Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chromosome 6, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Коала“, София, 1999

 

First published in the United States

By G. P. Putnam’s Sons, New York

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

6 март, 1997 г. 12.00 ч. Кого, Екваториална Гвинея

Концентрирал цялото си внимание върху екрана на компютъра, Кевин нямаше никаква представа за хода на времето. Отдели се от него едва когато на вратата се почука и той стана да отвори. В лабораторията влетя Мелани, в ръката й се поклащаше голяма хартиена торбичка.

— Къде са ти лаборантите? — попита тя.

— Дадох им почивен ден. Днес няма начин да изпълнявам обичайните задачи, затова им казах да идат на плажа. Дъждовният сезон беше прекалено дълъг, а скоро-ще започне пак…

— Къде е Кандис? — попита Мелани и остави торбичката на близката лабораторна маса.

— Не знам — сви рамене Кевин. — Не съм я виждал от сутринта, когато я свалихме пред болницата.

Изминалата нощ беше тежка. След като прекараха близо час в хладилника на патологията, Мелани успя да убеди спътниците си да се прехвърлят в дежурната стая на Животинския център. Останаха там до идването на сутрешната смяна, почти без да мигнат. После се смесиха с тълпата и успяха да се приберат в Кого без никакви инциденти.

— Можем ли да се свържем с нея? — попита Мелани.

— Сигурно — сви рамене Кевин. — Достатъчно е да позвъним в болницата и да помолим да я извикат по пейджъра. Но може и да не е там, тъй като състоянието на Хоръс Уинчестър е прекалено добро, за да изисква постоянното й присъствие. В такъв случай би трябвало да е в Ханчето… — Така наричаха квартирите на временния медицински персонал, които също бяха в границите на болничния комплекс.

— Правилно — кимна Мелани, вдигна телефона и поиска да я свържат със стаята на Кандис. Русокосата сестра вдигна едва на третото позвъняване. Вероятно беше заспала.

— Ние с Кевин отиваме на острова — обяви без прелюдии Мелани. — Искаш ли да дойдеш, или предпочиташ да останеш тук?

— Какви ги дрънкаш? — нервно се обади Кевин.

Мелани му направи знак да мълчи.

— Кога? — попита Кандис.

— Веднага след като се появиш тук. Ние сме в лабораторията на Кевин.

— Най-малко след половин час, защото искам да взема един душ — обяви Кандис.

— Чакаме те — приключи разговора Мелани.

— А бе ти луда ли си? — нахвърли се върху нея Кевин. — Трябва да изчакаме малко, не бива веднага да хукваме към проклетия остров!

— Това момиче не мисли така! — заби пръст в гърдите си Мелани. — Колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. Ако Бъртрам разбере, че му липсва един ключ, положително ще смени ключалката и тогава сме заникъде! Освен това те са убедени, че ние сме парализирани от ужас. Незабавната ни реакция ще ги хване неподготвени.

— Мисля, че не съм готов за подобно нещо — поклати глава Кевин.

— Така ли? — проточи Мелани. — А кой беше безкрайно разтревожен от собственото си творение? Тук е мястото да добавя, че вече съм наистина разтревожена. Тази сутрин получих нови косвени доказателства, потвърждаващи твоите опасения.

— Какви доказателства?

— Отбих се в клетките за бонобо — отвърна младата жена. — Разбира се предпазливо, без да привличам вниманието… Цял час се лутах, но все пак открих една майка с новородено…

— И? — Кевин изобщо не беше сигурен, че иска да чуе това, което щеше да последва.

— През цялото време малкото бонобо ходеше на задните си крака — точно като теб и мен! — гневно проблеснаха тъмните очи на Мелани. — Поведение, което в научните среди наричат поведение на ДВУКРАКО същество!

Кевин кимна и отмести очи от лицето й. Гневната нотка в гласа й допълнително го изнервяше, просто защото усилваше собствените му страхове.

— Длъжни сме да определим статуса на тези същества! — отсече Мелани. — А единственият начин да го направим, е като отидем при тях, на място!

Кевин кимна.

— Приготвих сандвичи — махна към книжната торбичка Мелани. — По тази причина считай, че отиваме на пикник…

— Аз също открих нещо обезпокояващо тази сутрин — промърмори Кевин. — Ела да ти покажа… — Придърпа един стол към компютърния терминал, направи знак на Мелани да седне и се настани пред клавиатурата. На екрана се появиха графичните очертания на Изла Франческа.

— Програмирах компютъра така, че да следи позициите на всичките 73 бонобо в реално време — поясни той. — А след това компресирах данните и ги пуснах на висока скорост. Виж какво се получи… — Мишката щракна, програмата влезе в действие. Само за няколко секунди малките червени точици се подредиха в строго определена геометрична форма.

— Приличат на следи, оставени от многобройни пилета — отбеляза Мелани.

— С изключение на тези двете — рече Кевин и посочи точиците с големината на главички от карфица.

— Не са се придвижили кой знае колко — кимна Мелани.

— Точно така — рече Кевин. — Същество номер 60 и същество номер 67. — После бръкна в чекмеджето си и измъкна релефната карта, която беше взел от кабинета на Бъртрам. — Локализирах същество номер 60 на малка полянка, южно от Лаго Хипо… Според картата там няма растителност.

— Имаш ли някакво обяснение?

— Почакай малко… Следващото ми действие беше да очертая един квадрат трийсет на трийсет метра — точно там, където локализирах същество номер 60… Нека ти покажа какво се получи…

Няколко натискания на клавиши и програмата отново се активира. Червената лампичка на същество номер 60 остана неподвижна, с размерите на карфица.

— Изобщо не е помръднало — отбеляза Мелани.

— Страхувам се, че е така — кимна Кевин.

— Да не е заспало?

— Толкова късно сутринта? — вдигна вежди Кевин. — Да не говорим, че при този мащаб апаратурата би регистрирала дори повдигането и отпускането на гърдите му…

— Добре де, но какво прави след като не спи?

— Не знам — сви рамене Кевин. — Може би е открило начин да свали компютърния си чип…

— И през ум не ми мина подобна възможност! — ахна Мелани. — Но това е ужасно!

— Другата възможност е бонобото да е мъртво — въздъхна Кевин.

— Едва ли — поклати глава Мелани. — Говорим за млади животни в отлично физическо състояние. Освен това живеят в среда без естествени врагове, а храната им е в изобилие.

— Не знам — въздъхна Кевин. — фактът е твърде обезпокоителен. Ще трябва да го проверим на място.

— Питам се дали Бъртрам е запознат с този факт — вдигна глава Мелани. — Той без съмнение е доста обезпокоителен за програмата като цяло…

— Предполагам, че трябва да го уведомя…

— Не преди да се върнем от нашата малка експедиция — възрази Мелани.

— Това е ясно — кимна Кевин. — Откри ли нещо друго чрез тази програма в реално време?

— И още как! — кимна Кевин. — Вече съм напълно сигурен, че използват пещерите… Виж!

Смени координатите на релефната карта и на екрана се появи графиката на скалист хълм. После поиска от компютъра да проследи собствения му двойник — бонобо номер 1.

Мелани гледаше как червената точка описа пълен кръг около хълма, след което изчезна. Тези действия се повториха, а после и потретиха.

— Принудена съм да се съглася — кимна младата жена. — Действително изглежда така, сякаш двойникът ти изчезва и се показва от скалите…

— Според мен трябва да направим всичко възможно, за да видим двойниците си директно — въздъхна Кевин. — Те са най-възрастните в групата и ако някое животно се държи като хуманоид, то без съмнение ще е някое от тях…

— Побиват ме тръпки само при мисълта, че ще го видя! — направи гримаса Мелани. — Но на острова няма да разполагаме с достатъчно време, за да си търсим двойниците… Това все пак са цели двадесет квадратни километра!

— Няма проблем, аз разполагам с уреда, който използват за улов — отвърна Кевин, след това стана и донесе локатора, който му беше дал Бъртрам.

Мелани остана смаяна от действието на портативното апаратче.

— Но къде още се бави това момиче? — сепна се тя и погледна часовника си. — Исках да направим посещението си във времето на обедната почивка!

— Зигфрид да ти се е обаждал тази сутрин? — попита Кевин.

— Не, обади ми се Бъртрам — отвърна Мелани. — Беше бесен! Каза, че е разочарован от мен, представяш ли си? Може би очакваше да се разплача!

— Даде ли ти някакво обяснение за пушека?

— О, да — кимна младата жена. — Надълго и нашироко ми обясни как Зигфрид изпратил на острова някаква бригада да строи мост и да изгори натрупалите се отпадъци. Сторил го без негово знание…

— Ясно — кимна Кевин. — На мен пък ми позвъни Зигфрид, малко след девет… Предложи ми същата история, а после каза, че и доктор Лайънс бил разочарован от нас. Току-що разговаряли по телефона…

— Ще се разплача! — направи гримаса Мелани.

— Според мен това за бригадата си е чиста измислица — отбеляза Кевин.

— Естествено. Бъртрам час по час се хвали, че знае всичко за острова, а после изведнъж се оказва, че е пропуснал цяла бригада… Мисли ни за вчерашни. Кевин се изправи, пристъпи към прозореца и отправи поглед към Изла Франческа, който едва се очертаваше на хоризонта.

— Сега пък какво има? — попита Мелани.

— Зигфрид — отвърна той. — Спомних си заплахата му да приложи гвинейските закони срещу нас. Не мислиш ли, че говореше сериозно?

— Не, по дяволите! — тръсна глава Мелани.

— Откъде си толкова сигурна? Лично мен този човек ме плаши…

— Ако бях гражданка на тази страна, щеше да плаши и мен — кимна Мелани. — Но ние сме американци и докато се намираме на територията на Зоната, за нас важат добрите стари американски закони. Уволнението е най-тежкото наказание, което ни заплашва. А лично аз, както вече споменах снощи, не съм сигурна, че няма да го приема като избавление. Напоследък идеята да се прибера в Манхатън ми се струва все по-приемлива…

— Защо и аз не мога да мисля като теб — въздъхна Кевин.

— Днешните ти игри с компютъра потвърдиха ли, че бонобите продължават да живеят на две отделни групи? — смени темата Мелани.

— Да — кимна Кевин. — По-голямата се върти около пещерите. Тя включва предимно възрастни животни, включително нашите двойници. Втората група обитава горите северно от Рио Дивизо, състои се от по-млади животни. Но сред тях е третото по възраст бонобо — двойникът на Реймънд Лайънс.

— Любопитно — вдигна глава Мелани.

— Здравейте — втурна се в лабораторията Кандис. — Нали не съм закъсняла? Дори не подсуших косата си… — Вместо обичайната опашка, влажната й коса се спускаше право надолу.

— Справи се много добре — увери я Мелани. — Включително и през нощта, защото си проявила достатъчно здрав разум да поспиш. Докато аз самата се чувствам напълно разнебитена.

— Обади ли ти се Зигфрид Шпалек? — погледна я с любопитство Кевин.

— О, да — кимна Кандис. — Събуди ме някъде към девет и половина. Дано да е имало смисъл…

— Какво ти каза?

— Държа се много любезно. Дори се извини за снощния инцидент. Предложи ми обяснение за дима, който се извива над острова. Каза, че някакви работници подпалили сухите храсти.

— И ние получихме подобни послания — подхвърли Кевин.

— И какво мислите за тях? — попита Кандис.

— Не ги приемаме, просто, защото са твърде елементарни — отсече Мелани.

— Така и си помислих — кимна Кандис.

Мелани вдигна книжната торба.

— Хайде, да тръгваме.

— Носиш ли ключа? — попита Кевин и взе портативния локатор.

— Разбира се.

— Я чакайте малко! — спря се на крачка от стълбището Кевин. — Вчера със сигурност са ни проследили. Само така може да се обясни начинът, по който ни изненадаха. Всъщност, по-вероятно е да са следили мен, тъй като аз повдигнах въпроса за този дим пред Бъртрам Едуардс…

— Логично — кимна Мелани.

Тримата спряха и се спогледаха.

— Какво ще правим? — попита Кандис. — Нали не искаме отново да ни проследят?

— Преди всичко трябва да се откажем от моята кола — обяви Кевин. — Къде е твоята, Мелани? Времето е сухо, ще се справим и без двойно предаване.

— Долу на паркинга — отвърна техноложката. — Дойдох с нея от Животинския център.

— Забеляза ли някой да те следи?

— Откъде да знам — сви рамене Мелани. — Изобщо не съм се оглеждала…

— Хм… — замисли се Кевин. — Продължавам да мисля, че ако изобщо са решили да следят някого, това ще бъда аз. Затова, Мелани, сега ще слезеш долу, ще запалиш колата и ще се прибереш у дома.

— Ами вие?

— От мазето тръгва един тунел, който води към електроцентралата. Изчакай пет-десет минути у вас, после ела да ни вземеш оттам. Една от страничните врати води право на паркинга. Сещаш ли се?

— Мисля, че да — кимна Мелани. — Добре, ще се видим там…

Разделиха се на първия етаж. Мелани излезе в обедната жега и се насочи към паркинга, а Кевин и Кандис се спуснаха в подземието. Петнадесет минути по-късно Кандис отбеляза, че за пръв вижда толкова огромни подземни комуникации.

— Електрозахранването е централизирано — обясни Кевин. — Всички основни сгради са свързани с тунели, изключение прави само Животинският център, който има собствена електростанция.

— Човек като нищо може да се изгуби тук — отбеляза Кандис.

— Аз съм го правил няколко пъти — призна Кевин. — Използвам тунелите главно през дъждовния сезон, тъй като са сухи и хладни…

Наближиха електроцентралата, бученето на турбините видимо се усили. Една желязна стълба ги отведе точно при страничната врата. Надникнаха навън. Паркирала под едно тропическо дърво с огромна корона, Мелани ги зърна и подкара насам.

Кевин седна отзад, а Кандис се настани на мястото до шофьора. Мелани рязко потегли. Климатичната инсталация приятно разхлаждаше горещия и влажен въздух.

— Нещо подозрително? — попита Кевин.

— Нищо — успокои го Мелани. — Направих един малък тур, все едно, че изпълнявам нечии поръчки. След мен нямаше никой. Деветдесет и девет процента съм сигурна в това…

Кевин се обърна и внимателно огледа района на електростанцията, бързо смаляващ се в далечината зад хондата на Мелани. Не се виждаха нито хора, нито автомобили.

— Май се измъкнахме — промърмори той и се свлече надолу в седалката. Не искаше главата му да стърчи над нивото на стъклата.

Мелани се насочи на север, към околовръстния път на града. Кандис разопакова сандвичите.

— Мм-м… Не е лошо — промърмори тя, забила зъби в едно ръжено хлебче с риба-тон.

— Приготвиха ми ги в кафенето на Центъра — рече Мелани. — На дъното има и безалкохолни…

— Искаш ли един сандвич, Кевин? — обърна се Кандис.

— Май да — отвърна Кевин, излегнал се странично на седалката.

Кандис му подаде сандвич и безалкохолно между двете предни кресла.

Скоро излязоха на пътя, който водеше към туземното селце на изток. От позицията си Кевин виждаше единствено върховете на увитите с лиани дървета, които се бяха надвесили над пътя. Между клоните им се мяркаха късчета синьо небе. След дългите месеци на дъжд и гръмотевични бури, те му се струваха малко неестествени.

— Има ли коли след нас? — попита след известно време той.

— Нито една — отговори след кратка справка с огледалцето Мелани. По пътя застигнаха доста от местните хора, които се придвижваха пеша, но никакъв трафик.

Скоро пресякоха площада с магазинчето в центъра на селцето и продължиха по черния път към брега. Кевин зае нормално положение, тъй като вече нямаше смисъл да се крие. Непрекъснато се обръщаше назад, но коловозите бяха пусти. Сърцето му се беше качило в гърлото, макар че за нищо на света не би признал това пред жените.

— Скоро ще се появи дървото, на което се натъкнахме снощи — предупредително се обади той.

— Но на връщане го нямаше — отбеляза Мелани. — Вероятно войниците са го отместили…

— Права си — призна Кевин и в душата му се промъкна уважение. Тази жена помнеше всичко, докато за него снощният инцидент беше пълна мъгла, особено след пукота на автоматите. Приведе се между предните седалки и отправи напрегнат взор напред. Пътят се виждаше все така трудно, независимо от яркото слънце, което огряваше джунглата. Гъстата зеленина не пропускаше нищо, колата се промъкваше през полумрачен тунел.

Излязоха на полянката и спряха. Вляво се издигаше гаражът, а вдясно се виждаше пътечката, която водеше към моста.

— Да карам ли до там? — попита Мелани.

Краят на пътя усили нервността на Кевин. Искаше да имат достатъчно пространство за обратна маневра, а това едва ли можеше да стане на брега.

— Предлагам да оставим колата тук — рече той. — Но първо ще я обърнем в обратна посока…

Очакваше възражения, но Мелани безропотно се подчини. Никой не спомена, че по този начин щяха да минат пеша през мястото, на което бяха обстрелвани. Маневрата скоро приключи.

— Окей, пристигнахме! — весело обяви Мелани и дръпна ръчната спирачка. От тона й личеше, че е забелязала напрежението у спътниците си и иска да ги разведри.

— Хрумна ми нещо, което не е много приятно — мрачно промърмори Кевин.

— Сега пък какво? — погледна го в огледалцето Мелани.

— Може би ще е по-добре да отида сам и да вида дали около моста няма хора…

— Какви хора? — попита Мелани, но беше ясно, че перспективата за нежелана компания плаши и нея.

— Всякакви — рече с въздишка Кевин и отвори вратичката: — Включително Алфонс Кимба…

Пътят към брега беше почти скрит под гъста растителност. В момента, в който Кевин се шмугна в зеления тунел, той изви надясно. Тук светлина почти не достигаше. Тревата между коловозите беше толкова висока, че те повече приличаха на две отделни, успоредни пътечки.

Кевин излезе от първия завой и спря. До слуха му достигна тропот на ботуши и подрънкване на метал. Стомахът му се сви. Пътят пред него чезнеше някъде вляво. Заковал се на място, той затаи дъх. В следващата секунда иззад завоя изскочи група гвинейски войници в камуфлажно облекло. Всички бяха въоръжени с автомати китайско производство.

Кевин се завъртя на пети и хукна обратно по пътя. Никога през живота си не беше спринтирал така. Скоро изскочи на полянката, изрева на Мелани да пали колата и рязко отвори задната врата. Мелани завъртя ключа.

— Какво стана? — извика сред воя на стартера тя.

— Войници! — изграчи дрезгаво Кевин. — Цял взвод!

Моторът най-сетне включи. В същото време войниците изскочиха на полянката. Един от тях изкрещя нещо към Мелани, която здраво стъпи на газта.

Колата литна напред, Мелани изпусна волана, но успя да го улови. Зад гърба им екна дълъг автоматичен ред, задното стъкло на хондата се пръсна на хиляди дребни късчета. Кевин се просна на седалката, а Кандис изпищя, тъй като и нейното стъкло беше отнесено.

Веднага след полянката пътят правеше ляв завой. Мелани вкара колелата в коловозите и натисна газта докрай. Така изминаха около стотина метра, когато зад гърба им проехтяха нови изстрели. Над колата като разсърдени оси избръмчаха няколко куршума.

— Пресвети Боже! — простена Кевин, зае седнало положение и отръска стъклата от гърба си.

— Е, сега вече наистина съм бясна! — извика Мелани. — Това не бяха предупредителни изстрели във въздуха! Я виж на какво заприлича горкото ми задно стъкло!

— Аз пък мисля, че ще си подам оставката — плачливо въздъхна Кевин. — Винаги съм се страхувал от тези горили с автомати, но сега вече зная защо!

— Ключът за моста май не ни свърши никаква работа — отбеляза Кандис. — Жалко за всичките ни мъки снощи…

— Наистина е жалко — кимна Мелани. — Сега ще се наложи да прибегнем до алтернативен план…

— Аз лично отивам да си легна — обяви Кевин, вътрешно смаян от безстрашието на двете жени. Сърцето му блъскаше толкова силно, че се принуди да го притисне с ръка.