Жан Барт
Черната сирена (9)

Глава IX

— Ти, жребче, няма ли да дойдеш с нас в града? — попита го лекарят, слизайки по трапа.

— Няма да изляза, имам нещо да пиша — отвърна Нягу смутено, с половин уста.

— Внимавай, момче, симптомите са обезпокоителни, болестта ти напредва… почваш да ни отбягваш, дириш усамотение… Това са лоши признаци… Следя фазите на твоята болест… Да знаеш, че си под мое наблюдение… като инжектиран опитен заек.

И лекарят се спря по средата на стълбата и му се закани с пръст като на дете.

Останал сам на палубата, Нягу се раздвижи неспокоен, загледан нетърпеливо в лодката, която оставаше след себе си светла пътека по тъмното огледало на Дунава.

Горчиво чувство, сякаш някакъв срам го караше да крие душевните си мъки. Боеше се да не се издаде. И пред най-добрия си приятел не би се изповядал.

Когато лодката изчезна от погледа му, почувствува как го обзема някакво странно вълнение, подобно на детска радост: оставаше сам, отърваваше се от погледите на толкова очи, които го следяха.

Някак жадно загледа гладката повърхност на водата. Идеше му да скочи през борда, да си пробие път с ръце и нозе, да плува, да лети, да стигне до другия бряг на Дунава.

Едва можеше да се владее. Наведе се над отворения прозорец на осветената каюта и попита дежурния офицер, който вписваше в бордовия журнал:

— Нику, мога ли да взема Пиленцето и да се разходя до фара?

— Защо не почакаш дежурната лодка? Тя сега ще се върне.

— Не. Иска ми се да покарам малко с весла, да размърдам мишците си… Толкова красива е нощта…

Пиленцето, най-малката лодка на кораба, беше вързана до стълбата.

С един скок Нягу се намери в нея.

Нагласи веслата, разкопча куртката си и с няколко напрежения на силните си мишци се озова сред течението. Остави се водата да го влече надолу, като внимаваше да бъде далеч от светлините на брега.

Луната не беше още изгряла. Звездите се оглеждаха във водата като разпилени трептящи кандила. Лодката се плъзгаше леко и сечеше светлите ивици на фенерите по-двата бряга на канала. По кея, в хладния вечерен въздух се разхождаха хора. Неясните им силуети се движеха като китайска игра на сенки. Нягу ги виждаше, без те да го виждат. Летеше с лодката подобно на призрак, доволен, че никой не може да го познае.

Спря чак на устието на реката.

Върза лодката до каменния стълб на зеления фар и се изкачи тихичко на кея.

Нямаше никого.

„Ще дойде ли, или няма да дойде? Ами ако не дойде?“

Под гнета на мъчителното чакане той запуши и се заразхожда нервно.

Инстинктивно почувствува, че ще се случи нещо решително в живота му. Уверен и сигурен в себе си, той се опитваше да различи разкривените сенки във виолетовата мъглица, обвила пристанището, изсипана сякаш от звездните висини.

Напрягаше очите си, свиваше ги и изведнъж ги отваряше широко, мъчейки се по този начин да прониже с поглед мрака. Седна на кея и както беше съсредоточил вниманието си и напрегнал слух, приличаше на звяр, дебнещ плячката си. От време на време допираше ухо до каменните плочи да долови отдалеч звука на стъпките и.

Трепна. Като че ли някаква сянка се движеше по гладката повърхност на безлюдния кей. Тръпка го прониза и сърцето му се разтуптя.

Впери жаден поглед и зачака, затаил дъх. Сянката все по-ясно се очертаваше и добиваше определена форма.

Евантия! Сигурно е тя. Ни една жена няма нейната походка, никой не върви като нея. Тя сякаш не стъпва, а се носи леко, едва-едва докосвайки земята, сякаш лети.

Нягу чакаше напрегнато. Внезапно го обхвана неясен страх, като пред решителен за него момент.

Тя го усети, преди да го е видяла. И тя беше смутена, изпитваше и радост, и уплаха.

— Евантия! Мислех, че няма да дойдеш — каза той тихо е разтреперан глас и скочи на крака.

Момичето се стресна и се спря. Не можеше да произнесе дума. Задушено от вълнение, то само се усмихваше свенливо.

— Едва можах да се откопча… — каза Евантия на пресекулки, като се притисна в него.

Отгатвайки вълнението й, Нягу я притисна силно и мълчаливо на гърдите си. Топлото й тяло, изпълнено с щастие и очакване, се отпусна в ръцете му.

Тя потръпна, измъкна се с гъвкаво движение от прегръдката му и каза тихо, задавено, а шепотът й беше като въздишка:

— Да идем на плажа, тук може да мине някой.

Плътно прегърнати, те слязоха от твърдия каменен кей и тръгнаха по мекия килим на пясъка.

Той крачеше с твърда стъпка, а тя едва докосваше земята; Нягу я беше прегърнал през кръста и на всяка крачка я повдигаше.

Сърцата им биеха силно. Гърлата им се бяха свили и устата пресъхнали като след дълго тичане. Нягу усещаше как го пари нежното й крехко тяло. Неочаквано той се спря, прегърна я силно с двете си ръце с такава смелост, че за миг сам се уплаши, но я вдигна и я понесе като дете. Напрегнатите му пръсти усещаха движението на горещата й свежа гръд под копринената блуза. От косата й лъхаше топъл мирис на жена и го замайваше.

Той се отпусна на едно коляно, положи я на мекия пясък, запазил още топлината на деня.

Наведен над нея от палещо желание, той потърси устните й със свенлива смелост, а в това време ръцете галеха горещото й тяло, отдадено без никаква съпротива на неговата воля.

Но… внезапно се спря разтревожен. Студена тръпка мина като светкавица през ума и през тялото му.

„Не бива да злоупотребявам…“ — опомни се той и отмалял, отдръпна бавно и стеснително ръцете си.

А тя, дишайки на пресекулки, отвори очи. Клепките й затрептяха и очите й, разширени в мрака, се взряха в него. Смутена, тя стана, сдържайки сълзите си с конвулсивни усилия и стиснати зъби. И обзета внезапно от мъчителен свян, оправи набраната си пола, като я притисна силно между коленете си.

Ледено мълчание настъпи помежду им. Нягу изтри няколко пъти челото си от пот. Усещаше някаква неприятна отмалялост в коленете си, сякаш сухожилията на краката му бяха прерязани. Той каза с неестествен глас, сочейки с ръка морето:

— Виж една лодка в лунната светлина.

Закъснял рибар прекосяваше светлата лунна пътека по огледалните води.

Станаха едновременно, без да се погледнат в очите. Всеки криеше мисълта и желанието си по-скоро да си тръгне.

— Трябва вече да е късно? — успя да попита стеснително Евантия.

Смутен, объркан, той почна да търси с трескави движения часовника си из всички джобове. Намери го и го насочи към лунната светлина.

— Единадесет… След половин час трябва да застъпя дежурството си на кораба.

Лъжеше. Свободен беше тази нощ.

— Да вървим — промълви тя колебливо.

— Да те заведа ли с лодката до пристанището? — запита той объркан, нерешителен.

— Не. Може някой да ни види. Ще си отида сама и ще си вляза през задната уличка.

Спряха се на ръба на кея.

Той я прегърна набързо.

Тя се притисна мило на гърдите му и гледайки го в очите, успокои го с опрощаващата си усмивка.

— Ще се видим утре вечер.

— По същия ли час?

— Да. Довиждане.

Нягу скочи в лодката, дръпна веслата и почна напрегнато да гребе с всичка сила, като се отпущаше назад с цялата тежест на тялото си. Обърна веднъж глава към кея и проследи силуета й, който изчезваше в диплите на нощта.

Лодката напредваше мъчно нагоре по канала срещу силното водно течение. След няколко гребания той се почувствува изтощен. Краката му трепереха, ръцете му сякаш бяха от олово, а главата му гореше. Дръпна фуражката си и я захвърли в дъното на лодката. Наведе се над водата, потопи ръката си в студената вода и разхлади челото и пресъхналата си уста.

Разкопча куртката си, за да може свободно да диша. Обхвана го умора. Мъчителни мисли задълбаха мозъка му. Душата му беше изпълнена със странна смесица от печална гордост и смътно унижение.

Мъчеше се да преодолее това си чувство, искаше хладнокръвно, спокойно, със самообладание да разсъди.

„Какво? Нима трябваше да се възползува от слабостта на едно неопитно дете? Една жена знае да се брани, но едно такова невинно момиче…“

„Обуздаването, самообладаването означават сила“ — казваше си той, изпълнен с гордост, но това беше само за миг, защото някакъв глух глас му противоречеше, шепнейки му злобно и настойчиво: „Сла-бост! Сла-бост! Животът е само низ от интересни преживелици… Твое законно право е да дириш удоволствия… Все по-силни удоволствия… Да бъдеш напълно свободен. Добродетели, наивни скрупули, обвързвания, вериги — това са условности и лъжи.“

Ситни капки студена пот оросиха челото му.

Мозъкът му се измъчваше от противоречия.

Напразно Напрягаше всичките сили на съзнанието да си изясни, да се измъкне от това положение, което му се струваше смешно и позорно.

Искаше да си наложи да се чувствува горд, победител, ала си оставаше с чувството на унижение и нищожество.

 

 

Когато се качваше по трапа, срещна един пийнал колега, поручик Мънзату.

— Ти какво? Прибираш се вече в кораба? Не знаеш ли, че конклавът се събира тая вечер в Герасе? Погребваме ергенството на Миташ. Тази му е последната нощ. Утре заминава за Галац да се жени.

Мънзату, с прякор „Граф де Манцати“, беше от овчарско семейство от село Кьорчешме, край Кюстенджа. Бе завършил морско училище в Ливорно, дето си бе дал тази благородническа титла, показвайки на картата цяла Добруджа за имение на старата фамилия Манцати.

Надарен с феноменална памет, той знаеше наизуст целия Ад от Данте и декламираше вдъхновено по гуляите:

Nessum maggior dolore…^[1]

Нягу няма сила да устои на поканата. Вместо да влезе в кораба, веднага се отправи с Мънзату към Герасе.

Под светлината на фенера на отсрещния тротоар се мярнаха две женски сенки.

Офицерите засилиха крачка и вървейки, ги разглеждаха.

Набитото око на Графа ги позна, макар да бяха на разстояние.

— Ей! Ало! Момичета! Кога пристигнахте и вие тук? Откъде идете и къде отивате? Какво, не се познавате? Поручик Нягу, наречен „Жребеца“. Тази е Военноморската база, а другата, малката, Мица Балата. Най-добрите момичета от всички, вписани в списъка на служещите във флотата. Слушайте, да не се опитате само да завъртите главата на момчето, защото е влюбено до уши.

— А! — възкликнаха двете наведнъж и загледаха Нягу със симпатия и възхищение.

— Ала вие още не сте ми казали, какво дирите в Сулина?

— Днес пристигнахме от Галац — каза високата — да се ангажираме във вариете „Енглитера“. В Галац е безработица. Тук почва зимният сезон. Надявам се, че пристанището ще работи добре, годината беше плодородна, много жито се роди.

— А за къде сте се запътили сега?

— В Герасе. Поканени сме от едни стари приятели.

— А! Чудесно! Там отиваме и ние.

Какво става, какво става

на Герасе в дюкяна?

— затананика си Графа откъс от една песничка, импровизирана на една моряшка оргия, на която бе станала страшна престрелка, с язвителни епиграми.

Докато вървяха, Нягу разглеждаше момичетата, с крайчеца на окото си и ги преценяваше.

Военноморската база — висока, едра и внушителна — беше руса със златисто оксиженирани коси и с величествена походка на царица.

Балата — дребна, черноока, с черна късо подстригана коса — вървеше живо, с кръшни примамливи движения.

Едната гледаше открито със сините си томителни очи; другата — изкосо, с черните си кадифени очи; едната беше склонна към напълняване е напредване на възрастта, другата щеше да си остане такава суха, без определена възраст. Военноморската база бе заслужила съвсем правилно прозвището си поради всеотдайността и верността си към флотата, засвидетелствувани от деня, в който един моряк я бе лансирал в тази професия.

Нещастна в първата си любов — офицерът, който я обичал, се удавил при избухване на една торпила, — тя потърсила утеха между колегите на трагично загиналия си любовник.

Вярно беше, че бе минавала от един на друг, ала никога не се бе отдалечила от кадрите на флотата. Към цивилните и сухопътните офицери се отнасяше с високомерно презрение. Имаше успех и винаги се обличаше в черно. Едни казваха, че жалее първата си любов; други твърдяха, че се облича така, защото черният цвят стои добре на блондинките.

Мица Балата бе запазила това си име от времето, когато живееше с един женен моряк. Негов услужлив колега, съобщавайки му телеграфически за пристигането на Мица в Сулина, бе писал:

Утре пристига Балата.

И така й остана името. Никой не знаеше как се е казвала по-преди. Някакво странно влечение към странствуване, а и мечтата й да отиде в Америка, дето имаше роднини от Трансилвания, я бяха привлекли към флотата. Не бе успяла да емигрира, но се беше привързала завинаги към моряците.

Възрастта и опитът й я бяха направили разумна, възпитана и мъдра. Беше хвърлила око на един неженен капитан. С такт и постоянство преследваше плана си, целящ да й осигури спокойно бъдеще на почтена буржоазка.

В Герасе ги посрещнаха с аплодисменти. Всъщност оказваше се особено благоволение към тези две привилегировани фусти, като ги допущаха в интимния си кръг в Герасе, тъй като сега гуляят не беше „от двата пола“.

Нощното заведение на Герасе беше пригодено да бъде в услуга на всякаква категория клиенти.

Между разните сепарета имаше една слабо осветена стая в дъното на коридора, наречена „тъмната стая“, запазена специално за моряшки оргии.

Моряшките гуляи на сушата бяха прочути. Истински магнитни бури следваха неминуемо монашеския живот и строгата дисциплина на кораба. И колкото по-строг биваше режимът на борда, толкова по-буйни биваха гуляите и веселбите.

Тази вечер начело на масата „между капитаните, които си припомняха младините“ (както се шегуваха с тях другарите им), седеше чествуваният механик Митаки.

Къс, набит, червендалест и весел, той беше обичан от всички офицери и войници зарад доброто му сърце. Беше свършил техническо училище по механика във Франция, дето произнасяли името му Миташ. А понеже занаятът му го заставяше да се вре около казаните на корабите, отдето винаги излизаше изцапан, другарите му го бяха прякоросали „Капитан Мърльо“. Дори бяха съчинили за него един куплет, пародия на Сержантът от Александри^[2]:

… Дрехата му, мръсничка бая,

но по нея блести

масло и боя.

В ресторанта на Герасе обикновено се сервираше браилско сирене, много солено, и каракуда в саламура с много пипер и се пиеше истинско шампанско, внесено в страната без мито, тъй като Сулина беше свободно пристанище.

Но тази вечер на масата на моряците беше сложен един тенекиен леген, пълен с пресен чер хайвер, едва подсолен.

Петрушка, руснак украинец, рибар-пират, прислужник при Калаврезо и негов доверен човек, беше донесъл хайвера от Катарлец. Господарят му го беше пратил в знак на признателност към капитана-механик, който беше монтирал помпите на неговия спасителен понтон.

— Ако господарят не заминаваше вчера за Стамбул — каза Петрушка, — щеше да ви сготви такива ястия, каквито само той знае да прави, пръстите да си оближете: яхния от костенурка и филе от змия.

Един капитан, стар ерген, най-възрастният от всички, наречен „Папаки“, пиеше само сифон, понеже лекарите му бяха забранили алкохола, ала налагаше мненията си относно вината като стар експерт.

— Черният хайвер иска непременно червено, силно вино, какво сте се заналивали с тая зелева чорба!

Герасе доставяше чрез италианските кораби черно вино от Катания, толкова силно и таниново, че го бяха нарекли вино от „Катрания“; то не можеше да се пие освен по формулата, установена от председателствуващия вечерята: В + 2В — една част вино и две части вода.

— Добро момче е Миташ — каза Червена брада натъжен. — Жалко, че го загубваме! Оженен веднъж, ще влезе в редицата на задомените и ще изчезне от пиацата.

— Та нима това е общо правило? — опита се да се намеси в разговора един от младите офицери.

— Голям аджамия си, приятелю! Ти не знаеш ли какво значи бракът? За жената той е едно начало, а за мъжа е край. Тя влиза в живота, той излиза. Не зная кой е казал тези думи, ала добре ги е казал: бракът е златен ланец, когато го поемеш, оловен — когато го носиш, и железен — когато искаш да го скъсаш.

— Докторе, нима ти никога не си мислил да се задомиш? — запита го един капитан, баща на шест деца.

— Трябва и аз да отговоря, както е отговорил един философ на този въпрос: понякога и аз мисля за задомяване, и то най-вече сутрин.

Виното от „Катрания“ беше разгорещило атмосферата в тъмната стая. Смеховете, шегите и закачките избухваха като фойерверки с блясък и пукот и се кръстосваха в объркания шум като вой на развилняло море.

Духовитости, нецензурни анекдоти, високопарни сентенции, явни баналности, най-смели мнения относно жените се подхвърляха грубо, с цинична философия. Никой не се стесняваше. Никой не се възмущаваше. Никой не се чувствуваше оскърбен, въпреки че около масата имаше мнозина женени, добри съпрузи, прекрасни глави на семейство. Чувството за мъжка солидарност сякаш държеше всички във взаимно съгласие.

Лекарят харесваше собствения си глас и сам му се наслаждаваше, затова пак почна:

— Жените, господа, са низши млекопитаещи. Монтен има пълно право. Ние, мъжете, се възхищаваме от телесната красота на жената, прощаваме й духовната нищета, ала никога не се е видяло жена в чест на духовната мъжка красота да протегне ръка към тялото на западащ мъж. Жалко, че още няма друг начин за продължение на рода освен чрез жената. У жената всичко е сърце, дори и главата. Между един дързък и един внимателен мъж най-нежната жена ще избере дръзкия. Вярна жена е оная, която се заинатява да живее само с един мъж, защото предпочита да мъчи един-единствен мъж.

— Обаче — намеси се един поручик със заимствувана отнякъде фраза — има жени, които толкова много обичат мъжете си, че си вземат и други мъже, за да не хабят своите.

И понеже думите му имаха ефект, предизвикаха смехове и врява около масата, окуражен, поручикът продължи да разказва изтъркани вицове за жените.

— В кой месец от годината жените говорят по-малко?

— Февруари! — извика някой от края на масата. — Защото този е най-късият месец.

— Какво е деколтето? — И той сам даде отговора: — Цепнатина между две дъски на оградата. Любопитният мъж се спира, ала не рискува повече от един поглед.

— Знаете ли на какво се оприличава жената, която няма гърди? На легло без възглавници…

Гуляят беше в разгара си, когато на вратата на тъмната стая прозвучаха нежни звуци на цигулка.

— Буланже! Браво, Буланже! Пристигнаха дрипльовците…

Буланже, циганин от Тулча, носеше брада, подстригана също като на знаменития френски генерал^[3]. Облечен беше винаги в черни дрехи. Лете ходеше с позеленял от слънцето смокинг, а зиме късо балтонче — „Жанбирбок“.

Цимбалистът — черен, прегърбен, с увиснали мустаци — удряше със затворени очи чукчетата по струните на цимбала, който вещо владееше със сухите си пръсти.

Флейтистът — шкембест, с надути бузи — беше страшен с бялото на очите си.

На края се появи и една съвсем млада, но закръглена циганка с нежни бедра, бели зъби и пламтящи игриви очи.

Влизането й в стаята предизвика шумен възторг.

— Тази е Фица, новата ми певачка — представи я Буланже ухилен и добави шепнешком: — Мома е… наистина… Да ме убие господ, ако не е тъй, както казвам! И лекарят го констатира… Има и удостоверение!

Момичето не беше още оформено, но имаше всички изгледи да се развие добре и като жена, и като певачка… Всички се шегуваха и се закачаха с нея, ала никому не минаваше през ум да отиде по-далеч с една още малолетна циганка.

Един от офицерите й направи една скица с молив, а Клапс импровизира за нея един стих по арията „Брюнетката“:

ЧЕРНАТА РОБИНЯ

О! Ако ти не беше малолетна

и ако прокурори нямаше в света…

Сред общото веселие Папики обясни случая с певачката от оркестъра на Буланже.

— Знаете ли защо я пази като зеницата на очите си? Родителите на момичето го дали при специални условия. И за да ги увери Буланже, че момичето ще бъде върнато недокоснато, Фроса, жена му, гарантирала с къщата си в Тулча. Тъй че…

— Аз познавам един още по-чудноват случай — прекъсна го капитан Димиу. — Миналата година, когато участвувах във военния съвет в Галац по случай делото на един офицер, прочетох един много оригинален документ. Офицерът отвлякъл дъщерята на един посредник на зърнени храни. Одобрили се на края, но бащата на момичето поискал от офицера една разписка, която беше прикрепена към книжата на делото:

Получих на 8 септември 1902 година момиче — девствено.

Нягу беше попаднал на масата между двама вече пийнали: бай Кърнич и Клапс.

Кърнич, добре охранен селянин, добил този прякор поради чипия си нос^[4], механик по професия, бе запазил занаята си и като офицер и не бе прекъснал връзките си с другарите си по занаят. Избран за председател на дружеството „Чук“, когато встъпил на служба в кораба и се качил на него, другарите му го изпратили масово, като носели знамето на дружеството. Възмутен, адмиралът наказал офицера „комунист“ с назидателно наказание — десет дни арест.

А пострадалият Кърнич казал нещо, останало незабравимо сред флотските офицери:

„Колко искрен е народът! Колко лицемерни са адмиралите!“

Колегите му го закачаха и му съчиняваха стихове, които напомняха, че „занаятът е златна гривна, а гърлото — сребърна фуния“.

Поручик Клапс — як, набит, находчив и способен — беше такъв мързеливец, че през целия ден бездействуваше и дремеше. Но вечер се оживяваше, а след полунощ ставаше друг човек — жив и пъргав, остроумен, искрящ от красноречие и духовитост. Особен род нощна птица, той беше вдъхновителят на моряшките гуляи в тъмната стая. Шегите, които устройваше бяха отчаяли щаба на гарнизона. Веднъж в едно вариете откраднал кученцето на една от артистките и го нашарил с черни и бели черти; когато артистката излязла да пее, той пуснал кученцето, превърнато на мъничка зебра. Певицата не познала кученцето си, изпищяла и побягнала, но кученцето хукнало подире и за общо веселие и смях на публиката.

Нягу пиеше насила. Колко много искаше да се зашемети и той веднъж! Ала не можеше. Не успяваше да попадне в тон с другите. Съзнанието му беше съвсем ясно и се чувствуваше самотен сред лудешката веселост на другарите си. Беше единствената струна от този оркестър на веселие, която не трептеше. Наблюдаваше се против волята си: приемаше впечатленията отвън с открити нерви. Неговата сантименталност сред настроението на тъмната стая беше като някакъв смешен, детински недъг. Съзнаваше го добре и се мъчеше да го прикрие с веселост и цинизъм, ала не успяваше.

Гледаше със симпатия и възхищение на всички тези, които удавяха мъката си в гуляи, смях и шумни песни. Беше виждал заспали простички хора, които в гуляя се оживяваха, развеселяваха се, ставаха остроумни, наелектризирани от поезията на пиянството.

Нягу завиждаше малко на Клапс, защото не можеше и той като него да се радва на живота.

Подобно на главен герой в пиеса, Клапс създаваше с думите и жестовете си атмосфера на тържественост, а не на порочност и разюзданост. При това той си имаше свои разбирания, които яростно бранеше:

„Не смесвайте гуляя с пиянството!“

„Англичанинът се напива, а румънецът гуляе.“

„Да дойде един роб!“ — обръщаше се той към келнерите с глух гробовен глас, имитирайки жестове и навици от римските оргии.

Клапс се качи на един стол и почна да декламира Мадони и Венери^[5] вдъхновено като поет, загледан в русата Военноморска база:

И така, потънал в мрака на живот без светлина,

аз видях те, о, студена и безмилостна жена,

и от теб направих ангел нежен като майски ден,

за да имам лъч на щастие, който да блести над мен…

 

От демон създадох ангел, а от кикота — симфония.

 

Ти приличаш на вакханка — от челото на девица,

похитила със измама ореола на светица.

 

Както Рафаел, създаде непорочната Мадона,

с кротка девствена усмивка и от звезден цвят корона,

аз направих свой кумир и богиня от една

безсърдечна и студена, и пропаднала жена.

Декламирането трябваше да прекъсне, защото Военноморската база се почувствува малко засегната от някои „много силни“ изрази на Еминеску.

Изказа се желание за любовна песен. Буланже наду гуша и почна с дълбока въздишка:

Сложи глава под губера…

— Спри! — викна Клапс възмутено. — Как си позволяваш ти, индиански робе, да опорочаваш така румънските песни? Поетът е казал „Сложи край на мъката“, а ти, манго, пееш „Сложи глава под губера…“

Атмосферата в тъмната стая беше прекомерно разгорещена. Лицата се зачервяваха, гласовете загрубяваха, очите искряха, умовете препускаха бързо. Разпалените спорове и безкрайните тостове потъваха в бъркотия от смехове и прегракнали гласове.

За да се проветри въздухът в стаята, отвориха прозорците, а неколцина от младите, за да се раздвижат, излязоха в коридора и почнаха да опитват някакъв нов танц. Един от офицерите, пеейки с цяло гърло, бе хванал Фица за ръка и я учеше на новите стъпки. Буланже скърцаше с цигулката, стремейки се да схване такта на новия танц, понеже го чуваше за пръв път.

В този миг се чу силен писък. Цигулката секна изведнъж. Настъпи паника и бъркотия.

Буланже се спусна като ястреб към една затворена врата, заудря с юмруци и завика отчаяно:

— Отвори вратата, господин поручик! Пусни я… не ме озлочестявай, господин поручик!

Цимбалистът и кларнетистът натискаха с рамо вратата с все сила и крещяха, колкото им глас държи:

— Не се давай, Фицо!

— Отиде, брей-й, къщата на Фроса!

— Какво има? Какво се е случило? — питаха в стаята един през друг.

Офицерът, който танцуваше с Фица, след едно шеметно завъртяване я беше блъснал в една от празните стаи, дето беше изчезнал и той и беше заключил вратата отвътре.

И понеже не отваряше, Буланже се завайка и отправил умолителен поглед към по-старите офицери, се замоли:

— Господин капитан, господин докторе, помогнете ми… заповядайте му да отвори вратата! За бога, помогнете ми… Господ да ви даде здраве и живот… помогнете ми, че ще загубя къщата. Господ да ме убие, чер къщата на Фроса сме дали за гаранция…

 

 

— Свине такива! Как не ви е срам?! — извика Военноморската база, пламнала от възмущение.

— Ето как се прелъстяват момичета за удоволствие на господата! — добави презрително Мица Балата.

И двете с един и същ жест на негодувание станаха от масата.

Капитан Папаки, като най-старши по чин, реши, че е крайно време да се намеси, да упражни авторитета си на началство. Проправи си път и в настъпилата мъртва тишина се чу заповедническият му глас:

— Поручик Питиш! Отвори веднага! И престани с тия глупости. Това не подхожда на един офицер! Всички чакаха със затаен дъх.

Най-сетне бравата щракна кратко.

Офицерът подаде глава от вратата, като се усмихваше нервно, а очите му бяха зачервени, кръвясали:

— Пошегувах се, господин капитан… Нищо сериозно няма.

— Глупава шега! Такова нещо не се прави! — каза намръщен старшият капитан.

— Шега! Виж ти, шега! С оная работа никога не става шега бе, господине, туй от мен да го знаеш… — протестираше разтревожен Буланже и като се обърна разгневен към Фица, която се хилеше: — А ти мари, глупачко, вместо да викаш като ухапана от змия, когато те натисна, мълчиш и се спотайваш! Тъй, а! Ами ако, не дай боже, сгазехте лука?… По дяволите щеше да отиде къщата на Фроса! Ще видиш ти, хубостнице, ще те пратя при майка ти…

— Е, хайде, успокой се, шефе, нищо, както виждаш, не е станало! — опита се Патаки да възстанови нарушеното настроение.

Ала напразно. Гуляят беше вече развален и доброто настроение не можеше да се възвърне. Този път моряшкият гуляй има непредвиден край.

Поради ужаса, който изживя, Буланже не можеше да пее. Задушаваше се и ръцете му трепереха като на апоплектичен.

Офицерите се разпръснаха на групи. Отвратен и уморен Нягу се прибра на кораба. Неколцина от офицерите, пийнали повечко, не се умириха чак до сутринта.

На другия ден в гарнизона се получиха доста оплаквания за скандалното държане през нощта на офицерите. Разпрегнали конете на файтона на един турчин, докато спял на капрата; вдигали шум по главната улица и разбудили хората; фирмата от месарницата на флотата била смъкната и поставена на балкона на едно вариете-шантан. Хората на сутринта се чудели, като четели:

Месо за продан. Доставчик на военния флот.

 

Двама офицери се явили на сцената на едно вариете и представили жива картина: голи тела, борба на гладиатори и антични статуи. На края си направили по един душ със сифони.

Въпреки че публиката аплодирала френетично, артистките били възмутени от липсата на свян у тези офицери.

 

 

Евантия се стресна и се събуди със свито сърце, ужасена от някакъв отвратителен сън. Измъчена, тя отвори широко очи и се огледа уплашено.

Не беше ли сън? О, значи, беше истина всичко, което се случи през нощта.

Стрелите на утринното слънце проникваха полегато през пролуките на спуснатите ролетки на прозорците, забиваха се в очите й и я ослепяваха.

Обърна се към стената и стисна очи да не вижда нищо. Ала картините се редяха в затворените й очи точни, ясни, защото възбуденото й съзнание работеше трескаво и мъчително.

Сцените минаваха през ума й с удивителна яснота, с най-малки подробности, миг подир миг, от минутата, когато с разстроени нерви и разколебана душа се беше разделила с Нягу и когато на края на кея, като изникнал от земята, пред нея се изпречи капитан Делиу.

Виждаше как той я сграбчи в прегръдките си, как я повлече назад в мрака към пустия плаж. Какви лъжливи думи й говореше, гладейки я по косата с красивата си ласкава ръка; как тембърът на разтреперания му глас звучеше приятно в ушите й:

„Красавице моя… Моя черна сирено… мое диво дете! Знай, че едно момиче, колкото и хубаво да е, щом не знае да бъде мило с мъжете, е цвете без аромат.“

Спомняше си всяко негово движение, всеки жест. Изпитваше още онова парливо, замайващо усещане от топлия му дъх над устата си и притискането на горещите му устни и парфюмирани мустаци.

Стискаше я силно в обятията си, задушаваше я с едрото си тяло и силните си ръце, които я смазваха и я покоряваха.

Не можеше да си обясни онова, което се беше случило с нея.

Как можа да се остави?

В един момент беше разбрала ясно, че не може да устои пред този човек, че той е много по-силен от нея и ще прави с нея каквото пожелае. И нейното тяло се подчини, без да се съпротивява.

Безсилна, безпомощна, тя беше като плячка в ноктите на ястреб.

Виновна беше… Разбира се, че беше виновна. Защо не го отблъсна още отначало? Защо не си отиде навреме? Защо се съгласи да остане? Защо слушаше с удоволствие думите му?

„Безумна ли съм била? — питаше се тя с безпомощно отчаяние. Но аз не го обичам, никак не го обичам! Тогава защо направих това? Аз се боях от него, откакто се запознахме. Сега е свършено! Всичко пропадна!“

Бе провалила живота си изведнъж, и то завинаги.

Как щеше да погледне Нягу в очите?

Как да крие тайната си? Какво да му каже?

Би искала да се влачи пред нозете му, да моли за прошка, да бъде смазана от него, да остане за цял живот негова робиня.

Какво да прави? Не виждаше никакъв изход.

Нягу би могъл да й прости, ала нямаше вече да я обича. А тя го обича, не е престанала и за миг да го обича.

Завинаги щеше да си остане презряна и унизена.

Сякаш беше паднала в някаква тъмна пропаст, отдето по никакъв начин не можеше да се измъкне.

Лежеше в леглото си със затворени очи, свита на кълбо, сломена от срам и разкаяние, изпълнена със съзнанието за непоправимото си падение. Колкото пъти отвореше очи, усещаше, че й се повдига. Разтреперваше се ужасена, ала не можеше да се избави от картините, измъчващи ума й.

Усещаше главата си стегната като в железен обръч, устата й засъхваше, душата й беше ранена, нещастна.

Потънала в пот, тя се разви, но щом видя коленете и бедрата си, веднага се покри. Имаше чувството, че това тяло не е вече нейно… че само главата беше нейна, а тя гореше, слепоочията й туптяха със силна болка. Струваше й се, че тялото й прилича на смачкана и мръсна дрипа, захвърлена на леглото.

Отчаяна, тя захапа възглавницата. В желанието да мъчи тялото си, идеше й да къса месото си с нокти, да го разкървави.

Стресна се, когато късно по едно време чу, че вратата изскърца.

— Какво ти е, детето ми? Да повикам ли лекар? — попита я баща й разтревожен.

— Не, не трябва — отвърна тя уплашена и стана от леглото.

Усети коленете си отмалели, сякаш беше паднала от височина, и остри болки се забиваха в бедрата й. Отпусна се отново на леглото.

Направи усилие да заспи, ала не можа.

Струваше й се, че хиляди очи я гледат подигравателно. Всички те знаят тайната, й, която не може вече да крие.

Обезнадеждена, обзета от дълбоко отчаяние, тя зарида сърцераздирателно.

Лулу, маймунката, която дремеше на стола, свита в гънките на вълнения шал, вдигна бавно глава и я загледа продължително с черните си като лъскави главички на топлийки очи, изпълнени с учудване.

И когато малкият й ум схвана, че господарката й страда и плаче, измъкна се от шала и с един скок се намери между възглавниците на леглото. Примъкна се под мишницата на момичето и оттам запротяга черната си лапичка, заопипва лицето й, занаднича и загледа въпросително в очите господарката си, която се задушаваше от плач.