Жан Барт
Черната сирена (12)

Глава XII

Параходът Тунис беше акостирал до кея. След като изпразни трюмовете си от френската стока, почна да пълни търбуха си с румънски фасул за Марсилия.

Капитанът, дебел французин с кръгла рижава брада, се разхождаше сам по дюнетката^[1].

По домашни пантофи от зелено кадифе, килнал баретата си на тила и с лула в устата, той правеше по навик стоте си стъпки, подобно на кон в закрит манеж.

Логаридис, мъдрецът на пристанището, отивайки към канцеларията си, позна отдалеч капитана.

„Капитан Андре… той трябва да знае… Той ще ме осведоми“ — рече си Логаридис и замига хитро и радостно. Веднага си състави план как да подпита французина и да научи истината, да задоволи това свое желание, което от толкова време измъчваше ума му.

Той познаваше капитан Андре от няколко години; дори веднъж, когато параходът Тунис беше натоварил от Сулина въглища, те двамата бяха направили една обща малка сделка.

— А-ха! Mon vieil^[2] — провикна се французинът весело, като видя стареца да изкачва тромаво и внимателно стълбата на парахода.

В офицерската каюта Логаридис се настани удобно в едно от креслата, прикрепени за пода, за да не се катурнат при наклоняването на парахода. Капитанът извади една бутилка „Порто“ и един буркан тютюн „Капорал“.

Старецът нагласяваше езика си, за да произнася колкото може по-добре френските думи на неговия левантински френски език, учен от дете в Пера.

Въпреки че беше стъкмил плана си, той се чувствуваше объркан, не знаеше как да почне, за да стигне на въпроса, който го интересуваше.

Помогна му една морска карта, окачена на стената пред него. Той впери очи в нея.

— Някакво пристанище ли търсиш на картата? — попита капитанът.

— Да. Търся Гвиана.

— Ха, ха! Ами това е картата на Средиземно море.

— Нямаш ли някоя с Гвиана? — попита малко засрамен старецът.

— Защо ти е? Между Марсилия и Галац не ми е необходима картата на бреговете на Южна Америка. Да ти дам един атлас.

И почна да тършува в долапа с книги.

— Ето, между Амазонка и Ориноко се редят трите Гвиани. Всичките някога бяха френски колонии. Тази страна се казва Равноденствена Франция. Загубихме я по много глупав начин, както изтървахме из ръцете си и Канада. Сега тук ни остана само това парченце земя: Френска Гвиана.

— Плувал ли си по тези места?

— Разбира се. Една цяла година се въртях в Антилските острови между Панама, Мартиника и Гвиана.

— Какво прайеше там?

— Първия път карах там военната си служба във флотата; бях подофицер на Кондор — карахме за Кайена^[3] кучета.

— Кучета? — запита учудено мъдрецът.

— Да. Закарахме там двеста пиринейски кучета. Чудна раса. Големи овчарски кучета. Закарахме ги да се борят с ягуарите, нещо като червени тигри, които нападаха хората и добитъка по фермите.

— Искам да зная, може ли, или не може там някой да забогатее?…

— Какво богатство може да се направи в страна, която представлява един огромен затвор? Всички престъпници от Франция са изпращани там на заточение.

— Имаме един сънародник, който се върна оттам — каза с известно стеснение старецът.

— А, той ще да е някой бивш затворник! Лесно се познават те. Я прегледай кожата му, трябва да е татуиран с номера по списъка в затвора.

И весел и бъбрив, капитанът заразказва дългата приказка на своите моряшки спомени и подвизи по времето, прекарано в Антилските острови.

Едва след като опразниха и втората бутилка „Порто“, мъдрият старец слезе внимателно и много предпазливо по подвижната стълба на парахода. Осветлен беше донякъде, ала не беше напълно удовлетворен; дяволът на любопитството го подтикваше да подири, да чуе пълни признания от устата на самия Американец.

 

 

Вечерта в дома на Логаридис двамата старци седяха на приказки при затворена врата и спуснати пердета. На масата беше сложена бутилка стара хиоска мастика. Кротко и дружелюбно мъдрецът на пристанището предразполагаше Никола Марулис да открие сърцето си като пред добър и стар приятел. И езикът на Американеца почна да се развързва.

Втренчен в дъното на чашката, дето беше останала една капка мастика — бяла като опалово зърно, — той почна да разказва на гръцки език, примесен с френски думи, своите преживелици.

 

 

Никола Марулис бил дете, когато напуснал Сулина. Тръгнал като юнга на един лек френски двумачтов кораб, който товарел жито за Марсилия.

Понеже бил дребен и пъргав, сложили го на маневрирането с платната, най-горе на мачтата, на лястовицата^[4].

Веднъж в пристанището на Алжир, дето товарели тютюн за Тулон, се запознал в бара с една арабска еврейка, бяла като порцелан и с очи, черни като къпини. Момичето било любовница на един от моряците на кораба, заядлив испанец. Понеже била скарана с него, почнала да мята гальовни погледи към Никола, повече за да дразни испанеца. Другите моряци се забавлявали с тая работа, но испанецът, ядосан, колкото пъти го срещнел по палубата, стискал челюсти и скърцал със зъби.

Една сутрин, в самия рейд на пристанището, корабът бил изненадан от малка буря с всички опънати платна. Когато се разнесла командата: „По местата за маневра!“ — всички се закатерили като котки по въжените стълби на мачтите.

Никола, понеже бил лекичък, стигнал пръв горе на лястовицата да освободи реята^[5]. След него стигнал испанецът. Борели се един до друг с единия край на платното, което плющяло от бурята и се омотавало около тях. Неочаквано Никола усетил силен удар, от който за момент загубил въжето под краката си. Без да му каже дума, испанецът го бил ритнал в корема. Никола без малко щял да падне, но успял да впие нокти в гръкляна на испанеца. И се заборичкали там горе, на върха на мачтата над морската бездна, шибани от бурята, от която корабът бил полегнал над вълните.

Биели се с ръце и със зъби, на смърт и на живот, като побеснели зверове; вклещени един в друг, опрени плътно в реята, дърпали се и се блъскали един друг в зейналата под тях пропаст. Когато Никола усетил, че е изтикан до края на реята и щял вече да полети надолу, отпуснал едната си ръка и измъкнал ножа на мачтовия моряк, който държал отворен, окачен с връв на врата си; връвта се скъсала и с един удар Никола забил ножа чак до дръжката в гърдите на испанеца.

И двамата полетели надолу като птици с пречупени криле.

— Аз обясняваше Никола, — понеже бях на върха на реята, имах щастието да падна във водата, а испанецът, тъй като беше останал по средата на мачтата, падна на дървената палуба…

— И?… — запита Логаридис, а очите му заблестяха зад стъклата на очилата.

— Стана на пихтия… Мене ме уловиха жив и здрав… сложиха ми белезници… Съдиха ме… Осъдиха ме…

— На колко те осъдиха?

— На десет години затвор… Намериха ножа забит в сърцето на испанеца.

— Десет години! — каза Логаридис, като клатеше глава.

След като помълча малко, Никола почна да изрежда перипетиите на пътуването си по море към колониите, дето трябвало да излежи наказанието си.

Натоварили го на парахода Лаура, който возел осъдени да излежават наказанието си във френските колонии, в Кайена. Колко ужасно било пътуването! Какви мъки понесъл в тоя плаващ затвор. Петстотин заточеници, струпани едно малко помещение без светлина и без въздух! Изваждали ги поред вън на палубата да подишат чист въздух, от който повече имали нужда, отколкото от храна. Забранено им било да разговарят с моряците от екипажа. Сутрин, след като съберели хамаците, на които спели, събличали се голи и с маркуча на корабната помпа ги пръскали с морска вода.

След няколко седмици пътуване на борда се появил скорбут. За храна имало само сухоежбина, а твърдите галети, които разкървявали венците им, били червясали. Когато хвърлили в морето първия мъртвец, из кораба се разнесъл слух, че е избухнала чума. Създала се страшна паника. Всеки ден ги опушвали с дим от птичи курешки, та се задушавали и очите им изтичали.

Преди да минат тропика, настигнала ги страхотна буря. Без малко корабът щял да бъде потопен от един смерч. Облаците и океанът се били слели в едно. Пред прага на това, премеждие затворниците били пуснати да излязат на палубата? Смесили се, изчезнала всяка разлика между офицери, моряци и затворници — станали равни помежду си. Пет дни и пет нощи се борили със смъртта, докато най-после водният стълб бил разбит с оръдейни гърмежи. Избягнали корабокрушението сред океана, но корабът останал с раздрани платна и счупени мачти и почнал да се пълни с вода. Трябвало да я изпомпват денонощно. Само два часа да прекъснели изпомпването и корабът щял да се напълни с вода и да потъне. След три месеца мъчително пътуване най-сетне стигнали в Кайена.

Разследвали ги, отпечатали на кожата им поредния номер и ги разпределили на различни служби. Като моряк, по занаят Никола станал лодкар в погребалната служба на затвора. Не си служели там с погребална колесница, нито гробове се копаели. Умрелият бивал увит в калчищно платно и положен в дървен ковчег; лодката го отнасяла навътре в океана и след като свещеникът прочитал молитва, изваждали мъртвеца от ковчега и го хвърляли във водата.

Гладните акули го разкъсвали и изяждали още преди да стигне дъното. Така се били научили тия проклети лакомници, та щом чуели камбаната на параклиса да бие за умряло, събирали се и чакали, уверени, че ще се нагостят с човешко месо.

Заедно с Никола в лодката служел и един негър от Тунис, осъден на двайсет години затвор, защото принудил жена си да изпие една чаша топла кръв — от кръвта на нейния любовник, когото той убил пред очите й.

Една вечер негърът не се яви на проверката.

На другия ден открили, че ковчегът е изчезнал. Негърът бил избягал с него вместо с лодката, тъй като тя била пазена от часови. Запушил разтрозите на ковчега с маджун и кълчища, натопени в смола, за да не прониква в него вода, и с направените от него гребла, поел по океана. Мнозина го били видели да си дялка някакви гребла, ала никой не се замислил за какво могат да му послужат. След четири дена един френски кораб срещнал плаващия ковчег. Негърът лежал в него вцепенен, полумъртъв. Прибрали го и го докарали в пристанището.

Всички затворници били непрекъснато измъчвани от мисълта за бягство. От едната им страна бил пустият, безкраен океан, от другата — девствената тропическа гора. Водата привличала всички, давала им повече възможности за бягство и мисълта да се измъкнат през океана не им давала мира. Погледите на всички били жадно устремени навътре в океана, дето виждали избавлението си, тъй като на сушата бил само затворът с униженията и смъртта.

Никола постоянно си правел сметка колко години има още да прекара там: десет години и с удвояването — двайсет. Защото след като си излежиш присъдата, трябвало да останеш там на свобода още толкова години, на колкото си бил осъден.

Наговорили се шест души да избягат по вода.

Приготовленията траели три месеца.

Един млад италианец, който работел в склада за текстилни материали, откраднал един топ корабно платно. Един стар грък, работник в работилницата за поправка на плавателните съдове, построил нещо като лодка с дъно от платно, като само бордовете й били от брястово дърво. Държал лодката скрита в един храсталак на брега.

Никола, като единствен моряк от групата, трябвало да управлява лодката в океана. Двамата други били бандити, корсиканци, а шестият — един грамаден французин, касапин, който бил разсякъл жена си надве.

Събрали и провизии за път: сухари, кутии с консерви, сланина и захар. За вода италианецът откраднал от склада две бурета.

И една нощ се измъкнали, без да ги усетят. Помогнал им и добрият попътен вятър откъм брега и бързо се озовали в открито море. Три дни и три нощи плавали далеч от брега с надеждата, че ще стигнат брега на Холандска Гвиана. Това бил спасителният пристан на всички бегълци. А нямали нито компас, нито карта.

Като забелязвали дим навътре в океана, приближавали се към брега, свивали платната и завързвали на мачтата палмови листа, замаскирвайки по този начин лодката.

Времето било хубаво, океанът спокоен, но за нещастие през една нощ някакво плаващо дърво раздрало, дъното на лодката. Нямало спасение, нищо не можело да се направи. И понеже се намирали, на един пясъчен банкет близо до брега, скочили всичките във водата й стигнали невредими на брега.

Отначало не можели да вървят, така им се били схванали краката от седене на едно място.

Докато плавали с лодката, всички се подчинявали на Никола, нали той бил капитанът. Но като се намерили на сушата, французинът — грамадният касапин — застанал начело на групата. С една тежка сабя, открадната от караулното помещение, сечал бурените и проправял път. Гигантските лиани и сплетените пълзящи растения в тази девствена гора образували гъсти завеси и им преграждали на всяка крачка пътя. Никъде нямало следа от човешки крак.

Възнамерявали да вървят все покрай брега, докато стигнат река Марони, отдето почвала холандската територия. Ала не било възможно поради тресавищата и блатата, в които затъвали. Ударили тогава навътре в гората и се залутали из нея.

След като свършили хранителните припаси, почнали да живеят като дивите животни. Хранили се с растения и гъби, а през нощта от страх от ягуарите се качвали на дърветата и там нощували. Веднъж попаднали на едно стадо маймуни с червена козина. Трябвало да променят посоката на пътя си, защото маймуните ги замервали с камъни и парчета клони.

Друг път на пътя им се изпречила една отровна змия. По едно време ги запреследвало ято едри гарвани като орли и грачели над главите им.

Предпочели вече да се върнат в затвора, нежели да умрат от глад или да загинат в тази безконечна гора, ала не знаели накъде да поемат.

И Никола затвори очи, повтаряйки няколко пъти:

— Какъв живот! Какво нещо изживях в тая дива гора!… Няма да повярваш, ако ти кажа, че ядох и човешко месо!

— Как?!… Човешко месо?… Ти си ял човешко месо? — запита ужасен Логаридис.

— Да. Ядох човешко месо. Единият от нас, италианецът, беше отслабнал и понеже имаше рана на крака, не можеше да върви и изостана назад. Мислехме, че до вечерта ще ни настигне. Но повече не го видяхме. Надвечер спряхме да починем и да нощуваме. Французинът запали голям огън и сложи да пече парче месо. Учудих се. Но миризмата на печено дразнеше обонянието ми и устата ми се пълнеше със слюнка. „Попадна ни едно диво козле“ — каза касапинът, вперил очи в жарта. Аз и корсиканецът залапахме с вълчи апетит и засмукахме костите с неизказана наслада. Старият гърк не се докосна до печеното. Легна си да спи, казвайки, че му е зле. След полунощ се приближи тихичко до мен и ме запита шепнешком: „Е? Вкусно ли беше печеното?“ „Крехко и вкусно е месото на дивата коза!“ А той се изсмя глухо: „Човешко месо беше.“ „Какво говориш?“ И усетих как ме полазиха тръпки, а стомахът ми сякаш щеше да се обърне наопаки. Гъркът ми направи знак да мълча и посочи с очи наспалите край огъня. „Вчера видях как месарят разсичаше в един храсталак тялото на италианеца…“ „Хайде тогава назад — казвам му^[6] — защото и на нас ще ни дойде редът.“ Станахме тихичко да не ни усетят и тръгнахме назад из тъмната гора. Когато съмна, ние бяхме вече далеч от другите. Покатерих се на върха на едно високо дърво и оттам забелязах в далечината океана, който се виждаше като някаква мъгла. Така открихме накъде се намира Кайена. След четири дни път стигнахме първия пост и се предадохме. След една седмица хванаха и докараха и другите бегълци. Осъдиха ни. Мене ме осъдиха на три години, гърка и корсиканците на пет, а французина на смърт за човекоядство. Отсякоха му главата на гилотината пред всички затворници за назидание. Пратиха ме тогава като болногледач в болницата, на прокажените на Карантинения остров.

— Как? Пратиха те при прокажените?!

— Да! Останах там цели десет години. Но имах късмет да не се заразя, отървах се здрав и читав. И за доброто ми поведение там ме помилваха.

— Ами защо не се върна тук, щом те освободиха?

— Нали ти казах, че бях длъжен да остана в Кайена още десет години. От редовете на затворниците минах в редовете на концесионерите. Дадена ми бе земя за обработване в земеделската колония на Сен Лоранс.

И след като изпи една чаша мастика, Никола почна да разправя как бил устроен животът в тази колония: групи от по двайсет човека работели отначало колективно; държавата им давала семена, сечива и материали за сгради; всеки имал право на собствена крава и прасе. След като целината бивала разработена и бивали прокарани пътища, всеки бил свободен вече да обработва земята си, както иска на своя сметка, и ставал пълен господар над имота си. Мнозина се и оженвали. Властта била длъжна да им доставя и съпруги. Някои си избирали жени дори от затворничките, които били под надзора на калугерките мисионерки. Но той не се решил на такъв брак. Оженил се за една туземка. Кротка и работлива била жена му, ала нямала късмет. Умряла ухапана от скорпион. Момиченцето си, още съвсем малко, дал в пансиона на калугерките „Свети Йосиф“. Там израснала Евантия, добила добро френско образование.

— Вярно ли е, че си отглеждал кафе?

— Вярно е. Имах по малко от всичко: кафе, чер пипер, банани и ананас, чийто плод там стигаше до десет килограма парчето…

— И какво печелеше?

— Много малко. Там не може да се правят пари, защото няма къде да пласираш стоката си.

— Все пак трябва да си посъбрал нещо…

— Всичко, което бях спестил, похарчих за път… Билетът за парахода до Марсилия ми струва страшно много пари.

— Е, и нямаш ли вложени пари настрана някъде, в някоя банка?

— Не… Нямам нищо.

Старият мъдрец на пристанището, който беше слушал спокойно целия разказ на събеседника си, стана нервиран от масата и почна да се разхожда из стаята, като пухтеше и мърмореше ядосано:

— Нищо!… Нищо!…