Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (5)

1

По булевард „Тран Хънг“ Джафи бе притиснат от двете страни от мотоциклети, рикши, огромни американски коли, които се движеха лудо, управлявани от богати виетнамци, и малки таксита, управлявани не по-малко лудо от шофьори любители, които нямаха представа къде отиват, но бяха щастливи, че карат колите си.

За тези, които не познаваха обстановката, булевардът криеше немалко опасности. Многоцветните китайски знаци объркваха и заслепяваха. Възрастните виетнамци, облечени в черно, изобщо не зачитаха тротоарите и смело крачеха по пътя. Едва когато светлината на фаровете попаднеше върху тях, шофьорът разбираше, че всеки момент може да ги прегази. Бързото натискане на спирачката криеше опасност колата отзад да се вреже в задницата на твоята кола.

С наближаването на Чолон, китайския квартал, улиците ставаха по-тесни. Многобройни, шляещи се тълпи преливаха от тротоарите по платното, превръщайки се в самоубийци — заложници на случайността.

Джафи много пъти бе минавал с колата си из тези райони, така че без затруднение се промъкваше през гъстото движение, избягвайки мотаещите се пешеходци. Съсредоточен върху шофирането, той беше забравил надвисналите проблеми.

Накрая, не без усилие, успя да паркира на стотина метра от клуб „Парадайз“. Отпрати с ръка три дрипави китайчета, които се втурнаха да му отворят вратата и да вдигнат предното стъкло с надеждата, че ще получат една-две пиастри. После се спусна по тясната, душна улица, ярко осветена от китайски неонови надписи и стигна до клуб „Парадайз“.

Като изкачваше стълбите към входа на клуба, той чу гръмките звуци на филипинския оркестър и крясъците на някакво момиче. Музиката и гласът й бяха усилени от микрофоните до такава степен, че силата им просто късаше нервите. Китайците обаче бяха доволни — според тях музиката толкова е по-хубава, колкото по-силно гърми.

Джафи отметна завесата, която се спускаше на входа. Към него веднага се приближи една китайка, с лице побеляло от пудра, и предизвикателна фигура под бялата дреха. Това бе жената на Блеки Ли, Ю-Лан, и щом разпозна Джафи, тя веднага му се усмихна.

— Нан още не е дошла — каза тя. — Всеки момент ще е тук.

Нейното посрещане накара Джафи да се поотпусне малко. Той я последва в залата за танци. Заведението бе претъпкано, но беше толкова сумрачно, че едва се различаваше тълпа силуети, очертани на фона на осветения подиум.

Тя го отведе до една маса в ъгъла, по-далеч от оркестъра, и му предложи стол.

— Tu va bien? — попита го тя и му се усмихна. Винаги му говореше на ти.

— Ca va — каза той и седна. — Тук ли е Блеки? Ще искам едно уиски с лед.

— Toute de suite — каза тя и Джафи усети, че го погледна по-особено и си даде сметка, че бе доста по-рязък от обикновено.

Тя се отдалечи, а той се почувства зашеметен от гърмящата музика и гласа на жената която пееше в микрофона. Мощните й бели дробове направо му късаха нервите.

Почти веднага от тъмното изникна Блеки Ли и отпусна дебелото си тяло на стола до Джафи.

Блеки Ли бе набит мъж на около трийсет и шест години, с яки рамене, черна, намазана с брилянтин коса, разделена по средата на път и широко жълтеникаво лице, което оставаше безизразно във всички кризисни ситуации.

Един бърз поглед към Джафи подсказа на Блеки, че нещо не е наред. Острият му ум се напрегна. Джафи му харесваше. Той харчеше нашироко, не създаваше неприятности и за бизнеса бе добре да има такива клиенти.

— Какви връзки имаш в Хонконг? — попита рязко Джафи.

Лицето на Блеки остана безизразно и сякаш сънливо.

— Хонконг? Имам много приятели в Хонконг — каза той. — Какви връзки ти трябват?

Джафи се почувства като човек, който се готви да скочи, застанал на ръба на плувен басейн. Може ли да се довери на този китаец? — поколеба се той.

Като видя, че се колебае, Блеки му каза окуражително:

— Освен приятелите и брат ми живее в Хонконг.

Последва още една дълга пауза, през която Блеки си чистеше зъбите със златна клечка за зъби, а Джафи гледаше към претъпкания дансинг и се колебаеше дали да му се довери или не.

Накрая той каза:

— Появи се една сложна ситуация — малко заплетена и напълно поверителна: Един мой приятел изглежда ще има нужда от фалшив паспорт.

Блеки едва доловимо трепна, но достатъчно, за да убоде венеца си с острия връх на клечката.

— Паспорт? — повтори той, сякаш за първи път чуваше тази дума.

— Предполагам, че ще е по-лесно да се получи паспорт в Хонконг, отколкото тук — каза Джафи, като се опитваше да звучи съвсем естествено. — Чудех се дали нямаш някой, който да го достави.

— Американски паспорт?

— По-добре ще е да е английски.

— Да се занимава човек с паспорти е незаконно и опасно — каза тихо Блеки. Той бе съвсем искрено разтревожен. Изобщо не вярваше, че приятелят на Джафи съществува. Този едър мъж търсеше паспорт за себе си. Защо? Явно се готвеше да отпътува от Виетнам, но защо с фалшив паспорт?

— Това го зная — каза ядосано Джафи. — Имаш ли някаква връзка, която може да ми достави британски паспорт?

— За твоя приятел? — попита Блеки.

— Нали вече ти казах. Той ще си плати.

— Ако може да се уреди, сигурно ще бъде много скъпо — каза Блеки.

— Но може ли да се уреди?

Блеки прибра клечката в джобчето на ризата си.

— Може да се уреди. Ще трябва да поразпитам. Ще струва много пари.

— Спешно е — каза Джафи. — Кога ще имаш някакъв отговор?

— Ще трябва да пиша на брат ми. Нали знаеш, че писмата често се цензурират. Трябва да намеря някой доверен човек, по който да изпратя писмото лично до брат ми. Той ще трябва да намери някой, по който да ми изпрати обратно отговор. Това ще отнеме доста време.

Изведнъж Джафи си даде сметка колко ще бъде трудно. Предварителните му изчисления, че ще са нужни десетина дни, за да се измъкне, изведнъж му се сториха смешно оптимистични. Щеше да му се наложи да се крие един месец, може и повече.

Блеки продължи:

— Предполагам, че приятелят ти е изпаднал в беда?

— Подробностите нямат значение — каза троснато Джафи. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-безопасно за теб.

— Това не е съвсем така. Ако се окаже, че приятелят ти има сериозни неприятности и се окаже, че и аз съм свързан с тази работа, аз също мога да имам неприятности — каза Блеки тихо. — Не е разумно човек да се забърка в нещо, без да знае какво точно е то. Освен това, ако неприятностите са наистина големи, това може да повлияе на цената на паспорта. Естествено, приятелят ти ще трябва да плати повече.

Скрити под масата, големите ръце на Джафи се свиха в юмруци. Дявол да го вземе! — помисли си той. — Това ще е много заплетено нещо! Още като прочете вестниците утре сутрин, на него ще му стане ясно, че срещу мен е повдигнато обвинение в убийство. Той или ще се изплаши и няма да посмее да ми помогне, или ще вдигне цената до някоя астрономическа цифра. Тогава си спомни, че диамантите са у него. Можеше да плати паспорта с един-два диаманта, но ако го направеше, тогава Блеки щеше да разбере, че диамантите са у него. Това можеше да се окаже опасно. Щом Блеки научеше, че диамантите на генерал Нгуен Ван То са у него, можеше да се изкуши да ги открадне. Трябваше много да внимава. Беше се впуснал в тази работа, без да обмисли добре нещата.

— Пак ще трябва да поговоря с моя приятел — каза той, без да погледне към Блеки. — Трябва да имам неговото съгласие, преди да продължа да уреждам нещата.

— Напълно разбирам — каза Блеки. — Един добър приятел не може да си позволи прибързано да издаде тайните на другия.

Джафи го погледна рязко, но дебелото жълтеникаво лице не издаде нищо. Джафи си помисли: Той не е глупак. Досетил се е, че паспортът е за мен. Дали да си призная? Той и без това ще разбере, когато прочете вестниците утре сутринта. По-добре не. Все още имам малко време. По-добре първо да говоря с Нан.

— Предполагам, че приятелят ти иска да напусне страната? — каза благо Блеки. — Трябва да знае, че това е много сложна работа. За да може да използва паспорта, ще трябва първо да има входна виза и след това изходна виза. Ще е нужна снимка на приятеля ти за граничния контрол. Ще трябва да се подкупят доста хора. Това, разбира се, може да се уреди, но не и ако работата е сериозна. Например, ако приятелят ти е издавал чекове без покритие или е закачал някое момиче, или пък е взел нещо, което не му принадлежи, или пък е прегазил някого с кола, тогава може да се уреди. Но ако става въпрос за нещо политическо или за углавно престъпление, тогава сигурно няма да може. Ето, това е! Джафи имаше чувството, че около гърлото му се стяга примка.

— Ще говоря с него — каза той и Блеки, които усети по интонацията, че разговорът е приключен, стана.

— Разбира се, разчитай, че ще ти помогна с каквото мога — каза той. — Обаче, естествено, ще се опитам да избегна неприятности за себе си.

— Естествено — каза Джафи. — Разбирам.

Когато Блеки се отдалечи, Джафи погледна часовника си. Беше девет и половина. Едва ли Нан щеше да дойде преди десет и трийсет. Изведнъж усети, че е гладен.

Бутна стола си назад, изправи се и като заобиколи дансинга, се насочи към вратата.

От другата страна на улицата имаше китайски ресторант, където той често се хранеше. Влезе и кимна на управителя, който натискаше бутоните на калкулатора си с такава невероятна скорост, че целият процес изглеждаше за европееца пълна мистерия. Той се спря, вдигна глава и показа големите си жълти зъби.

Една китайка, облечена в костюм, който приличаше на униформа на стюардеса, отведе Джафи зад параваните, към една единична маса.

Всяка маса в този ресторант бе скрита от останалите с паравани, иззад които долиташе дрезгав смях и тракане на безброй чинии.

Джафи поръча китайска супа, сладко-кисело свинско и пържен ориз. Избърса лицето и ръцете си в горещата кърпа, която момичето му подаде.

Докато чакаше да му сервират, Джафи обмисли положението си. Блеки го притесняваше. Сега си даде сметка, че да се измъкне от Виетнам ще бъде още по-трудно, ако се опита да си купи паспорт.

Какво да прави тогава? Беше сигурен, че ако има достатъчно пари в брой, ще успее да се измъкне от страната. За да се сдобие с необходимите пари, трябва да продаде няколко от диамантите. Но кой ще ги купи в Сайгон?

Той продължаваше да размишлява по въпроса, когато му сервираха вечерята. Яде лакомо, като от време на време отпиваше от топлото китайско вино. Когато свърши, момичето му подаде още една гореща кърпа. Той избърса ръцете си, а след това поиска сметката. Момичето се отдалечи, оставяйки паравана леко открехнат. Докато чакаше сметката, той зърна Сам Уейд и неговата китайка да излизат иззад един параван и да се отправят към стълбите.

Джафи внимателно разгледа момичето с Уейд. Тя бе висока, с изумителна фигура. Носеше яркочервена дреха, която още повече подчертаваше извивките на тялото й. Имаше изискан и отегчен вид и ясно съзнаваше физическата си привлекателност. Джафи реши, че не е неговият тип. С нея сигурно щеше да има много усложнения. Като я сравни с обикновеното поведение на Нан, той изведнъж се почувства благодарен, че бе имал късмет да се запознае именно с нея.

Изчака, докато те двамата изчезнаха надолу по стълбата, плати сметката си и излезе навън, за да потърси Нан.