Сара Шепард
Око за око (16)

15.
Тя краде за теб, а ти как й се отплащаш

Мона излезе от пробната на „Сакс“ облечена в зелена рокля на „Калвин Клайн“ с квадратно деколте. Плисираната й пола се разпери, когато тя се завъртя.

— Какво мислиш? — попита тя Хана, която седеше до рафтовете точно до пробната.

— Великолепна е — промърмори Хана. На флуоресцентното осветление на пробната си личеше, че Мона не носи сутиен.

Мона се огледа в тристенното огледало. Тя беше толкова слаба, че понякога успяваше да се напъха дори в достойния за завиждане размер нула.

— Мисля, че ще подхожда на новия цвят на косата ти. — Тя дръпна едното перде. — Искаш ли да пробваш?

— Не знам — рече Хана. — Доста е прозрачна.

Мона се намръщи.

— На теб пък откога ти пука?

Хана сви рамене и погледна към закачалката със сака на „Марк Джейкъбс“. Беше четвъртък вечерта, а те се намираха в дизайнерския отдел на магазина „Сакс“ в мола „Кинг Джеймс“, като трескаво избираха дрехи за бала. В магазина имаше много гимназистки, както и завършили-колежа-но-все-още-живеещи-с-родителите-си момичета, така че беше изключително важно да намерят рокля, която нямаше да видят на гърба на още поне пет девойки.

— Искам да изглеждам елегантно — рече Хана. — Като Скарлет Йохансон.

— Защо? — попита Мона. — Тя има голям задник.

Хана сви устни. Когато каза елегантно, тя имаше предвид изтънчено. Като момичетата в рекламите на диаманти, които изглеждаха очарователно, но на фона на разветите им коси се очертаваше надписът изчукай ме. Шон трябваше да бъде толкова омагьосан от добродетелите на Хана, че да забрави за клетвите към Клуб Д и да разкъса бельото й.

От щанда за разпродажба, който се намираше точно до пробната, Хана си избра чифт изрязани на пръстите обувки на „Миу-Миу“ в карамелен цвят.

— Тези страшно ми харесват — тя подаде едната на Мона да я види.

— Защо не ги… — Мона кимна с глава към чантата на Хана.

Хана ги остави обратно на рафта.

— В никакъв случай.

— Защо не? — прошепна Мона. — Знаеш много добре, че обувките са най-лесни. — Когато Хана се поколеба, Мона цъкна с език. — Все още ли си ошашкана заради „Тифани“?

Вместо да й отговори, Хана се престори, че разглежда чифт обувки без пета на „Марк Джейкъбс“.

Мона взе още няколко неща от рафтовете и се върна в пробната. Няколко минути по-късно тя се появи с празни ръце.

— Това място не струва. Да опитаме в „Прада“.

Те излязоха от мола, Мона извади своя Сайдкик и започна да пише съобщение на някого.

— Питам Ерик какви цветя ще ми подари — обясни тя. — Може да си избера рокля в съответния цвят.

Мона бе решила да отиде на бала с брата на Ноъл Кан, Ерик, с когото вече беше излизала няколко пъти тая седмица. Братята Кан винаги са били добра партия за бала „Кума Лиса“ — те изглеждаха добре и бяха богати, а светските фотографи ги обожаваха. Мона се опита да придума Хана да покани Ноъл, но се оказа че са чакали твърде дълго. Ноъл беше поканил Целесте Ричардс, която учеше в едно църковно училище с пансион — което бе изненада за всички, защото се предполагаше, че той си пада по Ариа Монтгомъри. Но на Хана не й пукаше. Ако не можеше да отиде на бала с Шон, изобщо не възнамеряваше да ходи.

Мона вдигна поглед от телефона си.

— Кой солариум според теб е по-добър — „Сан ленд“ или „Далиа“? Двете с Целесте смятаме утре да идем в „Сан ленд“, ама съм чувала, че от разтвора им за почерняване ставаш оранжев.

Хана сви рамене, внезапно жегната от ревност. Мона трябваше да отиде на солариум с нея, а не с Целесте. Тъкмо се канеше да отговори, когато телефонът й иззвъня. Пулсът й се ускори. Всеки път, когато телефонът звънеше, тя се сещаше за А.

— Хана? — беше майка й. — Къде си?

— Пазарувам — отговори Хана. Откога майка й се интересуваше от заниманията й?

— Трябва да се прибереш. Баща ти ще мине.

— Какво? Защо? — Хана погледна Мона, която оглеждаше слънчевите очила в павилиона край плажа. Не беше й казвала, че баща й е идвал в понеделник. Беше твърде невероятно, за да го обсъждат.

— Той просто… Трябва да вземе нещо — рече майка й.

— Какво?

Госпожа Мерин изсумтя нервно.

— Идва да вземе документите за някои финансови дела, които трябва да уредим преди да се ожени. Това достатъчно обяснение ли е?

Студена пот потече по гърба на Хана. Първо, защото майка й спомена онова, за което тя мразеше да мисли — че баща й ще се ожени за Изабел и ще стане баща на Кейт. И второ, тя някак си се надяваше, че баща й идва специално, за да я види. Защо трябва да се прибира, щом той ще идва по друга причина? Така ще изглежда все едно, че тя няма свой живот. Тя се огледа във витрината на „Бананова република“.

— Кога ще дойде? — попита тя.

— След час ще бъде тук. — Майка й рязко затвори телефона. Хана също затвори своя и започна да го прехвърля от ръка в ръка, усещайки как дланите й се затоплят.

— Кой беше? — пропя Мона, като хвана Хана под ръка.

— Майка ми — отговори разсеяно Хана. Тя се чудеше дали ще има достатъчно време да си вземе душ, когато се прибере. Миришеше на всички парфюми, които беше пробвала в „Ниман Маркъс“. — Иска да се прибера.

— Защо?

— Просто… така.

Мона спря и внимателно изгледа Хана.

— Хан. Майка ти не се обажда току-така да те вика у дома.

Хана се спря. Те стояха пред входа на „Годината на заека“, тузарско китайско бистро, и натрапващата се миризма на сос хойзин изпълни ноздрите й.

— Ами, защото… баща ми ще идва.

Мона се намръщи.

— Баща ти ли? Аз си мислех, че той…

— Не е — бързо каза Хана. Когато двете с Мона станаха приятелки, Хана й беше казала, че баща й е мъртъв. Тя се беше заклела повече да не му продума, тъй че това не беше точно лъжа. — От много дълго време не сме се виждали — обясни тя. — Но онзи ден се срещнахме. Той има бизнес във Филаделфия или някъде другаде. Но днес не идва заради мен, не знам защо майка ме повика.

Мона сложи ръка на хълбок.

— Защо не си ми го казвала досега?

Хана сви рамене.

— Кога се случи това?

— Не знам. В понеделник?

— Понеделник? — в гласа на Мона прозвуча горчивина.

— Момичета! — прекъсна ги нечий глас. Хана и Мона погледнаха нагоре. Беше Наоми Циглер. Двете с Райли Улфи тъкмо излизаха от „Прада“, на равномерно почернелите им рамена се полюшваха черни пазарски чанти.

— За бала ли пазарувате? — попита Наоми. Русата й коса бе блестяща както винаги, а кожата й дразнещо сияеше, но Хана не можеше да не забележи, че роклята й бе от миналогодишната колекция на BCBG^[1]. Преди да успее да отговори, Наоми додаде:

— Не си правете труда да влизате в „Прада“. Ние купихме единственото, което си заслужаваше.

— Може и вече да сме си намерили рокли — високомерно рече Мона.

— Хана, ти ще ходиш ли? — Райли ококори кафявите си очи и отметна блестящата си червена коса назад. — Помислих си, че щом няма да си с Шон…

— За нищо на света не бих пропуснала „Кума Лиса“ — надуто рече Хана.

Райли сложи ръка на хълбока си. Тя бе облечена с черни кожени панталони, протъркана дънкова риза и адски грозен пуловер на черни и бели райета. Наскоро се беше появила папарашка снимка на Миша Бартън, облечена по абсолютно същия начин.

— Шон е толкова красив — измърка Райли. — Мисля, че през лятото е станал още по-сладък.

— Той е гей — изтърси Мона.

Райли не изглеждаше разтревожена.

— Обзалагам се, че ще успея да променя това.

Хана сви юмруци.

Наоми просия.

— Хей, Хана, в Организацията е страхотно, нали? Трябва да се запишеш в моя курс по пилатес^[2]. Инструкторът Оуен е страхотен!

— Хана не ходи там — прекъсна я Мона. — Двете посещаваме само „Боди тоник“. Организацията е голяма дупка.

Хана се извърна от Мона към Наоми, стомахът й се сви на топка.

— Не ходиш ли в Организацията? — Наоми направи възможно най-невинната физиономия, на която бе способна. — Объркваш ме. Не те ли видях вчера там? Пред елипсовидната стая?

Хана улови Мона за ръката.

— Закъсняваме за едно нещо. — После я задърпа по-далеч от „Прада“, в посока „Сакс“.

— Какво беше всичко това? — попита Мона, като грациозно заобиколи едра жена, натоварена с пазарски чанти.

— Нищо. Просто не мога да я търпя.

— Защо вчера си ходила в Младежката християнска организация? На мен ми каза, че отиваш на дерматолог.

Хана се спря. Знаеше си, че срещата с Наоми пред клуб Д ще й донесе само неприятности.

— Трябваше… да свърша нещо там.

— Какво?

— Не мога да ти кажа.

Мона се намръщи и се фръцна настрана. Пое с решителни и твърди стъпки към „Бърбери“. Хана побърза да я настигне.

— Виж, просто не мога. Съжалявам.

— Убедена съм, че е така. — Мона започна да рови из чантата си и измъкна оттам карамелените пантофки на „Миу-Миу“ от „Сакс“. Те не бяха в кутията си, а защитната плочка бе откъсната. Тя ги залюля пред лицето на Хана. — Щях да ти ги дам като подарък, но сега просто забрави за това.

Хана замаяна отвори уста.

— Но…

— Онова нещо с баща ти е станало преди три дни, а ти изобщо не ми спомена за него — рече Мона. — А сега ме лъжеш за това какво смяташ да правиш след училище.

— Изобщо не е така… — заекна Хана.

— На мен ми изглежда точно така — намръщи се Мона. — За какво друго си ме лъгала?

— Съжалявам — изписука Хана. — Аз просто… — Тя погледна надолу към обувките си и си пое дълбоко дъх. — Искаш да знаеш защо съм ходила в Организацията? Хубаво. Отидох в Клуба на девствениците.

Очите на Мона се разшириха. Телефонът в чантата й зазвъня, но тя не помръдна да го извади.

— Сега вече се надявам, че лъжеш.

Хана поклати глава. Леко и се повдигаше; „Бърбери“ миришеше твърде силно на новия си парфюм.

— Но… Защо?

— Искам да си върна Шон.

Мона избухна в смях.

— Ти ми каза, че си скъсала с него на купона у Ноъл.

Хана погледна към витрината на „Бърбери“ и едва не получи сърдечен пристъп. Наистина ли задникът й беше толкова голям? Внезапно установи, че има същите размери като старата тъпа и дебела Хана. Тя въздъхна, погледна настрани, а после отново към витрината. Оттам я погледна нормалната Хана.

— Не — каза тя на Мона. — Той скъса с мен.

Мона не се засмя, но и не се опита да утеши Хана.

— Затова ли ходи в клиниката на баща му?

— Не — бързо отговори Хана. Беше забравила, че видя Мона там. След това осъзна, че може да се наложи да признае пред Мона истинската причина, затова се поправи. — Всъщност да, донякъде.

Мона сви рамене.

— Е, аз и от друго място знам, че Шон е скъсал с теб.

— Какво? — изсъска Хана. — От кого?

— Може да е било във фитнеса, не си спомням. — Мона сви рамене. — Може Шон да го е споменал.

Погледът на Хана се замъгли. Шон едва ли би го казал… Но А. би го направил.

Мона я погледна преценяващо.

— Мислех, че искаш да изгубиш девствеността си, не да я запазваш.

— Просто исках да видя какво е — рече меко Хана.

— И какво? — сви закачливо устни Мона. — Разкажи ми подробностите. Обзалагам се, че е било голям смях. Ти за какво говори? Пя ли химни? Какво?

Хана се намръщи и й обърна гръб. Обикновено тя разказваше всичко на Мона. Но я заболя, че тя й се присмя и затова не искаше да й достави удоволствие. Кендис го бе казала толкова жаловито. Тук си на сигурно място. Точно в този момент Хана чувстваше, че не е правилно да разкрива чуждите тайни, не и след като очевидно А. разкриваше нейните. И защо, след като Мона бе чула някакъв слух за нея, не го бе споделила? Те не трябваше ли да бъдат най-добри приятелки?

— Всъщност нищо подобно — промърмори тя. — Беше доста отегчително.

На лицето на Мона се бе изписало очакване, което бързо премина в разочарование. Двете с Хана се взираха една в друга. Тогава телефонът на Мона иззвъня и тя отмести поглед.

— Целесте? — рече тя, след като го вдигна. — Здрасти!

Хана нервно дъвчеше устни и поглеждаше към часовника си „Гучи“.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя на Мона и махна с ръка към изхода на мола. — Баща ми…

— Задръж така — каза Мона в телефона. Тя покри говорителя с ръка, погледна към обувките „Миу Миу“ и ги тикна в ръцете на Хана. — Вземи ги. Аз всъщност изобщо не ги харесвам.

Хана си тръгна, като носеше откраднатите обувки за каишките. Внезапно усети, че тя също изобщо не ги харесва.