Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (14)

1

Докато Блеки Ли пътуваше към клуба с рикшата, в главната квартира на Службата за сигурност се разиграваше любопитна сцена.

От задната страна на сградата, където бяха паркирани полицейските коли, се намираше тясна алея, скрита от една страна от високата тухлена стена, която обграждаше сградата на Службата за сигурност, а от другата страна от висок, гъст плет.

По тази тясна алея рядко минаваше някой, с изключение на селяните, които от време на време я използваха за по-пряко към Централния пазар.

Няколко минути след дванайсет часа на обяд, двама униформени полицаи отвориха двойната порта на двора пред гаража и бързо се отправиха към двата края на алеята. Бяха застанали гръб с гръб, разделени от петдесетина метра прашен, чакълест път. Беше им дадена строга заповед да спират всеки, който се опитва да мине по улицата през следващите двайсет минути.

Докато те заемаха позициите си, друг униформен полицай, слаб, с момчешки вид, се качи в полицейския джип и запали мотора. Всеки, който се вгледаше в него по-внимателно, би забелязал, че той се потеше обилно и кафеникавото му лице бе напрегнато до крайност. Това изглеждаше направо неестествено, като се има предвид простата работа, която се виждаше, че върши.

Точно в дванайсет и петнайсет, тъкмо Блеки Ли плащаше на момчето с рикшата, Май-Ланг-То, която бе седяла в горещата тъмна килия в продължение на три часа, чу как в ключалката стърже ключ и вратата се отключва.

Тя се изправи и стоманената врата се отвори. Един униформен полицай я привика с пръст.

— Повече нямаме нужда от теб — каза полицаят. — Можеш да си идеш.

Май-Ланг-То кротко излезе от нажежената тъмнина в слънчевия коридор.

— Няма ли някакви вести от моя годеник? — попита тя. — Намерили ли са го?

Полицаят здраво я сграбчи за тънката ръка и я избута по коридора към задния двор, където бяха паркирани няколко полицейски джипа.

— Когато научим нещо за годеника ти, ще ти съобщим — каза той и посочи отворената порта. — Това е изходът. Бъди доволна, че си на свобода.

В гласа на този мъж имаше нещо, което изплаши момичето. Изведнъж страшно много й се прииска час по-скоро да се махне от това място — така лудо й се прииска да се махне, че имаше чувството, че се задушава и чак се затича.

В своята бяла туника, бели панталони и сламена шапка тя представляваше елегантна фигура, забързана през слънчевия двор.

Полицаят, който седеше в джипа, включи на първа. По лицето му се стичаше пот и капеше по белия ръкав на безупречната му куртка.

Май-Ланг-То мина през отворената порта и излезе на алеята. Зави надясно и се запъти към отдалечената главна улица. В дъното на алеята видя полицай, който бе застанал с гръб към нея.

С бърза крачка измина двайсетина метра и тогава чу кола, която бързо се приближаваше зад гърба й. Погледна през рамо и видя полицейски джип, който бе изскочил през портата и се носеше към нея.

Тя отстъпи встрани и се долепи до стената, за да направи път на джипа. Едва в последните няколко секунди от живота си тя си даде сметка, че шофьорът няма никакво намерение да мине. Изведнъж той рязко изви волана и преди Май-Ланг-То да разбере какво става, стоманената броня на джипа се вряза в нея, притискайки я до стената.

Никой от полицаите, застанали в двата края на улицата, не се обърна, когато чу Май-Ланг-То да пищи. Имаха заповед да не се обръщат. Чуха как джипът даде заден и се върна обратно в двора, после на алеята настъпи тишина.

Следвайки инструкциите, които им бяха дадени, те излязоха на главната улица и продължиха да правят обичайните си обиколки, но нито единият, нито другият успяха да заличат от съзнанието си пронизителния писък, който бяха чули.

Тялото на Май-Ланг-То бе открито десет минути по-късно от случайно минаващ селянин, който бързаше към пазара с товар зеленчуци, майсторски закрепени на бамбукова пръчка, която той носеше на рамото си.

Той остана като втрещен пред смачканата фигура и бялата найлонова туника, почервеняла от кръвта. Пусна бамбуковата пръчка, затича се като луд към портата на Службата за сигурност и с виещ глас занарежда какво е видял.

Докато Май-Ланг-То вървеше към смъртта си, в друга част от сградата на Службата за сигурност, Донг Хам също бе на прага на смъртта.

Той седеше в малката килия и нервно опъваше твърдата кожа на дланта си, когато вратата се отвори.

Влязоха двама мъже по къси панталони. Единият носеше голямо ведро с вода, което постави в средата на килията. Другият даде знак на стареца да се изправи.

Донг Хам знаеше, че ще умре. Изправи се тихо, без страх. Остави се на двамата мъже да го хванат здраво, със замаха на опитни екзекутори. Дори не се опита да се съпротивлява, когато потопиха главата му във водата и я задържаха там. Удави се след няколко минути, без да направи нито едно движение дори. Той бе от хората, които приемат неизбежното с вярата, че смъртта е освобождаване, че води към един по-добър свят и на неговата възраст това е истинско спасение.

Човекът, който бе предизвикал смъртта на тези невинни хора, лежеше опънат в цял ръст върху три дъски, гледаше с празен поглед дървения таван и пушеше цигара.

Джафи непрекъснато поглеждаше часовника си. Имаше още три часа до идването на Нан с новините. Той чуваше дядо й да се движи на долния етаж. Надяваше се старецът да не се качи горе и отново да започне да говори. Беше му дошло до гуша от него.

Все пак, повтаряше си Джафи, имаше късмет, че дойде тук. Къщата бе изолирана. Най-близката сграда бе на петдесетина метра надолу по пътя — голяма фабрика за изделия от японски лак. Тази сутрин бе погледнал навън през прозореца, докато старецът му говореше. Бяха минали само няколко коли — повечето от тях бяха туристи, които идваха да разгледат фабриката. Реши, че тук ще е на сигурно място, стига да не се покаже навън.

Сега отново се съсредоточи върху въпроса, как да се измъкне от страната. Вече бе взел решение, макар и неохотно, че ще трябва да помоли Блеки Ли за помощ. Искаше му се да знае до каква степен би могъл да се довери на дебелия китаец. Съществуваше възможност Блеки Ли да разбере причината, поради която той се криеше и да се опита да го изнудва.

Обърна се на една страна, намръщи се заради коравите дъски и извади от джоба си тенекиената кутийка с диамантите. Като ги видя, ярки и светнали, усети тръпка, която премина по цялото му тяло. Преброи ги. Бяха петдесет големи камъка и сто и двайсет малки. Нямаше никакво съмнение, че са от най-високо качество. Внимателно взе един и го повдигна срещу светлината. Нямаше представа каква е цената му, но едва ли бе по-малко от шестстотин долара. Можеше да бъде и доста повече. Докато си лежеше и си мечтаеше как ще харчи парите, които ще получи за диамантите, Блеки Ли се суетеше около телефона в кабинета си. Позвъни няколко пъти, преди да успее да се свърже с Тунг Ху, репортер в малък местен вестник.

Тунг Ху не се зарадва особено, че чува гласа на Блеки Ли, но за Блеки това нямаше особено значение. Тунг Ху му дължеше двайсет хиляди пиастри, които бе взел назаем, за да погаси спешно комарджийски дълг. Така че той бе длъжник на Блеки Ли, който досега му бе казвал, че не бърза с парите.

По телефона Тунг Ху каза, че е зает. Блеки Ли му отвърна, че заетият човек трябва да е благодарен. Човек, който няма работа и няма пари (той натърти на думата), него трябва да съжаляват.

Последва пауза и тогава Тунг Ху, след споменаването на думата пари, попита дали би могъл да направи нещо за Блеки.

— Да — каза Блеки. — Ела тук да обядваме заедно. Ще те чакам. — И затвори телефона в момента, в който Тунг Ху започна да протестира.

След трийсет минути Ю-Лан покани Тунг Ху в кабинета на Блеки.

Тунг Ху бе възрастен китаец, облечен в протрит европейски костюм, стиснал старо дипломатическо куфарче, в което имаше раздрънкан фотоапарат и няколко тетрадки.

Блеки му се поклони и се ръкува с него. Махна с ръка към един стол и кимна на Ю-Лан, която чакаше до вратата.

Тунг Ху каза, че наистина не може да остане дълго. Бил изключително зает. Появило се нещо спешно и той трябвало да напише статия за утрешния брой.

Блеки попита невинно какво е станало. Тунг Ху каза, че американец е бил отвлечен от бандитите.

Докато говореше, влезе един от сервитьорите в клуба и донесе поднос с купички китайска супа, скариди в сладко-кисел сос и пържен ориз.

Докато двамата се хранеха, Блеки Ли успя да изкопчи от репортера всички факти, свързани с отвличането на американеца.

— На американците им се струва странно, че този човек, Джафи е тръгнал с прислужника си по пътя за Биен Хоа, когато казал на приятеля си, че тръгва за летището с някаква жена — говореше Тунг Ху, докато поглъщаше супата си. — Смятат, че американецът е минавал край полицейския пост, когато са хвърлили първата граната. И от Службата за сигурност, и от Американската полиция смятат, че той е бил убит от шрапнел и бандитите са взели тялото му и са го скрили някъде. В момента се издирва трупът.

— Значи не е истина, че американецът е отишъл на летището с жената? — попита небрежно Блеки.

Тунг Ху защипа с пръчиците си голяма скарида и я постави в устата си. Поклати глава.

— Смята се, че това е било извинение, с което американецът е поискал колата от приятеля си. Странно защо е поискал колата, когато неговият Дофин е бил намерен и щателно прегледан. На колата му й е нямало нищо, а той е казал, че е повредена. В цялата работа има няколко доста смущаващи момента.

В този момент телефонът иззвъня и един развълнуван глас попита дали Тунг Ху е там.

Блеки подаде слушалката и внимателно загледа Тунг Ху, който слушаше експлозивното бърборене от другия край на линията.

Тунг Ху каза:

— Веднага идвам.

Той остави слушалката на мястото й и се изправи.

— Има нещо ново — каза той на Блеки. — Приятелката на прислужника била повикана в полицията за разпит. На излизане оттам е била ударена от кола и убита.

Изведнъж очите на Блеки потъмняха.

— А шофьорът на колата?

— Не е спрял изобщо. Полицията го издирва. Трябва веднага да се връщам в редакцията.

След като той си отиде, Блеки Ли запали цигара и остана загледан в пространството пред себе си. Той продължаваше да седи неподвижен, когато влезе сервитьорът, за да прибере съдовете от обеда, но Блеки Ли нервно му махна да си върви.

Мислите му бяха твърде важни, за да му пречи някой.