Жан Барт
Черната сирена (13)

Глава XIII

Работата на пристанището беше намаляла. Съобщено беше за, пристигането на няколко кораба за товарене през зимата, но те се бавеха. В очакването им хората бяха нетърпеливи, нервни и неспокойни.

Кафенетата бяха пълни: играеха се хазартни игри, водеха се разпалени спорове, вдигаха се кавги и се стигаше до вадене на нож по най-малък повод.

Едни излизаха на кея, поглеждаха по навик към небето и към водата, не можеха да сдържат яда си и се заканваха със стиснати пестници… „Тю-ю… маскара!… Ама че Дунав… ама че пристанище!…“ Запращаха презрително по една плюнка в реката и влизаха отново в кафенето да продължат прекъснатия спор или прекъснатата игра.

Тъкмо тогава откритието, направено от пристанищния мъдрец, падна като бомба. Въпреки че Логаридис бе поверил тайно някому своето откритие, новината за Американеца беше станала злободневен въпрос и беше обиколила всички кафенета в пристанищния град. Сякаш бе разкрито някакво сензационно престъпление. Всички кипяха. „Добре, че го пипнаха… че най-после се разбра!“ — говореха измамените, изтерзани хора. „Е? Видя ли как ни върза на празна ясла този хаймана, Американеца? Такъв номер ни изигра шарлатанинът му с шарлатанин!… Как можа да ни заслепи този стар престъпник… Какъв позор за цялата гръцка колония!“

Шеги, подигравки, язвителни забележки почнаха да се подхвърлят от страна на румънците, също като по времето на Гръцко-турската война.

Това разкритие доби фантастични размери из махалите. Понесоха се цели легенди от неизвестни автори:

„Американеца бил избягал затворник… Извършил бил осемнадесет престъпления… Обичал да яде човешко месо…

Женил се бил седем пъти… и всичките му жени изчезвали, навярно ги е изяждал печени…“

— Че как търпи господ на земята такъв кръвожаден звяр? — каза една старица, изтръпнала от ужас, като чу за печеното човешко месо.

— Я пазете децата, да не му се мяркат на пътя! — добави друга жена, уплашена от тия приказки.

 

 

Един ден в гръцкия клуб имаше общо събрание.

Атмосферата беше много напрегната. Всички чувствуваха, че събранието ще бъде бурно.

Направи се преглед на изтеклата година. Разбра се, че балансът е нарушен, но никой не се решаваше да поиска належащото обяснение. Бяха направени много големи разходи, бяха вложени суми в поправката на гръцката църква, на училището и в недовършената сграда за ново училище, а нямаше откъде да се изплатят.

Няма фондове… Криза в пристанищния град… Какво да се прави?

Консулът, колкото и да беше сдържан, този път виждаше се явно, че беше нервиран. Но се владееше и председателствуваше събранието важно и тактично. Едва успяваше да удържи юздите на тия лесно пламващи хора. Сучеше нервно прошарения си мустак и с властен жест на ръката налагаше тишина.

Директорът на Елино-румънската банка, който беше озлобен срещу консула, понеже го бе махнал от управителния комитет, се изказваше и с гневни жестове искаше да му се обясни:

— Защо са предприети тези разходи? Откъде ще се вземат фондове за тези мероприятия? Не се ли знае, че в града има криза? На какво се е разчитало? Кой е виновният?

Консулът загуби председателското си спокойствие.

Избухна, като удари с пестница по масата.

Чашата с вода, блъсната, се катурна и намокри хубавите му пепитени панталони.

— Ти? Ти ли питаш? Преструваш се, че не знаеш как стои въпросът, нали? Не знаеш ли как ни измами този мошеник Американеца? Всички разчитаха на неговото богатство, което трябваше да донесе.

Щом беше докосната откритата рана, бурята веднага се разрази. Всички искаха едновременно да се изкажат. Десетки гласове в общ вой разтърсиха залата на гръцкия клуб.

— Хайдутинът! Вагабонтинът! Престъпникът! Затворникът! Той е виновен! Той опропасти нашата колония…

Роднините на Американеца и бившите му приятели от детинство, разпенени от яд, викаха най-силно.

Председателят бе изтървал вече кормилото, от ръцете си. Със смачкана в шепата си носна кърпа бършеше потта, избила по челото му.

Когато врявата поутихна, той почна тържествено:

— Вярно е, господа, че толкова достойни и уважавани хора бяха позорно измамени от този съмнителен тип. Нашият съотечественик, мъдрият Логаридис, проучил положението на тоя вагабонтин. Най-после всичко ни е ясно…

Отново се вдигна врява.

— Охо! Охо!…^[1] Вън! Направи отечеството ни за срам!…

— Господа — продължи председателят, — заемам се да се боря с всички средства, за да се сложи край на тази срамна история, която изложи авторитета на нашата колония. Ще се отнесем към румънските власти, щото този каторжник да бъде изгонен от нашия град.

Ръкопляскания заглушиха последните думи на говорителя.

Крайно възбудената, разгорещена зала изглеждаше готова да експлодира. Добре, че отвориха вратата — тая клапа за отдушник на максималното налягане в залата. Вътре хората се задушаваха, необходим им беше въздух, малко отпускане, едно общо споделяне на страшното възмущение от Американеца.

Залата се изпразни.

До късно през нощта из всички кафенета се говори за опасния каторжник, осъден на изгонване от града. Сякаш някаква страшна опасност грозеше всички.

В клуба остана само постоянният комитет, за да разисква върху начина на изгонването.

Имаше мъчнотии, които консулът като дипломат от кариерата не можеше да не вземе под внимание.

— Какъв поданик е, гръцки или френски?

— Избягал каторжник, това е! — побърза един да отговори.

— Да се направят постъпки от гръцката легация пред министерството на външните работи в Букурещ.

— Ако Румъния го толерира, какво можем да направим ние?

— Как ще толерира подобен каторжник?

— Ще отида при портовия капитан… — каза консулът.

— Няма смисъл — прекъсна го един търговски агент. — Капитанът храни симпатия към Американеца.

— Може би заради дъщеря му — обади се друг — Всички мъже омагьоса тая негърка!

— Капитанът е женен човек… Не знаехме, че му е толкова слаб ангелът… Тюю! Не го е срам!

— Чакайте! Друго намислих — каза решително консулът. — Ще направя постъпки пред Европейската комисия, да го качи на един товарен кораб, който отива нейде далеч.

— Какво сме седнали да си бъхтим толкова главите с една отрепка. Аз бих направил да падне една нощ в Дунава. Ще се отървем лесно от него завинаги — каза един свъсен старец и загледа наоколо си уплашен от собствените си думи, изплъзнали се неусетно от устата му.

Комплотираха докъм полунощ, без да стигнат до едно подходящо разрешение.

 

 

Разсъмваше се.

Студена, млечнобяла мъгла забулваше хоризонта, съединявайки морето с небето. На равни промеждутъци долиташе от мъглявината зловещият вой на блъсканата от вълните шамандура, закована там да сочи мястото, докъдето стига тинята домъквана от сладките и мътни води на Дунав.

Пристанищният град се разбуждаше още в тъмни зори по пустия кей се мяркаха самотни сенки. От още тъмните улички, пропити с влага, която прониква до костите, сгушени работници вдигнати яки, свили юмруци дълбоко в джобовете си, бързаха още сънени да стигнат мястото, дето се събираха за работа на пристанището.

Пред граничния караулен пост се съставяха всяка сутрин група бригади, така наречените „пощи“, от хамали за товарене на акостирали на кея кораби.

За да не пропуснат да бъдат включени в товарните бригади, мнозина прекарваха нощта в смрадливите кафенета на пристанището, хъркайки, с лакти, подкрепени на дървените маси.

Сред па̀рите изпълващи мекия въздух над сивата вода на реката, натоварени лодки, подобни на тромави костенурки, пълзяха от единия до другия бряг. Жени, забрадени с цветни шалове, скрили лицата им, идеха забързано към пазара, носейки зеленчуци, мляко и птици, събрани от селата, разпилени по Делтата. Верига от лодки, крехки като орехови черупки, се полюшкваха завързани на брега. Собствениците им, рибари липовани и украинци, с дълги коси и сплъстени бради, току-що събудени, зашеметени още от съня, събраха постелките си, на които бяха спали на открито на брега. След като, обърнати на изток, направиха молитвата си с широки кръстове и метани до земята, влязоха мълчаливо в лодките, приготвени още от вечерта с всичко потребно за риболов в морето, и поеха.

До кея един товарен параход чакаше да почне работата. Спрелите до него плаващи кранове обикаляха нетърпеливо и свеждаха шиите си на гигантски щъркели, готови да изсмучат житото от търбусите на шлеповете и да го изсипят, подобно на златна струя, в тъмните хамбари на морските кораби.

Работниците се трупаха и се блъскаха с лакти кой по-напред да се вреди на работа.

Бригадите се сформираха много трудно, подбирайки се на групи: хамали, лопатари-пресевачи, подреждачи, надзиратели. Крясъци, псувни, разправии и сбивания се повтаряха всяка сутрин пред очите на пристанищните часови. Първи арбитър биваше старшията на портовия надзор, представителят на властта, натоварен да пази реда и да вдига на мачтата знамето, което означаваше, че почваха осемте часа работа на пристанището. От няколко дни духовете бяха развълнувани. Идваха „жерави“, неканени пришълци-работници, и правеха конкуренция на местните.

Началниците на бригадите и надзирателите — сдружени тайно със собствениците на кафенетата в пристанището, дето ставаше плащането — бяха длъжни да вземат в бригадите си поред еднакъв брой от всички националности: румънци, гърци, турци, арменци и липованци.

В борбата за хляб между всички тия хора владееше дух на вражда и на упорита конкуренция. Но когато правата им биваха засегнати, тази мозайка от различни раси се сплотяваше инстинктивно и образуваше як и устойчив блок.

 

 

Американеца, не познавайки реда в работата на пристанището, дойде много късно; бригадите бяха вече сформирани и работеха успешно. Стеснителен и жалък, той се заоглежда, търсейки в някого опора. Неколцина работници, останали без работа, почнаха да се побутват и да си шепнат с ирония. Един от тях, по-закачлив, се усмихна под мустак и се провикна:

— Я, вижте бе, и милионерът влязъл в нашия еснаф… с чувала и лопатата!…

Пристъпвайки бавно е подвити колене и стиснати устни, Американеца отмина и продължи напред. Когато стигна пред старшията на портовия надзор, спря се свенливо, без да продума.

Човекът на властта разбра от пръв поглед. Макар да кипваше лесно и да беше страшно амбициозен в службата си, господин Базгу, бивш флотски сержант, отдавна вече на тази служба, беше познат с доброто си сърце.

Той поглади с опакото на ръката си големите си прошарени мустаци, обикновено щръкнали победоносно, но понякога увиснали от влагата, и рече:

— Ами че много късно си станал… Малко мъчно е сега да ти намеря работа… Ще се развикат другите… Пък и нямаш работническа книжка като работник на пристанището.

— Не знаех. Какво да правя? Търся и аз някаква работа — отвърна Американеца с отпаднал глас.

— Спиру! — извика заповеднически портовият старши на един от надзирателите. — Я виж, настани го нейде, сложи го в бригадата на шлепа. Все пак ваш съотечественик е, дето се казва.

Спиру, висок, прегърбен и слаб като чироз, ловък и хитър, говореше винаги тихо със сладникав глас и с ръка вечно на сърцето.

— Както заповядате, господин Базгу… Само се боя да не стане пак скандал… Знаете, че в моята бригада е оня, заядливият Сечеляну, а всички се подвеждат по него като овце.

Спиру беше доволен да има „жерави“, т. е. нови работници в бригадата си, защото от техните надници по-лесно отмъкваше по нещо, когато вечерта им плащаше в кафенето, но се боеше от заядливите румънци, които предизвикваха всички скандали и стачки на пристанището.

Щом Американеца беше приет на работа, в шлепа се вдигна врява. Всички запротестираха и закрещяха:

— Не приемаме чужденци на работа в пристанището!… То за нас няма хляб, пък отгоре на туй и чужденците да ни вземат хапката от устата… Вън!… В Кефалония!^[2]

Вдигна се врява — викове и дюдюкания изригнаха от търбуха на шлепа.

Напразно се мъчеше Спиру да ги умири.

— Чакайте бе, братчета! Портовият надзор го настани тук на работа, да може да спечели и той една хапка хляб.

— Няма право портовият надзор да настанява чужди хора, да ни подяждат хляба! — развика се един работник, ядосан още повече че не може да се измъкне от житото, в което беше потънал до кръста.

И се вдигна голяма врява. Всички крещяха с все сила. Шлепът се затресе от тоя адски шум и вик и заприлича на плаваща клетка с разярени зверове.

Пръв изскочи от шлепа Сечеляну — разгневен, гологлав, метнал дрехата на раменете си. След него с лопати в ръце изскочиха неколцина.

Портовият старши нахлупи добре фуражката си и излезе решително насреща им, като им прегради, пътя:

— Какво бе, пак ли ви прихвана? Тъй, значи? Според вас човекът няма право да си припечели хляба?

Сечеляну — рус великан, як, със запретнати ръкави, разчорлена коса, с лице и клепки, посивели от житен прах — се спря предизвикателно:

— Няма право… Ние трябва да работим тук… Наше право е… ние сме служили тук войници, в нашето си отечество сме… Чужденците да си вървят у тях!

Старшията се владееше, подръпваше само мустаците си.

— Как бе? Значи, властта не може при един належащ случай да настани някого, на работа в пристанището?

— Не! Не може да отнема нашето право… Когато аз нямам какво да ям, отде-накъде ще дойде някаква си чужда гад да вземе хляба от ръцете ми?

Зад Сечеляну размахваше юмруци един дребничък работник със смугло лице.

Старшията му се сопна, като го посочи с ръка:

— Я чуйте, и той умирал от глад! А кой запали цигарата си с една бумажка от сто леи тази зима на Васильовден в кръчмата на Мокану, когато твоят тъст ти удари две плесници, та ти излязоха искри из очите? Мрете от глад, когато няма работа на пристанището, защото не туряте настрана, когато имате много — хвърляте ги с шепи за пиене.

— С нашите си пари пием, кой може да ни забрани? — чуха се няколко приглушени, дрезгави гласа.

— А когато се женеше дъщерята на Добрина, не закачихте ли стотарки на ушите на конете и не обикаляхте ли града във файтон с бъчва вино? Вие тука неколцина заядливци сте главатарите на всички злини и стачки. Събирайте си ума в главата и си затваряйте устата, защото ще вземем да се разправим вече с вас!

И ядосан, господин Базгу се втурна към караулното помещение да изкара пристанищната стража.

— Щом е тъй — викна един смръщен работник, — и ние знаем… Щом е по амбиция, и ние няма да се оставим… Да вървим, братя, докрай!

И Сечеляну, на чиято дума сляпо се подчиняваха всички на пристанището, смъкна дрехата от раменете си, сложи я на една лопата и я издигна като знаме.

— Хеей! Спрете бригадите! Спрете бригадите бе!

Гласът му се понесе над шума в корабите като рев на бик и потъна далеч в морето. Работата на пристанището спря изведнъж като по висша повеля, като прекъсната с магическа пръчка.

Шумът на елеваторите, тракането на буталата, скърцането на макарите постепенно затихна, удушен сякаш от невидима ръка. Последните кълба дим изригнаха от гърлата на черните комини, разпиляха се из въздуха и пристанището замря.

Кеят се напълни с хора. Всички напуснаха работата по мореплавателните съдове и слязоха на сушата. Излизаха от тъмните трюмове ослепявани от дневната светлина, изпълзяваха като мравки от всички люкове на корабите — изпрашени, запотени, голи до кръста, преметнали чувалите на рамо; някои бяха забрадени като жени, други бяха превързали носа и устата си с широки парцали за да не вдишват праха, който в дробовете им се превръщаше на лепкава кал.

— Какво има? Какво е станало? Защо спряха бригадите — питаха се един други. И не можеха да разберат защо работата на пристанището спря тъкмо в разгара си.

Покачен на един куп въглища, гологлав, със запретнати ръкави, Сечеляну говореше разпалено пред събралата се тълпа:

— Братя! Вземат хляба от ръцете ни! Не зачитат правото ни! Другари! Никой да не почва работа, докато не се види колко чужденци са влезли на работа в пристанището.

Капитанът, началникът на портовия надзор, на път за канцеларията си се беше отбил в кафенето, дето винаги пиеше утринния си чай. Едва беше седнал, когато старшията, човекът на властта, дотича запъхтян да му рапортува какво се е случило. Няколко разнебитени файтона с куци коне препускаха към пристанището. Търговските агенти и капитаните на корабите, на които бе опряло товаренето, бързаха разтревожени да научат причината за стачката.

Капитанът, чийто чай изстиваше пред него на масата, слушаше смръщен, стиснал в ръката си парче сух геврек.

— Прати Сечеляну при мене в канцеларията. Драгоманинът на портовия надзор веднага да отиде на местопроизшествието и отново да провери бригадите. А Американеца махни от бригадата, издай му работническа книжка, дай му лопата и да отиде да отсява царевица.

— Там са само жени и момичета. И дума да не става, че ще го приемат! Нали знаете… С жените имаме повече разправии, отколкото с мъжете.

— Прехвърли го тогава на другия бряг, в работилниците на комисията. Помоли инженера, англичанина, да му намери някаква работа.

Тъкмо когато беше станал от масата и тръгваше, капитанът забеляза гръцкия консул, който отиваше в консулството. Елегантен, усмихнат, с цвете на ревера, консулът поздрави учтиво.

— А пропо, господин консул, какво възнамерявате да правите с този ваш нещастник, Американеца? Просто гладува човекът.

Консулът се спря нерешително, но любезно:

— Извинете, господин капитан, този човек не е наш, не е гръцки поданик. Консулството не е длъжно да се занимава с него. Мисля, че е с toyen français^[3] и съответното консулство трябва да се погрижи за него.

— Добре, но все пак той е ваш съотечественик и е грехота да го оставите да умре от глад като куче.

— Моля! Не смесвайте нещата — побърза да отговори консулът, владеейки нервите си. — Този човек, слязъл в нашето пристанище, е дошел от френските затвори. Може да е избягал каторжник, може да е опасен престъпник. Няма друго разрешение освен да бъде репатриран.

— Че как? — засмя се капитанът. — Кой ще го закара назад в Кайена?

— Моля, да върви, отдето е дошел! Ние не можем да приемаме всички бандити, всички избягали затворници. В тукашната елинска колония имаме само почтени и работливи хора.

Те разговаряха вървейки. Изведнъж и двамата се опряха пред френското консулство, което се помещаваше в житарската къща „Драйфус“. Директорът Жан Фокас — млад левантинец, бръснат, със спортна външност, типичен вид на американец — водеше работата на търговския филиал и същевременно беше почетен консул на френската република. Облечен в кабинетна пижама от камилска вълна, той се бе изпънал в едно кожено кресло и четеше Le Temps, а в едната си ръка премяташе зърната на кехлибарена броеница по ориенталски обичай.

— А! Заповядайте! Каква чест!… С какво мога да ви почерпя? По едно турско кафе?… — И ги обсипа с любезности, кланяйки се дълбоко.

Но капитанът го прекъсна рязко:

— Какво ще правите с вашия Американец? Никой не го приема на работа. Само неприятности имам на пристанището заради него.

Почетният караул на френската република сви неочаквано вежди и промени само за миг израза на лицето си; само за миг, защото бързо се съвзе и усмихнат, заговори тихо, с мек, почти мелодичен глас:

— Виждате ли, това е един много труден въпрос, един необикновен случай… Опитах се да наредя на господин директора на полицията да намери начин да го изгони, тъй като документите му не са в ред, а и няма разрешение за пребиваване в страната. Разбира се, дори е в интереса на властта да избавим града от един такъв неудобен и нежелан тип. Исках да го натоваря на един френски кораб, но комендантът отказа да го приеме. Зарад него влязох в конфликт с агенцията на компанията Fraissineit. Докладвах случая на генералния консул на Франция в Галац. Параходът се счита като национална територия. Длъжен е, да вземе поданика си, който им предаваме. Не е ли логично? Говорих и с господата от комисията и ми обещаха…

Капитанът, който слушаше с недоволен вид, го прекъсна пак рязко:

— Чудно ми е, че за уреждане на въпроси от този характер се обръщате неправилно към комисията и към полицията, които нямат право да се месят в работите на пристанището. Ето как се създават служебни конфликти между началствата.

Вицеконсулът побледня. Цялата му умела дипломация беше пропаднала.

— Моля, извинете, аз нямах намерение да засегна авторитета… — и изсипа куп извинения.

Раздразнен, капитанът се отправи към вратата, забравяйки да се ръкува с двамата консули, които се загледаха разтревожено един друг.

Старшията на портовия надзор чакаше на улицата.

— Английският инженер не иска да приеме Американеца на работа. Бил много стар. Нямал за него работа.

— Ти не каза ли, че аз го пращам?

— Казах. Но той отговори, че никой не можел да му налага да вземе някого на служба.

— Така ли ти каза? Добре! Ще видим!

И капитанът се отправи със свити вежди към канцеларията си.

„Моля… и това ми било престиж!… Кой дявол ме накара!… — казваше си той, измъчван от една мисъл: как да разреши тактично и по дипломатичен начин новия конфликт между пристанищното управление и техническата служба… — И всичко това само заради този Американец!“

 

 

Стачката на пристанището свърши. Американеца не можа да постъпи никъде на работа. Стоеше унил, самотен на ръба на кея и гледаше сивата вода, която течеше към морето. Пушеше му се, но за да пести тютюна си, смучеше късата си угаснала лула. Беше му останало малко тютюн, а в кесията си нямаше нито един долар.

Чакаше Ахиле Арапина, който му беше обещал, че ще го настани на работа като носач при пътническите параходи. Изоставен и гонен от всичките си роднини, останал без всякаква помощ, Американеца се подчиняваше унизително на братовчед си Ахиле, единствения, който му беше протегнал ръка за помощ, не се знаеше дали от съжаление, или от сметка.

Ахиле му направи знак от понтона да отиде при него.

— Слушай бре, Николаки, намислил съм нещо хубаво за тебе, да можеш да спечелиш нещо. При караулното помещение има една безстопанствена лодка. Поискай я от портовия надзор.

Американеца, който слушаше загледан в земята, вдигна изведнъж очи и запита кратко:

— Защо не си я поискал ти досега?

— Защото на мене няма да я дадат. На тебе, сигурен съм, капитанът ще я даде, ако поискаш. Само да я пипнем веднъж, ще видиш каква работа ще правим. Мене слушай, Николаки: един грък с пипе в главата не умира от глад в тая страна.

И Ахиле посочи с пръст челото си, а дебелите му устни се разтегнаха в многозначителна усмивка. Беше си казал плана само наполовина.

 

 

На понтона на пътническите кораби не се формираха всеки ден работни бригади, както при товаренето на житото. Имаше една постоянна група носачи — гърци и румънци, — които работеха задружно от няколко години. Понеже Ахиле Джукестия, наречен „Арапина“, беше един от най-старите работници, имаше известна власт над групата. Като декан на хамалите при пътническите кораби той беше тоя, който разискваше при установяването на цените за товарене и разтоварване на багажи и на стоки.

Сутринта рано, преди да бяха пристигнали другите носачи, Ахиле доведе Американеца и почнаха да разтоварват едни бъчви.

След половин час дойдоха и другите работници. Гледаха наежени Американеца, а той се правеше, че не ги вижда. Но беше достатъчно един да почне:

— Така ли ни беше думата бе, Арап? Да докараш тук на работа всичките си бедни роднини?

И всички се развикаха, а един кресна по-силно от другите:

— Да се маха! Да си върви! Не ни трябват „жерави“, избягали от затвор!

Ахиле извърна към него глава и го стрелна с размътените от гняв и презрение очи:

— Тъкмо ти ли се намери да крещиш бе? Ти, който стоя две години в затвора?

— Аз нито съм крал, нито съм убивал. Моят въпрос беше морски, какъвто ни е занаятът… Откъде-накъде смяташ, че имаш право да правиш тук каквото си искаш?

— Какви сърца имате бре? Да не дадете на човека да спечели една хапка хляб! — опита се Ахиле още веднъж да ги умилостиви, да ги накара да се съгласят.

— Марш! Марш оттук! Охо! Охо! На каторга! Хвърлете, го в морето! — чу се висок, раздразнен глас от множеството.

И един широкоплещест хамалин се спусна да блъсне Американеца във водата. Ахиле го сграбчи за ръката и се сборичкаха.

Блъскаха се, удряха се, търкаляха се. Американеца, като се видя нападнат и той от всички страни, сви се и с едно движение измъкна ножа от пояса си. Този, който го беше хванал за гушата, се отдръпна уплашен. Изведнъж се образува празно пространство около настръхналия, разгневен старец, който чакаше с пламнали очи на нападнато животно, готов да забие ножа си. Всички крещяха и го заплашваха, ала никой не смееше да се приближи. Между увисналите парчета на разкъсаната му на гърдите риза се забелязваха ясно някакви сини черти по кожата — татуираният номер на затворник.

— Вижте го — посочи с пръст към него един, — заклеймен е за цял живот… Вижте на гърдите му номера на затворник.

— На каторга! На каторга!… — развикаха се всички безделници и зяплювци, които се бяха насъбрали да гледат какво става.

Дотича един часови и с приклада на пушката си разгони тълпата. Всички бяха изтикани към портовия надзор, дето щеше да се види кой има право, кой няма и кой е виновен.