Робин Кук
Хромозома 6 (22)

9 март 1997 г. 4.30 ч. Бата, Екваториална Гвинея

Джак се събуди в четири и половина сутринта. По ирония на съдбата концертът на дървесните жаби и щурците в клоните на банановите палми се оказа прекалено силен дори за човек като него, свикнал на непрестанния шум и вой на сирени в Ню Йорк.

Излезе на верандата и тръгна към банята, взел със себе си кърпа и сапун. По средата на пътя се сблъска с Лори, която се връщаше оттам.

— Защо си станала толкова рано? — попита той. Навън все още цареше непрогледен мрак.

— Осем часа сън са ми напълно достатъчни — отвърна младата жена. — А доколкото си спомням, снощи си легнахме някъде около осем…

— Права си — кимна Джак. Беше забравил колко рано се бяха пръснали по стаите си предишната вечер.

— Ще сляза долу да потърся кафе — добави тя.

— И аз ще дойда, само да взема един душ…

Когато се появи в трапезарията на долния етаж, Джак с изненада установи, че цялата група вече закусваше. Взе си чаша кафе и парче хляб, после отиде да седне между Уорън и Естебан.

— Артуро каза, че трябва да си луд, за да тръгнеш без покана за Кого — рече Естебан.

Джак само кимна с глава, тъй като устата му беше пълна.

— Каза още, че няма да ти се отвори парашутът — добави чернокожият мъж.

— Ще видим — успя да преглътне Джак. — Не съм дошъл чак дотук, за да се откажа без дори да опитам…

— Поне пътят е добър, благодарение на „ГенСис“ — рече Естебан.

— В най-лошия случай ще си направим едно интересно пътуване — кимна Джак. Час по-късно се събраха в трапезарията, готови за път.

Джак напомни, че пътуването до Кого е доброволно начинание и който иска, може да си остане в Бата. Според сведенията на местните хора, разстоянието до малкото градче ще преодолеят за около четири часа.

— Мислиш ли, че ще се справите сами? — попита Естебан.

— Абсолютно — кимна Джак. — Няма как да се изгубим. На картата е отбелязан само един път, дори аз мога да се ориентирам по нея…

— В такъв случай аз ще остана тук — рече Естебан. — Имам куп роднини, които бих желал да видя…

Когато се натовариха в микробуса и потеглиха, небето на изток беше започнало да просветлява. Джак беше на волана, с Уорън до себе си. Двете жени се настаниха на дървените пейки отзад. Придвижваха се в южна посока. С изненада установиха, че покрай пътя крачеха цели тълпи хора, устремили се към големия град. Повечето бяха жени и деца, върху главите на жените се поклащаха големи вързопи.

— Изглеждат бедни, но щастливи — отбеляза Уорън.

Повечето деца спираха и махаха с ръце към преминаващия покрай тях микробус. Младежът им отговаряше.

Не след дълго навлязоха в покрайнините на Бата. Бетонните сгради отстъпиха място на прости тухлени постройки със сламени покриви, боядисани в бяло. Ниски огради от тръстика очертаваха кошарите за добитък.

После къщичките останаха зад гърба им, от двете страни на пътя се издигна непробиваемата стена на сочнозелената джунгла.

Трафик почти нямаше, ако не се броят няколко тежки камиона, с които се разминаха. Микробусът силно се разклащаше от въздушната струя на движещите се с голяма скорост машини.

— Тези натискат педала здраво — промърмори с уважение Уорън.

Изминаха около двадесет и пет километра на юг и младежът разгърна картата на коленете си. Предстоеше им да минат през едно разклонение с обратен завой, което не биваше да пропускат, за да не губят време. Тук понятието пътни знаци очевидно не съществуваше.

Слънцето изгря и пътниците побързаха да си сложат тъмните очила. Пейзажът беше все така монотонен — гъста и непроходима джунгла, сред която тук-там се мяркаше по някоя примитивна хижа. Два часа след потеглянето си от Бата стигнаха до разклонението, което водеше към Кого.

— Тук пътят е значително по-добър — отбеляза Уорън, докато Джак натискаше газта по гладкия асфалт.

— Изглежда нов — кимна Джак. Досега се бяха движили по сравнително добра настилка, която обаче беше изпъстрена с многобройни кръпки.

Напуснаха крайбрежната ивица и се насочих на югоизток. Джунглата от двете страни на пътя стана още по-гъста. Започнаха леко изкачване, в далечината се виждаха полегати зелени хълмове.

Изневиделица ги връхлетя силна тропическа буря. Небето изведнъж се изпълни с тежки черни облаци, за броени минути денят се превърна в нощ. Дъждът плисна като плътна водна стена. Износените чистачки на микробуса не бяха в състояние да се справят с подобен потоп и Джак бе принуден да намали скоростта до тридесет километра в час.

Четвърт час по-късно слънцето надникна между рошавите краища на облаците и превърна пътя в димяща лента. Пред тях се появи стадо бабуни, които сякаш подскачаха направо сред облаците.

Изкачиха поредния баир и пътят изви на югоизток. След кратка консултация с картата Уорън обяви, че от крайната цел на пътуването ги делят някъде около тридесет километра. Взеха поредния завой и пред тях изведнъж се появи някаква бяла сграда, издигаща се сякаш в средата на пътя.

— Какво е това, по дяволите? — учуди се Уорън. — Няма начин да сме пристигнали…

— Според мен това е пропускателния пункт, за който говорихме снощи — промърмори Джак. — Стискай палци всичко да е наред, защото в противен случай ще се наложи да минем на план Б…

С приближаването си към странната постройка видяха, че от двете й страни са опънати високи прегради от преплетен метал, боядисани в бяло. Бяха поставени на релси и това им позволяваше да бъдат изтегляни за преминаването на превозните средства.

Джак натисна спирачката и микробусът спря на десетина метра от бариерата. От караулното излязоха трима войници, чиито униформи бяха идентични с онези, които бяха забелязали около самолета на летището в Бата. Но за разлика от колегите си, тези тук държаха автоматите си насочени право към колата.

— Това не ми харесва — промърмори Уорън. — Изглеждат ми съвсем като хлапета…

— Запази спокойствие — рече Джак, свали страничното стъкло и подвикна: — Здравейте, момчета. Хубав ден, нали?

Войниците не помръднаха, лицата им запазиха безразличното си изражение.

Джак понечи да ги помоли да дръпнат преградата, но в същия миг на прага на караулното се изправи още един човек. За изненада на пътниците в микробуса, той беше облечен в сако и бяла риза с вратовръзка. В задушната атмосфера на джунглата това им се стори пълен абсурд. Другата изненада беше, че мъжът не беше негър, а арабин.

— Мога ли да ви помогна? — хладно попита той.

— Надявам се — отвърна с широка усмивка Джак. — Тръгнали сме на посещение в Кого…

Арабинът погледна челното стъкло, явно търсейки някакъв пропуск.

— Нямаме пропуск — призна Джак. — Ние сме двама лекари, които проявяват интерес към научно-изследователската дейност в Кого…

— Как се казвате? — попита арабинът.

— Доктор Джак Степълтън. Идвам чак от Ню Йорк…

— Почакайте — рече арабинът и изчезна обратно в къщичката.

— Нещата се закучват — промърмори с крайчеца на устата си Джак и отправи една усмивка към войниците. — Колко да им предложа? Хич ме няма, когато става въпрос за подкупи…

— Тук парите сигурно означават много повече, отколкото в Ню Йорк — поклати глава Уорън. — Защо не опиташ да го шашнеш със сто долара? Разбира се, ако си склонен на подобна сума… Джак пресметна колко са сто долара във френски франкове и дръпна ципа на кесията, вързана около кръста му. Няколко минути по-късно арабинът отново се появи.

— Управителят каза, че не ви познава и не сте добре дошъл — обяви той.

— Жалко — промърмори Джак и протегна банкнотите, стиснати между показалеца и безименния пръст на лявата си ръка. — Много ви благодарим за помощта…

Арабинът огледа парите, протегна ръка и те изчезнаха в джоба му със светкавична бързина.

Джак го гледаше право в очите, но онзи не се помръдна. Изражението на лицето му беше неразгадаемо, вероятно поради гъстите мустаци, които покриваха значителна част от него.

— Малко ли му дадох? — объркано попита Джак и се извърна да погледне Уорън.

— Няма да се получи — рече с въздишка младежът.

— Искаш да кажеш, че ми взе парите, но въпреки това няма да ни пусне?

— Май да…

Джак отново насочи вниманието си към мъжа в черния костюм. Телосложението му не беше нищо особено — някъде към осемдесет килограма, но без излишни тлъстини. За момент се запита какво ли би станало, ако слезе от микробуса и го помоли да му върне парите. Отказа се от тази идея в момента, в който очите му се спряха на тримата войници с насочени автомати. Въздъхна, направи маневра и потегли обратно.

— Пфу! — обади се от задната седалка Лори. — Това хич не ми хареса!

— Така ли? — вдигна вежди Джак. — А какво да кажа аз?

— Какъв е план Б? — пожела да узнае Уорън.

Джак обясни намеренията си да тръгнат за Кого по море, от Акальонг. Накара Уорън да извади картата и да изчисли горе-долу колко време ще им отнеме пътуването до Акальонг, като вземе предвид разстоянието, изминато до момента.

— Около три часа, стига пътят да е добър — обяви Уорън.

— Проблемът е там, че ще трябва да се върнем доста назад, преди да поемем право на юг… Джак погледна часовника си.

— Сега е девет, значи ще бъдем там някъде около обед — пресметна той. — А разстоянието между Акальонг и Кого ще вземем максимум за един час, дори и с най-бавната лодка на света… Оставаме там час-два, после тръгваме обратно. Мисля, че ще можем да се приберем навреме. Какво ще кажете?

— Аз съм съгласен — рече Уорън.

— Има и друг вариант — подхвърли Джак и вдигна поглед към огледалцето за обратно виждане. — Връщаме дамите в Вата, а за Акальонг потегляме утре…

— Единственото ми притеснение са въоръжените до зъби войници — промърмори Лори.

— Това не е проблем — поклати глава Джак. — След като са разположили войници чак тук, в джунглата, в града те едва ли ще им бъдат необходими… Разбира се, в случай че се натъкнем на въоръжени патрули по брега, ще се наложи да мина на план В…

— Какъв е пък той? — вдигна вежди Уорън.

— Не знам — призна Джак. — Ще го оформим в движение. — Обърна се назад и попита: — А ти какво ще кажеш, Натали?

— Намирам авантюрата за възбуждаща и ще се присъединя към мнозинството — отвърна младата жена.

След едночасово пътуване стигнаха разклонението, при което трябваше да вземат решение. Джак отби встрани и изключи двигателя.

— Хайде, банда, време е за гласуване! — подхвърли той. — Бата или Акальонг?

— Мисля, че ще си скъсам нервите, ако те пусна сам — въздъхна Лори. — Значи тръгвам за Акальонг!

— Натали? — изви врат Джак. — Решавай, без да се влияеш от тези двамата смахнати!

— Идвам с вас — рече Натали.

— Окей — кимна Джак и включи на скорост. Микробусът изрева и пое по шосето за Акальонг.

 

Зигфрид стана от бюрото и пристъпи към прозореца с чаша кафе в ръка. Беше напълно объркан. Операцията в Кого беше в ход вече шеста година, но едва днес на пропускателния пункт се беше появила кола с чужденци, които изявяват желание да посетят града. Екваториална Гвинея никога не беше привличала туристи. Отпи глътка и се замисли. Дали има връзка между това необичайно събитие и посещението на Тейлър Кабот, президентът на „ГенСис“? И двете бяха колкото неочаквани, толкова и нежелани, главно поради възникналият неотдавна проблем с бонобите. Зигфрид не желаеше външни хора наоколо, докато този проблем не бъде решен. А в неговите очи такъв беше и президентът на „ГенСис“… Аурелио надникна да му съобщи, че навън чака доктор Реймънд Лайънс. Тоя тип също не го искам тук, извъртя очи комендантът, после въздъхна и каза:

— Нека влезе…

Реймънд се появи. Загорял и във форма, както винаги. Зигфрид му завиждаше за аристократичния външен вид, за двете здрави ръце.

— Открихте ли Кевин Маршал? — запита без предисловие новодошлият.

— Не — сухо отвърна Зигфрид, очевидно засегнат от грубия тон на доктора.

— Доколкото разбирам, той липсва вече четиридесет и осем часа! — сопнато рече Реймънд. — Искам да го откриете незабавно!

— Седнете, докторе! — предложи с остър тон комендантът.

Реймънд се поколеба. Не знаеше как да реагира на тази внезапна агресивност.

— Казах да седнете! — изръмжа Зигфрид.

Реймънд се подчини. Този бял ловец с ужасен белег през лицето и саката ръка излъчваше заплашителна властност, особено на фона на животните, които беше убил.

— Дайте да си изясним ситуацията веднага! — продължи със същия заплашителен тон Зигфрид. — Тук вие не можете да заповядвате! Тук вие сте гост, който трябва да се подчинява на моите заповеди, ясно?

Реймънд отвори уста да протестира, но премисли и замълча. Технически погледнато, комендантът беше прав.

— И след като си говорим прямо, нека ви попитам къде е моята премия — продължи Зигфрид. — Досега получавах парите си в момента, в който съответният пациент напуска Зоната и тръгва за Щатите…

— Това е вярно — сковано кимна Реймънд. — Но този път се наложи да посрещнем някои непредвидени разходи. Очаквам встъпителните вноски на нови клиенти. Вие ще си получите парите веднага след това.

— Не искам да мислите, че можете да ме разигравате, докторе! — изгледа го предупредително Зигфрид.

— Изобщо не си мисля подобни неща! — промърмори Реймънд.

— И още нещо… Можете ли по някакъв начин да ускорите отпътуването на шефа? В момента присъствието му в Кого е крайно неуместно. Като претекст бихте могъл да използвате здравословното състояние на пациента…

— Не виждам подобна възможност — поклати глава Реймънд. — Господин Кабот вече е информиран, че пациентът е в състояние да пътува. Какво повече бих могъл да му кажа?

— Измислете нещо — нетърпеливо го изгледа Зигфрид.

— Ще опитам — кимна Реймънд. — Но междувременно вие трябва да откриете Кевин Маршал. Отсъствието му силно ме тревожи. Опасявам се да не извърши някоя глупост…

— Предполагам, че се намира на „Кокосовия плаж“ в Габон — отвърна Зигфрид, доволен от промяната в тона на събеседника си.

— Сигурен сте, че не е на острова, така ли? — вдигна глава Реймънд.

— Не мога да бъда стопроцентово сигурен — призна Зигфрид. — Но по всеобщо мнение той не би могъл да се забави там и отдавна би трябвало да се е върнал… Четиридесет и осем часа не са малко време…

— Много бих искал да се появи — рече с въздишка Реймънд и се изправи. — Не мога да мисля и за него, присъствието на Тейлър Кабот ми е достатъчно. Да не говорим за цяла поредица от премеждия в Ню Йорк, които поставят под заплаха програмата ни.

— Ще продължим търсенето — увери с фалшиво съчувствие Зигфрид. Какво ли ще каже като разбере, че сме решили да приберем бонобите в центъра, запита се той. Защото всички проблеми бледнеят пред факта, че животните са започнали да се избиват помежду си.

— Ще измисля нещо във връзка с отпътуването на Тейлър Кабот — рече Реймънд и се насочи към вратата. — А вие бъдете така добър да ме информирате в момента, в който научите нещо за местонахождението на Кевин Маршал.

— Разбира се — кимна Зигфрид. В очите му проблесна задоволство. Човекът, който напускаше кабинета му, нямаше нищо общо с нафукания доктор, появил се преди минути на прага. После изведнъж се досети, че Реймънд е от Ню Йорк и хукна по стъпките на посетителя си. — Докторе, докторе! Реймънд спря и се обърна. — Случайно да познавате лекар на име Джак Степълтън? Кръвта се оттегли от лицето на Реймънд. — Я по-добре да се върнем в кабинета ми — забеляза реакцията му Зигфрид.

Затвори вратата след госта, заобиколи го и седна зад бюрото си. Реймънд моментално пожела да узнае как името на Степълтън се появява и тук. Обясненията на Зигфрид бяха кратки, направени с мрачен глас. Лично той се беше подготвил да съобщи новината за американския доктор на Тейлър Кабот, а не на Реймънд.

— Малко преди вашето пристигане получих изненадваща новина от нашия КПП… Дежурният мароканец спрял някакъв микробус с туристи, които изявили желание да разгледат обекта. Това ни се случва за пръв път, тук никога не са идвали неканени посетители. Зад волана на въпросното превозно средство е бил доктор Джак Степълтън от Ню Йорк.

Реймънд избърса потта от челото си, после прекара длан през гъстата си коса. В обърканото му съзнание се въртеше една единствена мисъл: това е невъзможно, това е някаква грешка! Вини Доминик отдавна е отстранил както Степълтън, така и колежката му Монтгомъри. А Реймънд не му позвъни, просто защото не желаеше да узнае подробностите. Беше дълбоко убеден, че подробностите са без значение, когато е платил двадесет хиляди долара в брой. Ако някой все пак би поискал мнението му, той със сигурност щеше да отговори, че телата на двамата патолози се люшкат по вълните на Атлантическия океан…

— Вашата реакция ме тревожи — сухо отбеляза Зигфрид.

— Надявам се, че не сте допуснали тук Степълтън и приятелите му — с усилие рече Реймънд.

— Разбира се, че не — кимна комендантът.

— А може би трябваше да го сторите — въздъхна гостът. — Така щяхме да се разправим с тях веднъж и завинаги. Джак Степълтън представлява огромна опасност за програмата ни. Имате ли възможност да отстраните този човек тук, в Зоната?

— Има, разбира се — отвърна с усмивка Зигфрид. — Просто ще предадем имената на групата на министъра на правосъдието, или на министъра на вътрешните работи, заедно с една внушителна сума в брой. Реакцията им ще бъде бърза и едновременно с това дискретна. Правителството на тази страна е готово да отстрани всяка заплаха срещу кокошката, която му снася златни яйца. Достатъчно е да се оплачем, че тези хора пречат на работата на „ГенСис“…

— Значи, ако се върнат, ще е по-добре да ги пуснете — отбеляза Реймънд.

— А ще ми кажете ли защо?

— Помните ли Карло Франкони? — отвърна с въпрос Реймънд.

— Нашият пациент?

Реймънд кимна с глава.

— Естествено, че го помня…

— Е, от него започна всичко — въздъхна Реймънд и започна да разказва заплетената история.

 

— Сигурно ли е това? — попита Лори, спряла подозрителен поглед на голямото кану, полуизтеглено на брега. Беше издълбано от един голям ствол, над мястото за пътниците беше опънато брезентово платнище. Отзад стърчеше стар извънбордов мотор, очукан и в доста окаяно състояние. Ако се съдеше по мазните отблясъци на водата около него, той положително изпускаше масло.

— Собственикът твърди, че два пъти на ден пътува до Габон — отвърна Джак. — На разстояние два пъти по-голямо от Кого.

— Колко наем плати? — обади се Натали. Преговорите между Джак и собственика на лодката продължиха почти половин час.

— Малко повече от очакваното — призна той. — Преди два дни някакви клиенти наели едно кану и не се върнали. Това вдигна цената…

— Повече от стотачка, или по-малко? — пожела да узнае Уорън, който също не беше впечатлен от външния вид на плавателното средство. — Ако е повече, значи си се минал…

— Хайде да прекратим този разговор! — отсече Джак. — Ако лодката не ви вдъхва доверие, веднага можете да се оттеглите…

Възцари се мълчание, членовете на компанията се спогледаха.

— Не съм кой знае какъв плувец — призна с въздишка Уорън.

— Уверявам те, че няма да се наложи да се намокриш — рече Джак.

— Тогава да тръгваме — склони чернокожият младеж.

— Дамите? — попита Джак и огледа двете си спътнички.

Натали и Лори неохотно кимнаха с глави. Обедното слънце немилостиво прежуряше. Дори тук, на брега, въздухът беше напълно неподвижен и тежък за дишане.

Джак настани жените на кърмата, за да се вдигне носа, после направи знак на Уорън и двамата започнаха да тикат пирогата по песъчливия бряг. Не след дълго тя се плъзна във водата, мъжете скочиха вътре и започнаха да гребат. На двадесетина метра от брега Джак се премести при извънбордовия мотор на кърмата и натисна ръчната помпа за подкачване на гориво, монтирана директно на резервоара. Като дете живееше край малко езеро в Средния запад и знаеше всичко за лодките и извънбордовите мотори.

— Това кану е много по-стабилно, отколкото изглежда — отбеляза Лори. Корпусът почти не се клатеше, въпреки резките движения на Джак.

— И дъното е сухо — добави Натали. — Много ме беше страх, че ще тече…

Уорън запази мълчание. Беше се хванал за борда, кокалчетата на ръката му белееха от напрежение.

За изненада на Джак моторът запали още на второто дърпане. Пирогата се втурна напред с неподозирана пъргавина. Поеха на изток, ветрецът в лицата им беше истинска манна небесна.

Бяха пристигнали в Акальонг по-бързо от очакваното, въпреки доста по-разбитата пътна настилка след отклонението за Кого. Движение нямаше, ако не се брои един невероятно претъпкан с хора микробус, който срещнаха на няколко километра от крайната си цел. Дори на покрива му се бяха покатерили два-трима души, стиснали парапетите на багажника с всичка сила.

Видът на Акалъонг предизвика усмивки по лицата на пътешествениците. Отбелязан на картата с плътния черен кръг, с който се маркираха големите градове, той се оказа една махаличка с шепа бетонни постройки, повечето, от които бяха мръсни кръчми и занемарени хотелчета. На входа на този „град“ имаше бетонна караулка с навес и плетени столове, върху които се бяха проснали няколко души с раздърпани униформи. Очите им равнодушно проследиха микробуса, никой не направи опит да го спре.

Но градът си беше град. Въпреки жалкия вид, на занемарените сгради, Джак и компанията му лесно намериха храна и вода, а след това и лодка, която да вземат под наем. С известно притеснение паркираха микробуса на метър от сградата на полицейския участък, надявайки се да го заварят там и когато се върнат от Кого.

— Колко време ще пътуваме според теб? — напрегна глас Лори, опитвайки се надвика острия пукот. Моторът работеше оглушително, тъй като се оказа, че част от ауспуховите тръби липсват.

— Един час — извика в отговор Джак. — Или двадесет минути, ако можем да вярваме на собственика на лодката… По всичко личи, че Кого се намира ей там, отвъд онзи нос…

Пресичаха широкото два-три километра устие на река Конго. Бреговете от двете му страни бяха гъсто залесени, от листата на дърветата се издигаха влажни изпарения. Поредната гръмотевична буря току-що беше отминала. По пътя насам ги бяха връхлетяли две, в бърза последователност една след друга.

— Дано не завали докато сме в лодката — въздъхна Натали.

Но Майката-природа не се съобрази с желанието й и само пет минути по-късно вече валеше като из ведро. Дъждовните капки бяха толкова тежки, че при съприкосновението си с речната вода вдигаха достатъчно високи пръски, за да обливат лодката. Джак намали оборотите на двигателя и побърза да се скрие под платнището при спътниците си. За приятна изненада на всички, то се оказа напълно непромокаемо и дрехите им останаха сухи.

Заобиколиха носа и пред очите им се разкри крайбрежната ивица на Кого. Пристанът беше изграден от тежки пресовани греди и нямаше нищо общо с паянтовите кейове на Акальонг. С приближаването си видяха, че част от него преминава в плаващ понтон.

Панорамата на Кого направи впечатление на всички. За разлика от безразборно разхвърляните постройки с ламаринени покриви, които доминираха в по-голямата част от Бата и цялото градче Акальонг, тук преобладаваха къщи в испански колониален стил с керемидени покриви и боядисани в бяло стени. Вляво, почти скрита сред буйната тропическа растителност, се белееше модерна електроцентрала. Присъствието й се забелязваше единствено заради неестествено високия комин.

Джак намали оборотите на двигателя. Грохотът стана поносим, вече можеха да се чуват. Към пристана бяха привързани няколко пироги като тази, в която се намираха. Издълбаните им стволове бяха претъпкани с рибарски мрежи.

— Радвам се да видя и други лодки — подхвърли Джак. — Опасявах се, че нашето кану ще стърчи тук като среден пръст.

— Онази модерна сграда трябва да е болницата — посочи с пръст Лори.

Джак проследи посоката и кимна с глава.

— Сигурно… Намира се точно там, където каза Артуро. А той знае най-добре, защото е участвал в строителството…

— Значи това е крайната цел на нашето пътуване.

— Предполагам — кимна Джак. — Поне за началото… Според Артуро, Животинският център се намира на няколко километра навътре в джунглата. Ще трябва да помислим как да се доберем до него…

— Градът е по-голям, отколкото очаквах — обади се Уорън.

— Чух, че бил стара испанска колония, реставрирана почти изцяло — рече Джак.

— Какво са търсили тук испанците? — учуди се Натали. — Наоколо няма нищо, освен джунгла…

— Отглеждали са кафе и кокосови орехи — поясни Джак. — Поне така пише в книгите, които изчетох. Но нямам никаква представа къде точно са отглеждали споменатите култури.

— Виждам войник! — съобщи с разтревожен глас Лори.

— И аз — промърмори Джак, докато очите му внимателно опипваха приближаващия се бряг.

Войникът носеше същите комбинезон в защитен цвят и червена барета като онези на пропускателния пункт. Крачеше лениво по павирания площад отвъд стената на пристана, с преметната през рамо пушка.

— Това означава ли, че преминаваме към план В? — иронично подхвърли Уорън.

— Още не — поклати глава Джак. — Той очевидно пази кея от нежелан достъп. Но я виж онзи бар „Чики“ отвъд площада… Доберем ли се дотам, ще бъдем свободни да вървим, накъдето пожелаем…

— Не можем да насочим кануто към брега и просто да слезем там — рече Лори. — Той несъмнено ще види това…

— Я виж колко е висок пристанът. Защо да не се натикаме под него? Зарязваме кануто там и отиваше пеша в бара… Какво ще кажете?

— Звучи добре — кимна Уорън. — Само дето няма начин да вкараме това корито под кея…

Джак се изправи и си проби път към един от прътите, които поддържаха брезента. Долният му край чезнеше в специална дупка, пробита в борда. Натисна го и той покорно се смъкна надолу.

— Страхотно! — ухили се той. — Това кану било кабрио!

Броени минути по-късно всички колове потънаха и брезентът се оказа на купчина в дъното на лодката. Пътниците започнаха да го тикат под дървените пейки.

— Собственикът няма да е доволен от нас — отбеляза Натали.

Джак насочи носа успоредно с брега, надявайки се кеят да ги скрие от любопитни очи откъм площада. Изключи мотора в момента, в който лодката се плъзна в сянката на дебелите греди, после вдигна ръка да предупреди спътниците си за опасността от напречните мертеци. Скоро носът се заби в пясъка с тихо поскърцване.

— Дотук добре — промърмори той и помогна на жените да слязат на брега. После двамата с Уорън издърпаха лодката на пясъка. — Ще вървим покрай тази стена — рече той и посочи бетонната основа на кея. — След края й просто излизаме на площада и тръгваме към бара.

Няколко минути по-късно влязоха в сумрачното заведение. Войникът на площада не им обърна никакво внимание. Или не беше ги видял, или просто не му пукаше.

Барът беше празен. Един чернокож мъж зад тезгяха съсредоточено режеше лимони и други цитрусови плодове. Джак посочи високите столчета и предложи да пият по едно по случай успешния край на пътешествието. Останалите с удоволствие приеха. Температурата в кануто беше неприятно висока, особено след като смъкнаха предпазния брезент.

Барманът се приближи и ги погледна с очакване. На ризата му беше окачена табелка с надпис Сатурнино. В противовес с името си, човекът беше весел и усмихнат. Носеше шарена, фабрично щампована риза, на главата му се поклащаше неизбежната сламена шапка — копие на онази, която носеше Артуро при посрещането им на летището.

Натали си поръча кока-кола с резенче лимон, останалите последваха примера й.

— Днес май нямате много работа — подхвърли Джак.

— До пет е така — кимна Сатурнино. — Но после се запълват всички места.

— Ние сме нови тук — информира го Джак. — Какви пари е най-добре да използваме?

— Можете и с разписки — рече човекът.

Срещнал предупредителния поглед на Лори, Джак поклати глава:

— Предпочитаме да си плащаме в брой — рече той. — Може ли с долари?

— Долари, франкове — все едно — кимна Сатурнино. — Къде е болницата?

— Ей там, малко по-нагоре по улицата — вдигна палец човекът. — Голямата сграда вляво от централния площад.

— С какво се занимават хората там? — попита Джак.

Сатурнино го изгледа така, сякаш не е с всичкия си.

— Как с какво? Лекуват болните…

— А има ли болни от чужбина, например от Америка?

— Не знам — сви рамене човекът, взе банкнотата от протегната ръка на Джак и се извърна към касовия апарат.

— Добър опит — похвали го шепнешком Лори.

— Щеше да е прекалено лесно — сви рамене Джак.

Освежена от ледените питиета, групата напусна заведението и тръгна към централния площад. Минаха на петдесетина метра от въоръжения войник, който продължаваше да не им обръща внимание. Уличката беше покрита с едри огладени камъни, от двете й страни се редуваха приятни плантаторски къщи, потънали в зеленина.

— Все едно, че сме на Карибите — отбеляза Лори.

След пет минути се озоваха на централния площад, очертан от стройни дървета. Ако не беше групата войници пред кметството, идилията на гледката щеше да е пълна.

— Охо! — подсвирна Джак. — Тия са цял батальон!

— Нали каза, че в града едва ли ще има войници, след като са завардили единствения път към него? — погледна го иронично Лори.

— Е, явно съм сбъркал — призна с въздишка Джак. — Но едва ли е наложително да им се представяме. Това пред нас трябва да е болничната лаборатория… Сградата започваше от площада и се губеше в далечината. Явно заемаше цял квартал. Входът й беше откъм площада, още един се виждаше малко по-надолу по улицата. Насочиха се към него, просто за да се разкарат от очите на войниците.

— Имаш ли отговор на евентуалните им въпроси? — загрижено го погледна Лори. — Не можем да влезем в болницата просто ей така…

— Ще импровизирам на място — рече Джак, отвори вратата и церемониално отстъпи встрани да пропусне приятелите си. Лори стрелна с поглед Уорън и Натали, от гърдите й излетя лека въздишка. Любезността на Джак не предвещаваше нищо добро.

Озовали се в просторния вестибюл, четиримата потръпнаха от удоволствие. Никога досега не бяха изпитвали такова удоволствие от действието на климатична инсталация. Помещението беше нещо като стая за почивка, с дебели килими на пода и удобни дивани. Една от стените беше заета от високи лавици с книги, от тях стърчаха подвижни рафтове, отрупани с впечатляваща колекция периодични издания — от „Тайм“ до „Нешънъл Джиографик“. Пет-шест души се бяха пръснали по удобните кресла, всички потънали в четене. На стената в дъното имаше остъклено гише, зад него седеше чернокожа жена в синя престилка. Вдясно беше площадката с асансьорите.

— Възможно ли е тези хора да са пациенти? — попита Лори.

— Добър въпрос — кимна Джак. — Но аз имам чувството, че не са… Изглеждат ми напълно здрави, настанили са се удобно. По-добре да поговорим с администраторката…

Явно притеснени от обстановката, Натали и Уорън безмълвно ги последваха. Джак почука на стъклото, жената вдигна глава и протегна ръка да го плъзне встрани.

— Извинете, не забелязах идването ви — рече тя. — Ще постъпвате ли?

— Не — рече Джак. — Засега тялото ми функционира нормално…

— Моля? — погледна го с недоумение жената.

— Тук сме, за да се запознаем с болницата, а не да ползваме услугите й — поясни Джак. — Ние сме лекари…

— Но това не е болницата — учудено го изгледа жената. — Това е пансионът… В болницата се влиза от главния вход на площада, или пък, ако тръгнете по онзи коридор вдясно. Виждате летящата врата, нали?

— Благодаря — кимна Джак.

— За нищо — отвърна жената, протегна врат и проследи отдалечаването на неочакваните посетители. После поклати глава и посегна към телефона.

Джак бутна летящата врата и попадна в далеч по-позната обстановка. Подът беше покрит с изкуствена материя, а стените — боядисани в резедаво, предпочитаният цвят за повечето здравни заведения по света. Във въздуха се носеше едва доловимата миризма на дезинфектанти.

— Това вече е нещо друго — промърмори той.

Озоваха се в помещение, чиито прозорци гледаха към централния площад. Между тях имаше висока врата, от която се излизаше навън. И тук обзавеждането се състоеше от удобни дивани и ниски кресла, но обстановката нямаше нищо общо с тази в съседната сграда. Единствената прилика беше гишето на администрацията — със същите като оттатък остъклени стени.

Джак отново почука. Жената, която дръпна стъклото, беше не по-малко любезна от колежката си.

— Имам един въпрос — рече Джак. — Ние сме лекари и искаме да знаем дали в момента имате пациенти за трансплантация…

— Имаме само един — объркано го погледна жената. — Казва се Хоръс Уинчестър. Стая 302, готов за изписване…

— Тъкмо навреме — кимна Джак. — Какъв орган му беше трасплантиран?

— Черен дроб — отвърна администраторката. — Вие от питсбъргската група ли сте?

— Не, от нюйоркската — отвърна Джак.

— Ясно — кимна жената, но от изражението на лицето й личеше, че нищо не й е ясно.

— Благодаря ви — приключи разговора Джак и побутна приятелите си към асансьорите в дъното.

— Късметът е на наша страна! — възбудено прошепна той. — Нещата се подреждат отлично! Може би ще бъде достатъчно да надникнем в болничния картон на споменатия пациент…

— Нима мислиш, че това ще е лесно? — вдигна вежди Лори.

— Права си — кимна Джак. — Тогава да си поговорим директно с пациента и да чуем какво ще ни каже…

— Хей, човече! — докосна го по рамото Уорън. — Мисля, че ще е по-добре ние с Натали да ви почакаме тук… Не сме свикнали да се мотаем из болници, ако разбираш какво имам предвид…

— Разбирам те много добре — кимна Джак. — Но мисля, че ще е по-добре да не се разделяме. Имам чувството, че ще се наложи да хукнем към кануто доста по-скоро от очакваното. ТИ разбираш ли какво имам предвид?

Уорън мълчаливо кимна с глава и Джак натисна копчето за повикване.

Камерън Макайвърс беше свикнал на фалшиви тревоги. Деветдесет процента от обажданията в Службата за сигурност се оказваха такива. По тази причина се появи в пансиона спокойно, без да бърза. Беше убеден, че става въпрос за поредния фалшив сигнал, но службата му изискваше да извършва рутинна проверка.

Насочи се към гишето, отбелязвайки обичайното спокойствие в залата за почивка. То почти го убеди, че и този път става въпрос за фалшив сигнал. Почука на стъклото, което безшумно се плъзна встрани.

— Здравейте, госпожице Уилямс — докосна периферията на шапката си той. По време на дежурство всички служители от отдела за сигурност, включително Макайвърс, носеха униформи в защитен цвят и шапки с широки периферии. От дясната страна на широкия му колан беше прикрепена служебната берета, а вляво — портативна радиостанция.

— Тръгнаха натам! — възбудено прошепна Корина Уилямс и махна с ръка към летящата врата, от която се влизаше в болницата.

— Успокойте се — рече Макайвърс. — За кого говорите?

— Не си казаха имената — припряно поясни Корина. — Бяха четирима, говореше само един. Каза, че е лекар…

— Хм-м — проточи Макайвърс. — И ги виждате за пръв път, така ли?

— Точно така. Появиха се без предупреждение и аз реших, че може би ще отседнат в пансиона… Нали вчера пристигнаха някакви нови хора? Но те казаха, че желаят да посетят болницата. Показах им пътя и веднага се насочиха натам…

— Бели ли бяха, или чернокожи? — попита Макайвърс и си помисли, че този път тревогата може да излезе и истинска.

— Наполовина — отвърна Корина. — Двама бели и двама чернокожи. По дрехите им личеше, че са американци.

— Разбирам — промълви Камерън и поглади брадата си. Бързо прецени, че вероятността четирима американци от работещите в Зоната да се появят тук с желанието да разгледат болницата, е равна на абсолютна нула.

— Този, с когото разговарях, спомена нещо странно за телесните си функции — добави Корина. — Не знаех какво да отговоря…

— Хм-м — рече отново Камерън. — Мога ли да използвам телефона ви?

— Разбира се — кимна момичето и вдигна апарата на гишето.

Камерън набра директния телефон на коменданта. Зигфрид вдигна веднага.

— Намирам се в пансиона — рече Камерън. — Случило се е нещо странно. Четирима непознати доктори са се представили на госпожица Уилямс с желанието да разгледат болницата…

Отговорът на Зигфрид беше гневна тирада на висок глас, която принуди началника на охраната да отмести слушалката от ухото си. Дори Корина направи гримаса и се дръпна настрана.

Камерън остави слушалката. Не чу цялата реч на коменданта, но смисълът й беше ясен: да събере подкрепления и да арестува неканените посетители. Разкопча кобура на беретата и придърпа радиостанцията. Отдаде няколко кратки заповеди, после се обърна и закрачи към болницата.

От стая 302 се разкриваше хубава гледка на изток, към централния площад и крайбрежната улица зад него. Джак и приятелите му я откриха без никакви затруднения. Никой не им попречи. Всъщност, в коридора на третия етаж нямаше жива душа.

Почука, но никой не отговори. Стаята беше празна, но очевидно обитаема. Телевизорът с вградено видео работеше, на екрана течеше някакъв стар филм с Пол Нюман. Завивките на болничното легло бяха леко измачкани, а на шкафа имаше отворен, полупълен с дрехи и лични принадлежности куфар. Отговор на загадката беше плисъкът на вода, долитащ откъм банята.

Джак изчака спирането на душа и отново почука. Хоръс Уинчестър отговори с едно „момент, моля“, а самият момент се проточи почти десет минути.

Пациентът се оказа нисък и набит мъж, прехвърлил петдесетте. Изглеждаше здрав и в добро настроение. Пристегна колана на хавлията си и се отпусна в стола до леглото с доволна въздишка.

— По какъв случай? — усмихна се на посетителите той. — За пръв път приемам толкова много гости…

— Как се чувствате? — попита Джак и премести един стол точно срещу насреща му. Уорън и Натали останаха в коридора, тъй като им беше неудобно да се натикат без покана в болничната стая. Лори пристъпи към прозореца и с безпокойство огледа войниците, струпали се под навеса на кметството. Единственото й желание беше час по-скоро да поемат обратно към лодката.

— Чувствам се страхотно! — отвърна с широка усмивка Хоръс. — Стана истинско чудо! Пристигнах тук полумъртъв и жълт като лимон. А я ме погледнете сега! Готов съм за трийсет и шест дупки на голф в някой от хотелите ми! Хей, не забравяйте, че всеки от вас е добре дошъл при мен, по всяко време на годината. Напълно безплатно! Вие карате ли ски?

— Карам — кимна Джак. — Но сега бих искал да поговорим за заболяването ви. Доколкото разбрах, тук ви е бил присаден черен дроб, нали така? Откъде е дошъл органът?

— Това да не би да е някакъв тест? — дяволито се усмихна Хоръс. — Излишно е да се тревожите, няма да кажа на никого. Изпитвам огромна благодарност към всички вас, свързани с програмата, и съм решил в най-скоро време да поискам нов двойник.

— Какво точно имате предвид под „двойник“? — попита Джак.

— Ама вие не сте ли от питсбъргския екип? — попита Хоръс и хвърли разтревожен поглед към Лори.

— Не, ние сме от нюйоркския екип — отвърна Джак. — И сме страхотно заинтригувани от вашия случай. Радваме се, че сте добре, а сме тук специално, за да научим нещо повече… — Разпери ръце с дланите нагоре, на лицето му се появи широка усмивка: — Целите сме слух! Бихте ли започнали от самото начало?

— Искате да знаете как се разболях? — объркано го погледна Хоръс.

— Не. Интересува ни как уредихте да ви трансплантират черен дроб тук, в Африка… Бих искал да чуя какво имате предвид, като споменавате за двойник. Може би са ви присадили орган на някаква маймуна?

На лицето на пациента се появи нервна усмивка.

— Хей, какво става тук? — попита той, отново изгледа Лори и премести поглед към Уорън и Натали, които продължаваха да висят пред открехнатата врата.

— Охо! — изведнъж прошепна Лори. — Група войници прекосяват площада и тичат насам!

Уорън взе разстоянието до прозореца на два скока и надникна навън.

— По дяволите, човече! — извика той. — Тези копелета наистина идват насам!

Джак се надигна, сграбчи пациента за раменете и заплашително се наведе над него.

— Ще бъда много разочарован, ако не отговорите на въпросите ми! — изръмжа той. — А когато съм разочарован, върша глупости! За какво животно става въпрос? Може би за шимпанзе?

— Идват към болницата! — извика Уорън. — Въоръжени са с калашници!

— Хайде, говори! — изръмжа Джак и разтърси раменете на пациента. — Шимпанзе ли беше?

— Бонобо — уплашено отвърна Хоръс.

— Вид маймуна, така ли?

— Да.

— Хайде, човече! — втурна се към вратата Уорън. — Трябва да се изнасяме!

— А какво означава двойник? — попита Джак.

— Няма време! — сграбчи го за ръката Лори. — Войниците всеки момент ще бъдат тук!

Джак с нежелание пусна раменете на пациента и се остави да бъде отведен към вратата.

— По дяволите! — оплака се той. — Бях толкова близо!

Уорън и Натали вече тичаха по централния коридор. Вратата на асансьора просъска и се отвори, на площадката се появи Макайвърс с изваден пистолет.

— Никой да не мърда! — извика той и насочи беретата си към Уорън и Натали. После дулото описа кръгообразно движение по посока на Джак и Лори. Проблемът беше там, че нарушителите се бяха разделили на две групи, които нямаше как да покрие едновременно.

— Ръцете на тила! — заповяда той. Четиримата побързаха да се подчинят. Но при всяко завъртане на дулото към Джак и Лори, Уорън правеше по една малка стъпка по посока на началника на охраната. — Не искам никой да пострада! — добави Камерън и отново извъртя дулото към чернокожия младеж.

Но Уорън вече беше успял да го вкара в обхвата на ритника си, направи едно мълниеносно движение напред и маратонката му влезе в съприкосновение с китката на Камерън. Пистолетът излетя от ръката му и се удари в тавана. Още преди да разбере какво става, той хлъцна и се строполи на пода, улучен от тежък ъперкът в корема, придружен от прав удар в носа.

— Радвам се, че за този мач сме в един отбор — ухили се Джак.

— Хайде, човече, нямаме време за глупости! — навъсено отвърна младежът. — Трябва да се изнасяме към лодката!

— Готов съм за всякакви оферти — рече Джак.

Камерън простена и се обърна по корем.

Уорън огледа коридора в двете посоки. Преди минута беше решил да бягат към дъното, но сега там се бяха събрали няколко медицински сестри и сочеха насам. Една стрелка на стената до асансьорите сочеше надолу, под нея с едри букви беше изписано ОПЕРАЦИОННА.

— Натам! — процеди младежът и се втурна към площадката.

— Но защо в операционната? — подвикна след него Джак.

— Защото никой няма да очаква това — отвърна Уорън, хвана за ръката втрещената Натали и я повлече към стълбището. Джак и Лори ги последваха. Вратата на Хоръс зееше отворена, но той самият се беше заключил в банята.

Операционният блок беше отделен от болницата посредством обичайните летящи врати. Уорън ги блъсна и се понесе напред с протегната ръка, като защитник по американски футбол. Джак и Лори тичаха след него.

В момента нямаше операции, стаята на реанимацията също беше празна. Осветлението беше изключено, светлина се виждаше само зад една открехната врата в дъното. Дочула глухия тропот на летящите врати, на прага се появи жена с хирургически комбинезон и шапчица за еднократна употреба върху косите. Като видя тичащите в нейна посока фигури, тя ахна и вдигна ръка пред устата си.

Осъзна се едва когато Уорън и приятелите му вече я бяха подминали.

— Хей, тук не се влиза с цивилни дрехи! — извика след тях тя. Но групата вече изчезваше зад летящата врата на клиничната ларобатория.

Жената се обърна и изтича към един телефон, прикрепен за стената.

Уорън удари спирачките. Коридорът пред тях се разделяше на две, под формата на буквата Т. В дъното вляво светеше червената лампичка на аварийния изход и той понечи да се втурне натам, но Джак го спря.

— Чакай!

— Какво има, човече? — нервно се извърна младежът.

— Това тук ми прилича на лаборатория — промърмори Джак, бутна вратата на съседното помещение и надникна вътре. Ченето му увисна от изненада. Никога не бе допускал, че в тази затънтена част на Африка може да има толкова модерно оборудвана лаборатория. Апаратурата беше последна дума на техниката, при това абсолютно нова.

— Хайде, Джак! — подвикна зад гърба му Лори. — Сега не е време за любопитство, трябва да се махаме оттук!

— Давай, човече! — обади се Уорън. — Забравяш, че ударих оня тип от охраната и той сигурно изгаря от желание за реванш!

— Вие вървете! — тръсна глава Джак. — Ще се видим при лодката.

Тримата му приятели си размениха тревожни погледи. Джак бутна вратата и влезе.

— Господи, Боже мой! — простена Лори. Едно е да проявяваш небрежност към собствената си безопасност, но съвсем друго да излагаш на риск и други хора.

— След секунда тук ще гъмжи от войници и охранители! — извика Уорън.

— Прав си — въздъхна Лори. — Вие бягайте, а аз ще се опитам да го измъкна…

— Не мога да ви оставя! — поклати глава Уорън.

— Мисли за Натали! — нервно извика Лори.

— Аз да не съм някаква глезла! — обади се обидено младата жена. — Заедно дойдохме тук, заедно ще си тръгнем!

— Добре — въздъхна Уорън. — Влезте там и се опитайте да измъкнете тоя шантав тип, а аз ще включа противопожарната аларма…

— Защо, за Бога? — погледна го объркано Лори.

— Стар трик, знам го още от ученическите си години — отвърна Уорън. — Когато си в опасност, предизвикай хаос. Колкото по-голям, толкова по-добре. Така получаваш някакъв шанс за измъкване…

— Добре, ще ти повярвам — кимна Лори, направи знак на Натали да я последва и се насочи към лабораторията.

Джак вече водеше оживен разговор с някаква лаборантка, облечена в дълга бяла престилка. Беше приятна жена с червена коса и обсипано с лунички лице. Смееше се от сърце на някаква шега, подхвърлена от него.

— Извинете — обади се Лори, положила всички усилия гласът й да прозвучи спокойно. — Джак, трябва да вървим…

— Лори, запознай се с Роланда Пфайфър — обърна се той. — Тя е от Хайделберг, Германия…

— Джак! — стисна зъби Лори.

— Роланда ми разказа много интересни неща — сякаш не я чу Джак. — Тя и колежките й работят върху проблемите на хистосъвместимостта на определени антигени… Вадят ги от един хромозом и ги поставят в друг, на съвсем същото място…

Натали пристъпи към прозореца, надникна към площада и се обърна с прибледняло лице.

— Положението става опасно! — напрегнато извика тя. — Току-що пристигна цял камион от онези араби с черните костюми!

В същия миг се включи противопожарната инсталация. Мощна сирена изпусна три последователни сигнала, а след тях прозвуча тенекиен глас: ВНИМАНИЕ! ПОЖАР В ЛАБОРАТОРИЯТА! МОЛЯ ЗА НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ ПО ЗАДНОТО СТЪЛБИЩЕ! ИЗПОЛЗВАНЕТО НА АСАНСЬОРИТЕ Е ЗАБРАНЕНО!

— Господи, какво става? — закърши ръце Роланда и механично започна да се оглежда за личните си вещи. Лори сграбчи раменете на Джак и силно го разтърси.

— Джак, опомни се! Трябва да се махаме оттук!

— Разбрах с какво се занимават! — усмихна се развълнувано Джак.

— Пет пари не давам с какво се занимават! — изкрещя извън себе си Лори. — Хайде, тръгвай!

Изскочиха в коридора. Там вече имаше и други хора, които объркано се оглеждаха. Някои душеха въздуха, други напрегнато подвикваха. Почти всички държаха в ръце личните си лаптопи.

Джак, Лори и Натали се смесиха с тълпата и спокойно се насочиха към аварийното стълбище. Уорън ги чакаше до вратата. Беше облякъл бяла престилка, в ръцете му имаше по една и за останалите от групата. За съжаление обаче само те носеха къси панталонки.

— Създали са нещо важно с тези маймуни, които наричат бонобо! — развълнувано съобщи Джак. — Ето го обяснението за странните резултати от ДНК-пробите!

— Какви ги дрънка? — раздразнено се извърна Уорън.

— Не питай, защото само това чака — предупреди го Лори.

— Чия беше брилянтната идея да се включи противопожарната аларма? — попита Джак.

— На Уорън — отвърна Лори. — Слава Богу, че поне един от нас не си е изгубил ума!

Стълбището ги изведе на паркинга до северната стена на сградата. Събрали се на малки групички, болничните служители оживено разговаряха и гледаха към покрива. Изпепеляващите лъчи на слънцето бяха превърнали асфалта в полуразтопена лава. В далечината се появи вой на противопожарна кола, който бързо нарастваше.

— Какво ще правим сега? — попита Лори. — Дотук добре, тъй като изобщо не вярвах, че ще се измъкнем от сградата…

— Ще тръгнем по улицата, после ще завием наляво — посочи с ръка Джак. — Една по-широка обиколка несъмнено ще ни изведе до пристанището…

— Къде изчезнаха войниците? — учуди се Лори.

— Ами арабите? — добави Натали.

— Вероятно ни търсят в болницата — ухили се Джак.

— Да тръгваме — подкани ги Уорън. — Скоро тези лаборанти ще се приберат обратно…

Закрачиха към ъгъла с преднамерено спокойствие, тъй като не желаеха да привличат вниманието. Никой от събралите се на паркинга хора не погледна след тях, тъй като в този момент се появи пожарната.

— Дотук добре — промърмори Джак.

Уорън стигна до ъгъла пръв. Изведнъж спря и вдигна ръка, после отстъпи крачка назад.

— Не можем да минем — промълви той. — В дъното на улицата са поставили бариера.

— Това означава, че вероятно са отцепили района — мрачно поклати глава Лори.

— Помните ли електроцентралата? — попита Джак. Останалите кимнаха. — Тя е построена специално, за да захранва болничния комплекс. Бас държа, че до нея се стига по някакъв тунел.

— Може би си прав — рече Уорън. — Но ние не знаем къде да го търсим. Освен това никак не ми се влиза обратно в болницата, където вече сигурно гъмжи от онези хлапета с калашниците!

— Тогава да прекосим площада — предложи Джак.

— Ами войниците? — смаяно го погледна Лори.

— Вероятно няма да са там, тъй като трябва да са в болницата…

— Логично — кимна Натали.

— Винаги можем да се предадем и да кажем, че съжаляваме — добави Джак. — Най-много да ни изритат с гръм и трясък. Аз вече научих каквото ми трябва и пет пари не давам за гостоприемството на тези типове…

— Шегуваш ли се? — изгледа го Лори. — Никой няма да се задоволи с извиненията ти. Забравяш, че Уорън нокаутира онзи тип и провинението ни е далеч по-тежко от нахлуване без покана…

— Това е така, но онзи тип ни заплашваше с пистолет, нали? Достатъчен повод да бъде обезвреден. Мисля, че ако се разделим с няколко по-едри банкноти от запасите ни във френска валута, нещата ще се уредят, както всичко в тази страна…

— Франковете не ни помогнаха при КПП-то — напомни му Лори.

— Добре де, права си — въздъхна Джак. — Но мисля, че това беше единичен случай…

— Трябва да предприемем нещо — обади се Уорън. — Пожарникарите вече махат на служителите да се прибират. Съвсем скоро ще се окажем сами на тоя шибан паркинг, дето прилича на сауна!

— Май си прав — промърмори Джак и си сложи тъмните очила. — Да опитаме да прекосим този площад преди да са се върнали войниците…

Отново направиха опит да вървят бавно, сякаш се разхождат. Стигнаха на няколко метра от тревата, когато зад гърба им настъпи някакво раздвижване. Обърнаха се и видяха как от входа на болницата изскачат неколцина араби в черни костюми и забързано си проправят път сред потока от хора, насочил се в обратна посока.

С развяни на вятъра вратовръзки и с пистолети в ръце, арабите изскочиха на паркинга и започнаха да се оглеждат с присвити очи. Зад тях се появиха и няколко войника, запотени от невероятната жега. Уорън замръзна на място, останалите сториха същото.

— Това не ми харесва — изръмжа младежът. — Тези шестимата разполагат с достатъчно огнева мощ, за да ограбят „Чейз Манхатън“!

— Приличат ми на ченгетата от сериала „Кийстоун“ — обяви Джак.

— Не виждам нищо смешно! — нервно го изгледа Лори.

— Колкото и странно да ви прозвучи, май ще се наложи да се върнем в болницата — обяви след секунда Уорън. — Ако продължаваме да стоим тук с тези бели престилки, арабите положително ще се запитат защо не бързаме да се прибираме…

Преди някой да реагира на предложението на младежа, вратата се отвори отново и на стълбите се появи Камерън, придружаван от двама мъже. Единият беше облечен като него и явно принадлежеше към охраната. Другият беше нисък и набит, с неподвижна дясна ръка. Той също беше облечен във военен комбинезон, но без отличителните знаци на другите двама.

— Май ще се наложи да прибегнем до варианта с извиненията — промърмори Джак.

Окървавената кърпичка, притисната към носа на Камерън, изобщо не попречи на зрението му. Видя групата веднага и ръката му се стрелна напред:

— Ето ги!

Мароканците и войниците реагираха светкавично. Разпръснаха се във верига и бързо заобиколиха нарушителите. Те от своя страна побързаха да вдигнат ръце пред насочените оръжия.

— Дали значката ми на медицински следовател може да ги впечатли? — попита шепнешком Джак.

— Я не прави повече глупости! — сряза го Лори. Камерън и придружителите му разбутаха войниците и се изправиха пред тях. — Бихме искали да се извиним за суматохата, която предизвикахме — започна Джак.

— Я млъквай! — направи крачка напред Зигфрид, огледа групата от всички страни, след което попита Камерън това ли са хората, които е срещнал в болницата.

— Без никакво съмнение! — изръмжа шефът на охраната и заби мрачен поглед в лицето на Уорън: — Надявам се, че ще ми позволите да се представя, сър…

— Разбира се — махна с ръка Зигфрид.

Камерън замахна и нанесе силен удар в челюстта на Уорън. Разнесе се звук, сякаш някой беше съборил телефонния указател на пода. От устата на Камерън излетя сподавено скимтене и той стисна наранения си юмрук. Уорън не помръдна, а вероятно дори и не примигна. Камерън изруга под нос и се дръпна крачка назад.

— Претърсете ги! — кратко заповяда Зигфрид. — Съжаляваме, че… — започна Джак, но онзи не го остави да довърши. Плесникът попадна в бузата му. Главата му се отметна встрани, кожата бързо почервеня.

Помощникът на Камерън бързо събра личните вещи на пленниците — паспорти, портфейли, банкноти и ключове за кола. Подаде ги почтително на Зигфрид, който бавно започна да ги проверява. Стигнал до паспорта на Джак, комендантът вдигна глава и заплашително изръмжа:

— Чувал съм, че обичаш да създаваш бъркотии! — Мисля за себе си по-скоро като за неотстъпчив в преговорите — отвърна Джак.

— Охо, пък и нахален! — изгледа го изпод вежди Зигфрид. — Ще видим колко си неотстъпчив като те предадем в ръцете на гвинейските военни власти!

— Не е ли по-добре да се обърнем към американското посолство? — попита с твърд глас Джак. — В крайна сметка ние сме държавни служители!

Зигфрид се усмихна, грозният белег на лицето му потрепна като жив.

— Американското посолство ли? — иронично подхвърли той. — Тук, в Екваториална Гвинея?! За твое нещастие то се намира чак на остров Биоко… — Обърна се към Камерън и остро нареди: — Вкарай ги в затвора! Мъжете отделно от жените!

Камерън щракна с пръсти към помощника си и му нареди да им сложи белезници. После се дръпна няколко крачки назад, заедно със Зигфрид.

— Наистина ли ще ги предадеш на гвинейците? — попита тихо той.

— Абсолютно! — кимна комендантът. — От Реймънд зная всичко за този Степълтън. Цялата група трябва да изчезне!

— Кога? — попита Камерън.

— Веднага след отпътуването на Тейлър Кабот. Дотогава нито дума на никого!

— Разбирам — кимна Камерън, докосна периферията на шапката си и тръгна след пленниците, които войниците вече водеха към сградата на кметството, под която се намираше градският затвор.