Жан Барт
Черната сирена (16)

Глава XVI

Сулина — носеща името на водача на една дружина казаци — е вратата на Дунав. Оттук излиза житото и влиза златото. Ключът на тази врата е минавал през столетията от едни ръце в други след безконечни войни с оръжие или с интриги. След Кримската война Европа става притежателна на този ключ, който здраво стиска в ръцете си и не го изпуща; не се решава да го повери дори на вратаря, който има право на него^[1].

Сулина, както и Порт Саид на Суецкия канал — този миниатюрен Вавилон, — понеже се намира в началото на един световен воден път, живее само с живота на пристанището.

Този град, без индустрия и земеделие, създаден от нуждите на мореплаването, е обречен да бъде изтрит от географическата карта на страната веднага щом друго устие на реката бъде избрано за главна врата на Дунава.

Откъде иде този пъстър свят? Моряци, търговци, занаятчии, хамали, мошеници, житници и жени, всички видове жени, като алчни птици за плячка, лакоми за печалби, тези хора налитат като скакалци тук, на тая тясна ивица суша между Дунава и морето.

Кантори, дюкяни, кафенета, кръчми, аперитиви, вариетета и увеселителни заведения изникват тук за няколко дена като гъби. Елеваторите бумтят, работят на електрическа светлина и житото се лее на златни струи от шлеповете в корабите, които отнасят през моретата в други страни насъщния хляб на хората. Търговията на дребно и хазартните игри процъфтяват тук и парите минават бързо от едни ръце в други. Докато кранът на износа тече, тук се води някакъв лек, приказно шумен живот — песни, веселия, скандали, мошеничества, кражби, дива жажда за удоволствия, разюзданост…

Една лоша година, една слаба реколта, и целият тоя крайбрежен панаир изчезва като по чудо, за една нощ всички се разпиляват като пилци. И мнозина от тези, потънали в черна мизерия вдигат умолително очи и мечтаят да се върнат в обетованата земя, дето през добрите година житото расте, поливано от небето, а през лошите — от потта на румънския селянин.

 

 

Кварталът с нощните заведения, дето слезлите моряци намираха евтини удоволствия, беше разположен дискретно на края на града към блатата, откъдето почваха тръстиковите гори на Делтата.

Червени светлини трептяха на разстояние една от друга като попътни фенери на нощни плавателни съдове. И понеже тук нямаше паваж, а пътят беше засипан с пясък, моряците наричаха тая махала Сахара.

Отбраното общество посещаваше вариете „Енглитера“ в центъра на града, с „шамбри“^[2], единствен „семеен локал“, Както го бе нарекъл новият му собственик господин Перикле Пападаки, с прозвище „Бибиу“^[3]. Мълчалив и сериозен като съдия, филантроп, многоуважаван църковен настоятел, Перикле беше уредил модерно това европейско заведение благодарение на законната си съпруга Лола, обиграна в този вид търговия.

Лола, полякиня по произход, артистка по професия, пенсионирана, преди да се бе отказала от нощния живот, пазеше, още следи от похабената си красота. Бялата й напудрена коса като перуката на мадам Помпадур, още предизвикваше възхищение у всичките й клиенти.

Декоративна, внушителна и строга, Лола седеше важно на касата и властно и авторитетно дирижираше като капелмайстор всяко движение в „Енглитера“, предприятие, смятано с пълно право за нейно собствено дело.

И наистина, всичко беше добре проучено, умело организирано и уредено с цел да се запази привидното приличие.

Срещу вариетето, срещу този единствен „семеен локал“, имаше една къща с тайнствен вид, с вход отзад, от другата улица, със спуснати пердета на прозорците и номерирани стаи.

В тази къща живееха артистките. Две отделни сгради, две отделни предприятия със своя отделна администрация, но с един и същ собственик и един и същ бюджет.

Второто предприятие беше ръководено с голям такт от мадам Симон, наречена от офицерите „Червената загадка“. Сякаш някой я беше напръскал с червена боя, толкова много лунички имаше по лицето й.

Мъжът й, евреин, комисионер в Кантон, бил убит по време на боксерското въстание^[4]. Била получила, казват, добро обезщетение от китайското правителство.

Един стар англичанин, капитан на кораб, който участвувал като офицер в експедицията на европейските флоти в Китай, твърдеше, че се бил запознал с тая жена на прочутия пътнически кораб, превърнат на плаващ шантан, който произвел голямо впечатление на времето, спущайки котва сред съюзническите ескадрили в рейда на обсадения Вей-Хайвей^[5].

Шепнеше се, че мадам Симон, която се бе заселила именно тук, в Сулина, в този световен кръстопът, имала тайни връзки с един забранен голям търговски тръст, толериран от моралните отговорници на много страни.

Румънските пристанища са играли винаги важна роля в този трафик като свързочни точки за воден транспорт на жива стока от Румъния — от Галац — за Турция, Египет и Крайния Изток.

 

 

Как Евантия стана звезда в „Енглитера“?

Една вечер, както седеше тъжна и самотна на една пейка на кея и не знаеше как да се оправи и какъв път да хване, при нея дойде една госпожа, един ангел спасител. Евантия не беше виждала тази жена, облечена строго в черни дрехи, която седна при нея на пейката, заговори й кротко и мило, като се стараеше да я утеши и окуражи:

— Още си млада и хубава, мило момиче, и трябва да живееш… Имай доверие в мене. Ще ти бъда като майка… Ще живееш добре, безгрижно… обичана от всички…

Евантия не разбираше всичко, което й казваше жената, но виждаше, че й се протяга ръка за помощ.

Как? Нима има на света такива хора, добри и милостиви? И тя да не ги е виждала и да не ги е почувствувала никога?!

Госпожата в черно, директорката на „Енглитера“, отдавна беше хвърлила око на негърката; тогава още, когато я видя да танцува един екзотичен танц. Беше я следила и чакала удобния момент, когато ще попадне в лапите й.

Опитна търговка, тя много добре бе преценила, че това момиче може да бъде ценен и атракционен „номер“ в програмата на предприятието, което толкова умело ръководеше.

И не беше се излъгала. Скоро Евантия беше обявена за звезда на нощното заведение.

„Ще танцуваш екзотични танци, каквито само ти знаеш и нищо повече!“ — беше казала директорката в началото.

После я свикна да не бъде така дива и да консумира колкото може повече шампанско. По-късно изискваше от нея да бъде мила с клиентите, за да ги привлича в заведението и да върши това, което вършеха колежките й под формата на артистки от „Енглитера“ — единствения „семеен локал“.

 

 

Една вечер заведението беше пълно.

Кръстосвачът Елизабета, дошел от Севастопол, трябваше да товари въглища. Беше спуснал котва пред самите магазини. Невъзможно беше да се остане на борда от оглушителния шум на падащите в складовете на парахода буци въглища и от лепкавия черен прах, който проникваше и в каютите. Беше един сериозен повод свободните офицери да спят в града, всеки, където намери.

Едни тръгнаха сигурни къде ще нощуват, други — наслука. И всеки си представяше, че ще прекара една приятна нощ на сушата.

Обикновено тръгваха от парахода на групи. Едни от тях, изискани кавалери и обиграни ухажори, посещаваха познатите си, забавляваха се по чайове и вечеринки. Други, необщителни, отбягваха хората, скитаха из махалите и спираха по бирарии и кафенета.

Тая необщителна моряшка група от парахода Елизабета беше наречена от другите „слугиньори“. Шеф им беше капитан Рошу. Известно време като любовник на готвачката в парахода Ориент бил се отказал от абонамента си в офицерския стол, хранен от готвачката.

Почти винаги тези две групи се срещаха след полунощ в същото това съмнително заведение, наречено още и „публичен харем“.

След толкова дни на „пост и молитва“ по морето, след като скитаха до насита из града, обзети от желания, спряха несъзнателно пред това заведение.

— Пак ли тук ще спуснем котва?

— В този съмнителен локал?…

— Международен е…

— Но е подозрителен.

— Разбойнически.

— Отвратителен.

И все пак в „Енглитера“ пущаше котва цялата група, защото нямаше по-подходящо за моряците заведение.

Колкото пъти в „Енглитера“ пристигаха нови артистки, по зидовете на заведението се появяваха афиши с много едри букви Нови дебюти.

Някакъв пийнал клиент редовно поправяше втората дума на бутове.

Когато моряците нахълтваха групово в заведението или се заточваха един подир друг, съдържателят Перикле Пападаки отначало се намръщваше, но после лицето му добиваше угоднически израз, озарено от сладникава усмивка. Докато им предлагаше маси, молеше ги учтиво да не прекъсват артистките на сцената, да не освиркват, да уважават този единствен „семеен локал“, както обичаше винаги да го нарича.

Най-простите посетители биваха румънските офицери: бедни, претенциозни, скандалджии.

Най-предпочитаните бяха английските офицери, които плащаха в шилинги и лири и често пъти хвърляха златни монети в паничката, когато артистката обхождаше с нея залата, събирайки полагащата се сума за изпълнения „номер“. А когато се случваше някой от тях да се напие здравата, биваше безпощадно ограбван. Англичанинът се събуждаше на другия ден без стотинка в джоба. Ала нямаше никакви протести и никакви възмущения — такива бяха порядките по пристанищата.

Заведението се посещаваше от чужденци от всички народности, довеждани обикновено от чиновниците на мореплавателните агенции и търговските фирми; самите те не харчеха почти нищо или ако трябваше да харчат, надуваха сметките. Местните посетители ядяха и пиеха за сметка на чужденците, които плащаха слепешката, както бива по пристанищата.

Артистките бяха един вид международни.

Всяка знаеше по няколко думи от всеки език и ги повтаряше като папагал; и всяка знаеше каква напитка да поръча, според националността на клиента — уиски, бира, феслойер, вермут, коняк, мастика, — завършвайки винаги с шампанско, внесено в страната без мито.

 

 

Масата на флотските офицери беше до сцената.

Артистките се навъртаха около тях, кикотеха се, разменяха някоя и друга дума с офицерите, ала не смееха в началото, на вечерта да седнат при тях. Собственицата, мадам Лола, настанена при касата като на училищна катедра, бдеше зорко, като строга директорка на пансион. Не можеше да понася интимното държане на момичетата с флотските офицери. Изискваше от тях да се държат сериозно, да не се увличат по лъскавите нашивки на униформите им, защото била виждала много сантиментални глупачки, които опропастили живота си зарад такива офицери голтаци.

Но назидателните слова на мадам Лола редовно загубваха, ефекта си към полунощ.

Достатъчно беше една да се намести между офицерите, веднага и другите пристигаха като овци.

Тази вечер начело на масата седеше Дон Танасе, истински, красавец — як, величествен, с хубав баритонов глас. Беше се завърнал с много знания от Брест, дето бе завършил мореплавателна школа. Съвършен моряк, той беше професор по маневри. По цели нощи гуляеше на сушата с учениците си, но на другия ден на борда беше най-точният и най-строг началник.

На края на масата Клапс, дебеличкият сатирик на флотата, съчиняваше стихове за чернооката Сузана, която се правеше на туркиня и кълчейки се предизвикателно, се мъчеше да хвърля гюбеци:

… И Сузана, тая баядера

като всичките в „Енглитера“…

 

При Йонеску-Гулие, приличащ на асирийски фараон с къдравата си брада, беше седнала дебеличката, закръгленичка еврейка Марчела с томителни, влажни очи на пламенна жена. Бе дошла тук на Дунава чак от дъното на Молдова. Пееше на развален румънски език: „Могор, могорел…^[6] мирно стой, че ще те обадя на капитана…“

Цушка беше блондинка, подстригана по мъжки, и имаше вид на невинна ученичка. Обичаше да се явява маскирана като моряк, но задните й части издуваха взетите назаем панталони и я издаваха.

Полуголата Тереза, наречена Звяра, приличаше на Мадона; имаше тяло на статуя и сърце от камък. Говореше отлично френски и немски. Майка й, полякиня, бивша артистка от този род, беше я подготвила за тази професия, като й беше дала образование в един пансион в Черновиц. Надменна и жестока, тя се хвалеше с писмата на любовника си и ги показваше — административен офицер, който я обичал страстно, до самоунижение, и влязъл в затвора зарад нея.

Най-необикновената жена тук беше Селина — Целина, Както я наричаше един немец, капитан от спасителен кораб. Черноока, бледна, с меланхолична усмивка и дълбоки очи, увеличени от тъмни сенки, тя имаше съвършена, чиста красота. Сантиментална и мечтателна, винаги носеше със себе си една тетрадка с лирични, сладникави стихотворения, които декламираше с патос, с вдигнати нагоре очи или загледана в празното пространство.

Всички се питаха какво дири това момиче в заведение като „Енглитера“.

Едни я бяха нарекли „Бледата графиня“, други — „Свенливата мимоза“, а колежките й казваха на подбив „Лудата Еминескувица“.

Артистките се освобождаваха едва призори и мъжете, които искаха да се осигурят, измъкваха ключовете от чантичките им. А някои сами даваха дискретно ключа си, изразявайки мълчаливото си съгласие.

На масата на флотските офицери се вдигна голям смях. Бяха си направили една от техните обикновени шеги. Един от офицерите, облечен цивилно и с лула в устата, беше представен като английски капитан. Артистките, лакоми за пари, почнаха да му се умилкват, да му се подмазват, само дето не се сбиха за него. Говореха за него какво ли не, без да се стесняват, уверени, че тъпият англичанин не разбира румънски. По едно време англичанинът кресна на чист румънски език:

— Гъски такива! Искате джобовете ми да изпразните?!

Залата беше препълнена. Въздухът — ужасно задушен. Мирис на алкохол, на парфюми, на пот, а над разгорещените глави на посетителите се носеха облаци син тютюнев дим.

Сред този адски шум, сред тая смесица от езици, сред бурите от аплодисменти „номерата“ следваха на сцената един подир друг. След сантиментален романс, биваше изпята неприлична песен, след неаполитанска ария — национален химн; редуваха се гръцки, румънски и други песни. Истинска интернационална Вавилония.

Неочаквано за новите посетители на „Енглитера“ на сцената се появи негърката — Ева, както я наричаха там. Колкото пъти излезете на сцената, посрещаха я с буря от ръкопляскания. Нейните непознати, екзотични танци бяха стари негърски игри, които бе научила като дете в страната, дето се бе родила. Тя просто имаше талант за тоя род танци, не танцуваше само с краката си, а с тялото и душата си.

Другите артистки я гледаха със завист. Някои от тях се опитваха да й подражават, ала нито една не можеше да прави такива бързи движения като негърката, чиито крака бяха неуморими, а тялото й беше гъвкаво като на змия.

Неколцина от офицерите я познаха.

— Това е Черната сирена!

— Точно тя, Принцесата на доларите!

— Любимата на Нягу.

— Която Делиу му отне.

 

 

— Какво търси тук тази негърка? — попита Гулие Тереза, която в момента се мъчеше да нагласи един монокъл на окото си.

— Отскоро е ангажирана да работи в „Енглитера“. Ала няма да прокопса. Голяма глупачка е. Всички мъже я харесват, а тя, идиотката с идиотка, се забърка с този Жак, пианиста. Да се чудиш какво намира в този шкембест старец.

Цушка чу за кого става дума и скочи като ужилена:

— Прави се на важна, сякаш е някаква графиня. Не иска да консумира като другите. Не отива с никого… А не може дори да пее! Цялата й сила е в краката. Държи се като дива, бясна котка. Когато я прихванат, такъв скандал вдига, че никой не може да я умири.

Долу, до самата сцена, имаше вехт роял с пожълтели и ощърбени клавиши. Въртящата се табуретка изчезваше цялата под огромното тяло на пианиста.

„Маестро Жак“, наречен още „Барон Пура“, поради вечната угарка от пура в ъгъла на устата му, с брада на мускетар и с тънки краища на мустаците като миша опашка, беше странна и загадъчна личност. Заседнал тук от няколко години, този пианист беше изискан господин, отнасящ се към всички с изключителна вежливост.

Миналото му тънеше в тайна. Говореше се, че бил австрийски шпионин. Един румънски офицер, свършил морска школа в Пула, бе разкрил част от тайната.

Барон Пура, изтъкнат офицер в австрийската флота, бил от благородно виенско семейство.

Една нещастна любов и страстта му към игра на карти го накарала да затъне в дългове. Искайки да направи голям удар, за да оправи положението си, отишел в Монте Карло да играе на рулетка. Но там загубил всичките пари на кораба и се запилял по света.

От няколко години вече се препитаваше с пианото, към което проявил дарование още като ученик. Достойно и безшумно умееше да прикрива мизерния си живот тук, на тоя бряг, дето корабокрушението на нещастното му житие го бе изхвърлило.

Възпитан човек, той се примиряваше философски с малкото, което имаше; живееше скромно и беше ограничил живота си между вариетето и католическата църква, дето в неделен ден свиреше на органа. Хората го слушаха с еднакво, удоволствие и в църквата, и във вариетето.

Артистките обичаха „маестрото“. Той ги закриляше, учеше ги да пеят и клавишите на пианото му изкусно замаскирваха недостатъците в изпълненията им. Не ги викаше по име да дойдат на сцената и изпълнят номера си, а с по няколко ноти, изсвирени на пианото за всяка.

Беше взел Евантия под своя закрила още от постъпването й в „Енглитера“. Грижеше се за нея е родителска преданост. Обичаше я с някаква благородна и примирена страст, което будеше завист у другите момичета.

 

 

След полунощ почнаха един по един да пристигат офицерите, които бяха правили посещения из града. Колегите им ги посрещаха с шеги и иронични забележки.

— Какво търсите тука вие, които посещавате висшето общество? Защо идете в този гибелен локал? Защо се връщате тук, дето любовта се плаща по тарифа с готова пара? — натякваше им много сериозно капитан Рошу.

— Всъщност глупаво е да прахосваш младостта си в такива мръсни заведения — отвърна един изискан офицер.

— Как не те е срам да се правиш на важен! — викна нападателно Тереза, като изпъчи цинично гърдите си. — Знаем ви ние благородните, светски господа, възпитаните, дето се мотаете из разните богаташки салони и стоите „слуш“ пред високопоставените госпожици! И след като се нагълтате с парфюма им и се разпалите безплатно, идете да се успокоявате тук, като свини в блато, при нас, при пропадналите жени… Пък и правите фасони. Локалът бил мръсен! Какво търсите тогава тук?

— Не знам кой е казал — почна с тържествен тон председателствуващият гуляя, — че тези увеселителни заведения всъщност са училища по философия. Затова не бива да ги презираме. Какво щеше да стане със семейството, с обществото, с човечеството, ако нямаше тия отдушници още от древни времена, та до днес? Тези заведения, господа, са едно необходимо зло.

— Моля, не смесвайте поезията с прозата — обади се един офицер с литературни претенции и почна да развива някаква теория.

Но Клапс го прекъсна, заявявайки шумно:

— Сит съм вече на поезия,

дайте ми и малко проза.

 

Беше късно, когато лекарят Червена брада, който беше преместен от Мирча в Елизабета, пристигна след няколко посещения у свои познати в града.

Едва седна, и Йонеску-Гулие го дръпна за ръкава:

— Знаеш ли коя видях тук като танцьорка? Негърката, дъщерята на Американеца. Черната сирена, както й казвахме.

— Възможно ли е? — учуди се лекарят. — Горката! Къде е? Искам да я видя.

Лекарят обходи пълната зала, без да може да я намери.

Когато се връщаше на мястото си, негърката се мярна пред него.

— Евантия! Ти тук?! Откога?

Тя се спря изненадана. Искаше й се да побегне, да се скрие, ала нямаше как.

Докторът я хвана за ръката и я дръпна в един ъгъл, при една свободна маса.

— Я кажи, какво става с тебе? Как си попаднала тук?

— Какво можех да правя? Баща ми умря, отникъде нямам помощ. Предложиха ми да постъпя тук като танцьорка.

— Не си ли виждала Нягу? Не ти ли е писал нищо?

— Нищо… — отвърна Евантия и очите й се напълниха със сълзи. Суха кашлица я задави.

— Болна ли си била? Защо си отслабнала така?

И обхванат от жал към нея, докторът я заразглежда внимателно. Намери я повехнала, с хлътнали очи, а на ябълките на лицето й забеляза две червени петна.

— Ходила ли си в болницата при бати Томица?

— От няколко месеца е в чужбина.

— Ела утре в болницата. И аз ще бъда там. Искам да те прегледам. Ти трябва да се лекуваш. Тукашният климат, влагата са вредни за твоите дробове.

Евантия трепна. Беше чула сигнала на пияното, което я зовеше на сцената. Беше нейният ред.

Избърса сълзите си и примирена, тръгна да изпълни номера си. А лекарят се върна натъжен на масата на флотските офицери.

Една друга маса, също близо до сцената, беше запазена за търговския свят на пристанището. Мнозина от тях познаваха Евантия още от пристигането и в Сулина, ала не можеха да се сближат с нея. Очите на всички оставаха по нея. Някои бяха готови от любопитство да похарчат каквато и да е голяма сума заради нея, именно защото беше толкова недостъпна и упорита. Евантия отбягваше ловко масите, на които виждаше тези познати физиономии, защото заедно с подхвърлените пари в паничката подхвърляха й просташки комплименти, безвкусни шеги, лигави думи или проявяваха грубо нахалство.

Тя беше свикнала да не отговаря на никого. Отминаваше усмихнаха, като благодареше мълчаливо.

Тази вечер, едва бе слязла от сцената, и някой я стисна за ръката. Обърна се. Спиру Караянис — зачервен, посинял, с пламнали от похот очи — я дърпаше към тяхната маса.

— Няма ли да дойде при мене Черната сирена?

— Няма! Отвърна Евантия, дърпайки ръката си.

— Виждаш ли! Ако беше любезна тогава, когато дойде при мене, сега нямаше да си тук, в шантана.

— Какво искаш, моля ти се, от мене? — запита го тя разгневена, гледайки го право в очите.

— Добре знаеш какво искам… — И всички на неговата маса се разсмяха шумно.

Тя се изтръгна внезапно от ръката му, грабна светкавично едно сифонено шише от масата и удари с него Караянис по темето.

Избухна скандал. Всички в залата наскачаха.

Евантия се бореше с параходните агенти, които се мъчеха да измъкнат шишето от ръцете й. И както става, веднага се образуваха две групи, враждебни една на друга.

— Вън!… Изхвърлете я! Тази е луда… Бясна… Престъпница — крещяха представителите на параходните агенции.

— Много хубаво направи! Това е един урок за него… Да се научи! Защо се залавя с нея? — викаха офицерите от флотската маса.

Клапс се притече на помощ на Евантия.

В настъпилата бъркотия маестро Жак, идвайки последен, си проправяше път с ръце и с корема си и разбутваше развълнуваното шумно множество. С обемистото си атлетическо тяло смазваше всеки, който му се изпречи. Стигна до Евантия, взе я на ръце като дете, вдигна я високо над главите на другите и минавайки между масите, излезе вън.

Караянис, окървавен, беше вдигнат и изнесен.

Половината зала се опразни.

 

 

Скандалът беше свършил, духовете се бяха успокоили, но на касата разгорещените спорове още продължаваха. Мадам Лола повтаряше ядосано:

— Няма да върви повече с тая негърка… Прекалява… Само скандали предизвиква.

— Не позволявам никому да докосне това момиче — заяви решително маестро Жак, моравочервен от гняв.

— И таз добра! Да не би ти да си най-главният тук? Какви са тези фасони? Каквото правят всички артистки, трябва и тя да прави. Тук е заведение, в което се консумира… И тя трябва да работи като другите.

Собственикът Перикле хвана примирително и угоднически Жак за ръкава и го поведе към пианото, дето беше отпушил за него една бутилка истински коняк „Мартел — три звезди“.

Нервиран още, маестрото се отпусна тежко на табуретката, изпразни три чаши коняк, запали пура и прокара леко пръстите си по клавишите.

Стана му много топло. Изтри потта от челото си и разкопча яката си, да не го стяга.

Почна отново да свири, но след няколко такта спря. Изтърва пурата от устата си. Наведе се тромаво да я вдигне, но… не се вдигна и той. Търкулна се на една страна заедно с табуретката. Един от офицерите скочи да му помогне, като помисли, че не може да стане, защото е пиян.

— Хайде хоп, маестро! Какво правиш там? Лулата Ли си загуби? — напъна се да го вдигне и спря уплашен.

— Докторе, ела бързо! Виж какво му е, като че ли МУ стана лошо…

Всички се струпаха около маестрото. С голяма мъка можаха да вдигнат обемистото му тяло. Положиха го на рояла. Кордите отекнаха продължително.

Лекарят махна яката му, разкопча го и почна да го опипва.

— Мозъчен удар… Не виждате ли какъв къс врат има и колко е пълнокръвен?

Всички гледаха ужасени, затаили дъх.

Веселите мъжки лица, които дотогава се усмихваха самодоволно, изведнъж се вкамениха, сякаш смъртта ги бе докоснала с косата си.

Артистките хленчеха, викаха, виеха. Не можеха да ги успокоят. Сякаш бяха обхванати от заразителна хистерия. Лола, която няколко минути преди това им се караше, сега се въртеше разтревожено около тях и кършеше отчаяно ръце.

А Жак, тоя любезен атлет, лежеше неподвижен и ням, със сгърчено лице, с гаснещо пламъче живот в изстиващите му помътени очи.

Сложиха лед на главата му. Но беше напразно.

Двете бръчки като продължение от ъглите на устата му се вдълбаха силно, придавайки на лицето му израз на горчиво и дълбоко презрение… Към хората? Към живота? Или към смъртта?

Така си остана на рояла: вдървен, ням с маската на смъртта на мускетарското си лице.

В зори, когато денят отваряше очи за живот, Жак затвори своите очи завинаги.