Робин Кук
Хромозома 6 (15)

Ню Йорк, 6 март 1997 г. 6,45 часа

Джак натисна педалите и успя да хване зеленото на светофара между Първо авеню и Тридесета улица. След това вече беше лесно — летя по инерция чак до сградата на Съдебна медицина, направи рискован завой в алеята, водеща към товарната рампа и натисна спирачките едва на няколко метра от моргата. Секунди по-късно заключи велосипеда с верига и закрачи към канцеларията на нощния медицински следовател Джанис Джегър.

Продължаваше да е възбуден от откритието, че удавникът е Карло Франкони. Спа лошо, събуди се далеч преди разсъмване и веднага позвъни на Джанис. С цената на известни усилия успя да я убеди да изиска копие от болничния картон на Франкони, който, според предварителните й проучвания, бил лекуван в манхатънската болница „Дженерал“.

Отделно я принуди да вземе от бюрото на Барт Арнолд телефоните на всички европейски организации за доставка на човешки органи. Започна да ги върти още в три сутринта, поради часовата разлика. Най-голям интерес прояви към фондация „Еуро-трансплант“ със седалище в Холандия. Но оттам го увериха, че през последните месеци не са имали чернодробен реципиент на име Карло Франкони и той продължи нататък. Разполагаше с номерата на организации от много страни: франция, Англия, Италия, Швеция, Унгария и Испания.

В нито една от тях не беше чували за Карло Франкони. На всичкото отгоре хората, с които разговаря, бяха единодушни, че чужденец трудно ще получи черен дроб от местен донор, тъй като във всяка от страните имат дълги списъци на чакащи за трансплантация пациенти. Дремнал съвсем малко, Джак беше събуден от собственото си любопитство. Реши да тръгне за моргата рано и да провери на място информацията, събрана от Джанис.

— Господи, ти наистина не мирясваш! — отбеляза появата му колежката.

— Съдебната медицина се превръща в удоволствие именно от такива случаи — отвърна жизнерадостно Джак. — Какво направи с „Манхатън Дженерал“?

— Получих един куп материали. Господин Франкони им е бил редовен клиент, постъпвал е за лечение главно на две заболявания: хепатит и цироза.

— Аха — кимна Джак. — Кога за последен път е бил там?

— Преди два месеца — отвърна Джанис. — Но не за трансплантация. По принцип подобен вариант е бил обсъждан, но ако се е подложил на операция, това не е станало там… С тези думи жената измъкна една обемиста папка от бюрото си и я подаде на Джак. Той я тикна под мишницата си и с усмивка подхвърли:

— Май ме чака доста четене, а?

— Ще откриеш, че доста неща се повтарят — охлади ентусиазма му Джанис.

— А как стои въпросът с лекуващия лекар? — попита Джак. — Имал ли е такъв, или се е оставял в ръцете на кого да е?

— Със състоянието му се е занимавал външен лекар — отвърна Джанис. — Доктор Даниел Левиц, чиято частна клиника се намира на Пето авеню, между Шейсет и четвърта и Шейсет и пета улица. Телефонът му е записан на корицата на папката, която държиш в ръцете си.

— На това му се вика ефикасност — погледна я с уважение Джак.

— Правя, каквото мога — скромно отвърна жената. — Откри ли нещо с европейските донорски организации?

— Нищичко! — въздъхна Джак. — Ще те помоля да предадеш на Барт, че искам да говоря с него веднага след като се появи. Налага се да преровим основно вътрешните донорски организации на Щатите…

— Добре — кимна Джанис. — Ако не го видя до края на дежурството си, ще му оставя бележка…

Джак тръгна към залата за идентификации и започна да си подсвирква. До обонянието му достигна ароматът на прясно сварено кафе, представата за първата сутрешна чаша го изпълни с нетърпеливо очакване. Но когато влезе в помещението разбра, че се е появил прекалено рано. Вини Амендола току-що се бе заловил със зареждането на машината.

— Побързай с това кафе — намръщи се той и тръсна тежката папка върху металната маса. — Случаят е спешен…

Вини се въздържа от коментар, нещо твърде нехарактерно за него.

— Още ли си в лошо настроение? — вдигна глава Джак.

Вини продължаваше да мълчи, но Джак вече го беше забравил. Вниманието му беше привлечено от едно заглавие на първа страница на сутрешния вестник:

ОТКРИХА ТЯЛОТО НА ФРАНКОНИ. Отдолу, с по-дребен шрифт, беше добавено: ТРУПЪТ НА ФРАНКОНИ ЧАКА ДВАДЕСЕТ и ЧЕТИРИ ЧАСА, ПРЕДИ ДА БЪДЕ ИДЕНТИФИЦИРАН ОТ ПАТОЛОЗИТЕ.

Джак разтвори вестника и се задълбочи в репортажа. Тонът му беше ироничен, както винаги. От него читателят можеше да заключи, че в Съдебна медицина работят куп смотаняци. Репортерът е разполагал с достатъчно информация, за да публикува подобен материал, но интересното е друго, рече си Джак. Никъде не е отбелязано, че трупът е пристигнал за аутопсия без глава и китки, нарочно отстранени, за да се затрудни следствието… Не се споменаваше и за огнестрелните рани в горния десен квадрант. Вини приключи със зареждането на машината и се изправи до бюрото, нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак.

— Имаш ли нещо против да ми върнеш вестника? — попита той, когато Джак най-сетне вдигна глава.

— Видя ли това? — попита Джак и потупа първа страница.

— Видял съм го.

Джак потисна желанието си да коригира неправилния в граматическо отношение отговор и попита:

— Изненадан ли си? Искам да кажа, вчера мина ли ти през ума, че аутопсираме именно Франкони?

— Не. Откъде накъде?

— Просто питам…

— Нищо подобно не ми е минало! — отсече Вини. — А сега ми дай вестника! Защо не свикнеш да си купуваш, вместо да четеш моя?

Джак се изправи, бутна вестника по посока на помощника си и награби обемистата папка на Джанис.

— Напоследък нещо хич те няма — подхвърли той. — Може би трябва да ти дадем малко отпуска. Съвсем си заприличал на стар мърморко…

— По-добре мърморко, отколкото скръндза, който се стиска за един вестник! — отсече Вини и започна да подрежда разбърканите от Джак страници.

Джак пристъпи към машината и напълни чашата си догоре с ароматно кафе. Занесе я на бюрото, отпи една глътка и се зарови в многобройните болнични документи на Франкони. Искаше да придобие обща представа за здравословното му състояние и по тази причина потърси медицинските заключения при изписване. Джанис се оказа права: пациентът е постъпвал за болнично лечение на чернодробни усложнения, предизвикани от хепатит, с който се е заразил в Неапол, Италия.

Появи се Лори. Зърнала Джак зад бюрото, тя дори забрави да съблече палтото си и го попита чул ли е новината. Той отвърна утвърдително и посочи вестника в ръцете на Вини.

— Ти ли свърши тази работа? — попита тя и започна да сваля палтото си.

— Какво имаш предвид?

— Ти ли подхвърли на медиите информацията, че удавникът и Франкони са едно и също лице?

— Нима допускаш подобно нещо? — изненадано се усмихна Джак. — Защо бих го направил?

— Не знам, снощи беше много възбуден — отвърна Лори. — Не исках да те обиждам, но съм изненадана, че новината се разпространи толкова бързо…

— Аз също съм изненадан — рече Джак. — Може би Лу е свършил тая работа…

— Наистина ли си изненадан?

— Какво искаш да кажеш? — обидено я погледна Джак.

— Миналата година именно ти направи информацията за чумата обществено достояние…

— Тогава беше друго! — повиши тон Джак. — Трябваше да се спасяват хора!

— Добре де, не се ядосвай — кимна примирително Лори. — Какви случаи имаме за днес?

— Още не съм погледнал — призна Джак. — Но купчината папки е сравнително малка, затова имам една молба: днес да ме освободиш от аутопсии. Пиши го „книжен ден“, който всъщност ще бъде ден на проучвания…

Лори се наведе и преброи папките.

— Само десет случая, няма проблем — кимна тя. — Самата аз мисля да направя само една, а след това ще се опитам да разбера как тялото на Франкони е напуснало това заведение… Колкото повече мисля по този въпрос, толкова по-силно става убеждението ми, че това е било вътрешна работа…

Зад гърба им се разнесе странен шум, последван от звучна ругатня. Обърнаха се и видяха, че Вини е скочил на крака, а кафето му се беше разляло по масата и панталоните му.

— Внимавай с това момче — рече Джак. — Пак е в отвратително настроение.

— Добре ли си, Вини? — подвикна Лори.

— Добре съм — отвърна младежът и сковано се насочи към машината за кафе, където стояха и салфетките.

— Нещо съм объркан — промърмори Джак и погледна към Лори: — Защо имам чувството, че появата на Франкони те интересува повече от изчезването му?

— Това е така поради откритията ти по време на аутопсията — рече Лори. — Отначало бях убедена, че някой е отмъкнал трупа от чиста злоба, просто да го лиши от достойно погребение. Но сега мисля, че това е направено, за да бъде унищожен черният му дроб. Шантава работа! Мислех, че разкриването на загадката по изчезването е предизвикателство към умствените ни способности и нищо повече. Но сега съм убедена, че сторим ли това, ще открием и извършителя…

— Започвам да разбирам какво е имал предвид Лу, когато спомена за невероятните ти асоциативни способности — кимна с уважение Джак. — След изчезването на Франкони аз лично поддържах становището, че въпросът ЗАЩО е много по-важен от въпроса КАК… Но ти направи връзката между тях.

— Точно така — кимна Лори. — Въпросът КАК ще ни накара да се запитаме КОЙ е извършителят, а когато го открием, той ще даде отговор на въпроса ЗАЩО…

— Мислиш, че е забъркан служител на Центъра, така ли?

— Страхувам се, че е точно така — кимна Лори. — Не виждам как другояче би могъл да изчезне трупът…

 

След разговора със Зигфрид, мозъкът на Реймънд най-сетне отстъпи пред химическите съединения, съдържащи се в двете хапчета приспивателно. Сънят му през останалата част от нощта беше дълбок и непробуден. Усети се едва когато Дарлийн дръпна завесите и слънчевите лъчи нахлуха в стаята. Часът беше осем сутринта и младата жена изпълняваше молбата му да го събуди.

— По-добре ли си, скъпи? — попита тя и оправи смачканата му възглавница.

— Да — изграчи Реймънд, въпреки че беше доста замаян от приспивателните.

— Направила съм ти любимата закуска — рече Дарлийн, взе малкия плетен поднос от бюрото и внимателно го постави в скута на Реймънд.

Очите му пробягаха по подноса. Прясно изстискан портокалов сок, две ивици бекон с яйце, препечена филийка и чаша кафе. До всичко това беше поставен сгънат на две сутрешен вестник.

— Какво ще кажеш? — гордо се усмихна Дарлийн.

— Прекрасно — кимна Реймънд, протегна шия и я целуна по бузата.

— Извикай ме когато свършиш кафето — рече тя и се отправи към вратата. — Веднага ще ти донеса още…

Реймънд намаза препечената филийка с масло и с детинско удоволствие отпи от портокаловия сок. За него ароматът на бекон с яйца беше най-хубавата сутрешна миризма. Отхапа един залък и разтвори вестника.

Ахна, част от храната попадна в дихателната му тръба и го принуди да се закашля. Плетеният поднос с трясък се преобърна на пода.

Дарлийн се появи тичешком, видя какво е станало и безпомощно закърши ръце. Реймънд продължаваше да кашля, лицето му стана доматено червено.

— Вода! — изстена между два пристъпа той.

Дарлийн се стрелна към банята и се върна с чаша вода. Той успя да отпие една глътка. Беконът с яйце, който беше лапнал, лежеше на стройна купчина върху завивката.

— Добре ли си? — попита Дарлийн. — Да викам ли „Бърза помощ“?

— Задавих се — изграчи Реймънд и докосна адамовата си ябълка.

Пет минути по-късно състоянието му беше относително стабилизирано. Гърлото му пареше, а гласът му стана прекалено дрезгав.

— Видя ли вестника? — попита той.

Младата жена поклати глава и той побърза да го разгърне върху леглото.

— О, Боже! — простена Дарлийн.

— О, Боже я! — иронично натърти той. — Няма ли пак да ме попиташ защо се безпокоя за Франкони? — Ръката му яростно смачка вестника.

— Какво ще правиш сега? — попита Дарлийн.

— Предполагам, че ще се срещна с Вини Доминик — въздъхна Реймънд. — Нали той беше този, който ме уверяваше, че трупът е изчезнал завинаги? Телефонният звън го накара да подскочи.

— Да се обадя ли? — попита Дарлийн.

Реймънд кимна с глава, нямаше представа кой може да го търси толкова рано. Младата жена вдигна слушалката, послуша известно време, после каза едно „почакайте“ и сложи длан върху мембраната:

— Доктор Уолтър Андерсън — обяви с усмивка тя. — Взел е решение да се включи в програмата!

Реймънд шумно изпусна въздуха от гърдите си. До този момент изобщо не осъзнаваше, че е затаил дъх.

— Кажи му, че сме много доволни от решението, но аз ще му се обадя по-късно — разпореди се той.

Дарлийн изпълни заповедта и бавно остави слушалката.

— Една добра новина, все пак — отбеляза тя.

Реймънд разтърка челото си.

— Защо всичко не върви толкова гладко, колкото бизнесът? — простена той.

Телефонът отново иззвъня и Дарлийн вдигна слушалката. Усмивката й бързо помръкна. Отново сложи длан върху мембраната и съобщи, че се обажда Тейлър Кабот.

Реймънд с усилие преглътна. Раздразненото му гърло беше пресъхнало. Отпи от чашата с вода и пое слушалката.

— Здравейте, сър… Гласът му беше дрезгав и малко писклив.

— Обаждам се от колата си и няма да навлизам в подробности — рече Кабот. — Току-що научих, че отново се е появил проблем, който считахме за решен. Всичко, което съм ви казал в тази връзка, остава в сила. Надявам се, че разбирате…

— Разбира се, сър — проскърца Реймънд. — Ще направя всичко въз…

Млъкна и с недоумение погледна слушалката в ръката си. Кабот беше затворил.

— Само това липсваше! — простена той. — Кабот заплашва да прекрати операцията! — Стъпи на килима и навлече халата си. Вчерашното главоболие започна да се завръща.

— Отивам да потърся телефона на Вини Доминик — обяви той и с въздишка добави: — Май ще ми трябва още едно чудо…

 

В осем часа Лори и останалите дежурни патолози вече бяха в „бокса“ и започваха планираните аутопсии. Джак остана в залата за идентификации, потънал в четене на медицинския картон на Франкони. В един момент погледна часовника си, скочи на крака и се насочи към стаята на криминолозите. Искаше да попита защо началникът им — старши криминологът Барт Арнолд днес не е на работа, но с изненада установи, че човекът си е на мястото.

— Джанис не ти ли каза да ми се обадиш? — попита без прелюдии Джак. Двамата с Барт бяха достатъчно близки, за да си пестят любезностите.

— Дойдох преди малко, а Джанис вече си беше тръгнала — поясни Арнолд. — Не ти ли е оставила бележка?

Барт започна да рови разхвърляното си бюро — съвършен близнак на бюрото на Джак. В ръката му се появи розово листче.

— „Важно“! — прочете той. — „Веднага се обади на Джак Степълтън!“ — На лицето му се появи смутена усмивка: — Извинявай, сигурно не съм й обърнал внимание…

— Предполагам вече си чул, че моят удавник е идентифициран като Карло Франкони — подхвърли Джак.

— Чух — кимна Барт.

— Това означава, че пак трябва да се свържеш с центровете за трансплантации и този път да им предложиш име.

— Ще стане много по-лесно — отвърна Барт. — Имам нужните телефони, освен това няма да им задавам тъпи въпроси от сорта дали им липсва някой от наскоро оперираните пациенти…

— През цялата нощ разговарях с различни европейски централи — уведоми го Джак. — Никой не е насочвал донор към чуждестранен пациент.

— Включително „Еуро-трансплант“ в Холандия?

— С тях се свързах най-напред — кимна Джак. — Нямат досие на Франкони.

— Следователно можем да изключим Европа — рече Барт. — След като холандците нямат сведения за Франкони, той със сигурност не се е оперирал там.

— Искам и още нещо — погледна го Джак. — Някой да отиде при майката на Франкони и да я убеди да даде кръв за проба. Тед Линч ще направи специален сравнителен ДНК тест с удавника и по този начин ще бетонираме идентификацията си. Човекът ни трябва да бъде достатъчно ловък, за да попита майката дали синът й си е правил трансплантация на черния дроб. Много съм любопитен да чуя какво ще отговори…

Барт старателно си записваше.

— Друго? — вдигна глава той.

— Засега толкоз — поклати глава Джак. — От Джанис разбрах, че лекуващият лекар на Франкони се казва Даниел Левиц. С него ли си разговарял?

— Ако е доктор Левиц с клиника на Пето авеню — да…

— Какво ти е впечатлението?

— Строго профилирана практика с богата клиентела. По моя преценка е добър интернист. Любопитното е, че се грижи за здравето на различни престъпни фамилии, част, от които е бил и Карло Франкони…

— На различни фамилии? — вдигна вежди Джак. — Включително и на враждуващи?

— Странно, нали? — сви рамене Барт. — Животът на администраторката му сигурно е ад, защото трябва да се съобразява кой кога да приеме… Представяш ли си какво ще стане, ако в приемната цъфнат едновременно двама мафиотски босове с бодигардовете си?

— Животът е по-странен и от най-фантастичния трилър — въздъхна Джак.

— Искаш ли да отида при доктор Левиц и да се опитам да измъкна още нещо за Франкони?

— Сам ще го сторя — поклати глава Джак. — Имам подозрението, че при разговора с лекаря на Франкони неизреченото ще бъде по-важно от изреченото… А ти се концентрирай върху трансплантацията. Според мен това е ключовата информация за разследването. Разберем ли къде е направена операцията, ще разберем всичко!

— Ето къде си бил! — прогърмя басов глас зад тях. Рамката на вратата беше буквално запълнена от внушителната фигура на заместник-директора доктор Калвин Уошингтън. — Обърнах сградата да те търся, Степълтън! Хайде, тръгвай! Шефът иска да говори с теб.

Джак намигна на Барт и се изправи.

— Сигурно пак ме чака награда! — ухили се той.

— На твое място нямаше да съм толкова самодоволен — сопнато рече Калвин, отдръпвайки се да му направи път. — Отново си успял да вдигнеш кръвното на стареца, в това можеш да бъдеш сигурен!

Джак го последва в административното крило. Репортерите в чакалнята бяха доста повече от обикновено.

— Какво става? — попита той.

— Сякаш не знаеш! — избоботи Калвин.

Джак действително беше в неведение, но нямаше как да задава повече въпроси, просто, защото Калвин вече пристъпи към секретарката на шефа госпожа Санфорд и я попита дали могат да влязат.

Оказа се, че трябва да почакат. Озовал се на дивана срещу госпожа Санфорд, Джак трябваше да изтърпи няколко намръщени погледа от нейна страна. Явно беше ядосал не само Бингъм, но и нея. Почувства се като пакостник, когото бяха заловили на местопрестъплението. Калвин използва времето да отскочи до кабинета си за провеждането на няколко спешни телефонни разговора.

Джак направи опит да измисли някакво оправдание за това, което го очакваше зад дебелата, шумоизолираща врата. Но нищо не му идваше на ум. Отмъкването на рентгеновите снимки на Франкони без съмнение беше тежко провинение в очите на Бингъм.

— Можете да влизате — обади се по едно време госпожа Санфорд, без да вдига очи от клавиатурата пред себе си. Лампичката на телефона до нея беше угаснала — факт, който означаваше, че шефът е приключил с поредния важен разговор.

Джак отвори вратата с чувството на обреченост. Преди година, в разгара на епидемията от острозаразни болести, вече беше имал шанса да се запознае с избухливия характер на директора.

— Влизай и сядай! — посрещна го намръщено Бингъм.

Джак се подчини и зае стола срещу писалището. През последните години Бингъм беше видимо остарял и изглеждаше на повече от своите шейсет и три години. Очите му зад очилата с телени рамки се заковаха върху лицето на Джак. Въпреки увисналата гуша и нездравия цвят на кожата, те бяха все така умни и проницателни.

— Тъкмо започвах да вярвам, че си улегнал! — изръмжа заплашително той.

Джак замълча. Беше решил да отваря уста само ако му бъдат отправени директни въпроси.

— Мога ли да попитам защо го направи? — продължи със същия заплашителен тон Бингъм.

— От любопитство — сви рамене Джак. — Бях развълнуван, не можех да чакам…

— Любопитство значи! — прогърмя Бингъм. — По същия начин се оправда и миналата година, когато пренебрегна изричната ми заповед да не се мяркаш в манхатънската ДБ!

— Значи съм последователен — не се стърпя Джак.

— Ето го и нахалството! — простена с отчаяние Бингъм. — Ти май наистина не си се променил!

— О, напротив — поклати глава Джак. — Станал съм доста по-добър на баскетбол.

Вратата се отвори и в кабинета влезе Калвин. Скръстил ръце пред гърдите си, огромният мъж се изправи зад него като някакъв бодигард.

— Не мога да се оправям с него! — оплака му се Бингъм. — Нали каза, че поведението му било по-търпимо?

— До този епизод наистина беше — въздъхна Калвин и сведе тежък поглед към лицето на Джак: — Най-много ме дразни фактът, че отлично знаеш какви са правилата тук: всяка информация за дейността на Центъра излиза или от доктор Бингъм, или от Отдела за връзки с обществеността! Точка! А вие, касапите, си държите устата затворена! Нашата работа винаги е политизирана, по тази причина не желаем лоша реклама в печата!

— Искам прекъсване! — прибягна до баскетболната терминология Джак. — Тук нещо се разминаваме и май имаме предвид различни неща…

— Разминаваме се и още как! — мрачно поклати глава Бингъм.

— Искам да кажа, че става въпрос за недоразумение — поясни Джак. — Мислех, че ще бъда порицан, защото взех ключовете за кабинета ви от санитарите и измъкнах рентгеновите снимки на Франкони…

— Не, по дяволите! — ревна Бингъм и насочи показалец в лицето му:

— Става въпрос за информацията, която си подхвърлил на медиите. За прелюбопитния факт относно завръщането на изчезналия труп! Какво си въобразяваш, бе човече! Нима мислиш, че така ще направиш кариера?!

— Стоп! — вдигна ръка Джак. — Първо, кариерата изобщо не ме вълнува чак толкова. И второ, нямам нищо общо с подхвърлянето на никаква информация!

— Нямаш ли? — зяпна Бингъм.

— Това означава ли, че виновната е Лори Монтгомъри? — подхвърли Калвин.

— Не, разбира се — поклати глава Джак. — Но и аз не съм. Честно ще ви призная, че изобщо не съм считал тази информация за някаква сензация…

— Но медиите явно са на друго мнение — подхвърли Бингъм. — Кметът също… От сутринта вече два пъти ми звъни. Въпросът му е какъв цирк се разиграва тук. Инцидентът с Франкони ни поставя в изключително неблагоприятна светлина пред обществеността, да не говорим за факта, че подробности от кухнята ни излизат на светло по най-неочакван начин…

— Истинската новина при този случай не е изчезването на трупа — поклати глава Джак. — Истинската новина е, че му е бил присаден черен дроб. Операция, за която никой не знае. Операция, която трудно се открива чрез ДНК-тест. Операция, която някой очевидно иска да скрие…

Бингъм хвърли един изненадан поглед към Калвин и вдигна ръце:

— Чакай, чакай! Това го чувам за пръв път!

Джак накратко разказа за това, което беше открил. След това добави, че в ДНК-тестовете на Тед Линч има доста неясни неща.

— Не може да бъде! — прошепна Бингъм, свали очилата и разтърка зачервените си очи. — Единственото ми желание беше час по-скоро да забравим инцидента с проклетия Франкони, но явно няма да стане така. Има си хас да се окаже, че тоя тип си е направил нелегална трансплантация!

— Днес ще знам със сигурност — рече Джак. — Барт Арнолд върти на всички трансплантационни центрове в страната, Джон Деврайс започна тестове за имунодепресанти, Морийн О’Конър се занимава с хистологичните проби, а Тед ще прибегне до ДНК-полимаркер тест, който е почти сто процента достоверен. В ранния следобед ще бъдем сигурни дали е имало трансплантация, а ако имаме късмет — и къде е била извършена тя…

Бингъм опря лакти на бюрото и впи тежък поглед в лицето му.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с информацията, която публикуват всички днешни вестници? — заплашително попита той.

— Честна скаутска! — рече Джак и вдигна два пръста пред себе си.

— Добре, Степълтън, тогава приеми извиненията ми — въздъхна директорът. — Но искам да ти напомня да си държиш езика зад зъбите. Дори не си помисляй да дразниш отговорните фактори, тъй като звънят на мен, а не на теб! И двамата знаем, че умираш да си пъхаш носа там, където не ти е работа, нали? И накрая — обещай, че всяка информация по случая ще изтича не чрез теб, а чрез мен!

— То си е ясно — кимна Джак.

 

Време да яхне колелото си през деня нямаше почти никога, затова сега натискаше педалите с особено удоволствие. Лавираше сред оживения трафик на Първо авеню, целта на пътуването му беше частната клиника на доктор Даниел Левиц. Слънце нямаше, но температурата беше приятна — някъде около двадесетте. Във въздуха се долавяше ароматът на приближаващата се пролет. За Джак пролетта беше най-хубавият сезон в Ню Йорк.

Заключи байка си за знака „забранено паркиране“ и се насочи към входа на кабинета. Беше позвънил предварително, просто, за да се увери, че доктор Левиц е на работното си място. Но предпазливо отбягна да поиска официална среща. Инстинктивно усещаше, че изненадващото посещение ще му донесе по-добър резултат. Предполагаемата трансплантация на Франкони явно беше обгърната с някаква пелена на тайнственост.

— Името ви, моля — рече матроната с посребрени коси на рецепцията.

Джак й показа служебната си карта на медицински следовател. Повечето хора я приемаха за полицейска, главно защото имаше същата гланцирана повърхност и кожена калъфка. В случаи като този той изобщо не си правеше труда да предлага допълнителни обяснения.

— Трябва да говоря с доктора — промърмори той и грижливо прибра картата във вътрешния си джоб. — По възможност веднага.

Матроната се окопити сравнително бързо и отново го попита за името. Той се представи, умишлено пропускайки титлата „доктор“. Жената стана и изчезна във вътрешността на клиниката. Погледът на Джак пробяга по приемната. Беше просторно помещение, претрупано със скъпи мебели. И едва ли имаше нещо общо със собствената му приемна от времето, когато работеше като офталмолог на частна практика. Това време беше отминало отдавна, беше се превърнало в част от един друг живот…

Петимата пациенти в приемната бяха облечени добре. Вдигнали пред очите си обичайните вестници и списания, те скрито оглеждаха Джак. Във въздуха се усещаше атмосфера на леко недоволство, сякаш всички знаеха, че появата на този висок мъж пред рецепцията ще удължи чакането им. Джак се надяваше, че никой от тях не е мафиотски бос, за когото чакането може да представлява лична обида и повод за отмъщение.

Администраторката се появи и му направи знак да я последва. В поведението й имаше нещо сервилно. Отвори вратата на кабинета пред него, изчака го да влезе и старателно я затвори.

Доктор Левиц не беше в кабинета. Джак седна на единия от двата стола пред бюрото и се огледа. Обичайните дипломи и лицензи в рамкирано стъкло, семейни снимки, купчина неразпечатани медицински списания. Тази гледка му беше толкова позната, че неволно потръпна. Запита се как е издържал години наред в подобно затворено, лишено от въздух пространство.

Една от страничните врати се отвори и в кабинета се появи доктор Левиц. От джобчето на бялата му престилка стърчеше цяла батарея писалки, на врата му висеше стетоскоп. В сравнение с широкоплещестата фигура на Джак, тялото му изглеждаше дребно и някак крехко.

Джак веднага забеляза постоянните тикове на лицето му, придружени от леко поклащане на главата. Докторът обаче очевидно не им обръщаше внимание. Пристъпи крачка напред да се ръкува, после побърза да се оттегли зад голямото си писалище.

— Много съм зает, но винаги ще намеря време за полицията — обяви той.

— Не съм от полицията — рече Джак. — Казвам се доктор Степълтън, работя като медицински следовател в Градския патологичен център на Ню Йорк.

Главата на доктор Левиц леко подскочи, същото сториха и тънките му мустачки. Адамовата му ябълка нервно помръдна.

— О…

— Искам да поговорим за един от вашите пациенти — рече Джак.

— Здравословното състояние на моите пациенти е поверително — механично отвърна доктор Левиц.

— Разбира се — съгласи се Джак и на лицето му се появи усмивка. — Но само докато са живи. Не и след като пристигнат за аутопсия при нас. Интересувам се от господин Карло Франкони.

Последва серия от резки и не координирани движения. Добре, че този човек не практикува мозъчна хирургия, рече си Джак.

— Поверителността се отнася и за мъртвите ми пациенти — поклати глава доктор Левиц.

— От етична гледна точка сте абсолютно прав — кимна Джак. — Но бих искал да ви напомня, че в качеството си на медицински следовател на щата Ню Йорк, аз имам властта да ви призова по съдебен ред. Предпочитам обаче да проведем един приятелски разговор, нищо повече… Сигурен съм, че ще намерим допирни точки.

— Какво искате да знаете? — попита доктор Левиц.

— От доста обемистата папка със заболявания на господин Франкони ми стана ясно, че е имал сериозни проблеми с черния дроб, довели на даден етап до почти пълна нефункционалност.

Доктор Левиц кимна с глава, дясното му рамо странно подскочи. Джак изчака затихването на тиковете и добави:

— Ще мина направо на въпроса: претърпял ли е пациентът ви операция за присаждане на черен дроб?

Доктор Левиц не отговори, отново разтърсен от силни тикове. Джак търпеливо чакаше.

— Не зная за подобна операция — отвърна най-сетне Левиц.

— Кога го видяхте за последен път?

Доктор Левиц вдигна слушалката и помоли да му донесат картона на Карло Франкони.

— След минутка ще ви отговоря — погледна към Джак той.

— Преди около три години, при поредното постъпване на Франкони в болница, вие сте изразил мнение, че трябва да се подложи на трансплантация… Помните ли това?

— Не… Но съзнавах съвсем ясно, че състоянието на господин Франкони се влошава, тъй като той не спираше да пие…

— Но после не споменавате никъде за това — изгледа го Джак. — Изследванията сочат, че функцията на черния дроб продължава да се влошава и през следващите две години, но вие вече не предлагате трансплантация…

— Лекарят влияе на пациента си само до определена степен — въздъхна доктор Левиц.

Вратата се отвори и в кабинета влезе администраторката. Тя мълчаливо постави дебела папка върху бюрото на Левиц и веднага напусна.

Докторът я прелисти и след минута обяви, че за последен път е видял Франкони преди около месец.

— По какъв повод?

— Възпаление на горните дихателни пътища. Предписал съм антибиотик, който очевидно е подействал…

— Прегледахте ли го?

— Естествено — с достойнство отвърна Левиц. — Аз винаги преглеждам пациентите си.

— Открихте ли следи от чернодробна трансплантация?

— Не съм извършил пълен преглед. Ограничих се да търся симптоми на текущите оплаквания.

— Знаел сте основната му болест, но въпреки това не сте палпирал дроба, така ли?

— Може би съм го сторил, но това не е отбелязано в картона…

— А някакви кръвни тестове, които да отразят състоянието на черния дроб?

— Само билирубин — отвърна доктор Левиц.

— Защо само билирубин?

— Беше прекарал хепатит. Изглеждаше добре, но исках да бъда сигурен…

— Какъв беше резултатът?

— В границите на нормалното.

— Значи, ако не броим възпалението на горните дихателни пътища, той се е чувствал добре, така ли? — остро попита Джак.

— Да — кимна доктор Левиц.

— Истинско чудо — коментира Джак. — Особено на фона на нежеланието му да се откаже от алкохола…

— Може би все пак се е отказал — сви рамене Левиц. — На даден етап всеки спира…

— Имате ли нещо против да надникна в картона му?

— Да, имам. Вече ви изложих своите съображения. Ако искате да прегледате тези сведения, ще трябва да ги изискате по съдебен ред. Съжалявам…

— Няма за какво — кимна Джак и се изправи. — Ще запозная прокуратурата с вашите възгледи. Благодаря за времето, което ми отделихте. Страхувам се, че скоро отново ще се наложи да ви обезпокоя. В този случай има нещо странно и аз съм твърдо решен да разбера какво е то…

Отключвайки велосипеда си, Джак се усмихна. Този доктор Левиц очевидно знаеше повече, отколкото беше готов да сподели. Какво точно, щеше да се разбере по-късно, но интригата се усилваше. Имаше чувството, че това е най-интересният случай в кариерата му.

Върна се в моргата, прибра колелото на обичайното му място и се качи в кабинета да свали палтото си. После се насочи право към ДНК-лабораторията, но се оказа, че Тед все още не е готов.

— Трябват ми поне два часа — обяви той. — Не е нужно да се разкарваш, ще ти звънна веднага.

Разочарован, но все така изпълнен с решимост, Джак се спусна ьа етажа на хистологията и провери как върви работата над пробите от тялото на Франкони.

— Ама ти чудеса ли очакваш, за Бога? — оплака се Морийн. — Проклетите ти стъкълца прередиха всичко останало, но не очаквай резултат преди края на работното време, моля те!

Запазил оптимизма си жив, Джак взе асансьора за втория етаж и надникна в лабораторията на Джон Деврайс.

— Тестовете за циклоспорин-А и ФК-506 са трудни и продължителни — раздразнено рече Джон. — Както виждаш, затрупани сме до гуша. С бюджета, който ми отпускат, никой не може да очаква спешно обслужване!

— Окей — вдигна ръце Джак и се измъкна на заден ход от лабораторията. Прекрасно знаеше, че Джон е раздразнителен тип и избухва лесно, като барут. В такъв случай имаше съвсем реална опасност резултатите му да се забавят със седмици… Слезе още един етаж по-долу и се вмъкна в канцеларията на Барт Арнолд — последният етап на обиколката му.

— Загрях телефона до червено, но знаеш как е с тези проклети секретари. Вече е почти невъзможно да разговаряш с жив човек. Получих един куп електронни уверения, че ще бъда потърсен при първа възможност.

— Мамка му! — въздъхна Джак. — Чувствам се като гимназистка с нова рокля, която никой не ще да покани на купон!

— Съжалявам, приятелю — погледна го състрадателно Барт. — За утеха ще ти кажа, че взехме кръвна проба от майката на Франкони. Вече е горе, в ДНК-лабораторията…

— Попитали ли са я за чернодробната трансплантация на сина й?

— Да — кимна Барт. — На което отговорила, че не знае нищо за подобна трансплантация. Признала обаче, че в последните дни на живота си синът й се радвал на добро здраве…

— На какво според нея се дължало това?

— Ходил на някакъв басейн и се почувствал нов човек.

— Случайно да е споменала точно къде?

— Не. Но според нашата сътрудничка жената й е казала всичко, което знае…

Джак стана.

— Като те слушам стигам до заключението, че майката е била прекалено отзивчива…

— Ще те държа в течение, очаквам всеки момент да започнат да отговарят на молбите ми…

— Благодаря.

Джак напусна кабинета и се насочи към залата за идентификации. В душата му се появи чувство на отчаяние. Реши да го удави с чаша кафе, но някой го беше изпреварил пред машината. С изненада установи, че това е лейтенант-детектив Лу Солдано.

— Охо, пипнах те! — подвикна зад гърба му той. После очите му се разшириха от изненада. Отдавна не го беше виждал толкова спретнат — с чиста риза и безупречен възел на вратовръзката. Да не говорим, че беше току-що избръснат и с гладко сресана коса. — Днес изглеждаш почти човек — отбеляза с уважение той.

— Така и се чувствам — кимна Лу. — За пръв път от седмици насам се наспах като хората. Къде е Лори?

— В „бокса“, предполагам — сви рамене Джак.

— Искам пак да я потупам по рамото за връзката, която направи между видеозаписа на Франкони и твоя удавник — усмихна се Лу. — Всички в управлението са убедени, че това ще внесе прелом в разследването. Двама от информаторите ни вече се обадиха. Записът очевидно е предизвикал доста коментари из Куинс…

— Бяхме твърде изненадани, че новината излезе в днешните вестници — подхвърли Джак. — Това стана доста по-бързо от очакваното. Имаш ли представа, кой е подал информацията на репортерите?

— Аз — невинно отвърна Лу. — Внимавах да не кажа нищо друго освен положителната идентификация на трупа. Защо, има ли някакъв проблем?

— Никакъв, ако не броим поредната нервна криза на Бингъм — ухили се Джак. — В епицентъра на която, разбира се, бях аз…

— Съжалявам, приятелю — въздъхна Лу. — През ум не ми мина, че ще ти създам проблеми. Май трябваше първо да се посъветвам с теб. Е, сега съм ти задължен…

— Забрави — поклати глава Джак. — Бурята вече отмина. — Напълни една чаша с кафе, после добави сметана и захар.

— Но новината имаше добър ефект на улицата — подхвърли Лу. — В резултат получихме едно доста важно сведение: убийците на Франкони нямат нищо общо с хората, които са отмъкнали трупа оттук и са го обезобразили…

— Това не ме изненадва — кимна Джак.

— Така ли? — учудено го изгледа Лу. — Аз пък бях убеден, че всички вие вярвате тъкмо в противното. И най-вече Лори…

— Сега е на друго мнение — поклати глава Джак. — Мисли, че трупът е бил похитен, за да се прикрие чернодробната трансплантация… Аз също съм убеден в това.

— Не виждам смисъла — замислено рече Лу и отпи глътка от чашата си. — Според нашите сведения, трупът е бил отмъкнат от фамилията Лучия, която е главен враг на фамилията Вакаро… А именно Вакаро са видяли сметката на Франкони.

— Велики боже! — възкликна Джак. — Сигурен ли си?

— Да — кимна Лу. — Имаме всички основания да вярваме на информатора си. Лошото е, че не разполагаме с конкретни имена.

— Самата идея за намеса на организираната престъпност е смайваща — въздъхна Джак. — Тя навежда на мисълта, че фамилията Лучия има някакво отношение към трансплантацията на органи. И ако тази мисъл не те накара да изгубиш съня си, значи нищо не е в състояние да го стори!

 

— Успокой се! — изкрещя в слушалката Реймънд. Телефонът иззвъня точно когато се готвеше да излезе. Предадоха му, че се обажда доктор Левиц и той се върна.

— Не ми казвай да се успокоя! — изрева в отговор Левиц. — Нали имаш вестник? Те разполагат с тялото на Франкони! А преди малко тук се появи медицински следовател на име Джак Степълтън, който ми поиска болничния му картон!

— Надявам се, че не си му го дал! — сопнато рече Реймънд.

— Разбира се, че не съм! След което той ме заплаши, че ще го изиска по съдебен ред. Поведението на този тип беше изключително агресивно, повярвай ми! Твърдо е решен да разнищи нещата докрай! Директно ме попита дали Франкони е бил подложен на операция за присаждане на черен дроб!

— В твоите документи няма следа от подобно нещо, нали? — попита Реймънд. — Нито пък нещо за нашата програма…

— Не, разбира се. Спазил съм твоите инструкции. Но ако някой надникне в папката ми, положително ще бъде учуден. Документирал съм влошаващото се състояние на Франкони в продължение на години, след което чернодробните му функции изведнъж влизат в границите на нормалното. Без никакви обяснения, без никакъв коментар! Казвам ти, ще ме засипят с въпроси, на които едва ли бих могъл да дам свестен отговор! Много съм разстроен и съжалявам, че се забърках във всичко това…

— Нека не даваме воля на нервите си — рече успокоително Реймънд, макар че и неговото сърце беше свито от страх. — Този Степълтън не може да разкрие нищо. Опасенията ни от евентуална аутопсия са чисто хипотетични, тъй като в Съдебна медицина едва ли има патолог-Айнщайн, който да разкрие произхода на донора. Това просто няма да стане, но аз ти благодаря, че ме предупреди за този Степълтън. Имам среща с Вини Доминик и тъкмо излизах… Убеден съм, че той има сили и средства да се справи с всякакъв проблем. Защото отговорността за този развой на събитията в крайна сметка е и негова…

Реймънд приключи разговора и отправи безмълвна молитва към Бога да вразуми Даниел Левиц и да му попречи да извърши някоя неразумна постъпка. Инструктира Дарлийн относно евентуалното, но малко очаквано, повторно обаждане на Тейлър Кабот, после излезе. Хвана такси на ъгъла на Медисън и Шейсет и четвърта и даде на шофьора адреса на авеню „Корона“ в Елмхърст.

Обстановката в неаполитанския ресторант беше абсолютно същата като предишния ден, само дето въздухът още по-силно вонеше на застоял цигарен дим. Вини Доминик се беше настанил в същото сепаре, а горилите му — на същите столчета пред бара. Брадатият барман мрачно миеше чашите.

Но този път Реймънд не изгуби излишно време. Отместил завесата от червено кадифе над входната врата, той бързо видя Вини и се насочи към сепарето. Седна без да чака покана и бутна сгънатият на руло вестник по посока на мафиотския бос. Вини безучастно огледа заглавията на първа страница.

— Сам виждаш, че имаме проблем — мрачно изрече Реймънд, забравил за всякакви любезности. — Обеща, че трупът няма да се появи, но явно си прецакал нещата!

Вини взе цигарата си от пепелника, смукна и издуха дима към тавана.

— Продължаваш да ме изненадваш, док — хладно промърмори той. — Започвам да мисля, че или си луд, или просто изпускаш нервите си. Тук му е мястото да посоча, че подобно неуважително отношение не позволявам дори на най-близките си сътрудници. Или ще се извиниш веднага, или ставаш и заминаваш преди да съм се ядосал!

Реймънд преглътна и неволно вкара пръст в яката на ризата си. Изведнъж си даде сметка с кого говори и по гърба му пробяга ледена тръпка. Едно кратко кимане от страна на Вини Доминик щеше да бъде достатъчно, за да го извадят след няколко дни от водите на Ийст Ривър.

— Извинявай — промърмори той. — Но наистина не съм на себе си… След това, което излезе в сутрешната преса, ми се обади президентът на „ГенСис“ и заплаши да прекрати програмата. После ми се обади и лекуващият лекар на Франкони, който бил подложен на разпит от медицински следовател на име Джак Степълтън, който пожелал да се запознае с болничния картон на Франкони!

— Анджело! — извърна се към бара Вини. — Ела тук!

Гигантът слезе от столчето и се приближи.

— Познаваш ли някой си доктор Джак Степълтън от моргата?

— Никога не съм го виждал — поклати глава Анджело. — Чух името му от Вини Амендола, който звънна рано сутринта. Каза, че аутопсията на Франкони била възложена на Степълтън.

— Както виждаш, на мен също ми звънят оттук-оттам — извърна се мафиотът към Реймънд. — Не само Вини Амендола, който в момента е доста притеснен, защото именно той ни помогна да измъкнем трупа от моргата… Обади се и братът на жена ми, който притежава погребалното бюро, свързано със същата операция. Там се появила доктор Лори Монтгомъри и е попитала за труп, който не съществува…

— Явно е станала засечка — въздъхна Реймънд. — Моите уважения, но искам да попитам какво може да се направи…

— Относно трупа — нищо — отсече Вини. — Според Амендола, аутопсията вече е факт…

Реймънд простена и стисна слепоочията си с длани. Главоболието го връхлетя с нова сила.

— Момент, док — вдигна ръка Вини. — Искам да ти дам известни уверения. Знаех, че една аутопсия може да причини проблеми на програмата и по тази причина наредих на Карло и Анджело да унищожат черния дроб на Франкони…

Реймънд вдигна глава, в очите му проблесна надежда.

— Как са го сторили?

— С пушка — поясни Вини. — Гръмнали са го от упор и черният дроб е отишъл по дяволите. Всъщност, това се отнася и за почти целия корем, ей тук… — Ръката му очерта кръг. — Нали така, Анджело?

— Точно така шефе — кимна бандитът. — Цял пълнител на пушка-помпа, марка „Ремингтън“. Превърнахме го в хамбургер.

— Мисля, че нямаш особени причини за тревога — усмихна се доволно Вини.

— Добре де, черният дроб е унищожен — вдигна глава Реймънд. — Защо тогава Степълтън пита дали Франкони не е претърпял операция за присаждане?

— Пита ли? — учуди се Вини.

— Да. Въпросът му към доктор Левиц е бил съвсем конкретен.

— Вероятно нещо друго го е накарало да се усъмни — сви рамене Вини. — Но при всички случаи проблемът се върти около тези две имена: доктор Степълтън и доктор Лори Монтгомъри.

Реймънд замълча, веждите му очаквателно се повдигнаха.

— Докторе — тежко въздъхна Вини. — Вече ти казах, че едва ли бих се забъркал в тази история, ако не беше заболяването на Вини-младши. На всичкото отгоре забърках в нея и братът на жена ми, когото не мога да зарежа просто ей така… Разбираш ли ме? Ще изпратя Анджело и Франко да се погрижат за въпросните доктори. Имаш ли нещо против, Анджело?

Реймънд извърна изпълнен с надежда поглед към едрия бандит и за пръв път го видя да се усмихва. Беше малко страшничка усмивка, тъй като белегът пречеше на нормалното движение на лицевите мускули.

— Цели пет години чакам момента, в който ще се срещна с Лори Монтгомъри! — изръмжа Анджело.

— И аз така си помислих — кимна Вини. — Можеш ли да вземеш адресите им от Вини Амендола?

— Сигурен съм — кимна онзи. — Адресът на Монтгомъри вече го знам, а Вини с удоволствие ще ми съобщи този на Степълтън, защото тъй и тъй вече умира от страх да не го спипат…

Босът размаза фаса в пепелника и вдигна глава:

— Е, док, какво ще кажеш?

Анджело и Франко отиват на гости на прекалено усърдните ти колеги и ги убеждават да възприемат нашата гледна точка… Ще им бъде обяснено, че ни причиняват определени неприятности и те със сигурност ще ни разберат… — На лицето му се появи хладна усмивка, придружена с леко намигване.

— Признавам, че по-добро разрешение от това не може да има — въздъхна с облекчение Реймънд, после се надигна и започна да се измъква от сепарето. — Благодаря, мистър Доминик — върна се към официалната форма той. — Много съм ви задължен. Моля да ме извините за избухването преди малко…

— Почакай, док — вдигна ръка Доминик. — Още не сме обсъдили хонорара…

— Мислех, че това влиза в предишната ни уговорка — обърна се Реймънд. — В крайна сметка тялото на Франкони не трябваше да се появява отново, нали?

— Аз виждам нещата по друг начин — поклати глава Вини. — Това е допълнителна работа, а тъй като въпросът с вноските вече е уреден, ще се наложи да обсъдим връщането на част от капарото, което оставих на вашата организация. Какво ще кажеш за двайсет хилядарки? Една хубава кръгла цифра…

Реймънд побесня, но успя да не го покаже. Освен това отлично помнеше какво стана последния път, когато опита да се пазари: цената веднага скочи двойно.

— Ще ми трябва известно време, за да осигуря подобна сума — сдържано рече той.

— Няма проблеми, док — кимна Вини. — Важното е, че се разбрахме. Веднага започвам реализацията на моята част от сделката, Анджело и Франко са готови…

— Отлично — изломоти Реймънд и побърза да излезе.

— Хей, сериозно ли мислиш да го направим? — попита Анджело.

— Май да — въздъхна Вини. — Идеята да включа зет си ще ми излезе солена, макар че по онова време просто нямахме друг избор. Но нещата трябва да се оправят, в противен случай рискувам жената да ми откъсне топките! Добре поне, че накарах докторчето да плати за това, което тъй и тъй съм длъжен да направя…

— Кога искаш да се погрижим за тези двамата? — пожела да узнае Анджело.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — рече Вини. — Може и още тази вечер…