Сара Шепард
Око за око (12)

11.
Нима майката на Емили не я е научила да не се качва в колите на непознати?

Емили натисна бутона на машината за дъвки. Беше сряда, тренировките по плуване бяха свършили и тя купуваше разни работи от закусвалнята за майка си. Всеки път, когато идваше във „Френските поляни“, тя отиваше при машината за дъвки и дори си беше измислила нещо като игра: ако получи жълта дъвка, ще й се случи нещо хубаво. Тя погледна към дъвката в ръката си. Беше зелена.

— Здрасти — някой се изправи до нея.

Емили погледна нагоре.

— Ариа, здрасти.

Както обикновено Ариа не се притесняваше да се облича екстравагантно. Носеше неоновосиня дебела фланела, която подчертаваше хипнотизиращите й, леденосини очи. И въпреки че беше облякла стандартната униформена пола, тя я беше повдигнала доста над коленете си и я беше комплектувала с чифт черни калци и равни морскосини пантофки. Черната й коса бе вързана на висока опашка, тип мажоретка. Видът й бе поразителен и повечето представители на мъжкия пол на паркинга пред „Френските поляни“ я зяпаха.

Ариа се наведе към нея.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

Ариа сви рамене. Тя хвърли скришен поглед към паркинга, който бе претъпкан с нетърпеливи състезатели по картинг, тикащи колите си към гаража.

— Получавала ли си някакви…

— Не. — Емили избегна погледа на Ариа. Тя беше изтрила понеделнишкото съобщение от А. — онова за нейната любов — и усещането бе почти като да не беше се случвало. — А ти?

— Нищо. — Ариа сви рамене. — Може да сме се отървали.

Не, не сме, искаше да каже Емили. Тя се ухапа от вътрешната страна на бузата.

— Значи, по всяко време можеш да ми се обаждаш. — Ариа пристъпи към машината за сода.

Емили напусна магазина цялата обляна в студена пот. Защо само тя получаваше съобщения от А.? Да не би да й е хвърлил око?

Тя пъхна торбичката със стоки в раницата си, отключи катинара на колелото си и подкара към изхода на паркинга. Когато сви по уличката, оградена от километри боядисани в бяло огради, тя усети аромата на есента във въздуха. Есента в Роузууд винаги напомняше на Емили, че е настъпило началото на плувния сезон. Обикновено това беше хубаво, но тази година Емили чувстваше притеснение. Предишния ден, след приключването на финалите, треньорката Лорън беше обявила, че я избира за новия капитан на отбора. Всички момичета се бяха струпали край нея, за да я поздравят, и когато тя съобщи новината на родителите си, очите на майка й се насълзиха. Емили знаеше, че трябва да се чувства щастлива — нещата се връщаха в нормалното си русло. Само дето тя чувстваше, че безвъзвратно се е променила.

— Емили! — извика някой зад гърба й.

Тя се изви, за да види кой я вика, и предното й колело заора в купчина мокри листа. Внезапно се озова на земята.

— Мили Боже, добре ли си? — попита някой.

Емили отвори очи. Над нея се беше надвесил Тоби Кавана. Беше си сложил качулката на анорака и лицето му изглеждаше призрачно и хлътнало.

Тя изскимтя. Непрекъснато се сещаше за вчерашния инцидент в съблекалнята. Лицето на Тоби, разстроеното му изражение. Как само бе погледнал Бен и Бен беше подвил опашка. Съвпадение ли беше, че точно в онзи момент беше решил да мине по коридора или я следеше? Тя се сети за бележката на А. Въпреки че повечето от нас тотално са се променили… Е, Тоби определено се бе променил.

Той се наведе напред.

— Дай да ти помогна.

Емили отблъсна колелото от себе си, внимателно помръдна краката си и дръпна нагоре крачолите на панталоните, за да огледа дългата, болезнена драскотина на пищяла.

— Добре съм.

— Преди малко изпусна това. — Тоби подаде на Емили късметлийското й портмоне. То бе ушито от розова кожа и на предницата му бе извезан монограмът Е; Али го беше подарила на Емили месец, преди да изчезне.

— А, благодаря — Емили се пресегна и го взе смутена.

Тоби погледна драскотината и се намръщи.

— Не ми изглежда добре. Искаш ли да отидем до колата? Имам някакви лепенки там…

Сърцето на Емили подскочи. Първо бе получила съобщението от А., после Тоби я спасява в съблекалнята, а сега това. Защо всъщност той учи в „Тейт“? Не трябваше ли да е в Мейн? Винаги се беше чудила какво знае Тоби за Онова с Джена и защо си беше признал.

— Не, сериозно, добре съм — каза тя, повишавайки тон.

— Не може ли поне да те откарам до някъде?

— Не! — изскимтя Емили. Едва тогава забеляза колко силно тече кръвта от крака й. Тя не можеше да гледа кръв. Ръцете й започнаха да омекват.

— Емили? — рече Тоби. — Добре ли…

Погледът й се замъгли. Не можеше да припадне точно сега. Трябваше да се махне от Тоби. Въпреки че повечето от нас тотално са се променили… След това потъна в мрак.

* * *

Когато се свести, тя лежеше на задната седалка на малка кола. Драскотината на крака й бе покрита с множество лепенки. Тя се огледа замаяно, опитвайки се да се ориентира, и едва тогава забеляза кой кара.

Тоби се обърна назад.

— Бау!

Емили изпищя.

— Олеле! — Тоби спря на един светофар и вдигна ръце във въздуха, жест, който казваше „Не стреляй!“. — Извинявай. Просто се пошегувах.

Емили се изправи на седалката. Тя бе затрупана с разни вещи: празни бутилки от „Гаторейд“, тетрадки с телена спирала, учебници, изтъркани маратонки и сив анцуг. Тапицерията й бе изтъркана и по-изтърбушена, като разкриваше пълнежа от син дунапрен. Ароматизатор за кола с формата на танцуващо мече висеше от огледалото за обратно виждане. И все пак колата не ухаеше приятно, а бе изпълнена с остра, парлива миризма.

— Какво правиш? — изпищя Емили. — Къде отиваме?

— Ти припадна — спокойно й отговори Тоби. — Сигурно при вида на кръвта. Не знаех какво да правя, затова те вдигнах и те отнесох в колата. Пъхнах колелото ти в багажника.

Емили погледна в краката си: там се намираше раницата й. Тоби я е вдигнал? Ей така, на ръце? Тя напълно откачи и почувства, че ще припадне отново. Погледна през прозореца, но не разпозна горския път, по който се движеха. Можеха да се намират навсякъде.

— Пусни ме да изляза — изкрещя Емили. — Оттук мога да се прибера с колелото.

— Но тук няма отклонение…

— Сериозно говоря. Спри.

Тоби отби до един тревист хълм и се обърна към нея. Ъглите на устата му увиснаха, а очите му се разшириха от безпокойство.

— Не исках да… — Той потърка брадата си с ръка. — Какво трябваше да направя? Да те оставя да си лежиш там?

— Да — отговори Емили.

— Ами тогава съжалявам. — Тоби излезе от колата, отиде до нейната врата и я отвори. Кичур тъмна коса закри очите му. — В училище се записах доброволно в екипа за първа помощ. Сега изпитвам желание да спасявам всички. Дори онези, например, които са пострадали при катастрофа.

Емили погледна към пътя и забеляза гигантското водно колело на конната ферма Апългейт. Тя не се намираше на края на света, а само на една миля от нейната къща.

— Хайде — рече Тоби. — Ще ти помогна да излезеш.

Може би беше прекалила с реакцията си. Наистина имаше много хора, които се бяха променили много — като всичките й стари приятелки, например. Това не означаваше, че Тоби задължително е А. Тя отпусна захвата си на седалката.

— Ами… Ако искаш, можеш да ме откараш до дома.

Известно време той остана там, вперил поглед в нея. Едното ъгълче на устата му се повдигна нагоре почти до усмивка. Изражението на лицето му казваше, ами, хубаво, ненормалничке, но той не го изказа на глас.

После се върна на шофьорското място, а Емили тихомълком започна да го изучава. Тоби наистина се беше променил. Тъмните му очи, които преди наистина бяха страховити, сега изглеждаха дълбоки и мрачни. И всъщност той можеше да говори. Свързано. В онова лято, след шести клас, Емили и Тоби бяха на един и същи лагер по плуване. Тоби безсрамно я зяпаше, после сваляше козирката на шапката над очите си и хъмкаше. Още тогава Емили изпитваше непреодолимо желание да му зададе въпроса за един милион долара: Защо той бе поел върху себе си вината за ослепяването на сестра му, след като не беше виновен?

В нощта, когато това се случи, Али се върна в къщата и им каза, че всичко е наред, че никой не я е видял. Първоначално всички бяха адски уплашени и не можеха да заспят, но Али направи всичко възможно, за да ги успокои. На следващия ден, когато Тоби си призна, Ариа попита Али дали през цялото време е знаела, че той ще постъпи така — как иначе щеше да бъде толкова спокойна? Али й беше отговорила, че просто е имала усещането, че всичко ще бъде наред.

С времето признанието на Тоби се превърна просто в поредната загадка, която така и не успяха да разрешат — като например, защо Брад и Джен^[1] наистина се разведоха, какво е имало на пода в дамската тоалетна в „Роузууд дей“ в онзи ден, когато чистачката нададе такъв писък, защо в шести клас Имоджайн Смит отсъстваше толкова често от училище или пък… кой уби Али. Може би Тоби се бе чувствал виновен за нещо друго или пък просто искаше да се махне от Роузууд? А може би наистина бе палил фойерверки в къщичката на дървото и ги беше изстрелял по погрешка.

Тоби сви в улицата на Емили. Беше си пуснал някаква виеща блусарска песен на плейъра и потупваше с ръце по волана в ритъм с нея. Тя се сети как вчера я беше спасил от Бен. Искаше да му благодари, но какво щеше да прави, ако той реше да я разпита по-подробно? Какво щеше да му отговори тя? О, той беше ядосан, защото аз целунах едно момиче с език.

Емили най-сетне се сети за един подходящ въпрос.

— Значи сега учиш в „Тейт“?

— Да — отговори той. — Нашите казаха, че ако ме приемат, мога да отида. И аз влязох. Хубаво е да си близко до дома. Мога да виждам по-често сестра ми — тя учи във Филаделфия.

Джена. Цялото тяло на Емили изтръпна, включително пръстите на краката. Тя се опита да не покаже никакви чувства, но Тоби просто се беше втренчил напред, като изглежда изобщо не забелязваше нервността й.

— Ами преди къде беше? В Мейн? — попита Емили, като се опитваше да прозвучи така, все едно не е знаела, че той е учил в мъжката гимназия „Манинг“, която, според Гугъл, се намира на Фрайбрг роуд в Портланд.

— Да — Тоби намали, за да позволи на две дечица на ролери да прекосят улицата. — В Мейн беше доста готино. Най-интересното бяха курсовете за първа помощ.

— Видя ли… Видя ли някой да умира?

Тоби отново срещна погледа й в огледалото за обратно виждане. Емили никога не беше забелязвала, че очите му всъщност са тъмно сини.

— Не. Но една старица ми завеща кучето си.

— Кучето? — Емили не успя да удържи смеха си.

— Да. Бях с нея в линейката, а после я посетих в Спешното отделение. Разговаряхме за кучето й и аз казах, че обичам кучетата. Когато тя почина, нейният адвокат ме намери.

— А ти… Задържа ли кучето?

— Да, сега е в апартамента ми. Много е сладка, но е почти толкова възрастна, колкото и стопанката й.

Емили се разхили и усети, как нещо в нея започна да се топи. Тоби й изглеждаше някак си… нормален. И мил. Преди да успее да каже още нещо, те се озоваха пред дома й.

Тоби паркира колата и извади колелото на Емили от багажника. Докато тя поемаше кормилото от ръцете му, пръстите им се докоснаха. Изскочи слаба искрица. Тоби я погледна, а тя сведе поглед към алеята. Преди цяла вечност тя беше притиснала дланта си върху току-що излетия цимент. Сега отпечатъкът изглеждаше толкова малък, че тя не можеше да си представи, че е бил неин.

Тоби седна на шофьорската седалка.

— Значи ще се видим утре?

Емили рязко вдигна глава.

— 3-защо?

Тоби запали двигателя.

— Утре е срещата между Роузууд и Тейт. Забрави ли?

— А — възкликна Емили. — Разбира се.

Докато Тоби се отдалечаваше, тя усети как сърцето й забавя ритъма си. По някаква ненормална причина тя бе решила, че Тоби я кани на среща. Ама моля ви се, си каза тя, докато вървеше към стъпалата на къщата. Това беше Тоби. Вероятността те двамата да бъдат заедно беше толкова голяма, колкото… ами колкото Али да е жива. И за пръв път откакто тя бе изчезнала, Емили най-накрая се отказа да се надява, че тя ще се върне.