Сара Шепард
Око за око (3)

2.
Хана версия 2.0

Мона Вандерваал спря хамъра на родителите си на паркинга, но остави двигателя да работи. Тя хвърли мобилния си телефон в огромната чанта „Лорен Мъркин“ с цвят на коняк и се усмихна на най-добрата си приятелка Хана.

— Опитвах се да ти се обадя.

Хана се изправи предпазливо до колата.

— Защо си тук?

— Какво имаш предвид?

— Не съм те молила да ме караш. — Хана цялата трепереше, докато пръстът й сочеше нейната „Тойота Приус“, която се намираше на паркинга. — Колата ми е ей там. Някой ти каза че съм тук, или…

Мона нави кичур изрусена до бяло коса на пръста си.

— Прибирах се от църквата след службата. Видях те и отбих. — Леко се засмя. — Да не си пила валиум от запасите на майка ти? Изглеждаш много объркана.

Хана измъкна една цигара „Кемъл ултра леки“ от пакета, който държеше в черната си дамска чанта „Прада“, и я запали. Естествено, че ще бъде объркана. Някогашната й най-добра приятелка беше убита, а тя беше получавала цяла седмица ужасяващи съобщения от някой с инициал А. През целия ден, докато се гласеше за погребението на Али, докато си купуваше диетична кола в супермаркета, докато излизаше на магистралата, която водеше до роузуудското абатство, тя непрекъснато имаше усещането, че някой я следи.

— Не те видях в църквата — промърмори тя.

Мона свали слънчевите си очила и разкри кръгли сини очи.

— Ти погледна право към мен. Аз ти помахах. Това да ти звучи познато?

Хана сви рамене.

— Не си… спомням.

— Сигурно си била твърде заета със старите ти дружки — заяде се Мона.

Хана настръхна. Старите й приятелки бяха доста проблематична тема за тях — сякаш бяха изминали милион години от времето, когато Мона бе една от онези, на които Али, Хана и другите непрекъснато се подиграваха. Тя се превърна в едно от Момичетата чак след Онова с Джена.

— Извинявай. Имаше твърде много хора.

— Не мога да кажа, че съм се крила — Мона звучеше обидено. — Седях точно зад Шон.

Хана шумно си пое въздух. Шон.

Шон Ейкърд беше бившето й гадже; връзката им се беше разпаднала миналия петък вечер, на градинското парти на Ноъл Кан по случай началото на учебната година. Хана беше решила, че това ще е нощта, в която тя ще изгуби девствеността си, но когато започна да пуска разни намеци на Шон, той я заряза, след като й изнесе лекция за това, как трябва да уважава тялото си. За да си отмъсти, Хана отмъкна семейното БМВ на Ейкърд, поразходи се с Мона и го усука около телефонния стълб пред хипермаркета „Хоум депо“^[1].

Мона натисна педала за газта на хамъра и милионцилиндровия двигател на колата изрева.

— Слушай ме внимателно. Имаме спешен случай — още не сме се сдобили с кавалери.

— За къде? — примигна Хана.

Мона я погледна под идеално оформените си руси вежди.

— Ехо, Хана, спиш ли? За Кума Лиса! През този уикенд. Сега, след като заряза Шон, можеш да си поканиш някой готин тип.

Хана се загледа в малките глухарчета, които бяха прораснали в тротоара. Кума Лиса беше ежегодният благотворителен бал за „младите членове на роузуудското общество“, спонсориран от роузуудската Лига на ловците на лисици, откъдето идваше и името му. Дарение от 250 долара за каузата, избрана от лигата, осигуряваше вечеря, танци и шанса човек да види снимката си във „Филаделфия Инкуайърър“ и в блясък-Р5.ком — местния светски интернет блог. Естествено това беше добро извинение да се натруфите, да се напиете и да се позабавлявате с нечие чуждо гадже. Хана си беше купила билет още през юли, като си мислеше, че ще отиде на бала с Шон.

— Не знам дали въобще ще ходя — мрачно промърмори тя.

— Разбира се, че ще отидеш — Мона завъртя сините си очи и въздъхна шумно. — Виж какво, обади ми се, когато изцерят последствията от лоботомията ти. — Тя даде на заден ход в алейката и после отпраши нанякъде.

Хана бавно тръгна към тойотата си. Приятелките й си бяха отишли и сребристата кола блестеше самотна на празния паркинг. В нея се надигна безпокойство. Мона беше най-добрата й приятелка, но имаше хиляди неща, за които Хана не й бе споменавала. Като например за съобщенията на А. Или как беше арестувана събота сутринта за това, че беше откраднала колата на господин Ейкърс. И за това, че Шон я беше зарязал, а не обратното. Той беше толкова дипломатичен, на приятелите си беше казал просто, че са решили „да се виждат и с други хора“. Хана реши да извърти историята в своя полза, така че никой да не разбере каква е истината.

Но ако беше разказала за това на Мона, тя щеше да остане с впечатлението, че животът на Хана излиза от релси. Хана и Мона се бяха издигнали заедно до върха и следваха правилото, че те двете, като примадони на училището, трябва да са идеални. Това означаваше, че трябва да са слаби като вейки, да се сдобиват с новите модели дънки на „Пейдж“ преди всички останали и никога да не губят контрол. Всеки процеп в бронята им щеше отново да ги направи демоде и да ги върне там, откъдето бяха дошли, а те не искаха да се връщат там. Никога. Затова Хана трябваше да се преструва, че ужасът, който бе преживяла през последните две седмици, не е съществувал, въпреки, че я беше разтърсил из основи.

През живота си Хана не бе познавала човек, който да е умрял, камо ли някой, който да е бил убит. И фактът, че този човек е Али, в комбинация с бележките от А., правеше цялата история още по-страховита. Ако някой наистина знаеше за Онова, което се случи с Джена… и можеше да разкаже за него… и ако този някой имаше нещо общо със смъртта на Али, то животът на Хана определено бе извън нейния контрол.

Хана паркира пред къщата си, масивна тухлена сграда в джорджиански стил, която надвишаваше връх Кейл. Когато се погледна в огледалото за обратно виждане, тя забеляза с ужас, че кожата й е мазна и на петна, а порите й изглеждат огромни. Тя се наведе напред към огледалото, и тогава внезапно… кожата й беше чиста. Известно време Хана диша учестено, после излезе от колата. Напоследък често й се случваше да има подобни халюцинации.

Силно разтърсена, тя влетя в къщата и отиде в кухнята. Мина през голямата остъклена врата и замръзна.

Майка й седеше до кухненската маса, а пред нея лежеше чиния със сирене и кракери. Тъмнокестенявата й коса бе събрана на прическа шиньон, а инкрустираният й с диаманти часовник „Шопар“ проблясваше на следобедното слънце. В ухото й се забелязваше слушалката на безжичното хендсфри на нейната Моторола.

А до нея… седеше бащата на Хана.

— Чакахме те — рече баща й.

Хана отстъпи назад. Косата му беше посивяла още повече и той носеше нови очила с метални рамки, но иначе си беше съвсем същия — висок, с бръчици край очите и синьо поло. Гласът му беше същият, дълбок и спокоен, като коментатор от Националното радио. Хана не го беше виждала или разговаряла с него от близо четири години.

— Какво правиш тук? — изтърси тя.

— Имах малко работа във Филаделфия — каза господин Мерин, като гласът му нервно потрепна на думата работа. Той вдигна своята порцеланова чаша за кафе. Докато живееше с тях, той винаги я използваше; Хана се зачуди дали е поровил доста из шкафа, преди да я открие.

— Майка ти ми се обади и ми каза за Алисън. Ужасно съжалявам, Хана.

— Да — отговори Хана. Усети, че й се завива свят.

— Искаш ли да поговорим за нещо? — Майка й си бодна парченце чедар.

Хана объркано наведе глава. Отношенията между Хана и госпожа Мерин наподобяваха повече тези между началник и подчинен, отколкото майка и дъщеря. Ашли Мерин със зъби и нокти си беше пробила път нагоре по административната стълбица във филаделфийската рекламна компания „Макманъс и Тейт“ и се отнасяше с всички като със свои подчинени. Хана не можеше да си спомни последния път, когато с майка й бяха разговаряли задушевно. Възможно бе това изобщо да не се е случвало.

— Ами, всичко е наред. Но благодаря все пак — додаде тя малко дръпнато.

Възможно ли е да я обвиняват за това, че е малко рязка? След като родителите й се разведоха, татко й се премести в Анаполис и започна да се среща с една жена на име Изабел, в резултат на което се сдоби с доведена дъщеря, Кейт. Той приемаше с голяма неохота Хана в новия си живот, затова тя го беше посетила само веднъж. През изминалите години баща й изобщо не се обаждаше, нито й пращаше писма по електронната поща, нито нищо. Дори вече не й пращаше подаръци за рождения ден — само чекове.

Баща й въздъхна.

— Може би днес не е подходящият ден, за да обсъдим нещата.

Хана го погледна.

— Какви неща?

Господин Мерин се прокашля.

— Ами всъщност майка ти ми се обади по друга причина — той сведе поглед. — Заради колата.

Хана се намръщи. Колата? Каква кола? О, да!

— Не стига, че си откраднала колата на господин Ейкърд — рече баща й, — ами си избягала от мястото на произшествието.

Хана погледна майка си.

— Мислих, че си се погрижила за това.

— За нищо не съм се погрижила — отговори госпожа Мерин.

Не можеш да ме заблудиш, искаше да отговори Хана. Когато в събота ченгетата я бяха освободили, майка й загадъчно намекна, че е „оправила нещата“, така че Хана няма да има никакви проблеми. Загадката беше разрешена още следващата нощ, когато Хана откри майка си заедно с един млад полицай, Дарън Уайлдън, на калъп в кухнята.

— Сериозно говоря — рече госпожа Мерин, а Хана спря да се подхилква. — Полицията наистина е свалила обвиненията срещу теб, но това не означава, че ти нямаш проблеми. Първо онази кражба от „Тифани“, сега това. Не знам какво да правя с теб. Затова се обадих на баща ти.

Хана се вторачи в чинията със сиренето, защото се чувстваше твърде зле, за да погледне когото и да било от двамата в очите. Майка й беше казала на баща й и за това, че са я хванали да краде в „Тифани“?

Господин Мерин се прокашля.

— Въпреки че полицията е свалила обвиненията срещу теб, господин Ейкърд иска да разрешим проблема насаме, извън съдебната зала.

Хана се ухапа от вътрешната страна на бузата.

— Застраховката не покрива ли щетите?

— Всъщност не става въпрос за това — отговори господин Мерин. — Господин Ейкърд направи предложение на майка ти.

— Бащата на Шон е пластичен хирург — обясни майка й, — но любимото му занимание е една клиника за рехабилитация на жертви на пожар. Иска да отидеш там утре в три и половина.

Хана сбърчи нос.

— Защо просто не му дадем пари?

Мъничкият телефон на госпожа Мерин започна да звъни.

— Мисля, че това ще ти бъде добър урок. Да направиш нещо добро за обществото. Да разбереш какво всъщност си направила.

— Но аз разбирам! — Хана Мерин не искаше да жертва свободното си време в клиниката за жертви на изгаряния. Щом трябва да дава доброволно дежурство, защо да не е на някое шикозно място? Като Никол и Анджелина, например?

— Всичко вече е уредено — безцеремонно заяви госпожа Мерин. След това извика в телефона си: — Карсън? Моделите готови ли са?

Хана седеше с нокти, забити в дланите й. Искаше й се да изтича нагоре по стълбите, да свали траурните дрехи — дали пък с тях не изглеждаше твърде дебела или просто отражението във вратата към верандата беше такова? — да си свали грима, два килограма и да глътне набързо една малка водка. След това можеше да се върне долу и всичко да започне отначало.

Когато погледна баща си, той й се усмихна съвсем леко. Сърцето на Хана подскочи. Устните й се отвориха, сякаш се канеше да каже нещо, но изведнъж мобилният му телефон също иззвъня. Той вдигна предупредително показалец.

— Кейт? — каза в микрофона.

Сърцето на Хана замря. Кейт. Прекрасната, идеалната доведена дъщеря.

Баща й притисна телефона с буза към рамото си.

— Хей! Как мина кросът? — Той направи пауза, след което грейна. — Под 18 минути? Но това е страхотно!

Хана грабна едно парче сирене чедър от чинията. Когато беше отишла на гости в Анаполис, Кейт дори не я погледна. Двете с Али, която беше придружила Хана за морална подкрепа, веднага се харесаха и напълно изключиха Хана от компанията. Това я накара да унищожи всеки снакс в радиус от една миля — това беше във времената, когато тя беше пълничка и грозновата, и се скъсваше да се тъпче. Когато после лежеше присвита от болки в стомаха, баща й я беше погъделичкал по петата и беше попитал: Да не би малкото прасенце да се чувства зле? И го беше казал пред всички. Това накара Хана да се втурне в банята и да натика четката за зъби дълбоко в гърлото си.

Парченцето чедър залепна за долната й устна. Тя си пое дълбоко въздух, изплю го в една салфетка, зави го и го хвърли в кофата за боклук. Всичко това се беше случило много отдавна… Когато тя беше една съвсем различна Хана. За него знаеше само Али, а самата Хана го беше погребала дълбоко в себе си.