Включено в книгата
Оригинално заглавие
Europolis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2015 г.)

Издание:

Жан Барт. Черната сирена

Румънска. Първо издание

Преводач: Гергана Стратиева

Редактор: Петър Алипиев

Художник: Стоимен Стоилов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Георги Иванов

Коректор: Жулиета Койчева

Дадена за набор на 10.III.1974 г.

Подписана за печат на 23.V. 1974 г.

Излязла от печат 25.VI.1974 г.

Печ. коли 16 Изд. коли 13,48

Формат 60×84/16 Изд. 887

Цена, 0,99 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев — Странджата“, Варна Пор. № 36


… Там, дето старият ДАНУВИУС

губи в морето и водите, и името си

epigraf.png

Глава I

Деня и нощя се работеше при товаренето на корабите. Само по пладне пристанището затихваше. Под златния дъжд на слънцето цялата природа заспиваше отмаляла. Никакъв полъх, никакъв знак на живот. Камък и вода, хора и животни сякаш изведнъж изпадаха в летаргичен сън. Никакво живо същество не се мяркаше по нагорещените кейове. Когато слънцето застанеше на зенита, онемелият пристанищен град, облян от ослепителната светлина на знойния ден, приличаше на мъртъв, омагьосан град, вкаменен от векове — град фантом.

Мараня трептеше във въздуха и като прозрачен муселин се стелеше в далечината. Далече в рейда на пристанището два черни кораба стояха неподвижни под порцелановото небе, подобни на две играчки, заковани в гладкото бяло море, блестящо като живачна плоча.

Проснати в парчето сянка в основата на пирамидата от каменни въглища, спяха хамали — изтощени, черни, голи до кръста.

Пред митницата до будката, която хвърляше илюзорна сянка, постовият граничар дремеше прав, подпрян на пушката си.

Кафенето пред кея беше пусто.

Вън под опнатото за сенник корабно платно бяха наредени няколко дървени маси, боядисани в зелено. Собственикът на кафенето, капитан Стамати Марулис, също уморен от жегата, бе задрямал на един стол, изпуснал върху коленете си любимия си вестник Патрис[1].

Един-единствен и постоянен посетител, началникът на митницата, правеше по навик тук лечението си за отслабване; за да не спи следобед у дома си, редовно изкарваше едночасова дрямка в кафенето с очила на носа и Универсул[2] на коленете си. Под масата, на сянка, едно рунтаво куче ръмжеше в съня си. А в телената клетка над вратата канарчето, подобно на златна топчица, бе заспало с клюнче в пухкаво-копринените си разрошени перца.

Отгоре, откъм пощата, внезапно се чуха тежки отмерени стъпки. Петраки Хулуб, раздавачът, тръгваше да разнася писмата из града.

Спря пред кафенето. Полекичка, за да не смути съня му, той остави на масата на Стамати едно писмо и отмина бързо нататък.

Стар, разумен и старателен раздавач, Хулуб знаеше къде трябва и къде не трябва да почака.

На пристанището имаше къщи и търговски кантори, отдето знаеше, че ще капне по нещо. Като човек на добрите сметки Хулуб всеки ден редовно вписваше с думи и цифри сумите си в една отделна тетрадка — тефтерчето с бакшишите, което държеше в пълна изправност, като истински счетоводител.

Кафенето на Стамати не влизаше в неговото счетоводство. Затова и не се забавяше там. Изпълняваше акуратно задължението си и отминаваше.

С какво безразличие беше оставен този плик на дървената маса на кафенето!

О! Ако раздавачът знаеше какво писмо носеше този ден в старата си кожена чанта?

Но кой можеше да помисли поне за миг, че един такъв незначителен, банален плик, пратен обикновено, дори не препоръчано, съдържа чудотворно писмо, една магическа сила, една бомба, предназначена да предизвика страшна експлозия?

Кой би повярвал някога, че някакви си там думи, написани на прост гръцки език, могат да изпуснат искри като светкавично запалващ се фитил и да подпалят това заспало пристанище сред пущинака на Делтата, да смутят и вдигнат на крак един цял град, да събудят чувства, слабости, илюзии, зависти и ревности, омрази и отмъщения и да развихрят само в един ден в този забравен от света кът бурята на страстите, стаени в дъното на човешката душа?

 

 

Късно, когато Стамати се събуди, съгледа, зашеметен още от съня, оставеното от раздавача писмо.

Взе го изненадан, повъртя го в ръцете си, разгледа адреса и чуждестранните марки. Разпечата плика и с един поглед измери писмото от началото до края. А като прочете подписа, трепна изненадан. Разтърка очи с опакото на ръката си… Буден ли е?… Не сънува ли? — Задавен от вълнение, той зачете бързо. Писмото идеше отдалече, чак от Южна Америка.

Почваше с обични братко и свършваше с твоят по-голям брат, който не те е забравил — Никола.

Двамата братя, Стамати и Никола Марулис, бяха дошли заедно на Дунава, тръгнали от родината си, от Хиос, с едно тримачтово корабче. Стамати остана тук, на Дунава, а Никола пое по света като моряк в един френски кораб. Роднините не знаеха нищо за неговата участ. Сега, след четиридесет години, пишеше, че му е омръзнало да живее между чужди, че жена му починала, че имал само една дъщеря; понеже се чувствувал вече стар и немощен, искал да се върне при Дунава и да прекара старините си между свои.

Писмото беше написано с неясен почерк на гръцки език, изпъстрен с френски думи, които Стамати твърде не разбираше. Почна го отначало, зачете жадно, дирейки да схване нещо повече от писаното в писмото, сторило му се много кратко. Мъчеше се, свил рошавите си вежди и набърчил чело. Замисли се няколко мига. Радостни тръпки преминаха по цялото му тяло. От силното душевно вълнение, което изживяваше, усещаше как кръвта му напира в сърцето. Мислите му се кръстосваха със светкавична бързина… Никола иде от Америка… От богатата Америка… В Америка всички отиват бедни и се връщат милионери… Никола е стоял четиридесет години в Америка… и сега се връща… Какво ли богатство може да притежава? Ако и той бе отишъл през младините си в Америка, можеше и той да се върне милионер…

Листът трепереше в ръката му. Опита се да го прочете за трети път. Буквите играеха пред очите му, запъваше се на всяка дума.

Спря да чете. Хрумна му една спасителна идея. Затича се по кея с писмото в ръка, гологлав, замаян, пиян от вълнение.

Спря пред вратата на една търговска кантора.

— Тук ли си Логаридис?

Едно сократовско теме се показа на прозореца.

Логаридис беше смятан за най-учен и най-мъдър старец в този пристанищен град. Бе дошъл от Атина като учител в училището на Елинското общество. След няколко години го назначиха Grammatikos[3] в най-голямата търговска кантора. Съотечествениците му се допитваха до него по най-мъчните въпроси. Той даваше съвети, превеждаше от чужди езици документи и писма.

— Хористе! Хористе кумбару! Заповядай, заповядай, куме, в канцеларията!

— Не… по-добре вън — отвърна Стамати и му показа писмото.

— Бре! Бре! — рече мъдрият старец на пристанището, като нагласяваше очилата си, възседнали огромния му нос.

— Само веднъж почуква щастието на вратата ти, стига да свариш навреме да му отвориш.

 

 

На другия ден, неделя, всички кафенета гъмжаха от посетители. По цялото пристанище не се говореше за друго освен за писмото на Американеца. Всички искаха да видят Стамати, да му честитят, да прочетат думите с очите си, веднъж поне да пипнат писмото, дошло между тях като някакво чудо, като паднало от небето.

Кафенето на Стамати Марулис беше украсено като на голям национален празник. Както на 10 май[4] вън на вратата се вееха румънският трицветник и синьобялото знаме — националните гръцки цветове.

Приготовленията почнаха рано сутринта. Стамати беше поръчал на чираците да изнесат градината вън. Градината се състоеше от осем бледи олеандъра в газени тенекии, боядисани със зелена боя.

Колкото пъти посетителите на кафенето изкажеха желание да пият кафето си сред природа, Стамати изкарваше градината вън — нареждаше олеандрите на кея край масите пред кафенето. През нощта подвижната градина биваше пренасяна пак вътре.

В кафенето на Стамати имаше строго установен йерархичен ред — според занятията, според социалните касти и класи.

До един от прозорците към кея имаше голяма маса, запазена само за представителите на румънските власти, така наречената маса на шефовете: кмета, полицейския началник, началника на митницата, началника на пощата, капитана на портовия надзор, офицерите, лекаря и съдията.

До другия прозорец беше дипломатическата маса, на която седяха консулите от кариерата и почетните консули. Понякога, и то много рядко, някой от чиновниците на Европейската дунавска комисия ще се сбърка да седне на тази маса. Някои прерогативи и привилегии, наследени от, режима на капитулациите през време на Османската империя, издигаха в очите на тълпата дребните чиновници на комисията на най-високо дипломатическо стъпало.

Известно разстояние, една дискретна сдържаност, се спазваше винаги тактично между двата свята, които се срещаха тук, в живота на пристанището.

После идеха поред масите на капитаните на кораби, на капитаните на влекачи, на шлепове и масата на търговските агенти; хамалите и лодкарите не влизаха в това кафене за отбрано общество.

По зеленото, избеляло сукно на билярда, монументален като античен саркофаг, имаше купища разбъркани гръцки и румънски вестници.

На стената вдясно беше портретът на Венизелос[5] между Карол Румънски[6] и Георгиос Протос Гръцки[7].

На стената вляво — цветна картина, представляваща морски флот: кръстосвачът Аверов сред облаци дим пори синилчените вълни на бурно море. От едната страна на картината — портрет на Ботцарис[8], а от другата — на Кондуриотис[9].

Всички маси в кафенето и в градината бяха заети. Хората разискваха с голямо въодушевление случая Американеца. Името на Никола Марулис минаваше от уста на уста. Какво ли богатство трябва да има след четиридесет години, прекарани в Америка? Какво ли ще предприеме с американските долари, които ще донесе? Правеха се финансови изчисления, крояха се планове, замисляха се широки търговски морски и речни комбинации, създаваха се акционерни дружества за строеж на кораби, елеватори, влекачи, шлепове, образуваха се мореплавателни компании, чиито агенции, ще разпрострат мрежата си по цялото земно кълбо, завладявайки световните пътища на морската търговия.

На масата на капитаните Темистокли, стар капитан на далечно плаване — със загоряло от слънце лице, черна като абанос брада, килнал на тила си фуражка, — разказваше за младините си. Видял Америка, когато учел моряшкия занаят под закрилата на един негов чичо, механик на един английски кораб:

— … Хората там знаят да печелят пари, ала не знаят да ги харчат. Тичат като побъркани по улиците. Веднъж един щеше да ме зашлеви, защото съм го спрял да си запаля цигара от неговата. Че те не седят като нас на кафе, на приказки и масали. Работят, търчат, блъскат се деня и нощя. Двама сънародници, които срещнах във Филаделфия, искаха да ме заведат със себе си в Калифорния.

— А защо не отиде? Сега и ти щеше да бъдеш заможен човек — прекъсна го с иронична усмивка капитанът, който седеше начело на масата.

— Защото бях говедо. Какво разбирах аз тогава? Бях глупак, един важен сополанко, перакенде. Знаех само да тичам подир жените. Тоест те тичаха подир мене. Защото там всичко е наопаки. Ако мъж закачи жена на улицата, натикват го в затвора. Не е като у нас. В Америка жените се залавят за мъжете. Едно дяволито женче, една ирландка с коса червена като пламък, ми беше хвърлила око. Чичо ми, като разбра, че тая работа не е шега, заключи ме в една каюта на кораба и ме държа там, докато корабът напусна пристанището. Зер бях дал дума на едно нашенче, на едно момиче от Пера[10], и то ме чакаше да правим годеж.

— Значи, и на тебе фуста ти е попречила! — избухна Яни, капитан без кораб, загазил след едно дълго съдебно дело за морски аварии.

Сух, нервен, с щръкнали мустаци и зачервени очи, капитан Яни почна натъжено да обяснява надълго и широко причината, попречила му да замине тъкмо когато щял да тръгва за Америка.

— Пак една фуста, един парцал ме спря, обърка ми живота. Къде щях да съм аз сега!? Каква работа щях да свърша!? Защо на човек не му идва навреме ума в главата?… — И страшно раздразнен, старецът се удари с юмрук по главата и тя изкънтя кухо, като ударена с чук. — А та doxa![11]

Някои от масата на капитаните на влекачи и шлепове — моряци не излизали от Дунава, моряци на aqua dolce[12], както ги наричаха на подбив — преместваха полекичка столове и надаваха ухо да схванат по-добре всичко, каквото се говореше на масата на истинските капитани, капитаните на морски кораби.

Всички слушаха внимателно, благоговейно. Едни клатеха глава меланхолично, като си спомняха и съжаляваха за пропуснатите случаи през младините. Други мълчаха замислени, с поглед, зареян по този мираж Америка, виждана през призмата на техните умове… Къде ли биха били сега?… Какво ли биха направили, ако бяха отпътували навреме там, отвъд океана? И всеки беше твърдо убеден, че там, в обетованата земя, щеше да стане милионер, но че някаква зла съдба му е попречила да постигне това в краткия си живот, протекъл безполезно.

И опиянени от илюзиите си, някои не можеха да се въздържат, крояха абсурдни планове и разказваха обстойно какво биха направили, ако се бяха върнали богати в отечеството си, при своите. И всички завършваха с хубави намерения, с велики патриотични дела — и дела на благородна филантропия.

„Защото е доказано — потвърждаваха те с античната елинска гордост, — че гъркът, където и да бъде, си остава добър патриот и великодушен човек.“

 

 

Начело на масата на дипломатите седеше важно гръцкият консул, изискан човек, вече на възраст, но още строен и подвижен. Лисата му глава беше много лъскава, а засуканите му мустаци — черни, добре къносани.

Консул от кариерата, той беше много уважаван и почитан; беше истинска гордост на гръцката колония, една победа, спечелена след многобройни настоявания пред правителството в Атина, което най-сетне се реши да прати в устието на Дунав консул от „кариерата“ вместо обикновен, „почетен“ консул.

До него седеше кир Ловерда — смръщен старец с гъсти вежди и мустаци. Църковен настоятел в гръцката църква, Ловерда бе облякъл в сребро едно старо евангелие, донесено от Света гора, и бе подарил на църквата иконата на св. Спиридон, изхвърлена на брега от вълните — като знамение свише — след едно корабокрушение, от което нищо не бе могло да се спаси.

Консулът със своята вечна, тънка и загадъчна усмивка, която блестеше през стъклата на очилата, здраво закрепени на орловия му аристократичен нос, разискваше с църковния настоятел деликатния въпрос: с какви средства би могъл да се завърши строежът, почнат на мястото на гръцкото училище, като се имат пред вид сделките в пристанищния град, които вървяха все по-зле. Пред тях на масата седеше Джион Лулуди — дребничък, нервен, с черна къдрава коса като астраганена кожа. Той беше представител на една търговска къща за износ и почетен консул на Дания. След като пресметна наум долара в румънски леи и гръцки лепти, постави открито въпроса, който занимаваше всички: „Какво трябва да се направи, за да се повдигне търговията на пристанището и да се надвие конкуренцията на Галац, Браила и Кюстенджа?“

— Аз — почна той с надебелен глас, — ако имах голям капитал, бих основал една огромна мореплавателна компания, както направи Ембирикос…

— По-сигурно е едно предприятие на Дунава с шлепове и кораби — прекъсна го Песманджиоглу, представител на фирма за дървени материали, собственик на половината елеватори и почетен консул на Персия.

Неговите поданици бяха само седем души, всичките ваксаджии в пристанищния град, поради което понякога на шега, а друг път нарочно го наричаха „Шефът на ваксаджиите в устието на Дунав“.

— Аз мисля — каза консулът, — че най-подходящо тук, дето няма земеделие и никаква индустрия, е да се направи фабрика за хартия и да се използува този камъш, който не служи за нищо.

— И таз добра! — кипна Калаврезо, стар малтиец, тромав и космат като мечка.

Носът му приличаше на орлов клюн, а от ушите му излизаха снопчета косми и се съединяваха с мустаците и със сплъстената му брада.

Беше направил на времето хубави пари със спасителния си кораб Юнион — един понтон, една вехтория с помпи, направена от корпуса на потънал кораб. Някога старият малтиец бил страшилището на осигурителните дружества. Наричали го „Пирата“. Беше познат по целия Дунав като „гробар“ на затъналите кораби. Говореше шест езика и беше моряк, механик и водолаз.

— Фабрика ни била потребна! — мърмореше той прегракнало и сякаш дъвчеше нещо. — Ние от деца си вадим хляба от водата. Други нека ровят земята и се потят из фабриките? Винаги от водата сме се прехранвали ние. Кой е тоя лудият, дето ще си хвърли парите в блатото за камъш, да прави хартия? — И старият пират посочи със силната си ръка морската ширина, сякаш се заканваше: — Ние, които ходим по водата, знаем да изтръгваме пари от лапите на вълните! — завърши той и стовари на прогнилата дървена маса огромния си юмрук, подобен на тежък камък.

Настъпи мълчание. Старецът запали угасналата си и смачкана цигара в цигарето, направено собственоръчно от крак на заек, и поуспокоен, продължи с дрезгавия си глас:

— Я да основеш тук, на Дунава, една компания като тая в Стамбул със спасителни уреди, с плаващ док, да видим ще минават ли под носа ни повредените кораби, които днес ни се изплъзват от ръцете, отиват направо в Галац и ние оставаме с пръст в устата?… Ех, да имам аз американски долари, ще ви покажа какво трябва да се направи тук, на нашия Дунав…

 

 

Едно дребно старче, сухо като изсъхнал клон, се приближи до масата на пилотите. Едва вървеше, ситнеше с тънките си криви крака. На малката му глава като кратунка беше нахлупен избелял фес, смачкан на една страна. Държеше врата си изкривен поради огромния евзонски пискюл, виснал над едното му рамо. Беше най-старият пилот в пристанището, служил в руската флота по време на Кримската война.

— Я направете място на Барба Тони. И му сипете една чашка хиоска мастика, да добие малко сила — рече един пилот от Европейската комисия.

— Как — обади се началникът на пилотите, — ти не знаеш ли, че старецът не понася мастиката? Той пие само истинско дузико[13].

С отсечени, несигурни движения старецът седна на стола бавно, внимателно, сякаш се боеше да не се разглоби. След като изкара една квинта суха кашлица, изпи наведнъж чашката със силното дузико. Чистият алкохол, тая гръцка отрова, правена долу, в островите, издраска гърлото му като с котешки нокти и накара схлупеното му набраздено лице да се свие и заприлича на сбърчена баба.

— Е, Барба Тони, чу ли новината? Казват, че се връщал от Америка Никола Марулис, братът на Стамати. Ти завари ли го тук, спомняш ли си го?

— Хе-хе, да видим дали той си спомня за мене! Кой му сложи кормилото в ръка? Аз му бях първият даскал. Бях млад тогава, а той беше дете, когато дойдох тук през турско, след падането на Севастопол. Взех го като мус[14] на най-първата драга, която дълбаеше канала, работеше с тоя… от комисията… как му казваха… оня инженера… англичанина с брадата…

— Сър Чарлз Хъртлей — допълни началникът на пилотите с добродушна усмивка.

 

 

Събитието на деня предизвика сред румънците от масата на шефовете известен интерес, дори и малко вълнение, смесено със завист.

Господин Тудораки, началникът на митницата, яростен националист, беше най-зле настроеният от всички към „паликаретата“, забогатели от потта на румънеца, въпреки че жена му, позната в Сулина под прозвището „Лъвицата“, беше чиста гъркиня от Галац.

— Не мога да ги понасям! — заяви той високо. — Доколкото ми позволява строгостта на законите и на правилниците, жуля ги здравата, колкото ми паднат в ръцете, разбира се, под законна форма и по определената митническа тарифа.

Неприветлив, разяждан от завист, той просто се задушаваше, като говореше, пламнал от яд:

— Само туй още ни липсваше… Да видиш как ще се надуят тия рогачи! То щом сега не можеш с прът да им стигнеш носа, представи си какво ще бъде, като се затъркалят американските долари… Ще станат те господари тук, в нашето пристанище, на тази територия, която се казва, че е румънска.

— Напразно се гневиш, бай Тудораки, ние не можем да се сравняваме с гърците, когато става дума за търговия. Стара раса, обигравана от хилядолетия… — рече Петракел Петрашку, началникът на полицията, хубав, величествен мъж, с руси, напомадени мустаци.

Той беше последната издънка на стар болярски род от Молдова. Разправят, че напуснал армията като поручик по време на прочутата стачка на кавалерийските офицери, когато Жак Лаховари бил министър на войната. Но злите езици твърдяха, че бил уволнен след едно скандално дело, останало знаменито във военните летописи: „Заловен на местопрестъплението със съпругата на един висш офицер.“ Истински кавалер, с елегантни маниери, говорещ безупречно френски, внимателен към нежния пол, изтънчен и толерантен, Петракел се ползуваше със симпатиите на всички националности и, нещо рядко, с благоволението на Европейската дунавска комисия. Негова слабост — както сам заявяваше — беше бай Тудораки, когото дразнеше до вбесяване.

— Ти не виждаш ли, че силата на гърците не е в отечеството им, а вън, в чужбина? Техните богаташи са в Стамбул, Кайро, Марсилия, Лондон, Америка.

— И в нашата клета Румъния не са ли пак те?… Значи, аз, всъщност чистият румънец, да бъда вечно сиромах в родината си, а чужденците да богатеят? Браво! Харесва ми това! — каза раздразнено началникът на митницата, почервенял от гняв.

Петракел не отстъпваше:

— Виж какво, гърците имат право, като претендират, че са най-старите обитатели на бреговете по тия места. Ами, моля ти се, в стари времена тук не са ли били гръцки колонии? Забравил ли си историята с аргонавтите, които са търсили по тия места Златнато руно?

— Отде измисли пък сега и тая история? И откъде знаеш, че тези, дето са търсили Златното руно, са били гърци? — прекъсна го възмутен началникът на митницата, като бършеше потта по челото си с тънка копринена кърпа, мостра, задържана при някой митнически преглед.

Когато спорът беше в разгара си, пристигна и портовият капитан. Идваше тъкмо навреме да оправи въпроса с аргонавтите, за които началникът на митницата не бил чувал, докато учел в гимназията във Фалтичени, родния му град.

— Добре, че дойде, капитане. Като човек, който си чел много и си пътувал, обясни ни как стои въпросът със Златното руно.

Капитанът — прясно обръснат, облечен от главата до петите в бяло — избръска леко с носната си кърпа праха по стола и със снизходителна усмивка седна на масата на шефовете. Горд, възхитен, че може да покаже своята ученост, почна да обяснява как в древните времена златото се намирало в коритата на нашите реки и как се, разстилало върху овчи кожи, за да се промива…

— И, право казано — добави той, — аргонавтите всъщност са били пирати като всички гръцки герои, възпявани от поетите на древността. Пръв път, когато тази страна е станала известна на света, е било тогава, когато са дошли да ограбват бреговете на Черно море и на Дунава.

— А! — скочи победоносно господин Тудораки. — Значи, пирати, разбойници! Нали туй ви казвах аз? Чудесно! Ясно ми е! Моля! Туй исках да зная: е ли, или не е гъркът айдушко племе?

 

 

На една маса в дъното бяха направили сметка на роднините на Никола Марулис. При преброяването се установи, че почти половината от населението на пристанището са негови близки. Тези, които не бяха роднини, бяха негови приятели или сънародници. Между всичките му братовчеди, сродници, племенници и сватове най сиромах, беден като църковна мишка, беше един негов пръв братовчед Ахиле Ксидиас, наречен „Арапина“ поради дебелите му обърнати устни, ужасни за гледане.

Страстен играч на карти, той беше стигнал до най-ниското стъпало, беше станал хамалин на пътническите кораби; мъкнеше на гръб куфарите на пътниците от кея до хотела срещу пристанището. Сега, облечен с чиста бяла риза и синя кърпа на врата, връзка нямаше навик да носи, Ахиле минаваше от маса на маса и като смучеше дебелите си устни, разправяше, просълзен, спомени от живота на братовчед си Николаки, когото бил обичал като брат. Прочее мнозина старци се оказаха стари приятели от младините на Никола Марулис. Неколцина негови сънародници твърдяха разчувствувано, че си спомнят за него от ранните си детски години, когато в родината си учели в същото училище в Хиос.

 

 

Докато долу в кафенето и в градината от олеандри мъжете бръмчаха като пчели в кошер, горе, на балкона към кея, Пенелопа, жената на Стамати, приемаше неделните си гости.

Две съседки, наконтени, напудрени, с устни начервени с цвета на смачкана малина, не ги свърташе на местата им от нетърпение домакинята да отвори дума за писмото на Американеца. Жадни за новини, те сърбаха насила турското кафе и сиропите със сифон.

Пенелопа Марулис, зряла брюнетка, с черни горещи очи под кадифени вежди, имаше фигура за завиждане. Студена, горда, тя говореше наперено, като стискаше тъмночервените си устни над богато пломбираните със злато зъби.

Никой не беше я виждал да стъпи долу, в кафенето, нито пък да отиде да купи нещо. По ориенталски обичай Стамати правеше всичките покупки. През цялата седмица Пенелопа не се показваше навън, само в неделя се явяваше горе на балкона. Гостите си обикновено приемаше облечена в една много деколтирана лимоненожълта домашна роба.

Сдържана, дискретна, Пенелопа се владееше. Не каза нищо за писмото, което беше развълнувало целия град. Изглеждаше съвсем незаинтересувана, макар цялата нощ да се бе измъчвала и не бе мигнала, развълнувана, пламнала от илюзии и тревожна от грижи около настаняването у тях на очаквания гост.

Съседките й си тръгнаха посинели от яд.

Долу на улицата двете избухнаха едновременно възмутени:

— Е, мила моя, виждаш ли каква лицемерна и фудулка е тази Пенелопа! Държи се толкоз важно сега, когато е такава беднячка, а какво остава, когато пипне доларите на Американеца?!

Бележки

[1] Отечество (гр.). Б.рум.ред.

[2] Вестник Универсул (рум.) (Вселена). Б.пр.

[3] Чиновник в канцелария (гр.). Б.рум.ред.

[4] Обявяването на румънската независимост — 1878 г.

[5] Елиутериос Венизелос — гръцки политик.

[6] Карол I, принц Хохенцолерн, румънски крал от 1866 г. до 1914 г.

[7] Георгиос Протос (Първи), крал на Гърция до 1913 г. Б.пр.

[8] Марко Ботцарис — един от големите борци за независимост на Гърция през миналия век.

[9] Гръцки адмирал, избран за председател на гръцката република, когато в 1924 г. крал Георг II е снет от престола. Б.рум.ред.

[10] Квартал в Цариград.

[11] Такъв ум! (гр.).

[12] Сладка вода (итал.). Б.рум.ред.

[13] Силен алкохол, приготвен от ориз. Б. рум, ред.

[14] Моряк — помощник, Б.рум.ред.