Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (19)

2

Пред входа на Сайгонското летище Блеки Ли седеше в колата си и си чистеше зъбите с бамбукова клечка. Нетърпеливо чакаше пътниците от току-що пристигналия самолет от Хонконг да минат през митницата и през паспортна проверка.

Вече бе зърнал брат си Чарли да слиза от самолета. Блеки бе почувствал голямо облекчение, че Чарли откликна така бързо на неговия зов за помощ.

Чарли Ли бе пет години по-голям от брат си, по-сериозен, по-амбициозен, но финансово не бе така добре осигурен като брат си Блеки.

Проблемът на Чарли, според Блеки Ли, беше, че той не се залавяше за сериозна работа. Все търсеше бързи, лесни, големи пари. Все гонеше вятъра и се надяваше, че фантасмагоричните му планове един ден ще му донесат големи пари. Сам си пропиляваше шансовете в очакване да намери заровено злато, вместо да отвори танцов салон в Хонконг, както го бе посъветвал брат му.

Но за една задача като тази — задачата да се измъкне един американец до Хонконг — Блеки не можеше да си представи никой по-подходящ от Чарли. Ако Чарли не можеше да измисли нещо, тогава американецът можеше да се смята мъртъв.

Той видя как Чарли излиза от летището, спира и се оглежда. Стори му се, че брат му е поотслабнал и дрехите му са малко по-протрити, отколкото, когато го бе видял за последен път преди няколко месеца.

Чарли забеляза американската кола и се приближи. Блеки излезе и го поздрави. Двамата мъже разговаряха няколко минути на жаркото слънце. Питаха се кой как е със здравето, Чарли попита за Ю-Лан, която му бе много симпатична. Никой от тях не спомена спешната телеграма на Блеки, в която молеше брат си да остави всичко и веднага да дойде.

Качиха се в колата и без да бързат се отправиха към клуба. По време на пътуването Блеки попита как върви бизнесът и Чарли махна с ръка и каза, че не е зле. Имал проблеми с момчетата, които карали рикшите му. Рано или късно рикшите щяха да изчезнат — уличното движение в Хонконг ставаше все по-задръстено и полека-лека избутваше рикшите от улиците. Момчетата го знаеха. Те искаха по-високо заплащане, за да могат да си натрупат запас от средства, с които да посрещнат предстоящата безработица. И четирите момичета, за които се грижеше Чарли също му създавали неприятности. Откакто излезе онази книга за проститутката в Хонконг, американските власти забраняваха на моряците в униформа да влизат в хотелите, където работеха момичетата. Тази забрана се отрази зле на бизнеса, но сякаш за да влошат нещата още повече, момичетата искаха по-висок процент.

Блеки слушаше и от време на време промърморваше нещо съчувствено. Продължиха да обсъждат проблемите на Чарли, докато се качваха по стълбите на клуба, където ги чакаше Ю-Лан, за да поздрави сърдечно Чарли.

Обедът бе готов и тримата обядваха заедно осем безупречно подготвени блюда. Докато се хранеха, говориха малко, а след като приключиха, двамата братя се оттеглиха в кабинета на Блеки, а Ю-Лан отиде в стаята си, за да подремне. Чарли седна на най-удобния стол, а Блеки — зад бюрото си. Предложи на Чарли пура и той я прие.

Последва кратка пауза, докато я запали, след което каза:

— Може би има нещо, което бих могъл да направя за теб?

Блеки веднага му изложи нещата съвсем делово. С удивителна яснота той разказа на брат си историята на Джафи. Представи му цялата информация, която бе успял да събере, без да усложнява фактите със своите мисли и мнения.

Чарли се облегна в стола си, като всмукваше дълбоко от пурата си, а лицето му остана безизразно. Докато Блеки говореше, Чарли бързо си даде сметка, за опасността, която тази работа криеше. Досега нито той, нито Блеки се бяха залавяли за нещо наистина опасно. Е, прекарваха нелегално по малко опиум, разбира се, някои тъмни сделки с валута, прекарваха по някой друг беглец в Хонконг, но нищо, което можеше да ги изправи пред взвода за екзекуции, а това, в което се бе натопил Блеки, можеше лесно да завърши пред дулата на тайната полиция.

Чарли бе живял дълго в Сайгон. Той напусна страната едва, когато французите се оттеглиха и на власт дойде президентът Дием. Чувстваше, че е негов дълг да подготви път за бягство на по-малкия си брат, в случай на нужда, и се бе установил в Хонконг. Но той познаваше добре виетнамските методи и виетнамския манталитет. Знаеше, че ще бъдат взети най-строги мерки срещу един китаец, ако той е помогнал на някого да избяга от съд.

Блеки каза:

— Американецът има пари. Ще ни плати петнайсет хиляди долара, ако му помогнем да избяга. Това е съвсем приемлива сума. Мисля, че пет за теб и десет за мен ще е съвсем справедливо разпределение, нали? Ти как мислиш?

— Животът ми струва много повече от пет хиляди долара — каза Чарли тихо.

Блеки се смръщи. Беше разочарован. Бе мислил, че брат му ще подскочи от радост при подобно предложение.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекалено е опасно — каза Чарли. — Много съжалявам, но не съм в състояние дори да помисля по този въпрос; всичко е прекалено опасно.

Блеки знаеше как да се оправя с брат си. Извади от джоба си двата диаманта, които Джафи му бе дал.

— Американецът е готов да ми се довери — каза той. — Даде ми тези два диаманта. Казва, че стрували хиляда долара. С тях ще покриваме текущи разходи. Когато стигне в Хонконг, той ще ни плати петнайсет хиляди долара. — Той остави диамантите на попивателната си.

Чарли бе експерт по всички видове скъпоценни камъни. Някога бе работил при един бижутер в Сайгон, но за негово нещастие го бяха заловили да краде злато и това бе поставило край на кариерата му в бижутерския бизнес.

Той вдигна диамантите и започна да ги оглежда. След това извади от джоба си часовникарска лупа, постави я на окото си и много внимателно разгледа диамантите. Последва дълго мълчание, през което Блеки внимателно наблюдаваше брат си. Накрая Чарли свали лупата от окото си и остави диамантите на попивателната.

Отпусна се в стола си и попита:

— Американецът ли ти даде тези диаманти?

— Да.

— Откъде ги е взел?

— От Хонконг. Купил ги за някакво момиче, но си променил решението и не му ги подарил.

— И колко ти каза, че струват?

Блеки се намръщи.

— Хиляда долара.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че те струват три хиляди долара? — попита Чарли.

Очите на Блеки помръкнаха. Той изведнъж се отпусна в стола си, без да откъсва очи от брат си.

— Американецът не е купил тези диаманти от Хонконг — продължи Чарли. — Излъгал те е.

— Не разбирам — каза Блеки. — Защо ми ги е дал, щом струват толкова много?

— Защото не им знае цената и това означава, че не ги е купувал.

— Не разбирам — повтори Блеки. — Щом не ги е купувал, тогава откъде ги е взел?

— Откраднал ги е — каза Чарли. — Това е едно много странно съвпадение, но преди шест години аз сам обработих тези диаманти. Те носят моя знак.

— Това е забележително — каза Блеки. — Сигурен ли си?

— Разбира се. Мога да ти кажа кой беше собственикът на тези диаманти. Помниш ли генерал Нгуен Ван То?

Блеки кимна.

— Той поръча сто и двайсет такива диаманта във фирмата, където работех и ги плати в брой. Сделката бе държана в тайна, но той бе закупил от друг търговец още петдесет доста по-големи и по-хубави камъка. Общо закупи диаманти за два милиона щатски долара. Използвал фондовете на армията. Имал е планове да напусне страната, но закъсня. Бе убит от бомба, а диамантите така и не бяха открити. Мисля, че американецът ги е намерил!

Двамата мъже се спогледаха. Блеки усети, че по лицето му се спуска струйка пот. Два милиона американски долара!

— Разбира се! — каза той. — Джафи живееше в къщата, която някога е била на любовницата на генерала! Генералът сигурно е скрил някъде камъните, а Джафи ги е намерил. Значи затова е убил прислужника си! Сигурно момчето е видяло, че Джафи е намерил диамантите!

Чарли продължи да всмуква от пурата си, но умът му трескаво работеше. Накрая дойде шансът, който чакам от толкова време! Два милиона долара! Това са то големите пари! Най-накрая!

— Разбира се, ние не знаем дали и другите диаманти са у него — каза Блеки с известно съмнение. — Може да е намерил само тези двата.

— И да убие прислужника си само за два диаманта? — Чарли поклати глава. — Не, намерил ги е. Намерил ги е всичките. Можеш да си сигурен.

— Зная къде се крие той — каза Блеки, като сниши глас. — Няма да е трудно да го изненадаме. Имам няколко души, които ще се справят с него.

Чарли вдигна глава и впери поглед в брат си.

— Да предположим, че се добереш до диамантите, какво ще правиш с тях тук?

— Ще ги изнесем в Хонконг — каза нетърпеливо Блеки.

— Последният път, когато отпътувах от Сайгон ме претърсиха — каза тихо Чарли. — И теб ще претърсят. И двамата ни водят за подозрителни. Ако ни заловят с диамантите, незабавно ще изчезнем, даваш си сметка за това, нали?

— Какво ще правим тогава? — каза Блеки.

— Ще направим това, което американецът иска от нас. Ще го измъкнем от страната. Естествено, той ще вземе диамантите със себе си. И когато пристигне в Хонконг, ще му ги вземем. Съгласен ли си?

— Но ти току-що каза, че ще размислиш по въпроса — припомни му Блеки.

Чарли се усмихна.

— За два милиона щатски долара няма нещо, за което не бих размислил. Можеш да му кажеш, че ще го измъкнем.

— Но как?

Чарли притвори очи.

— Трябва да помисля. Не съм вече млад. Малко сън ще ми помогне. Ще се погрижиш ли да не ме безпокоят?

Блеки се изправи и отиде до вратата. Спря до нея. В очите му имаше тревога.

— Американецът няма да си даде диамантите лесно — каза той. — Много е силен.

Чарли се намести удобно в стола.

— Не можем да очакваме, че ще спечелим два милиона долара без проблеми — каза той. — Ще го имам предвид.

Няколко минути след като Блеки излезе от офиса, Чарли започна тихичко да похърква.