Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Europolis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2015 г.)

Издание:

Жан Барт. Черната сирена

Румънска. Първо издание

Преводач: Гергана Стратиева

Редактор: Петър Алипиев

Художник: Стоимен Стоилов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Георги Иванов

Коректор: Жулиета Койчева

Дадена за набор на 10.III.1974 г.

Подписана за печат на 23.V. 1974 г.

Излязла от печат 25.VI.1974 г.

Печ. коли 16 Изд. коли 13,48

Формат 60×84/16 Изд. 887

Цена, 0,99 лв.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев — Странджата“, Варна Пор. № 36

История

  1. — Добавяне

Глава XIV

Когато напуснаха дома на Стамати, Американеца и дъщеря му се настаниха на хотел. Но животът беше много скъп и след няколко дни се преместиха в една къща в махалата. Малкото пари, донесени от Америка, се стопяваха много бързо; със свито сърце смени старецът последните си долари.

Трябваше някак да живеят. Но напразно търсеха средство за препитание. Нямаха помощ отникъде, всички ги избягваха; навсякъде срещаха презрение, ирония и омраза. Хората не можеха да простят на Американеца, че бе измамил толкова техни надежди. И тъкмо ония, които му бяха най-близки, го мразеха най-много и жадуваха да му отмъстят като на разбойник, кой го ги е ограбил.

Американеца и дъщеря му не искаха нищо друго, освен да работят. Ала никой не искаше да се занимава с тях, смятайки, че ще си докара неприятности. На бащата казваха, че е много стар, а на момичето — че е много младо.

Напразно се представяха във всички канцеларии в града, той — плах, стиснал устни, тя — неумела, неопитна още.

Макар и да се реши трудно, Евантия опита и в кантората на Караянис. Този човек отначало беше толкова любезен, та дори беше предложил на Американеца да правят общи морски сделки.

 

 

Спиру Караянис — нисък, набит, с къси груби ръце, с глава на булдог, с редки зъби и дебели устни — беше истински тип на левантинец с повече отечества, забогатял на Дунава. Още съвсем млад бе дошел от Мраморно море, бе мел като разсилен канцелариите на параходната агенция на вуйчо си, бе разнасял документи до митницата и до портовия надзор, бе разнасял с лодки провизии на корабите и в продължение само на четиринайсет години от лодкар бе станал милионер, собственик на четири морски парахода. Освен вродените му качества като важно оръжие му служеше неговият английски език с левантински акцент, учен в Роберт колеж в Цариград. При едно отиване в Лондон бе уговорил с неколцина от английските собственици на кораби да измести вуйчо си. Отнел му бе цялата клиентела и бе почнал да работи самостоятелно. Забогатял бързо, той не забрави отечеството си: построи две училища — едното в родното си село, другото в Пирея.

И така, роден на един остров в Гърция, забогатял в Румъния, правейки политика на Гърция, той живееше всред всеобщо възхищение и всеобща завист.

Участвуваше във всички международни конгреси по мореплаване, натоварен да застъпва и интересите на корабопритежателите от гръцкия търговски флот.

Караянис бе следил Евантия с похотлив поглед още от самото й пристигане в Сулина, ала никога не бе могъл да се приближи до нея. И изведнъж, съвсем неочаквано, виждаше, че желаният плод е готов да падне в ръцете му. Не можа да се овладее и да не издаде желанието си, когато момичето дойде с цялата своя наивност да го помоли за някаква работа за баща си.

Караянис побърза да я увери, като я гледаше любовно и смучеше дебелите си чувствени устни, че ще назначи баща й като магазинер на пристанището, а на нея ще даде добре платена служба в своята канцелария. Въпреки че нямаше житейски опит, по начина, по който й говореше, по който я гледаше и искаше от нея да бъде мила с него, Евантия все пак разбра условията, които й предлагате, и жертвата, която искаше от нея. И си тръгна пламнала от възмущение и обида.

 

 

Няколкото накити, които бяха донесли, се превърнаха в средства за насъщния хляб.

Няколко гривни, обици и пръстени бяха поверени на Ахиле Джукестия, който намери купувач. По тях нямаше скъпоценни камъни, стойността им се състоеше в особеността и оригиналността на изработката, с която представляваха екзотична рядкост. Разбира се, Ахиле задържа за себе си половината от парите, получени за тях.

Тъй като наемът за къщата, където живееха, беше много висок, принудиха се да се преместят в една къщурка на отвъдния бряг на Дунава, в Проспекта — така се казваше махалата, населена с лодкари, хамали и работници от работилниците на Европейската дунавска комисия.

Евантия си купи шевна машина на изплащане, за да може да работи в къщи. Несвикнала да готви, тя се мъчеше на една мъничка тенекиена печка да опържи, като пареше пръстите си, няколко попчета, уловени от баща й, който, нямайки какво да прави, цял ден седеше с въдица в ръка.

Тази невинна нежна девойка, израснала в пансиона на мисионерките, далеч от страданията на баща си, посрещната тук с такова възхищение и обсипвана с ласкателства, докато я мислеха за богата, откри изведнъж жестокостта на хората и мизерията на живота.

Затваряше се в себе си с болката си и се криеше от хората. Колкото пъти биваше принудена да отиде някъде, вървеше бързо и плахо, със сведени очи, винаги измъчвана от страха да не я спре някой.

Струваше й се, че непрекъснато някой я следи. Макар да се бе отказала от най-невинното кокетство, нейното появяване из града беше винаги събитие.

Нищо не я блазнеше вече в живота. Облечена скромно, в тъмни дрехи, стремеше се винаги да мине незабелязана, ала без да иска, привличаше погледите и разпалваше желание у мъжете. Мнозина я дебнеха с надеждата, че рано или късно трябва да пропадне, да „влезе в обращение“, и това гордо, но бедно момиче, незакриляно от никого.

Евантия страдаше мълчаливо. Понякога вечер стенеше, плачейки скрито. Често, след моменти на негодувание срещу живота, тя се упрекваше, че е забравила вярата си, и се връщаше в мисълта си към нея, към вярата, в която бе израсла като дете.

Намери в дъното на сандъка кръстчетата и кордоните от училище; върна се към малкия си молитвеник като към стара приятелка.

Набожността и молитвите поддържаха духа й. Всяка неделя ходеше на църква. Само там се чувствуваше добре, душата и се изпълваше с благоговение. Щом пристъпеше прага на църквата и вдъхнеше мириса на тамян и дима на свещите, обземаха я сладостни тръпки. Сякаш изведнъж влизаше в друг, по-добър, идеален свят, в някакъв мек, приятен климат и омаяна, тя се пренасяше в благоуханния въздух на своето отечество. Тук, в тая обител, намираше утеха за страданията си й забравяше хорската злина. Обичаше да следи религиозната театралност на католишката църква. Душата й се наслаждаваше на звуците на органа, които я обгръщаха и галеха като морските вълни.

Цели часове стоеше на колене, опиянена от тези ангелски песнопения, унесена като в очарователен сън. Съвземаше се едва когато божествената служба свършеше. Със съжаление напускаше църквата, следена от злобните погледи на присъствуващите. Госпожите и госпожиците от Европейската комисия, които редовно идваха на църква, я поглеждаха с крайчеца на очите си. Една италианка прошепна на приятелката си: „Много е набожна негърката“, а тя й отговори: „Не, покаяна е.“

И я нарекоха завинаги „Покаяната“.

Евантия чувствуваше презрението и омразата в тези враждебни погледи, които се забиваха като ножове в сърцето й.

— Какво сме им направили? С какво сме се провинили пред тях, че толкова ни мразят? — запита тя един ден баща си, който ходеше мрачен и страдаше мълчаливо.

— Ех, момичето ми! Млада си, не познаваш още хората, не знаеш колко са зли… Никога няма да ни простят, че са се излъгали, като са вярвали, че сме богати.

Една мисъл се загнезди в главата на това невинно, неопитно дете: да замине, да се върне в страната, дето бе прекарала детството си. Не смееше още да открие тайната си, но си кроеше наивни планове, решена да събира пара по пара, докато натъкми сумата, необходима за път.

Измъчвана от голямото си желание да се махне оттук, тя губеше цели часове, загледана в един географски атлас, разтворен на скута й.

Когато яростният северняк виеше в морето, Евантия, седнала до печката, загледана в далечината, мечтаеше за топлото тропическо слънце. Измъчвана от носталгия, тя виждаше в халюцинациите си родното си място. В магията на тази далечна страна, в лазурния простор между планината и океана, тя виждаше смарагдовозелените гори, листата на палмите, гигантските папрати, кокосовите орехи, кичурите банани, увитите около вековните дървета лиани и орхидеи… Цялата тая пищна и буйна растителност я омайваше с багрите на цветята си и с упоителното благоухание на евкалипта и сандала. И често пъти баща й я намираше заспала с пръст на картата.

Но една нощ заваля сняг.

Като перушина падаха белите снежинки от тъмното зимно небе.

Когато сутринта Евантия хвърли поглед към прозореца, за миг ослепя от блестящо бялата пухкава покривка, застлала земята. Цялата природа бе сменила цвета си, като по някаква магия всичко се беше променило само за една нощ. Една бяла Сулина! За пръв път момичето, дошло от тропическите страни, виждаше сняг.

Обзета от детска радост, тя се втурна навън, да се порадва на това чудо, да го види отблизо, да пипне този бял и студен пух. Любопитството я накара да грабне една шепа сняг и да го вкуси. Стори й се сладък, като сладолед.

Тя гледаше наоколо си и се удивляваше: земята — бяла, а водата в морето — черна!

Загледа изненадана скелетите на обезлистените дървета с отрупани със сняг клони: толкова нереални изглеждаха отдалеч, като същински играчки от витрините на сладкарниците по време на коледните празници.

 

 

Когато под опаловото небе мразът нарасне и Дунав се превърне в сребърен мост, Сулина е изолирана, превърната на остров без никаква връзка с останалата част на страната.

В Делтата няма пътища по сушата. Няколко месеца през годината ледът затваря и този широк път — Дунава.

Тъжна, отчайващо пуста е тогава замръзналата Делта.

За да стигнеш през зимата от устието на Дунав до Букурещ, трябва да минеш през Цариград. Всекидневната циркулация на плавателните съдове държи отворено устието на реката; товарните кораби могат да влизат и излизат от Сулина. Ако хванеш румънския пътнически параход за Цариград, през Кюстенджа стигаш за няколко дни в Букурещ, и то, ако влакът не е спрял поради преспите сняг в Баръгана[1].

През зимата, когато и сврачите яйца почват да се пукат от студ, морето покрай брега се покрива с ледена корица.

Ледените блокове, довлечени от реката, се събират около устието; тогава хоризонтът е заледен и докато духа севернякът откъм руските степи, Сулина се превръща в полярна област. Но достатъчно е само една промяна на вятъра: да подуха няколко дни южнякът. Тогава ледените блокове се разчупват, късовете лед плават надолу, архипелагът от ледени острови се откъсва от брега и плава безпосочно, докато изчезне навътре в морето.

Ледът по блатата се напуква като стъкло на счупено огледало. Снегът се стопява.

Водите се надигат. Зеленият папур пониква, старите ракити развяват грива от вятъра и милиардите буболечки се разшетват пак на цели ята; най-различни видове птици пърхат над горите от тръстика. Почва потайният живот на блатата. Делтата, птичият рай, отново се съживява.

 

 

Единственият човек, от когото Евантия можеше да очаква някаква помощ, беше лекарят на болницата, бати Томица, но той се намираше в чужбина.

На всеки две години лекарят имаше право на двумесечен отпуск, който прекарваше в Париж. Наемаше си квартира в някой пансион в Латинския квартал по Бул-Миш или около, Сорбоната, тъй като хазайката му, в която бе живял като студент, бе умряла отдавна.

Доктор Томица скиташе цял ден по познатите му улици, по които бе минавал през младините си. Развяваше достопочтената си брада из нощните заведения, из които бе вилнял като студент. Всички го заглеждаха с учудване, екзотичният му вид на ориенталски патриарх правеше впечатление. Но бохемството от неговото студентство бе отдавна изчезнало.

Рядко можеше вече да срещне по някой от състудентите си, за когото си спомняше. Къде бяха ония мили, весели момичета, които чуруликаха и се хранеха като птичките небесни от трохите, останали от обедите на студентите в този квартал? Всички се бяха „отеглили от обращение“, като изтъркани монети. Едни от тях живееха като почтени майки, други бяха измрели в болници.

Доктор Томица откри в едно нощно заведение зад Пантеона една стара своя симпатия, сега касиерка, в локала. Мадлен Муре бе на младини хубаво момиче. Сега бе напълняла, но още се държеше.

Боядисала беше косите си яркочервени и беше силно гримирана да прикрие бръчките на повехналото си лице и да понамали няколко от годините си пред очите на някои клиенти, нейни поклонници.

Разчувствуван, лекарят я гледаше с поглед, изпълнен с нежност, и с удоволствие стоеше на приказка с нея; разправяха си спомени от младините, разпитваше я за общи познати, следите на които отдавна бе загубил.

Тя се отнасяше към него с угодническа симпатия и сякаш някак се умилкваше и говореше с неестествен тон — нещо между хленч и галене. Постоянно се оплакваше, че нямала и тя късмет като другите, че вместо да се оттегли от работа и да си седи спокойно в къщи, трябвало да работи през нощта, за да припечели нещо, с което да плаща таксата за дъщеря си в пансиона, тъй като държала да й даде изискано възпитание.

Една вечер докторът още от вратата забеляза на касата едно тъничко, нежно момиче с важен вид. Габи Море заместяше достойно майка си, която била болна.

Доктор Томица я загледа с напрегнато внимание. Гледаше я, както се гледа чудно хубав портрет, рисуван от даровит художник.

Момичето имаше малко кръгла кукленска глава, руси коси с металичен отблясък, подстригани коси на тила, лице розово, като фонданен бонбон, черни, примамливи очи и нахално носле.

Габи бе поласкана от вниманието на лекаря и й беше приятно да разговаря с приятеля на майка си от младини.

Неколцина от залата го гледаха учудени. Един сериозен господин пришепна на съседа си:

— Какъв развратен тип… Похотлив старец… Отвратителен е!

Лекарят усети впитите в него погледи и пребледня, не можа да ги понесе, обзе го някакво чувство на срам.

Пусна незабелязано в чантичката на момичето една златна монета и се измъкна също тъй незабелязано.

Докато вървеше сам, замислен, от дълбочините на паметта му изплува един спомен от младините му. Беше още студент. В един бар забеляза някакъв старец с достопочтена брада, с лента от орден на ревера, до едно чудно хубаво момиче. Гледаше ги и им се възхищаваше, като мислеше, че са баща и дъщеря. „Не, драги — обясни му неговият състудент французин, — този достопочтен старец е един известен «сутеньор». Неговата професия е да лансирва младите кокотки.“

 

 

След няколко дена доктор Томица напусна Париж. От Букурещ, през Кюстенджа и Цариград се върна в Сулина.

Пое отново живота си на заточеник в устието на Дунава, продължи монотонния си живот на отшелник, подслаждан само от новите книги, които си донесе от Париж.

Един ден, излизайки от болницата, срещна Евантия.

— Какво става с тебе, момиче! Защо си отслабнала толкова?

Момичето се опита да се усмихне, но сълзи затрепкаха в очите му.

— Живеем много лошо. Не намираме работа — нито аз, нито баща ми.

Докторът я загледа трогнат, скривайки чувството си на жал, което го обзе.

— Къде живеете? Роднините, които ви посрещнаха толкова тържествено, защо не ви помогнат? Какви мерзавци!… Кажи на баща си да дойде да го настаня в болницата… А ти ще стоиш в болницата, да се грижиш за него, докато се наредите някак.

Доктор Томица не спазваше понякога правилника на болницата. Правеше едно малко хуманно отклонение.

Прибираше в болницата нещастници, изкъпваше ги, хранеше ги, лекуваше ги известно време и ги пущаше. Когато отново изпадаха в мизерия, пак ги прибираше.

Имаше двама скитници, които редовно всяка година прекарваха известно време в болницата, като на курорт.

Настаниха Американеца, да лекуват стария му бронхит.

Евантия заместваше в момента една болногледачка, излязла в отпуск. В пансиона при калугерките, дето беше добила образованието си, бе се запознала до известна степен и с медицинските услуги. Беше се научила да се грижи за болни и да прави превръзки като най-сръчен хирург.

Болницата на Европейската комисия беше пример на чистота, грижи и изобилие. Тук Евантия доби увереност в себе си, виждайки, че може да изпълнява службата, за която се чувствуваше призвана.

Облечена в бял халат, тя се движеше на пръсти из просторните светли зали, боядисани с бяла, блажна боя, та блестяха като мраморни. Цял ден беше на крака, ходеше загрижена от едно легло на друго, готова да услужи на всички.

Работеше всеотдайно, от сърце. Щастлива щеше да бъде, ако можеше да остане на служба в болницата.

Но нема това щастие. Неколцина болни липовани, рибари от Делтата, религиозни сектанти, които не признаваха поповете, я гледаха накриво. „Какво прави тук тази черна жена?“ Отнасяха се с недоверие към нея, питаха дали е православна християнка и не искаха да приемат храна от нейните черни, мръсни ръце на езичница.

Това страшно огорчаваше горкото момиче.

А и някои жени от персонала я гледаха накриво. „Какво дири тук тази негърка, дошла да взема хляба от ръцете ни?“

Завиждаха й, говореха лошо за нея, ала само тайничко, защото знаеха, че е протеже на лекаря.

Понеже службата на Евантия беше извънщатна, не включена в бюджета на болницата, доктор Томица намери начин да й плаща от други фондове.

Понесоха се клевети, стигнаха до дирекцията и въпросът за персонала трябваше да бъде преразгледан. Лекарят получи едно обяснително писмо относно незаконните назначавания на чиновници.

 

 

Пак с помощта на доктор Томица, Евантия успя да се настани като детегледачка в семейството на италианеца Марини, инженер в Европейската дунавска комисия. Беше едно много оригинално семейство. Той — бохем, неуспял човек на изкуството; пееше, декламираше, свиреше с уста всички класически опери, скулптираше чудесни фигурки от хлебна среда. Тя — с претенции за култура, флорентинска благородница (имаше на визитната си картичка княжеска коронка) — бе успяла за няколко години да основе филиал на дружеството „Данте Алигиери“ за пропаганда на италианската култура, с цел да се противопостави на австрийското влияние в устието на Дунава. Наричаха я „Мадам Данте“, тъй като намираха у нея прилика с профила на гениалния поет. Никой не би могъл да подозира какво въодушевление и каква енергия се криеха в тая дребна жена. С нейния непоколебим шовинизъм тя бе накарала повечето от госпожите от обществото да идват всеки ден в „Данте“ с чанта под мишницата, като ученички, и да изучават италиански език.

Мъжете мразеха дружеството „Данте Алигаери“, защото разстройваше домакинствата им. Самата „Мадам Данте“ съвсем не се занимаваше вече с домакинството и с децата си.

Евантия беше приета на работа в дома й повече от суета — да има господарката в дома си едно животно от необикновена раса. Отначало задължението й беше само да се грижи за двете деца, специално да ги учи френски. Но с течение на времето беше почнала да върши и домакинската работа.

Единствените приятни мигове за Евантия бяха часовете, когато разхождаше следобед децата по брега или край дигата на фара. Но и тогава имаше толкова повода за огорчение…

Колкото пъти минеше пред двореца на Европейската комисия, натъжаваше се, измъчвана от спомени за миналите хубави дни. Извръщаше глава да не вижда тенис-корта, дето някога бе играла тенис, ухажвана и ласкана от хората, които й се подмилкваха.

Често срещаше госпожи и госпожици от висшето общество и те се побутваха с лакът и я гледаха в очите с иронични усмивки:

„Сирената… Принцесата на доларите… детегледачка…“

Друг път трябваше да издържа на пламналите нахални погледи на мъжете, които не преставаха да я преследват. Някои, минавайки край нея, й подхвърляха обидни думи и нахални намеци. Понякога тя ги изглеждаше с остър, гневен поглед, изпълнен с възмущение. Друг път ускоряваше крачките си, стиснала децата за ръце, и отминаваше мълчаливо, унизена по същите тези улици, по които по-рано бе вървяла горда и грациозна, като източна царица.

 

 

През ясните топли дни, когато слънцето позлатяваше морските води, Евантия оставаше с децата по-дълго на плажа. Милите спомени я привличаха инстинктивно към местата, дето някога се бе чувствувала щастлива.

Често се застояваше в подножието на фара. Морските вълни се удряха ритмично в каменния цокъл и пръскаха капки, падащи като перли по раздиплената дантела от пяна.

Друг път се приближаваше към дюните да слуша донасяните от вятъра трептящи съзвучия от далечината, подобни на мелодии на орган. А вечер, когато се отправяше за у дома си, ниско слязлото слънце подпалваше с полегатите си лъчи обширните тръстикови гори и превръщаше стария Дунав в река от пурпурни пламъци. Тогава шумовете в тая огромна пустош на Делтата намаляваха, задушени от бурното дишане на морето. Вечерта разплиташе черните си къдрици и забулваше нощта, докато пълната, портокаловожълта луна покажеше лицето си през посребрените от нея облаци.

Един ден, по време на разходката, се спря на дигата да погледа на хоризонта един кораб с разперени платна. Контурите на кораба се очертаваха все по-ясно; той идеше към устието на Дунава. Евантия не можеше да снеме очи от него. Имаше някакво предчувствие. И когато пазачът на фара мина покрай нея, тя го попита дали познава кораба, който се приближава.

Мирча е… идва в пристанището.

Вярно, това беше силуетът на Мирча… Как не бе го познала още от пръв поглед!?

Едва овладя туптенето на сърцето си.

Запъти се бързо за пристанището. Децата с малките си крачета я забавяха. Хвана ги за ръка, за да вървят по-бързо, да бъдат там, когато Мирча акостира. Вървеше задъхана и все обръщаше глава назад, да следи приближаването на парахода. Влизайки в плавателния ръкав, Мирча сви платната си, каран само от машината, и се заплъзга бавно покрай кея. Спря на пристанището, без да пусне котва. Ясно беше, че няма намерение да се задържи тук много. Докато хвърляха хвъргалото да завържат кораба, много народ се стече на кея, както винаги при пристигане на параход.

Развълнувана и разтревожена, Евантия не знаеше какво, да прави: да се покаже или да се скрие? Екипажът беше още по местата си за акостиране. На носа на парахода виждаше в профил един офицер. Стори й се, че е Нягу.

Когато се обърна с лице към нея, видя, че не е той. „Нягу сякаш е по-тъмнокос, по-висок.“

Поставиха подвижния мост и съединиха парахода със сушата. Неколцина от офицерите излязоха на кея. Всички бяха непознати.

Други офицери имаше сега на Мирча.

Искаше да попита някого, ала не се осмеляваше. Най-после се реши. Престраши се и попита един стар взводен командир, който също беше излязъл на кея:

— Моля ви се, бъдете така любезен да ми кажете, дали подпоручик Нягу е тук, на борда?

— Не е. Той мина в търговския флот. Сега трябва да е на път за Ротердам.

— А капитан Минку?

— Той не плава вече. Остана на сушата в Циглина.

— А лекарят, който миналата година беше на борда на Мирча?

— Той е преместен на парахода Елизабета. Сега други са на тоя кораб… Тук е като на воденица…

— Благодаря! — промълви отмаляла Евантия.

Наведе глава и стисна устни, като мигаше често-често, за да подтисне плача си, който напираше. Тръгна да се прибира, но стъпките й бяха несигурни, сякаш краката й отказваха да вървят.

Строгата, взискателна Мадам Данте проявяваше груба нравственост. Чувствуваше се задължена да бъде бдителна към интимния живот на лицето, на което беше поверила възпитанието на децата си. Затова наблюдаваше Евантия, дебнеше я, ровеше из нещата й. Всяка нейна крачка биваше контролирана и коментирана. Дори има няколко спора с бати Томица, който й беше препоръчал Евантия.

— Ние, хората от комисията, имаме моралното задължение и отговорността да поддържаме нравствеността на тази европейска институция. Лице, което живее в дома ми, ако е почтено, няма какво да крие — казваше тя отсечено и в черните й очи се появяваше метален блясък.

Всъщност тя се мъчеше да прикрие ревността, която почваше да я мъчи.

Познаваше добре мъжа си. Беше дебнала погледа му. Сега съжаляваше за погрешната си постъпка. Как не бе помислила, че е толкова рисковано да вмъкне в дома си тая негърка, която бе успяла да съблазни стария лекар и католическият свещеник?

Бележки

[1] Част от Източната Дунавска равнина. Б.пр.