Робин Кук
Хромозома 6 (12)

Кого, Екваториална Гвинея, 5 март 1997 г. 23.30 ч.

Тежката метална врата в горния край на стълбите с грохот се отвори. От пролуката проникна бледа светлина. Две секунди по-късно светнаха голите крушки, окачени в редица по тавана на коридора. През решетките на килията Кевин получи възможност да види своите спътници. Кандис и Мелани бяха присвили очи под внезапната ярка светлина.

По гранитните стъпала се разнесоха тежки стъпки, миг по-късно се показа масивната фигура на Зигфрид Шпалек. На крачка зад него вървяха Камерън Макайвърс и Мустафа Абуд, началник на мароканския контингент.

— Най-сетне се появихте и вие, господин Шпалек! — остро рече Мелани. — Настоявам да бъда освободена оттук веднага, в противен случай ви чакат сериозни неприятности!

Кевин се намръщи. Не това беше начинът на разговор със Зигфрид Шпалек, особено пък за хора в тяхното положение. Бяха ги натикали в отделни килии в мазето на общинската сграда. Вонящи, тъмни и потискащо горещи дупки с миниатюрни прозорчета, които гледаха към вътрешната проветрителна шахта на сградата. Те бяха зарешетени, но без стъкла, и това осигуряваше свободен достъп в килиите на всякакви насекоми и паяци. Тримата затворници бяха принудени да стоят изправени в средата на своите килии, сковани от ужас при звука на невидими пълзящи гадинки, главно защото миг преди осветлението да бъде изключено, бяха зърнали няколко доста внушителни на вид тарантули. Възможността свободно да разговарят помежду си беше единственото им удобство.

Най-тежки бяха първите пет минути от вечерната им авантюра. Миг след прекратяването на автоматичната стрелба, Кевин и двете жени бяха заслепени от лъчите на силни прожектори. А когато очите им свикнаха с ярката светлина се оказа, че са обградени от отряд гвинейски войници, които бяха насочили калашниците си в главите им, а на лицата им грееха зловещи усмивки. Неколцина от тях бяха достатъчно дръзки, за да смушкат жените с автоматите си.

Опасявайки се от най-лошото, тримата не направиха никакъв опит за съпротива. Сковани от ужас, те очакваха автоматичната стрелба да се поднови при първото им по-рязко движение, този път с фатална точност.

Войниците с жестоки лица се оттеглиха едва след появата на неколцина марокански охранители. Кевин нито за миг не беше допускал, че едрите араби с мрачни физиономии ще се окажат техни спасители, но на практика стана точно така. Те натовариха тримата нарушители в собствения му джип и ги откараха в своето караулно помещение, разположено в непосредствена близост до Животинския център. Там ги натикаха в помещение без прозорци, а няколко часа по-късно ги прехвърлиха в стария градски затвор.

— Това отношение е недопустимо! — продължаваше да фучи Мелани.

— Напротив — поклати глава Шпалек. — Мустафа ме увери, че сте били третирани с пълно уважение.

— Какво уважение?! — извика Мелани. — Стреляха по нас с автомати, след което ни натикаха в тази отвратителна дупка!

— Никой не е стрелял по вас — възрази Шпалек. — Отправени са били няколко предупредителни изстрела във въздуха и това е всичко. А вие сте нарушили една от най-стриктните забрани, които действат в Зоната. Всички знаят, че достъпът до Изла Франческа е строго забранен!

Комендантът направи знак на Камерън, който извади огромен ключ и отвори килията на Кандис. Тя побърза да се измъкне навън и започна да изтръсква дрехите си. Беше все още облечена в болничния си халат.

— Моля за вашето извинение — каза галантно Зигфрид. — Предполагам, че сте била подведена от нашите научни работници с постоянно местожителство тук. Сигурен съм, че дори не сте чувала за ограничителните правила, които действат в Зоната…

Камерън отвори килията на Мелани, а след това и тази на Кевин.

— В момента, в който научих за задържането ви, направих опит да се свържа с доктор Реймънд Лайънс — обърна се към тях Зигфрид. — Исках да се посъветвам с него относно създадената ситуация. За съжаление него го нямаше и затова бях принуден да взема решението си сам. Освобождавам ви на ваша лична отговорност, с надеждата, че вече осъзнавате колко сериозно е било нарушението ви. Според законите на Екваториална Гвинея то може да бъде тълкувано като тежко криминално престъпление.

— О, я стига глупости! — гневно процеди Мелани.

Кевин неволно потръпна. Беше сигурен, че ако тази жена не си държи езика зад зъбите, Зигфрид ще се ядоса и ще ги върне обратно в килиите. Добродушието едва ли фигурираше сред основните черти на характера му.

Мустафа пристъпи крачка напред и му подаде някакви ключове.

— Колата ви е отвън, на паркинга — каза той със силен френски акцент. Кевин ги пое. Ръката му трепереше толкова силно, че ключовете зазвънтяха. — Сигурен съм, че утре по някое време ще успея да се свържа с доктор Лайънс — добави Шпалек. — След което ще разговарям с вас… А сега сте свободни.

Мелани понечи да каже нещо, но за своя огромна изненада Кевин я сграбчи за ръката и я повлече към гранитните стъпала.

— За днес грубиянщините ми стигат! — изфуча младата жена и направи опит да се отскубне.

— Ще говорим в колата! — процеди през стиснати зъби Кевин и продължи да я побутва към изхода.

— Каква нощ, Господи! — оплака се Мелани, успя да освободи ръката си и тръгна нагоре.

Кевин пропусна Кандис пред себе си. Горе се озоваха в някаква канцелария, в която се бяха разположили четирима гвинейци във военни униформи. Лицата им бяха почтителни, вероятно поради присъствието на коменданта на Зоната, началника на сигурността и командира на мароканския отряд. Бяха застани мирно, с преметнати през рамо автомати. При вида на Кевин и двете жени в очите им се появи видимо объркване. Мелани се спря и им показа среден пръст, но Кевин побърза да я изтика навън.

— Моля те, не ги провокирай! — примоли се полугласно той. Така и не разбра дали войниците не разбраха жеста й, или бяха твърде смутени, за да реагират. Но така или иначе, никой от тях не хукна с насочено оръжие подире им — както очакваше…

Стигнаха до колата. Кевин отвори дясната врата и Кандис побърза да се качи. Но Мелани нямаше подобни намерения.

— Дай ключовете! — извърна се към него тя. В очите й гореше бясно пламъче.

— Какво?! — погледна я с недоумение Кевин.

— Дай ключовете, казах! — повтори все така гневно младата жена.

Опасявайки се от нов скандал, Кевин побърза да се подчини. Мелани скочи зад кормилото, а той се настани отзад. Не го беше грижа кой ще кара, единственото му желание беше час по-скоро да се разкарат оттук.

Мелани запали мотора, натисна педала на газта докрай и джипът се стрелна напред с пронизително свирене на гумите.

— За Бога, Мелани! — простена Кевин. — Не карай толкова бързо!

— Ядосана съм! — кратко го осведоми младата жена.

— Добре де, то си личи отдалеч…

— Все още нямам намерение да се прибирам — добави Мелани. — Но с удоволствие ще ви закарам…

— Къде ще ходиш? — учуди се Кевин. — Наближава полунощ!

— Отивам в Животинския център! — отсече Мелани. — Нямам никакво намерение да се примирявам с подобно отношение и ще направя всичко възможно да разбера какво става в тая шибана компания!

— Какво ще търсиш в Центъра? — учуди се Кевин.

— Ключовете за шибания мост! — отсече Мелани. — Вече не става въпрос за обикновено любопитство. Ще ида там и ще разбера всичко!

— Защо не спреш и да обсъдим идеята ти на спокойствие? — подхвърли Кевин.

Мелани скочи на спирачките. Колата поднесе и спря, Кевин и Кандис рязко политнаха напред.

— Аз отивам в Центъра! — повтори категорично Мелани. — А вие сте свободни да решавате. Или идвате с мен, или ви карам по домовете ви…

— Но защо именно тази вечер? — попита Кевин.

— Първо, защото тази вечер ме накараха да побеснея — отвърна Мелани. — И второ, защото никой няма да подозира подобен ход от наша страна. Те очевидно очакват, че ще се приберем у дома и с удоволствие ще се пъхнем в леглата си. Особено след начина, по който бяхме третирани. Но не знаят, че това не е в моя стил!

— Аз пък мисля, че трябва да постъпим точно така — възрази Кевин.

— Мелани е права — обади се Кандис. — Целта им беше да ни изплашат до смърт…

— И успяха — въздъхна Кевин. — Но какво ви става, момичета? Нима единствено аз съм запазил разума си?

— Да вървим да свършим работата! — отсече Кандис.

— Господи, останах в малцинство! — оплака се Кевин.

— Няма проблем, ще те закараме у дома — кимна Мелани и включи на заден ход. Кевин сложи ръката си върху нейната.

— Чакай… Как предлагаш да вземем ключовете? Нямаме представа къде се съхраняват…

— Как така нямаме представа? — учуди се Мелани. — Ясно е, че се съхраняват в кабинета на Бъртрам. Той отговаря за логистиката на програмата, а и ти сам твърдеше, че ключовете са у него…

— Добре, у него са — въздъхна Кевин. — Но какво ще кажеш за охраната? А и кабинетът положително е заключен…

Мелани измъкна една магнитна карта от джобчето на престилката си.

— Забравяш, че аз съм член на ръководството на Центъра — рече тя. — Това е мастер-карта, която само външно прилича на ВИЗА. С нейна помощ имам 24-часов достъп във всички помещения на Животинския център. Напомням ти, че работата с бонобо е само част от дейността ми тук…

Кевин извърна очи към Кандис. Под светлината на контролните уреди русата й коса излъчваше меко сияние.

— След като ти си готова, ще се включа и аз — промърмори той.

— Тогава да вървим! — тръсна глава Кандис.

Мелани даде газ, заобиколи автомобилния парк и пое на север. На осветената от лъчите на мощни луминисцентни прожектори товаро-разтоварна рампа кипеше напрегната работа. Нощната смяна беше двойно по-многобройна от дневната, защото трафикът между Зоната и Бата се интензифицираше именно през нощта.

Мелани се стрелна покрай дълга редица влекачи и отмина отклонението за Бата. Веднага след това пътят опустя. До Центъра не срещнаха нито едно превозно средство.

В Животинския център се работеше на три смени, точно както и на рампата. Но тук нощната смяна беше най-малобройна, дежурства се даваха главно във ветеринарната лечебница. Мелани очевидно се съобрази с този факт и насочи то-йотата именно към паркинга на лечебницата. Там имаше още доста коли. Спря, изключи мотора и отправи поглед към входа. Пръстите й нерешително забарабаниха по волана.

— Сега пък какво има? — попита Кевин.

— Мисля — отвърна Мелани. — Питам се дали да дойдете с мен, или да ме чакате в колата…

— Каква огромна сграда! — възкликна Кандис и се приведе напред, за да вижда по-добре. Белите стени чезнеха далеч в мрака на джунглата. — За пръв път идвам тук, въпреки че имам няколко доста продължителни посещения в Кого… Това пред нас е ветеринарната болница, така ли?

— Да — отвърна Мелани. — Заема цялото крило…

— Бих я разгледала с удоволствие — усмихна се Кандис. — Никога не съм влизала във ветеринарна болница, да не говорим за толкова огромно заведение…

— Това тук е истинско произведение на изкуството — увери я Мелани. — Особено ако надзърнеш в някоя от операционните зали…

— Господи, къде съм? — извъртя очи Кевин. — Само преди час бях сигурен, че ще ни застрелят като кучета, а сега чувам, че моите скъпи компаньонки планират опознавателна обиколка на болницата!

— Няма да е обиколка — успокои го Мелани и скочи на земята. — Хайде, Кандис… Ще имам нужда от помощта ти. А Кевин може да ни чака в колата…

— Точно така и ще направя — кимна Кевин. Но едва жените бяха изминали няколко крачки към входа, когато той скочи и ги последва. Бързо прецени, че неизвестността на очакването ще бъде по-тежка от нелегалното проникване в кабинета на Бъртрам. — Хей, почакайте! — подвикна той и се затича да ги настигне.

— После да не кажеш, че не съм те предупредила! — изгледа го Мелани.

— Добре де, ясно — промърмори той и изведнъж се почувства като хлапе пред строгата си майка.

— Всъщност, не очаквам да имаме проблеми — подхвърли Мелани. — Кабинетът на Бъртрам Едуардс е в административното крило, което по това време на денонощието е абсолютно пусто. Но за всеки случай ще се отбием в съблекалните. Искам да облечете по една манта с емблемата на Животинския център, ясно? Така няма да предизвикате съмнения, просто, защото сега не е време за външни посещения…

— Идеята е добра — кимна Кандис.

 

— Добре — каза в слушалката Бъртрам и извърна поглед към светещите цифри на будилника до леглото, които показваха дванадесет и четвърт. — След пет минути ще бъда в кабинета ти.

После спусна крака на пода и отметна мрежата против комари.

— Проблеми ли има? — надигна се на лакет жена му Триш.

— Някаква дреболия — успокои я Бъртрам. — Ще се върна след половин час, а ти не се разсънвай…

Затвори вратата на спалнята след себе си и едва тогава включи осветлението на дрешника. Облече се бързо, обзет от сериозно безпокойство. Нямаше представа какво се е случило, но Зигфрид никога досега не го беше търсил след полунощ.

Навън беше светло като ден, благодарение на пълнолунието. По небето се гонеха сребристо-сиви облачета, а натежалият от влага въздух беше абсолютно неподвижен. Откъм джунглата долиташе обичайната нощна какафония: жужене, съскане и резки животински крясъци. С течение на времето Бъртрам дотолкова беше свикнал с нея, че изобщо не я забелязваше.

Качи се в колата, въпреки че от сградата на кметството го деляха едва няколкостотин метра. Така щеше час по-скоро да задоволи любопитството, което нетърпимо го глождеше. На площада цареше необичайно оживление. Обикновено ленивите войници изглеждаха нащрек, стиснали автоматите си в ръце. Неколцина от тях проследиха появата на колата му с нескрито безпокойство. Бъртрам скочи на асфалта и тръгна към входа. През спуснатите капаци на прозорците в кабинета на Зигфрид се процеждаха тънки ивици светлина. Влезе в предверието, прекоси тъмната канцелария на Аурелио и отвори вратата на кабинета.

Зигфрид седеше на обичайното си място, краката му бяха върху плота на масивното бюро. В здравата му ръка се поклащаше тумбеста чаша за коняк. На плетения стол срещу него седеше началникът на охраната Камерън Макайвърс със същата чаша в ръка. Единствената светлина в помещението идваше от свещника-череп върху бюрото. Издължените сенки придаваха на кабинета вид на някаква странна менажерия.

— Благодаря, че се отзова на поканата ми в този късен час — рече с обичайния си акцент Зигфрид. — Какво ще кажеш за глътка бренди?

— Ще ми трябва ли? — попита Бъртрам и придърпа един от ратановите столове до бюрото.

— Малко бренди никога не е излишно — засмя се Зигфрид.

Камерън стана да го обслужи. Беше жилав шотландец с гъста брада и видимо червен нос, който имаше слабост към алкохол от всякакъв вид, но най-вече към родното си шотландско уиски. Той мълчаливо напълни една тумбеста чашка, подаде я на Бъртрам и се върна на мястото си.

— Обикновено ме вдигат посред нощ само когато някое животно се разболее — промърмори Бъртрам, отпи една глътка бренди и я завъртя в устата си. — Но тази вечер имам предчувствието, че става въпрос за нещо съвсем друго…

— Предчувствието ти е вярно — кимна Зигфрид. — Преди всичко трябва да ти благодаря за предупреждението относно Кевин Маршал. То се оказа абсолютно основателно и съвсем навременно. Помолих Камерън да го постави под наблюдение като използва част от мароканските наемници. И се оказа, че тази вечер Маршал е предприел пътуване до Изла Франческа, в компанията на Мелани Бекет и една от операционните сестри.

— По дяволите! — изруга Бъртрам. — Нима са стигнали до острова?

— Не — поклати глава Зигфрид. — Поиграли са малко с надуваемия сал, като преди това са разговаряли с Алфонс Кимба…

— Бесен съм! — изфуча Бъртрам. — Не обичам някой да се приближава до острова, още по-малко пък да разговаря с този пигмей!

— И аз — кимна Зигфрид. — Къде са сега?

— Пуснахме ги да си вървят. Но преди това се погрижихме здравата да ги стреснем. Мисля, че скоро няма и да помислят да повторят тази екскурзия…

— Само това ми липсваше! — плачливо се оплака Бъртрам. — Не ми стига, че проклетите боноби са се разделили на две самостоятелни групи!

— Това е по-сериозно от разделянето на животните — поклати глава Зигфрид.

— И двете са сериозни! — извика Бъртрам. — Съществува реална опасност не само да затормозим операцията, но и изцяло да я прекратим! Настоявам да преразгледаме идеята ми за затварянето им в клетки и връщането им обратно в Центъра! Клетките вече са там и няма да имаме никакви трудности. По този начин ще улесним и улова…

Идеята да прибере животните и да ги постави под постоянно наблюдение му хрумна в момента, в който разбра, че те са се разделили на две самостоятелни стада. Зигфрид обаче се възпротиви. В един момент Бъртрам дори се колебаеше дали да не се свърже директно с шефа си в Кембридж, Масачузетс… Отказа се само защото не искаше да безпокои ръководството на „ГенСис“ с дребни локални проблеми.

— По този въпрос разговорите са приключени! — отряза го Зигфрид. — Животните остават на острова, както беше решено още в началото. Но след инцидента с Кевин Маршал започвам да се безпокоя за моста…

— Той е заключен — отвърна Бъртрам.

— А къде са ключовете?

— В кабинета ми.

— Мисля, че трябва да ги прехвърлим тук, в моята каса — поклати глава Зигфрид. — Много от твоите подчинени имат достъп до кабинета ти, включително Мелани Бекет…

— Може би имаш право — колебливо отвърна Бъртрам.

— Радвам се — кимна Зигфрид. — Значи ще ги донесеш тук. Колко са?

— Не знам точно. Четири, или пет…

— Искам ги тук — настоя Зигфрид.

— Няма проблем — кимна Бъртрам.

— Много добре — рече Зигфрид, свали краката си от бюрото и стана: — Да вървим. Аз ще дойда с теб.

— Сега ли? — изненадано го погледна другият.

— Не отлагай днешната работа за утре — ухили се комендантът. — Нали така казвате вие, американците? Сънят ми ще бъде далеч по-спокоен като знам, че ключовете са в сейфа.

— Имате ли нужда от мен? — обади се Камерън.

— Не — отказа Зигфрид. — Ние с Бъртрам ще се справим и сами…

 

Кевин се огледа в голямото стенно огледало, окачено на стената между двете редици металически шкафчета. Проблемът с тези комбинезони винаги е един и същ, рече си той. Малките номера са прекалено малки, а средните — прекалено широки. Наложи се да навие ръкавите на горната част и да подвие крачолите на долната.

— Още ли не си готов, по дяволите? — подвикна откъм коридора Мелани.

— Идвам — отвърна Кевин, затвори шкафчето с цивилните си дрехи и побърза да излезе.

— Уж жените се туткали повече при преобличане! — навъсено го изгледа тя.

— Не знаех кой размер да избера — поясни Кевин.

— Някой срещна ли те вътре?

— Не. Нямаше жива душа.

— Това е добре. Женската съблекалня също беше празна. А сега да вървим. — Направи им знак да я последват и пое нагоре по стълбите: — За да стигнем оттук до административното крило, ще се наложи да прекосим част от лечебницата. Мисля да се държим по-далеч от първия етаж, където са разположени спешното отделение и шоковата зала. Там винаги има хора. Ще минем през родилното отделение, което е на втория етаж. И да ни види някой, винаги мога да кажа, че проверявам състоянието на пациентите си.

— Умно — кимна Кандис.

Скоро стигнаха площадката на втория етаж. В коридора срещу нея срещнаха първия от дежурните служители. Човекът с нищо не показа учудване от факта, че вижда Кевин и оперативната сестра в сградата, при това посред нощ. Само кимна с глава и отмина.

— Стана лесно — прошепна Кандис.

— Заради униформеното облекло — кимна Мелани. Завиха наляво, бутнаха една остъклена врата и се озоваха в къс, ярко осветен коридор. От двете му страни имаше бели, немаркирани врати. Мелани открехна една от тях, надникна вътре и побърза да затвори.

— Една от пациентките ми — поясни с усмивка тя. — Горила от низините, която е почти готова за екстракция на овулирана яйцеклетка. При високото хормонално ниво, което поддържаме по изкуствен начин, повечето животни са прекалено възбудени и неспокойни, но тази си спи като къпана…

— Може ли да я видя? — попита Кандис.

— Предполагам — сви рамене Мелани. — Но не вдигай шум и не прави рязки движения…

Двете жени се шмугнаха в стаята, а Кевин остана навън, придържайки вратата открехната.

— Няма ли да свършим това, за което сме дошли? — нервно попита той.

Мелани сложи пръст на устните си.

В помещението имаше четири огромни клетки, но заета беше само една. В нея сладко спеше едра горила, свила се на кълбо върху купчина слама. Осветлението беше намалено до крайност, електрическата крушка на тавана едва мъждукаше. Кандис хвана преградните пръчки и внимателно се приведе напред. За пръв път виждаше горила отблизо. Ако имаше желание, би могла дори да я докосне.

В следващия миг горилата изведнъж се събуди, скочи на крака и с мълниеносно движение разтърси клетката. После отскочи назад, нададе пронизителен писък и започна да барабани с юмруци по дъсчения под.

Кандис издаде вик на ужас и отскочи назад. Мелани успя да я подхване.

— Няма нищо — успокоително прошепна тя.

Горилата отново се стрелна напред. Дясната й ръка направи рязко движение, пресни изпражнения шльопнаха по насрещната стена.

Мелани избута Кандис навън, а Кевин побърза да затвори вратата.

— Ужасно съжалявам — рече техноложката и огледа пребледнялото лице на Кандис. — Всичко ли е наред?

— Предполагам — промърмори другата жена, докосна русата си коса с разтворена длан, след това внимателно я огледа.

— Страхувам се, че попаднахме в неблагоприятен момент — въздъхна Мелани. — Не те улучи с изпражненията си, нали?

— He — поклати глава Кандис и отново прекара ръка по косата си.

— Да вървим за проклетите ключове! — изгуби търпение Кевин. — Защо трябва да насилваме късмета си?

Прекосиха оплодителното отделение, бутнаха още една летяща врата и се озоваха в широко помещение, разделено на ниши. Във всяка от тях имаше по няколко клетки, заети от примати.

— Това е педиатрията — прошепна Мелани. — Дръжте се естествено…

В помещението работеха четири души, всички облечени в бели престилки и със стетоскопи на шията. Бяха очевидно заети и появата на новодошлите беше отбелязана само с кимвания и кратки любезни усмивки.

След още две летящи врати, разделени от къс коридор, най-сетне спряха пред тежка желязна врата. Мелани извади картата си и ключалката щракна.

— Пристигнахме! — шепнешком обяви тя и внимателно затвори след себе си. След оживлението и писъците в болничното крило, тишината тук им се стори дълбока и абсолютна. — Това е административното крило. Стълбището е ей там, вляво. Хайде, хванете се един за друг…

Успяха да се подредят след известно бутане и настъпване в непрогледния мрак. Кандис сложи ръката върху рамото на Мелани, а Кевин — върху нейното.

Започнаха да се придвижват напред, като Мелани плъзгаше длан по стената, а останалите я следваха. Очите им постепенно свикнаха с мрака. С приближаването си до стълбището започнаха да различат струйки синкава светлина от луната навън.

На самото стълбище беше значително по-светло, тъй като на всяка площадка имаше широк панорамен прозорец. Придвижването по коридора стана значително по-лесно. Скоро спряха пред кабинета на Бъртрам.

— Дойде време за киселинния тест — направи гримаса Кевин.

Мелани пъхна картата си в процепа, разнесе се тихо изщракване.

— Никакъв проблем! — победоносно обяви тя.

Пристъпиха навътре. Отново ги обгърна непрогледен мрак. Единствената бледа светлина се процеждаше през отворената врата на вътрешното помещение.

— А сега какво? — попита Кевин. — Как ще търсим в тази тъмница?

— Като светнем — отвърна Мелани, докосна електрическия ключ на стената и стаята бе залята от ослепителна светлина.

— Сега пък стана прекалено светло — стисна клепачи Кевин. — Дано не привлечем вниманието на мароканците оттатък улицата…

— Хич и не си го помисляй! — тръсна глава Мелани и влезе във вътрешния кабинет, следвана по петите от Кандис. — Мисля, че трябва да прибегнем до методично претърсване. Кандис, ти се заеми с кантонерката, Кевин ще претърси външния офис… Дръжте под око коридора и сигнализирайте при първа опасност!

— Това ми звучи много успокоително — направи гримаса Кевин.

 

Зигфрид зави наляво покрай автомобилния парк и новата му тойота „Ленд круйзър“ се стрелна по посока на Животинския център. Джипът беше правен по поръчка и той без проблеми сменяше скоростите с лявата си ръка.

— Камерън знае ли защо сме загрижени за сигурността на Изла Франческа? — попита Бъртрам.

— Няма представа — кратко отвърна Зигфрид.

— А пита ли?

— Не. Той е от хората, които изпълняват заповеди, без да задават въпроси.

— А какво ще кажеш да го посветим срещу някакъв дребен процент? Човек като него може да ни бъде от голяма полза…

— Изобщо не си го помисляй! — отсече комендантът. — Не давам проценти на никого! А Камерън и без това помага, защото изпълнява абсолютно всичко, което му заповядам…

— Страх ме е, че тоя тип Маршал е споделил фантасмагориите си с двете жени — въздъхна Бъртрам. — Не знам какво ще стане, ако и те започнат да вярват, че бонобите на острова използват огън… Ще тръгнат слухове, а след това можем да очакваме и визита от страна на някоя шантава природозащитна организация. Стане ли това, „ГенСис“ моментално ще прекрати програмата.

— Какво предлагаш да направим? — извърна глава Зигфрид. — Мога да уредя нещата така, че и тримата да изчезнат…

Бъртрам отвърна на погледа му и неволно потръпна. Тоя тип не се шегуваше.

— Това само ще влоши нещата — поклати глава той и се извърна да погледне назад. — И положително ще предизвика разследване от страна на американските власти. Пак ти повтарям — единственият начин да овладеем ситуацията е да упоим маймуните и да ги приберем тук с помощта на клетките, които съм оставил на острова. В Животинския център едва ли ще имат възможност да палят огън!

— Не, по дяволите! — извика Зигфрид. — Животните си остават на острова! Докараш ли ги тук, няма как да запазиш тайната. Дори и да не палят огън, положително ще измислят нещо друго, което ще се стори странно на персонала. Забравяш, че тези малки мръсници са изключително изобретателни! А тръгнат ли слухове сред персонала, нещата стават неудържими!

Бъртрам въздъхна и прокара длан по бялата си коса. С неудоволствие си призна, че в думите на Зигфрид има логика. Но в същото време продължаваше да е убеден, че разделянето на животните е единственият възможен изход от създалата се ситуация.

— Утре ще говоря с Реймънд Лайънс — добави Зигфрид. — Днес не успях да го хвана. Маршал вече го е информирал за подозренията си, следователно той ще знае какво да прави. В крайна сметка тази операция е негово дело, нали? При всички случаи няма да иска неприятности…

— Това е вярно — кимна Бъртрам.

— Я ми кажи нещо друго — извърна се да го погледне Зигфрид. — Добре, животните използват огъня… Но как го добиват? Благодарение на мълниите?

— Не съм сигурен — въздъхна Бъртрам. — Може би от мълниите… Но не бива да забравяме и друго — по време на монтажа на моста те успяха да откраднат известно количество инструменти, въжета и други неща… На никой не му мина през ум, че са способни на подобно нещо, още повече, че всичко беше подредено в сандъци. Но покрай споменатите вещи те спокойно биха могли да задигнат и известно количество кибрит, макар че нямам представа как биха открили начин да го използват…

— Хрумна ми нещо — промърмори Зигфрид. — Защо не кажем на Кевин и жените, че миналата седмица на острова е работила наша бригада? Проправяли са пътеки, или нещо подобно… А ние сме разбрали, че именно те са палили и огньовете…

— Отлична идея! — възкликна Бъртрам. — Тя е напълно правдоподобна, още повече, че ние действително обсъждахме идеята да изградим мост над Рио Дивизо!

— Трябваше да се сетим по-рано! — недоволно поклати глава Зигфрид.

Под светлината на фаровете се появиха първите сгради на Животинския център.

— Къде да паркирам? — попита Зигфрид.

— Пред входа — сви рамене Бъртрам. — Чакай ме в колата, ще се забавя само минута.

Зигфрид свали крака си от педала на газта и започна да спира.

— По дяволите! — изведнъж извика Бъртрам.

— Какво има?

— В кабинета ми свети!

 

— Това тук ми изглежда обещаващо — промърмори Кандис и измъкна от кантонерката една папка от дебел картон, стегната с ластик. Върху етикета в дясната й част беше написано

ИЗЛА ФРАНЧЕСКА.

Мелани бутна обратно чекмеджето, в което ровеше, и побърза да се приближи. Кевин стори същото откъм външния кабинет.

Кандис разпъна ластика и разтвори папката. Съдържанието й се изсипа върху близката масичка — схеми на електронно оборудване, компютърни разпечатки, много карти. Върху един издут плик се мъдреше надпис МОСТ СТИВЪНСЪН.

— Ето това, което ни трябва — рече Кандис и измъкна от плика връзка, съдържаща пет еднакви ключа.

— Отлично — кимна Мелани, взе връзката и започна да вади единия от ключовете.

Кевин се наведе и вдигна една доста подробна контурна карта. Понечи да я разгърне, но в същия момент някаква потрепваща светлина привлече вниманието му. Пристъпи към прозореца и надникна през полуспуснатите щори.

— Колата на Зигфрид! — дрезгаво извика той.

— Бързо! Да приберем всичко обратно в папката! — Мелани и Кандис се справиха за броени секунди. Папката беше затворена и върната на мястото й. Затръшването на кантонерката почти съвпадна с тропота на отворената входна врата долу. — Оттук! — напрегнато прошепна Мелани и посочи вратата зад писалището на Бъртрам. Хукнаха натам. Кевин затвори в момента, в който щракна вратата на външния офис.

Озоваха се в един от кабинетите за преглед на Бъртрам. Стените бяха облицовани с бели плочки, а в средата имаше масивна метална маса. И тук прозорците бяха със спуснати щори. Светлината обаче беше достатъчна и групата се устреми към вратата в дъното. За нещастие Кевин закачи с крак някакъв триножник от неръждаема стомана, който подскочи и се блъсна в крака на масата. Разнесе се силен звън. Мелани реагира като отвори вратата и хукна надолу по стълбите. Кандис я последва. В момента, в който Кевин прескочи прага и последва двете жени, вратата на кабинета рязко се отвори. Той така и не разбра дали са го забелязали или не.

Хукнаха надолу с максимална бързина. Мелани се огледа, прекоси площадката с широка крачка и отвори вратата, която водеше към приземието. В същия момент по стъпалата над главите им се разтресоха от тежки стъпки.

В мазето цареше непрогледен мрак, с изключение на един малък светъл правоъгълник в дъното. Хванати един за друг, тримата предпазливо се насочиха натам. Оказа се, че това е вратата на противопожарен изход, около рамката на която се процеждаше синкава лунна светлина. Мелани се засуети за момент, после откри процепа и тикна картата си в него.

Коридорът отвъд металната врата се оказа ярко осветен и те се понесоха с пълна скорост. Миг по-късно Мелани намали ход и отвори вратата вдясно от себе си. На металната табелка пишеше ПАТОЛОГИЯ.

— Бързо вътре! — дрезгаво заповяда тя. Спътниците й безмълвно се подчиниха, тя затвори след тях и сложи тежкото резе.

Озоваха се в предверието на две отделни зали за аутопсия. Край една от стените блестяха безупречно чисти умивалници, срещу тях имаше две бюра и тежка изолирана врата, от която очевидно се влизаше в хладилните камери.

— Защо се навряхме тук? — попита с паника в гласа Кевин. — Попаднахме в капан!

— Не е точно така — отвърна задъхано Мелани и им направи знак да я последват. За огромна изненада на Кевин, малката ниша зад ъгъла се оказа асансьорна шахта. Мелани натисна бутона за повикване и нетърпеливо забарабани с пръсти по металната врата. Машинарията тихо забуча, лампичката над вратата показваше, че кабината се намира на третия етаж.

— Хайде, по-бързо! — примоли се Мелани. Асансьорът беше товарен и затова пълзеше едва-едва. В момента, в който светна индикаторът за втория етаж, металната врата на патологията се разтърси от тежки удари.

— Всеки момент ще бъдат тук! — панически извика Кевин. — Няма ли друг изход?

— Само асансьора — поклати глава Мелани. — Трябва да се скрием!

— Какво ще кажете за камерата? — подхвърли Кандис.

Нямаше време за колебание. Кевин стигна пръв и дръпна тежката врата. Обви ги мъгла от скреж. Пропусна жените пред себе си и побърза да затвори.

Помещението беше около седем-осем квадратни метра, с метални лавици покрай стените. Някои от тях бяха заети от замръзналите трупове на мъртви примати. Най-внушително беше тялото на огромна сребриста горила, заело цялата средна лавица. Осветлението идваше от голи крушки на тавана, оградени с предпазни решетки.

Тримата се втурнаха към стелажа в средата на камерата и приклекнаха зад него. От устата им излитаха облаци заскрежена пара. Студеният въздух миришеше на амоняк. Дебелата изолация на камерата не допускаше никакви външни шумове, включително свистенето на товарния асансьор. После ключалката на вратата остро изщрака. Кевин затвори очи. Няколко секунди по-късно вдигна глава и предпазливо надникна над трупа на горилата. Очакваше да види злобната физиономия на Зигфрид, но вместо нея на прага се появиха двама мъже в бели престилки, които носеха едно мъртво шимпанзе. Без да кажат нито дума, те оставиха трупа на рафта до вратата и побързаха да излязат. От гърдите на Кевин излетя въздишка на облекчение.

— Това е най-тежкият ден в живота ми — промърмори на Мелани той.

— Който още не е приключил, защото трябва да се измъкнем оттук — отбеляза тя. — Добре, че открихме това, което ни трябва… — В отворената й длан проблесна никелираният ключ.

Кевин сведе очи към собствената си ръка и с изненада установи, че продължава да стиска контурната карта на Изла Франческа, която беше открил в папката на Бъртрам.

Бъртрам щракна осветлението и започна да се изкачва по стълбището. Влезе в педиатрията и попита дали някой не е минал оттам току-що. Отговориха му отрицателно. Върна се обратно и щракна лампите в кабинета за преглед. На отсрещния праг се появи Зигфрид.

— Е? — въпросително го изгледа той.

— Не знам дали някой е бил тук — промърмори Бъртрам и сведе поглед към никелираното кошче за боклук, изправено до крака на масата. — Никой ли не видя?

— Не — въздъхна той. — Може би чистачките са забравили да изгасят осветлението в кабинета…

— Всичко това усилва безпокойството ми за онези ключове — отбеляза Зигфрид. Бъртрам кимна, протегна крак и изправи наклоненото кошче. После изгаси лампите и последва Зигфрид в кабинета.

Насочи се към металната канонерка, издърпа най-горното чекмедже и извади папката с надпис ИЗЛА ФРАНЧЕСКА.

— Какво има? — забеляза колебанието му Зигфрид.

Бъртрам нерешително поклати глава. По принцип беше подреден човек и безразборно разхвърляните документи в папката го накараха да се учуди. Но когато пръстите му напипаха металната халка с ключовете, от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение.