Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chromosome 6, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Коала“, София, 1999

 

First published in the United States

By G. P. Putnam’s Sons, New York

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Ню Йорк, 6 март 1997 г. 14.30 часа

Тестовете на Франкони изискваха още известно време. Джак си наложи да седне зад бюрото и да се заеме с купчината неприключени случаи. Работата постепенно го увлече и когато някъде към два и половина телефонът иззвъня, той с изненада установи, че е отхвърлил значителна част от нея.

— Доктор Степълтън? — попита женски глас с италиански акцент.

— Аз съм — отвърна Джак. — А вие вероятно сте госпожа Франкони…

— Точно така, Аймъджийн Франкони. Оставил сте запис да ви се обадя…

— За което много ви благодаря, госпожо Франкони. Преди всичко ми позволете да ви поднеса съболезнования по повод кончината на сина ви…

— Благодаря — отвърна Аймъджийн. — Карло беше добро момче. Не е вършил нищо от това, което му приписват вестниците. Работеше в Американската компания за пресни плодове, тук, в Куинс. Нямам идея откъде идват всички тези приказки за организирана престъпност. Вестниците сигурно си ги измислят…

— В днешно време вестниците пишат какво ли не — съгласи се Джак.

— Тази сутрин дойде един човек, който каза, че сте намерили тялото му…

— Надяваме се да е така — рече Джак. — По този повод ни трябваше кръвна проба от вас, благодарим за любезността да ни я предоставите.

— Попитах вашия човек защо да не дойда да го идентифицирам като предишния път, но той само сви рамене — подхвърли Аймъджийн.

Джак направи безуспешен опит да измисли някакво логично обяснение.

— Липсват някои части от тялото — отвърна в крайна сметка той, надявайки се този отговор да задоволи госпожа Франкони.

— О, така ли?

— Нека обясня защо си позволих да ви безпокоя — побърза да добави той, опасявайки се, че старата дама може да се обиди. — Пред следователя сте споменала, че след някакво пътуване здравословното състояние на сина ви значително се е подобрило. Спомняте ли си?

— Разбира се — отвърна Аймъджийн.

— Но не знаете къде точно е пътувал — добави Джак. — Така ли е?

— Да. Карло каза, че пътуването било частно и нямало нищо общо с работата му.

— А помните ли кога беше осъществено то?

— Приблизително — отвърна с лека въздишка Аймъджийн. — Преди пет или шест седмици.

— В страната, или в чужбина?

— Не знам. Каза само, че било частно.

— Ще ми звъннете ли, ако случайно откриете къде е пътувал? — попита Джак.

— Защо не? — отвърна възрастната жена.

— Благодаря ви…

— Хей, почакайте — спря го Аймъджийн. — Току-що си спомних, че малко преди да замине, Карло каза нещо доста странно… Каза, че ако не се върне, да знам, че много ме обича…

— Това изненада ли ви?

— Ами, да — отвърна госпожа Франкони. — Помислих си, че това са много хубави думи за една майка…

Джак благодари и затвори. В същата секунда телефонът отново иззвъня. Беше Тед Линч.

— Би ли отскочил тук, горе? — подхвърли той.

— Идвам веднага — отвърна Джак.

Завари Тед зад бюрото, почесвайки замислено главата си.

— Ако не те познавах достатъчно със сигурност щях да реша, че ме будалкаш! — отсече той и махна по посока на стола: — Сядай там!

Джак се подчини. В ръцете на Тед се виждаше купчина хартия от компютърни разпечатки, плюс множество проявени снимки, стегнати в черни гумени ластици. Всичко това се озова в скута му без никакво предисловие.

— Какво е това, по дяволите? — учуди се Джак и вдигна няколко целулоидни правоъгълника срещу светлината.

Тед се приведе през бюрото и започна да сочи определени зони върху снимките с върха на старомодния си молив:

— Това са резултатите от ДНК полимаркер-теста. А това — върхът на молива се прехвърли върху разпечатките — … са всички сравнителни характеристики на клетъчните ядра от МХС-областите при ДК-алфа теста…

— Моля те, Тед! — вдигна ръце Джак. — Говори на английски, ако обичаш! Знаеш, че в твоята област съм като пеленаче в гората!

— Хубаво — кимна Тед Линч. — Полимаркер-тестът показва, че ДНК на Франкони няма нищо общо с ДНК на черния дроб, частици, от който си намерил в тялото.

— Хей, това са добри новини! — вдигна глава Джак. — Значи наистина е имало трансплантация!

— Може би — колебливо отвърна Тед. — От друга страна ДК-алфа са напълно идентични, чак до последното клетъчно ядро!

— Какво означава това?

Тед безпомощно разпери ръце.

— Не знам — въздъхна той. — Нямам никакво смислено обяснение. Математически погледнато, това е напълно невъзможно. Искам да кажа, че шансовете за подобно съвпадение са толкова минимални, че не могат да бъдат взети под внимание. Става въпрос за идентичност на хиляди и хиляди базисни чифтове, които на всичкото отгоре се повтарят многократно, в дълги вериги. Абсолютна идентичност. Това може да се потвърди единствено чрез ДК-алфа теста, който е максимално прецизен…

— Важното в случая е, че все пак става въпрос за трансплантация — поклати глава Джак.

— Ако ме притиснат до стената, сигурно ще се съглася, че е трансплантация — кимна Тед. — Но никога няма да разбера как са открили донор с идентичен ДК-алфа. Подобно съвпадение влиза в областта на свръхестествените неща.

— А какво стана с митохондриалния ДНК-тест, който трябваше да потвърди, че удавникът е Франкони? — попита Джак.

— Господи, човек ти подаде пръст и ти веднага искаш да захапеш цялата ръка! — оплака се Тед. — Току-що взехме кръвната проба, налага се да почакаме за готовите резултати. И без това обърнахме лабораторията наопъки, за да посрещнем невъзможните ти срокове! Освен това трябва да ти призная, че много повече ме интересуват несъответствията между полимаркера и ДК-алфа теста! Това ми се случва за пръв път!

— Добре де, недей да си губиш съня — изправи се Джак и подхвърли купчината обратно в скута му. — Много съм доволен от това, което направи, и най-сърдечно ти благодаря. Това са резултатите, които ми трябваха. Ще те помоля за завъртиш един телефон, когато получиш резултатите от митохондрията…

На практика обаче изобщо не му пукаше за този последен тест. Най-сетне беше получил потвърждение на това, което отдавна подозираше. А рентгеновите снимки бяха достатъчни, за да докажат, че удавникът и Франкони са едно и също лице.

Влезе в асансьора. Трансплантацията най-сетне беше документално доказана, сега оставаше Барт Арнолд да разреши останалата част от загадката. Кабината се разклати и тръгна надолу, а той се запита за емоционалната реакция на Тед относно резултатите от ДК-алфа теста. Даваше си ясна сметка, че Тед не е от хората, които се вълнуват лесно. Следователно тези резултати трябва да са много необичайни, но за съжаление собствените му познания в тази област бяха твърде повърхностни, за да си състави лично мнение. Зарече се да си достави съответната литература и при първа възможност да попълни празнините…

Въодушевлението му се стопи в момента, в който влезе в кабинета на Барт. Криминологът говореше по телефона, но зърнал кой е на прага, той мрачно поклати глава. Джак изтълкува това като лоши новини и търпеливо приседна на дивана.

— Нямаше ли късмет? — попита той в момента, в който Барт остави слушалката.

— Страхувам се, че е точно така — въздъхна колегата му. — Много разчитах на ЦООН, но когато оттам ме увериха, че не са осигурили черен дроб на Франкони, който дори не фигурира в списъка на чакащите, веднага усетих как шансовете ни да открием донора рязко намаляват. Току-що разговарях с човек от Презвитерианската клиника към Колумбийския университет. Той отрече подобна трансплантация да е правена при тях. Същото ми казаха и почти всички останали клиники, които се занимават с подобен род операции. Никой не е чувал за Карло Франкони…

— Но това е невероятно! — възкликна Джак и накратко му разказа за тестовете на Тед Линч, категорично потвърждаващи трансплантацията.

— Не знам какво да кажа — безпомощно въздъхна Барт.

— Ако даден пациент не се е подложил на трансплантация нито в Европа, нито в Северна Америка, къде по дяволите го е направил?! — удивено прошепна Джак.

— Има и други възможности — унило подхвърли Барт. — Австралия, Южна Африка, дори и една-две латиноамерикански страни… Но от ЦООН ме предупредиха, че това е малко вероятно, сигурно за да не кажат невъзможно…

— Сериозно ли говориш? — погледна го с недоверие Джак. Не това се беше надявал да чуе.

— Загадката е пълна — кимна Барт.

— Проклет случай, мамка му! — изруга Джак и стана на крака.

— Възнамерявам да продължа търсенето — погледна го съчувствено криминологът.

— Ще ти бъда задължен…

Джак напусна етажа с усилващо се чувство на отчаяние. Не можеше да се отърве от мисълта, че пропуска нещо съществено, но не виждаше какво може да е то.

Възползва се от услугите на кафе-машината в залата за идентификации, която в този час на деня предлагаше по-скоро някаква утайка, отколкото освежителна напитка. Взе чашата в ръка и се качи в лабораторията.

— Извърших пробите — уведоми го Джон Деврайс. — Отрицателни са както за циклоспирин-А, така и за фК-506.

Джак беше съкрушен. Изправен пред началника на лабораторията, той безмълвно гледаше бледото му намръщено лице. Не знаеше кое е по-изненадващо — фактът, че Джон е направил пробите по най-бързия начин, или че резултатите са отрицателни…

— Сигурно се шегуваш! — промълви най-сетне той.

— Не ми е в стила! — отсече Джон.

— Но пациентът положително е вземал лекарства за потискане на имунната система, тъй като съвсем наскоро е бил подложен на чернодробна трансплантация! Възможно ли е резултатите да са погрешни?

— Не! — отсече Джон. — Правим задължителни проверки на всяка фаза от тестовете.

— Очаквах да намерим следи поне от едното лекарство — въздъхна Джак.

— Съжалявам, но не можем да нагласим резултатите според твоите очаквания — сухо рече Деврайс. — А сега ще ме извиниш, защото имам и друга работа!

Началникът на лабораторията пристъпи към някакъв апарат и започна да натиска бутоните, а Джак безмълвно го наблюдаваше. Измина една цяла минута, преди да му обърне гръб и да тръгне към коридора.

Сега вече го налегна истинската депресия. ДНК-пробите на Тед Линч влизаха в пълно противоречие с резултатите, получени от Джон Деврайс. Ако действително е имало трансплантация, Франкони задължително би трябвало да взема едно от двете най-добри лекарства за тази цел: циклоспирин-А или ФК-506.

Асансьорът го закара до петия етаж. Излезе от кабината и се насочи към хистологията, напразно опитвайки се да открие някакъв смисъл в това, което току-що бе научил.

— Я, ето го добрият стар доктор! — подхвърли на протяжното си ирландско наречие Морийн О’Конър. — Какво ти става, бе докторе? Само един случай ли ти е на главата, че си ни подгонил като овчарско куче?

— Не е един — въздъхна Джак. — Но за сметка на това този ще ме побърка… Какво стана с посявките?

— Няколко вече са готови… Ако искаш, можеш да ги вземеш, но май ще е по-добре да изчакаш цялата серия…

— Не мога да чакам — отвърна нетърпеливо Джак.

Морийн взе една кутийка с микроскопски стъкълца и му я подаде.

— Тук има ли и секции от черния дроб? — попита с надежда Джак.

— Една-две със сигурност — кимна Морийн. — Останалите ще ти изпратя по-късно. Джак кимна и тръгна към кабинета си. Чет беше на мястото си, потънал в работа.

— Здрасти, приятел — вдигна глава той. — Как е работата?

— Зле — въздъхна Джак и включи осветлението на микроскопа си.

— Проблеми около случая Франкони?

Джак кимна и се зае да търси чернодробните секции в кутийката. Откри само една.

— Все едно да очакваш от камъка да потече вода — мрачно промърмори той.

— Добре, че се върна — рече Чет. — Очаквам да ме потърси един лекар от Северна Каролина, който трябва да ми даде сведения за сърдечните заболявания на свой пациент. Но се налага да отскоча до фотографа, защото си правих снимки за паспорт. Нали ще ходя в Индия… Ще вдигнеш ли телефона вместо мен?

— Няма проблеми — кимна Джак. — Само ми дай името на пациента…

— Кларънс Потемкин — отвърна Чет. — Папката е тук, върху бюрото ми.

— Добре — промърмори Джак и постави самотната чернодробна проба под окуляра. После изведнъж се спря и вдигна глава. Колегата му отдавна беше напуснал кабинета, но последната му реплика го подсети за пътувания в чужбина. Вероятността Франкони да се е оперирал извън страната беше доста голяма, значи трябва да се разбере къде точно е пътувал през последните седмици от живота си.

Вдигна слушалката и набра номера на Градското полицейско управление. Помоли да го свържат с лейтенант-детектив Лу Солдано и се приготви да му остави съобщение.

Но за негова изненада в слушалката прозвуча гласът на самия Лу.

— Хей, радвам се да те чуя — рече детективът. — Помниш ли какво ти казах за фамилията Лучия, която най-вероятно е задигнала Франкони от моргата? Току-що получихме независимо потвърждение, че е станало точно така. Исках да го знаеш…

— Интересно — проточи Джак. — Но сега аз искам да ти задам един въпрос…

— Слушам те.

Джак обясни защо е склонен да вярва, че Карло Франкони се е подложил в чужбина на операцията по присаждането на черен дроб.

— Искам да знам възможно ли е да проверим дали Франкони действително е напускал страната — заключи той. — Чрез митницата, или по друг път… И ако е така, къде е пътувал.

— Това можем да проверим на две места — отвърна Лу. — В митницата и в Имиграционната служба. Второто е по-вероятно, разбира се, ако не е внесъл значително количество от някоя стока, която подлежи на обмитяване. Аз имам един приятел в Имиграционната служба, който ще ни предостави информацията веднага. Искаш ли да говоря с него?

— Непременно! — кимна Джак. — Не мога да чакам, този случай и без това ме подлуди!

— Нямаш проблеми — рече Лу. — Сутринта ти казах, че съм ти задължен, помниш ли?

Джак остави слушалката. Надеждата отново се появи, този път под съвсем различна форма. Въздъхна, приведе се напред и започна да нагласява фокуса.

 

Денят се разви далеч по-различно от очакванията на Лори. Беше планирала една аутопсия, но в крайна сметка направи две. След което Джордж Фонтуърт стигна до задънена улица с един случай на многобройни огнестрелни рани и тя изяви желание да му помогне. По този начин напусна „бокса“ малко преди три, без дори да е обядвала.

Преоблече се в цивилните си дрехи. На път за кабинета си мина покрай канцеларията на моргата и зърна Марвин, чиято смяна току-що започваше. Младежът се беше заел да оправя безпорядъка след нормалния работен ден. Свърна натам и надникна през отворената врата.

— Открихме рентгеновите снимки на Франкони — съобщи тя. — Оказа се, че обезглавеният удавник е именно той…

— Прочетох го във вестника — кимна Марвин.

— Това стана възможно единствено благодарение на рентгеновите снимки — добави Лори. — Радвам се, че не си пропуснал да ги направиш…

— Това ми е работата — сви рамене Марвин.

— Искам още веднъж да ти се извиня, че заподозрях немарливост от твоя страна…

— Няма нищо.

Лори се отдалечи на метър-два, после изведнъж се върна. Този път влезе в канцеларията и затвори вратата след себе си. Марвин въпросително я изгледа.

— Ще ми позволиш ли един въпрос, който ще си остане между нас? — попита тя.

— Защо не — отвърна с леко безпокойство Марвин.

— Ясно е, че съм любопитна как е било изнесено тялото на Франкони… По тази причина дойдох да си поговорим онзи ден. Помниш, нали?

— Разбира се — кимна Марвин.

— Същата нощ разговарях и с Майк Пасано — добави Лори.

— Чух…

— Обзалагам се, че си чул — въздъхна тя. — Но мога да те уверя, че не съм имала намерение да го обвинявам…

— Разбирам — отново кимна Марвин. — Но Майк понякога е доста чувствителен…

— Все още не мога да разбера как е бил измъкнат трупът. В моргата постоянно е имало човек — или Майк, или някой от охраната…

— Повярвай, че и на мен не ми е ясно — рече Марвин.

— Сигурна съм, че е така — кимна Лори. — Вярвам, че би споделил съмненията си, стига да имаше такива… Но искам да те попитам нещо друго. Убедена съм, че похитителите са били подпомогнати от вътрешен човек. Как мислиш, има ли някой от нашите служители, който може да бъде замесен в подобно нещо? Това е въпросът ми…

Марвин се замисли, после поклати глава:

— He.

— Вероятно е станало през дежурството на Майк — добави Лори. — Познаваш ли добре Пийт и Джеф, двамата шофьори на катафалките?

— Не — отвърна Марвин. — Виждал съм ги, дори съм разговарял с тях, но нямам впечатления… Просто работим в различни смени.

— Допускаш ли, че могат да бъдат заподозрени?

— Не повече, отколкото всеки друг — сви рамене Марвин.

— Благодаря ти — въздъхна Лори. — Надявам се, че не съм те притеснила…

— Няма проблем.

Лори замислено прехапа устни. Продължаваше да я измъчва чувството, че пропуска нещо.

— Имам една идея — внезапно обяви тя. — Би ли описал точно какво става при изписването на даден труп?

— Всичко ли? — изненадано я погледна младежът.

— Моля те — погледна го настоятелно Лори. — В общи линии съм запозната с процедурите, но никога не съм обръщала внимание на подробностите…

— Откъде да започна?

— От самото начало. От момента, в който ти се обадят от погребалната агенция…

— Окей — кимна Марвин. — Телефонът звъни, съобщават ми от коя агенция се обаждат и от кой труп се интересуват. С име и входящ номер…

— И толкоз, така ли? — попита Лори. — След това прекъсваш разговора…

— Не. Моля ги да почакат и набирам входящия номер на компютъра. Трябва да съм сигурен, че вие, патолозите, сте приключили с трупа, а и да видя къде точно се съхранява. — След което се връщаш на телефона и предаваш получените данни, така ли?

— Не, просто казвам, че всичко е наред и тялото е готово. Обикновено питам по кое време да ги очаквам. — После? — После изваждам тялото и проверявам входящия му номер. Оставям го на количка пред голямата камера. Винаги ги оставяме там, понякога няколко колички са наредени на опашка. Така улесняваме работата на шофьорите…

— А какво става след това?

— Ами идват и си ги прибират — сви рамене Марвин.

— Какво става, когато дойдат?

— Отбиват се тук за разписка. Всичко трябва да бъде документирано. В смисъл, че се разписват за приемането на трупа и ние вече нямаме нищо общо с него…

— След което отиваш да им предадеш трупа, така ли?

— Обикновено да. Но понякога си го прибират и сами. Вършили са го хиляди пъти…

— А не извършвате ли някаква последна проверка?

— Разбира се. Преди да натоварят трупа, винаги проверяваме още веднъж входящия номер и преглеждаме документите. Просто защото ще е доста конфузно, ако шофьорите сбъркат покойника, нали?

— Системата изглежда добра — кимна Лори. Проверките бяха напълно достатъчни, а това означаваше, че трупът на Франкони не би могъл да бъде изнесен по случайност.

— Действа безотказно вече няколко десетилетия — кимна и Марвин. — Разбира се, нещата много се улесниха след въвеждането на компютъра. Преди това се е работило само с входящо-изходящи журнали.

— Благодаря ти, Марвин.

— За нищо, док — усмихна се широко младежът.

Тръгна към кабинета си, но преди това се отби на втория етаж и срещу съответната монета получи един сандвич от автомата, поставен в коридора. Подкрепи се с него, после се качи на петия етаж. Вратата на Джак беше открехната, а самият той — ниско приведен над микроскопа.

— Нещо интересно? — подхвърли от прага тя. Джак вдигна глава и се усмихна.

— Много интересно — рече. — Искаш ли да хвърлиш едно око?

Лори пристъпи към бюрото и се наведе над окуляра.

— Прилича ми на чернодробна гранулома — обяви миг по-късно тя.

— Правилно — кимна Джак. — Това е проба от черния дроб на Франкони. По-скоро от остатъците, които успяхме да открием в трупа…

— Странно — промърмори Лори, без да се отделя от микроскопа. — Защо ще трансплантират инфектиран орган? Човек неволно допуска, че са пропуснали да прегледат донора както трябва… Много ли са тези микроскопични грануломи?

— Разполагам само с този срез — отвърна Джак. — Морийн всеки момент ще ми изпрати и останалите… Но съдейки по факта, че тук открих само една гранулома, общият им брой едва ли ще бъде прекомерно голям… Междувременно изследвах и една от замразените секции. Там се наблюдават множество малки кисти, които приличат на спукани балончета. На общия фон на черния дроб те с положителност могат да бъдат видени и с просто око. А това означава, че трансплантационният екип ги е пренебрегнал напълно умишлено…

— В същото време липсват данни за общо възпаление — добави Лори. — И организмът е понесъл трансплантацията добре.

— Даже много добре, ако питаш мен — поклати глава Джак. — Но това е друга тема. Я кажи, какво според теб е това под показалеца?

Лори вдигна ръка и нагласи фокуса на окуляра. Това, което видя, бяха няколко едва забележими точици базофилистична материя.

— Не знам — призна тя. — Може да бъде всичко, дори нещо изкуствено…

— И аз съм на същото мнение — въздъхна Джак. — Може би именно тези точици са причина за грануломата…

— Напълно възможно — изправи се Лори. — Но я кажи какво имаше предвид със забележката, че организмът е приел трансплантацията прекалено добре?

— Според заключението на токсикологичната лаборатория Франкони не е вземал никакви лекарства за потискане на имунните реакции — отвърна Джак. — На фона на тази информация мисля, че липсата на възпалителни процеси е истинско чудо.

— Сигурни ли сме, че става въпрос за трансплантация? — изгледа го Лори.

— Абсолютно — кимна Джак и накратко й разказа за откритията на Тед Линч.

Лори се изненада не по-малко от него.

— Не мога да си представя двама души с абсолютно еднакви ДК-алфа вериги, освен, ако не са еднояйчни близнаци — промърмори тя.

— Очевидно знаеш повече от мен по въпроса — въздъхна Джак. — До преди два дни не бях и чувал за ДК-алфа…

— Докъде стигна с мястото, където е била направена трансплантацията на Франкони? — попита Лори.

— Доникъде — помръкна Джак и й разказа за напразните усилия на Барт, а и за нощта, която сам беше изгубил в безплодни разговори с Европа.

— Пресвети Боже!

— В търсенето включих дори и Лу — добави Джак. — От майката на Франкони научих, че е ходил на нещо като санаториум, от който се върнал нов човек. Мисля, че именно тогава му е била направена трансплантацията. За съжаление тя няма представа къде точно е бил. Лу ще провери в Имиграционната служба дали е напускал страната…

— Ако някой може да ти свърши работа, това действително е Лу — кимна Лори.

— Между другото, той призна, че е подхвърлил информацията на медиите — рече с чувство за превъзходство Джак.

— Не ти вярвам! — стресна се Лори.

— Чух го от собствената му уста и очаквам извинение! — отсече Джак.

— Имаш го — въздъхна Лори. — Но съм дълбоко смаяна. Каза ли защо го е направил?

— Защото се надявал на раздвижване сред полицейските информатори. До известна степен наистина се получило — някакъв тип потвърдил, че трупът на Франкони бил отвлечен по заповед на фамилията Лучия…

— Пресвети Боже! — потръпна Лори. — Това започва да ми прилича на аферата Черино!

— Знам какво имаш предвид — кимна Джак. — Но този път става въпрос не за очи, а за черен дроб!

— Не допускаш, че на територията на САЩ действа клиника за нелегално присаждане на органи, нали?

— He — поклати глава Джак. — В този бизнес без съмнение има страшно много пари, но проблемът е в доставките. Над седем хиляди души в тази страна чакат трансплантация на черен дроб, но твърде малко от тях разполагат с достатъчно пари, за да направят подобно начинание финансово привлекателно…

— Завиждам на категоричността ти — рече Лори. — Напоследък основната движеща сила на американската медицина е печалбата…

— Да не забравяме, че в нея се хвърлят огромни средства — възрази Джак. — В същото време твърде малко богаташи се нуждаят от трансплантация на черен дроб и евентуалната инвестиция в подобна клиника няма как да се изплати. Да не говорим за проблема с донорите… А дори да допуснем, че някой ще се хвърли в подобно начинание, резултатите ще бъдат твърде рисковани и твърде несигурни. Никой бизнесмен няма да си вложи парите в подобно нещо, независимо от степента на своята алчност!

— Сигурно си прав — кимна Лори.

— Убеден съм, че в случая става въпрос за нещо съвсем различно — продължи Джак. — Необяснимите явления са прекалено много — от ДК-алфа теста, до странния факт, че Франкони не е вземал лекарства за потискане на имунните реакции. Пропускаме нещо съществено, изплъзва ни се ключът към разрешаване на загадката…

— Каква реч! — усмихна се Лори. — Все пак се радвам, че възложих случая именно на теб.

— Не зная дали да ти благодаря — направи гримаса Джак. — Защото всичко това наистина ми скъса нервите… Но стига толкова. Снощи, докато играех баскетбол, Уорън спомена, че Натали питала за теб… Искаш ли този уикенд да излезем с тях? Ще отидем на кино, а след това ще похапнем някъде. Разбира се, ако не са заети…

— С удоволствие — отвърна Лори. — Надявам се каза на Уорън, че и аз питам за тях…

— Казах му — кимна Джак. — Не искам да се връщам на старата тема, но все пак ми се ще да те попитам докъде стигна с вътрешното разследване… Информацията на Лу за намесата на известна престъпна фамилия е полезна, но на нас ни трябват подробностите…

— За съжаление доникъде — призна с въздишка Лори. — Цял ден бях в бокса, едва преди малко се освободих. Не изпълних нито една точка от предварителната си програма.

— Жалко — криво се усмихна Джак. — Липсата на напредък в моето разследване ме накара да се надявам на помощта ти…

Разбраха се да уточнят по телефона подробностите по планираното излизане през уикенда и Лори тръгна към кабинета си. Седна зад бюрото и добросъвестно разгърна първата папка от купчината с недовършени заключения. Но веднага разбра, че ще й бъде трудно да се концентрира.

Признанието на Джак, че е разчитал на нейните умозаключения, я накара да се почувства виновна. Досега би трябвало да има готова хипотеза относно начина, по който тялото на Франкони е напуснало моргата. А фактът, че Джак работи като луд върху случая, я изпълваше с желание да удвои собствените си усилия.

Извади чист лист хартия и се зае да записва онова, което беше научила от Марвин. Интуитивно усещаше, че тайнственото отвличане на Франкони е пряко свързано с двата трупа, изнесени през същата нощ. А сега, след като Лу потвърди участието на фамилията Лучия, вече беше абсолютно убедена, че погребална агенция „Сполето“ е забъркана по някакъв начин…

Реймънд остави слушалката и вдигна очи към появилата се на прага Дарлийн.

— Какво стана? — попита тя. Русата й коса беше стегната в конска опашка и изглеждаше много секси в спортния екип, с който въртеше велоергометъра в съседната стая.

— Нещата май започват да се оправят — облегна се в креслото той и на устните му се появи нещо като усмивка. — Току що разговарях с оперативния директор на „ГенСис“ в Масачузетс. Самолетът е готов и утре вечер отлитам за Африка. Ще има едно междинно кацане за дозареждане, но все още не зная къде точно…

— Ще вземеш ли и мен? — попита с надежда Дарлийн.

— Страхувам се, че това е невъзможно, скъпа — отвърна той и хвана ръката й. Изпита разкаяние за лошото си поведение през последните два дни. Нежно я придърпа към себе си и я накара да седне в скута му. За което моментално съжали, защото в крайна сметка Дарлийн беше доста едра жена. — На връщане ще бъдем много хора, защото трябва да приберем пациента и хирургическия екип — поясни той с леко зачервено лице.

— Никога не ме вземаш със себе си! — нацупи се Дарлийн.

— Следващият път — рече той и й напомни да стане с леко потупване по гърба. — Това ще бъде съвсем кратко пътуване — отивам и веднага се връщам. Няма да има време за никакви развлечения.

Дарлийн избухна в плач и побегна навън. Реймънд понечи да я последва, но кратка справка с настолния часовник го накара да промени намеренията си. Минаваше три следобед, което означаваше, че в Кого е девет. Сега беше най-удобното време да поговори със Зигфрид. Позвъни на домашния номер на коменданта и прислужницата побърза да го свърже.

— Наред ли е всичко при вас?

— Абсолютно — отвърна Зигфрид. — Състоянието на пациента е отлично.

— Много добре — кимна доволно Реймънд.

— Това означава ли, че можем да очакваме обичайните премии за успешна трансплантация?

— Разбира се — потвърди Реймънд, макар отлично да знаеше, че този път ще има закъснение. Трябваше да събере двадесет хиляди в брой за Вини Доминик, а след това да мисли за премиите. Вероятно щеше да ги изплати едва след следващата начална вноска. — А Кевин Маршал? — попита на глас той.

— Всичко е нормално — отвърна Зигфрид. — Ако не броим втория опит на компанията да се добере до мястото за прехвърляне…

— Това съвсем не ми звучи нормално — отбеляза Реймънд.

— Спокойно — рече Зигфрид. — Върнали се да търсят марковите слънчеви очила на Мелани Бекет, но попаднали под огъня на войниците, които бях оставил на пост… — Комендантът гръмогласно се разсмя.

Реймънд го изчака да се успокои и попита:

— Какво е толкова смешно?

— Онези чернокожи тъпаци пръснали задното стъкло на Мелани и тя беше бясна — поясни Зигфрид. — Но желаният ефект беше постигнат и едва ли някой от тях ще припари отново там…

— Да се надяваме — промърмори Реймънд.

— Освен това днес следобед изпих едно питие в компанията на двете жени. Останах с впечатлението, че нашият свенлив научен работник има много по-приятни ангажименти от разните му там пушеци…

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че няма да има нито време, нито енергия да се занимава с Изла Франческа — засмя се Зигфрид. — Двете мадами явно нямат нищо против удоволствията, които предлага една тройка…

— Сериозно?! — учуди се Реймънд. Беше готов да заложи главата си, че Кевин Маршал не си пада по подобен вид забавления. По време на кратките контакти помежду им младият учен изобщо не бе проявявал интерес към противния пол. Затова предположението на Зигфрид му се стори абсурдно.

— С такова впечатление останах — продължаваше да се смее Зигфрид. — Мацките крояха съвсем конкретни планове как ще го побъркат… Бяха тръгнали на вечеря при него. Живея само на няколко метра от къщата му и мога да се закълна, че това е първата вечеря, която дава, откакто е тук…

— Мисля, че трябва да сме благодарни на подобен развой на събитията — отбеляза Реймънд.

— Или да изпитваме завист — отново се разкикоти комендантът, а Реймънд изпита желание да си запуши ушите.

— Обаждам се да те предупредя, че утре вечер излитам — смени темата той. — Не зная кога ще бъда в Бата, тъй като все още не е уточнено мястото на дозареждането с гориво. Ще ти звънна оттам, или пък ще използвам радиовръзката в самолета…

— Кой друг ще пътува с теб? — попита Зигфрид.

— Предполагам, че никой. На връщане ще бъдем доста народ.

— Ще те чакаме.

— Довиждане — рече Реймънд и понечи да прекъсне, но гласът на Зигфрид го спря.

— Ще донесеш ли премиите? — попита комендантът.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Реймънд и побърза да затвори. Постоя малко неподвижно, после смаяно поклати глава. Все още не можеше да възприеме промяната в поведението на Кевин Маршал.

— На този свят всичко е възможно! — рече накрая той, стана и напусна кабинета. Искаше да утеши Дарлийн. Начинът за това му беше отдавна известен — покана за вечеря в нейния любим ресторант…

Джак буквално обърна наопъки единствения чернодробен срез, който беше получил от Морийн. Прибягна дори до специалния маслен обектив, с който дълго се взира в базофиличните точици, покрили нагъсто дъното на мехурчето-гранулома. Все още не можеше да определи нито какво е тяхното значение, нито клетъчната им структура.

Изгребал до дъно познанията си по патология и хистология, той реши да занесе пробата в патологическия отдел на Нюйоркската университетска болница. В същия момент иззвъня телефонът. Беше междуградски разговор от Северна Каролина — онзи, който очакваше Чет. Джак зададе предварително подготвените въпроси и прилежно си записа отговорите. После остави слушалката и свали якето си от канонерката с архивите. Навлече го, измъкна стъкълцето изпод микроскопа и понечи да излезе, но телефонът отново го спря.

— Бинго! — екна в слушалката гласът на Лу Солдано. — Имам добри новини за теб!

— Цял съм слух! — промърмори Джак, смъкна якето и приседна на ръба на стола.

— Току-що се обади приятелят ми от Имиграционната служба — започна Лу. — При първото обаждане ме накара да почакам на телефона и веднага набра името на Франкони на компютъра си. Две секунди по-късно вече разполагаше с информацията: Карло Франкони е влязъл в страната точно преди тридесет и седем дни — на двадесет и девети януари, през КПП Титърборо в Ню Джърси.

— За пръв път чувам това име — отбеляза Джак.

— Частно летище — поясни Лу. — С възможности да приема главно турбовитлови самолети, но редовно използвано от реактивните самолети на разни частни компании поради близостта му до града.

— С такъв самолет ли е летял Франкони? — вдигна вежди Джак.

— Не знам, но разполагам с позивните му — отвърна Лу. — Знаеш ги — онези цифри и букви, дето ги изписват на корпуса или на опашката… Нашите са Н-69СУ…

— А знаят ли откъде е пристигнал този самолет? — попита Джак, докато си записваше инициалите.

— О, да, дестинацията задължително се вписва в полетните журнали — отвърна Лу. — Нашият човек е долетял от Лион, Франция.

— Не може да бъде! — поклати глава Джак.

— Така е записано в компютъра — рече Лу. — Защо да не може да бъде?

— Защото рано тази сутрин разговарях с френската асоциация за разпределение на органи — отвърна Джак. — При тях няма регистриран американец на име Франкони. Освен това категорично отричат да са изпращали органи в чужбина, тъй като имат огромен списък френски граждани, чакащи за трансплантация.

— Информацията на Имиграционната служба трябва да отговаря на плана за полет, който всеки екипаж е длъжен да предостави във фАА[1] и в нейния европейски еквивалент — възрази Лу. — В това съм абсолютно сигурен.

— Как мислиш, възможно ли е твоят приятел в Имиграционната служба да има лични контакти във Франция? — попита Джак.

— Няма да се учудя — отвърна Лу. — Той заема доста отговорен пост и е длъжен да поддържа контакти с много страни по света. Мога да го попитам… Но защо задаваш подобен въпрос?

— Бих искал да узная точната дата, на която Франкони е пристигнал във франция — поясни Джак. — А също така и на какъв адрес е отседнал там. Предполагам, че това няма да е много трудно, тъй като чужденците извън Европа обикновено попълват адресни карти във всеки хотел…

— Окей, ще видя какво мога да направя — рече Лу. — Ще му позвъня веднага, а след това ще те потърся пак…

— И още нещо — подхвърли Джак. — Можем ли да разберем кой е собственик на Н-69СУ?

— Това е лесно — отвърна Лу. — Достатъчно е да позвъниш на Контролния център на ФАА в Оклахома сити. Или да оставиш на мен, защото там също имам един познат…

— Исусе! — рече с уважение Джак. — Ти май разполагаш с познати точно там, където трябва!

— Въпрос на професия — засмя се Лу. — Непрекъснато си правим взаимни услуги. Ако трябва да чакаме официалните канали, отдавна да са ни изгонили за некадърност!

— Възнамерявам да се възползвам от мрежата ти — обяви Джак. — Значи да звъня на моя човек във ФАА, така ли?

— Ще ти бъда много задължен.

— Няма за какво, приятел — подхвърли жизнерадостно Лу. — Имам чувството, че помагайки на теб, помагам и на себе си. Признавам, че изгарям от нетърпение да реша тоя шибан случай, от който може би зависи службата ми…

— Сега излизам, защото трябва да отскоча до Университетската болница — рече Джак. — Какво ще кажеш да те потърся след половин час?

— Няма проблеми — рече Лу и затвори.

Джак поклати глава. Както всичко свързано с този случай, информацията на Лу беше колкото изненадваща, толкова и объркваща. Франция беше последната страна на света, която бе очаквал да бъде посетена от Франкони.

Навлече якето си за втори път и побърза да напусне кабинета. Университетската болница беше на две крачки от моргата, затова реши да иде пеша. Десет минути по-късно вече беше в оживеното фоайе на големия медицински център.

Асансьорът го понесе нагоре, към Патологическия отдел. Надяваше се да завари доктор Питър Мейловар — един от всепризнатите авторитети в професията, който, въпреки своите осемдесет и две години, беше най-опитният патолог, когото Джак познаваше.

— Професорът е в лабораторията, както обикновено — поясни прекалено заетата секретарка. — Знаете къде е, нали?

Джак кимна и се насочи към една солидна двойна врата с матирани стъкла, отвъд която се намираше лабораторията, известна с прозвището „леговището на Мейловар“. Почука, изчака няколко секунди и натисна бравата. Професорът беше вътре, наведен над любимия си микроскоп, физическата му прилика с Айнщащн беше поразителна: същата буйна бяла коса и гъсти мустаци. А стойката на тялото му беше такава, сякаш моделирана специално за работа с микроскоп — приведена до крайност, но не прегърбена. Годините бяха нанесли известни поражения единствено върху слуха му.

Мейловар приветства появата на Джак с леко сумтене, а очите му веднага се плъзнаха към стъкълцето с чернодробния срез. Този човек обичаше да търсят помощта му при заплетени случаи и Джак редовно се възползваше от тази му слабост.

Подаде му пробата и понечи да разкаже с няколко думи за какво става въпрос, но Мейловар вдигна ръка. Ръката му измъкна пробата, с която се беше занимавал до момента, и ловко тикна под окуляра стъкълцето на Джак. В продължение на една минута в лабораторията цареше пълна тишина.

После доктор Мейловар вдигна глава, пусна с пипетката капчица олио върху пробата и щракна копчето на масления обектив. Новото изследване продължи още една минута.

— Интересно! — промърмори той и хвърли кос поглед по посока на Джак. Това беше най-големият комплимент в речника му. — Виждам малка гранулома на черния дроб, а в съседство следи от още една… — Говореше прекалено високо, като повечето хора, които имат проблеми със слуха. — Спирайки вниманието си на въпросната гранулома виждам нещо като мерозоити, но не мога да бъда стопроцентово сигурен…

Джак кимна с глава. Мерозоити очевидно бяха онези едва забележими базофилични точици, които сам беше видял в дъното на грануломата.

Доктор Мейловар вдигна слушалката и помоли някакъв свой колега да отскочи до лабораторията. След броени минути на прага се появи висок и слаб афро-американец с дълга бяла манта и сериозно лице. Професорът го представи като доктор Колин Озгуд, началник на паразитологията.

— Моля те за мнение, Колин — рече той и махна с ръка по посока на микроскопа.

Доктор Озгуд се забави няколко секунди повече от професора.

— Със сигурност става въпрос за паразитно образувание — рече той, без да се отделя от окуляра. — Мерозоити от непознат за мен тип. Или са ново поколение, или не се срещат при човека. Препоръчвам ви да вземете мнението и на доктор Ландър Хамърсмит…

— Добра идея — кимна Мейловар и се извърна към Джак: — Ще ни оставите ли пробата до утре? Още сутринта ще я покажа на доктор Хамърсмит…

— Кой е доктор Хамърсмит?

— Специалист по ветеринарна патология — поясни доктор Озгуд.

— Нямам нищо против — кимна Джак. Изобщо не му беше минало през ума да покаже пробата на ветеринарен патолог.

Благодари на двамата си колеги, върна се в канцеларията на секретарката и помоли да използва телефона.

— Хей, добре, че се обади — зарадва се Лу. — Добрах се до доста любопитни неща. Преди всичко самолета… Доста си го бива, защото е Г-4… Това говори ли ти нещо?

— Не — призна с леко притеснение Джак.

От тона на приятеля му личеше, че очаква едва ли не благоговение.

— „Гълфстрийм-4“ — поясни Лу. — Ролсройсът на частните корпоративни самолети. Цената му е някъде към двайсет милиона долара.

— Впечатлен съм — рече Джак.

— И трябва да бъдеш — посъветва го Лу. — Сега да видим и другото… А, ето го: самолетът е собственост на компанията „Алфа Ейвиейшън“ от Рино, щат Невада. Да си чувал за нея?

— Не съм — отвърна Джак. — А ти?

— И аз не съм — призна Лу. — Вероятно става въпрос за лизингова организация. Чакай сега… Аха, това може би ще ти се стори интересно… Моят човек от Имиграцията звъннал на френския си колега у дома, ако щеш вярвай! Попитал го за ваканцията на Франкони в родината му и познай какво е станало!… Тоя бюрократ очевидно има връзка със службата си посредством персонален компютър…

— Не ме дръж на тръни! — примоли се Джак, след като приятелят му нарочно млъкна.

— Франкони изобщо не е посещавал Франция! — извика победоносно Лу. — Или е бил там с фалшив паспорт, под друго име. Тамошните власти нямат сведения за влизане или излизане на човек с такова име!

— Тогава какво ще кажеш за достоверността на полетния план на нашето самолетче? — попита остро Джак. — Отбивало ли се е до Лион, или не?

— Хей, не ставай заядлив! — рече обидено Лу.

— Не съм заядлив. Просто ти напомням нещо, което заяви преди не повече от половин час: че планът на полета и информацията на Имиграционните власти трябва да съвпадат…

— Но те съвпадат! — бързо отвърна Лу. — фактът, че самолетът е летял до Лион съвсем не означава, че някой е слязъл там. Може би става въпрос за обикновено дозареждане с гориво…

— Виж, за това не бях помислил — призна Джак. — Как можем да проверим?

— Чрез моя човек във ФАА, предполагам — отвърна Лу.

— Много добре. Аз тръгвам за моргата, след четвърт час съм в кабинета си… Да ти звъня ли, или ти ще ме търсиш?

— Аз — рече Лу.

 

Лори си записа всичко, което чу от Марвин във връзка с процедурите около предаването на труповете на погребалните агенции. После сложи листа встрани и се опита да върши друга работа. Половин час по-късно отново го придърпа пред себе си. При втория прочит й направи впечатление колко често се повтаря изразът „входящ номер“. Не се учуди, разбира се. За мъртъвците входящите номера са това, което за живите са номерата на социалната им застраховка. С тяхна помощ моргата идентифицира хилядите трупове, които минават през нея, и оформя съответните документи. Входящият номер е първото нещо, което получава всеки труп, докаран в Съдебна медицина. Той е отбелязан на съответна метална табелка, прикрепена към един от палците на краката.

Съсредоточила вниманието си върху думата „входящ“, Лори с изненада установи, че не би могла да й даде точна дефиниция. Беше я приела като един от атрибутите за всекидневна употреба, без да се замисля над смисъла й. Тя фигурира върху всеки лабораторен анализ или заключение, върху всеки комплект рентгенови снимки, върху рапортите на медицинските следователи. И в много отношения е далеч по-важна от действителното име на жертвата.

Свали от лавицата дебелия речник „Америкън Херитидж“ и потърси точната дефиниция на думата. Бяха няколко, но нито една не отговаряше на контекста, използван в моргата. Най-близко до него беше предпоследната от тях, обозначена с „прием“. Под входящ номер се разбираше приемен номер.

Зае се да търси входящите номера и имената на мъртъвците, изнесени от моргата през нощта на 4 март. Откри листчето, на което си ги беше записала, под един от лабораторните подноси върху бюрото. Доръти Клайн, входящ номер 101455 и Франк Глийсън, входящ номер 100385.

Този път забеляза нещо, което досега беше пропускала: между двата входящи номера имаше разлика от над хиляда бройки! Това беше много странно, тъй като мъртъвците са били изписани веднага един след друг. Запозната добре с приблизителната бройка на обработваните в моргата трупове, Лори без затруднение установи, че въпросните мъртъвци са пристигнали тук с няколко седмици разлика.

Странно, тъй като труповете оставаха в моргата не повече от два-три дни. Придърпа клавиатурата и набра входящия номер на Франк Глийсън. Неговото тяло беше прибрано от погребална агенция „Сполето“. На екрана се появи информация, която я накара да подскочи.

— Пресвети Боже! — прошепна тя.

 

Настроението на Лу беше отлично. Романтичното отношение на непосветените към детективската работа нямаше нищо общо с действителността. Всъщност, тази работа беше тежка, изтощителна и неблагодарна. В момента той се занимаваше с най-привлекателната част от нея, а именно — да си седи в удобния кабинет и да върти телефоните на стари познати.

— За Бога, Солдано! — възкликна Марк Сървърт, приятелят на Лу в централата на фАА в Оклахома Сити. — Не те чувам в продължение на цяла година, а после изведнъж ми звъниш два пъти в рамките на един работен ден! Май си захапал здраво, а?

— Случаят действително е важен за мен — призна Лу. — А звъня втори път, защото имам нов въпрос. Научихме, че онзи Г-4 е летял на 29 януари от Лион, Франция, до Титърборо, Ню Джърси. Но човекът, който ни интересува, не е минал през френските имиграционни служби. Въпросът ми е можем ли да разберем откъде Н-69СУ е пристигнал в Лион…

— Труден въпрос — въздъхна-Марк. — Знам, че в ИКАО…

— Момент — прекъсна го Лу. — Дай да сведем съкращенията до минимум. Какво е ИКАО?

— Международната организация за гражданско въздухоплаване — поясни Марк. — Те държат на отчет всички полетни планове от и за Европа.

— Точно това ми трябва — кимна Лу. — Имаш ли човек там?

— Имам, но едва ли ще бъде от полза — отвърна с въздишка Марк. — Архивите на ИКАО се унищожават на всеки петнадесет дни…

— Ей, това вече е новина! — мрачно рече Лу.

— По същия начин действа и Центърът за контрол на европейския въздушен трафик в Брюксел — добави Марк. — Просто защото информацията е прекалено обемиста, за да бъде съхранявана.

— Значи няма начин — въздъхна Лу.

— Чакай, все още мисля…

— Искаш ли да ми звъннеш, ако измислиш нещо? — попита Лу. — Ще бъда тук поне още един час…

— Така ще е най-добре — съгласи се Марк. Лу се приготви да затвори, но от мембраната долетя възбудения вик на Майк. — Хей, почакай! Току-щр ми хрумна нещо! Има една организация с офиси в Брюксел и Париж, ЦУИП, или Централно управление на информационните потоци. Основната й дейност е да определя точните часове на всички излитания и кацания. Покриват цяла Европа, с изключение на Австрия и Словения. Един Бог знае защо тези две страни са извън системата… Но важното е друго: ако Н-69СУ е долетял от всяка друга страна с изключение на Австрия и Словения, полетният му план трябва да присъства в архивите на ЦУИП.

— Имаш ли познати там? — попита с надежда Лу.

— Лично не, но познавам човек, който има — отвърна Марк. — Ще се опитам да направя нещо…

Лу затвори и замислено забарабани по бюрото с върха на неподострения си молив. Целият плот беше изпъстрен с тъмни петна от забравени цигари. Мислите му бяха насочени към „Алфа Ейвиейшън“ и начините, по които би могъл да влезе в архивата на тази компания.

Реши да започне с телефонния указател на Рино. Но там нямаше никаква информация за „Алфа Ейвиейшън“. Без да се учудва и без да губи повече време, той се свърза с градското полицейско управление на Рино. Представи се и помоли да го свържат с колегата му по длъжност — началникът на отдел „Убийства“. Човекът се казваше Пол Хърси.

След няколко общи фрази, Лу нахвърля накратко основните данни на случая Франкони. За накрая остави въпроса за „Алфа Ейвиейшън“.

— Никога не съм чувал за подобна компания — отвърна Пол Хърси.

— Според регистрацията на ФАА, тя трябва да е при вас — в Рино, щат Невада — възрази Лу.

— Очевидно става въпрос за фиктивна регистрация — отвърна колегата му. — При нас се регистрират хиляди компании, просто, защото либералните закони на щата позволяват това. В Рино действат един куп престижни адвокатски кантори, за които това е основната работа…

— Какво бихте ме посъветвали, за да открия седалището на тази фирма? — попита Лу.

— Трябва да позвъните в канцеларията на Щатския секретар в Карсън Сити — отвърна Пол. — Ако „Алфа Ейвиейшън“ е основана в Невада, там ще разполагат със съдебната регистрация на фирмата. Ако искате, можем да го сторим и ние…

— Не, благодаря — отказа Лу. — Аз ще се обадя. На този етап просто не съм сигурен какво точно търся…

— Тогава, нека ви дам поне номера — рече Пол, отдалечи слушалката от устата си и издаде отривиста заповед на някой край себе си. Секунда по-късно продиктува телефонния номер на Лу и добави: — Би трябвало да ви помогнат, но ако имате проблем веднага ми позвънете. А в случай, че ви трябва помощ на място, в самия Карсън Сити, потърсете Тод Арънсън. Той е началник отдел „Убийства“ в тамошната полиция, много свестен човек…

Няколко минути по-късно Лу получи връзка с канцеларията на Щатския секретар в Невада. Телефонистката го свърза с една изключително любезна служителка на име Бренда Уайтхол.

Лу обясни, че му е нужна информация за фирмата „Алфа Ейвиейшън“, регистрирана в Рино, Невада.

— Момент, ако обичате — рече жената и в слушалката долетя тихо потракване на компютърна клавиатура. — Аха, ето я… Изчакайте малко да намеря папката…

Лу вдигна крака върху бюрото и се облегна в стола си. Страшно много му се допуши, но успя да издържи на изкушението.

— Ето ме пак — прозвуча след малко гласът на Бренда Уайтхол на фона на шумолене на хартия. — Какво точно искате да знаете?

— А вие с какво разполагате? — отвърна с въпрос Лу.

— Със съдебната регистрация — отвърна жената, замълча за момент, после добави: — Дружество с ограничена отговорност с основен партньор „Алфа Мениджмънт“…

— Какво ще рече това на обикновен английски? — попита Лу. — Съжалявам, но нямам познания в областта на корпоративното право…

— Означава, че „Алфа мениджмънт“ е собственик на въпросното ООД — търпеливо отвърна жената.

— А разполагате ли с имена на живи хора?

— Естествено. Съдебната регистрация задължително включва имената и адресите на директорите, служителите и посредниците в дейността на съответното ООД.

— Това ми звучи малко по-окуражаващо — въздъхна Лу. — Ще ми ги продиктувате ли?

В слушалката отново прозвуча шумолене на хартия.

— В този случай разполагаме само с едно име и адрес — обади се след малко Бренда.

— Един човек носи всичките дини под мишницата си? — учуди се Лу.

— В този случай е така — отвърна жената. — Дайте ми името и адреса — рече Лу и придърпа лист хартия.

— Самюел Хартман от „Уийлър, Хартман, Готлиб и Сойър“. Адресът е Родио Драйв номер 8, Рино…

— Това ми прилича на юридическа кантора — отбеляза Лу.

— И действително е такава — отвърна Бренда. — Името ми е познато.

— Значи няма да стане нищо — въздъхна Лу. От опит знаеше, че юридическите кантори рядко предлагат някаква информация за своите операции.

— Много фирми в Невада се ръководят по тази начин — поясни Бренда. — Чакайте да видим дали има някакви допълнителни клаузи…

Този път паузата се проточи повече. Гласът на Бренда се появи в слушалката точно когато Лу вече бе решил да затвори и да поиска съдействието на Пол за проверка на Самюел Хартман.

— Открих някои промени — каза жената. — На първото общо събрание на „Алфа мениджмънт“ господин Хартман си е подал оставката като президент и отговорен секретар. На негово място е бил назначен Фредерик Рус.

— Отбелязан ли е адресът на господин Рус? — попита Лу.

— Да. Длъжността му е главен директор по финансовите въпроси на корпорация „ГенСис“ със седалище в Кембридж, Масачузетс. Адресът е площад Кендал, номер 150…

Лу записа новата информация, след което благодари на Бренда с цялата любезност, на която беше способен. Дори не можеше да си представи, че би получил подобно съдействие от канцеларията на щатския секретар в родния си Олбъни. Понечи да набере номера на Джак и да го информира за собственика на самолета, но телефонът рязко иззвъня под ръката му. Беше Марк Сървърт, готов със своята информация.

— Имаш късмет — обяви той. — Успях да хвана човека, който има връзки в Европейската централа за контрол на полетите. На всичкото отгоре се оказа, че работи точно това, от което се интересуваш — координира всички презокеански полети на летище Кенеди. Поддържа непрекъснато контакт с европейските си колеги и без проблеми получи отговор на запитването за полета на Н-69СУ, осъществен на 29 януари. Въпросното самолетче е кацнало в Лион след директен полет от Бата, Екваториална Гвинея…

— Господи, това пък къде е? — объркано попита Лу.

— А бе и аз не знам точно — въздъхна Марк. — Не разполагам с карта, но предполагам, че става въпрос за една страна в Западна Африка…

— Странно — промърмори Лу.

— Още по-странно е, че още в момента на кацането пилотът е поискал коридор за излитане за Титърборо, Ню Джърси. А това, доколкото съм запознат с нещата, означава само едно — той е кацнал и веднага е рулирал за излитане…

— Вероятно е заредил — подхвърли Лу.

— Положително — рече Марк. — Но в такъв случай би трябвало да представи полетен план с презареждане в Лион, вместо два отделни такива… Искам да кажа, че в Лион нещата биха могли да се проточат и да му се наложи да чака с часове. Това, което е направил е рисковано, явно е действал на късмет…

— Може би са променили плановете си в последния момент — рече Лу.

— Възможно е — съгласи се Марк. — Или пък не са искали да се разбере, че пристигат от Екваториална Гвинея…

— Това не ми беше хрумнало — призна Марк. — Вероятно по тази причина аз съм обикновен бюрократ във ФАА, а ти си мъдър и проницателен детектив…

— Мъдър и проницателен ли? — засмя се Лу. — Напротив, тази професия ме превърна в духовен инвалид, циничен и подозрителен…

— Все пак е по-добре, отколкото да си чиновник — държеше на своето Марк.

Лу благодари за помощта, размениха обичайните обещания непременно да се видят, после прекъснаха разговора.

Останал неподвижен зад бюрото си, детективът се запита защо един корпоративен самолет за двайсет милиона долара е превозвал някакъв накротрафикант-мафиоз от Куинс, Ню Йорк, до далечната африканска страна, за която никой не е чувал. Третият свят едва ли е Меката за човек, на когото предстои сложна и тежка операция за присаждане на черен дроб…

 

Вкарала входящия номер на Франк Глийсън в компютърния терминал, Лори потъна в дълбок размисъл. Искаше да разгадае каква е връзката между тази информация и изчезването на трупа на Франкони. В главата й бавно започна да се очертава една идея.

Изведнъж скочи на крака и стремително се насочи към моргата. Марвин не беше в канцеларията. Откри го пред отворената врата на камерата-охладител, зает да подготвя носилките за предстоящото извозване на мъртъвци.

Застана на прага, леденият въздух я блъсна в гърдите. В съзнанието й за миг се мернаха ужасните картини на инцидента по аферата Черино, които също включваха хладилна камера. Неволно потръпна и бързо се отказа от идеята да разговаря с младежа на място. Подвикна името му и и каза, че ще го чака в канцеларията.

Пет минути по-късно Марвин беше там. Остави върху бюрото купчина формуляри и пристъпи към умивалника.

— Всичко наред ли е? — подхвърли Лори, колкото да завърже разговор.

— Мисля, че да — отвърна Марвин, избърса ръцете си с книжна салфетка и се настани зад бюрото.

— След последния ни разговор научих нещо доста любопитно — съобщи Лори.

— Какво по-точно? — облегна се в стола си Марвин.

— Вкарах в компютъра входящия номер на Франк Глийсън. Оказа се, че тялото е постъпило при нас преди цели две седмици, при това без име. Става въпрос за неидентифициран труп…

— Без ташак?! — стреснато я погледна младежът, после побърза да се поправи с поруменяло лице: — Извинявай, исках да кажа, че съм изненадан…

— Аз също — отвърна Лори. — Направих опит да се свържа с доктор Бесерман, който е извършил аутопсията. Исках да го попитам кога точно трупът е бил идентифициран като Франк Глийсън, но за съжаление Бесерман е извън Центъра… Как мислиш, дали Майк Пасано не е знаел, че въпросният труп фигурира в компютъра като неидентифициран?

— Напълно възможно — кимна Марвин. — Аз също не бих се заинтересувал от това. При нас главното е да знаем, дали съответният труп е изписан. Набирам номера и толкоз. Името не ме интересува…

— И аз така разбрах — кимна Лори. — Но ме човърка и още нещо, което спомена при предишния ни разговор… Каза, че не винаги предаваш лично съответното тяло, нали? Случвало се е хората от съответната погребална агенция да си го вземат сами…

— Да, понякога — кимна Марвин. — Но само когато са двама, при това хора, които често идват тук и ги познаваме от години… Правим го, за да ускорим процедурите. Единият отива да докара трупа от хладилника, а другият остава при мен да оформим документите…

— Добре ли познаваш Майк Пасано?

— Колкото всички останали — сви рамене младежът.

— Ние с теб например се познаваме от шест години — подхвърли Лори. — И поддържаме приятелски отношения…

— Ами, така е… — потвърди Марвин с леко безпокойство в гласа.

— Ще те помоля за една приятелска услуга — рече Лори. — Но само в случай, че това няма да те притесни…

— Казвай…

— Ще се обадиш на Майк Пасано и ще го информираш, че в нощта на изчезването на Франкони е изписал един неидентифициран труп. Кажи му, че аз съм открила това…

— Защо да му се обаждам, когато мога просто да го изчакам да застъпи на работа? — погледна я с недоумение младежът.

— За да изглежда така, сякаш току-що си научил това и бързаш да му го съобщиш… Един вид колегиална загриженост, защото именно той е бил дежурен през въпросната нощ…

— Ох, не знам… — поколеба се Марвин.

— Ако му позвъня аз, ще изглежда така, сякаш искам да го изненадам и да проследя реакциите му — поясни Лори. — И той неизбежно ще се почувства застрашен. Най-главното обаче е да го попиташ дали през въпросната нощ е бил посетен от двама служители на погребална агенция „Сполето“ и дали някой от тях не е отишъл лично да изкара трупа…

— Ще изглежда така, сякаш му поставям капан — поклати глава Марвин.

— Напротив. Ще изглежда, че му даваш шанс да изчисти всякакви подозрения срещу себе си. Защото аз самата съм убедена, че именно хората от „Сполето“ са отмъкнали Франкони…

— Не ми е удобно да му звъня — продължаваше да се противи Марвин. — Той веднага ще разбере, че нещо става. Защо не му се обадиш ти?

— Вече ти казах, това веднага ще го накара да заеме защитна позиция. Точно така постъпи, когато преди няколко дни разговарях с него. Но ако не искаш — недей… Няма да се разсърдя. В такъв случай бих те помолила да извършиш едно малко проучване вместо мен…

— Това пък какво означава? — попита със зле прикрито раздразнение младежът.

— Можеш ли да изготвиш списък на заетите в момента хладилни камери? — попита Лори.

— Разбира се, това не е проблем.

— Моля те, направи го — кимна тя и махна към компютъра на масата. — Ще ми трябват два екземпляра…

Марвин сви рамене и придърпа клавиатурата. Използвайки простата и бърза програма за издирване и засичане, той скоро беше готов с искания списък, изчака принтерът да изплюе копията и мълчаливо ги подаде на Лори.

— Отлично! — кимна патоложката и се насочи към вратата: — Ела с мен!

Тръгнаха по покрития с мозайка коридор и спряха пред гигантския бетонен блок в средата на моргата. От двете му страни бяха наредени металните врати на хладилните камери, в които труповете чакаха аутопсия.

Лори се обърна и подаде единия екземпляр от списъка на Марвин.

— Започни от тази страна, а аз ще се заема с противоположната — нареди тя.

Марвин извъртя очи, но се подчини. Започна да отваря вратичките една по една. Хвърляше по един бърз поглед на входящите номера, стърчащи от вдървените палци, после затваряше. Лори мина от другата страна и започна същата операция. Пет минути по-късно Марвин рязко спря.

— Охо! — рече той.

— Какво има? — подвикна Лори.

— Ела да видиш…

Младата жена заобиколи бетонния остров и се изправи до него. Беше се спрял пред една от камерите в дъното, почесваше се по главата и втренчено гледаше списъка в ръцете си. Вратичката зееше отворена.

— Тази камера би трябвало да е празна — смутено обяви Марвин.

Лори се наведе да надникне с разтуптяно сърце. В камерата имаше труп на мъж, без табелка с входящ номер на палеца. Номерът на камерата беше 94, намираше се сравнително близо до 111, от която беше изчезнал трупът на Франкони.

Марвин дръпна количката, лагерите на колелцата й пронизително изскърцаха в тишината на огромната зала. Трупът принадлежеше на мъж на средна възраст, с ярко изразени следи от травми по торса и краката.

— Е, това обяснява всичко — кимна Лори. В гласа й се смесиха триумф, гняв и страх. — Този труп е неидентифициран, открили са го на авеню „Франклин Делано Рузвелт“, прегазен от неизвестен шофьор!

 

Джак излезе от асансьора и до слуха му достигна настойчив телефонен звън. Тръгна бързо по коридора, подозирайки, че този телефон е именно неговият, тъй като едва ли някой друг държеше вратата на кабинета си широко отворена. Набрал скорост, той едва не го подмина, но навреме сложи спирачките. Обувките му се хлъзнаха по изкуствената пътека, ръката му сграбчи слушалката.

— Къде изчезна? — нервно попита Лу.

— Забавиха ме в Университетската болница… — Професор Мейловар го помоли за мнение по едни проби малко след като приключи предишния си разговор с Лу от канцеларията на факултета. Това беше рядка чест и Джак просто не посмя да откаже.

— От доста време звъня през петнадесет минути — оплака се Лу.

— Извинявай.

— Получих една доста изненадваща информация, която изгарям от нетърпение да споделя с теб — смени тона Лу. — Тоя случай наистина ще ми вземе акъла!

— На мен ли го казваш? — въздъхна Джак. — Хайде, давай да чуем какво си научил!

Вниманието му беше привлечено от някакво движение. Обърна се и видя, че на прага беше застанала Лори. Очите й блестяха, устата й бе свита в гневна гримаса, а кожата на лицето й имаше цвят на слонова кост.

— Я задръж за секунда! — рече в слушалката той. — Лори! Какво се е случило, за Бога?

— Трябва да говоря с теб! — процеди през стиснати зъби младата жена. — Окей, но нека да… — Ръката му леко размаха слушалката.

— Веднага! — отсече Лори.

— Добре, добре — кимна той, усетил, че е напрегната като опъната струна. — Лу… Извинявай, но в момента трябва да поговоря с Лори. Ще ти звънна след малко…

— Момент! — спря го Лори. — Лу Солдано ли е насреща?

— Ами да… — несигурно отвърна Джак. В един кратък миг изпита чувството, че Лори е бясна именно защото разговаря с Лу.

— Къде е той?

— Предполагам в службата си — сви рамене Джак.

— Кажи му, че отиваме там!

— Какво?!

— Кажи му! — настоя Лори. — Тръгваме веднага!

— Чу ли това? — попита в слушалката Джак след като младата жена се обърна и изчезна по коридора.

— Аха — отвърна Лу. — Какво става?

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Джак. — Наежена е като таралеж! Ако не ти позвъня до пет минути, значи наистина сме тръгнали към теб…

— Добре, ще ви чакам.

Джак остави слушалката и се втурна навън. Лори вече беше успяла да намъкне палтото си и стремително крачеше към асансьорите.

— Какво се е случило? — настигна я Джак. Зададе въпроса тихо, опасявайки се от гневното й избухване.

— Вече съм деветдесет и девет процента сигурна, че зная как е изчезнал оттук трупът на Франкони! — рязко се обърна младата жена. — И във връзка с това ми се изясниха две неща: първо, пръст в тази работа несъмнено има погребална агенция „Сполето“ и второ, кражбата е станала с помощта на вътрешен човек. Честно казано, не зная кое от тях ме тревожи повече!

 

— Господи, какъв трафик! — промърмори Франко Понти. — Радвам се, че влизаме в Манхатън, а не се измъкваме от него…

Двамата с Анджело Фачоло бяха в черния кадилак на Франко, който бавно пълзеше по моста Куинсбъро. В пет и половина следобед трафикът действително достигаше пиковите си стойности. И двамата бяха облечени в елегантни костюми, сякаш отиваха на официална вечеря. — Как предпочиташ да подредим задачите? — попита Франко.

— Първо момичето — рече Анджело и лицето му се сгърчи в грозна гримаса, която би трябвало да е усмивка.

— Изгаряш от нетърпение, а? — погледна го партньорът му.

Анджело вдигна вежди — толкова, колкото белегът на лицето му позволяваше.

— От пет години мечтая да се срещна с тази кучка на професионално ниво — изръмжа той. — И вече започвах да си мисля, че това щастие никога няма да ме споходи…

— Излишно е да ти напомням, че изпълняваме заповед — подхвърли Франко. — Точно и стриктно!

— Черино никога не ни даваше точни инструкции — въздъхна Анджело. — Казваше ни да свършим работата и толкоз!

— Точно по тази причина сега е в затвора, а мястото му зае Вини! — отсече Франко.

— Знаеш ли какво — вдигна глава Анджело. — Дай да отскочим до апартамента на Степълтън. Вече съм бил в жилището на Лори Монтгомъри и знам какво ни очаква там. В същото време съм малко изненадан от адреса на Степълтън. Никога не съм допускал, че един доктор може да живее на Сто и шеста улица-запад!…

— Идеята е добра — кимна Франко. — Нека видим за какъв квартал става въпрос…

Навлязоха в Манхатън. Франко зави на запад по Петдесет и девета улица, заобиколи Сентрал Парк и пое на север по Сентрал Парк Уест.

Анджело си спомни за онзи фатален ден на кея на Американската компания за пресни плодове, когато Лори предизвика огромна експлозия. Кожата на лицето му вече беше пострадала от дребна шарка и акне, но обезобразяването й стана именно благодарение на тая противна Монтгомъри, която го превърна в изрод. Тези мрачни мисли му попречиха да чуе какво казва Франко и той го помоли да повтори.

— Бас държа, че страшно ти се иска да я праснеш тая Монтгомъри — ухили се партньорът му. — На твое място в никакъв случай не бих й простил!

Анджело мрачно се изсмя и попила тежкия автоматичен валтер под лявата си мишница. Франко зави наляво по Сто и шеста. Минаха покрай оживена баскетболна площадка. Край страничната линия на игрището се бяха струпали доста зрители.

— Трябва да е някъде вляво — промърмори той. — Ей онзи блок със странния покрив — кимна с глава Анджело, консултирал се с листчето в ръката си.

Франко намали и спря на втора линия на десетина метра от входа. Колата зад тях изсвири, той й махна с ръка да минава. През отворените прозорци на изравнилото се с тях возило се дочуха звучни ругатни.

— Чу ли го? — поклати глава Франко. — Тоя град е пълен с простаци!

— Защо един доктор ще живее на подобно място? — промърмори озадачено Анджело, докато очите му пробягваха по занемарената фасада на блока.

— И аз не знам — въздъхна Франко. — Тоя блок е пълен боклук!

— Амендола спомена, че е малко странен — добави Анджело. — Появявал се на работа с някакво скапано колело — представяш ли си да въртиш педалите оттук чак до Първо авеню и Трийста улица?

— Няма начин! — поклати глава Франко.

— Но Амендола твърди, че тоя го прави всеки ден…

— Целият квартал е боклук — промърмори Франко, оглеждайки улицата от двете й страни. — Тоя доктор сигурно пласира дрога!

Анджело отвори вратата.

— Къде отиваш? — наведе се да го погледне Франко.

— Ще проверя дали наистина живее тук. Според Амендола, апартаментът му е на четвъртия етаж. Веднага се връщам…

Анджело заобиколи колата и зачака пролука в оживения трафик. Шансът го споходи почти веднага, той прекоси уличното платно и изкачи стъпалата към входа на блока. Бутна незаключената врата и влезе. Повечето от пощенските кутии бяха без табели, никоя не се заключваше. Кратка проверка на кореспонденцията в няколко от тях му даде това, което търсеше: обемист медицински каталог, адресиран до доктор Джак Степълтън.

Насочи се към стълбището. Застоялият въздух беше просмукан от неприятна миризма. Стъпалата бяха мръсни, стените олющени, а на някога елегантния полюлей във входния вестибюл имаше една единствена крушка. На втория етаж течеше домашен скандал, иззад вратата долитаха гневни викове. Лесно ще се справим с Джак Степълтън, усмихна се Анджело. Веднага му стана ясно, че в тая къща никой на никого не обръща внимание.

Обърна се и напусна входа. Направи няколко крачки и се дръпна до ръба на тротоара, просто, за да определи кой от подземните тунели води към задния двор на блока. Тук всички блокове бяха снабдени с подобни тунели, разположени на няколко стъпала под нивото на тротоара. Откри каквото му трябва и предпазливо се спусна надолу. Боклуците заплашваха да развалят елегантните му мокасини от „Бруно Мали“.

Задният двор се оказа истинско бунище — в очертаното от порутена ограда пространство се валяха полуизгнили матраци, счупени столове и всякакви други непотребни вещи. Подбирайки внимателно пътя си сред тях, Анджело се отдалечи достатъчно, за да огледа противопожарната стълба на олющената фасада. Тя минаваше достатъчно близо до прозорците на четвъртия етаж, и двата тъмни. Докторът очевидно не си беше у дома. Приключил с огледа, Анджело се върна в колата.

— Е? — изгледа го Франко.

— Действително живее тук — кимна Анджело. — Нямам думи да ти опиша блока. Нищо не се заключва, на втория етаж се бият, на първия са пуснали телевизора до дупка. Гадно място, но изключително подходящо за нашата цел. Няма да имаме никакви затруднения…

— Радвам се да го чуя — кимна Франко. — Но предполагам, че искаш първо да оправим жената…

— Не виждам защо да се лишавам от това удоволствие — зловещо се ухили Анджело.

Франко включи на скорост. Подкараха на юг, излязоха на авеню „Кълъмбъс“, прекосиха Бродуей и поеха по Второ авеню. Не след дълго стигнаха Деветнадесета улица. Този път Анджело не направи справка с никакви листчета, а директно посочи сградата, в която живееше Лори. Франко откри подходящо място за паркиране и изключи мотора, точно под знака, който забраняваше подобни операции.

— Държиш да се качим отзад, а? — попита той, докато очите му опипваха фасадата.

— По няколко причини — кимна Анджело. — Тя живее на петия етаж, прозорците й гледат към вътрешния двор. При всички случаи трябва да влезем там, за да видим дали си е у дома. Прозорците, които светят и се виждат оттук, са на съседката й — много любопитна жена. Колкото пъти съм се качвал горе, толкова пъти отваряше да види кой отива при Монтгомъри. А апартаментът на докторката има връзка с аварийната стълба, от която се слиза направо в двора. Зная го, защото именно по нея я преследвахме…

— Добре, успя да ме убедиш — кимна Франко. — Дай да се залавяме за работа.

От задната седалка взе сакчето с инструментите за отваряне на врати, сред които имаше и една щанга „Халигън“ — от онези, с чиято помощ пожарникарите проникват по спешност в обхванатите от огън жилища.

Насочиха се към пролуката между блоковете, от която се излизаше в задния двор.

— Чух, че успяла да ви се изплъзне, макар и за малко — промърмори Франко. — Това й прави чест, тъй като малцина могат да се похвалят, че са избягали от теб и Тони Руджерио…

— Не ми напомняй, моля те — изпъшка Анджело. — Да работиш с Тони е все едно да мъкнеш чувал с пясък на раменете си!

Влязоха в двора — едно сравнително просторно пространство, което някога трябва да е било градина. Отдалечиха се достатъчно, за да виждат прозорците на петия етаж. Бяха тъмни.

— Май ще имаме време да организираме едно мило посрещане — ухили се Франко.

Анджело мълчаливо пристъпи към желязната врата на аварийното стълбище и надяна кожените си ръкавици, Франко измъкна фенерче.

Ръцете на гиганта трепереха от нетърпение. Най-сетне! След пет години чакане най-сетне щеше да пипне проклетата кучка, която му беше причинила неописуеми страдания! Ключалката се запъна, той отдръпна ръцете си и направи опит да се успокои. След малко направи нов опит, този път езичето покорно щракна и вратата се отвори.

Пет етажа по-горе изобщо не си направи труда да вади специалните инструменти. Предварително знаеше за многобройните резета, с които беше оборудвана вратата на Лори. В ръцете му се появи пожарникарската щанга. Вратата пропука и двадесет секунди по-късно двамата бяха вътре. Изправиха се в тясното коридорче и затаиха дъх. Искаха да се уверят, че звуците от насилственото им проникване в апартамента на докторката не са привлекли вниманието на съседите.

— Исусе Христе! — прошепна Франко и се закова на място. — Нещо се отърка в краката ми!

— Какво!? — подскочи от изненада Анджело. Нервите му бяха опънати до крайност.

— О, не е опасно — отвърна с облекчение партньорът му. — Някаква шибана котка… — Едновременно доловиха силното мъркане в мрака, нервите им се отпуснаха.

— Какъв късмет — промърмори Анджело. — Я я дай насам! Бавно и с безкрайно внимание двамата напуснаха тъмния коридор, прекосиха кухнята и влязоха в хола. Тук светлината от прозорците беше напълно достатъчна. — Дотук добре — промърмори Анджело.

— Сядаме и чакаме — кимна Франко. — Ще ида да потърся нещо за пиене в хладилника. Какво ще кажеш за една бира?

— С удоволствие — ухили се Анджело.

 

В полицията Лори и Джак бяха помолени да се легитимират и да минат през металдетектора на входната врата. Едва след това им позволиха да се качат в асансьора. Лу ги чакаше на площадката.

Първата му реакция беше да пристъпи към Лори, да хване с две ръце раменете й и да надникне в очите й:

— Какво се е случило? — В гласа му прозвуча дълбока тревога.

— Вече всичко е наред — потупа я по гърба Джак. — Нашата приятелка възвърна самообладанието си.

— Така ли? — недоверчиво проточи Лу и внимателно огледа младата жена.

— Добре де, всичко е наред — не успя да сдържи усмивката си тя. — Джак е прав… Чувствам се леко засрамена, че го подкарах насам…

— Слава Богу — въздъхна с облекчение Лу и направи широк жест: — Моля, заповядайте в покоите ми!

Влязоха в кабинета и се настаниха по столовете.

— Мога да ви предложа кафе, но съветът ми е да откажете — рече Лу. — По това време на денонощието помощният персонал прави някаква подозрителна течност, годна единствено за почистване на канализацията!

— Не се безпокой — рече Лори.

Джак огледа спартанската обстановка и неволно потръпна. Преди около година беше идвал тук за последен път, избягнал смъртта на косъм.

— Мисля, че разбрах как е изчезнал трупът на Франкони — започна Лори. — Ти ме подиграваше за подозренията към погребална агенция „Сполето“, но ще трябва да се извиниш. Всъщност, мисля, че вече е време да се намесиш…

Описа подробно събитията през последните дни, като подчерта, че съучастникът на мафиозите от Патологическия център им е посочил входящия номер на един от неидентифицираните трупове, който е бил съхраняван в непосредствена близост до трупа на Франкони.

— Когато приемниците на съответния покойник са двама, единият отива да го извади от хладилника, а другият оправя документите с дежурния в моргата — поясни тя. — Обикновено нашият човек вече е подготвил трупа, в смисъл, че го е извадил от камерата и го е положил на количката, покрит с чаршаф. В случая с Франкони нещата вероятно са се развили по следния начин: шофьорът на погребалната кола изважда тялото, чийто входящ номер му е предварително известен, сваля му табелката и го тиква в някоя от многобройните празни камери. После слага въпросната табелка на палеца на Франкони и спокойно спира количката с мъртвеца пред канцеларията за приключване на формалностите. Дежурните по морга никога не проверяват самоличността на трупа, гледат само входящия номер на палеца…

— Сценарият ти е напълно логичен — кимна Лу. — Но разполагаш ли с факти, които да го подкрепят?

— Открих трупа, чийто входящ номер е бил поискан от „Сполето“ — отвърна Лори. — Беше в една камера, обозначена в компютъра като празна. А името Франк Глийсън е напълно измислено…

— О! — приведе се над бюрото Лу, интересът му видимо се увеличи. — Това започва да ми харесва! Особено като се сетя за брачния съюз, свързващ „Сполето“ с фамилията Лучия! Това може да се окаже изключително важно. Неволно ми напомня за Ал Капоне и присъдата му за неплатени данъци… Искам да кажа, че успеем ли да свържем кражбата на трупа с хора от фамилията Лучия, автоматически ще получим повод да ги разбием като престъпна организация!

— Да не забравяме и друг важен факт — намеси се Джак. — Това, което е открила Лори, внушава за някаква връзка между организираната престъпност и нелегалната трансплантация на органи…

— Връзка, която е изключително опасна — кимна Лу. — Затова предлагам да сложим точка на всякакви аматьорски начинания. Оттук нататък нещата поемаме ние. Мога ли да разчитам на честната ви дума?

— Лично аз с удоволствие оставям нещата в ръцете на полицията — въздъхна Лори. — Но не мога да забравя, че в Патологическия център има агент на мафията…

— Остави това на мен, а? — подхвърли Лу. — Престъпните организации често прибягват до брутално заличаване на следите си, особено с насила принудени да им сътрудничат хора… Възнамерявам да обсъдя този въпрос директно с Бингъм, като междувременно ви предупреждавам да се държите настрана. Тези хора могат да бъдат изключително опасни…

— Вече знам това — мрачно кимна Лори.

— Аз пък съм прекалено ангажиран с моята част от загадката и не мога да не те попитам какво ново имаш за мен… — изгледа го многозначително Джак.

— Куп неща — отвърна Лу и придърпа към себе си дебел том, голям колкото масичка за кафе. Изпъшка под тежестта му, но все пак успя да го връчи на Джак.

— По дяволите! — изненада се Джак. — Какъв е този атлас?

— Ще ти трябва — увери го Лу. — Не ме питай колко усилия ми струва да го домъкна тук!

— Нищо не разбирам.

— Г-4 с Франкони е пристигнал във франция от Екваториална Гвинея.

— Откъде? — сбърчи чело Джак. — Никога не съм чувал за Екваториална Гвинея. Това държава ли е?

— Разтвори на страница сто петдесет и втора — разпореди се Лу.

— А какво е това Г-4, което споменаваш заедно с Франкони? — обади се Лори.

— Частен самолет — отвърна детективът. — Успях да изпълня молбата на Джак и открих, че Франкони е пътувал извън страната. Отначало мислехме, че е отскочил до франция, но тази информация сочи съвсем друго.

Джак намери страница 152 на атласа. На нея беше отпечатана географска карта, озаглавена „Западно-конгоански басейн“.

— Дотук добре — обяви той. — А сега?

— Ето я тук — приведе се над рамото му Лу. — Тази малка страна между Камерун и Габон. Самолетът е излетял от град Бата, разположен на крайбрежието… — Пръстът му посочи съответната черна точица. Почти цялата територия на страната беше маркирана в тъмнозелено.

Лори стана и също се приведе над рамото на Джак.

— Мисля, че съм чувала името на тази страна — промърмори тя. — Май беше във връзка с писателя Фредерик Форсайт, който именно там написал своя известен роман „Бойни кучета“…

Лу смаяно се плесна по челото.

— Господи, как е възможно да помниш подобни неща? — промърмори той. — А аз не помня дори какво съм обядвал вчера!

— Чета много — сви рамене Лори. — Интересувам се от живота на писателите.

— Но какво може да означава всичко това? — оплака се Джак. — Това тук е най-изостаналата част на Африка, територията на страната изглежда открай-докрай покрита с джунгла! Не може Франкони да е получил черния си дроб там!

— В първия момент си помислих същото — кимна Лу. — Но останалата част от информацията е далеч по-смислена. Потърсих седалището на „Алфа Ейвиейшън“ в Невада, а оттам стигнах и до реалния собственик на компанията. Оказа се корпорацията „ГенСис“ с централен офис в Кембридж, Масачузетс.

— Знам я — кимна Лори. — Това е голяма фирма за биотехнологии, която произвежда различни ваксини. Помня я, защото една моя приятелка, която е брокер на борсата в Чикаго, горещо ми препоръча да купя акции от нея. Непрекъснато ми дава подобни идеи, вероятно, защото си въобразява, че имам свободни пари за инвестиции…

— Биотехнологии, значи… — промърмори замислено Джак. — Това е нещо ново… Вероятно има някаква връзка с нашето разследване, но не мога да си представя какво ще търси една биотехнологическа корпорация в страна като Екваториална Гвинея…

— А какво означава тази дъщерна фирма в Невада? — вдигна глава Лори. — Нима „ГенСис“ се опитва да скрие факта, че притежава частен самолет?

— Съмнявам се, просто защото прекалено лесно открих връзката — поклати глава Лу. — В случай, че действително искат това, адвокатската кантора в Невада щеше да си остане фиктивен собственик на „Алфа Ейвиейшън“. Но вместо това на първото общо събрание на фирмата за президент и главен изпълнителен директор е бил назначен директорът на финансовите въпроси на „ГенСис“…

— Но защо Невада за компания със седалище в Масачузетс? — продължаваше да недоумява Лори.

— Не съм юрист, но сигурно става въпрос за финансови отговорности и данъчни облекчения — отвърна Лу. — Масачузетс е най-ужасното място по отношение на подобни прегрешения. Предполагам, че „ГенСис“ отдава самолета си на лизинг за времето, през което не го използва. А застраховките за подобен вид дейност са най-благоприятни именно в Невада.

— Добре ли познаваш тази брокерка, за която спомена? — извърна се Джак към Лори.

— Приятелка ми е — кимна младата жена. — Бяхме състудентки в университета Уеслея.

— А можеш ли да, я попиташ дали знае за някаква връзка на „ГенСис“ в Екваториална Гвинея? Предполага се, че познава в детайли дейността на фирмата, след като ти препоръчва акциите й…

— Без съмнение е така — кимна Лори. — Джийн Корвин беше изключително амбициозна студентка, в сравнение с нея ние изглеждахме като бавноразвиващи се…

— Може би да позвъни оттук? — извърна се към детектива Джак.

— Няма проблеми — кимна Лу.

— Още сега? — изненада се Лори.

— Ще я хванеш на работа — рече Джак. — А именно там трябва да държи документацията за компанията, нали?

— Сигурно си прав — промърмори Лори, настани се зад бюрото на Лу и набра „Справки“ в Чикаго.

Джак използа времето да изцеди от Лу всичко относно последните му проучвания. Беше наистина впечатлен от начина, по който детективът беше успял да се добере до информацията за Екваториална Гвинея. Приведени над атласа, двамата установиха, че малката африканска държавица действително се намира съвсем близо до екватора.

— Просто не мога да си представя как изглежда подобно място — призна с въздишка Лу.

— Аз пък мога — вдигна глава Джак. — Там е горещо, пълно с всякакви гадни насекоми и непоносима влага.

— Звучи страхотно — мрачно, поклати глава Лу.

— Не бих си прекарал отпуската там — кимна Джак. — Но от друга страна е максимално затънтено, нали?

Лори приключи с телефона и се завъртя заедно със стола.

— Джийн се оказа точно толкова организирана, колкото очаквах — рече тя. — За броени секунди извади информацията за „ГенСис“, след което ме попита какво количество акции съм закупила. Беше съкрушена като разбра, че не съм купила нищо. В последно време цената на тези акции скочила тройно, а самите те били разделени на части, тъй като станали прекалено скъпи за цялостно закупуване…

— Това добре ли е? — попита Лу.

— Даже отлично — кимна Лори. — Ако действително бях вложила пари в тези акции, сега със сигурност бих могла да си подам оставката и да живея от дивидентите… Джийн каза, че в момента „ГенСис“ е втората по големина биотехнологическа компания в света, управлява я президент на име Тейлър Кабот.

— А каза ли нещо за Екваториална Гвинея? — попита Джак.

— Разбира се — кимна Лори. — Една от главните причини за успеха на компанията е фермата за примати, създадена в Екваториална Гвинея. Първоначално я използвали за ограничени изследвания в рамките на компанията, после на някого му хрумнало да я предложат на сродни биотехнологически и фармацевтични фирми. Успехът надхвърлил и най-смелите очаквания…

— Значи ферма за примати в Екваториална Гвинея, а? — сбърчи чело Джак.

— Точно така — кимна Лори.

— А приятелката ти има ли представа за причините подобна ферма да бъде създадена именно там?

— Според меморандум, издаден от някакъв специализиран екип за икономически анализи, „ГенСис“ се е спряла на Екваториална Гвинея поради изключително благоприятните условия, предложени от тамошното правителство. То дори променило законодателството си, за да улесни дейността на компанията. По всяка вероятност „ГенСис“ се е превърнала в основен източник на валутни постъпления за страната…

— Можеш ли да си представиш мащабите на корупцията, съпътстваща подобно начинание? — попита Джак, извръщайки се към Лу.

Детективът само подсвирна.

— Меморандумът сочи още, че голяма част от въпросните примати обитават територията на Екваториална Гвинея, а това им позволява да заобикалят международните ограничения за експорт-импорт на застрашени животински видове, каквито например са шимпанзетата — добави Лори.

— Значи, ферма за примати — промърмори Джак с поклащане на глава. — Това може да означава всичко… Нима ще се натъкнем на ксенографтия?

— Хей, не започвайте пак с лекарския си жаргон! — оплака се Лу. — Какво за Бога означава ксенографтия?

— Невъзможно! — поклати глава Лори. — Ксенографтията причинява спонтанна реакция на отхвърляне. А в чернодробната секция, която ми показа, липсват следи от остри възпалителни процеси.

— Вярно — кимна Джак. — При това не е вземал лекарства за потискане на имунната система.

— Кажете ми за какво става въпрос — удари го на молба Лу. — Каква е тази ксенографтия?

— Процес, при който на човек се трансплантира животински орган — кратко отвърна Лори. — Нещо като онова присаждане на сърце от бабун на бебето Фей, което предизвика шумен скандал преди години? — присви очи Лу.

— Точно — кимна Лори.

— Новите лекарства за потискане на имунната система върнаха интереса към Ксенографтията — добави Джак. — Напоследък са регистрирани далеч по-успешни трансплантации от случая с бебето Фей…

— Главно при присаждане на свински сърдечни клапи — рече Лори.

— Естествено, това повдига цял куп въпроси от морално естество и хвърля в истерия различните природозащитни групи.

— Възможно ли е по време на посещението си в Африка Франкони да е получил черен дроб от примат? — попита Лу.

— Не виждам как — въздъхна Джак. — Тук Лори е напълно нрава. Няма никакви следи от отхвърляне на органа, а такива винаги съществуват — дори и при перфектна съпоставимост. Изключение правят единствено органите на еднояйчни близнаци.

— Но Франкони е бил в Африка — настоя Лу.

— И когато се е върнал оттам е бил нов човек — въздъхна Джак, вдигна ръце и се изправи. — Не зная какво да мисля. Това е пълна загадка за мен, особено при наличието на намеса от страна на организираната престъпност…

Лори също стана.

— Тръгвате ли си? — изгледа ги Лу.

— Да — кимна Джак. — Лично аз съм уморен и объркан, а снощи почти не спах. Не изпуснах телефона няколко часа подред след идентифицирането на Франкони. Въртях на всички европейски организации за трансплантация на органи, чиито номера успях да открия…

— А какво ще кажете да хапнем набързо в „Малката Италия“? — предложи Лу. — Ей, къде е, зад ъгъла…

— Без мен — отказа Джак. — Имам да въртя педалите, а на този етап всякаква храна ще ме довърши…

— Аз също отказвам — рече Лори. — Искам да се прибера у дома, тъй като мечтая за един душ. Втора вечер подред оставам до късно и съм гроги…

Лу кимна и каза, че има още малко работа. Гостите му се сбогуваха, върнаха временните си пропуски на постовия във фоайето и напуснаха сградата. Успяха да хванат едно такси малко по-нататък, пред главния вход на кметството.

— По-добре ли си? — попита Джак след като колата пое нагоре по Боуъри. По лицата им пробягваха разноцветни светлини.

— Много по-добре — кимна с облекчение Лори. — Нямаш представа колко ми олекна след като тръснахме всичко в ръцете на Лу.

— Мисля, че просто нямаше друг начин — въздъхна Джак. — фактът, че става въпрос за намеса на организираната престъпност в трансплантацията на органи, е достатъчно обезпокоителен, да не говорим за присъствието на техен човек в Съдебна медицина!

— А ти как си? — изгледа го Лори. — Хвърли много усилия за идентификацията на Франкони…

— Работата беше трудна, но интересна — отвърна Джак. — Особено след като направихме връзката с биотехнологически гигант като „ГенСис“… Винаги съм се плашил от тайнствеността, с която подобни компании обгръщат своята научно-изследователска дейност. Действат буквално по системата, използвана от военните по време на Студената война. Никой не знае какво правят, за да възвърнат инвестициите си. Преди десетина-двадесет години не беше така — всички биомедицински изследвания бяха на светло, хората имаха достъп до тях…

— Жалко, че няма още някой като Лу, на когото да тръснеш своите грижи — усмихна се Лори.

— Наистина — въздъхна Джак.

— Какво възнамеряваш да правиш оттук нататък?

— Възможностите ми май се изчерпаха — унило призна Джак. — Предстои ми да чуя мнението на един ветеринарен патолог, а след това не знам…

— Значи вече ти е хрумнала мисълта за ксенографтия? — изненадано го погледна Лори.

— Не предложението не беше мое — призна той. — Направи го един паразитолог в болницата, според когото грануломата в чернодробната проба може да се дължи на някакъв непознат паразит…

— Не е зле да подхвърлиш тази идея и на Тед Линч — рече Лори. — Той е специалист по ДНК-анализите, в торбата му сигурно ще има нещо, което да каже категорично „да“ или „не“…

— Браво на теб! — погледна я с възхищение Джак. — Как можеш да даваш толкова разумни предложения, въпреки умората? Удивяваш ме, още повече, че собственият ми мозък отдавна е изключил!

— Комплиментите винаги са добре дошли — закачливо отвърна Лори. — Особено на тъмно, когато не ме виждаш как се изчервявам…

— Започвам да мисля, че единственият начин да разреша проклетата загадка е едно бързо пътуване до Екваториална Гвинея — рече с въздишка Джак.

Лори рязко се извъртя и направи опит да надникне в очите му.

— Шегуваш се, нали?

— Нямам друг начин — сви рамене Джак. — Не мога да позвъня в „ГенСис“, не мога да отскоча до централата им в Кебридж и да кажа: „Здрасти, я кажете какво става в Екваториална Гвинея“…

— Хей, това е Африка! — погледна го с ужас Лори. — На другия край на света! Какво те кара да мислиш, че ще откриеш нещо там, след като не можеш да го откриеш в Кембридж?

— Може би ще ги изненадам — отвърна Джак. — Предполагам, че нямат много гости там…

— Това е чиста лудост! — отчаяно вдигна ръце Лори.

— Спокойно, не съм казал, че тръгвам — усмихна се Джак. — Казах само каква мисъл се върти в главата ми…

— Предлагам да я изхвърлиш оттам! — категорично отсече Лори. — Стигат ми и останалите грижи!

— Трогнат съм! — иронично подхвърли Джак.

— Как не! — изгледа го тя. — Ако беше трогнат, щеше да се вслушаш в молбата ми да не се разкарваш из града с проклетото колело!

Таксито спря пред блока й, тя понечи да отвори чантичката си, но Джак я спря:

— Аз черпя — рече той.

— Хубаво — кимна Лори, отвори вратата и изведнъж се спря. — Ако ще си ходиш с такси, по-добре ела горе да хапнем нещо…

— Няма начин — поклати глава Джак. — Колелото ме чака, трябва да си го прибера. А с пълен стомах положително ще заспя…

— Може да ти се случи и нещо по-лошо — подхвърли Лори.

— Тогава да не рискуваме — ухили се той.

Лори слезе от колата и се приведе над прозорчето.

— Обещай, че няма да хукнеш за Африка още тази нощ! — настоятелно прошепна тя. Джак замахна да я плесне, но тя пъргаво отскочи назад. — Лека нощ, Джак.

— Лека нощ, Лори. Ще ти се обадя веднага след като разговарям с Уорън.

— О, бях забравила — кимна тя. — Ще чакам да позвъниш.

Затръшна вратичката и изчака таксито да завие зад ъгъла на Първо авеню. После се насочи към входа на сградата. Странен тип е този Джак, рече си. Странен, но привлекателен…

В асансьора си представи освежителния душ и топлата хавлия, обзе я нетърпеливо очакване.

Дари Дебра Енглър с една хладна усмивка, после започна да се занимава с многобройните ключалки на входната врата. Затръшна я след себе си доста силно, просто за да подчертае презрението си към нахалната съседка. Остави пощата на тоалетната масичка и започна да съблича палтото си. Протегна ръка в тъмния гардероб, пръстите й напипаха свободна закачалка.

Влезе в хола и потърси ключа за лампиона. Направи две крачки по посока на кухнята, после изведнъж изпищя и пощата се разпиля по пода. В хола седяха двама мъже. Единият на дивана, другият на люлеещия се стол с антикварна стойност. Том доволно дремеше в скута на онзи върху дивана.

Другият държеше пистолет с дълъг заглушител, насочен право в гърдите й.

— Добре дошла у дома, доктор Монтгомъри — рече Франко. — Искам да ви благодаря за виното и бирата…

Очите на Лори се сведоха към празната бутилка от бира и чашата за вино върху масичката.

— Моля, седнете — продължи Франко и посочи стола в средата на стаята.

Лори не беше в състояние да помръдне. В главата й се мерна мисълта да хукне към телефона в кухнята, но веднага я отхвърли като абсурдна. А да избяга обратно през входната врата си беше чиста утопия заради многобройните ключалки и резета.

— Моля ви! — повтори с лицемерна любезност Франко и сърцето й замръзна от ужас. Анджело отмести котарака от скута си и стана. В следващия миг направи крачка напред и й нанесе силен удар с опакото на дланта си. Лори отлетя назад, блъсна се в стената и бавно се свлече на колене. От разцепената й устна потече кръв и започна да капе по паркета. Анджело се наведе и грубо я вдигна на крака. Побутна я към стола и тя безмълвно се подчини. Беше почти парализирана от ужас.

— Така вече е по-добре — кимна Франко.

Анджело се наведе и спря лицето си на сантиметри от нейното.

— Помниш ли ме? — дрезгаво изръмжа той.

Лори вдигна очи и с цената на огромни усилия ги задържа върху обезобразеното лице срещу себе си. Имаше чувството, че гледа някакъв филм на ужасите. Направи опит да преглътне, но само за да установи, че гърлото й е съвсем сухо. Неспособна да издаде някакъв звук, тя само поклати глава.

— Не го помните? — вдигна вежди Франко. — О, докторе! Страхувам се, че наранихте чувствата на Анджело — една доста опасна постъпка от ваша страна при създалите се обстоятелства…

— Съжалявам — успя да прошепне Лори и в същия момент си даде сметка, че лицето на мъжа срещу нея е силно обгорено. Следователно това не можеше да бъде друг, освен Анджело Фачоло — дясната ръка на Черино, когото очевидно бяха освободили от затвора.

— Пет години чакам този момент! — изръмжа Анджело и отново я удари.

Тялото й политна и почти се свлече върху килима с главата надолу. От носа й рукна кръв и започна да попива в плътната материя.

— Достатъчно, Анджело! — обади се предупредително Франко. — Не забравяй, че трябва да поговорим с нея…

В продължение на една безкрайно дълга секунда Анджело остана надвесен над тялото на Лори, готов да започне с ритниците. После се овладя и бавно се върна на дивана. Хвана котарака, положи го в скута си и започна да го гали с бързи и резки движения. Том моментално замърка.

Лори бавно се изправи. Вдигна ръка и предпазливо опипа разбитото си лице. Устната й вече беше подута. Наложи се да стисне носа си с два пръста, за да спре кръвотечението.

— Слушайте ме внимателно, доктор Монтгомъри — погледна я тежко Франко. — Както можете да се досетите, за нас не представлява трудност да се появим тук, в дома ви. Напомням ви това с надеждата да проумете, че сте напълно беззащитна. Имаме към вас една молба — да обърнете гръб на случая Франкони. Достатъчно ясно ли се изразих?

Лори боязливо кимна с глава.

— Много добре — усмихна се Франко. — Ние сме разумни хора и аз възнамерявам да ви го докажа веднага. Молбата, която ви отправихме току-що, ще приемем като лична услуга от ваша страна и съответно ще ви се отплатим с услуга. По стечение на обстоятелствата знаем кой е убиецът на господин Франкони и възнамеряваме да споделим тази информация с вас. Видите ли, господин Франкони не беше добър човек и затова го убиха… Точка по въпроса. Следвате ли мисълта ми?

Лори отново кимна, погледна към Анджело и побърза да отмести очи.

— Убиецът се казва Видо Делбарио — продължи Франко. — Той също не е добър човек, въпреки че освободи обществото от негодник като Франкони. — В ръката му появи листче хартия: — Ето, направих си труда да изпиша името му буква по буква, за да не стане грешка… Значи услуга за услуга. Франко замълча и я погледна с очакване.

— Разбрахте какво ви казах, нали? — попита той, след като паузата се проточи.

Лори кимна за трети път.

— Сама виждате, че не искаме кой знае какво — рече с лека въздишка бандитът. — За да бъда откровен докрай ще кажа, че Франкони беше лош човек. На съвестта му тежаха няколко убийства и напълно заслужаваше съдбата си. По отношение на вас бих добавил, че няма начин да осигурите безопасността си в огромен град като Ню Йорк. А присъстващият тук Анджело изгаря от желание да му паднете в ръчичките. Но за ваш късмет нашият шеф не обича грубостите и предпочита нещата да се уреждат по пътя на разумните преговори… Разбирате ли какво ви казвам?

Този път Лори се почувства задължена да вземе участие в монолога и със сподавен глас отвърна, че разбира.

— Много добре! — рече Франко, шляпна се с длани по коленете и бавно се изправи. — Радвам се, че се видяхме очи в очи, докторе. Бях чувал много хубави неща за вас… — Тикна револвера в кобура си, навлече скъпия лоден „Ферагамо“ и се извърна към партньора си: — Да вървим, Анджело… Нека оставим нашата домакиня да вземе душ и да приготви вечерята си. Изглежда ми доста уморена…

Анджело се надигна, направи една крачка по посока на Лори, после изведнъж направи рязко движение с китките си, Шията на котарака страховито пропука и Том застина, без да издаде дори звук. Анджело хвърли мъртвото тяло в скута на Лори и последва Франко към изхода.

— О, не! — простена Лори и прегърна още топлото тяло на любимото животно, което беше гледала в продължение на цели шест години. После бавно се изправи и с усилие се насочи към вратата. Краката й неудържимо се подгъваха. Откъм площадката долетя звук на затваряща се врата, последваш от приглушеното свистене на асансьора.

Първата й реакция беше да се втурне към телефона в кухнята. Искаше да се обади в полицията, на в главата й все още отекваха думите на Франко за уязвимостта на хората от големия град. Пред очите й се появи обезобразеното лице на Анджело със заплашителен поглед. Осъзнала, че е в състояние на шок, тя бавно остави слушалката. Хрумна й да звънне на Джак, но после се сети, че той едва ли се е прибрал…

Положи тялото на котарака в една кутия от стиропор, покри го с кубчета лед от хладилника и бавно се насочи към банята, за да провери пораженията по собственото си тяло…

 

Колоездачният етап от моргата до Сто и шеста улица се оказа доста по-приятен от очакванията. Джак въртеше педалите с учудваща лекота и вероятно поради този факт си позволи да прекоси една част от Сентрал Парк — за пръв път след повече от година. Спринтирането на извитите алеи беше малко страшничко, но едновременно с това много приятно. През по-голямата част от времето мислеше за „ГенСис“ и Екваториална Гвинея. Какво ли представлява тази неизвестна западно-африканска страна? Пред Лу беше изказал предположението, че там със сигурност е влажно, горещо и мръсно, но не знаеше дали наистина е така.

Запита се какво би могъл да направи и Тед Линч. Преди да потегли от моргата му звънна у дома и го информира за вероятността от ксенографтия. Тед каза, че това може да се провери чрез тестуване на една специална зона от ДНК, наситена с рибозомални протеини. Тази зона била строго индивидуална за всяко живо същество, а самият сравнителен тест бил записан на специален СД-РОМ…

Изскочи на Сто и шеста с идеята да се отбие в кварталната книжарница и да потърси някакви материали за Екваториална Гвинея. Но оживлението на баскетболната площадка го накара да промени плановете си. Беше му хрумнало, че в града не може да няма емигранти от тази страна. В Ню Йорк живеят хора от всички части на света…

Вкара колелото в алеята, влезе на площадката и го опря на телената ограда. Не си направи труда да го заключва, макар че да оставиш велосипед за хиляда долара незаключен в квартал като този, си беше чиста авантюра. На практика обаче, площадката беше единственото място в Ню Йорк, където Джак се чувстваше абсолютно спокоен за превозното си средство.

Насочи се към тълпата от играчи, които очакваха реда си край страничната линия. Кимна на Плюнката и Светкавицата, а после насочи вниманието си към игралното поле, на което се водеше поредната гореща битка. В центъра й, както винаги, беше Уорън. Повечето от топките минаваха през него, той финтираше, дриблираше и стреляше в коша, а след всяко успешно попадение надаваше тържествуващ рев „Мангизи!“, напомняйки на противниците, че тук всяко удоволствие се заплаща…

Четвърт час по-късно играта беше решена посредством един от специалитетите на Уорън и победената петорка унило се насочи към страничната линия. Уорън огледа зяпачите, зърна Джак и бавно се приближи към него.

— Да не си решил да се включиш? — подвикна той.

— Ще си помисля — отвърна Джак. — Но искам да ти задам два въпроса. Първо: какво ще кажеш да вземеш Натали и да излезем някъде през уикенда? Лори много иска да ви види…

— Крайно време беше, човече — ухили се младежът. — Натали от сума време насам ме натиска за вас двамата!

— Второ: случайно да познаваш черни братя от една малка африканска страна, която се нарича Екваториална Гвинея?

— Човек никога не знае какво ще чуе от устата ти! — оплака се Уорън. — Чакай малко, нека помисля…

— Намира се на западното африканско крайбрежие, между Камерун и Габон — подсказа Джак.

— Знам къде се намира — отвърна с достойнство Уорън. — Открита е от португалците и колонизирана от испанците. Но на практика черните мъже са я открили много по-рано…

— Впечатлен съм — призна с уважение Джак. — Аз самият никога не бях чувал за нея.

— Нищо чудно, защото едва ли си посещавал курсове по история на чернокожата раса — сви рамене Уорън. — Но за да отговоря на въпроса ти, ще кажа да — наистина, познавам двама души от Гвинея. Семейство на име Ндеме, което живее на две къщи от теб, по посока на парка… Джак погледна към блока си, после отново спря очи върху леко запотенато лице на Уорън.

— Ще бъде ли удобно да ме запознаеш с тях? — попита той. — Интересът ми към Екваториална Гвинея е много голям…

— Няма проблем — кимна младежът. — Главата на семейството се казва Естебан, държи магазинчето „Меркадо“ на Кълъмбъс… А онзи там с оранжевите гуменки е синът му… Джак проследи посоката, в която сочеше показалеца на Уорън. Момчето с оранжевите маратонки беше от редовните посетители на площадката. Кротко и тихо, но много добър играч…

— Ела да поиграем малко, а после ще те представя на Естебан — предложи Уорън. — Той ми е приятел…

— Става — кимна Джак. След колоездачния пробег действително му се щеше да разкърши мускули на площадката. Събитията през изминалия ден го бяха превърнали в топка от нерви.

Обърна се, взе колелото и пресече улицата. Изкачи стълбите на един дъх с велосипеда на рамо, отключи вратата на апартамента и се насочи към спалнята, за да вземе екипа си. Пет минути по-късно беше готов и тръгна към вратата.

Спря го телефонът. В първия миг реши да не вдига, но после се сети за Тед Линч и неговите експерименти с ДНК. Но в слушалката прозвуча разплаканият глас на Лори.

Натика няколко банкноти в процепа на предната седалка и изскочи от таксито. Намираше се пред входа на блока — на същото място, където беше преди по-малко от час. Хукна към вратата и натисна бутона на домофона. Беше облечен в баскетболния си екип. Лори го чакаше на площадката.

— Господи! — ахна той. — Какво ти е на устата?

— Ще зарасне — стоически въздъхна Лори, после изведнъж се стрелна към вратата на Дебра Енглър и й изкрещя да си гледа работата. Съседката побърза да затвори.

Джак я прегърна през рамото и внимателно я въведе в апартамента.

— Седни и ми разкажи какво се е случило — бутна я на дивана той.

— Убиха Том! — проплака Лори. Вече беше оплакала любимото си животно, но при въпроса на Джак от очите й отново рукнаха сълзи.

— Кой го уби?

Лори изчака малко да успокои дишането си и започна:

— Бяха двама, но аз познавам само единия… Той ме удари и уби Том… Името му е Анджело — същият, който ми причиняваше кошмари. Сблъсках се с него по време на аферата Черино. Мислех, че все още е в затвора. Не мога да си представя защо са го освободили. Ужасен тип, с обезобразено от изгаряния лице. Убеден е, че аз съм виновна за това…

— Дошъл е да си отмъщава, така ли? — вдигна вежди Джак.

— Не, това беше предупреждение. Казаха ми да зарежа случая Франкони…

— Не може да бъде! — подскочи Джак. — Това е мой, а не твой случай!

— Ти явно беше прав като ме предупреждаваше, че любопитството относно начина, по който изчезна тялото, ще ми донесе неприятности… Мисля, че сама си ги изпросих, посещавайки погребална агенция „Сполето“.

— Изобщо не съм имал предвид неприятности с мафията — с недоумение отвърна Джак. — Очаквах да имаш неприятности с Бингъм, нищо повече…

— Предупреждението на Анджело ми беше поднесено под формата услуга на услуга — въздъхна Лори. — Тяхната беше името на убиеца на Франкони. Даже ми го написаха… — Взе листчето от масичката и го подаде на Джак.

— Видо Делбарио — прочете Джак и вдигна поглед км младата жена. Устните и носът й бяха подути, под окото й се оформяше тъмен оток. — Този случай беше странен още от началото си, но сега става и опасен… Я ми разкажи всичко което се случи…

Лори му предаде всички подробности — от момента на прибирането си до телефонното обаждане в апартамента. Спомена дори за причините, поради които не е набрала 911.

— Разбирам — кимна Джак. — В случая полицаите от кварталния участък едва ли биха могли да ти помогнат…

— А сега какво да правя?

Въпросът беше по-скоро риторически, тъй като тя не очакваше отговор.

— Дай да видим задната врата — предложи Джак.

Лори го поведе към кухнята и коридорчето зад нея.

— Охо! — рече той, зърнал процепите в масивното дърво, на което не бяха помогнали дори многобройните резета. Тази вечер няма да нощуваш тук!

— Мога да отида при родителите си — кимна тя.

— Ще дойдеш при мен! — отсече той. — А аз ще спя на дивана.

Лори изпитателно го изгледа. Не беше сигурна дали зад тази внезапна покана се крие нещо повече от грижата за безопасността й.

— Събирай си нещата — разпореди се той. — Вземи си дрехи за няколко дни, защото тази врата трябва да бъде сменена.

— Трябва да направя нещо и за бедния Том — тъжно промълви Лори.

Джак замислено се почеса по главата.

— Можеш ли да намериш някаква лопата? — попита след секунда той.

— Имам само една малка, с която обработвам саксиите — отвърна младата жена. — Какво си намислил?

— Ще го погребем в задния двор — намусено отвърна Джак.

— Май ставаш сантиментален, а? — леко се усмихна тя.

— Просто знам какво е да изгубиш любимо същество — задавено рече той. В един кратък миг го обзе онова мъчително чувство, което изпита, когато позвъниха да му съобщят за самолетната катастрофа, отнела живота на жена му и двете му дъщери.

Докато Лори опаковаше нещата си, той нервно крачеше напред назад, опитвайки се да насочи вниманието си към сегашните събития.

— Трябва да се обадим на Лу и да му предадем името на Видо Делбарио — промърмори той.

— И аз мисля така — отвърна откъм дрешника Лори. — Дали да го потърсим още сега?

— Длъжни сме — кимна Джак. — А той ще реши какво да предприеме. Ще му звъннем от моя апартамент. Нали му имаш домашния телефон?

— Да — кимна Лори.

— Знаеш ли, този инцидент е тревожен не само поради личната ти сигурност — подхвърли замислено Джак. — Той доказва подозренията ми, че организираната престъпност има някаква връзка с трансплантацията на органи. Може би става въпрос за някаква черноборсаджийска операция…

Лори се появи от дрешника с обемист сак през рамото.

— Но как е възможна трансплантация без приемането на имунодепресанти? — попита тя. — Не забравяй и странните резултати от ДНК-тестовете на Тед…

— Имаш право — въздъхна Джак. — Нещата напълно се разминават…

— Може би Лу ще направи връзката — подхвърли тя.

— Би било чудесно… Но тазвечерният инцидент придава нова примамливост на идеята ми да отскоча до Африка.

— Хей, не говори глупости! — рязко се обърна Лори, насочила се към банята.

— Не съм имал личен контакт с организираната престъпност — призна Джак. — Но в замяна на това съм имал вземане-даване с уличните банди, чиито похвати не са Бог знае колко по-различни… Ако решат да те ликвидират, нищо може да ги спре. Дори 24-часова охрана от страна на полицията, която е изключена поради недостиг на средства. Може би няма да е зле за известно време и двамата да напуснем града. Това би дало възможност на Лу да организира щата…

— Предлагаш да дойда с теб? — изгледа го с нов интерес Лори. Идеята изведнъж й се стори страхотно привлекателна. Никога не беше ходила в Африка, беше сигурна, че там ще види много интересни неща.

— Ще го наречем принудителна ваканция — кимна Джак. Разбира се, Екваториална Гвинея едва ли е най-подходящото място за почивка, но със сигурност е нещо различно… Между другото, може би ще разберем каква е дейността на „ГенСис“ в тази страна и защо Франкони е ходил там…

— Хм… Идеята започва да ми харесва…

Стиропоровият ковчег на Том беше свален в задния двор. Избраха меката почва в далечния му край, а вечното жилище на котарака беше подготвено сравнително лесно, тъй като до оградата откриха една ръждясала, но напълно годна за работа лопата.

Джак изпъшка под тежестта на куфара и го понесе към входа.

— Какво си сложила вътре, за Бога?

— Нали каза да си взема дрехи за няколко дни? — изгледа го тя.

— Дрехи да, но не и топки за боулинг! — оплака се той.

— Това е козметиката ми — оправда се тя. — За съжаление нямам опаковки, подходящи за пътуване…

На Първо авеню спряха едно такси, а по пътя видяха отворена книжарница и помолиха шофьора да спре. Джак остана в колата, а Лори изтича да купи някаква карта на Екваториална Гвинея. За съжаление такава липсваше и тя бе принудена да се задоволи с атлас на Централна Африка.

— Продавачката щеше да умре от смях като я попитах за Гвинея — навъсено промърмори тя и се отпусна на седалката.

— Ново доказателство, че страната не е сред хитовете на международния туризъм — отбеляза Джак.

Лори се разсмя и стисна ръката му.

— Забравих да ти благодаря, че пристигна веднага — прошепна тя. — Сега се чувствам далеч по-добре…

— Радвам се — смутено преглътна Джак.

Пристигнаха пред блока и той помъкна куфара по мръсното стълбище. Два етажа по-нагоре на Лори й стана неудобно от звучното му пъшкане и поиска да носи багажа си сама. На което той отвърна, че да слуша оплакванията му е единственото й наказание за тежките кутии с козметика, които беше натъпкала в куфара.

Най-сетне се добраха до входната врата на апартамента. Джак пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Резето остро изщрака.

— Не помня да съм превъртал два пъти — промърмори той и отново натисна ключа. Вратата се отвори.

В антрето беше тъмно. Той влезе пръв и протегна ръка към електрическия ключ. После изведнъж се закова на място и Лори се блъсна в него.

— Хайде, натисни го — обади се дрезгав мъжки глас в мрака.

Джак се подчини. Светлината в антрето беше достатъчна, за да види двамата мъже в дълги черни палта, настанили се на дивана в хола.

— Господи! — ахна Лори. — Това са те!

Франко и Анджело се бяха разположили като у дома си, също както в апартамента на Лори. На холната масичка имаше две наченати бутилки бира, редом с които лежеше тежък пистолет със заглушител. Срещу масичката беше поставен стол с дървена облегалка.

— Доколкото разбирам, вие сте доктор Джак Степълтън — рече Франко. Джак мълчаливо кимна с глава. Умът му отчаяно търсеше изход от ситуацията. Входната врата зад гърба му остана открехната. Прокле се за лекомислието, с което беше подминал двойното превъртане на бравата. Но беше излетял толкова бързо, че практически не помнеше колко пъти е превъртял ключа.

— Предупреждавам ви да не вършите глупости — сякаш прочете мислите му Франко. — Няма да останем дълго. Ако знаехме, че доктор Монтгомъри ще бъде с вас, щяхме да си спестим както гостуването в апартамента й, така и повторенията…

— С какво толкова сме ви разтревожили, че си правите труда да ни заплашвате? — изгледа го тежко Джак.

Франко се усмихна и извърна поглед към Анджело.

— Нещо да кажеш? — подхвърли той. — Нашето докторче има нахалството да задава въпроси!

— Никакво уважение — съгласи се Анджело.

— Донеси още един стол за дамата, док! — смени тона Франко. — Ще си кажем няколко приказки и веднага си тръгваме.

Джак не помръдна. Очите му опипаха пистолета на масичката, а умът му напразно се опитваше да реши ребуса кой от двамата държи оръжието си под дрехите. Същевременно оглеждаше фигурите им. Бяха сравнително едри мъже, но веднага личеше, че не обичат физическите упражнения.

— Чу ли какво ти казах, док? — вдигна вежди Франко.

Зад гърба на Джак нещо се раздвижи, после гръмовен глас изрева:

— Никой да не мърда!

Силен удар в рамото го отпрати встрани. В следващия момент беше на крака и очите му замаяно огледаха тримата чернокожи мъже с автомати в ръце, които бяха връхлетели в хола. Бяха облечени в баскетболни екипи, а дулата на оръжията им сочеха в гърдите на Франко и Анджело. Веднага ги позна — това бяха Светкавицата, Дейвид и Плюнката, все още запотени от битката на баскетболното поле.

Франко и Анджело изненадано замръзнаха на място. Опулените им очи не слизаха от лицата на новодошлите. Свикнали да бъдат откъм спусъка на смъртоносните оръжия, те бяха достатъчно благоразумни да изпълнят заповедта и останаха напълно неподвижни. След секунда напрегнато мълчание на прага бавно се изправи Уорън.

— Хей, док — извърна се към Джак той. — Опазването на живота ти май се превръща в проблем, който изисква щатни бройки… Освен това привличаш насам какви ли не бели боклуци и това се отразява зле на репутацията на квартала…

След тези думи Уорън пое автомата от ръцете на Плюнката и му заповяда да обискира неканените гости. Младежът побърза да се подчини. Изпод мишницата на Анджело измъкна тежък автоматичен валтер, а Франко се оказа чист, вероятно, защото пистолетът на масата беше негов.

Джак най-сетне се отърси от изненадата и шумно изпусна въздуха от гърдите си.

— Не знам как го правиш, приятелче — усмихна се на Уорън той. — Но появата ти в подобен момент не може да не предизвика най-дълбокото ми уважение!

— Засякохме тези задници още надвечер — обясни Уорън. — Мотаеха се наоколо и вероятно се мислеха за невидими с тези скъпи дрешки плюс един блестящ черен кадилак… Никога няма да се начудя на тъпотата на белите боклуци!

Джак потърка ръце, безкрайно доволен от промяната на ситуацията. Извърна се към неканените гости и ги попита за имената им, но получи хладни и изпълнени с неприязън погледи.

— Този е Анджело Фачоло — рече Лори и посочи с пръст врага си.

— Портфейлите, Плюнка! — кратко нареди Уорън.

Плюнката пъргаво изпълни заповедта, разтвори портфейлите и прочете на глас имената на собствениците им. После в ръката му проблесна фалшивата полицейска значка от Озоун Парк.

— Охо! — промърмори той. — Я виж това!

— Хич не се притеснявай — махна с ръка Уорън. — Те не са ченгета!

— Лори, защо не звъннеш на Лу? — попита Джак. — Сигурен съм, че ще прояви желание да си поговори с тези господа. Кажи му да докара и една арестантска кола, тъй като положително ще им предложи да прекарат нощта на държавни разноски…

Лори кимна и изчезна по посока на кухнята. Джак направи крачка напред и се надвеси над Анджело.

— Стани! — кратко му заповяда той.

Онзи се подчини и впи нахален поглед в лицето му. За всеобща изненада (най-вече на самия Анджело) Джак вдигна ръка и с всичка сила стовари юмрук в лицето му. Разнесе се остър хрущящ звук, тялото на Анджело се превъртя през дивана и с грохот се строполи на пода.

Лицето на Джак се разкриви от болка, от устата му излетя сподавена ругатня.

— Исусе, колко боли! — стисна дланта си той. — Никога не съм удрял човек с толкова злоба!

— Хей, бъди по-въздържан! — вдигна ръка Уорън. — Не ми е в стила да бия подобни кучешки лайна!

— Вече свърших — увери го с разкривено лице Джак. — Кучешкото лайно, което в момента е зад дивана, е пребило Лори след като са проникнали в жилището й по-рано тази вечер… Предполагам, че си видял лицето й…

Анджело се надигна до седнало положение. Носът му беше видимо изкривен надясно. Джак го покани да заеме мястото си на дивана. Бандитът се подчини, подложил шепа под капещата от носа му кръв.

— Полицията е на път — рече Джак. — Но преди да бъдат тук искам да получа отговор на въпроса си: какво в нашата работа ви принуждава да ни отправяте своите предупреждения? Защо сте толкова разтревожени от тази глупост около Франкони?

Анджело и Франко го гледаха така, сякаш не беше тук. Но Джак не се отказа и ги попита какво знаят за черния дроб на покойния гангстер. Отговорът беше ледено мълчание. На прага се появи Лори.

— Хванах го — обяви тя. — Много е развълнуван от хода на събитията и вече е на път. Особен интерес у него предизвика името на Видо Делбарио…

Час по-късно Джак се беше настанил в едно удобно кресло, а срещу него в хола на Естебан Ндеме седяха Лори и Уорън.

— С удоволствие ще пия още една бира — кимна той на поканата на домакина. Еуфорията му от първото питие се смесваше с чувството на триумф. Вечерта беше започнала зле, но имаше всички шансове да завърши отлично.

Придружен от няколко патрулни полицаи, Лу се беше появил в апартамента му само двадесетина минути след обаждането на Лори. Беше въоръжен с всички възможни обвинения, които можеше да използва за по-продължителното задържане на бандитите: незаконно проникване чрез взлом в чуждо жилище, незаконно притежание на огнестрелно оръжие, насилствено нападение и измъчване на невинни граждани, притежание на фалшива полицейска значка. Надяваше се, че тежестта на тези обвинения ще развърже устата на Франко и Анджело и те ще му разкажат доста неща за организираната престъпност като цяло, и за дейността на фамилията Лучия в частност…

Сериозно обезпокоен за безопасността на приятелите си, той горещо приветства идеята на Джак да изчезнат от града за известно време. Междувременно се разпореди за 24-часова полицейска охрана, а Джак и Лори го улесниха като обещаха да бъдат непрекъснато заедно.

После Джак помоли Уорън да го запознае с Естебан Ндеме. Човекът се оказа изключително възпитан и приятен — точно според описанието на Уорън. Годините му бяха 42 — точно колкото тези на Джак, но телосложението — коренно различно. Естебан беше слаб мъж с деликатни кости и приятно лице, а шоколадовата му кожа беше доста по-тъмна от тази на Уорън.

В момента, в който разбра за намеренията на Джак и Лори да посетят Екваториална Гвинея, той ги покани в апартамента си.

Теодора Ндеме се оказа не по-малко любезна и приятна от съпруга си. В момента, в който гостите се настаниха около масата в хола, тя категорично заяви, че никой няма да си тръгне оттам преди да вечерят заедно.

В момента Джак се наслаждаваше на екзотичните аромати, долитащи от кухнята, а втората бира беше приятно запотена на масата пред него.

— Какъв вятър ви довя в Ню Йорк? — обърна се към Естебан той.

— Бяхме принудени да емигрираме — отвърна с въздишка чернокожият мъж и с няколко думи им разказа за неописуемия терор на диктатора Нгуема, прогонил от страната почти една трета от населението, включително всички испански заселници. — Избити бяха над петдесет хиляди души, положението беше ужасно… Аз бях учител. Обявиха ме за враг, защото съм получил образованието си в Испания.

— Надявам се, че нещата са се променили — промърмори Джак.

— О, да — кимна Есебан. — Превратът през 1979 година промени много неща. Но страната е изключително бедна, въпреки слуховете за огромни петролни залежи в континенталния шелф, близо до Габон… Всъщност, именно Габон е най-богатата страна в региона.

— Ходихте ли си обратно?

— О, да, на няколко пъти — кимна домакинът. — И двамата имаме роднини там… Братът на Теодора откри малко хотелче на брега на морето, в един град на име Бата…

— Чувал съм за Бата — кимна Джак. — Там има летище, нали?

— Единственото в страната — отвърна Естебан. — Построили са го някъде през осемдесетте, по случай Конгреса на Централно африканските държави… Друг въпрос е, че правителството няма пари да го поддържа.

— А чувал ли сте за компания на име „ГенСис“? — попита Джак.

— Естествено — кимна Естебан. — Тя е основен източник на валутни приходи за правителството, особено след срива в цените на какаото и кафето…

— И аз разполагам с подобна информация — рече Джак. — Чух също така, че „ГенСис“ поддържа ферма от примати… И тя ли се намира в Бата?

— Не, тя е на юг. Построена е в джунглата, близо до едно старо и полуизоставено испанско градче, което се казва Кого. Сега то процъфтява, тъй като е превърнато в база за служителите на „ГенСис“ от Европа и Америка. А за местните служители компанията е построила чисто ново сателитно селище. Тя дава работа на много от местните хора…

— А знаете ли дали е построила и болница?

— Да — кимна Естебан. — Болницата и клиничната лаборатория са построени на централния градски площад, точно срещу общината…

— Откъде знаете толкова много подробности? — учуди се Джак.

— Братовчед ми работеше там — поясни Естебан. — Напусна след като войниците екзекутираха най-добрия му приятел за незаконен лов. Много хора харесват „ГенСис“, защото компанията плаща добре… Но има и такива, които не одобряват прекалено голямото й влияние върху правителството.

— Влиянието на парите — подхвърли Джак.

— Естествено — кимна домакинът. — Плащат куп пари на министрите, дори част от армията е изцяло на тяхна издръжка…

— Удобно — подхвърли Лори.

— Ако отлетим за Бата, ще можем ли да посетим и Кого? — попита Джак.

— Предполагам — кимна Естебан. — След изтеглянето на испанците преди около двадесет и пет години, пътят между двата града беше изоставен и погълнат от джунглата. Но „ГенСис“ го е възстановила за нуждите на своя автомобилен транспорт. Разбира се, ще се наложи да наемете кола…

— А това възможно ли е?

— В Екваториална Гвинея всичко е възможно, стига да имаш пари — отвърна Естебан. — Кога възнамерявате да пътувате? По-добре е да хванете сухия сезон…

— Кога точно е той? — попита Джак.

— През февруари и март.

— Много добре — кимна Джак. — Защото ние с Лори възнамеряваме да тръгнем утре вечер…

— Какво? — учудено попита Уорън. Това беше първата му намеса в разговора за вечерта, освен това той не знаеше за уговорката между Джак и Лу. — Нали щяхме да излизаме този уикенд? Вече предупредих Натали и тя много се зарадва!

— Уф! — тръсна глава Джак. — Това изобщо не ми мина през ума!

— Хей, човече! — изгледа го навъсено Уорън. — Или изчакваш до събота вечерта, или ще се окажа до шия в лайна! Надявам се, че разбираш какво имам предвид… Вече ти обясних, че с Натали шега не бива!

— Имам по-добра идея! — вдигна глава Джак. — Защо вие с Натали не ни придружите до Екваторилна Гвинея? Разноските са за моя сметка!

Лори объркано примигна, после реши, че не е чула добре.

— Ама ти да не си се побъркал, бе? — втренчи се в него Уорън. — Това е чак в Африка!

— Точно така — кимна Джак. — И тъй и тъй ще вървим, нека поне си направим удоволствието. Естебан, защо не дойдете и вие с жена ви? Ще бъдем една голяма и весела компания…

— Серизно ли говорите? — погледна го домакинът.

Върху лицето на Лори продължаваше да стои маската на дълбоко удивление.

— Абсолютно сериозно — кимна Джак. — Най-добрият начин да посетиш едно непозната страна е да имаш приятели там. А ще ни трябват ли визи?

— Да — кимна Естебан. — Но посолството на Екваториална Гвинея не е във Вашингтон, а тук, в Ню Йорк… Две снимки, двадесет и пет долара и извлечение от банковата сметка, за да докажете, че не сте последни бедняци…

— А как се стига дотам? — попита Джак.

— Най-лесно е през Париж, оттам има директна връзка с Дуала, Камерун. От Дуала веднъж дневно има полет до Бата. Може и през Мадрид, но оттам самолетите до Малабо на остров Биоко летят само два пъти в седмицата…

— Значи Париж печели! — игриво обяви Джак.

— Теодора, ела тук! — извика Естебан по посока на кухнята.

— Човече, ти си напълно откачен! — рече Уорън. — Разбрах това още първия ден, в който се появи на площадката. Но ще призная, че твоята лудост започва да ми харесва…

Бележки

[1] Американската асоциация по въздухоплаване — Бел. пр.