразумно, при условие, че бе действала абсолютно безотговорно, но както и да е.

За пръв път, откакто получи първата бележка от А., тя спа като бебе. Причината отчасти бе в това, че се намираше във Филаделфия, а не в Роузууд, в съседната до Тоби къща, но и защото беше с Рен. Преди да заспят, те близо час говориха за Али — за приятелството им, за това какво толкова се бе случило, преди Али да изчезне, че някой да я убие. Освен това той й позволи да избере „свирене на щурци“ на озвучаващата машина, въпреки че това бе вторият му най-омразен звук след „бълбукащ поток“.

Спенсър започна да го целува още по-страстно и съблече неговата тениска, която бе облякла вместо нощница. Рен прокара ръка по голата и ключица, след това се изправи на колене.

— Искаш ли…? — попита той.

— Мисля, че да — прошепна Спенсър.

— Сигурна ли си?

— Аха — Спенсър се измъкна от бельото си. Рен измъкна ризата си през глава. Ритъмът на сърцето й се ускори. Тя беше девствена и си мислеше за секса по същия начин, както за всичко останало в живота й — че трябваше да го направи с идеалния човек.

Но Рен бе идеалния човек. Тя знаеше, че преминава през Точката, от която няма връщане — ако родителите й разберяха за това, те повече нямаше да платят за нищо. Или пък щяха да й обърнат внимание. Или да я пратят в колеж. Или да я нахранят, може би. Какво от това? Рен я караше да се чувства в безопасност.

* * *

Една „Улица Сезам“, едни „Драконови приказки“ и половин „Артър“ по-късно Спенсър се търкулна по гръб и се втренчи блажено в тавана. До тук с карането по-бавно. След това се обърна, подпря се на лакти и погледна към часовника.

— Мамка му — прошепна тя. Беше седем и двайсет. Часовете започваха в осем; със сигурност щеше да изпусне поне първия час.

— Трябва да тръгвам. — Тя скочи от леглото и огледа карираната си пола, сакото, бельото и обувките си, всичките струпани на купчинка на пода. — Освен това трябва да мина и през дома.

Рен седеше в леглото и я гледаше.

— Защо?

— Не мога да нося едни и същи дрехи всеки ден.

Рен очевидно се опитваше да сдържа смеха си.

— Но това е униформа, нали?

— Да, но аз носих тази блуза и вчера. Както и тези обувки.

Рен се захили.

— Мислиш за всичко, както обичайно.

Щом чу обич, Спенсър вдигна глава.

Тя се изкъпа набързо, изми и косата, и тялото си. Сърцето й все още биеше учестено. Тя се усещаше като кълбо от нерви, притесняваше се, че ще закъснее за училище, тормозеше се заради кошмара с Тоби, но бе напълно щастлива с Рен. Когато излезе от банята, Рен все още седеше на леглото. Апартаментът ухаеше на прясно сварено кафе. Спенсър улови ръката на Рен, бавно изхлузи сребърния пръстен от показалеца му и го сложи на своя палец.

— Отива ми — рече тя. Когато го погледна, на лицето му се беше появила загадъчна усмивка. — Какво? — попита тя.

— Нищо, просто си… — Рен поклати глава и сви рамене. — Трудно ми е да приема, че все още си в гимназията. Просто си толкова… подредена.

Спенсър се изчерви.

— Не съм.

— Напротив. Всъщност ти си дори по-подредена от…

Рен се спря, но Спенсър знаеше какво се канеше да каже. По-подредена от Мелиса. Тя усети как я изпълва удовлетворение. Мелиса може и да е спечелила войната за родителите им, но Спенсър бе спечелила битката за Рен. А само тя имаше значение.

* * *

Спенсър зави по дългата тухлена алея към къщата им. Часът вече беше девет и десет, вторият час в „Роузууд дей“ отдавна бе започнал. Баща й отдавна е заминал за работа и с малко повече късмет майка й щеше да бъде в конюшнята.

Тя отвори входната врата. Единствения звук, който се чуваше, бе бръмченето на хладилника. Тя изтича на пръсти до стаята си, като си напомни, че трябва да поиска извинителна бележка от майка си за закъснението — след това осъзна, че никога преди не й се беше налагало да иска извинителна бележка. Всяка година Спенсър печелеше наградата на „Роузууд дей“ за редовно присъствие и точност.

— Здрасти.

Спенсър изпищя и се обърна, като изпусна ученическата си чанта.

— Исусе! — До вратата стоеше Мелиса. — Успокой се.

— 3-защо не си на училище? — попита Спенсър, а нервите й бяха опънати до скъсване.

Мелиса носеше тъмнорозов велурен клин и изтъркана тениска, а подстриганата й на черта до брадичката руса коса бе прибрана назад с лента в морско син цвят. Дори когато бе спокойна, Мелиса успяваше да изглежда напрегната.

— Ами ти защо не си на училище?

Спенсър се потърка по врата, като усети, че е плувнал в пот.

— Аз… Забравих нещо и трябваше да се върна.

— А — Мелиса й се усмихна загадъчно. По гърба на Спенсър пробягаха тръпки. Чувстваше се така, сякаш стоеше на ръба на скала и аха-аха да падне.

— Всъщност се радвам, че си тук. Мислих за онова, което ми каза в понеделник. Аз също съжалявам за всичко.

— О! — бе единственото, което Спенсър успя да каже.

Мелиса снижи гласа си.

— Искам да кажа, че наистина трябва да сме по мили една с друга. И двете. Кой знае какво може да стане в този полудял свят? Виж какво се случи с Алисън Дилорентис. Пред това нашето скарване изглежда толкова жалко.

— Така е — промърмори Спенсър. Това си беше доста странно сравнение.

— Както и да е, говорих с мама и татко за това. Мисля, че те са съгласни с мен.

— О! — Спенсър прокара език по зъбите си. — Леле, благодаря. Това означава много за мен.

Мелиса й се усмихна в отговор. Настъпи дълго мълчание, след което Мелиса пристъпи в стаята на Спенсър и се наведе над високия скрин от черешово дърво.

— И така… Как я караш? Ще ходиш ли на бала? Иън ме покани, но на мен май не ми се ходи. И без това сигурно вече съм твърде голяма за там.

Спенсър мълчеше, напълно неподготвена за това. Дали Мелиса не беше намислила нещо? Обикновено не си говореха за тези неща.

— Аз… Ами… Не знам.

— По дяволите! — ухили се Мелиса. — Надявах се, че ще отидеш с момчето, което ти е направило това — тя посочи към шията на Спенсър.

Спенсър хукна към огледалото и видя огромна пурпурна смучка точно до ключицата й. Ръцете и трескаво се залепиха за шията. След това забеляза, че все още носи сребърния пръстен на Рен.

Мелиса беше живяла с Рен — не го ли беше познала? Спенсър издърпа пръстена от ръката си и го хвърли в чекмеджето с бельо. Слепоочията й нервно пулсираха.

Телефонът иззвъня и Мелиса го вдигна в коридора. След секунда отново надникна в стаята на Спенсър.

— За теб е — прошепна тя. — Някакво момче!

— Някакво… момче? — Беше ли Рен толкова глупав, че да се обади? Кой друг би могъл да бъде в девет и петнайсет сутринта? Мислите на Спенсър се пръснаха в хиляди посоки. Тя взе слушалката.

— Ало?

— Спенсър? Обажда се Андрю. Кембъл. — Той се засмя нервно. — От училище.

Спенсър погледна към Мелиса.

— Ъъъ, здрасти — изграчи тя. За момент дори не можа да се сети кой е Андрю Кембъл. — Какво става?

— Просто исках да проверя да не си се разболяла от грипа, който върлува наоколо. Не те видях на срещата на училищния съвет тази сутрин. Ти никога не отсъстваш, ъъъ, не и от съвета.

— О! — Спенсър тежко преглътна. Тя погледна Мелиса, която стоеше очакващо до вратата. — Ами, да, но вече се чувствам по-добре.

— Просто исках да ти предложа да ти донеса домашните — каза Андрю. — Нали сме се записали едни и същи предмети. — Гласът му отекна; звучеше така, сякаш се обажда от съблекалнята по физическо. Андрю бе точно този тип момче, който би се обадил от съблекалнята. — На всичкото до края на срока отгоре имаме сума ти и проблеми за решаване в училищния съвет.

— О. Ами, благодаря.

— Може би ще искаш да прегледаш забележките върху есетата? Макадам каза, че те ще формират голяма част от оценката ни.

— Да, добре — отговори Спенсър. Мелиса улови погледа й и я погледна възбудено.

— Смучката? — прошепна тя и посочи към врата на Спенсър, а след това и към телефона.

В главата на Спенсър беше пълна каша. След това внезапно я осени една идея. Тя се прокашля.

— Всъщност, Андрю… Имаш ли с кого да отидеш на бала?

— Бала ли? — Повтори Андрю. — Ами не знам. Предполагам, че още не съм ре…

— Искаш ли да дойдеш с мен? — прекъсна го Спенсър.

Андрю се засмя; смехът му приличаше на хълцане.

— Сериозно ли говориш?

— Ами да — рече Спенсър, вперила поглед в сестра си.

— О, добре — каза Андрю. — Това е страхотно! В колко часа? Какво да облека? Ще излизаш ли с приятелки преди това? Ще има ли купон след бала?

Спенсър завъртя очи. На Андрю му дай да пита, сякаш след това щеше да се явява на изпит.

— Ще го измислим — рече тя, като се обърна към прозореца.

След като затвори се беше толкова задъхала, сякаш бе пробягала няколко мили на хокейното поле. Когато се обърна към вратата, Мелиса вече я нямаше.