Жан Барт
Черната сирена (17)

Глава XVII

Чумата и холерата идват от Изтока. Ако заразата мине веднъж през вратите на Дунава, не може да бъде вече спряна. Стига чак до сърцето на Европа. Преди време плавателните съдове биваха държани на карантина в устието на реката. Сега за да не страда търговията, плавателните съдове биват контролирвани, дезинфектирвани, мишките биват изтребвани, жертвувани зарад здравето на хората.

Европейската дунавска комисия с щедра ръка бе подарила на Сулина една хидроцентрала, изолационен лазарет и модерна болница за мореплавателите от всички националности. Но болницата непрекъснато беше заета от жителите на Делтата, тъй като нямаше наоколо друга болница.

След продължителни дипломатически борби Румъния бе спечелила някои права в администрацията на комисията. Бате Томица, Патриарха, беше първият лекар румънец, назначен за управител на болницата на Европейската дунавска комисия и същевременно директор на румънската санитарна служба в устието на Дунава. В качеството си на двоен началник той разполагаше с голям щаб от хирурзи, ординатори, санитарни служители, домакини и болногледачи от различни националности.

В персонала на болницата имаше и две болногледачки от Англия. Идването им в устието на Дунав предизвика отначало любопитство сред простичките хора на пристанищния град. Госпожици ли са, или женени, вдовици, стари моми или монахини? Помощник-лекари или милосърдни сестри? В скоро време хората разбраха, че са болногледачки от най-висша категория и бяха приемани в домовете на отбраното общество на града.

 

 

Мис Доли и мис Сибил, макар англичанки и двете, бяха различни като тип.

Мис Доли, двадесет и четири годишна, изглеждаше на тридесет и четири; беше грамадна жена с желязно здраве, с червени бузи, едри зъби на силно месоядно животно и сини, неизразителни очи. Ядеше сурово кълцано месо и пиеше ракия с газирана вода. Хората я наричаха „Хайдама“. У нея нямаше никакво женско кокетство. Ходеше облечена или в болничен халат, или в туристически костюм, обута в тежки туристически обуща с каучукови подметки. Често отиваше на лов по блатата, придружена от студения и флегматичен английски консул, който получаваше двойна заплата, както в колониите. Вървяха един до друг на равно разстояние, без да разменят дума, без да направят излишно движение, подобни на два автомата, пуснати в действие.

Мис Сибил беше тридесет и четири годишна, но изглеждаше на двадесет и четири. Беше стройна, тънка, гъвкава, със седефено бяла кожа, златисти коси, сини живи очи, ясни като синьото небе. Тя не притежаваше оная обикновена съблазнителна хубост, може би не беше красива, но у нея имаше нещо повече от красота. У нея имаше привлекателност, с която пленяваше от пръв поглед. Притежаваше способността да отгатва мислите на хората, а чистата й усмивка излъчваше само доброта и обич. Понеже говореше добре френски, научи румънски за няколко месеца.

Мис Сибил пое в свои грижи Евантия, щом тя постъпи в болницата. Трогната от нещастната съдба на негърката, проявяваше към нея майчинска нежност.

След всеки преглед доктор Томица клатеше недоволен глава и не казваше нищо определено.

Прегледа я и доктор Червена брада, който напусна кораба и остана да замества един хирург, италианец, отишел в отпуск.

Един ден лекарите си говореха в лекарския кабинет в присъствието на мис Сибил:

— Анализът показа многобройни бацили.

— Питам се, как ще понесе бременността при тази белодробна туберкулоза, която се развива бързо?…

— Трябва да бъде усилена храната.

— За това имам аз грижата, ала психическото й състояние е много лошо… Има някакво голямо душевно страдание. Нещо като носталгия.

— Тебе оставям да се занимаваш с психотерапията, понеже си специалистка — каза доктор Томица с мила ирония.

— Cher maitre,^[1] знам, че всички лекари се отнасяте скептично към психическото лечение. — И мис Сибил изложи убедено на френско-румънски език с английски акцент своите схващания по този въпрос. — Животът и смъртта не са в ръцете на човека. Той само подпомага природата. Но какво е направила медицината за болестите на нервната система, против меланхолията, неврастенията? Влиянието на психическото състояние върху физиката е толкова голямо, та днес големите психиатри заменят душовете и морфина, с добри думи и подходящи внушавания. Още в древността е казано, че душевните болести не мога да се лекуват от лекари, а от философи.

— Никой не може да отрече — каза примирително докторът, — че психотерапията е добра за нервноболните. Но зависи от болестта и от болния. Нашата негърка я съсипва преди всичко тукашният климат, тая влага. Ще пиша в Профилактиката в Букурещ да може да я настаним в някой санаториум в Бърнава или в Бисерикани. Само да има свободно място, че винаги са пълни.

Мис Сибил забеляза, че докато говореше, доктор Червена брада я наблюдаваше с остър поглед, без да се намесва в разговора между нея и доктор Томица.

 

 

Когато двамата лекари останаха сами в кабинета, Червена брада почна с неговия обикновен тон:

— Какви са, моля ти се, тези англичанки, в които се препъваме на всяка крачка. В болниците из нашата страна не сме свикнали с такава луксозна стока, внесена от Англия.

— Виждам, че ги гледаш на криво, но ще свикнеш. Отлични помощнички са. В Румъния ние нямаме помощнички от този род, но трябва да си ги създадем. Каквото и мнение да имаш за жените, трябва обаче да признаеш, че те имат по-силно чувство на обич, на всеотдайност и милосърдие, за да могат да правят добро на ближния си.

— Аз се съмнявам в милосърдието на жената, защото тая която наистина е милостива, не би могла да бъде милосърдна сестра. Щом може да понася страданията на околните, значи, е лишена от милосърдие.

— Е, това навярно е пак парадокс на някой философ мизантроп! Факт е, че жената има монопола на милосърдието.

— Затова милосърдието е бездънна каца! — прекъсна го язвително Червена брада.

— Бъди справедлив и признай, че най-новите благотворителни дружества и специално дружествата за борба с мизерията са организирани и ръководени от образовани, енергични и практични жени. А специално мис Сибил е истинска перла, един рядък човешки екземпляр. Като я опознаеш добре, ще се преклониш пред нея от възхищение.

— Само че моят гръбначен стълб никак не е гъвкав. Пък и познавам тоя тип стари моми в Англия, дето, както се знае, жените са повече от мъжете.

— Мис Сибил — продължи доктор Томица — е много интересен човек. Следвала е сестринско училище, след като е завършила университетски науки. Сгодила се за един много богат лорд, но развалила годежа, отвратена от неговия егоизъм. Отишла в колониите. Стояла в Индия и Египет. Тук дойде от Порт Саид, доведена от жената на английския делегат в Европейската комисия. Били съученички. Мис Сибил е един рядко изискан човек в духовно отношение: културна, добра, изпълнена с британско достойнство, с чиста, девствена душа: специално произведение на английската аристокрация. Никоя друга нация, никоя друга специална среда не би могла да създаде физически и морално подобен екземпляр. Вземи това под внимание: богата, красива, и все пак напуска своя свят, минава континенти и морета, за да работи в болници сред човешките страдания и злочестини. Ето, в света се намират и такива хора.

— Не мога обаче да се примиря с тоя пресилен свян в погледа й. Не мога да го приема освен като преструвка.

— Не забравяй, драги, какво, е казал един моралист: „Преструвката е израз на уважение към добродетелта.“ Постарай се по-добре да опознаеш тази жена, няма да съжаляваш. Слушай какво ти казвам аз! — И бати Томица, усмихвайки се мило, излезе, като се подпираше на стария си бастун с железен шип.

Червена брада остана замислен, заинтригуван и любопитен да научи повече неща относно англичанката. Реши да бъде по-наблюдателен. Наситен беше на това серийно производство на бозайници по еднакъв шаблон. Отдавна го мъчеше скрито желание да срещне някакъв по-друг род млекопитаещо творение, от по-рядък вид.

Вън слънцето се усмихваше топло. Воят на морето се сливаше с шума и глъчката на пристанищния град.

Евантия лежеше непрекъснато. Топеше се. Не можеше да спи. Броеше ударите на часовника на двореца на Европейската дунавска комисия. Леглото я пареше, потеше се страшно; през нощта изцеждаше пешкири пот от себе си. Измъчваха я кошмари. Беше станала болезнено чувствителна и всеки шум я разстройваше до краен предел. Имаше някакви неясни сензации и чувства, че пада някъде. Смъртен страх изпитваше като всяка жена от раждането, което наближаваше.

Опипваше корема си и трепваше уплашена, усещайки ударите отвътре. Затваряше очи и се виждаше просната на операционната маса… с разпорен корем… кръвта й блика, блика… а детето е мъртво.

Изпищяваше сърцераздирателно и впиваше ужасен поглед в изпълнените с доброта очи на милосърдната сестра и търсеше от нея помощ.

Не можеха да я заситят с храна. Не понасяше месо. Донесоха й южни плодове — банани, портокали, кокосови орехи. Смучеше сладкото, разхладително мляко на кокосовите орехи с някогашното си детинско удоволствие.

Измъчена от очакването на раждането на детето, Евантия разкри пред мис Сибил цялата трагедия на живота си. Англичанката я утешаваше и я уверяваше, че ще може да възстанови живота си… че Нягу ще се върне… че сигурно още я обича…

— Как — възразяваше тя, — как ще ме погледне той, когато между нас има вече едно дете?… Ужасно е това! Да имаш дете от човек, когото никога не си обичала!

Чувствуваше, че мрази с цялата си душа детето, което щеше да се роди. Искаше й се да го унищожи, преди да се е родило, ала не знаеше какво да направи. „Как? Нима няма някакъв начин?“ — питаше се тя раздразнено. „Не го искам и толкоз… Не искам да имам дете!“ — крещеше понякога и се удряше с пестници по корема като умопобъркана. С мъка успяваше мис Сибил да я укроти, да отстрани тия нервни кризи.

 

 

Лекарите отидоха в кабинета си.

Мис Сибил остана до крайно изтощената родилка. Сложи на главата й студен компрес, за да я освежи, и седна на един стол да си отдъхне за миг. Беше уморена и тя. „Какво нервно напрежение!“ Макар да беше свикнала с операциите, никога не беше се толкова вълнувала като сега. „Извънредно тежка операция.“ Беше се наложило цезарово сечение, за да спасят детето. И в ума й се заредиха току-що отминалите моменти на раждането. Виждаше обезформеното като на да умия, тяло на нещастната негърка с издут корем и хлътнали гърди… Още чувствуваше ужаса, който изживя, докато държеше хлороформа под носа на Евантия, за да я упоява… „Как бълнуваше отначало и после… никакъв знак на живот…“ „Какъв артист, какъв чудесен хирург е Червена брада.“ Сети се за странния израз на лекаря в бял халат и блестящи очи над хирургическата маса.

„… С каква сигурна ръка тегли с нещера линията по корема… сякаш чертаеше с молив… И с каква умелост разряза перитониума! Какво напрежение и какво тягостно чакане беше, докато се чу първият вик на новия живот…“

Странно впечатление й беше направило това мъничко същество от друга раса, това черно момиченце с много бели очни ябълки; как мърдаше, свиваше пръстчетата и сучеше устните си…

Уплашена, тя стоя през цялото време, докато лекарят зашиваше разреза, докато действието на хлороформа престана и родилката отвори очи и зениците й добиха нормалната си големина.

„Истински артист е този лекар!“ — казваше си мис Сибил и чувствуваше нужда да го види, да изрази по някакъв начин възхищението си от него…

Отпусната и неподвижна, Евантия не усещаше никаква болка. Лежеше със затворени очи в някаква приятна отпадналост. Въпреки че беше се вече успокоила, лицето й още пазеше отпечатъка на страданието. В уморения й мозък се редяха картини и откъси от мисли. Искаше да пипне корема си, но нямаше сила да повдигне ръката си. Сигурно са разрязали корема й… Знаеше, че беше упоена… А детето… къде ли е детето?… Момче, момиче? Поотвори очи и загледа с любопитство.

Мис Сибил се престори, че не я забелязва. Излезе тихичко на пръсти и веднага се върна с един вързоп от пелени, сред чиято белота тъмнееше едно петно — главичката колкото кокосов орех на мъничката негърка.

Родилката пак беше затворила очи. Но като чу тъничък хленч, отвори широко очи и загледа детето.

Чертите на напрегнатото й лице се отпуснаха.

Слаба усмивка се плъзна по устните й и те затрепераха.

— Е, виждаш ли какво сладко е твоето момиченце?

— М… м-мое…

 

 

Една здрава рускиня, родила наскоро в болницата, кърми няколко дена детенцето на Евантия, но после отказа под влиянието на другите жени, защото било негърче и не било християнче.

Евантия беше толкова изтощена и отслабнала, че не можеше да изпълнява майчинските си задължения. Затова мис Сибил почна да храни малкото негърче с биберон.

Момиченцето се развиваше добре и бързо. Всички се забавляваха с тази „шоколадена кукла“, на която гледаха като на някаква странност, някакво чудо на природата, като на рядко мило животинче.

След един кръвоизлив Евантия заприлича на сянка. От Профилактиката отговориха, че всички места в санаториумите са заети и че едва след няколко месеца, напролет, ще се освободи едно място.

И тъй Евантия беше обречена. Лекарите бяха произнесли присъдата й окончателно. Но мис Сибил правеше упорити усилия с надежда, че ще може да я спаси.

За да повдигнат духа й и да събудят у нея желание за живот, направиха един заговор.

Увериха я, че доктор Червена брада е получил писмо от Нягу, в което питал за нея и съобщавал, че се връщат в страната и че към края на месеца ще мине, през Сулина с парахода Карпаци.

На следващия ден при визитацията доктор Томица намери болната преобразена: ободрена, със светъл поглед и трогателна усмивка.

— По-добре се чувствувам, докторе… И аз почвам да вярвам, че ако отида на планина, ще се поправя… И ако дойде и Нягу…

— Да, разбира се, щом отидеш на планина?… — измърмори в брадата си лекарят, без лицето му да се разведри.

Тъжен повей го облъхна. Побърза да излезе. В коридора срещна Червена брада.

— Видя ли я? Горкото момиче! Наближава краят й…

— Тъкмо отивам да я видя. Казаха ми, че била по-добре.

— Последното „по-добре“… Изглежда ободрена поради радостното вълнение… Умира… това си е… и с нищо не можем да й помогнем! — завърши той отчаяно и сърдито.

Когато Червена брада влезе в стаята на болната, тя гласеше косата си пред едно малко огледалце, което държеше под възглавницата си. Посрещна доктора, с щастлива усмивка и трескав поглед и му направи място да седне на леглото й.

— Винаги си се държал мило с мене. Кажи ми сега, моля ти се, Нягу писал ли ти е?

Докторът заопипва джобовете си.

— Не е у мене писмото, но мога да ти го кажа наизуст. Пита ме какво прави Черната сирена… Дали не си го забравила… Казва, че към края на месеца щял да мине през тук…

Седнала в леглото, Евантия слушаше и поглъщаше всяка дума. Суха кашлица я задави. Тя се отпусна на възглавницата и притисна гърдите си със слабата си ръка.

Помоли да дръпнат леглото й до прозореца, за да гледа морето.

Настъпиха влажни и студени дни. Откъм морето духаше яростен вятър и докарваше сиви облаци над разпенените вълни. Колкото пъти чуеше сирена на параход, Евантия трепваше като при зов, чакан отдавна. Мис Сибил й бе донесла бинокъл и болната му се зарадва като дете на великолепна играчка. Гледаше с него в далечината, но ръцете й отмаляваха, отказваха да държат бинокъла. Вълнуваше се при всяко влакно дим забелязан в далечината:

— Параход! Откъде ли иде?…

Страните и пламваха, сърцето й се разтупваше, дишането й спираше.

Само илюзията за любимия крепеше още живота й.

Следеше обнадеждена всеки параход от появяването до спирането му в пристанището. Познаваше всеки параход по флага на каква държава принадлежи. Една сутрин видя, че на пристанището се развява румънски флаг. Обзе я нервно треперене. Мис Сибил я успокои с мъка и прати да видят кой параход е пристигнал.

Не беше очакваният Карпаци, а Бугедж.

Болната се захлупи на възглавницата и ридайки глухо, се питаше: „Защо, защо господ ме наказва така?“ Дълбоко в душата и някакъв зъл глас повтаряше злобно и я измъчваше: „Не, няма да се върне… Никога вече няма да го видиш!“

 

 

Дните минаваха.

Настъпваше мъгливото време в Делтата.

Изпаренията от морето, от реката и блатата се задържаха във въздуха с часове. Към тях се прибавяше димът от параходите и мъглата ставаше по-гъста и по-задушна. Слънцето стоеше скрито зад тая сива завеса. На равни промеждутъци се чуваха сирени на кораби, кръстосваха се сигнални свирки и бумтежи, но не се разбираше от коя посока идат. Попадналите в мъглата кораби се движеха опипом, като слепци, и свиреха непрекъснато, за да не се сблъскат.

А плътната влажна мъгла слизаше все по-ниско, обвиваше пристанището, замрежваше погледа и спираше дишането на хората, пронизваше ги до мозъка на костите.

Само вятърът успяваше да раздипли и да поразкъса тая тежка мъгла. Тогава тя се разпиляваше навътре в морето или се разстилаше като паяжина из тръстиковите гори в Делтата.

В разсеяната светлина, която все повече проникваше през разпиляващата се мъгла, корабите се раздвижваха и налучкваха пътя към пристанището.

Болната се задушаваше. От ден на ден възможността за дишане на дробовете й намаляваше.

Винаги, когато хоризонтът просветваше, тя се надигаше и правеше усилия да гледа морето, по което рибарските лодки с белите си платна приличаха на летящи по вълните птици. И никакъв параход…

Уморена и натъжена, болната се отпускаше на леглото и разтрепераните й устни изричаха горещи безмълвни молитви, удавени в пристъпите на кашлицата. Мис Сибил не се отделяше от нея. Милваше челото й със своята нежна и мека ръка, донасяше й етер и лед.

— Кажи, мила, какво искаш? — попита я тя.

— Искам да живея… Защо да… — избухна тя в конвулсивен плач и обви със сухите си ръце шията на мис Сибил, търсейки като че ли в нейните прегръдки спасение.

— Не плачи! Не се вълнувай толкова, това ти вреди…

Повика Червена брадати той веднага дойде. Доктор Томица не беше в града. Уплашена, мис Сибил загледа лекаря с надежда.

— Много е неспокойна. Не зная какво да правя…

— Да й направим инжекция. Я да видим как сме?… Така… Дишай… дишай още… Легни и завий сега добре гърдите си.

Лекарят повдигна единия край на завивката, загледа разтревожен подутите й крака и се закашля пресилено, за да скрие вълнението си.

— Опитай се да спиш… Така… Затвори си очите…

Той извади едно тефтерче и се престори, че си отбелязва нещо.

Отдавна беше уверен, че нищо не може вече да я спаси, и все пак страшна мъка го налегна в този момент, когато почувствува, че смъртта витае наоколо и неминуемият ужасен край приближава. В стаята владееше дълбока тишина.

Мис Сибил бършеше скрито очите си и се преструваше, че е заета с преглеждане на болничното бельо. Докторът стоеше неподвижен, замислен, а в мътните му очи имаше и въпрос, и суров отговор: „Какво може да се направи?… Нищо!…“ Гледаше тъжно тази жена, от която беше останало само шепа кожа и кости и в която гаснеше и последната искрица живот. Гледаше тази сянка и си я спомняше такава, каквато за пръв път я видя — искряща от младост и здраве в своята дива красота — почти гола на плажа, огряна от слънцето, подобна на антична статуя. Черната сирена… прелестната… харесваната… обожаваната… „Колко кратък и несретен живот!“

Задушаван от безпомощно негодувание, сдържайки сълзите си, лекарят стана бавно и се приближи до леглото на болната.

Тя лежеше със затворени очи. Спеше ли? Будна ли беше? Той се наведе над нея и с острия си слух се вслуша в хриповете на дробовете й. После целуна восъчно бледото й чело. Умиращата отвори успокоените си вече очи, ноздрите й затрептяха и малката й суха ръка направи усилие да стисне голямата ръка на лекаря, която галеше косите й.

— Спи, спи, Евантия… така… затвори очи…

И тя, като послушно дете, затвори очи, без да продума, без да въздъхне.

Лекарят излезе тихо, на пръсти, сподирен от погледа на сестрата. Когато се намери вън сам, уверен, че никой не го вижда, се затресе от плач. То беше нервно отприщване след усилията да се сдържа пред умирающата и пред сестрата.

 

 

Настъпи ужасна нощ. Времето се промени внезапно. Вятърът се обърна, задуха откъм север. Застудя. Усетиха се първите тръпки на зимата. Небето заприлича на черен купол, под който морето се гърчеше и мяташе, бучеше и стенеше. Въздухът и водата поведоха страшна битка. Воят на разбеснелите се вълни, мученето на шамандурата, свистенето на вятъра, тревожният звън на камбаните и писъкът на сирените се сливаха в зловещ, адски концерт. Параходите удвоиха телените въжета, с които бяха прикрепени за брега. Къщите заскърцаха и запукаха из основи, вратите и прозорците се затресоха и зазвънтяха, блъскани от яростния ураган. Сякаш градът беше бомбардиран от тежка артилерия, сякаш светът се проваляше, сякаш слепите сили на природата се бяха срещнали в яростна битка за всеобщо унищожение.

И зимата пристигна, гонена от северния вятър от руските степи към бреговете на Черно море.

Първата нощ на зимата беше последна нощ за Евантия на земята.