Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chromosome 6, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Коала“, София, 1999

 

First published in the United States

By G. P. Putnam’s Sons, New York

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Ню Йорк, 5 март 1997 г. 18.45 ч.

— Проклета работа! — възкликна Джак и се дръпна от окуляра на микроскопа. През последния половин час не беше вдигнал глава от пробата, въпреки опитите на Чет да го разсее.

— Радвам се, че се забавляваш — обади се колегата му. Беше готов да си тръгва, куфарчето вече се поклащаше в ръката му.

— Всичко около този случай е шибано — промърмори с досада Джак и едва тогава забеляза, че Чет вече е облякъл палтото си. — Ама ти да не си тръгваш?

— През последния четвърт час се опитвам да ти кажа довиждане — кимна Чет.

— Я първо хвърли едно око — примоли се Джак и се дръпна да му направи място пред микроскопа.

Чет се поколеба и хвърли поглед на часовника си. В седем трябваше да бъде на тренировка по аеробика, главно защото беше хвърлил око на едно момиче от групата. Проблемът беше там, че момичето беше в далеч по-добра форма от него и след упражненията той се чувстваше прекалено изтощен, за да й направи конкретно предложение.

— Хайде, приятелче — подкани го Джак. — Дай си златното мнение…

Чет остави куфарчето си на пода и се надвеси над микроскопа. В отсъствието на каквито и да било предварителни разяснения от Джак, той преди всичко трябваше да определи за каква тъкан става въпрос.

— Аха, значи все още разглеждаш замразената проба от онзи черен дроб — рече минута по-късно той.

— Цял следобед се забавлявам с нея — кимна Джак.

— А защо не изчакаш резултатите от фиксираните проби? Тези замразени тъкани предлагат твърде много ограничения…

— Защото още не са готови — въздъхна Джак. — Помолих Морийн да ги обработи по спешност, а междувременно си играя с тази замразена секция. Какво мислиш за онази зона под стрелката?

Чет нагласи окуляра. Проблемът при тези замразени секции беше там, че те обикновено са твърде дебели и клетъчната им структура се вижда трудно.

— Бих казал гранулома — каза най-сетне той. На клетъчно равнище под гранулома се разбираше вътрешно-клетъчно възпаление с характерните му признаци.

— И аз така си помислих — кимна Джак. — Сега се прехвърли в дясната част на секцията… Ще видиш част от повърхността на дроба. Какво ти прави впечатление?

Чет неохотно се подчини. Беше убеден, че ако закъснее за аеробиката, ще се наложи да чака следващия път. Инструкторът се радваше на широка популярност и свободните места в групата се запълваха светкавично.

— Виждам нещо, което ми прилича на голяма набраздена киста — обяви той. — Позната ли ти е?

— Не мога да кажа — поклати глава Чет. — Всъщност, изглежда ми доста странно…

— Добре казано — одобрително кимна Джак. — А сега искам да ти задам един въпрос…

Чет отмести очи от окуляра и ги спря върху лицето на колегата си. Изпъкналото му чело беше покрито с недоумяващи бръчки.

— Не ти ли се струва, че този черен дроб е бил трансплантиран съвсем наскоро?

— О, не! — вдигна ръце Чет. — Бих казал, че става въпрос по-скоро за остър възпалителен процес, а не за гранулома… Особено при наличието на киста с хлътнала повърхност…

— Благодаря ти — въздъхна Джак. — Бях започнал да се съмнявам в преценките си. С удоволствие чувам, че твоите заключения са абсолютно идентични с моите…

— Чук, чук! — обади се един глас зад тях.

Двамата патолози се обърнаха едновременно. На прага се беше изправил Тед Линч, директор на ДНК-лабораторията. Беше едър мъж, почти от категорията на Калвин Уошингтън, някогашен защитник в отбора по бейзбол на Принстънския университет.

— Нося ти резултатите, Джак — рече той. — Опасявам се, че не са такива, каквито очакваш… Затова реших да ти ги съобщя лично. Ти подозираше чернодробна трансплантация, но тестът ДК-алфа категорично доказа, че става въпрос за собствена тъкан на пациента. Дробът си е негов…

Джак тежко въздъхна и вдигна ръце:

— Предавам се!

— Имаше известен шанс да се окаже трансплантация — продължи с обясненията Тед. — В поредицата ДК-алфа съществуват двадесет и един възможни генотипа, а тестът по принцип пропуска около 7% от тях. За да бъда сигурен, аз го допълних с анализ на кръвните групи А, Б и О в Хромозома 9. И тук съвпадението беше перфектно. Комбинирайки тези резултати бих казал, че шансовете за чужд черен дроб са наистина минимални.

— Съкрушен съм! — изстена Джак и пусна разперените си ръце право върху главата. — А бях толкова сигурен! Дори позвъних на един приятел-хирург и го попитах има ли други причини за шевове по vena cava, хепатичната артерия и биларната система. Той беше категоричен: такива причини няма, без съмнение става въпрос за трансплантация!

— Какво да ти кажа… — проточи Тед. — Стана ми толкова мъчно за теб, че почти бяха решил да фалшифицирам резултатите… — Засмя се и отскочи назад, за да избегне финтовото движение на Джак, насочено към корема му.

Телефонът рязко иззвъня. Джак направи знак на Тед да почака и вдигна слушалката.

— Какво? — грубо попита той.

— Мен ме няма — подвикна Чет, плъзна се покрай Тед и се насочи към вратата.

Джак слушаше напрегнато. Досадата по лицето му бавно се смени с интерес. Кимна на няколко пъти, после прикри мембраната с длан и се извърна към Тед:

— Почакай само минутка! — После махна ръката си и каза: — Да, разбира се. След като ЦООН препоръчва Европа, сигурно ще опитаме и там… — Погледна стенния часовник и добави: — Вярно, че там сега е нощ, но все пак опитай… Остави слушалката и поясни:

— Беше Барт Арнолд… Накарах го да впрегне целия криминологичен отдел за издирване на скорошна чернодробна трансплантация…

— Какво е ЦООН? — попита Тед.

— Център за обмен на органи към ООН — поясни Джак.

— И какво?

— Нищо — поклати глава Джак. — Барт провери дори клиниките, които извършват подобни трансплантации…

— Може би наистина не е трансплантация — рече Тед. — Двата теста, на които подложих пробата, са почти стопроцентови. Няма начин да покажат случайна съвместимост.

— Аз продължавам да съм убеден, че е именно трансплантация — тръсна глава Джак. — Какъв е смисълът да изрежеш един черен дроб, само за да го поставиш обратно?

— Сигурен си, така ли?

— Абсолютно!

— Изглежда този случай се радва на изключителното ти внимание — отбеляза Тед.

Джак издаде къс, презрителен смях.

— Обещах си да разреша тази загадка, независимо какво ще ми струва — поясни той. — Ако не успея, ще престана да се уважавам. Трансплантациите на черен дроб не са чак толкова много… Искам да кажа, че ако се проваля сега, спокойно мога да забравя всичко научено…

— Ясно — въздъхна Тед. — Ще ти кажа какво мисля да направя… Ще прибягна до теста с полимаркер, който се използва за сравнение на отделни зони от хромозомите 4, 6, 7, 11 и 19. Случайната съвместимост при него е едно на милиард. А за собствено успокоение ще повторя ДК-алфа теста, както върху чернодробната проба, така и върху останалите вътрешни органи на пациента. Искам да бъда напълно сигурен, че не става въпрос за случайна съвместимост…

— Ще ти бъда безкрайно задължен — трогнато промърмори Джак.

— Мисля да започна веднага — добави Тед. — Така резултатите ще станат известни още утре.

— Ей, на това му се вика приятел! — усмихна се Джак и протегна ръка с дланта нагоре.

Тед шумно я плесна със своята.

След като Тед си тръгна, Джак отново включи осветлението на микроскопа. Имаше чувството, че замразената проба под окуляра му се подиграва като непрекъснато му предлага нови и странни детайли. Беше я изследвал толкова дълго, че очите го боляха.

Облегна се назад и огледа недовършените заключения, пръснати на купчини върху бюрото. И при най-консервативна оценка бройката им положително беше някъде около тридесет. Това беше доста повече от обикновено. Писмената дейност съвсем не беше силната му страна, а когато се изправеше пред някой труден за разрешаване случай, лавината от папки буквално заплашваше да го погълне.

От устата му излетя сподавена ругатня. После се оттласна от бюрото и свали пилотското си яке от пирона на вратата. Достатъчно, рече си той. Сега ми трябва едно хубавичко физическо натоварване, което изключва всякаква мисъл. Точно това, което предлагаше кварталната баскетболна площадка…

От моста „Джордж Вашингтон“ се разкриваше наистина великолепна гледка към панорамата на Ню Йорк. Франко Понти час по час извръщаше глава, за да й се наслади и все не успяваше. По това време на денонощието трафикът беше изключително тежък. Франко беше зад волана на един краден форд, с който се придвижваше по посока на Енгълууд, Ню Джърси. До него седеше Анджело Фачоло, вперил равнодушен поглед пред себе си. И двамата бяха с ръкавици.

— Погледни наляво — не се стърпя Франко. — Каква гледка! Всичките тези светлини са невероятни! Вижда се целият кипящ от живот остров, чак до Статуята на свободата!

— Виждал съм го — мрачно из боботи Анджело.

— Какво ти става? — извърна се да го погледне Франко. — Държиш се така, сякаш са ти изяли десерта!

— Не ми харесва тая работа! — избухна Анджело. — Същото стана, когато Черино превъртя и заповяда на мен и Тони Руджерио да прекосим целия шибан град с подобно поръчение! Мисля, че ние трябва да изпълняваме обичайните си задачи, да се срещаме и работим с обичайните хора!

— Вини Доминик не е Поли Черино — поклати глава Франко. — Пък и какво лошо има да изкараме малко допълнително мангизи?

— Срещу мангизите нямам нищо против — кимна Анджело. — Но рискът не ми харесва…

— Какви ги дрънкаш? — отново го изгледа Франко. — Ние сме професионалисти и не се излагаме на риск…

— Но неочаквани неща винаги стават — държеше на своето Анджело. — Както и сега…

Франко хвърли поглед към грубия профил на спътника си, очертан смътно на слабата светлина, която хвърляше арматурното табло.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид тая проклета Лори Монтгомъри, от която тръпки ме побиват! — изръмжа Анджело. — Ние с Тони вече направихме един безуспешен опит да й видим сметката. Сякаш Господ я закриляше!

Франко неволно се разсмя.

— „Проклетата“ Лори Монтгомъри трябва да се гордее, че кара известна личност като теб да я побиват тръпки! — рече той.

— Не виждам нищо смешно! — изръмжа Анджело.

— Не се сърди — рече успокоително Франко. — А и тя няма нищо общо със сегашната ни задача…

— Има — възрази Анджело. — Казала пред Вини Амендола, че на всяка цена ще открие как е изчезнал трупът на Франкони. След което добавила, че предизвикателството е лично…

— А защо не си зададеш въпроса как ще го стори на практика? — попита Франко. — Освен това мръсната работа беше свършена от Фреди Капузо и Ричи Хърнс… Според мен се притесняваш напразно.

— Не познаваш тази жена! — мрачно поклати глава Анджело. — Нямаш представа с каква упорита кучка си имаме работа!

— Е, хубаво — капитулира Франко. — След като не искаш да прогониш тази муха от главата си, аз какво да направя?

Прекосиха средата на моста и навлязоха в Ню Джърси. Франко ловко смени платната, шмугна се вдясно и пое по междущатската магистрала „Палисейдс“. Анджело продължаваше да пази мрачно мълчание и той протегна ръка да включи радиото. След като си поигра с бутоните, най-сетне попадна на станция, която пускаше „стари, но готини“ хитове. Увеличи звука и започна да пее „Сладка Керълайн“ заедно с Нийл Даймънд.

При втория припев Анджело се наведе напред и изключи радиото.

— Печелиш — избоботи той. — Обещавам да си оправя настроението, но само ако спреш да пееш!

— Не ти ли харесва песента? — обидено го погледна Франко. — За мен тя е наситена със сладки спомени… — Млясна с устни и замечтано добави: — Напомня ми за Мария Проволоне, беше страхотно гадже!

— Добре де, хубава е — засмя се Анджело. Беше му приятно да работи с Франко Понти, един безспорен професионалист. Особено високо ценеше чувството му за хумор, вероятно, защото сам беше напълно лишен от него.

Франко напусна магистралата и пое по авеню „Палисейд“, след това прекоси Шосе 9W и започна да се спуска по продължителния наклон към Енгълууд, Ню Джърси. Сградите от двете страни на пътя бяха тежки и солидни, нямаха нищо общо с леките крайпътни заведения и складове, покрай които се движеха преди малко.

— Картата и адреса са ти подръка, нали? — попита Франко.

— Ето ги тук — отвърна Анджело, включи лампичката под огледалцето за обратно виждане и разстла картата върху таблото. — Търсим Овърлук Плейс, което трябва да е някъде вдясно…

Скоро откриха Овърлук Плейс и бавно поеха по изпълнена със завои улица, разделена на три платна. Добре поддържаните тревни площи пред скъпите резиденции изглеждаха съвършени — като игрищата за голф, които показваха по рекламите.

— Представяш ли си да живееш на такова място? — попита Франко докато въртеше глава в двете посоки на пътя. — По дяволите, аз сигурно ще се изгубя из тези ливади преди да намеря улицата!

— Не ми харесва, защото е прекалено спокойно! — изръмжа Анджело, — Тук ще стърчим като дебел и мазен среден пръст!

— Я стига с твоите притеснения! — сряза го партньорът му. — На този етап правим малко проучване, нищо повече. Кой номер търсим?

Анджело направи справка с листчето в ръцете си.

— Овърлук Плейс номер осем…

— Трябва да е вляво — отбеляза Франко. — Току-щр отминахме номер 12…

Няколко секунди по-късно колата намали скоростта и спря вдясно от пътя. Двамата пътници в нея извърнаха очи към извитата алея с фенери от ковано желязо от двете страни, която водеше към солидна къща в стил „Тюдор“, разположена сред великолепни борове. Повечето от прозорците светеха, а ливадата наоколо беше с размерите на футболно игрище.

— Цял замък! — възкликна Анджело.

— Не бих казал, че очаквах именно това — кимна в знак на съгласие Франко.

— Какво ще правим сега? — попита Анджело. — Не можем да останем тук. Откакто отбихме от главния път, не сме срещнали нито една кола!

Франко включи на скорост. Анджело беше прав. Забавят ли се още малко тук, несъмнено ще привлекат вниманието и някой ще се обади в полицията. Вече бяха минали покрай един от глупавите знаци, на които пишеше КВАРТАЛНА ОХРАНА, а зад него се мяркаха типове, облечени в дълги дъждобрани, под които положително криеха по някоя карабина…

— Дай да видим какво можем да разберем за онова 16-годишно пиленце — промърмори Анджело. — Къде ходи на училище, по какво си пада, кои са приятелчетата й… Но до къщата няма да припарваме в никакъв случай!

Франко изсумтя в знак на съгласие. В момента, в който се готвеше да натисне газта, пред къщата се появи някаква фигура. Бяха прекалено далеч, за да се разбере дали принадлежи на мъж или на жена.

— Някой излезе — рече той.

— Забелязах — кимна Анджело.

Фигурата се спусна по каменните стъпала и пое по алеята.

— Доста е дебела — отбеляза Франко.

— И води куче — добави Анджело.

— Пресвета Дево! — възкликна миг по-късно Франко. — Та това е момичето!

— Не вярвам — поклати глава Анджело. — Никога не става толкова лесно… Наистина ли мислиш, че това е Синди Карлсън?

Замълчаха и смутено гледаха как момичето бавно се приближава към тях, сякаш беше решило да ги поздрави. Пред него подтичваше малък пудел с шоколадова козина и вирната нагоре опашчица с топка накрая.

— Какво ще правим? — попита Франко. Не очакваше отговор на въпроса си, а просто разсъждаваше на глас.

— Да пробваме номера с полицията — подхвърли Анджело. — При него грешка няма…

— Добра идея — кимна Франко и протегна длан:

— Я дай оная полицейска значка от Озоун Парк…

Анджело бръкна в горното джобче на елегантното си сако „Бриони“ и извади значката, скрита в плоско кожено калъфче.

— Ти оставаш в колата — рече Франко. — Няма смисъл да я плашим с бандитската ти мутра.

— Благодаря за комплимента — мрачно изръмжа Анджело. Той беше изключително придирчив към външния си вид и хвърляше щури пари за дрехи, в напразен опит да компенсира недостатъците на лицето си. А те никак не бяха малко: неравни дупки от дребна шарка, прекарана като дете, тежка форма на акне като пубертет, плюс изгаряния трета степен, получени в резултат на една експлозия преди пет години. По ирония на съдбата тази експлозия стана благодарение на Лори Монтгомъри…

— Не бъди толкова чувствителен, де — ухили се Франко и го шляпна по темето. — Знаеш, че всички те обичаме, въпреки външния ти вид на герой от филм на ужасите!

Анджело мълчаливо отмести ръката му. Само двама души на този свят имаха право да говорят на тема външния му вид: Франко и шефът, Вини Доминик… Но дори и те трябваше да внимават.

Момичето беше на няколко крачки от уличното платно. Беше облечено в розово скиорско яке, което я правеше да изглежда още по-дебела. Лицето й беше доста подпухнало, с ясно видими следи от акне. Косата й беше права, разделена на път точно в средата.

— Случайно да ти прилича на Мария Проволоне? — хапливо подхвърли Анджело.

— Много смешно — промърмори Франко и слезе от колата.

— Извинете — извика възможно най-любезно той. Гласът му прозвуча като скърцане на трион, вероятно, защото пушеше още от осемгодишна възраст. — Случайно да сте известната Синди Карлсън?

— Кой се интересува? — попита момичето и спря на няколко крачки от уличното платно. Кучето вдигна крак край един от стълбовете на портала.

— Ние сме от полицията — отвърна Франко и вдигна значката така, че осветлението от уличната лампа да попадне върху лакираната й повърхност. — Разследваме поведението на няколко от местните момчета и вярваме, че вие можете да ни помогнете…

— Така ли? — недоверчиво го изгледа Синди.

— Абсолютно — кимна Франко. — Бихте ли се приближили, за да поговорите с колегата ми?

Синди огледа улицата в двете посоки, въпреки че през последните пет минути не беше минала нито една кола. После дръпна каишката на кученцето и прекоси платното.

Франко направи крачка встрани, давайки й възможност да се наведе над страничното стъкло от страната на Анджело. След това хвана главата й и с рязко движение я блъсна в колата. Синди издаде сподавен писък, но Анджело беше готов и бързо я укроти. Тежката му длан легна върху устата й. В същото време Франко издърпа каишката от ръцете й, ритникът му отпрати пуделчето на няколко метра встрани. После скочи зад волана, включи на скорост и рязко потегли.

 

Лори беше приятно изненадана от себе си. След получаването на видеозаписа с убийството на Франкони, тя се залови с писмена работа и дълго не вдигна глава. В резултат купчината с приключени аутопсии в десния край на бюрото придоби внушителни размери. Придърпа табличката с последните хистологични проби и продължи работа. Този случай също щеше да бъде приключен в рекорден срок. Наведе се над микроскопа, но в същия миг някой почука по рамката на отворената врата.

— Още ли си тук? — попита Лу Солдано и тежко се отпусна на стола пред бюрото. Изобщо не направи опит да свали палтото и шапката си, която беше тикната към тила.

Лори погледна часовника си и направи гримаса.

— Господи! Изобщо не допусках, че е станало толкова късно!

— Направих опит да те открия у дома докато се влачех сред трафика на моста Куинсбъроу — рече Лу. — След което реших да се отбия тук, тъй като подозирах, че продължаваш да бачкаш… И наистина се оказах прав! Мисля, че прекаляваш, Лори…

— Кой ми го казва? — иронично го изгледа тя. — Я иди да се погледнеш в огледалото! От колко време не си спал като хората? Нямам предвид кратките дремки на бюрото…

— Дай да говорим за по-приятни неща — направи гримаса Лу. — Какво ще кажеш да похапнем някъде? Ще отскоча до службата да направя една спешна диктовка и след около час съм готов… Децата са при леля си, Бог да я благослови. Предлагам да вземем по една хубава голяма порция, спагети…

— Сигурен ли си, че наистина ти се излиза? — огледа го изпитателно Лори. Под очите му имаше черни торбички, а четината на брадата му положително беше на повече от два дни.

— Трябва да се яде — сви рамене Лу. — Още дълго ли ще работиш?

— Това е последният ми случай. Ще ми отнеме около половин час…

— Но и ти трябва да ядеш, нали?

— Нещо ново по случая Франкони? — смени темата Лори.

— Нищо — въздъхна Лу. — Проблемът при тези мафиотски набези е там, че ако не направиш бърз пробив, следите изчезват… За съжаление ние не успяхме да направим бърз пробив.

— Съжалявам — рече Лори.

— Благодаря — кимна Лу. — А ти докъде стигна? Получи ли някаква представа как е изчезнал трупът на Франкони?

— И при мен следите изчезват бързо — отвърна с въздишка Лори. — На всичкото отгоре Калвин здравата ме смъмри, защото съм разпитвала човек от нощния персонал без позволение. А аз само си поговорих с него… За съжаление имам чувството, че управата иска час по-скоро да забрави този инцидент.

— Значи Джак е бил прав като настояваше да се откажеш — подхвърли Лу.

— Предполагам — сви рамене Лори. — Но ти не му го казвай, моля те!

— Бих искал и комисарят да забрави за проклетия инцидент — въздъхна Лу. — В противен случай рискувам да ме понижат…

— По едно време ми хрумна нещо — погледна го Лори. — Една от двете погребални агенции, които са изнесли трупове в нощта на изчезването, се казва „Сполето“, от Озоун Парк. Името й ми се стори познато. След това си спомних за случая Черино. Именно в тази агенция беше извършено едно от най-отвратителните убийства, свързани с него. Ликвидираха един млад гангстер, почти момче… Как мислиш, дали е случайно, че точно тази агенция идва да прибере труп в нощта, в която изчезва тялото на Франкони?

— Случайно е и ще ти кажа защо — кимна Лу. — Познавам тази погребална агенция още от времето, когато работех в Куинс по проблемите на организираната престъпност. Тя действително е свързана с криминалния контингент на Ню Йорк, благодарение на някакъв брак… Но с фамилията Лучия, а не с Вакаро, които ликвидираха Франкони.

— Ясно — кимна Лори.

— Хей, това не означава, че не се възхищавам на паметта ти — усмихна се Лу. — Аз самият никога не бих направил подобна връзка. Но както и да е. Какво става с предложението ми за вечеря?

— Като те гледам на какво приличаш, май ще е по-добре да дойдеш у дома — рече Лори. — Там ще ти забъркам едни спагети, искаш ли?

Лу и Лори бяха стари приятели. Преди пет години работиха заедно по аферата Черино, след което между тях се зароди и романтична връзка, която не тръгна добре и беше прекратена по взаимно съгласие. Но приятелството им остана. Освен по служебни въпроси се виждаха и навън, главно за да хапнат някъде заедно.

— Наистина ли? — светна лицето на Лу. Идеята да се изпъне на удобния диван в апартамента на Лори му се стори безкрайно привлекателна.

— Наистина — кимна младата жена. — Предпочитам този вариант, защото в хладилника си имам готов сос и доста салата.

— Прекрасно! — ухили се Лу. — Ще ти звънна в момента, в който тръгна от управлението. А по пътя ще взема едно шише кианти…

— Много добре — кимна Лори.

Няколко минути по-късно Лу си тръгна и тя отново се наведе над микроскопа. Но само, за да установи, че концентрацията й се беше стопила. Виновен за това беше разговорът за Франкони, а и умората цял ден да се взира в проклетия микроскоп. Облегна се назад, разтърка очи.

— По дяволите!

Вдигна глава и закова поглед в напукания таван. Колкото пъти си задаваше въпроса как е изчезнало тялото на Франкони, толкова пъти я обземаше мъчителната агония. Изпитваше чувство на вина, че не може да помогне на Лу.

Стана, щракна куфарчето си и грабна палтото от закачалката. Но вместо да напусне сградата на Съдебна медицина, отново се спусна в моргата. От известно време насам в главата й се въртеше един натрапчив въпрос, който беше пропуснала да зададе на Марвин Флечър — другият нощен служител в приемното.

Завари го приведен над бюрото, зает да попълва купчина формуляри за предстоящи извозвания на мъртъвци. Марвин беше един от любимите й помощници. Именно той беше дневна смяна когато стана трагичното убийство на Брус Помовски, пряко свързано с аферата Черино. Веднага след това го прехвърлиха в нощните екипи, което си беше чиста проба повишение, тъй като нощният дежурен има далеч повече отговорности.

— Хей, Лори, какво става? — вдигна глава Марвин. Беше хубав афро-американец, с невероятно гладка кожа, която буквално блестеше под светлината на луминесцентните лампи. Побъбриха малко, размениха си последните клюки, след което Лори премина към същността на визитата си.

— Ще те питам нещо, Марвин — рече тя. — Но предварително те предупреждавам, че няма смисъл да заемаш защитна позиция… — Неволно си спомни реакцията на Майк Пасано, никак не й се щеше Марвин да получи още едно оплакване…

— Казвай — рече Марвин.

— Става въпрос за Франкони — въздъхна Лори. — Въпросът ми е защо не си го снимал на рентгена?

— Какви ги дрънкаш? — учудено я изгледа чернокожият мъж.

— Много добре чу — твърдо издържа на погледа му Лори. — В папката липсваха рентгенови снимки, а в архивата нямаше филм… Това го установих още преди изчезването на трупа.

— Но аз му направих снимки! — изгледа я обидено Марвин. — Никога не пропускам подобно нещо, освен ако някой от лекарите не ми нареди друго!

— Тогава къде са снимките, къде е филмчето?

— Нямам представа за снимките, а филмчето изпратих на доктор Бингъм.

— На Бингъм ли? — учуди се Лори. Всъщност, в това няма нищо странно, призна пред себе си тя. Особено, ако се вземе предвид факта, че именно Бингъм щеше да прави аутопсията…

— Той ми нареди да го изпратя в кабинета му — кимна Марвин. — Нима трябваше да кажа на шефа, че това е забранено? Знаеш, че не става…

— Прав си — разсеяно кимна Лори. Все още не успяваше да се пребори с изненадата. Оказа се, че има рентгенови снимки на Франкони! Естествено, те не струваха кой знае какво при липсата на тялото, но тя се запита защо никой не я беше уведомил за съществуването им. После изведнъж си даде сметка, че не беше виждала Бингъм от деня, в който изчезна тялото. — Хей, радвам се, че си побъбрихме — излезе от унеса си тя. — Извинявай, че допуснах немарливост от твоя страна.

— Няма нищо — усмихна се Марвин.

Лори се обърна към изхода, после изведнъж спря. Спомни си за погребална агенция „Сполето“ и импулсивно попита Марвин какво знае за нея.

— Нищо особено — сви рамене младежът. — Познавам ги по име, но никога не съм бил там…

— А какви са хората, които идват да си прибират мъртъвците?

— Нормални — отново сви рамене Марвин. — Виждал съм ги съвсем бегло… Не знам какво да ти отговоря.

— Въпросът ми беше глупав — кимна Лори. — Извинявай, че изобщо ти го зададох…

Напусна сградата през товарната рампа и излезе на Тридесета улица. Продължаваше да е твърдо убедена, че нещата около случая Франкони са се развивали твърде странно.

Излезе на Първо авеню и пое в южна посока, после изведнъж се спря. Идеята да посети погребална агенция „Сполето“ й се стори страхотна. Колебанието й продължи само секунда, после стъпи на бордюра и вдигна ръка пред едно свободно такси.

— Накъде, госпожо? — попита шофьорът. На табелката върху арматурното табло беше изписано името му: Майкъл Нойман.

— Знаете ли къде се намира Озоун Парк? — попита Лори.

— Разбира се, в Куинс — отвърна Майкъл. Беше възрастен човек, прехвърлил шейсетте. Седалката му беше доста странна — дебело парче стиропор, покрито с кърпа. За облегалка му служеха няколко извити дъски.

— За колко време можем да стигнем там? Реши да се откаже в случай, че пътуването трае прекалено дълго. Майкъл прехапа устни и започна да пресмята наум.

— Няма да е дълго — рече най-сетне той. — Сега движението е слабо. Направо за нула време дойдох тук чак от летище Кенеди…

— Тогава да вървим — кимна Лори.

Майкъл спази обещанието си и пътуването наистина беше кратко, особено след като излязоха на магистралата Ван Уик. През това време Лори успя да научи, че Майкъл кара такси повече от тридесет години. Разсъжденията му бяха уравновесени и логични, а от начина, по който говореше, се излъчваше някаква бащинска топлота.

— Случайно да знаете къде се намира Голд роуд? — попита по едно време Лори, спомнила си изведнъж точния адрес на погребална агенция „Сполето“, който беше прочела в указателя. Беше доволна, че е попаднала на опитен шофьор, който без съмнение щеше да знае как да се оправи.

— Голд роуд — повтори Майкъл. — Че как да не го знам — той е продължение на Осемдесет и осма. Някаква къща ли търсите?

— Погребална агенция „Сполето“ — отвърна Лори.

— За нула време сме там! — обеща старецът и натисна газта. Лори се облегна назад и разсеяно се заслуша в приказките на бъбривия Майкъл. За момента късметът беше на нейна страна. Внезапното й решение да посети „Сполето“ се дължеше на недоверието на Джак. Агенцията имаше връзки с мафията, макар и с друга фамилия — както твърдеше Лу. А за нея това беше достатъчно основание за подозрения.

Верен на думата си, Майкъл скоро натисна спирачките. Колата спря пред триетажна дървена постройка, сгушена между два високи тухлени блока. Високи колони в старогръцки стил крепяха предната част на покрива, под който се простираше просторна веранда. На добре подстриганата ливада беше забита осветена табела с надпис: ПОГРЕБАЛНА АГЕНЦИЯ „СПОЛЕТО“ — СЕМЕЕН БИЗНЕС В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДВЕ ПОКОЛЕНИЯ.

Въпреки късния час, агенцията работеше. Всички прозорци бяха осветени, а на верандата се беше събрала малка групичка пушачи. През френските прозорци на първия етаж се виждаха и немалко хора в приемната.

Лори докосна рамото на Майкъл в момента, в който той се готвеше да спре апарата.

— Имате ли нещо против да ме изчакате? — попита тя. — Няма да се бавя дълго, а тук едва ли ще намеря такси, което да ме върне обратно…

— Разбира се, госпожо — кимна Майкъл. — Няма проблем.

— Може ли да оставя куфарчето си при вас? В него няма нищо ценно…

— И да имаше, пак щеше да бъде в пълна безопасност — обяви с достойнство старецът.

Лори слезе и нервно закрачи към главния вход. Като днес си спомняше случаят, който доктор Дик Катценбърг представи на редовното седмично заседание преди около пет години: млад мъж на около двадесет години бил балсамиран жив в погребална агенция „Сполето“, часове след като плиснал в лицето на Поли Черино кофа с киселина за акумулатори.

Лори потръпна, но не намали ход и бързо изкачи стъпалата към верандата. Никога нямаше да се освободи напълно от кошмарната афера Черино.

Пушачите не й обърнаха внимание. Иззад затворената врата долиташе тиха музика на орган. Лори натисна бравата, вратата се отвори.

Музиката беше почти единственото нещо, което нарушаваше тържествената тишина на дома. Дебели килими покриваха паркета, пред главната зала стояха няколко души в официално облекло, които тихо разговаряха помежду си.

Вляво имаше дискретно осветено помещение, в което бяха изложени ковчези и различни погребални атрибути. Вдясно се намираше залата за траурно бдение. В дъното й беше положен ковчег с ложе от свежи цветя, около него бяха насядали опечалените.

— Мога ли да ви помогна? — обади се тих глас зад гърба на Лори.

Слаб и висок мъж със скръбна физиономия незабелязано се беше приближил към нея. Беше горе-долу на нейните години, облечен в черен костюм и бяла риза. Истински пуритански проповедник, рече си Лори.

— Вероятно сте тук, за да отдадете последна почит на Джонатан Дибартоло? — погледна я въпросително мъжът.

— Не — поклати глава Лори. — Исках да се простя с Франк Глийсън…

— Моля? — погледна я с недоумение проповедникът.

Лори повтори името.

Мъжът помълча известно време, после вдигна глава:

— Името ви, моля?

— Доктор Лори Монтгомъри.

— Почакайте за момент, ако обичате — рече онзи и буквално се стопи във вътрешността на къщата.

Лори обходи с поглед лицата на опечалените. Тази разновидност на смъртта познаваше слабо, просто, защото й се беше случвала само веднъж — при смъртта на брат й, починал от свръхдоза наркотик на деветнадесет. Самата тя тогава беше едва на петнадесет. Сътресението беше огромно, още повече, че именно тя беше открила трупа.

— Доктор Монтгомъри, аз съм Антъни Сполето — обади се тих глас зад нея. — Разбрах, че сте тук да почетете паметта на господин Франк Глийсън…

Тия тук стъпват като призраци, рече си Лори, обърна се кимна с глава:

— Точно така.

Мъжът срещу нея също носеше черен костюм, а косата му беше дори по-мазна от гласа му.

— Страхувам се, че това е невъзможно — обяви господин Сполето.

— Днес следобед позвъних и ме увериха, че тялото му е изложено — възрази Лори.

— Точно така — кимна Сполето. — Но това беше следобед. По молба на семейството му, господин Глийсън беше изложен за поклонение само между четири и шест…

— Разбирам — сухо отвърна Лори. В таксито беше измислила този план, просто за да оправдае присъствието си. Сега, след като се оказа, че тялото е изнесено, тя просто не знаеше какво да прави.

— Може би ще ми позволите да се разпиша в траурната книга — подхвърли тя.

— Страхувам се, че и това е невъзможно — рече с прискърбие мазният. — Семейството взе книгата със себе си.

— Е, предполагам, че това е всичко — безпомощно разпери ръце Лори.

— За нещастие — склони глава господин Сполето.

— Знаете ли за кога е насрочено погребението?

— За момента не.

— Благодаря ви.

— За нищо.

Лори излезе навън и скочи в таксито.

— Сега накъде? — обърна се да я погледне Майкъл.

Лори му даде адреса си на Деветнадесета улица и се наведе да хвърли един последен поглед на погребалната агенция. Екскурзията до Озоун Парк се оказа напълно безплодна. Всъщност, наистина ли беше така? Все пак разговаря с господин Сполето достатъчно дълго, за да се увери, че челото му не е мазно. Този човек просто се потеше, въпреки подчертано ниската температура в обредния дом. Лори замислено се почеса по брадичката. Дали това означаваше нещо, или отново е готова да се залови за сламка?

— Приятел ли ви беше? — обади се Майкъл.

— Кой?

— Покойникът…

— Не бих казала — мрачно се усмихна Лори.

— Знам какво имате предвид — погледна я в огледалцето Майкъл. — Днешните отношения между хората са изключително сложни и аз ще ви кажа защо…

Лори кимна с глава и се настани по-удобно, готова за лекцията. Обичаше таксиджиите-философи, а тази вечер беше попаднала на истински Платон.

Когато колата най-сетне спря пред блока, във входа й се мерна една позната фигура. Лу Солдано се беше облегнал на пощенските кутии с плетена дамаджанка вино в ръце. Лори плати сметката на Майкъл, остави му щедър бакшиш и се втурна към входа.

— Извинявай — запъхтяно рече тя. — Но нали каза, че ще се обадиш преди да тръгнеш?

Лу сънливо я погледна, закашля се и кимна с глава:

— Обадих се… Най-прилежно съобщих на телефонния ти секретар, че тръгвам насам.

Лори хвърли поглед на часовника си и извади ключа за вътрешната врата. Беше се забавила малко повече от час, съвсем според очакванията си.

— Нали каза, че имаш работа максимум за половин час? — разсъни се Лу.

— Не бях на работа — отвърна Лори и натисна бутона за повикване на асансьора. — Отскочих до погребална агенция „Сполето“…

Лу се намръщи.

— Моля те, само не започвай с конското! — забеляза гримасата му Лори.

— И какво откри? — саркастично попита Лу. — Франкони си лежи в ковчега, облечен в официален костюм?

— Ако се държиш по този начин, няма да ти кажа нищо! — заплаши го Лори.

— Окей, извинявай…

— Не открих нищо — призна с въздишка тя. — Покойникът, който исках да видя, беше вече прибран. По молба на семейството му поклонението приключило в шест следобед.

Асансьорът спря на етажа. Лори започна да се бори с многобройните си ключалки, а Лу направи заплашителна муцуна по посока на Дебра Енглър, която както обикновено, надничаше иззад открехнатата си врата.

— Но директорът ми се стори доста подозрителен — подхвърли Лори.

— Защо? — попита Лу и влезе в антрето. От спалнята излетя котаракът Том и гальовно се отърка в краката на Лори.

Младата жена остави куфарчето си на овалната масичка и се наведе да го почеше зад ухото.

— Докато разговаряхме, той обилно се потеше — рече тя.

— И това е всичко? — спря да сваля палтото си Лу. — Директорът се потеше…

— Да — кимна Лори.

Мислите на Лу ясно се изписаха върху лицето му.

— Може би е започнал да се поти след като си го притиснала с въпроси относно тялото на Франкони, а? — подхвърли полицаят. — Или си дойде да те посрещне потен?

— Дойде си потен — унило призна Лори.

— Господи, още един Шерлок Холмс! — извъртя очи Лу. — Хей, момиче! Като нищо ще ми вземеш хляба, защото аз изобщо не притежавам тази интуиция и способност за дедуктивно мислене!

— Обеща да не ми се подиграваш! — напомни му Лори.

— Не съм — заинати се Лу.

— Добре де, беше пълен провал — въздъхна Лори. — А сега, нека хапнем нещо, защото наистина умирам от глад!

Лу прехвърли дамаджанката в другата си ръка и най-сетне успя да съблече шлифера си. Но замахът му беше прекалено голям, ръката му бутна куфарчето на Лори, което падна на пода и се разпиля. Трясъкът подплаши котарака, който се стрелна към спалнята, поднасяйки на завоя върху излъсканото дюшеме.

— Господи, какъв съм слон! — възкликна Лу. — Извинявай! — Наведе се и започна да събира пръснатите по пода хартии, писалки, микроскопски стъкълца и още куп други неща. Главата му се чукна в главата на Лори, която също се оказа клекнала.

— Май ще е най-добре да седнеш някъде — засмя се тя.

— Не, настоявам да ти събера нещата! — тръсна глава Лу.

Скоро куфарчето се напълни и Лу се изправи с една видеокасета в ръка.

— Това пък какво е? — пожела да узнае той. — Някое от любимите ти криминалета?

— Не — кратко отвърна Лори.

Лу обърна касетата, прочете етикета и вдигна глава:

— Убийството на Франкони? Адресирана до теб, направо от Си Ен Ен?

— Аз я поисках — изправи се Лори. — Възнамерявах да я ползвам по време на аутопсията. Нали пиша научна статия за точността на съвременната криминалистика?

— Ще позволиш ли да я погледна? — попита Лу.

— Разбира се. Не я ли видя по телевизията?

— Заедно с всичко останало — кимна Лу. — Ще ми бъде интересно да видя само инцидента…

— Изненадана съм, че нямате копие в полицията — подхвърли Лори.

— Може и да имаме — сви рамене Лу. — Но аз не съм го видял…

 

— Хей, приятел, днес май нямаш ден — подхвърли Уорън. — Изглежда започваш да остаряваш…

Пристигнал късно на игрището, Джак беше принуден да почака доста, но именно това го амбицира да мачка наред, независимо кой партньор ще му се падне. Но се случи точно обратното: загуби всички игри, особено когато насреща се изправяше петорката на Уорън и Плюнката — направо непобедима… Последната току-що беше завършила с ефектно забиване на Плюнката, който нададе тържествуващ рев. Джак се насочи към страничната линия с омекнали крака. В играта беше вложил цялото си сърце, от тялото му обилно се лееше пот. Издърпа кърпата от дупката в мрежестата ограда и избърса лицето си. Сърцето блъскаше в гърдите му като тежък чук.

— Хайде, човече, да изиграем още една! — извика Уорън от другия край на площадката. Беше застанал под коша и ловко дриблираше с топката, прекарвайки я между краката си. — Този път ще те пуснем да спечелиш!

— Ама и вие сте едни пускачи! — влезе в тон Джак. — Да помниш да си пускал аванта на някого? Стига ми толкова, тръгвам си…

Уорън се приближи към оградата, мушна пръст в една от дупките и небрежно се облегна.

— Какво става с онова твое гадже, дребничкото? — попита той. — Натали непрекъснато пита за нея и не знам к’во да й кажа… От доста време не сте се мяркали насам…

Джак спря поглед върху изваяните черти на младежа. С чувство на обида установи, че той дори не се е изпотил и диша почти нормално. На всичкото отгоре го завари тук, което означаваше, че е играл доста повече от него. Единственото свидетелство за някакви физически усилия беше тънка струйка пот, стекла се по шията му и попила в късата тениска.

— Предай на Натали, че Лори е добре — задъхано рече той. — Просто сме си дали малка почивка един от друг. За това съм виновен аз, тъй като изпитах нужда да поуспокоим топката…

— Ясно — кимна Уорън.

— Снощи бях с нея — добави Джак. — И тя непрекъснато пита за вас…

— Сигурен ли си, че няма да изиграеш още една? — смени темата Уорън.

— За тази вечер достатъчно — твърдо отказа Джак.

— Добре, приятел, пази се — рече Уорън, отлепи гръб от мрежата и изрева: — Хайде, черньовци, размърдайте си задниците!

Джак с уважение поклати глава. Този младеж май наистина разполага с неизчерпаема енергия, рече си той. Навлече горнището на анцуга и си тръгна. Неудовлетворението от слабата игра бързо го напусна, физическото натоварване беше прочистило съзнанието му, за час и половина игра нито веднъж не беше помислил за работа.

Но мисълта за тайнствения удавник се върна в главата му още преди да пресече платното на Сто и шеста улица. Поел нагоре по вечно мръсното стълбище на блока, той се запита дали Тед не е допуснал грешка при своите ДНК-анализи. Защото продължаваше да бъде убеден, че жертвата е била подложена на чернодробна трансплантация.

Чу настойчивото дрънчене на телефона си още от площадката на третия етаж. Нямаше съмнение, че звъни именно той, просто, защото Денис — самотната майка на две деца, която живееше на същия етаж, никога не бе имала телефон.

Накара уморените си мускули да се стегнат с цената на доста усилия. Пробяга нагоре по стъпалата, измъкна ключовете и направи опит да уцели ключалката. Телефонният секретар се включи в момента, в който влезе в антрето. Записът на собствения му глас прозвуча така, сякаш за пръв път го чуваше. На два скока се добра до телефона и вдигна слушалката.

— Ало… След час и половина на корта, усилията да пробяга по стълбите до вратата на апартамента изсмукаха и последната енергия от мускулите му.

— Не ми казвай, че току-що влизаш след дълга игра! — екна в мембраната гласът на Лори. — Минава девет — факт, който означава, че се разминаваш с обичайната си програма…

— Прибрах се едва в седем и половина — задъхано обясни Джак и избърса потта от лицето си.

— Което означава, че още не си ял, нали?

— Това е вярно — кимна той.

— Лу ми е дошъл на гости, ще си правим спагети — съобщи Лори. — Защо не се включиш?

— Няма смисъл да ви развалям купона — закачливо отвърна Джак и с изненада установи, че сърцето му се свива от внезапен пристъп на ревност. Отдавна знаеше за кратката авантюра между Лу и Лори, сега неволно се запита дали няма да стане свидетел на нейното продължение.

Същевременно си даваше сметка, че няма право на подобни чувства, просто поради собственото си нежелание да бъде интимен не само с Лори, но и с всяка друга жена. След трагичната загуба на семейството си изобщо не беше сигурен, че иска отново да се изложи на подобна душевна болка. Но беше длъжен да признае пред себе си, че самотата му тежи, а компанията на Лори му е изключително приятна.

— Никакъв купон няма да развалиш! — сопнато го увери младата жена. — Планираме да похапнем, нищо повече. Но имаме нещо, което със сигурност би желал да видиш. Нещо, което ще те изненада дотам, че вероятно ще пожелаеш сам да се ритнеш в задника… Ние самите сме доста развълнувани от него.

— Така ли? — попита Джак с внезапно пресъхнала уста. В слушалката долетя приглушеният смях на Лу и той изведнъж си помисли, че знае за какво става въпрос: ще му покажат годежни пръстени, защото Лу най-сетне се е решил да й направи предложение!

— Идваш ли? — настоя Лори.

— Късно е — смутолеви той. — Освен това трябва да взема душ…

— Хей, старче — появи се гласът на Лу. — Вдигай си задника и идвай! Изгаряме от нетърпение да видиш нещо!

— Добре — предаде се Джак. — Вземам един душ и след четиридесет минути съм при вас…

— Окей, старче, чакаме те.

Джак бавно остави слушалката.

— Старче ли? — озадачено промърмори той. Подобни епитети не бяха в стила на Лу, вероятно вече е на седмото небе…

 

— Не знам как да ти оправя настроението — отчаяно въздъхна Дарлийн. Беше си облякла чисто нова копринена нощничка, но Реймънд дори не я забелязваше. Лежеше на дивана с торбичка лед на челото и плътно стиснати клепачи.

— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш? — попита младата жена. Беше висока над метър и седемдесет и пет, с изрусена коса и щедри форми, точно два пъти по-млада от Реймънд със своите двадесет и шест години. Бяха се запознали в един уютен бар в Ийст Сайд, който носеше странното име „Зала за търгове“. Тогава Дарлийн се подвизаваше като фотомодел. Реймънд отмести леда и отвори очи.

— Не съм гладен, стомахът ми се е свил на топка — промърмори той. — Толкова ли е трудно да разбереш подобно нещо?

— Не знам защо си толкова разстроен — въздъхна Дарлийн. — Току-що онази докторка от Лос Анджелис телефонира, за да приеме офертата ти. А това означава, че скоро сред клиентите ни ще фигурират и филмови звезди. Би трябвало да празнуваме…

— Проблемът няма нищо общо с бизнеса — промърмори Реймънд и отново затвори очи. — Той си върви като по часовник. Но неприятностите съвсем не са за подценяване. Първо Франкони, а сега и тоя смахнат Кевин Маршал… — Умишлено премълча за задочния проблем със Синди Карлсън, за който не желаеше дори да мисли.

— Но защо все още се косиш за Франкони? — учуди се Дарлийн. — Този проблем отдавна е разрешен.

— Я по-добре иди да гледаш телевизия! — не успя да скрие раздразнението си Реймънд. — Остави ме да си страдам на спокойствие!

— Какво ще кажеш за препечена филийка със сирене? — отказа да се подчини Дарлийн.

— Остави ме на мира! — изкрещя Реймънд и се надигна до седнало положение. Продължаваше да притиска леда към зачервеното си лице, очите му бяха страдалчески изцъклени.

— Добре де, мога да позная кога съм нежелана — наду се Дарлийн и тръгна да излиза. В този момент телефонът иззвъня. — Аз ли да вдигна? — погледна към Реймънд тя.

Той кимна. Каза й да говори от кабинета, но да се оправя сама. Ако търсят него да каже, че не е тук и не знае кога ще се върне.

Дарлийн смени посоката и изчезна зад вратата на кабинета. Реймънд пусна една въздишка на облекчение и притисна торбичката с лед към челото си. Но само след секунда Дарлийн отново се появи.

— Не беше телефонът, а домофонът — обяви тя. — Някой си Франко Понти настоява да те види по важна работа. Казах му, че ще проверя дали си тук…

Реймънд отново се надигна. В първия момент не можа да се досети откъде му е познато това име. Но веднага след това си даде сметка, че така се казваше една от горилите, придружаваща Вини Доминик при вчерашната им среща.

— Какво решаваш? — попита Дарлийн.

— Ще говоря с него — преглътна Реймънд и вдигна деривата, който беше окачен на стената до дивана.

— Здрасти, док — рече Франко. — Щях да съм много разочарован, ако не беше вдигнал…

— Късно е, готвя се за лягане — сдържано отвърна Реймънд.

— Извинявам се, но двамата с Анджело Фачоло искахме да ти покажем нещо…

— Хайде да го отложим за утре — рече Реймънд. — Ще ви чакам между девет и десет сутринта.

— Спешно е, док — въздъхна Франко. — Хайде, не ни създавай затруднения. Вини Доминик много държи да се запознаеш веднага с качеството на услугата, която ти свършихме!

Реймънд направи безуспешен опит да измисли някакво оправдание. Главоболието му се усили.

— Ще ти отнеме само две минути — добави Франко.

— Страшно съм уморен — започна Реймънд. — Страхувам се, че…

— Спести си дъха, докторе! — смени тона Франко. — Предупреждавам те, че ако не слезеш веднага, горчиво ще съжаляваш! Ясно ли е?

— Добре — капитулира Реймънд. Даваше си ясна сметка, че Вини Доминик и неговите хора не хвърлят заплахите си на вятъра. — Слизам веднага… Стана, излезе в антрето и откачи палтото си от закачалката.

— Излизаш ли?! — смаяно го погледна Дарлийн.

— Нямам друг избор — кисело отвърна Реймънд. — Вероятно трябва да съм доволен, че не настояха те да се качат…

В асансьора направи опит да се успокои, но главоболието му беше прекалено силно за подобен род усилия. Неочаквани визити от тоя сорт превръщаха живота му в ад. Нямаше идея какво искат да му покажат, но предполагаше, че то има някаква връзка със Синди Карлсън.

— Добър вечер, док — поздрави го пред входа Франко. — Извинявай за безпокойството…

— Хайде да си спестим любезностите — изръмжа Реймънд, опитвайки се да демонстрира характер.

— Ще свършим за минутка — увери го Франко и махна с ръка към крадения форд, който беше паркиран редом с противопожарния кран. На багажника се беше облегнал Анджело с цигара в ръка. Реймънд последва Франко към колата, Анджело се изправи и отстъпи крачка назад.

— Искаме да хвърлиш един поглед в багажника — рече Франко и пъхна ключа в отвора на задния капак. — Ела поблизо, защото светлината е слаба…

Реймънд се напъха между задницата на форда и паркираната в съседство кола. Един кратък поглед към безжизнения труп в багажника му беше достатъчен. Стана му лошо, понечи да се отдръпне. В същия миг блесна фотографска светкавица. Франко затвори багажника и потърка ръце.

— Излезе ли снимката? — извърна се към Анджело той.

— Трябва да изчакаме малко — отвърна другият бандит. В ръцете си държеше фотоапарат за моментални снимки „Полароид“. Реймънд неволно простена, очите му пробягаха по пустата улица. Страхуваше се, че някой друг е видял трупа на момичето в колата.

— Изглежда добре — изръмжа Анджело и подаде влажната снимка на партньора си. Франко я пое така, че и Реймънд да може да я види.

— Чиста работа — доволно се ухили той.

Реймънд с мъка преглътна. Снимката беше достатъчно ясна. На нея беше запечатана шокираната му физиономия на фона на мъртвото момиче.

— Това беше всичко, док — рече Франко и прибра снимката в джоба си. — Обещах да не ти отнемаме от времето…

— Защо го направихте? — изграчи безпомощно Реймънд.

— Идеята беше на Вини — сви рамене бандитът. — Рече, че няма да е излишно да документираме услугите, които ти правим. Просто за всеки случай…

— За какъв случай?

— Казва ли ти някой? — разпери ръце Франко. Двамата бандити влязоха в колата и потеглиха. Реймънд остана на тротоара, докато фордът се изгуби от погледа му.

— Пресвети Боже! — простена той, обърна се и бавно тръгна към дома си. Решаването на всеки проблем му създаваше нови…

 

Бързият душ се отрази благотворно на Джак. Реши да измине разстоянието до Лори с колелото главно защото този път младата жена пропусна да му забрани това. Но взе всички предпазни мерки да се държи по-далеч от Сентрал Парк. Миналогодишният инцидент там му беше обица на ухото, затова пое по добре осветеното платно на Сентрал Парк Уест и се насочи право към Кълъмбъс Съркъл.

Там сви надясно, пресече Петдесет и девета улица и излезе на Парк авеню. Просторните асфалтирани платна бяха пусти и той стигна до улицата на Лори буквално за нула време. Заключи велосипеда за близкия стълб с целия си арсенал от катинари и влезе във входа. Пред вратата на Лори се забави за миг, колкото да се успокои и да избере най-подходящата линия на поведение. Отвори му самата тя, на лицето й грееше усмивка. Хвърли се на врата му и го целуна, още преди той да успее да реагира. В свободната й ръка се поклащаше чаша с вино.

— Охо — отдръпна се миг по-късно тя и очите й пробягаха по разрошената му коса. — Забравих колоездачните ти мераци. Само не ми казвай, че си дошъл тук с проклетия велосипед!

Джак само сви рамене, на лицето му се появи виновна усмивка.

— Добре, че все пак си успял да стигнеш дотук — въздъхна Лори, дръпна ципа на коженото му яке и започна да го съблича.

От антрето се виждаше удобно настаненият върху дивана Лу, който се беше ухилил до уши. Лори го хвана за ръката и го поведе към хола.

— Какво искаш най-напред? — попита тя. — Изненадата или лапането?

— Дай да я видим тази изненада — промърмори Джак.

Лу скочи и включи телевизора, а Лори направи знак на Джак да заеме мястото му.

Смутено се подчини. Не видя никакъв пръстен, а и приведеният над видеото Лу не изглеждаше като човек, който току-що се е сгодил. Лори изчезна в кухнята и миг по-късно се появи с чаша вино за Джак.

— Не знам как се пуска това чудо — нетърпеливо промърмори Лу. — У дома само щерката се занимава с видеото…

Лори издърпа дистанционното от ръцете му, после го инструктира да включи телевизора. Джак отпи една глътка. Виното не беше много по-различно от това, което беше донесъл предната вечер.

Лори и Лу се настаниха от двете му страни на дивана. Джак ги огледа, поклати глава и попита:

— Къде ви е изненадата?

— Там — кратко отвърна Лори и махна с ръка към снежинките, които тичаха по екрана.

Объркан повече от всякога, Джак с недоумение гледаше логото на Си Ен Ен, последвано от образа на леко отегчен мъж, който напускаше някакъв ресторант в Манхатън. Беше заобиколен от цяла тълпа телохранители.

— Да включа ли звук? — попита Лори.

— Не е необходимо — поклати глава Лу.

Джак мълчаливо изгледа записа, а след това хвърли изпълнен с недоумение поглед към ухилените физиономии на двамата.

— Хей, какво става тук? — попита той. — Колко бутилки сте опукали?

— Разбра ли що за запис е това? — попита Лори.

— Бих казал, че онзи тип го застреляха — отвърна колебливо той.

— Името на „онзи тип“ е Карло Франкони — тържествено обяви Лори. — Нещо да ти направи впечатление?

— Напомня ми лентата, на която беше запечатано убийството на Ли Харви Осуалд — сви рамене Джак.

— Пусни му го пак — подхвърли Лу.

Джак изгледа кадрите за втори път. Вниманието му беше раздвоено между екрана и физиономиите на приятелите му. Те гледаха напрегнато.

— Е? — попита Лори, след като записът свърши.

— Не знам какво очаквахте да видя — призна с въздишка Джак.

— Ще ти пусна няколко кадъра на забавена скорост — рече Лори и хвана дистанционното. Картината замръзна в момента, в който Франкони се качваше в лимузината. Младата жена ловко я докара до мига на изстрелите, после стана и пристъпи към екрана: — Ето ти входящата рана — посочи с пръст тя, после прескочи един кадър и спря в момента на падането…

— Проклет да съм! — ахна Джак. — Май ще се окаже, че моят удавник е Карло Франкони!

Лори обърна гръб на телевизора, очите й блестяха.

— Точно така! — развълнувано рече тя. — Готова съм да заложа пет долара, че е именно той, въпреки че все още говорим за предположение… Но входящите рани на трупа съвпадат напълно!

— Приемам облога — ухили се Джак. — Но все пак искам да ти напомня, че това е сто пъти повече от досегашните ти залагания…

— Значи съм абсолютно сигурна! — кимна Лори.

— Много е бърза при асоциациите — призна с уважение Лу. — Направи връзката толкова лесно, че чак ми стана неудобно.

— Я стига! — блъсна го в рамото Лори. — Аз също се изчервих — засмя се Джак.

— А пък аз никога не мога да разбера кога говориш сериозно — погледна го с подозрение Лори, светкавично доловила ироничната нотка в гласа му.

— Това е най-добрата новина от седмици насам — призна вече сериозно той.

— Добре, с изненадите бяхме дотук — кимна Лори, изключи телевизора и добави: — А сега на масата!

По време на вечерята разговаряха главно за Франкони. Основният въпрос, на който търсеха отговор, беше кратък и ясен: защо на никого не е хрумнала идеята, че удавникът и Франкони са едно и също лице.

— Мен ме заблудиха раните от ловна пушка, които Франкони не можеше да има — тръсна глава Лори. — А и фактът, че обезглавеният труп е бил открит чак край Кони Айлънд. Ако го бяха извадили от Ийст Ривър, вероятно щях да си помисля други неща…

— И аз бях заблуден от същото — рече Джак. — А когато открих, че раните от пушката са били причинени след смъртта, съсредоточих цялото си внимание върху черния дроб. Между другото, Лу, случайно да знаеш дали Франкони се е подлагал на трансплантация на черен дроб?

— Не знам такова нещо — поклати глава полицаят. — Години наред беше болнав, но никога не съм се интересувал от какво. Не съм чувал за никакви трансплантации…

— Ако не му е присаден, черен дроб, значи удавникът няма нищо общо с него! — отсече Джак. — Въпреки липсата на категорично потвърждение от ДНК-тестовете, аз съм твърдо убеден, че удавникът е получил черен дроб от донор!

— С какво друго можете да докажете, че удавникът и Франкони са едно и също лице? — попита Лу.

— Чрез кръвна проба от майката — отвърна Лори. — У всеки от нас съществуват митохондриални ДНК, които наследяваме само от майка си. По тях веднага ще разберем дали удавникът е Франкони. Убедена съм, че майка му ще се съгласи, защото именно тя дойде да го идентифицира…

— Жалко, че при приемането на трупа са пропуснали да го вкарат в рентгена — въздъхна Джак. — Това щеше да ни свърши цялата работа…

— Вкарали са го! — възбудено извика Лори. — Току-що разбрах, че Марвин му е направил снимки!

— Тогава къде са те, по дяволите?

— Бингъм ги е взел. Трябва да са в кабинета му.

— Предлагам да направим кратка разходка до моргата! — надигна се Джак. — Искам веднага да изясня този въпрос!

— Кабинетът на Бингъм сигурно е заключен — възрази Лори.

— Е, в такъв случай ще прибегнем до някой по-творчески подход…

— Амин! — прекръсти с, е Лу. — Това може би ще се окаже пробивът, който ми трябва!

Приключиха с храната, почистиха кухнята (по изричното настояване на Джак и Лу), след което скочиха в първото свободно такси и потеглиха към моргата. Там проникнаха през товарната рампа и се насочиха право към канцеларията на дежурните.

— Господи! — изненада се Марвин, зърнал на прага си Лори и Джак. По това време на денонощието в сградата никога не бяха се появявали двама патолози едновременно. — Природно бедствие ли е настъпило?

— Къде са санитарите? — попита Джак.

— Когато за последен път надникнах в бокса, бяха там — сви рамене младежът. — Не, сериозно, какво става?

— Идентификационна криза — промърмори Джак и поведе групата към залата за аутопсии.

Открехна вратата и надникна. Санитарите наистина бяха там и старателно забърсваха пода с меки парцали, окачени на дълги пластмасови дръжки.

— Предполагам, че разполагате с ключ от кабинета на шефа — изправи се пред тях Джак.

— Естествено — промърмори Дарил Фостър, натрупал почти тридесет години стаж в сградата на Съдебна медицина. Колегата му Джим О’Донъл беше сравнително нов.

— Трябва да влезем там. Ще дойдеш ли да ни отвориш?

— Шефът не обича да му се влиза в кабинета — колебливо отвърна Дарил.

— Аз отговарям — изпъчи се Джак. — Става въпрос за спешен случай. А с нас е и лейтенант-детектив Лу Солдано от Централното полицейско управление, който ще внимава да не задигнем нещо…

— Не знам — продължаваше да се колебае човекът. Беше очевидно притеснен и с нищо не показа, че оценява чувството за хумор на Джак.

— Тогава ми дай ключа — протегна ръка Джак. — По този начин няма да се намесваш. С очевидно нежелание Дарил откачи два ключа от голямата си верижка и му ги подаде.

— Единият е за външния офис, а другият — за кабинета на доктор Бингъм…

— След пет минути ти ги връщам — увери го Джак. Дарил не отговори.

— Според мен бедният човек доста се смути — отбеляза Лу, докато се возеха в асансьора към горния етаж.

— Когато Джак е в действие, всички реагират така — отбеляза Лори.

— Бюрокрацията ме вбесява — промърмори навъсено Джак. — Не мога да разбера какво ще търсят рентгеновите снимки в кабинета на шефа!

В бърза последователност отключи двете врати и щракна осветлението на кабинета на Бингъм.

Помещението беше просторно. Масивното писалище беше разположено между високите френски прозорци вляво и огромна библиотека вдясно. На дългата заседателна маса бяха пръснати учебни пособия, включително подвижна черна дъска и портативен екран за рентгенови снимки.

— Къде ще ги търсим? — озърна се Лори.

— Надявах се да ги открием окачени на екрана, но не ги виждам там — промърмори Джак. — Ти се поогледай наоколо, а аз ще се заловя с бюрото.

— Добре — кимна Лори.

— Ами аз какво да правя? — попита Лу.

— Ще внимаваш да не задигнем нещо — отсече Джак. Проверката на чекмеджетата му отне броени секунди. Рентгеновите снимки в моргата се правеха на цяло тяло и по тази причина бяха доста обемисти. Съхраняваха ги в големи папки от гъвкава жълта хартия, които се виждат отдалеч.

— Това тук ми изглежда обещаващо — подвикна Лори, измъкнала купчина рентгенови снимки от едно чекмедже на заседателната маса. Тръшна ги върху нея и започна да ги прелиства. Скоро откри името на Франкони, изписано в ъгъла на един от жълтите пликове.

Върнаха се в приземието. Джак извади рентгеновите снимки на удавника и влезе в моргата с двете папки под мишница. Подаде ключовете на Дарил и му благодари. Санитарят само кимна с глава.

— Моля за внимание — тържествено обяви той и пристъпи към осветения екран. — Върховният миг наближава!

Първо нагласи снимките на Франкони, а след това и на удавника. Сравнението му отне само секунда.

— С прискърбие трябва да призная, че дължа на Лори пет долара — обяви той.

Младата жена нададе тържествуващ вик и протегна ръка. Джак неохотно разтвори портфейла си и й подаде банкнотата.

— А бе как разбрахте толкова бързо? — промърмори Лу и се приведе над осветения екран.

Джак му показа продълговатите сенки на куршумите, почти скрити под множеството сачми в тялото на удавника. После обясни защо нямат съмнение, че става въпрос за същите куршуми, открити при рентгеновите снимки на Франкони, а накрая му посочи и абсолютно еднаквото счупване на ключицата при двата трупа.

— Страхотно! — потърка ръце Лу. Ентусиазмът му беше не по-малък от този на Лори. — Най-сетне имаме положителна идентификация на трупа, дано това ни помогне да преодолеем застоя в разследването!

— А аз най-сетне ще разбера какво по дяволите му е на тоя черен дроб! — кимна с непоколебима решителност Джак.

— Аз пък мисля да предприема една обиколка из магазините — рече Лори и целуна банкнотата в ръката си. — Но не преди да уточня една малка подробност: как и защо този мил труп е напуснал уважаемото ни заведение с ръце и глава, а после се завръща без тях!

 

Реймънд не можа да мигне, въпреки двете хапчета приспивателно, които глътна преди да си легне. Отметна завивките и стана, като внимаваше да не събуди Дарлийн. Опасността беше минимална, тъй като младата жена имаше изключително здрав сън и само срутването на тавана би я накарало да се размърда.

Зашляпа с боси крака към кухнята и протегна ръка към електрическия ключ. Не беше гладен, но реши да успокои свития си на топка стомах с малко топло мляко. Получи киселини в момента, в който зърна сгърчения труп на момичето в багажника на форда. Опита какво ли не — „Маалокс“, „Пепсид“ и „Пепто-бисмол“, но нищо не помогна.

Това помещение му беше абсолютно непознато и по тази причина доста се забави, докато открие в какво да стопли млякото. Най-сетне се справи, напълни една висока порцеланова чаша и я отнесе в кабинета си.

Погледна часовника едва след като отпи няколко глътки. Беше три и четвърт сутринта. Главата му беше замаяна от приспивателните, но въпреки това той успя да изчисли, че в Зоната е малко след девет вечерта — едно съвсем подходящо време да се обади на Зигфрид Шпалек.

Връзката беше осъществена светкавично. В този час на денонощието телефонният трафик със Северна Америка беше наистина минимален. Насреща вдигна Аурелио и веднага прехвърли линията на своя началник.

— Ранобуден си — рече Зигфрид. — Планирах да те потърся след четири-пет часа.

— Не мога да спя — промърмори Реймънд. — Какво става при вас? Какъв е проблемът с Кевин Маршал?

— Надявам се, че проблем вече няма — отвърна Зигфрид и накратко му описа развоя на събитията. Не пропусна да отдаде заслуженото на Бъртрам Едуардс, чието предупреждение изиграло съществена роля за проследяването на Кевин. Заключението му беше, че Кевин и двете му приятелки са изплашени до смърт и няма дори да си помислят за повторно посещение на острова.

— Какви приятелки? — вдигна вежди Реймънд. — Кевин винаги е бил пълен самотник!

— Заловихме го в компанията на репродуктивната техноложка и една от операционните сестри — поясни Зигфрид. — Честно казано, и аз се изненадах от този факт, защото бях убеден, че тоя човек е… Как му викате, вие американците, на индивида без способности за социални контакти?

— Nerd — отвърна Реймънд. — Точно така.

— Да разбирам ли, че е решил да посети острова, след като е видял дим над северната му част?

— Така поне твърди Бъртрам Едуардс — отвърна комендантът. — Негова е и идеята да обясним на Кевин, че на острова действа наша бригада, която строи мост над потока, разделящ го на две…

— Но такава бригада няма, нали?

— Няма, разбира се. За последен път изпратихме работници, когато трябваше да се направи основа за телескопичния мост. Естествено, и когато хората на Бъртрам пренасяха клетките за улова…

— Не знам за никакви клетки! — недоволно промърмори Реймънд.

— От известно време насам Бъртрам настоява да прекратим програмата на изолация — поясни Шпалек. — Твърди, че бонобите трябва да бъдат прибрани в Животинския център и държани под контрол…

— Бонобите ще останат на острова! — рязко рече Реймънд. — Това е най-важното условие в споразумението ми с „ГенСис“. Приберем ли животните, те положително ще прекратят програмата. Ужасно се страхуват от лоша реклама…

— Знам и му го казах — въздъхна Зигфрид. — Уж ме разбра, но помоли да оставим клетките там, просто за всеки случай. Не виждам нищо лошо в това. Не е зле да сме подготвени за всякакви изненади.

Реймънд нервно прокара пръсти през косата си. Не искаше дори да чува думата „изненади“.

— Възнамерявах да поискам съвета ти по въпроса с Кевин и двете жени, но мисля, че това вече не е наложително — добави Зигфрид. — След обяснението за дима и особено след като ги подложихме на доста здраво разтърсване, ситуацията е под контрол…

— Не успяха да се прехвърлят на самия остров, нали?

— Не. Стигнаха до моста при протока.

— Не желая никой да се мотае там! — предупредително изръмжа Реймънд.

— Ясно — отвърна Зигфрид. — Според мен Кевин няма да повтори опита си, но за всеки случай ще изпратя при протока един контингент мароканци, които ще останат известно време там. Какво ще кажеш?

— Добра идея — кимна Реймънд. — Я ми кажи какво мислиш за този дим?

— Аз ли? — учуди се Зигфрид. — Пет пари не давам с какво се занимават шибаните животни! Важното е да са здрави и да си стоят на мястото. Какво те тревожи?

— Нищо.

— Да им пратим няколко футболни топки, а? — засмя се Зигфрид. — Може пък да се забавляват още по-добре…

— Не виждам никакви причини за смях! — изръмжа Реймънд. Той не хранеше приятелски чувства към коменданта, макар да оценяваше неговата дисциплинираност и стил на управление. Ясно си го представи зад широкото писалище, отрупано с онези черепи, от които тръпки го побиваха…

— Кога ще прибереш пациента? — попита Зигфрид. — Чувам, че се възстановява по фантастичен начин и скоро ще е готов за път…

— И аз така чух — кимна Реймънд. — Вече съм уведомил Кембридж, самолетът на „ГенСис“ ще бъде готов в най-скоро време. Може би след ден-два…

— Обади ми се преди да тръгнеш — рече Зигфрид. — Ще изпратя специална кола да те вземе от Бата.

Реймънд затвори, от устата му излетя въздишка на облекчение. Беше доволен от идеята да позвъни в Африка, просто, защото една от причините за безпокойството му беше поведението на Кевин. Слава Богу, че кризата е овладяна. Сега му оставаше да се отърве от мисълта за онази снимка над трупа на Синди Карлсън и всичко ще бъде наред…