Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chromosome 6, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Коала“, София, 1999

 

First published in the United States

By G. P. Putnam’s Sons, New York

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Кого, Екваториална Гвинея, 5 март 1997 г. 10.15 ч.

Кевин смени шишенцата за тъканни посявки и затвори вратата на инкубатора. Бе започнал работа още преди разсъмване. Задачата му беше да открие начин за транспониране на един малък хисто-съвместим ген върху Хромозома Y. Това му убягваше вече повече от месец, въпреки че използваше същата техника, която му беше позволила да открие и изолира транспонируеми гени в късото разклонение на Хромозома 6.

Обикновено идваше в лабораторията някъде около осем и половина, но тази сутрин се събуди в четири, без да успее отново да заспи. В продължение на почти час се беше мятал в леглото, след което му хрумна, че би могъл да използва времето си много по-ползотворно. В пет стана и тръгна за лабораторията, въпреки че навън цареше непрогледен мрак.

Основна причина за безсънието му беше гузната съвест. Чувството, че е повторил грешката на Прометей, не го напускаше нито за миг. Съблазнителните картини за собствена лаборатория, които рисуваше доктор Лайънс, успяха да потиснат чувството му за вина за съвсем кратко време. Защото идеята за лабораторията на мечтите му не можеше да потисне ужаса от това, което ставаше на Изла Франческа.

Душевното му състояние нямаше нищо общо със стълбовете дим, които се издигаха над острова. Но когато започна да се разсъмва, той упорито отказа да извърне глава към прозореца.

Постепенно си даде сметка, че така не може да продължава. Трябваше да предприеме нещо, да се увери, че страховете му са основателни. Най-добрият начин за това беше да влезе в контакт с някой, който споделя загрижеността му. Никога не се беше чувствал удобно в компанията на хората от Зоната. По принцип не беше особено контактен, особено пък тук, в Того, където беше единственият учен… По-свободно се държеше само с един от хората, които работеха в Зоната, и то главно защото се възхищаваше на работата му. Този човек беше Бъртрам Едуардс, главният ветеринар.

Подчинявайки се на внезапен импулс, Кевин съблече лабораторната манта, преметна я върху облегалката на близкия стол и напусна кабинета. Спусна се по широкото стълбище до приземния етаж и излезе на паркинга северно от болницата, замрял под лепкавата утринна жега. Времето беше ясно, по небето се движеха пухкави бели облачета. Над океана на запад тъмнееха черни буреносни облаци, но те бяха далеч, почти на линията на хоризонта. Дъжд можеше да вали не по-рано от следобеда.

Кевин скочи в тойотата с двойно предаване и напусна паркинга. Прекоси северната част на централния градски площад и мина покрай старата католическа църква. След основен ремонт от страна на „ГенСис“ тя се беше превърнала в център за почивка и забавления. В петък и събота вечерта там прожектираха филми, а в понеделник влизаше в действие бингото. Една малка закусвалня в приземието предлагаше американски хамбургери.

Кабинетът на Бъртрам Едуардс се намираше във ветеринарния център, който беше част от огромния животински сектор. Комплексът беше по-голям от самия Кого. Намираше се в гъстата джунгла северно от градчето, с което го свързваше тесен асфалтиран път.

Кевин подкара на изток, към пристана за моторни лодки, след това зави на север. Доста оживеният за подобно затънтено място трафик беше ярък пример за логистичните трудности, които съпътстват всяка операция на огромната територия на Зоната. Тук се внасяше всичко — от тоалетната хартия до епруветките за центрофуги, и всичко това се нуждаеше от транспорт. Основната част от доставките се превозваше с камиони от Бата, където имаше дълбоководно пристанище и летище, способно да приема реактивни самолети. До Естуарио дел Муни, откъдето минаваше пътят за габонския град Либревил, се стигаше единствено с моторно кану.

В покрайнините на града гранитният паваж отстъпи място на прясно поставен асфалт. Вибрациите на волана изчезнаха и от устата на Кевин излетя въздишка на облекчение.

След петнадесетминутно шофиране между гъстата тропическа растителност се появиха и първите очертания на животинския комплекс — едно истинско произведение на изкуството. Ниските стоманобетонни сгради бяха боядисани в бяло, а архитектурата им наподобяваше испанския колониален стил, който властваше и в града.

Огромният централен блок приличаше по-скоро на летищен терминал, отколкото на дом за примати. Предната му част имаше три етажа, а широчината й надминаваше двеста метра. Спомагателните крила започваха отзад и се губеха в гъстата зеленина на джунглата. Срещу блока имаше още няколко по-малки постройки. Кевин беше сигурен за предназначението на две от тях — тези в средата. В едната се помещаваше караулното на войниците от гвинейската армия, които, съвсем като колегите си на централния площад, прекарваха времето си в пушене и бъбрене пред входа, с бутилки камерунска бира в ръце. Във втората постройка беше щабът на една група, която Кевин считаше за още по-обезпокоителна от хлапаците във войнишки униформи. Тя се състоеше от марокански наемници, част от личната гвардия на президента. Държавният глава на Екваториална Гвинея очевидно не се доверяваше на собствената си армия.

Тези командоси бяха облечени в зле скроени цивилни костюми, под които ясно личаха издутините на кобурите. Всички без изключение бяха с тъмна кожа, подозрителни очи и гъсти мустаци. За разлика от войниците, те не се мотаеха пред очите на всички, но присъствието им се усещаше осезателно.

Размерите на животинския център на „ГенСис“ бяха ярко доказателство за успешната дейност на компанията. Вземайки предвид трудностите, съпътстващи био-медицинските експерименти с животни (най-вече маймуни-примати), ръководството на „ГенСис“ бе постъпило мъдро, създавайки своя научно-изследователски институт в Екваториална Африка. Тук никой не го беше грижа за приматите, докато богатите западни страни бяха въвели редица вносно-износни ограничения и цял куп природозащитни организации надаваха вой срещу опитите върху живи животни… В същото време повечето африкански правителства изпитваха остър недостиг от твърда валута и даваха мило и драго за привличането на компания от калибъра на „ГенСис“. Малкото на брой ограничителни за подобна дейност закони бяха пренебрегвани с лекота, а в някои случаи — и отменяни от съответните парламенти. Специално в Екваториална Гвинея се стигна дотам, че всяка намеса в дейността на „ГенСис“ беше обявена за углавно престъпление.

Дейността на компанията се оказа толкова успешна, че само няколко месеца след изграждането на центъра, тя започна да предлага услугите му и на други фирми, действащи в областта на биотехнологиите — най-вече на гигантските фармацевтични конгломерати. Бързият растеж стресна дори собствените икономически експерти на „ГенСис“. Зоната се превърна в невероятен финансов успех.

Кевин паркира до друг автомобил с двойно предаване, собственост на доктор Едуардс. Позна го по лепенката на бронята, на която пишеше ЧОВЕКЪТ Е МАЙМУНА. Слезе и се насочи към двойната остъклена врата, на която имаше табела ВЕТЕРИНАРЕН ЦЕНТЪР. Кабинетът на доктор Едуардс беше току зад нея, а след него се простираха лабораториите.

Посрещна го секретарката Марта Блумър, чийто съпруг беше началник на гаража.

— Доктор Едуардс е в крилото с шимпанзетата — информира го тя.

Кевин смени посоката. Крилото с шимпанзетата беше едно от малкото места в центъра, които познаваше. Бутна втора остъклена врата и тръгна по главния коридор на ветеринарната болница. Всичко тук изглеждаше съвсем като в нормално здравно заведение — служителите бяха облечени в стерилни халати, мнозина от тях носеха стетоскопи, преметнати през врата.

Няколко души му кимнаха, други спряха да го поздравят. Кевин отговаряше сдържано. Не знаеше имената на почти никой от тези хора.

Бутна поредната остъклена врата и се озова в сградата на приматите. Във въздуха се появи едва доловима животинска миризма, до коридора долитаха писъци и вой. Големите клетки за маймуните се намираха зад стени от армирано стъкло. Около тях се въртяха мъже с комбинезони и гумени ботуши, много от тях държаха маркучи в ръце.

Крилото на шимпанзетата се намираше в едно от задните крила на комплекса, почти скрито в буйната джунгла. То също беше на три етажа. Кевин бутна вратата на приземния етаж и веднага отбеляза промяната в звуковата картина. Тук преобладаваха пронизителните писъци.

Размаха ръце да привлече вниманието на един от мъжете в работни комбинезони. От него разбра, че доктор Едуардс се намира във ветеринарната лечебница, разположена в блока за бонобо.

Изкачи се по стълбите до втория етаж. Стори му се странно, че докторът е именно в блока на бонобо — там, където се бяха запознали.

Преди шест години дори не беше чувал думата бонобо, но след като тези същества бяха избрани за опитите му, бързо научи всичко за тях. Бонобо бяха далечни братовчеди на шимпанзетата, но живееха и се размножаваха само в един район на света: периметър от около 40 хиляди квадратни километра девствена джунгла в централната част на Заир. Стадата им бяха там от незапомнени времена — според някои учени от милион и половина години, и живееха в пълна изолация от себеподобните си. За разлика от шимпанзетата, при тях се беше запазил принципът на матриархата и случаите на мъжкарска агресивност се наблюдаваха много по-рядко. Това им позволяваше да живеят в доста по-многобройни стада. Често ги наричаха шимпанзета-пигмеи, но това не отговаряше на истината. Първо, защото някои екземпляри бонобо са по-големи дори от най-едрите шимпанзета и второ, защото те са напълно отделен вид. Откри доктор Едуардс приведен над малка клетка за аклиматизация. Пъхнал ръце между решетките, той се опитваше да осъществи контакт с един доста едър женски екземпляр.

В дъното на клетката се беше оттеглила друга женска. Изпълнените й с ужас очи скачаха от предмет на предмет. Доктор Едуардс издаваше тихи гукащи звуци, имитирайки позивните на бонобо, които не се различаваха много от тези на шимпанзетата. Беше висок мъж, поне с десетина сантиметра над Кевин, чийто ръст беше някъде към метър и седемдесет и пет. Снежнобялата му коса влизаше в ярък контраст с черните вежди и мигли. А самите вежди винаги бяха повдигнати нагоре, което, в комбинация с бръчките по челото, му придаваше вечно учуден вид.

За известно време Кевин безмълвно гледаше. Още при първата среща с доктор Едуардс изпита възхищение от умението му да контактува с животните. Умение, което очевидно притежаваше по рождение, тъй като то не фигурира сред нещата, които могат да бъдат научени.

— Извинете — обади се най-сетне той.

Доктор Едуардс изненадано подскочи, а бонобото изпищя и се оттегли в дъното на клетката.

— Много съжалявам — промърмори Кевин.

— Няма за какво — засмя се доктор Едуардс. — Толкова се бях унесъл, че не чух влизането ти…

— Не исках да ви стресна, доктор Едуардс… — започна Кевин, но другият вдигна ръка:

— Моля те, Кевин! Вече сто пъти съм ти казал, че името ми е Бъртрам. Искам да кажа, че се познаваме от цели пет години и е уместно да си говорим на ти…

— Добре, извинявай — смутолеви Кевин.

— Дошъл си точно навреме — продължи докторът. — Позволи ми да ти представя нашите най-нови гостенки… — Двете маймуни бяха преодолели първоначалната си уплаха и любопитно гледаха към Кевин.

Той спря поглед върху драматично антропоморфните им лица. Челюстите на бонобо бяха по-малко издадени от тези на шимпанзетата и приликата им с хората беше далеч по-голяма. Когато ги гледаше в очите, Кевин винаги изпитваше смущение.

— Изглеждат в добра форма — промърмори той, просто, за да каже нещо.

— Тази сутрин ги докараха с камион от Заир — поясни Бъртрам. — Хиляда и петстотин километра по права линия, но вероятно са пропътували три пъти по толкова, тъй като пътищата са заобиколни и пресичат две граници — на Конго и на Габон… — Все едно, че са прекосили Щатите — отбеляза Кевин.

— Само като разстояние — кимна докторът. — За разлика от Щатите, тук едва ли са изминали стотина километра по асфалт. Всичко останало са черни пътища и пътуването е било истинско изпитание за тях.

— Но въпреки това изглеждат в добра форма — повтори Кевин.

След това неволно се запита как ли би изглеждал, ако някой го тикне в клетка и измине същото разстояние в каросерията на някой раздрънкай камион.

— Мисля, че вече съм успял да науча шофьорите на определени навици — сякаш отгатна мислите му докторът. — Сега те третират животните по-добре, отколкото собствените си жени. Просто защото знаят, че няма да получат никакви пари, ако ми докарат мъртви маймуни.

— Ще ни свършат добра работа, тъй като търсенето нараства — отбеляза Кевин.

— И още как — кимна Бъртрам. — Знаеш, че тези двете са предварително ангажирани. Ако издържат тестовете, след ден-два ще бъдем при теб, в лабораторията. Искам пак да гледам какво правиш, защото мисля, че си истински гений. А и Мелани… Честно ще ти призная, че никога не съм виждал толкова добра координация „ръка-око“! Дори в операцията да включиш най-добрият очен хирург на Щатите, когото имам честта да познавам лично…

Кевин леко се изчерви от похвалата.

— Мелани е много талантлива — промърмори той с единствената цел да отклони вниманието от себе си. Професията на Мелани Бекет беше репродуктивен технолог.

— Така е — кимна Бъртрам. — Но малцината, които имат късмета да работят по твоя проект, прекрасно знаят, че ти си геният!

Докторът изправи гръб, огледа коридора в двете посоки и понижи глас:

— Когато подписах договора си бях убеден, че тук ще ми бъде добре, на жена ми също… Такива пари могат да се вземат само в Саудитска Арабия. Но и през ум не ми е минавало това, което се случи. Благодарение на дивидентите от твоя проект скоро ще бъдем богати! Вчера Мелани спомена, че имаме двама нови клиенти от Ню Йорк. С тях общата бройка ще надмине сто…

— Не съм чувал за тях — поклати глава Кевин.

— Ще чуеш — усмихна се Бъртрам. — Мелани ми каза за тях снощи, видяхме се в центъра на рехабилитация. Разговаряла с Реймънд Лайънс. Аз се зарадвах на информацията и веднага изпратих шофьорите за още един курс до Заир. Тревожа се само от едно — дали нашите колеги-пигмеи в Помако ще изпълнят своята част от договора…

Кевин извърна взор към двете маймуни в клетката. Те отвърнаха на погледа му с умолителни гримаси, от които сърцето му се разтопи. Прииска му се да ги увери, че няма от какво да се страхуват. В рамките на един месец ще забременеят и толкоз. По време на бременността ще бъдат държани под покрив и ще ги хранят по специална диета, богата на витамини и протеини. След раждането на бебетата ще бъдат преместени в огромния открит парк на Центъра, в компанията на още много женски бонобо с малки. А цикълът ще бъде повторен след като отрочетата им навършат три години…

— Наистина приличат на хора — прекъсна мислите му Бъртрам. — Човек неволно си задава въпроса какво ли си мислят…

— Или се безпокои дали поколението им ще бъде в състояние да мисли — добави Кевин.

Веждите на Бъртрам отскочиха по-нагоре от обикновено.

— Нещо не следвам мисълта ти — рече той.

— Виж какво, Бъртрам — въздъхна Кевин. — Дойдох тук да си поговорим сериозно относно проекта…

— Точно навреме — кимна докторът. — Тъкмо се канех да ти звънна и да ти се похваля с напредъка, който имаме… Да вървим! След тези думи отвори вратата и закрачи с огромни крачки по коридора. Кевин трябваше да подтичва, за да не изостане.

— За какъв напредък говориш? — попита той. Обожаваше работата на този човек, но маникалното му поведение от време навреме го караше да изпитва безпокойство. Най-трудно беше да обясни какво иска да обсъдят, тъй като Бъртрам не го поощряваше, а напротив — правеше нещата максимално трудни…

— Как за какъв! — възкликна ентусиазирано Бъртрам. — Решихме техническите проблеми с мрежата, която обхваща острова. Сега ще ти покажа как работи. На практика с натискането на един клавиш вече сме в състояние да локализираме всяко животно. И точно навреме, бих казал… При двайсет квадратни километра джунгла и почти сто индивида сред нея, вече не е възможно да ги проследяваме ръчно, фактът, че тези същества се разделиха на две отделни социологически групи, ни завари абсолютно неподготвени. Всички разчитахме, че те ще си останат едно голямо и щастливо семейство.

— Бъртрам, исках да споделя с теб едно свое притеснение — успя да вметне Кевин, след което несигурно млъкна.

— Че как няма да се притесняваш — промърмори съчувствено докторът. — Работиш без почивка, по дванадесет часа на ден. Понякога в лабораторията ти свети чак до полунощ. Виждаме това с жената, след като излезем от последната кинопрожекция за деня. Няколко пъти те каним на вечеря, но ти все намираш повод да откажеш. Защо?

Кевин изпусна едно безмълвно стенание. На тази тема изобщо не му се приказваше.

— Не е нужно да отговаряш — усети състоянието му Бъртрам. — Нямам намерения да увеличавам притесненията ти. Ще се радваме, ако някой ден решиш да се отбиеш. Достатъчно е да звъннеш един телефон. Но какво ще кажеш за гимнастическата зала, за възстановителния център, за плувния басейн? Никога не се отбиваш на тези места. Достатъчно тежко е, че сме запратени тук, в най-голямата африканска пещ, за да стоим затворени в омагьосания кръг работа-дом…

— Убеден съм, че си прав — кимна Кевин. — Но…

— Разбира се, че съм прав! — прекъсна го Бъртрам. — Освен това и хората започват да говорят…

— Какво имаш предвид?

— Хората говорят, че се държиш настрана, защото се чувстваш от по-друга категория. Академично образование, куп научни звания от Харвард и МИТ. Никак не е трудно да мислят в тази посока, особено ако отчитаме и нормалния процент чисто човешка завист…

— Но за какво могат да ми завиждат? — стреснато го погледна Кевин.

— За много неща — отвърна Бъртрам. — Радваш се на специално покровителство от страна на Централата: нова кола на всеки две години, квартирата ти по нищо не отстъпва на жилището на Зигфрид Шпалек, който все пак е управител на целия проект. За някой хора това е много, особено за такива като Камерън Макайвърс, които са домъкнали и цялото си семейство… На всичкото отгоре имаш и онази НМР-апаратура, за която ние с болничния администратор се молим от първия ден на престоя си тук.

— Опитах се да ги разубедя — рече Кевин. — Казах им, че тази къща е прекалено голяма за мен.

— Хей, не е нужно да се оправдаваш пред мен — усмихна се Бъртрам. — Аз съм вътре в проекта и мога да те разбера. Но с другите не е така и завиждат… Дори Шпалек не е особено щастлив, макар че не се отказва от дивидентите, които твоят проект носи на нас, участниците в него…

Докато Кевин търсеше отговор на всичко това, Бъртрам бе погълнат от серия коридорни консултации — както обикновено ставаше при появата му на територията на ветеринарната болница. Кевин използва времето, за да обмисли чутото. Винаги се беше считал за невидим и не можеше да разбере с какво е предизвикал враждебността и завистта на хората.

— Съжалявам — приключи с последната консултация Бъртрам и бутна летящата врата в дъното. Кевин го последва. Прекосиха канцеларията на секретарката Марта и влязоха в кабинета. Бъртрам хвърли кореспонденцията си на бюрото, седна пред компютъра и задейства графичната програма за Изла Франческа.

— Това ще ти хареса — промърмори той. — Дай ми номера на съществото, което искаш да засечем…

— Моето — рече Кевин. — Номер едно.

— Готово — кимна докторът и подаде данните. Върху картата на острова замига червена лампичка. Намираше се северно от варовиковите скали и южно от поточето, което на шега наричаха Рио Дивизо. То пресичаше двайсетте квадратни километра на острова по дължина, от изток на запад. В средата се намираше езерото, наречено Лаго Хипо заради хипопотамите, които живееха в него. — Доста е пъргав, а? — подхвърли Бъртрам.

Кевин беше запленен. Не толкова от технологията, която също го интересуваше, разбира се. Червената лампичка мигаше точно там, където беше видял стълбът дим.

Бъртрам стана и издърпа едно чекмедже. То беше пълно с портативни електронни уреди, които наподобяваха електронни бележници с екранчета от течни кристали. От горната им част стърчаха къси антени.

— Това действа по подобен начин — промърмори той и подаде едно апаратче на Кевин. — Наричаме ги локатори. Работят на батерии и могат да се носят в джунглата. С тяхна помощ локализирането стана детска игра.

Кевин включи апаратчето и на екрана се появи графиката на острова с червената мигаща светлина. Бъртрам му показа как се променя мащабът и след няколко операции с клавиатурата вече разполагаха с квадрат двайсет на двайсет метра.

— След като получиш максималната близост, използваш ей това — рече Бъртрам и му подаде инструмент, който приличаше на електрическо фенерче с прикачена към него клавиатура. — Набираш същата информация и чакаш. Тази играчка изпълнява функцията на сонар. Колкото си по-близо до животното, толкова по-интензивен става звуковият сигнал. В момента на визуален контакт сигналът става постоянен. След това ти остава да използваш пистолета със стреличките.

— Как действа тази система за проследяване? — попита Кевин. Затънал дълбоко в био-молекулярните аспекти на проекта, той не обръщаше достатъчно внимание на логистиката. При стартирането на проекта преди пет години беше направил една обиколка на острова и това беше всичко. Не прояви никакъв интерес към подробностите на ежедневните операции.

— На базата на сателитна връзка — отвърна Бъртрам. — Не твърдя, че познавам всички детайли, но под кожата на всяко от опитните животни е вграден микрочип с дълготрайна никело-кадмиева батерия. Излъчваният от този микрочип сигнал е слаб, но мрежата го улавя без никакви затруднения, усилва го и го препредава с помощта на микровълни.

Кевин му подаде апаратурата обратно, но докторът махна с ръка:

— Задръж ги. Имам още много.

— Не ми трябват — поклати глава Кевин.

— Я се отпусни — ухили се Бъртрам и го шляпна по рамото. Ударът беше толкова силен, че Кевин се олюля. — Струва ми се, че си прекалено сериозен… — После се зае да сортира кореспонденцията, струпана на купчина върху бюрото.

Кевин сведе поглед към електронните апарати в ръката си. Какво да правя с тях? — запита се той. По всичко личеше, че струват един куп пари.

— Какво искаше да обсъдим? — попита най-сетне Бъртрам. — Нещо във връзка с твоя проект? Колегите ми все се оплакват, че нямам време да ги изслушам… Казвай какво ти мърда под шапката…

— Загрижен съм — промърмори Кевин.

— За какво? Нещата вървят отлично…

— Пак видях дима.

— Какъв дим? Онзи тъпичък стълб, за който ми спомена преди седмица?

— Да — кимна Кевин. — На абсолютно същото място.

— Това е дреболия — махна с ръка Бъртрам. — Тук електрическите бури са често явление. Някоя светкавица е запалила гората, нищо повече…

— При тази влага? — вдигна вежди Кевин. — Светкавиците предизвикват пожари в саваните, но по време на сухия сезон. Изключено е да стане във влажната екваториална джунгла!

— Напротив — поклати глава Бъртрам. — Светкавицата може да предизвика пожар навсякъде. Помисли само за температурата, която развива… Забравяш, че гръмотевицата не е нищо повече от експлозия на нажежен въздух…

— Може и да си прав — колебливо отвърна Кевин. — Но как става така, че предизвиканият от светкавица пожар трае дълго и дори се разширява?

— Захапал си кокъла и отказваш да го пуснеш, а? — промърмори Бъртрам. — С кой още си споделил тази налудничава идея?

— Само с Реймънд Лайънс — отвърна Кевин, — Вчера ми се обади, във връзка със съвсем друг проблем…

— И какво каза той?

— Каза да не давам свобода на развинтеното си въображение — призна с въздишка Кевин.

— Добър съвет — кимна Бъртрам. — Присъединявам се към него.

— Не знам… Може би трябва да отидем и да проверим на място…

— Не! — отсече Бъртрам.

Устните му се превърнаха в тънка и плътна линия, очите му гневно проблеснаха. Това продължи само секунда, после чертите му отново се отпуснаха:

— Не искам да ходя на острова за нищо друго, освен за прибиране на някой от набелязаните екземпляри. Такъв е първоначалният ни план и аз не възнамерявам да го променям. Нещата вървят добре, няма смисъл да рискуваме. Животните трябва да бъдат оставени на спокойствие. Изключение можем да правим единствено за онзи пигмей Алфонс Кимба, който има задължението да доставя на острова известни количества допълнителна храна…

— Аз бих могъл да отскоча дотам — подхвърли Кевин. — Това няма да отнеме много време и ще сложи край на тревогите ми…

— Категорично не! — отсече Бъртрам. — За тази част от проекта отговарям аз! Забранявам всякакъв достъп до острова!

— Не виждам какво толкова ще стане — не се предаваше Кевин. — Нямам намерение да безпокоя животните…

— Не! — остана непреклонен Бъртрам. — Искаме животните да си останат диви, следователно контактите с тях трябва да бъдат сведени до минимум. Освен това не желая клюки. В тукашното затворено общество всяка подобна визита ще предизвика клюки… И накрая, такава визита може да се окаже доста опасна.

— Опасна ли? — вдигна вежди Кевин. — Ще се държа далеч от крокодилите и хипопотамите, а бонобите изобщо не са опасни…

— Един от помощниците ни пигмей загина при последния улов — отбеляза Бъртрам. — По очевидни причини предпочетохме да запазим инцидента в тайна…

— Как загина?

— От удар с камък в главата. Едно бонобо го улучи…

— Необичайно ли е това?

— Мисля, че не — сви рамене Бъртрам. — Когато са раздразнени или уплашени, шимпанзетата има навика да хвърлят съчки и други неща… Според мен става въпрос за рефлективна реакция. Камъкът е бил там и шимпанзето го е използвало…

— Но подобна агресивност не е типична за бонобо — отбеляза Кевин. — Особено за нашите опитни екземпляри… — Всички маймуни реагират, когато има заплаха за стадото.

— Но какво ги е накарало да изпитат чувство за заплаха?

— Инцидентът се случи по време на четвъртия улов — сви рамене Бъртрам. — Може би вече са знаели какво ги очаква… Но във всички случаи ние предпочитаме никой да не стъпва на острова. Обсъдих този въпрос с Шпалек и той изрази пълното си съгласие.

Докторът стана и го прегърна през рамото.

— Отпусни се, Кевин… Не позволявай прекалена свобода на въображението си. Бъди сигурен, че тя се дължи на самотата, с която се обграждаш. От време навреме трябва да излизаш от лабораторията и да се занимаваш с други неща… Тогава едва ли ще се безпокоиш от разни пушеци. Не забравяй, че проектът се развива отлично. Защо все пак не се отбиеш у дома на вечеря? Триш ще бъде много доволна…

— Ще си помисля — промърмори Кевин. Ръката на доктора около раменете му го караше да се чувства неудобно.

— Много добре — кимна Бъртрам, шляпна го по гърба и най-сетне махна ръката си. — Може да отидем и на кино. Тази седмица ще дават някакъв страхотен сериал. „ГенСис“ прави всичко възможно да ни доставя последните нашумяли продукции и е грехота да не се възползваме. Какво ще кажеш?

— Идеята не е лоша — промърмори Кевин.

— Хубаво — доволно кимна Бъртрам. — Ще кажа на Триш да ти се обади…

— Добре — слабо се усмихна Кевин.

Пет минути по-късно беше в колата си. В главата му цареше пълно объркване. Допускаше, че въображението му работи на прекалено високи обороти, но все пак не можеше да бъде сигурен без проверка на място. Допълнителни притеснения му донесе новината, че хората говорят зад гърба му.

Спря на изхода на паркинга и огледа пътя в двете посоки. Изчака един тежък камион и се приготви да потегли. В същия момент погледът му попадна на фигурата на някакъв мъж, изправен на прозореца на мароканското караулно помещение. Отражението на слънчевите лъчи в стъклото му пречеше да го види добре, но очевидно беше един от мустакатите командоси, който гледаше насам. Кевин неволно потръпна.

Пътуването по обратния път мина без инциденти, но надвисналите над асфалта тъмнозелени тропически растения го караха да изпитва неприятното чувство за клаустрофобия. Когато навлезе в чертите на града от устата му излетя въздишка на облекчение.

Паркира на обичайното си място, отвори вратата и изведнъж спря, обзет от колебание. Наближаваше пладне, можеше да отскочи до вкъщи за обед, или пък да поработи още час-два в лабораторията. В крайна сметка надделя лабораторията. М без това Есмералда не го очакваше преди един…

От колата до входа на болницата имаше само десетина метра, но и те бяха достатъчни, за да усети безмилостното прежурящото слънце. Приличаше на тежко наметало, под което беше трудно не само ходенето, но дори и дишането. Преди да поеме назначението си в Африка, Кевин никога не се беше излагал на истинска тропическа жега. Най-сетне се добра до болницата. Дръпна яката на ризата си, плувнала в пот, после с наслада напълни дробовете си с хладния въздух на климатичната инсталация.

Тръгна нагоре по стълбите, но един глас зад гърба му го спря:

— Доктор Маршал!

Кевин нервно се обърна. Не беше свикнал да го пресрещат по стълбите като доктор Едуардс.

— Срамота, доктор Маршал! — рече една жена, изправила се в основата на стълбището. Леко закачливата нотка в гласа й показваше, че не говори сериозно. Беше облечена в хирургически комбинезон, над който беше наметнала бяла престилка с навити до лактите ръкави.

— Моля? — погледна я с недоумение Кевин. Лицето й му беше смътно познато.

— Днес не се отбихте при пациента си — рече жената. — Това не беше се случвало досега…

— Вярно — призна Кевин и едновременно с това си спомни коя е тази жена: медицинската сестра Кандис Брикмън — член на хирургически екип, долетял заедно с пациента. Това беше четвъртото й посещение в Кого. При предишните три бяха разменяли по някоя дума, но нищо повече.

— С това наранихте душата на господин Уинчестър — размаха му пръст Кандис. Беше жизнерадостна жена с непринудено и на моменти прекалено свободно поведение, която наближаваше тридесетте. Светлорусата й коса беше стегната във френски кок, на лицето й играеше неизменната слънчева усмивка. Кевин си я спомни именно поради усмивката, която изглежда никога не помръкваше.

— Надявах се, че няма да забележи отсъствието ми — смутено промърмори той. Кандис отметна глава и се разсмя. После, забелязала смущението на Кевин, сложи ръка пред устата си.

— Пошегувах се — поясни тя. — На практика не съм сигурна, че господин Уинчестър изобщо си спомня физиономията ви… Нали помните каква лудница беше при пристигането му?

— Действително имах намерение да го посетя — промърмори Кевин. — Но просто не ми остана време…

— Нима човек може да бъде толкова зает в това затънтено място? — учуди се Кандис Брикмън.

— Не става въпрос за заетост, а за някои мои съмнения — поясни Кевин.

— Какви съмнения? — усмихна се Кандис. Този свенлив учен определено й харесваше.

Кевин направи неопределен жест с ръце, лицето му поруменя.

— Всякакви — объркано рече той.

— Странни хора сте вие, учените — отново се усмихна Кандис. — Но стига шеги… Имам удоволствието да ви съобщя, че състоянието на господин Уинчестър е много добро. И то благодарение на вас, както твърди хирургът…

— Не бих се подписал с две ръце под подобно твърдение — рече Кевин.

— Охо, значи сте и скромен — изгледа го с насмешливо присвити очи младата жена. — Като прибавим това към гениалните ви способности, бързия ви ум и очевидната ви неловкост, комбинацията става убийствена!

Кевин само преглътна, руменината по бузите му се увеличи.

— Дали няма да ви прозвучи много нахално, ако ви поканя да обядваме заедно? — премина във внезапна атака Кандис. — Имам предвид нещо по-различно от това, което предлага болничната столова, да речем един хамбургер… А и времето е слънчево и предразполага към малка разходка…

Объркването на Кевин беше тотално. При нормални обстоятелства положително би намерил начин да отхвърли неочакваната покана на младата жена, но разговорът с Бъртрам все още беше пресен в главата му.

— Да не би да си глътнахте езика? — изгледа го изпод кокетно вдигнатите си вежди Кандис.

Кевин махна с ръка по посока на лабораторията, после смутолеви нещо от сорта, че Есмералда ще го очаква за обяд.

— Защо не й се обадите? — попита Кандис, инстинктивно почувствала, че този мъж иска да приеме поканата й.

— Предполагам… — преглътна Кевин. — Ще й позвъня от лабораторията…

— Много добре — кимна Кандис. — Тук ли да ви почакам, или да дойда с вас?

Кевин за пръв път се сблъскваше с толкова настъпателна млада дама. Пък и опитът му не беше кой знае какъв… Единствената му голяма любов, ако не се броят няколкото неизбежни ученически провала, беше Джаклин Мортън, колежка-аспирантка… Джаклин беше свенлива като него и по тази причина началото на връзката им се проточи с месеци, след дълги часове съвместна работа.

Кандис изкачи петте стъпала, които я деляха от Кевин. Обута в чисто нови маратонки „Найки“, тя беше висока някъде около метър и седемдесет.

— Явно ви е все едно, затова ще дойда — рече тя.

— Добре — кимна Кевин.

Нервността го напусна толкова бързо, колкото се беше появила. При контактите с представителки на нежния пол се стресираше главно защото не беше в състояние да им предложи тема за разговор. Но с Кандис тази опасност беше отстранена още в началото, тъй като тя имаше грижата да поддържа разговора. За два етажа нагоре по стълбите тя успя да засегне темата за времето, за града, за болницата и следоперативното състояние на пациента.

— Това е лабораторията ми — рече Кевин и отвори вратата пред гостенката.

— Фантастично! — рече с уважение тя. Кевин се усмихна, тъй като усети, че забележката й е съвсем искрена.

— Вървете да се обадите, а аз ще се поогледам — рече тя. — Разбира се, ако нямате нищо против…

— Моля — разпери ръце Кевин.

Опасенията му, че Есмералда ще се обиди, се оказаха напразни. Тя прие новината напълно равнодушно и го попита дали ще се прибере за вечеря.

— Да, по обичайното време — увери я Кевин, а после, за огромна своя изненада, добави: — Може би ще имам компания. Това няма да те затрудни, нали?

— Не, разбира се — отвърна Есмералда. — Колко души ще дойдат?

— Само един — отвърна Кевин и побърза да затвори. После извади кърпичката си и избърса внезапно овлажнелите си длани.

— Уреди ли се? — подвикна от другия край на помещението Кандис.

— Да, можем да тръгваме.

— Лабораторията ви е страхотна — обяви младата жена. — Никога не съм очаквала, че такова нещо може да съществува тук, в сърцето на Африка. Какво правите с това невероятно оборудване?

— Опитвам се да усъвършенствам някои неща.

— По-конкретно?

— Наистина ли искате да знаете? — погледна я Кевин.

— Да — кимна Кандис, — Би било интересно…

— На този етап се занимавам с малките хисто-съвместими антигени… Вероятно знаете, че това са протеините, които определят нашата индивидуалност…

— И какво правите с тях?

— Локализирам техните гени в желания хромозом, а след това търся подходящ носител. Ако има такъв, гените могат да бъдат пренасяни…

— Признавам, че нямам никаква идея какво е това носител — засмя се Кандис. — Всъщност, мътна ми е и молекулярната биология като цяло…

— Нещата не са толкова неразбираеми, колкото изглеждат — отвърна Кевин. — Главното е да се знае, че определени гени могат да се местят в границите на своя хромозом. Това най-често става при Б-лимфоцитите, по този начин те разнообразяват своя арсенал от антитела. Други гени пък могат да разменят местата си с гени-близнаци. Вероятно знаете, че всички гени си имат двойници…

— Това го знам — кимна Кандис. — Както и хромозомите. Във всяка от нашите клетки съществуват двадесет и три чифта хромозоми.

— Точно така. А когато гените разменят местата си в хромозома, ставаме свидетели на тъй наречената хомологенна транспозиция. Този процес е от ключово значение при генериране на половите клетки, както в спермата на мъжа, така и в яйцеклетката на жената. Той улеснява генетичния обмен, а оттам и еволюционните способности на организма.

— Значи хомологенната транспозиция играе ключова роля в еволюцията — отбеляза Кандис.

— Абсолютно вярно — кимна Кевин. — Мобилните генни частици се наричат транспозони, а ензимите, които играят ролята на катализатори при този обмен — транспонази.

— Дотук ми е ясно — рече Кандис.

— В момента моят интерес е насочен към транспозоните, който съдържат в себе си гени, подпомагащи появата на вторични хистосъвместими антигени — поясни Кевин.

— Разбирам — кимна Кандис. — Картината започва да ми се очертава… Вашата цел е да прехвърлите генът, който подпомага появата на вторични хистосъвместими гени, от един хромозом в друг…

— Браво! — похвали я Кевин. — Номерът е да се открие и изолира съответната транспоназа. Това е най-трудно. Открия ли транспоназата, лесно откривам и самия ген. Успея ли в това, прибягвам до стандартната техника за рекомбиниране на ДНК и го репродуцирам…

— С помощта на бактерии, нали?

— Или чрез бактерии, или чрез мамалианска посявка — кимна Кевин. — Зависи кой метод е по-подходящ за конкретния случай…

Кандис подсвирна и тръсна глава:

— Тези главоблъсканици изостриха глада ми — обяви тя. — Да вървим да си купим хамбургери преди да ми падне кръвната захар! Кевин се усмихна. Тази жена му харесваше, в нейна компания неусетно започваше да се отпуска.

Спуснаха се по стълбите. Кевин беше зашеметен от пороя въпроси, с които го заливаше младата жена. Повечето от тях бяха смешни и забавни. Все още не можеше да повярва, че ще обядва в компанията на толкова привлекателно създание. Имаше чувството, че през последните два часа се бяха случили далеч повече и по-важни събития, отколкото през целия му петгодишен престой в Кого. Беше толкова ангажиран от тези мисли, че изобщо не обърна внимание на гвинейските войници, които се шляеха по площада.

Не беше стъпвал в Центъра за забавления откакто му го показаха като част от опознавателната обиколка непосредствено след пристигането му. Отдавна беше забравил първото си впечатление — че превръщането на църква в център за забавления си е чиста проба богохулство… Олтарът го нямаше, но амвонът в лявата част на огромното помещение си стоеше на мястото. Използваха го гостуващи лектори, но по-често оттам обявяваха печелившите числа на бинго. На мястото на олтара беше разпънат широк прожекционен екран.

Барчето се намираше в приземието, до него се стигаше по каменната стълба, която някога бе водила към криптата. Кевин остана изненадан от оживлението, което цареше там. Наложи се да се наредят на опашка, за да поръчат, а след това и да си търсят свободни места. Около дългите полирани маси се събираха по няколко десетки души. Към тях бяха заковани дървени пейки.

— Ей там има място — извика Кандис, повишила глас, за да надвика глъчката. Подносът й се люшна към дъното на просторното помещение с нисък таван. Кевин кимна с глава и започна да си пробива път след нея. Очите му бегло опипваха лицата на хората около тях. Приказките на Бъртрам за отношението на хората явно са пълна глупост, рече си той, забелязал, че никой не му обръща внимание.

Най-сетне се добра до свободно място и свали подноса на масата. До този момент го беше държал вдигнат над главата си, за да не блъсне някого. Наложи се да прибегне до няколко акробатични движения, за да се промуши между масата и тясната дървена скамейка. Когато най-сетне свърши установи, че Кандис вече е успяла да се запознае с двойката, окупирала ъгъла. Кевин само им кимна с глава. Лицата им му бяха абсолютно непознати.

— Доста оживено място — отбеляза Кандис и посегна към кетчупа: — Често ли идвате тук?

Кевин не успя да отговори, тъй като чу името си и извърна глава.

— Не може да бъде! — смаяно промълви техноложката Мелани Бекет. — Кевин Маршал тук! Направо съм шокирана!

Мелъни беше горе-долу на годините на Кандис — само преди месец беше отпразнувала тридесетия си рожден ден. Но за разлика от русата Кандис, тя беше мургава, с тъмно кестенява коса и черни очи — съвсем средиземноморски тип.

Кевин понечи да й представи компаньонката си, но само, за да установи, че беше забравил името й…

— Аз съм Кандис Брикмън — светкавично реагира тя и непринудено подаде ръка. Мелани я пое, представи се и попита дали може да седне при тях.

— Разбира се — широко се усмихна Кандис.

Мелани се настани на отсрещната скамейка.

— Ваша ли е заслугата за появата на местния гений в храма на греха? — шеговито попита Мелани. Родом от Манхатън, тя беше обиграна и остроумна жена.

— Предполагам — сви рамене Кандис. — Това рядко ли му се случва?

— Изявлението на годината! — обяви Мелани. — Я кажете, каква е тайната ви? Аз самата съм го канила многократно, но винаги получавах отказ. За последен път го сторих преди няколко години…

— Никога не си ме канила конкретно — направи опит да се защити Кевин.

— Какво значи конкретно? — погледна го с извити вежди Мелани. — Може би да ти начертая карта? Питах те искаш ли да хапнеш един бургер, какво по-конкретно от това!

Кандис изпъна гръб и обяви:

— Значи аз съм извадила късмет!

Двете жени подхванаха оживен разговор, а Кевин дъвчеше хамбургера си и мълчеше.

— Значи и тримата работим по един и същ проект — каза Мелани след като разбра, че Кандис е член на екипа за интензивно следоперативно лечение, пристигнал от Питсбърг.

— Надценяваш ме — засмя се Кандис. — Аз съм последната дупка на кавала и не мога да се сравнявам с вас двамата. Вие сте онези, които превръщате мечтите в реалност и в тази връзка искам да ви задам един въпрос: как по дяволите го правите?

— Тя е царицата на бала — обади се за пръв път Кевин и кимна по посока на Мелани.

— Глупости! — възрази техноложката. — Аз само използвам методите, които си открил ти. Много хора биха могли да се занимават с моята работа, докато теб няма кой да те замести. Всичко се дължи на твоите открития.

— Не се карайте — вдигна ръка Кандис. — Просто ми кажете как го правите. Изгарям от любопитство, но всички си държат устите затворени. Кевин ми разясни научната страна на въпроса, но логистиката продължава да ми е пълна мъгла.

— Кевин взема проба от костния мозък на клиента — започна Мелани. — От него изолира клетка, готова за делене. В нея хромозомите са многобройни, в компактна маса. Ако не се лъжа, името й е схематична клетка…

— Стематичните клетки се откриват изключително рядко — отбеляза Кевин.

— По-добре ти й обясни — въздъхна Мелани. — Аз също се обърквам…

— Работя с транспоназа, която открих преди горе-долу седем години — рече Кевин. — Тя играе ролята на катализатор при транспозицията в късото разклонение на Хромозома 6…

— Какво е това „късо разклонение на Хромозома 6“?

— Всички хромозоми притежават една разделителна линия, наречена центромер — намеси се Мелани. — Тя ги разделя на две клетъчни структури. При Хромозома 6 тези структури са доста неравни — по-дълга и по-къса…

— Благодаря — кимна Кандис.

Успял да организира мислите си, Кевин продължи:

— И така, аз правя следното: прибавям своята тайна транспоназа към клетката на клиента, която е готова за делене. Но не позволявам на процеса да завърши, а го прекратявам с помощта на две къси разклонения, всяко от които продължава да бъде част от своята Хромозома. След това ги екстрактирам…

Кандис тихо подсвирна.

— Значи вземаш тези микроскопични частици от клетъчното ядро! Как го правиш, за Бога?

— Това е друга история — усмихна се Кевин. — Използвам една особена моноклонална система, която разпознава обратната страна на транспоназата…

— Това надхвърля възприятията ми — призна с въздишка Кандис.

— Забравяш как вади късото разклонение и просто го приемаш като свършен факт — обади се Мелани.

— Добре — кимна Кандис. — Но какво става с тези къси разклонения?

— Чакам я да направи магия — усмихна се Кевин и махна с ръка към Мелани.

— Няма магия. Аз съм само технически сътрудник и задачата ми е да имплантирам въпросните клетки инвитро у опитните бонобо. Същата техника е използвана за повишаване плодовитостта на държаните в клетка планински горили. На практика Кевин и аз трябва да координираме действията си, тъй като той иска да разполага с оплодена яйцеклетка, която все още не е започнала да се дели. Тук синхронът във времето трябва да е безупречен…

— Искам я готова за делене — добави Кевин. — По тази причина моята програма зависи от тази на Мелани. Не започвам преди да имам зелена светлина от нея. А когато получа продукта-резултат от деленето, аз просто повтарям процедурата върху клетката на клиента. След отстраняването на късите разклонения у бонобото, инжектирам късите разклонения на клиента в новия продукт. А благодарение на транспоназата, те прилепват точно там, където трябва…

— И това е всичко, така ли?

— Не — поклати глава Кевин. — На практика аз използвам четири транспонази, а не само една. Основният сегмент за трансфер е късото разклонение на Хромозома 6, но заедно с него прехвърляме и малки части от хромозомите 9, 12 и 14. Те носят в себе си гените на кръвни групи А, Б и О, плюс още някои хисто-съвместими антигени като слепващите молекули СД-31. Но нека не навлизаме в тези сложни подробности. Мислиш само за Хромозома 6, който е в основата на всичко…

— Защото тази Хромозома съдържа гените, необходими за изграждането на главния хисто-съвместим комплекс — показа познания Кандис.

— Вярно — погледна я с уважение Кевин.

Оказа се, че това момиче има не само свободни обноски, но и доста задълбочени познания.

— А приложима ли е тази система и към други животни? — попита Кандис.

— Кои по-точно имаш предвид?

— Свинете. Знам, че в някои изследователски центрове на Щатите и Англия се работи върху снижение на деструктивния ефект при трансплантация на свински органи, като вкарват човешки гени в тях.

— В сравнение с нашата дейност тази операция е толкова отживяла, колкото използването на пиявици — намеси се Мелани. — Тя третира симптомите, а не причината…

— Така е — кимна Кевин. — Ние не мислим за имунните реакции. За тях има грижата хисто-съвместимостта, която предлага двойна имунна защита, особено, когато успеем да инкорпорираме не един, а няколко от малките антигени.

— При нито една от трите ни досегашни трансплантации не е наблюдавана реакция на отхвърляне — добави Мелани.

— Аз обаче искам всичко да е изпипано до съвършенство — поклати глава Кевин.

— Споменах свинете по няколко причини — поясни Кандис. — Преди всичко, защото използването на бонобо може да засегне някои хора. Второ, защото тези маймуни се срещат сравнително рядко…

— Наистина е така — кимна Кевин. — В света има не повече от двадесет хиляди екземпляра от тях.

— Именно. Докато само за бекон се колят стотици хиляди прасета…

— При свинете моята система е неприложима — рече Кевин. — Не съм абсолютно сигурен в това, но така мисля. Докато при бонобите и изобщо при шимпанзетата тя действа, защото техните геноми са идентични с нашите. Разликата е само един и половина процента.

— Само толкова? — смая се Кандис.

— Малко смущаващо, нали? — усмихна се Кевин.

— МНОГО смущаващо!

— Еволюцията на хората, бонобите и шимпанзетата наистина е паралелна — рече Мелани. — Теорията, според която имаме общ прародител с тях, набира все повече привърженици. Той е живял преди около седем милиона години.

— Точно това имах предвид със забележката, че някои хора може да се засегнат — кимна Кандис. — Тези животни много ни приличат. Нямате ли угризения, когато се наложи да жертвате някое от тях?

— Трансплантацията на черен дроб на господин Уинчестър е едва втората жертва сред нашите бонобо — поясни Мелани. — Предишните две станаха бъбречни донори и са си живи и здрави.

— А как ви се отрази този случай? — попита Кандис. — Въпреки, че беше втори и би трябвало да бъдем подготвени, ние в екипа бяхме доста разстроени.

Кевин хвърли кос поглед към Мелани, устата му внезапно пресъхна. Кандис повдигна въпрос, който той искаше да избегне на всяка цена. Беше пряко свързан с тревожния стълб дим, който се издигаше над Изла Франческа.

— Аз също се разстроих — отвърна Мелани. — Но предпочитах да не мисля за тази страна на нещата, тъй като много по-важни са научните достижения, които помагат на пациента. Освен това нямаме намерения да жертваме бонобо в големи количества. Те са тук просто като застраховка, за всеки случай. Не приемаме пациенти, които се нуждаят от спешна трансплантация на органи, а само такива, които могат да чакат поне три години. Толкова време е необходимо, за да пораснат двойниците им. Освен това не се бъркаме в живота на тези създания, които си живеят на острова при пълно спокойствие. По този начин се избягва формирането на каквито и да било емоционални връзки.

Кевин смутено преглътна. Пред очите му отново се появи димът, който лениво се издигаше към оловното небе над острова. Представи си как разгневеното бонобо взема камъка и го запраща в главата на пигмея със смъртоносна точност.

— При какви условия в животните се имплантират човешки гени? — попита Кандис.

— Трансгенетични — кратко отвърна Мелани.

— Точно по тази причина ми се ще вместо боноби да използваме Трансгенетични свине — въздъхна Кандис. — Тази процедура ме тревожи. Много съм доволна от парите и акциите на „ГенСис“, но не съм сигурна, че ще остана в програмата…

— Подписала си договор — напомни й Мелани. — А в него има редица клаузи, които не позволяват да се откажеш преди изтичането му.

— Ще им върна акциите, заедно с дивидентите — сви рамене Кандис. — Мога да живея и без тях. Просто ще трябва да видя как се чувствам. Определено бих била далеч по-доволна, ако използвахме свине. Малко преди да упоим последното бонобо останах с впечатлението, че то иска да контактува с нас. Наложи се да използваме цял тон сънотворни…

— О, я стига! — не издържа Кевин. Лицето му потъмня от притока на кръв.

— Какво ти става, за Бога? — стреснато го изгледа Мелани.

— Извинявам се — промърмори той. Сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Обзе го гняв, защото пак се беше издал. Винаги ставаше така, винаги беше прозрачен за околните. Мелани хвърли един съзаклятнически поглед към Кандис, но очите на младата жена бяха заковани върху лицето на Кевин.

— Имам чувството, че и ти си изпитал моите тревоги — отбеляза тя.

Кевин изсумтя и захапа хамбургера си, просто, за да избегне отговора.

— Защо не желаеш да говориш на тази тема? — настоя Кандис.

Той мълчаливо поклати глава, челюстите му активно работеха. Беше сигурен, че лицето му продължава да е червено.

— Нищо му няма, ще се оправи — успокоително подхвърли Мелани.

Кандис се обърна към нея и поднови прекъснатия разговор:

— Бонобите са толкова близки до нас, че споменатата преди малко разлика от процент и половина в генната структура не би трябвало да учудва никого… Но в главата ми току-що се появи един друг въпрос: какво ще стане, ако вие подмените късото разклонение на Хромозома 6 в техните гени с човешки ДНК? С какъв процент ще се сблъскате?

Мелани погледна Кевин и започна да пресмята на ум.

— Въпросът е любопитен — промърмори тя. — Мисля, че ще надхвърли два процента…

— Въпросният процент и половина не се съдържа единствено в късото разклонение на Хромозома 6 — ядосано се обади Кевин.

— Спокойно, приятелю — рече Мелани, остави безалкохолното си на масата и докосна рамото му. — Нещо не можеш да се контролираш. Просто разговаряме… Нормално е хората да обменят идеи помежду си. Знам, че рядко го правиш, защото предпочиташ своите центрофуги и епруветки, но в това няма нищо лошо…

Кевин въздъхна. Не му беше в характера да откровеничи, но Бог знае защо призна, че е разстроен. Тези умни жени бяха успели да го предразположат.

— Личи ти от километър — извъртя очи Мелани.

— Но защо? — От това, което спомена Кандис…

— Тя спомена куп неща.

— Всички те ме карат да изпитвам чувството, че съм допуснал огромна грешка…

Мелани дръпна ръката си и надникна в потъмнелите му от безпокойство очи.

— В какъв смисъл?

— Добавката на човешки ДНК — рече с въздишка Кевин. — Късото разклонение на Хромозома 6 има милиони базисни чифтове и стотици гени, които нямат нищо общо с основния хисто-съвместим комплекс. Би трябвало да изолирам този комплекс, а не да тръгвам по лесния път…

— В организмите на тези същества има малко повече човешки протеин, голяма работа… — проточи Мелани.

— В началото и аз мислех така — въздъхна Кевин. — Но в един момент ме обзеха съмнения и пуснах едно запитване в Интернет… Интересуваше ме дали някой знае какви други гени се съдържат в късото разклонение на Хромозома 6… Намери се такъв. Според него в тази структура се съдържа значително количество гени на развитието. И оттогава насам ме измъчва мисълта, че всъщност не зная какво съм създал…

— Знаеш, разбира се — тръсна глава Мелани. — Създал си трансгенетично бонобо!

— Това е така — кимна Кевин. По челото му избиха ситни капчици пот. — Но не зная дали не съм престъпил чертата и тази мисъл ме кара да изтръпвам от ужас!