Робин Кук
Хромозома 6 (3)

4 март 1997 г. 13.30 ч. Кого, Екваториална Гвинея

Кевин Маршал остави молива и погледна през прозореца. За разлика от бурята в душата му, времето навън беше приятно. За пръв път от няколко месеца насам успя да зърне късче синьо небе. Сухият сезон най-сетне започваше. Разбира се, той изобщо не беше сух, но все пак не валеше постоянно, както през дъждовния… Но това си имаше и неприятната страна, тъй като палещите слънчеви лъчи превръщаха всичко наоколо в нажежена пещ. В момента температурата на сянка надхвърляше 44 градуса.

Тази нощ Кевин спа зле, а сутрешната работа изобщо не му спореше. Все още беше скован от напрежението, което го бе обзело вчера, веднага след началото на операцията. А състоянието му рязко се влоши след неочакваното обаждане на президента на „ГенСис“ Тейлър Кабот. С този човек Кевин беше разговарял само веднъж и като повечето от служителите в компанията беше на мнение, че самият Господ-Бог го е удостоил с вниманието си…

Струята дим, която се издигаше над Исла Франческа в далечината също допринасяше за безпокойството му. Забеляза я още сутринта, когато пътуваше към лабораторията. Беше точно там, където я видя вчера — откъм скалистата страна на острова, фактът, че този дим вече не беше от първостепенно значение, изобщо не можеше да го успокои.

Отказал се окончателно от идеята да свърши някаква работа, Кевин съблече бялата манта и я преметна върху облегалката на стола си. Не изпитваше глад, но икономката му Есмералда беше приготвила обяд и той не искаше да я огорчава.

Спусна се по стълбите към приземния етаж. Беше дълбоко замислен и почти не забелязваше колегите си, които го поздравяваха. През последните двадесет и четири часа постепенно разбра, че ще трябва да предприеме някакви действия. Проблемът нямаше да се разреши сам — както се беше надявал преди седмица, когато за пръв път се появи пушекът над островчето. За нещастие нямаше никаква представа какво да предприеме. Прекрасно знаеше, че не е герой, а с течение на времето в душата му се оформи правилното мнение, че е по-скоро страхливец. Мразеше конфронтациите и се стараеше да ги избягва на всяка цена. Още като момче се държеше настрана от всички игри със състезателен характер, с изключение на шаха. Това автоматически го превърна в самотник.

Спря на крачка от изцяло остъклената външна врата. Под аркадите на старото кметство оттатък площада се виждаше обичайната тълпа гвинейски войници, които търсеха начин да убият времето си. Част от тях се бяха настанили в стари плетени столове и играеха карти, други спореха с пискливи гласове, облегнати на колоните. Почти всички пушеха, тъй като част от заплатите си получаваха под формата на цигари. Бяха облечени в мазни комбинезони в защитни цветове, напукани ботуши и червени барети. Въоръжени с автомати, които носеха преметнати през рамо, или бяха подпрени на стената.

Кевин изпита страх от тези войници още в момента, в който ги зърна. Това стана при пристигането му в Кого, преди цели пет години. По думите на началника на охраната Камерън Макайвърс, който го посрещна и запозна с обстановката, „ГенСис“ е наела почти цялата армия на Екваториална Гвинея, която трябваше да се грижи за сигурността на компанията. По-късно обаче призна, че това всъщност е част от подкупите, които дават на правителството, най-вече на министрите на отбраната и териториалната администрация.

По мнение на Кевин тези войници приличаха повече на банда разхайтени хлапаци, отколкото на охранители. Бяха черни като печки, тъпите им физиономии издаваха единствено отегчение. Имаше неприятното чувство, че непрекъснато търсят повод да използват оръжието, което им бяха поверили.

Бутна вратата и тръгна да пресича площада. Не погледна към войниците, но от опит знаеше, че част от тях са извърнали погледи след него. По кожата му пробягаха леки тръпки. Не разбираше нито дума от фанг — местният диалект, по тази причина нямаше никаква представа какво си говорят зад гърба му тези въоръжени хлапаци. Най-сетне напусна централния площад и леко забави крачка. Комбинацията от жега и стопроцентова влага превръщаше атмосферата в сауна. Ризата бързо залепна на гърба му.

Къщата му се намираше по средата на пътя между болничната лаборатория и морския бряг. Вълните на океана се разбиваха само на три пресечки от нея. Градът беше малък, но на времето положително е имал своето очарование. Стените на къщите бяха боядисани в някога ярки, а днес избелели цветове, покривите им бяха покрити с червени керемиди. Капаците на прозорците се вдигаха нагоре, но повечето от тях отдавна не функционираха. Изключение правеха само няколко наскоро ремонтирани сгради. Улиците бяха прокарани без никаква идея за комуникативно удобство, но настилката им беше добра — от солидни павета, които ветроходните кораби в миналото бяха използвали като баласт. По време на испанския колониализъм поминъкът на населението е идвал главно от селското стопанство, най-вече от производството на кафе и кокосово масло. Няколко хиляди души са се прехранвали от него.

Историята на града претърпяла драматична промяна през 1959 година, веднага след като Екваториална Гвинея получава своята независимост. Избран по демократичен начин, новият президент на страната Масиас Нгуема бързо се превръща в един от най-жестоките и садистични диктатори на черния континент. Страната преживява истински апокалипсис. Петдесет хиляди нейни граждани са убити, една трета от населението емигрира. Сред тях са всички испански заселници. Много от населените места опустяват, в това число и Кого. Пътят, който свързва градчето с останалата част от страната, бързо се разрушава и става напълно непроходим.

В продължение на няколко години Кого е забравено от Бога място, посещавано единствено от любопитни туристи, които прескачат дотук с моторни лодки от Акальонг — един доста по-голям град оттатък залива. Преди седем години обаче градчето е посетено от представител на „ГенСис“, който има задачата да търси постоянна база за нова, свръхмодерна лаборатория. По това време джунглата вече е превзела половината от необитаемите терени — още един фактор, който втежава на везните. Представителят на компанията се завръща в Малабо — столицата на Екваториална Гвинея, където започва незабавни преговори с новото правителство. Страната е една от най-бедните в Африка и изпитва силна нужда от приток на чуждестранна валута. По тази причина президентът охотно подписва споразумение с „ГенСис“.

Кевин зави зад ъгъла и се насочи към къщата си. Подобно на повечето къщи в квартала и тя беше на три етажа, но за разлика от тях — напълно реставрирана. Това я беше превърнало в обект на завист за почти всички служители на „ГенСис“, най-вече на началника на охраната Камерън Макиайвърс. Само управителят на зоната Зигфрид Шпалек и главният ветеринар Бъртрам Едуардс се радваха на жилища от подобен ранг, а Кевин подозираше, че късметът му се дължи на дискретната намеса на доктор Реймънд Лайънс, без, разбира се, да бъде сигурен в това.

Строена в средата на XIX век от преуспяващ търговец, къщата беше типичен представител на испанската колониална архитектура. Първият етаж бе зает от просторни помещения с широки прозорци и сводове над тях — някогашните магазини и складове, основните жилищни помещения бяха на втория — три спални с бани, наредени около огромен хол, трапезария, кухня и малко апартаментче за прислугата. Всичко това беше заобиколено от покрити тераси. На третия етаж имаше едно единствено огромно помещение с дюшеме от масивно дърво, осветено от два тежки полюлея от ковано желязо. В него с лекота можеха да се поберат стотина човека и вероятно някога го бяха използвали за масови празненства.

Кевин влезе и започна да се изкачва по централното стълбище, което свършваше до малък вестибюл. Оттам влезе направо в трапезарията, където го чакаше напълно подредената маса за обед.

Тази къща беше прекалено голяма за човек без семейство като Кевин. Той изтъкна този факт в момента, в който го доведоха тук, но Зигфрид Шпалек отвърна, че решението е било взето в Бостън и няма никакъв смисъл да го оспорва. Кевин се вслуша в съвета му, но оттогава насам винаги се чувстваше мъничко неудобно от завистта на колегите си.

Есмералда се появи безшумно, като безплътен дух. Кевин продължаваше да се учудва на това нейно качество. Сякаш дебнеше на прозореца и го чакаше да се появи иззад ъгъла. Беше приятна жена на неопределена възраст с меки черти на лицето и тъжни очи. Обличаше се с рокли от шарена басма, на главата си носеше тюрбан от същата материя. Освен местното наречие, говореше отличен испански и сравнително добър английски, който усъвършенстваше буквално с дни.

От понеделник до петък жената обитаваше апартаментчето за прислугата на втория етаж. Събота и неделя се прибираше при семейството си в селището от сглобяеми къщички, което „ГенСис“ беше построила на брега на реката за своите работници в Зоната. Така наричаха огромното пространство за операциите на компанията, отпуснато й на концесия от правителството на Екваториална Гвинея. Есмералда беше пристигнала тук заедно със семейството си от Бата — най-големият град на страната, разположен на континента. А самата столица Малабо се намираше на Биоко — един от многобройните острови на архипелага.

На няколко пъти й предложи да се прибира вечер у дома, но жената отказваше. Едва когато стана прекалено настоятелен тя му обясни, че има заповед да стои в къщата от понеделник до петък.

— Търсиха ви по телефона — съобщи Есмералда. — Оставиха съобщение…

— Така ли? — нервно попита Кевин и усети как пулсът му се ускорява. Рядко получаваше телефонни съобщения, а в сегашното си състояние съвсем не беше готов за неочакван развой на събитията. Онова среднощно обаждане на Тейлър Кабот беше напълно достатъчно, за да го извади от равновесие.

— Обади се доктор Реймънд Лайънс от Ню Йорк — поясни Есмералда. — Помоли незабавно да се свържете с него…

Кевин не се изненада от факта, че го търсят от чужбина. „ГенСис“ беше инсталирала в Зоната модерна система за сателитна връзка, благодарение на която набирането на Европа или САЩ беше детска играчка в сравнение с един обикновен телефонен разговор с Бата, разположена едва на стотина километра в северна посока. В същото време разговорите с Малабо бяха почти напълно изключени.

Кевин се насочи към дневната. Телефонът беше поставен на една масичка в ъгъла.

— Ще обядвате ли? — подвикна зад гърба му Есмералда.

— Да — кимна той. Все още не беше гладен, но не искаше да оскърбява жената.

Седна зад бюрото и бързо изчисли, че в Ню Йорк е някъде около осем сутринта. Не знаеше защо го е търсил доктор Лайънс, но беше почти сигурен, че това има нещо общо с краткото обаждане на Тейлър Кабот. Безпокоеше се от аутопсията на Карло Франкони и предполагаше, че тревогата му се споделя напълно от Реймънд Лайънс.

Двамата се запознаха преди шест години, по време на семинар на Американската асоциация за научен напредък в Ню Йорк, където Кевин изнесе доклад. Той не обичаше тази дейност и рядко приемаше подобни покани, но този път беше заставен да го стори от научния си ръководител в Харвард. Основна тема на научната му дейност (залегнала и в докторския му реферат) беше хромозомната транспозиция — процес, при който си разменят органични частици, адаптират ги към своето действие и по този начин допринасят за общата еволюция. Това явление най-често се наблюдава при изграждането на половите клетки и е познато под името миоза.

По силата на чистата случайност, на семинара се появиха прочутите в цял свят Джеймс Уотсън и Франсис Крик, които изнесоха лекция по случай годишнината от голямото им откритие — структурата на ДНК. Лекцията им беше на доста популярен език, но след нея малцина останаха в залата, за да чуят научния доклад на Кевин. Един от тях беше Реймънд. Веднага след това той дойде да се представи и без да губи време му направи конкретно предложение. В резултат Кевин напусна Харвард и постъпи на работа в „ГенСис“.

Вдигна слушалката и започна да набира. Ръката му леко трепереше. Реймънд вдигна още на първото позвъняване, сякаш беше чакал на телефона. Гласът му беше кристално ясен, сякаш говореше от съседната стая.

— Имам добри новини — рече той веднага след като Кевин се представи. — Аутопсия няма да има.

Кевин объркано мълчеше.

— Не изпитваш ли облекчение? — попита Реймънд. — Зная, че снощи те е търсил Кабот…

— До известна степен съм облекчен — призна Кевин. — Но с аутопсия или без нея, аз продължавам да изпитвам силни съмнения относно целесъобразността на цялата операция…

Този път замълча Реймънд. Едва решил един неприятен проблем, той вече беше изправен пред друг.

— Може би допуснахме грешка — мрачно добави Кевин. — В мисъл, че аз допуснах грешка… Съвестта продължава да ме гложди, а започва да ме обзема и страх. По принцип аз съм един учен-теоретик и съм твърде далеч от приложната наука…

— Моля те! — ядосано го прекъсна Реймънд. — Не усложнявай нещата точно сега! Нали получи лабораторията, за която винаги си мечтал? Строших си краката от тичане да осигуря апаратурата, която искаше! На всичкото отгоре нещата се развиват отлично, особено за хората, които съм наел… Нима не виждаш, че трупащите се на твое име акции скоро ще те изправят богаташ?

— Богатството никога не ме е привличало — отвърна Кевин.

— Но на този свят има и далеч по-неприятни неща, нали? — пресече го Реймънд. — Хайде, Кевин, не ми прави номера!

— Каква полза от богатството, когато съм се заврял тук, на края на света? — промърмори Кевин. Пред очите му изплува физиономията на управителя Зигфрид Шпалек, от когото изпитваше истински ужас.

— Това няма да е вечно — успокоително промърмори Реймънд. — Сам каза, че си близо до финала и системата функционира почти перфектно… Когато отстраниш последните недостатъци и обучиш някой да работи с нея, ще можеш да се прибереш… А с парите, които си натрупал, спокойно ще изградиш собствена лаборатория.

— Над острова продължава да се извива дим, също като миналата седмица — информира го Кевин.

— Майната му на дима! — отсече Реймънд. — Вместо да даваш свобода на фантазията си, по-добре е да се заловиш за работа и да приключиш. Ако все пак имаш свободно време, не мисли за разни пушеци, а си представи каква лаборатория можеш да откриеш в Ню Йорк! Кевин кимна с глава. Реймънд е прав. Винаги се беше опасявал, че ако дейността му в Африка стане известна на обществеността, с научната му кариера ще бъде свършено. Никой няма да му възложи работа, никой няма да прояви интерес към качествата му. Само една частна лаборатория може да го направи независим.

— Слушай — прекъсна хода на мислите му Реймънд. — Ще дойда да взема последния пациент веднага след като е готов. Това ще стане скоро, нали? Тогава пак ще говорим… Междувременно просто не забравяй, че задачата е почти изпълнена и парите в задграничните ни сметки текат като пълноводна река…

— Добре — неохотно отвърна Кевин и остави слушалката. Реймънд умееше да говори убедително и след всеки разговор с него му ставаше малко по-леко.

Стана от бюрото и се насочи към трапезарията. Следвайки съвета на Реймънд, започна да си представя мястото на своята нова лаборатория. Предпочитанията му бяха за Кеймбридж, Масачузетс, тъй като все още имаше здрави връзки с Харвард и МИТ. От друга страна обаче се изкушаваше да избере някое спокойно и уединено място в провинцията, например в Ню Хемпшайър…

За обед имаше бяла риба, която му беше непозната както на вид, така и на вкус. На въпроса му Есмералда отговори, че рибата се казва „фанг“ — име, което не му говореше абсолютно нищо. С изненада откри, че яде доста повече, отколкото бе очаквал. Явно разговорът с Реймънд се беше отразил добре на апетита му. Идеята да притежава собствена лаборатория продължаваше да му се струва възхитителна…

След като се нахрани, Кевин свали влажната от пот риза и я замени с чиста, безупречно огладена. Изгаряше от нетърпение да се върне на работното си място. Въпросът на Есмералда относно часът на вечерята го застигна на стълбите. Отвърна „в седем“ и побърза да се измъкне навън.

По време на обяда небето се беше скрило зад плътното було на оранжево сиви буреносни облаци, тласкани от океанския бриз. Дъждът рукна в момента, в който Кевин се изправи на прага. Уличката бързо се превърна в пълноводна река. Погледна на юг. Над Естуарио дел Муни грееше ярко слънце, а водите на залива се пресичаха от ярка, безупречно оформена дъга. Времето в Габон все още беше ясно. Кевин не се учуди. Вече беше имал случаи, при които едната страна на улицата е обляна от слънце, а над другата се сипе пороен дъжд. Преценил, че дъждът ще се лее поне един час, той мина под арката на приземния етаж и скочи в черния джип „Тойота“, паркиран встрани от къщата. От болницата го деляха едва няколкостотин метра, но той предпочете да ги измине с кола, вместо да се измокри до кости…