Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (12)

1

Автобусът от Тудомо до Сайгон, който тръгваше в шест часа, се клатеше и подскачаше по шосето към Сайгон. Беше натоварен със селскостопански стоки, натрупани по покрива и стърчащи от прозорците. Селяните, в черни работни дрехи, бяха натъпкани в автобуса като сардини в консерва. Те стискаха продуктите си и се кискаха нервно, когато всяко подскачане на автобуса ги подхвърляше и блъскаше един в друг.

Притисната между една старица, която се бе вкопчила в кошница с нарязана захарна тръстика, и вонящ старец, който държеше шест четки от гъши пера, Нан мъжествено понасяше тръскащото пътуване.

Тя почти не усещаше неудобствата. Съзнанието й и крехкото й тяло бяха замръзнали от ужас, когато си спомняше за събитията от предната нощ.

Пътуването с велосипед до Тудомо се оказа пълен кошмар. Последният безкраен километър Стийв трябваше да я бута, краката и бяха омекнали съвсем и тя вече нямаше сили да върти педалите.

С каква радост само прекрачи прага на дядо си! Колко мило се държа старецът към нея! Той видя колко е ужасена и я прегърна, за да я успокои, като непрекъснато й повтаряше, че няма защо да се плаши толкова.

Докато тя му разказваше за Стийв, той продължи да я прегръща, да я милва по косата, както правеше навремето, когато бе малко момиченце и накрая тя започна да се чувства по-уверена и престана да изпитва ужас.

Тогава влезе Стийв и те с дядо й разговаряха дълго, докато тя си почиваше в съседната стая, впила поглед в тъмния таван.

След известно време дядо й дойде при нея. Каза й, че ще подслони Стийв. Тя не трябваше да се притеснява за нищо. Той ще се погрижи за нейния любим и я увери, че едрият американец ще бъде наистина подходящ съпруг за нея.

Той се усмихна и я потупа по ръката.

— Не вярвах, че ще доживея деня, когато ще чуя такива добри вести от теб. В тази страна за теб няма бъдеще. Само в Америка ще намериш благоденствие. Разбира се, има още много неща, които трябва да се уредят, но на края всичко ще се оправи. Ще ти трябва търпение и кураж. Запомни, че всички хубави неща са труднопостижими.

Стийв се държа доста троснато, но Нан му прости. Той бе в беда и бе много притеснен. Тя не очакваше от него да е мил с нея. Естествено, той трябваше да мисли за себе си.

Той й каза да се върне в Сайгон, колкото може по-скоро. Вече бе разпитал дядо й за автобусите. Имаше един в шест часа, точно след един час. Трябваше да се качи на него. За нищо на света не трябваше да казва на майка си, вуйчо си и тримата си братя къде е била.

Нан седеше сгушена до стената, докато Стийв говореше. Хладният ужас бе парализирал съзнанието й. През цялото време кимаше, за да изглежда така, сякаш слуша и разбира всичко. Отчаяно й се искаше да бъде силна и да заслужи одобрението на Стийв, но докато той й говореше, на лицето му се появи онова изражение, с което я гледаше, когато тя не успяваше веднага да проумее нещата.

— Слушаш ли ме? — попита той. — За бога, недей да седиш така, като ошашавен заек! Просто трябва да им кажеш, че сме ходили на реката, разговаряли сме, а после аз съм те завел у вас към единайсет часа. Потеглил съм с колата и оттогава не си ме виждала. Проста работа, нали?

Проста работа ли беше, наистина? Тя безнадеждно и отчаяно си мислеше за майка си и за вуйчо си, които трябваше да убеди, че си е спала вкъщи от единайсет нататък, когато те щяха да знаят, че тя изобщо не е спала в леглото си. Вуйчо й бе простоват и опак човек. Той винаги я изчакваше да се върне от клуб „Парадайз“. Тя знаеше, че ще трябва да говори часове, преди да има дори надежда да го убеди, че си е била в леглото в единайсет. Едва ли щеше да успее да го убеди, освен, ако не му кажеше истината, а това бе немислимо.

— Събуди се — бе казал остро Стийв и здраво я бе раздрусал. — Проста работа е, нали?

И тъй като не искаше да събужда презрението му, тя кимна сковано.

— И на никого не бива да казваш за диамантите — продължи той като снижи глас. — На никого. Разбираш, нали?

Тя пак кимна.

Той махна раздразнено с ръка, след това се изправи и започна да ходи надолу-нагоре из малката стая.

— Ще ми трябват цигари — каза той. — Купи ми десет кутии „Лъки“. Надявам се да намериш автобус, който пътува насам днес следобед. И не забравяй да донесеш вестник.

Тя пак кимна.

— Вероятно до идването ти ще съм взел решение как да действам — продължи той. — Внимавай с Блеки Ли, сигурно ще започне да ти задава въпроси. Трябва да реша дали мога да му имам доверие или не. Ако те пита, внимавай да не споменеш къде съм. — Той бе огледал малката, мизерно обзаведена стаичка. — Колкото по-рано се измъкна от тази дупка, толкова по-добре, но не трябва да поемам никакви рискове. Почини си малко. Имаш цял час до автобуса. Аз ще гледам да се отърва от двата велосипеда.

Той тръгна към вратата. В паника, Нан обгърна шията му с ръце.

— Не ме оставяй — замоли го тя. — Толкова ме е страх! Няма ли някакъв друг начин? Няма ли да е по-добре да идем в полицията? Ако им дадеш…

— Престани! — каза той грубо и я отблъсна. — Казах ти: нито дума за диамантите! Ще ги задържа. Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред!

Той я остави, отпуснала глава в ръцете си, отчаяна и нещастна.

Десет минути преди да тръгне автобусът, точно когато бе започнало да се развиделява, той се върна. Каза й, че е хвърлил велосипедите в реката.

Когато автобусът пристигна на централния пазар в Сайгон, тя продължаваше да мисли за това, как се бяха разделили. Той бе станал изведнъж нежен, но тази нежност не бе намалила ужаса й. Когато бе с него, тя бе сигурна, че може да се справи с всичко, но перспективата да се оправя с тази измама самичка я изпълваше с отчаяние.

Докато бързаше по тясната уличка към дома си и се чудеше как да убеди майка си и вуйчо си да повярват на лъжите, които трябваше да им каже, полковник Он-дин-Кук приключваше с инструкциите към инспектор Нгок-Лин.

Тъкмо му говореше, че според него има достатъчно данни да се вярва, че американецът Стийв Джафи не е бил отвлечен от партизаните. По неизяснени засега причини, Джафи бе убил прислужника си. Това бе установен факт. За Джафи би било много удобно, ако хората повярват, че е бил отвлечен. Беше напълно вероятно Джафи да се е укрил някъде и да се готви да напусне страната. Трябваше да му се попречи да го направи.

Инспекторът трябваше да проучи как стоят нещата. Трябваше да установи със сигурност дали Джафи е бил отвлечен или се е укрил. Ако се е укрил, инспекторът трябваше да намери скривалището му. Щом го откриеха, можеха да направят опит да арестуват американеца. Той трябваше да съобщи на полковника къде се намира американецът и полковникът щеше да реши какво да предприеме.

Донг Хам и Май-Ланг-То трябваше да бъдат отведени в главната квартира на Службата за сигурност. Те не трябва да говорят с никого, да бъдат заключени в отделни килии и да останат затворени докато полковникът ги разпита лично. Всяка информация, получена от тях, ще бъде надлежно предадена на инспектора, за да бъде подпомогнат в издирването на американеца.

Полковникът ще докладва на президента, че американецът е бил отвлечен и, без съмнение, президентът ще да разпореди тази информация да бъде предадена на американския посланик. Инспекторът трябва да разбере, че би било против интересите на държавата, ако се каже на американския посланик, че Джафи е убил прислужника си. Този инцидент трябва да остане тайна и полковникът щеше да държи инспектора отговорен за запазването й.

Последва пауза, след това полковникът продължи:

— Тялото на прислужника трябва да бъде намерено около полицейския пост. Ще се приеме, че той е бил с американеца, когато бандитите са ги атакували. Докато са отвличали американеца, момчето е било убито. Ясно ли е?

Малките черни очички на инспектор Нгок-Лин проблеснаха, но той каза твърдо:

— Ясно е, сър.

Той проследи с поглед полковник Кук и Лам-Тан, които напуснаха къщата, качиха се в полицейската кола и отпътуваха. Когато си тръгнаха, той се отпусна и се огледа. Лицето му бе озадачено. След това погледна картината на стената. Придърпа един стол, качи се на него и повдигна картината. Ококори се, когато видя дупката в стената, след това пусна картината на мястото й, остави стола там, откъдето го беше взел и замислено тръгна към кухнята.

В другия край на града, в една малка и бедно обзаведена стая, Нан бе седнала на земята пред майка си и вуйчо си и им обясняваше за втори път какво трябва да кажат, ако от полицията ги питат къде е била тя предната нощ.

Майката на Нан бе дребна женица на четирийсет и шест години. Бе облечена в протрит пеньоар, косата й бе спусната и очертаваше изсушеното й, сбръчкано лице. Изглеждаше много по-стара от годините си. Съпругът й бе работил като сервитьор в хотел „Маджестик“. Бе загинал при автомобилна катастрофа преди няколко години и тя трябваше да се бори за оцеляването на семейството, като продаваше цветя на пазара. Имаха късмет, че Блеки Ли бе дошъл при нея и й бе предложил да вземе Нан на работа в своя клуб. Откакто Нан работеше в клуба, майка й бе престанала да продава цветя на пазара. Дори бе поканила брат си да живее с тях.

Брат й бе доста по-стар от нея. Бе дебелак и глупак и се занимаваше с предсказване на бъдещето край гробницата на маршал Ли-Ван-Дует. Не беше кой знае колко добър гадател и затова вадеше съвсем малко пари. Беше доволен, че има безплатна храна и квартира.

— Ако дойде полиция — говореше бавно Нан, — трябва да им кажете, че съм се върнала вкъщи в единайсет часа и съм си легнала. Много е важно да кажете така.

Вуйчо й присви очи и се смръщи.

— Как мога да кажа такова нещо, когато те нямаше цяла нощ? — попита той накрая. — Бях тук цялата нощ. Ти изобщо не си лягала в леглото си.

— Така е — каза майката на Нан. — Лъжите няма да доведат до нищо хубаво. Не искам да имаме неприятности.

— Ако не излъжете — каза отчаяно Нан, — тогава тази къща ще има много сериозни неприятности.

Вуйчо й пъхна ръка под дрехата си и се почеса по ребрата.

— Ако полицаите ме разпитат — заинати се той, — аз ще им кажа, че цяла нощ не си се прибирала. По този начин няма да се забърквам в твоите неприятности. Майка ти трябва също да каже истината. Винаги съм знаел, че този американец ще ти създаде проблеми. Не искам да имам нищо общо с това.

— Ако не направите това, за което ви моля, — каза Нан, отчаяна, — ще изгубя работата си и ще ида в затвора. Няма да нося пари в края на седмицата и майка пак ще трябва да продава цветя на пазара.

Вуйчо й премигна. Не бе помислил за това. Може би дори щеше да му се наложи да напусне този удобен дом.

— Колкото и да е пропаднала дъщеря ти, мисля, че няма да е справедливо тя да си загуби работата — каза той на майката, като размисли малко. — При това имаш четирима сина, които трябва да издържаш. Ако няма пари, кой ще ги храни? Може би, в крайна сметка, ще е по-добре да кажем тази лъжа.

Майка й нямаше никакво желание пак да продава цветя на пазара. Макар и неохотно тя се съгласи, че брат й може би има право.

Като ги наблюдаваше, Нан разбра, че е използвала вярната тактика.

— Тогава, ако полицията ви попита ще им кажете ли, че съм се върнала в единайсет и съм си била вкъщи цяла нощ? — попита тя.

— Ако по този начин ще спасим тази къща от срама да идеш в затвора — отвърна вуйчо й, — просто се налага да излъжем. — Той се обърна към сестра си. — Дай ми бамбуковата пръчка. В това момиче се е вселил дяволът. Мой дълг е да го прогоня от нея.

Майка й стана и отиде до шкафа, където се намираше бамбуковата пръчка. Брат й употребяваше пръчката спрямо синовете й. Усещаше, че сега той има пълно право да я употреби спрямо дъщеря й.