Жан Барт
Черната сирена (15)

Глава XV

На кея, чак на края на пристанището до складовете за въглища, имаше една ниска кръчма, в която се влизаше по четири каменни стъпала.

На черната, проядена от ръжда фирма беше написано с бели букви: Peter the Grics („Петър на Гърка“). Какъв беше смисълът на тоя надпис тук? Историята на тази стара, известна фирма се губи в мрака на времето.

Барба Тони, най-старият на пристанището, бивш кормчия на руски параход по време на Кримската война, разказваше, когато биваше в добро настроение, за пиратите, които са се подвизавали тук, на устието на Дунав.

Всъщност една банда морски безделници, гърци и малтийци, владеела устието на Дунав. Със запалени фенери, завързани на рогата на волове, привличали нощно време кораби, които засядали в наноса, и под предлог, че идат да им помогнат, ги ограбвали.

За да осигурят плаването и най-вече да защитят бреговете от гърците, възпявани по него време от Ламартин и лорд Байрон, била образувана специална левантинска ескадра, която патрулирала моретата на Изтока. Един прекрасен ден се появила тук една английска канонерка. Млад офицер — синът на адмирал Паркер — слязъл заедно с патрула на брега на Сулина в рекогносцировка. Офицерът бил застрелян с пушка. Не се разбрало откъде дошъл куршумът. За отмъщение англичаните бомбардирали селото по всички правила и го превърнали в пепелище. А прочутият пиратски главатар, когото англичаните наричали Гърка, бил хванат, съден набързо и обесен на върха на една мачта за назидание по тогавашния обичай на пристанищата в Изтока. Единственото дете на пирата, Петре, останало сираче, било прибрано от английския адмирал. Петре, синът на Гърка, научил бързо английски език, станал пилот и преводач в английските кораби, които идвали тук, в устието на Дунав, да товарят румънско жито.

С малкото спестени пари гъркът отворил тази кръчма и сложил на фирмата името си така, както го наричали англичаните: Peter the Grics.

Всички английски моряци, привлечени от единствената фирма, написана на техния език, изпразвали тук кесиите си, жадни за живот и пиене. И за няколко години Петре забогатял. Построил цяла флота мауни с двойни дъна.

Тези малки плавателни съдове с плоско дъно карали зърнени храни от шлеповете по реката до параходите и големите кораби, които поради банкетите пясък не можели да влязат в Дунав и пущали котва далеч в рейда на пристанището на Сулина.

При всеки транспорт се крадяло голямо количество жито, скрито в двойното дъно на мауните.

Една сутрин Петре бил намерен прострян пред кръчмата му със забит нож в сърцето. Не бил открит нито убиецът, нито причината за убийството.

Петре не бил женен. Герасим, негов племенник по сестра, поел кръчмата и запазил фирмата, поради която ставало толкова голям оборот.

Но времето, което променя всичко, променило и живота в устието на Дунав.

Тъй като Турция не можела, а Русия не искала да осигури плаването по реката, Великите сили, които се нуждаели от румънско жито, създали след Кримската война Европейската Дунавска комисия. Дъното на плавателния ръкав било прочистено, мауните постепенно изчезнали, пиратите свили знамена и моряшкият измет, струпан на устието, почнал да се измита.

Всяко поколение се нагажда към времето си. И тук стана същата еволюция: кражбата водела до търговия, пиратството — до търговско мореплаване.

И все пак Герасим, един свъсен Херкулес с обица на лявото ухо, с черна къдрава коса като астраганена кожа — истинска глава на пират, — бе почнал да лови риба в мътните води на Дунава.

Бе се сдружил с Темистокле, шефа на хамалите, който с една ръка даваше, с друга ги обираше.

Подборът на работниците за пристанището и плащането им ставаше там, в кръчмата на Герасим, която беше и кафене, и бюро за настаняване на работа, гостилница, чайна, хотел и най-вече гнездо на контрабандисти и крадци на зърнени храни.

Английските моряци, спрели тук след дълго въздържание, жадни за пиене и за жени, нахълтваха в кръчмата, привлечени от написаната на английски фирма, и оставяха тук всичките си пари.

Като свършеха парите, почваше плащането в натура. Пияните моряци се събличаха, и залагаха дрехите и чизмите си. Някои се връщаха по чорапи на кораба и домъкнаха оттам парчета корабно въже, кутии боя, бронзови и медни части от машините — всичко, каквото им попаднеше на ръка в замяна за чаша алкохол. Собственикът на кръчмата приемаше всичко, което можеше да послужи за нещо. В дъното на двора имаше склад, „музей на старини“, събирани в продължение на години от параходите, които минаваха през това пристанище.

Тук, в тая кръчма, се срещаха хора от всички народи, от всички човешки племена. Изметът на Изтока се сдушваше тук с надменната Великобритания, сломена, наркотизирана от алкохолните пари.

Устатите, лесно кипващи гърци ден и нощ раздипляха с нервните си пръсти картите за игра, измазнени и почернели от употреба. Турците, лазовете и кюрдите от Анадола пиеха кафетата си важни и мълчаливи. Вечно бунтуващите се румънци, седнали на чаша ракия, крояха планове за борби и стачки. Бледни, изцапани с прах и въглища арменци седяха неми пред чашите с чай. Рибарите липовани изливаха ракията в чиниите си и я запалваха; ако не гореше с висок пламък, връщаха я възмутени.

Сред облаците кисел, задавящ дим, сред вонята на катран, махорка и алкохол, които вечно изпълваха това свърталище на непрокопсали хора, мнозина спяха върху ръцете си, изтръпнали на мръсните маси, за да не пропуснат мястото си при товаренето на корабите.

Но тази плява на кръчмата никога не посмяваше да седне край масата в дъното, дето деня и нощя се разполагаше, близо до стопанина, капитан Аристиде Лека.

„Дунавския ветеран“, както всички му казваха, беше още млад, макар да беше целият побелял и да имаше един дървен крак. Родом от остров Закинтос, той бе дошел тук на Дунава като капитан на кораб, наречен в левантинските пристанища barco bestia.

Капитан Лека, моряк от класа, стар морски вълк, маневрираше с такова изкуство, като влизаше с опнати платна в пристанищата, че всички моряци оставаха със зяпнали уста от възхищение.

След като бе продал кораба си на един свой съотечественик от Браила, бе си купил една вехтошина, едно английско параходче.

Голям шум бе вдигнал някога по Дунава процесът на капитан Лека.

Един огняр, когото набил, го издал, че вместо въглища в парахода гори от житото, пренасяно в хамбарите на корабите. След като се отървал от съда, капитан Лека осигурил парахода си и после го потопил в тихо море между скалите на Тузлата. С парите, получени от осигурителното дружество, отишел по пристанищата в Южна Русия. След три години се върнал без пари и без един крак.

Какво е правил там? С какво се е занимавал? Бе останало тайна.

Животът му изобщо беше една загадка. Въпреки това радваше се на всеобщо уважение.

Никой не смееше да му се опълчи или да му противоречи. Съсредоточен и студен, той знаеше всичко, говореше пет чужди езика и беше календарът и барометърът на пристанището. Излизаше, тропайки с дървения си крак на каменния кей, вдигаше глава като гол орел и пронизваше с очи далечината, оглеждаше небето и душеше соления морски въздух, сякаш опитваше пулса на природата: Понякога изваждаше от устата си късата лула, наплюнчваше върха на малкия си пръст и го издигаше нависоко, за да открие посоката, от която полъхва ветрецът.

— През нощта ще имаме буря… Ще духа северният вятър.

И никой не посмяваше да го опровергае, трябваше да бъде така, както той кажеше.

Мнозина се допитваха до него като до делфийския оракул.

Загледан в морето, той изказваше мнения от кея, изричаше безапелационни присъди за маневриращите кораби в пристанището.

Даваше съвети и указания при спасяване и сблъскване на кораби, объркваше и оправяше най-сложните морски съдебни дела; умно и умело намираше винаги вратичка, през която да се измъкне от мореплавателните закони и неудачи, защото владееше всички шмекерии на левантинската търговия.

На масата в дъното на кръчмата организирваше с истинска вещина всички нощни кражби в зоната на пристанището.

Контрабандите и кражбите се извършваха по негов план. Комбинираше, разпореждаше и предвиждаше всичко с точността на военен гений. Държеше конците в ръцете си от командния си пост до масата, дето пристигаха новините и отдето издаваше заповеди за действие по оперативното поле, а той, капитан Лека, имаше грижата за стратегията. Тактиката беше възложена на тези, които изпълняваха плановете му, съставени в повече възможности: на сушата, в морето или в Дунава. При делене на плячката вземаше частта, която му се падаше. Понякога изпълнителите на плановете му попадаха в клопка. Той обаче беше винаги вън от всяка намеса — спокоен, самоуверен, неуязвим. Винаги падаше на краката си като котка.

 

 

Сулина е свободно пристанище. Стоките влизат без мито, а се изнасят по контрабанден начин. Понякога се постигаше тайно споразумение между контрабандистите, митническите чиновници и часовите на брега. По такъв начин тайната биваше напълно запазена. Носната кърпа, пръстенът или табакерата на караулния началник, показани от лодкаря, са магическата пръчка пред часовия, който дава свободен път на лодката, без да я преглежда.

Кражби и обири не се помни да са ставали в Сулина. Можеш спокойно да спиш с разтворени врати и прозорци. Собствеността е свято зачитана. На сушата не се краде. Кражбата е разрешена по вода, понеже се смята като законно право в морската търговия — нещо като обикновена пристанищна сделка, повече или по-малко рискована, често пъти извършвана в съгласие с пазачите и обслужващия персонал.

Всички воденици наоколо мелят жито, отмъкнато от шлеповете на пристанището. Намерил се веднъж един капитан, началник на портовия надзор, който поставил часови по целия бряг. Всички воденици спрели да работят. Тази драконовска мярка не можела да трае дълго, защото населението било застрашено да умре от глад.

 

 

Една влажна есенна вечер капитан Лека дебнеше от масата си в дъното, впил поглед във вратата.

Влезе Ахиле Джукестия и огледа кръчмата изпитателно.

Герасим го посрещна и двамата седнаха на масата на капитан Лека: единият — от дясната му страна, другият — от лявата. Започнаха да говорят. Говореха тихо, но натъртено и рязко.

Обмисленият гешефт беше сигурен. Трябваше да се действува бързо и решително, да се използува тая тъмна, безлунна нощ.

Капитан Лека, след като изложи подробно плана на действие, направи знак с угасналата си лула на едно чернооко момче, облечено в моряшка фланела.

— Ела-до, Диаволаки…^[1] Иди и доведи тук барба Никола, Американеца… Ама с най-голяма бързина… нали знаеш… amesos!^[2]

Собственикът на заведението стана тежко от стола, потършува под тезгяха извади една запечатана бутилка.

— Истинско самоско вино! Болен да си, оздравяваш от него!

Гръцкото вино с кехлибарен цвят заискря в чашите. Дебелите устни на Ахиле се впиха като пиявици в ръба на чашата и засмукаха жадно сладкото като сироп питие, силно и благоуханно.

След няколко минути Американеца влезе и с мъка си проправи път до дъното на кръчмата. Капитан Лека го настани до себе си, напълни чашата му, наведе се до ухото му и зашепна заповеднически:

— Приготвяш веднага лодката! Отиваш на трета линия… при шлепа Одисеи, пред стълба с обърнатата котва… Не пипайте бокавратите^[3], че ще вдигнете шум… Дръжте се все по левия бряг… Капитан Пантели е приготвил осем чувала.

— А ако види зор? Ако ни хванат? Какво да правим? — пита Американеца.

— Ако видите зор… на дъното! Хвърляте чувалите във водата и се залепяте за някой шлеп… Не мърдате оттам, докато не утихне всичко.

Излязоха един по един. Пръв тръгна Американеца, за да приготви лодката. Ахиле не стана от мястото си, докато не видя бутилката празна.

Беше минало полунощ, когато лодката се откъсна незабелязано от левия бряг. Американеца беше взел и две резервни гребла, въже с възли и един черпак, нещо като дървена лопатка за изхвърляне, на вода от лодката.

Пристанището беше потънало в дълбок сън. Никакво движение никъде. Пълна тишина като в гробище. Плътен черен мрак. Нисък пласт гъсти облаци скриваха небето. Откъм морето духаше влажен вятър. Капитан Лека никога не грешеше в прогнозата си за времето. Беше нощ тъкмо за тайни действия. Няма като привидение, лодката се плъзгаше безшумно в нощта. Ахиле гребеше с бавни, силни движения на греблата; от младини бе научил контрабандния занаят; гребеше крадешком, без да вади греблата от водата.

Клекнал на задната част на лодката, Енаки пронизваше със силните си детски очи тъмната завеса на мрака. От време на време шепнеше натъртено на стареца, който не виждаше добре:

— Ляво на борд!… Дясно на борд!… Банда!^[4]

Впил ръка във върха на кормилото, Американеца изпълняваше командите.

 

 

През зимата, когато по повърхността на Дунава почне да се образува леден слой, всички пристанища се изпразват, само пристанището на Сулина се напълва с плавателни съдове.

Понтоните, скелите, стълбите по пристанищата се вдигат и се прибират. Празните шлепове се изтеглят за зимуване на места, незасягани от ледените блокове, които помитат всичко в пътя си. Плаващите кранове, натоварените със зърнени храни шлепове се смъкват на цели конвои към Сулина. Няколко километра в устието на реката остават незаледени, тъй че плаването и товаренето на морски кораби не прекъсва и през зимата.

Докато другите пристанища спят, Сулина работи трескаво. До стария град на сушата като по чудо изникна друг, нов, плаващ град, временен, но оживен, своеобразен, живописен. Стотици шлепове стоят закотвени, прикрепени за брега с дебели въжета, изплетени от тел, за да устоят на напора на ледените блокове, стичащи се към морето. По палубите на тези плаващи жилища се движат голям брой хора. В кокетно, боядисаните в различни цветове каюти, с перденца на малките колкото педя прозорчета, в тези мънички жилища, като кукленски къщички, живеят семейства с цялото си домакинство.

От тенекиените кюнци се издига бавно димът на чугунените печици, големи колкото лула, на които готвят жените на шлепаджиите.

Вън, на въжетата, опнати между крика на котвата и колелото на кормилото, се развява простряно да съхне пране. Около кабините, в дървени сандъчета или в тенекиени, пълни с пръст, растат зелени храсти и благоуханни цветя: мушкато, розмарин и гръцки босилек. Тук, по палубите на шлеповете, се отглеждат най-различни животни в отлично съжителство, също като в библейския Ноев ковчег, докато е плавал по водите на дилувиалната ера, преди да заседне на планината Арарат.

Разрошени от вятъра кокошки най-свободно кълват с твърдите си човки по железния под на палубата царевичните зърна, паднали при товаренето. Шпорест петел, покачен на колелото на кормилото, кукурига и пляскайки с криле, поздравява всяка сутрин слънцето, изгряващо на морския хоризонт. Гъските стоят заковани на едно място в клетките, затворени там за угояване. Угояваното за Коледа прасе грухти, завързано за веригата на котвата. А зиморничавата, ленива котка се свива на топло вътре, докато кучето, неуморният пазач, бди вън при стълбата на шлепа като верен страж.

Шлепаджиите, по плъстени чехли и лула в устата, се мотаят без работа из шлепа, а децата им палуват и си играят по палубата, завързани с въже през кръста, за да не би, тичайки, да паднат във водата.

В неделя, облечени в празнични дрехи, обитателите на шлеповете си ходят на гости. Но жителите на този плаващ град слизат и на сушата, ходят на църква и на покупки. Понякога в празните хамбари на шлеповете, украсени с гирлянди и флагове, се устройват моряшки балове, на които биват канени най-различни хора.

И в този временен град, с няколкомесечно съществуване, има и любовни идилии, интриги и приключения, женитби и разводи и всички други човешки прегрешения.

С подухването на пролетния вятър, с раззеленяването на островчетата и очистването на Дунава от ледовете тези плавателни съдове вдигат затлачените в тинята котви, разделят се и всеки поема своя път. Плаващият временен град се разтурва в един час, изчезва сякаш по някакво чудо. И не оставя никаква следа.

 

 

Към този плаващ град, изникнал като по чудо над водите на Дунав, се плъзгаше бързо в дълбоката нощ лодката на Американеца. Вълна гъста мъгла пълзеше откъм морската шир. Големи тъмни петна като фантастични сенки се очертаваха по продължението на брега. Това бяха резервните кранове. С дългите си шии и назъбени гърбове приличаха на гигантски допотопни животни.

Две червени светлини мигаха на носовата част на един шлеп. Лодката се приближи тихо до спуснатата стълба.

Капитан Пантели пушеше нервно и чакаше до пълните чували, изтеглени до самия ръб на палубата.

— Одисей? — попита той приглушено.

— Да! — измърмори единият от лодката със стиснати зъби. — Капитан Пантели?

— Да, аз.

— Готово ли е?

— Готово.

— Угаси фенерите — каза шепнешком някой от палубата.

Действуваха бързо, мълчешком.

Пъхтейки, смъкнаха пълните чували в лодката. Момчето придържаше с изстиналите си ръце стълбата, а очите му се взираха и наблюдаваха тъмния бряг.

— Мола!

И потъналата във водата лодка поради тежестта на чувалите се откъсна от шлепа и пое надолу.

За да не вдигат никакъв шум, не гребяха, оставиха лодката да бъде влачена от течението като сал.

Американеца беше при кормилото, Ахиле наблюдаваше левия бряг, а момчето — десния. В дълбоката тишина на непроницаемата нощ се чу далечен, ритмичен плясък.

И тримата изтръпнаха и наостриха уши.

— Някакъв параход, който иде — рече напрегнато Ахиле.

— Пилотката е — обади се тихо момчето. Познавам я по светлините. Зелената и червената са долу до самата вода.

— Спирам! — измърмори Американеца и залепи лодката до един шлеп встрани от пътя на пилотката, която се приближаваше с бръмчене по средата на канала.

Нейните фенери простираха дълги светли ленти, трептящи по черното огледало на водата.

Шумът на витлата й събудиха един часови и той забеляза лодката, осветена от фенерите на пилотката. И заповедният му глас прогърмя от десния бряг:

— Лодката! Тегли на брега!

Те не мръднаха.

— Не чуваш ли! Извий надясно и спри тук!

Но лодката изви внезапно наляво. И Ахиле загреба отчаяно, бързайки да се вмъкне на прикрито място между тъмните шлепове.

Къса светкавица блесна на брега и гърмеж на пушка раздра дълбоката нощна тишина.

Куршумът мина с диво свистене над лодката.

— Лягайте! По корем! — изкомандува Ахиле шепнешком и пусна греблата.

Американеца не мръдна от мястото си. Впил ръка в кормилото, той се мъчеше да вмъкне лодката между два шлепа. Но други два пушечни гърмежа проехтяха почти едновременно. Старецът изтърва кормилото и главата му клюмна, без да пророни дума; после се търкулна в лодката.

— Удариха го — прошепна, треперейки, момчето.

— Мълчи! — сопна му се Ахиле, а зъбите му затракаха.

Лодката сама спря, спъната от веригата на една котва.

Течението само я бе довлекло между шлеповете. Ахиле се пресегна, напипа веригата, напъна се и я отхвърли чак до задната част на шлепа.

Засега бяха прикрити. Куршумите не можеха да ги достигнат.

— Къде си ударен? — попита шепнешком Ахиле, наведен над падналия старец.

Той не отговори.

Чу се само тихо хъркане.

Ахиле заопипва тялото му, да разбере къде е прострелян.

— Хвани го за краката, да го обърнем с лице надолу.

Ахиле усети по слабите си сухи пръсти топлината на бликналата от раната кръв. Куршумът бе строшил лявото рамо на Американеца.

Разкъса със зъби полите на ризата си, направи тампон и го притисна към раната.

На отсрещния бряг се чуваше глъч, викове и сигнални свирки.

— Спипаха ни. Няма как: на дъното!

Ахиле и момчето се напънаха и пуснаха чувалите във водата. Олекналата лодка се издигна над водата.

Стояха там скрити, докато шумът по брега стихна.

Раненият стенеше със затворени очи и загорели устни. Ахиле разхлади челото му и му даде да пие от дървения черпак, като го окуражаваше с братски думи:

— Няма нищо, Николаки… Не бой се, братче… Ще ти мине… И аз веднъж тъй си изпатих…

Неусетно, лека-полека лодката мина между шлеповете и стигна до пристанището.

За да не ги видят от караулния пост, спряха по-нагоре от скелята, до плаващите кранове, които съвсем я закриваха.

Трябваше да изминат пеш пътя до дома на Американеца. Понесоха го на ръце, понеже не можеше да стои на крака, съвсем се беше отпуснал. Занесоха го в къщи през задни улички. Никой не ги видя, макар да съмваше.

Само в къщи Лулу, маймунката, ги заследи с присвити очи от леглото си, направено от вълнен шал. А когато старецът, положен на легло, почна да стене, Лулу се надигна от мястото си и с един скок се намери на възглавницата му.

Заскимтя плачевно, зарови, из главата на стареца и разроши белите му коси.

Усещаше, че нещо лошо се е случило с господаря й. И лъскавите й очички, като главички на топлийки, заблестяха заплашително и заследиха всяко движение на Ахиле, който се въртеше объркан из стаята.

 

 

Евантия пристигна тичешком.

Ахиле бе пратил момчето да й съобщи, че баща й е болен. Притиснала сърцето си с ръка, тя влезе като вихър и се хвърли на леглото.

— Татко! Татко! Какво ти е? Какво ти се е случило?

И почна с разтреперани ръце да милва горещото чело.

Той вдигна бавно клепачи и впери в нея втренчен поглед. Бледото му лице, почти лице на смъртник, се озари за миг от нежна усмивка. С костеливите си пръсти попипа меката кадифена ръка на дъщеря си и понечи да я допре до изсъхналите си устни.

Дъщеря му избухна в нервен плач. Прегърна го и го повдигна на възглавницата, но старецът изстена продължително, и захленчи като болно дете.

— Къде те боли, татко?

— Ранен е в рамото — посочи Ахиле и устните му леко затрепериха.

— Ранен?! Но какво се е случило? Кажи, говори, човече!

— Граничарите го раниха с пушка… Карахме чували с жито… снощи… от един шлеп.

— А! Разбирам… Вие го убихте, разбойници такива! Защо е трябвало да мъкнете този стар човек във вашите кражби?

Евантия свали шапката си и я захвърли, запретна ръкави, разрови дрехите за преобличане, измъкна една чиста риза, раздра я и приготви превръзки.

— Тичай и доведи бързо доктор Томица! Кажи му, че го моля да дойде веднага.

Ахиле не се решаваше. Изтри студената пот, избила по челото му, и каза тихо:

— Не бива. Никой не трябва да знае, че е ранен.

Евантия скочи като ужилена. Спусна се към него като пантера, готова да го разкъса с нокти. Пребледнял, Ахиле почна да отстъпва към вратата.

— Така ли?! След като си го завел на смърт, не искаш и да отидеш да повикаш лекаря, да го спаси?

— Виж какво, моето момиче, успокой се! За негово добро е. Ти не разбираш тези работи. Ако се разбере, баща ти съвсем сигурно ще влезе в затвора. Туй ли искаш ти?

Отчаяно, момичето се защура из стаята и закърши ръце, не знаейки какво трябва да прави.

Старецът лежеше неподвижно, като че ли спеше. Дишането му беше ритмично.

Изведнъж раздвижи засъхналите си устни и челюстите си, сякаш дъвчеше нещо.

Евантия го загледа уплашено. Захапа пръстите си, готова да избухне отново в плач. Не можеше да разбере какво иска баща й, тъй като той не беше в състояние да говори. Само няколко сълзи блестяха на стиснатите му клепачи.

Тя го целуна по челото, пожълтяло като восък, сложи си шапката и бързо се запъти към лекаря.

Докато вървеше, в пламналия й мозък се закръстосваха тревожни мисли. „Ако не доведа лекаря, ще умре… Ако се разбере, ще го арестуват, ще го съдят… ще го осъдят… Но лекарят е добър човек. Ще го помоля със сълзи на очи да не казва никому… Дали лекарят нямала го издаде?“

 

 

Сам в градината на болницата, доктор Томица четеше прав някакво писмо. Висок, плещест в белия си халат, той изглеждаше отдалеч като мраморен паметник сред алеята, която свързва моргата с болницата.

Евантия се помъчи да си предаде весел вид, но сълзите напираха в очите й.

— Какво има? Защо си плакала? Казвай право! — запита я лекарят с неговия благ тон, както винаги.

— Татко е болен.

— Какво му е?

— Какво го боли?

— Ранен е… Стреляли са по него… — И се затресе от плач.

— Стрелян?! Как? Кой го е стрелял?

— Отишел през нощта с лодката да вземе жито… от един шлеп… Войниците стреляли.

— Къде е ранен?

— В рамото. Но не може нито да говори, нито да ходи.

— Успокой се! Сега ще дойда да го видя. — И лекарят понечи да я погали. Евантия взе ръката му и трескаво я поднесе към устните си.

— Моля ви се, не казвайте никому! Да не разбере никой какво се е случило!

— Бъди спокойна! И дума няма да излезе от мене. Тръгвай си за в къщи, аз ей сега ще те настигна.

И с вечната сънена усмивка на лицето си лекарят влезе с бавни движения в кабинета, съблече халата и взе прочутата си шапка, голяма колкото колело.

Тръгна с бавни, тежки стъпки по кея, подпирайки грамадното си тяло на стария бастун от черешово дърво с железен шип на края.

Спря при скелята на лодките. По пътя всички го поздравяваха с уважение. Омръзнало му беше да сваля шапка, затова отговаряше на поздравите с по някоя шега, обръщайки се към всеки по име. Децата, щом го зърнеха, тичаха да се изпречат на пътя му. Лекарят имаше обичай да ги тупва с върха на бастуна си по задниците. А това много забавляваше децата, и те бяха горди, че господин докторът се е пошегувал с тях.

Лодкарите снемаха калпак пред лекаря и се скарваха помежду си за честта, кой да го прекара на отвъдния бряг.

Лодката, в която, влизаше обемистият лекар, потъваше с две педи във водата.

Лодкарят, горд от честта, която лекарят му оказа, влизайки в неговата лодка, загреба с въодушевление и след няколко минути стигнаха на другия бряг, в Проспекта.

Лекарят бръкна в джоба си да извади пари, за да плати, но лодкарят запротестира:

— Не, господин докторе! Може ли? За вас… И таз добра!… — И понеже лодката пое назад, лекарят хвърли в нея едно пакетче цигари.

Къщичката, в която живееше Американеца, беше пред самата скеля.

Вместо да отиде направо, лекарят тръгна по друга улица, избиколи, върна се и влезе, уверен, че никой не го е видял.

Но зад пердетата на прозорците на околните къщи много очи надничаха. Ахиле беше го видял и се скри зад къщата.

Вратата беше отключена и доктор Томица влезе, без да чука.

Въздухът в стаята беше тежък; влажната стая беше непроветрена.

— Отворете прозореца! — каза лекарят повелително, като придръпваше един стол до леглото на ранения.

— Татко, ето господин докторът дойде.

Раненият не мръдна. Само отвори помътнелите си очи и погледна с празен поглед.

Доктор Томица съблече сакото си, запретна ръкави, пое с яките си ръце слабото дребно тяло на стареца, сякаш поемаше тяло на дете и го обърна на една страна. Глухи стенания се изтръгнаха от посинелите устни на ранения.

Прегледа раната, направи нова превръзка и седна на стола, без да каже дума.

Гледаше мълчаливо и тъжно останалата искрица живот, която все още трептеше упорито в тая разнебитена човешка машина, негодна вече за нищо и непоправима. Гледаше това отпаднало, немощно тяло, сякаш искаше да отгатне тайната на смъртта, която и сега изявяваше пред него вечното си господство над живота.

Със затаен дъх и плувнали в сълзи очи Евантия чакаше да чуе какво ще каже. Но той мълчеше.

После порови нервно бялата си брада, стана тежко, взе бастуна си и рече:

— Не давай пари за лекарства от аптеката. Ще ти пратя й лекарства, и бинт от болницата.

— Но какво мислите? Ще се спаси ли? Спасете го, моля ви се, господин докторе, спасете го!

— Куршумът е влязъл в рамото и е рикоширал в гръбначния стълб — каза лекарят и измърмори по своя навик в бялата си брада: — Не! La vie… la vie… C’est la vie!… — Нахлупи шапката си над очите и се отправи към скелята, като удряше ядно камъчетата с шипа на бастуна си.

 

 

Посетителите на кръчмата Peter the Grics коментираха шепнешком случката през нощта, когато се чули изстрели. Граничарите, митническите чиновници и часовите от портовия надзор обикаляха навсякъде, разпитваха и подпитваха лодкарите, за да разберат кой е излязъл от пристанището с лодка през нощта.

Ахиле се беше погрижил да запуши с тапи пробитата от куршумите лодка, беше прокарал по нея и един дебел пласт боя, след като изми петната от засъхналата кръв.

Митническите агенти душеха из кръчмата на Герасим с надежда да хванат някоя от далаверите, уреждани там.

Но Ахиле, Герасим и капитан Лека разговаряха скрито и се съветваха как да се оправят със станалото.

— Момчето — каза капитан Лека — ще засилиш на гръцкия параход Ирис, който утре заминава за Зунгулдак в Анадола. Аз уговорих с капитан Замбра да го вземе като помощник-готвач. Американеца е на смъртно легло, няма да може да даде никакви показания. Само ти си на топа на устата; ще те скепцат, както котка мишката.

Дебелите устни на Ахиле затрепериха нервно и той засмука жадно турската папироса, последната от една контрабанда от пътнически кораб.

— Лошо ти се пише, Ахиле!… Аз съм намислил нещо, което може да те спаси — добави Лека, като сучеше войнствените си мустаци.

— Кажи, кажи, какво да направим? — запита шепнешком Ахиле, смучейки устните си.

— Само да стане! Късмет имаш, че капитанът, началникът на портовия надзор, е в отпуск, замества го оня, хубавият офицер, дето е лапнал въдицата по дъщерята на Американеца. Прескочи до нея и я изплаши; кажи, че има призовка за баща й, че ще го арестуват… ще го тикнат в затвора… Да моли капитана да прекрати съдебното преследване.

Зарадван, Ахиле захвърли угарката и излезе тичешком.

Уплашена от думите на Ахиле, Евантия изпадна в ужас при мисълта да отиде да моли Делиу. „Как? Да отида при Делиу!… Тъкмо при него!… Да го моля!… Да падна пред него на колене!… Какъв позор! Какво унижение! Не! Невъзможно ми е!“

— Няма друго спасение — рече многозначително Ахиле. — Трябва да отървеш баща си.

В съседната стаичка старецът, който изглеждаше заспал, отвори очи и наостри слух, мъчейки се напразно да разбере какво става наоколо му. Остана с поглед, вперен в иконката на свети Никола — почерняла, опушена, оплюта от мухи, — окачена на стената срещу него.

Имаше тази икона още от детинство.

Майка му я беше завързала с червена панделка до главата му на леглото. Даде му да я носи със себе си, когато тръгна да става моряк и за пръв път пое с един кораб. Окачи си я на стената в каютата. А за да не се люлее при клатенето на кораба, бе я заковал с гвоздейчета. В затвора му разрешиха да държи иконата при себе си. Беше се съвсем изтъркала, почти нищо не личеше по нея, но старецът я гледаше с благоговение; гледаше, я като някакъв рядък предмет, защото тя беше намерена на брега, изхвърлена от вълните, спасена от божата ръка при някакво корабокрушение.

Когато Евантия влезе в стаята, видя, че баща й се вълнува, че прави някакви усилия и се мъчи с мъртвешко слабите си пръсти да бутне юргана; посинелите му устни се движеха; явно беше, че се мъчи да каже нещо. Тя отиде при него да разбере какво иска. Проследи погледа му, но не разбра.

— Иконата — сети се Ахиле. — Дай му иконата!

Евантия посегна, откачи иконката и я остави на леглото.

И докато търсеше парцал, за да изтрие, праха по нея, баща й припряно грабна иконката с треперещи ръце и жадно впи устни в проядената от червеи стара изсъхнала дъска.

— Обеща ми, че ще доведеш свещеника. Защо не го доведе? Може да му стане по-добре — обърна се Евантия към Ахиле.

— Не го познаваш ти, лош и алчен човек е той — отвърна Ахиле. — Не иска да дойде. Не може да ви прости, че сте го измамили. Мислел ви за богати…

— Доведи тогава румънския свещеник.

— Не иска. Казва, че той не се бъркал, щом гърците си имат техен свещеник.

— По-добре ли се чувствуваш? — попита Евантия баща си като забеляза по лицето му успокоение.

— Да — кимна той с глава и я загледа в очите с обич и няма благодарност.

— Ще остана при него, не бой се — пришепна й Ахиле. — Ти върви при капитана. Запомни ли какво трябва да му кажеш? Само туй искай: портовият надзор да спре съдебното преследване.

Евантия не се решаваше. Колебаеше се, бавеше се — уж че търси шапката, дрехата си…

— Тичай сега, ще го намериш в къщи. Утре ще бъде вече късно — подтикваше я той да бърза.

Старецът следеше от леглото всичките й движения, а когато тя излезе, затвори очи и се престори, че спи.

Ахиле извади една кесия с тютюн, сви си дебела цигара и почна да търси из стаята кибрит. Усещайки, че някой шава наоколо му, старецът отвори очи и бързо ги затвори. Беше му някак противно всичко, което го обкръжава, и сякаш все повече потъваше в себе си и все повече то измъчваха мисли, на които не можеше да си отговори. Един въпрос непрекъснато го тормозеше: „Нима това е краят? Да, сигурно това е краят“.

„Трябва да умра… Всички хора умират… Умират, когато им дойде редът“ — шепнеше един глас в него.

Ужасът от тайната на смъртта го вкаменяваше и сърцето му спираше да бие. После постепенно се съвземаше. Отваряше очи, опитваше се да размърда пръстите си и искрица надежда го ободряваше за няколко мига. Унесен, той усещаше че все пак живееше, но живееше някак само в миналото.

В паметта му се редяха картини, почвайки от последната случка, когато го раниха през нощта; после скарването на пристанището, когато нападнат от хамалите, извади нож да се брани; посрещането, направено му от роднините, мислейки го за богат; дългото пътуване с парахода; животът му там, в колониите. Изреждаше целия си живот и стигаше чак до детските години, за които си спомняше с яснота. И потъна в спомените на детството си. Виждаше се такъв, какъвто беше тогава; виждаше се с такава яснота, та дори се уплаши, както тогава, когато веднъж се давеше в Дунава.

Бе паднал във водата, течението, го бе поело и замъкнало под един шлеп. Ясно си даваше сметка за опасността, която го грозеше. Загубен беше, ако се опиташе веднага да изскочи на повърхността. Опипвайки дъното на шлепа, стигна до кормилото. Чак тогава подаде глава навън. В тази минута бе усетил как смъртта го сграбчва и забива в него ноктите си. По какво чудо се бе избавил тогава от гибел? Бе водил борба на смърт и живот. И бе победил. „Млад бях тогава“… — мислеше си той.

Сега усещаше как си отива, как потъва в някаква бездънна пропаст. Толкова отпаднал и безпомощен се чувствуваше, че не се и опитваше да направи някакво усилие, оставяше се в божиите ръце. Искаше само да разгледа живота си, да разсъждава върху него като върху живот на чужд човек, да си го обясни, ала не намираше никакъв смисъл и в това. Безкрайна верига от страдания бе животът му, само тревоги и грижи… За какво да го рови? Без късмет е бил. Защо едни живеят добре, а други зле? Сега всичко е свършено… Защо господ не е пожелал да бъде и към него добър? Ето това той не можеше да проумее.

„Свършено е… Нищо повече не мога да очаквам.“ Чувствуваше, че умира, ала не можеше да свикне с тази мисъл. Беше нещо непонятно за неговия ум. Обхвана го съжаление за самия него, за дъщеря му, която оставаше сама.

Опита се да каже наум една молитва, която знаеше още от дете. Но не можеше да си спомни всички думи наред, както бяха в молитвата. И от яд се разплаква като дете и плака горчиво и отчаяно.

Ахиле пушеше и не виждаше нищо; вдишваше цигаревия дим до дъното на дробовете си и бавно го изпускаше през дебелите си устни. По едно време се обърна към леглото и го загледа продължително. Стори му се, че Американеца не диша. Гледаше го как лежи изпружен, неподвижен като труп с брадясало лице, с чело, жълто като восък.

Не му се стоеше повече в тази стая, дето витаеше смъртта. Подтискаше го. И все пак изпитваше радост: Ето той се отърва… Американеца умира… Сигурно ще умре… Можеше много добре нему да се случеше… него да удареше куршумът… Ако го беше ударил? Нали бяха заедно… Но ето че него господ го е закрилял — мислеше си Ахиле с умиление и дълбока благодарност.

Отиде в другата стая, за да промени мислите си.

Лулу, маймунката, следеше от своя кът сред шалове всяко негово движение. Живите и немирни очички бдяха зорко. Тъй че Ахиле и тук не се почувствува по-добре — дебнат и шпиониран. Върна се пак в стаята на болния и седна до леглото му. Мислеше си: „Че ще умре, туй е сигурно… Но кога? След ден, два?… Горкият Никола! А кому ще остане лодката?“ Правилно погледнато, и той има право на нея. Та кой накара Американеца да я поиска от капитана на портовия надзор? Може лодката да остане на него… Какво, да не би някой да я поиска назад! Каква хубава издръжлива лодка!

 

 

Смрачило се беше. Евантия мина няколко пъти по улицата докато реши, да влезе.

Делиу беше сам. Седнал на бюрото си, четеше някаква книга с речник, отворен пред него. Капитанът имаше навик да си вади мисли от четени книги, които вмъкваше в любовните си писма. Подтиснат беше, че датчанката, съпругата на един инженер, една стройна и красива, но студена блондинка, упорито не се поддаваше на ухажването му. Тъкмо беше намерил една мисъл по този повод и си я отбелязваше: „Целомъдрието е измислица на грозните жени.“

Морякът Жан, неговият ординарец, влезе тихо по бели вълнени чорапи.

— Една госпожица иска да ви види.

— Коя е? Не я ли познаваш?

— Не я знам твърде, не съм я виждал да идва у нас.

— Покани я да влезе! — И Делиу стана да я посрещне. Облечен беше в елегантна копринена пижама във вишнев цвят.

В полумрака на антрето не можа да познае момичето, което не смееше да влезе. Едва когато Евантия можа да проговори и каза: „Дойдох да те помоля за нещо“, той я прекъсна с радостно възклицание:

— А! Евантия, дивата газела… Каква изненада! Какво те води при мене? Кажи, не се стеснявай! — И кротко я привлече вътре, като й говореше с мъжествения си звучен и приятен глас.

Мачкайки в ръце носната си кърпичка, Евантия почна с глух глас, прекъсван от вълнението, което я задушаваше:

— Дойдох да те моля… ако имаш милост към мене и към баща ми… Той е на смъртно легло… Моля ти се да не МУ НАПРАВИШ Нищо… Той не е виновен… Другите го взели през нощта в лодката… И тъкмо него ранили… — И думите й се удавиха в плач.

Делиу не разбираше отначало нищо. Какво иска от него това момиче? Замисли се за миг и веднага му стана ясно.

— А! Разбирам. Баща ти е замесен в кражбата на жито в пристанището. Какво мога да направя аз по този въпрос?

Евантия се мъчеше да си спомни думите, повторени няколко пъти от Ахиле.

— Портовият надзор да прекрати съдебното преследване — изрече бързо тя, като го наблюдаваше, за да види ефекта от думите си.

Той замълча колебливо, направи няколко крачки наляво и надясно, загледан в пода; спря се, подигна се на пръсти, заклати се леко напред и назад, вдигна глава и с присвити очи измери с остър поглед нежната й фигура, очертана на бялата стена зад нея.

— Да видим какво можем да направим… — каза той студено и загадъчно.

Тя беше впила поглед в него и с пламнали страни чакаше отговора му. Чувствуваше, че я опипва с очи, че я оглежда от глава до пети.

Мисълта, обсебила съзнанието й, я тикаше по-нататък. Беше сякаш готова да простре ръце към него, да го моли на колене. И поде с плачлив глас:

— Моля те! Направи го заради мене!… Ще го направиш, ли зарад мене?… Обещаваш ли ми?

— Обещавам ти! Утре прекратявам следствието, прекратявам всяко преследване — отвърна той решително и великодушно.

Зарадвана, тя забърбори безкрайни благодарности, а в това време неговата студена ръка погали горещите й от сълзи и срам бузи.

Неочаквано Делиу промени тон. Заговори и мило, разчувствувано, със сладникав и примамлив тембър в гласа:

— Само зарад хубавите ти очи правя всичко това… Хайде, успокой се, избърши сълзите си. Плачът те загрозява. Сега можем да си поговорим като приятели. Защо бягаш от мене? От оная нощ насам все ме отбягваш. Знаеш много добре, че те обичам. Имаш нещо диво в характера си…

И със сръчността на дългия си опит разкопча неусетно дрехата й. Тя се опита да протестира, но той с две заучени движения отстрани всяка нейна съпротива, така че тя не можеше да мръдне. С едната си ръка я прехвана здраво през кръстата с другата изви умело главата й назад. Гореща, продължителна целувка по голата й шия я накара да потръпне, да загуби всички сили; напразно се мъчеше да се изтръгне от силните му железни ръце; блъскаше се като птиче в примка… Зави й се свят; виждаше, че не може да устои в тая неравна борба. Потрепера, усещайки студените му пръсти по тялото си. Със стиснати зъби и затворени очи тя политна и се просна с глух стон.

 

 

Беше вече нощ, когато Евантия влезе на пръсти при баща си. Умиращият я усети и отвори очи. Погледът му беше придобил стъклен блясък. Повика я с очи, като разтвори неимоверно клепачите си. Евантия се наведе, притисна устни към сухата му ръка и заплака неудържимо, безмълвно. Старецът направи върховно усилие, вдигна другата си ръка и с треперещи пръсти почна да милва разпилените й по завивката коси.

Нищо вече не го болеше. Не можеше да мръдне, не можеше да говори, но усещаше приятна отпадналост в цялото си тяло. Някаква лекота, някакво примирение сякаш успокояваха душата му. Страхът от смъртта беше изчезнал като по чудо. От дъното на душата му се надигаше благотворна топлина, някаква трогателна благодарност го обхващаше. Струваше му се, че плува в топличка, приятна вода.

Когато Евантия вдигна очи и го погледна, видя лицето му спокойно, озарено от нежна усмивка, която трептеше на изтънелите му устни.

— По-добре ли ти е, татко? Хайде, поспи си! Затвори очи и спи! Ето и аз ще си легна.

Но той не искаше да си затвори очите. Гледаше я ненаситно, сякаш искаше да я изпие с очи. Чак когато тя отиде в стаята си, той се реши да склопи клепачи над очите си, запазили нейния образ.

 

 

Тази нощ старецът почина.

Сутринта Евантия го намери изстинал, със строго вкаменено лице.

Ужасена, тя не знаеше какво да прави и запищя отчаяно.

Разтревожени, няколко съседки дотичаха и се помъчиха да я успокоят. Не можеше да повярва, че баща й е умрял. Втурна се към болницата. Единствената й надежда беше доктор Томица.

През това време градският лекар, придружен от един стражар, дойде да констатира смъртта и да издаде надлежния смъртен акт. Но той не можа да се доближи до умрелия. Маймунката Лулу беше до главата му. Нервна и неспокойна, тя се спущаше озъбена, готова да одере с нокти ръката, която посегнеше към леглото. Кръглите й пламнали очи хвърляха наоколо остри погледи, изпълнени с омраза. Лекарят се оттегли благоразумно. Стражарят посегна да отдръпне юргана, но Лулу се спусна като стрела и заби зъбите си в ръката му. Стражарят се развика и се отърва от нея с помощта на късата си сабя. Маймунката притегли юргана, покри лицето на мъртвеца и почна да го гали с лапичките си.

— Остави я! Може да е бясна! — извика лекарят уплашен.

Едва когато Евантия се върна, маймунката се укроти. Но за по-голяма сигурност затвориха я в малката стаичка.