Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (8)

2

Четири дни, преди Джафи да попадне на диамантите, трима селяни, облечени в черни работни дрехи и с мръсни кърпи на главите, за да ги пазят от слънцето, клечаха в полукръг около едно дребно кафеникаво човече, облечено в къси панталони и риза цвят каки, което бе седнало на един пън и им говореше убедително.

Този мъж се бе промъкнал от гората и бе дошъл на това затулено място, където бяха скътани на завет младите оризови стръкове. Тримата селяни, които работеха в този момент, бяха отишли при него със смесица от страх и въодушевление. Те вече го бяха виждали няколко пъти. Той бе водач на една партизанска група виетнамски комунисти, чиято задача бе да всяват тревога и объркване сред селяните. Когато се появеше, тримата селяни, поддръжници на Хо Ши Мин и надъхани с омраза срещу виетнамския режим, знаеха, че има задача за тях.

Дребният кафеникав мъж им каза, че е взето решение да се организира демонстрация на сила колкото е възможно по-близо до виетнамската столица. Не трябва да се поемат ненужни рискове и по възможност да не се жертват излишни хора. Това бе демонстрация, не операция, но трябваше да разтърсят властите от Сайгон, а това щеше да стане само ако демонстрацията се извърши в застрашителна близост до столицата. Фермата на тримата селяни бе разположена сред оризовите полета на по-малко от километър от магистралата Сайгон — Биен Хоа. Дребният кафеникав човечец им напомни, че те са разположени на много удобно място за атака срещу полицейския пост на кръстовището Биен Хоа — Тудомо.

Този пост трябваше да бъде разрушен, а заедно с него да бъдат убити и тримата полицаи от охраната му. Демонстрацията трябваше да се състои в неделя вечер в дванайсет без петнайсет. Денят и часът бяха избрани така, че да не пострадат случайни пътници.

Той им обясни, че те тримата трябва да решат как точно да действат. Цялата демонстрация бе съвсем проста, но трябваше да се извърши точно в определеното време.

Той изчезна в гората, след като изяде с тях паница ориз и им остави шест ръчни гранати.

Така се случи, че Джафи наближи полицейския пост няколко минути преди атаката.

Тримата селяни, залегнали в една канавка на петдесетина метра от полицейския пост, видяха приближаващите се фарове и се спогледаха с неразбиращи очи — не знаеха какво да правят. Бяха лежали в мократа канавка повече от половин час и това бе първата кола, която бяха забелязали на пътя.

Тримата полицаи, които играеха на нещо като морски шах с кибритени клечки, също видяха приближаващата се кола и веднага скочиха. Единият бързо събра клечките, а в това време останалите грабнаха пушките си.

Старшият изскочи на пътя и започна да святка с електрическо фенерче с червена лампа.

Като видя на стотина метра пред себе си червената лампа да присвятква, Джафи намали и започна да ругае наум. Не бе очаквал, че ще го спрат. Беше се надявал, че ще успее да мине през полицейския пост, ползвайки имунитета на дипломатическия регистрационен номер. Но сега по всичко личеше, че ще се наложи да спре.

Ако полицаите видеха, че при него има виетнамка, щяха да започнат да му задават въпроси, и за да избегне усложненията, той каза на Нан да клекне на пода.

Пресегна се към задната седалка, издърпа сака и я скри с него. Беше нервен и без да мисли за последиците, извади пистолета от сака и го пъхна под бедрото си откъм вратата.

Колата почти не се движеше. Мощните фарове осветиха полицая, който бе насочил пушката си към колата.

В момента, в който Джафи спря, светещите стрелки на евтиния часовник, в който се бе вторачил един от скритите селяни, показаха точно дванайсет и петнайсет.

Другите двама полицаи излязоха от поста и се разделиха — единият застана отпред на колата, другият отзад. И двамата насочиха пушките си към Джафи, който усети, че по лицето му се стича пот, а сърцето му бие с всичка сила.

Точно, когато полицаят с фенерчето тръгна към Джафи, един от селяните сви безразлично рамене, издърпа иглата на гранатата, която държеше и я хвърли през отворените прозорци на полицейския пост.

Бяха му казали атаката да стане точно в дванайсет и петнайсет и сега никой не можеше да го обвини, че не е изпълнил заповедта.

Гранатата падна върху масата, където бяха играли тримата войници и експлодира. Тя избухна, проблесна ослепително и с такъв трясък, че много селяни от околните ферми се разбудиха.

Парче от гранатата се вряза във врата на полицая с фенерчето, разкъсвайки сънната му артерия. От силата на експлозията единият от полицаите залитна назад, към разрушената стена на поста. Тя пръсна предното стъкло на крайслера и зашемети Джафи.

Третият полицай, застанал до задницата на колата, въпреки че бе разтърсен от експлозията, успя да залегне и се опита да изпълзи под колата.

Единият от селяните като видя това, търкулна своята граната по пътя, право към лицето на полицая. Гранатата избухна, откъсна главата на полицая, а шрапнелът накъса гумите на крайслера на парчета.

Третата граната бе подхвърлена в полицейския пост, уби третия полицай, който се бе втурнал към него, за да се скрие и с това паянтовата постройка бе изравнена със земята.

Зашеметен и кървящ от удара на един камък, който го бе улучил в челото, Джафи се отпусна на мястото си, твърде замаян, за да осъзнае какво става. Тримата селяни се бяха надигнали внимателно от скривалището си, за да огледат мястото с доволство и известна тревога. Бяха доволни, че гранатите бяха свършили работата си толкова добре, но едновременно с това изглежда европеецът, който караше тази голяма американска кола, също бе пострадал, а това щеше да е лошо за тях, когато дребният, кафеникав човечец научеше за станалото.

Като махна на другите двама да останат по местата си, селянинът с часовника, който бе водач на групата, тръгна предпазливо напред.

Джафи видя тъмната сянка да се приближава към него. Съвсем тихо измъкна пистолета изпод бедрото си и когато селянинът се приближи на два метра от него, Джафи вдигна пистолета и стреля.

Четирийсет и пет калибровият куршум удари селянина в лицето и той отскочи назад като прострелян заек. Падна в светлината на фаровете, така че другите двама видяха с ужас мозък, кости и кръв — това бе всичко, което бе останало от лицето и от главата му.

Джафи нямаше представа дали в тъмнината има още нападатели, така че остана свит в колата, като леко надничаше над вратата.

Единият от селяните извади иглата на една граната и се приготви да я хвърли, когато неговият спътник го сграбчи за ръката.

За тяхно нещастие, този, който бе сграбчил другия за ръката, бе роб на заповедите. На него му бе казано да убие тримата полицаи, но без да нарани никой друг. Инстинктивната му реакция бе да спре другия да не хвърли гранатата. При това нервно дръпване на ръката на другия, гранатата падна в канавката, експлодира и уби двамата мъже.

Над крайслера полетя шрапнел и Джафи сви главата си. Чу до себе си тихо стенание и бързо насочи пистолета си натам, забравил, че Нан е до него и вероятно стенеше тя.

— Мълчи! — просъска й той. — Може да има и други!

Той изчака пет безкрайни минути, и тъй като нито видя, нито чу нещо подозрително, внимателно отвори вратата и се измъкна на земята. Ослуша се още няколко секунди и след като реши, че опасността е отминала, той се изправи, за да огледа мястото.

Вдигна фенерчето, което продължаваше да свети, търкулнато до тялото на мъртвия полицай, след това продължи по пътя, докато стигна до двамата убити селяни. Провери дали наистина са мъртви и се върна.

— Всичко е наред — каза той разтреперан. — Можеш да излезеш. — Отвори вратата на колата и помогна на Нан да излезе на пътя. Трябваше да я крепи. Тя се бе отпуснала в ръцете му и се тресеше от ужас. — Добре, добре — каза той нетърпеливо. — Всичко е наред. Хайде, овладей се, трябва да се махаме оттук.

Но тя не можеше да се държи на краката си и когато я пусна, се свлече на пътя.

Джафи я остави и се върна при крайслера, за да прецени до каква степен е пострадал. Като видя състоянието на гумите, реши, че колата трябва да се отпише и изруга.

Намираше се на седемнайсет километра от Тудомо и сега бе без транспорт. Въпреки че кръвта бе спряла да тече от главата му, усещаше силна болка. Беше разтърсен и зашеметен от силата на избухналите гранати. При мисълта, че трябва да измине пеш такова голямо разстояние, направо му прилоша.

Но знаеше, че трябва веднага да избягат. Всеки момент някой можеше да дойде на оглед. Гърмът на експлодиралите гранати сигурно се бе чул далече в тихата нощ.

Той се върна на мястото, където Нан бе седнала на пътя и хлипаше, хванала главата си с две ръце. Клекна до нея.

— Колата е извън строя — каза той. — Ще трябва да вървим. Хайде, Нан, стегни се. Трябва да вървим. Всеки момент може да дойде някой. Той пъхна ръце под мишниците й и я изправи. Тя се подпря на него, като продължаваше да трепери.

— Ще ни трябват поне три часа, за да стигнем до дядо ти — продължи той.

— На поста трябва да има велосипеди — каза тя с треперещ глас.

Той я зяпна и се зачуди защо не се бе сетил сам.

— Така ли мислиш? Ще ида да проверя.

Той забърза към разрушения пост. Три велосипеда лежаха във високата трева. Избута два от тях на пътя.

— Това бе страхотно хрумване. Те ще ни спестят биене на път пеш. Искаш ли ти да караш или да те кача на рамката?

С несигурна стъпка тя се приближи до него и хвана едното колело.

— Добре съм!

Усети, че го изпълва любов към нея. Помисли си: Дявол да го вземе! Тя не се предава лесно! Извадих голям късмет, че е с мен!

— Ами да тръгваме тогава — каза той и като извади сака си от колата, преметна крак през колелото.

Проследи я с поглед как се качва на колелото, очакваше да падне, но въпреки че първите няколко метра лъкатушеше несигурно, след това успя да овладее велосипеда и продължи доста уверено.

Той я настигна и заедно продължиха да въртят педалите по пътя към Тудомо.

— Ако видим да се задава някоя кола, ще слезем и ще се скрием в канавката — каза й той.

Тя нищо не отговори. По напрегнатото й лице личеше, че всичко, с което би се справила, е да кара колелото.

Докато караха, той се концентрира върху своите проблеми.

Помисли си: лошо започнах. Когато Сам види, че му я няма колата, веднага ще иде вкъщи. Каза, че я иска преди седем сутринта. Като види, че ме няма в този час, ще реши, че е станала катастрофа. Ще иде в полицията и ще им каже, че съм взел колата му назаем, за да ида до летището, но дали ще им каже, че с мен е имало момиче?

Той хвърли поглед на Нан, която въртеше педалите, а разпраната й туника се вееше след нея.

Има възможност полицията да открие колата, преди Сам да разбере, че нея я няма. Веднага ще се свържат с посолството. Дяволска работа! Оттам ще тръгне зле. Ще се опитат да намерят Сам. Ще решат, че той е карал колата. Когато той се появи, вероятно ще трябва да обясни в полицията, че е прекарал нощта с онази китайка. Той ще е във възторг! Как ще ме проклина само!

След това, с леко съжаление си помисли, че сега нямаше значение какво ще си помисли Сам за него. Ако има късмет, най-вероятно повече нямаше да види Сам в живота си.

След това му мина още една важна мисъл.

Когато се разбере, че той е бил в колата и колата се намери, ще решат, че е бил отвлечен от виетнамските патриоти. Това е съвсем близко до ума.

Спомни си двама американски туристи, които бяха потеглили с кола за Ангор преди няколко месеца и оттогава никой нищо не бе чул за тях. Бяха намерили колата им, но от тях нямаше и следа. Властите бяха казали, че те са отвлечени от бандитите и бяха изразили пред посолството съжаление, че не са в състояние да направят нищо.

Изведнъж Джафи усети, че му става доста по-весело. Това би означавало, че няма да го търсят кой знае колко старателно. Щом виетнамската полиция решеше веднъж, че той е в ръцете на бандитите, нямаше да си дадат много зор да го търсят. Ще се направят, че действат колкото за лице пред американското посолство, но това нямаше да трае дълго.

За първи път, откакто бе намерил диамантите, той усети, че му е леко на сърцето.