Джеймс Хадли Чейс
Лотос за мис Куон (13)

2

Полковник Он-дин-Кук захапа една ябълка, докато изучаваше напечатания протокол за разпит, който Лам-Тан му бе подал.

Беше осем и петнайсет сутринта. Много работа бе свършена, откакто се бяха върнали в главната квартира. Донг Хам и Май-Ланг-То бяха разпитани. Тялото на Хаум бе отнесено до разбития полицейски пост и бе оставено в една канавка, недалеч от мястото, където бяха намерени телата на двамата партизани. Личният секретар на президента бе уведомен, че американецът е бил отвлечен. От своя страна бе уведомен и американският посланик. Трима офицери от военната полиция бяха пристигнали на местопроизшествието, където трескаво правеха снимки, оглеждаха крайслера и се консултираха с виетнамската полиция.

Полковникът дъвчеше ябълката и разглеждаше отговорите, които бе дал Донг Хам на въпросите на Лам-Тан.

— Тук няма кой знае какво — каза той накрая и остави протокола на бюрото си. — Най-добре да намерим това момиче, което той споменава. Вероятно тя няма да знае нищо, но трябва да проверим. Все някой трябва да знае къде живее тя и къде се намира в момента. Кажи на Нгок-Лин да разпита във въпросния клуб. Там сигурно ще знаят името й.

Полковникът пусна огризката от ябълката в кошчето за боклук.

— Нищо особено и в отговорите на момичето — продължи той. — Жалко, дето настоява, че прислужникът е още в къщата. Изглежда, че и старият готвач мисли така. — Той вдигна поглед към Лам-Тан. — Когато се разбере, че момчето е отпътувало с американеца и е било убито от партизаните, тези двамата могат да създадат трудности. Ако американските полицаи успеят да ги разпитат, цялата работа може доста да се обърка.

Лам-Тан вече бе помислил за тази трудност.

— Старецът няма никакви роднини — каза той. — Ако му се случи нещо, няма да има никакви усложнения. Момичето има майка и баща, но ако нещата се поемат тактично, тя също може да се отстрани без особени трудности.

Полковникът поглади месестата си челюст.

— Оставям на теб — каза той. — Уреди нещо. От държавническа гледна точка ще е по-добре да няма усложнения.

Лам-Тан наклони глава. Взе двата протокола и излезе от стаята.

Малко след единайсет часа Нгок-Лин пристигна в клуб „Парадайз“.

Той бе забелязан да слиза от колата и Ю-Лан натисна едно копче, с което се запали червената лампа в офиса на Блеки, предупреждаваща за посещението на инспектора.

Инспекторът го намери да чете сутрешния вестник.

Блеки се изправи, поклони се и предложи на инспектора стол. Ю-Лан влезе с две чаши чай и ги остави на бюрото. Тя се поклони и се усмихна на инспектора, който се поклони на свой ред, но лицето му остана съвсем безизразно.

След като тя си отиде, инспекторът отпи от чашата си, пусна един комплимент за качеството на чая и като видя, че Блеки чака, каза:

— Познавате ли един господин от американски произход, Джафи?

Това бе нещо, което Блеки не бе очаквал да го попитат. Въпреки че се стресна, лицето му остана безизразно и усмихнато. Той веднага си спомни странните намеци на Джафи за фалшив паспорт. И ето го сега инспекторът от полицията, който пита за него.

— А, да — каза Блеки. — Той често посещава заведението.

— Снощи беше ли тук?

— Да, струва ми се, че беше.

— По кое време?

— Около девет. Не съм много сигурен, не си погледнах часовника.

Значи Джафи е идвал тук, помисли си инспекторът. Пет часа след като е убил прислужника си. Какво ли е правил междувременно?

Последва пауза, след това Блеки каза:

— Да не би да се е случило нещо с него? Много бих съжалявал, ако е така.

— Бил е отвлечен от партизаните. Ще прочетете за това в утрешния вестник.

Да се каже, че Блеки Ли бе удивен, би било твърде слабо. Той се вторачи в инспектора, напълно ошашавен.

— Отвлечен от партизани? — повтори той. — И къде се е случило това?

— Ще прочетете в утрешните вестници — каза троснато инспекторът. — Искаме да знаем някои неща за американеца. Как се казва жената, с която е бил свързан?

Очите на Блеки Ли потъмняха. Той се пресегна, взе цигара и я запали.

— Нямаше определена жена с която да е свързан — каза той. — Идваше тук и си наемаше за танци всяко момиче, което му харесаше.

— Имам причини да вярвам, че е бил свързан с една определена жена — каза инспекторът. — Искам да зная името й.

— Ако можех да ви помогна, бих го направил — каза Блеки и се поклони. — Но досега не съм знаел, че той е бил свързан с определена жена.

— Прислугата му казва, че едно момиче е идвало в къщата два-три пъти седмично — каза инспекторът, впил студен поглед в Блеки. — Той често е идвал в този клуб. Логично е да е срещнал момичето тук.

— Бих се изненадал, ако е така — каза Блеки. — Моите момичета не спят с американци. Възможно е да е срещнал това момиче в някой друг клуб.

— Трябва бързо да намерим това момиче — каза инспекторът и се изправи. — Ще разпитаме повече хора. Вие сигурен ли сте, че не познавате това момиче? Повторно ви задавам този въпрос, защото, ако се окаже, че я познавате, а умишлено сте укрили тази информация, вие ще имате сериозни неприятности. Няма да е никак трудно да затворим заведението.

Блеки бе абсолютно сигурен, че нито едно от момичетата, които работеха в клуба нямаше да издаде Нан. В клуба идваха няколко души американци, които сигурно бяха забелязали Джафи с Нан, но те едва ли знаеха името й. Той се почувства достатъчно уверен, за да не приеме блъфа на инспектора.

— Ако с това ще ви помогна, бих могъл аз самият да поразпитам — каза той угоднически. — Може би някой от моите познати ще е в състояние да помогне. Ако стигна до името на момичето, ще ви телефонирам.

Инспекторът трябваше да се задоволи с това. След като той си отиде, Блеки излезе от клуба, взе една рикша и се отправи към къщата, където живееше Нан. Минаваше обед, съвсем удобно време да се отбие човек. Вуйчото на Нан бе пред храма, а майка й бе у една съседка от другата страна на улицата.

Той почука на вратата. Почака няколко секунди и пак почука. Нан отвори. Веднага си личеше, че е плакала и изглеждаше силно изнервена и изплашена.

— Искам да поговоря с теб — каза Блеки и влезе в стаята. — Тази сутрин ме посетиха от полицията и ме разпитваха за американеца.

Нан го погледна като втрещена и отстъпи назад, очите й се разшириха от ужас.

Без да показва, че е забелязал ужаса й, той продължи:

— Питаха ме за името на момичето, което ходи в къщата му.

Нан се облегна на стената. Постави треперещите си ръце зад гърба си, така че да не се виждат. Продължаваше да гледа втрещено Блеки. Явно не бе в състояние да говори.

— Казаха ми, че американецът е бил отвлечен от бандити — продължи Блеки. — Аз не вярвам. Реших първо да поговоря с теб, преди да им кажа, че ти си момичето, което търсят.

Нан затвори очи, след това бавно ги отвори. Продължаваше да мълчи.

Блеки изчака няколко секунди, след това попита:

— Ти беше ли с него снощи?

Нан кимна.

— Какво е станало с него?

— Отидохме до реката, поприказвахме до единайсет часа. След това той ме върна вкъщи и аз си легнах — каза Нан с треперещ глас. Думите прозвучаха съвсем автоматично и на Блеки веднага му стана ясно, че тя ги е репетирала многократно.

— Къде е той сега?

Последва дълга пауза, преди тя да каже:

— Не зная.

Фактът, че бързо извърна очи от него му показа, че го лъже.

Той извади табакерата си, избра си цигара и я запали. По време на тази пауза продължи да я гледа, без да откъсва очи и тя сякаш се сви под погледа му.

— Полицията много държи да го намери — каза той. — Заплашват ме, че ще имам неприятности, ако не им кажа твоето име. Ако знаеш къде се намира той и ако не си го виждала след единайсет часа снощи, не виждам причина да не им дам името ти.

Нан замръзна. Лицето й побледня, но тя нищо не каза.

— Ако полицаите решат, че ги лъжеш — каза Блеки, — ще те убедят да им кажеш истината. Те си имат разни начини да накарат хората да им кажат неща, които не искат да им кажат. Дори най-смелите накрая им казват това, което те искат да знаят. — Направи пауза, след това я попита: — Ти много ли си смела, Нан?

Тя потръпна.

— Моля те, не им казвай — прошепна тя.

— Ти знаеш къде се намира той?

Тя се поколеба, след това повдигна рамене, погледна го право в очите и каза:

— Не, не зная — но тонът й бе толкова неубедителен, че на Блеки му стана мъчно за нея.

Той всмукна от цигарата и изпусна през ноздрите си облак дим.

— Снощи американецът дойде при мен и ме попита дали не мога да му намеря фалшив паспорт. Не каза, че е за него самия, но съм сигурен, че е така. По това разбрах, че иска да напусне страната и че е в беда. Не вярвам да е бил отвлечен. Смятам, че се крие някъде. Без помощ, в крайна сметка той ще бъде открит. Може би ще успея да му помогна, но преди това искам да зная колко е готов да плати за помощта ми. Ако неприятностите, които има са достатъчно сериозни, то и заплащането ще е високо. Може би той ще се опита да се свърже с теб. Ако ти се обади, би ли му казала, че съм готов да му помогна?

Нан остана като замръзнала на мястото си. Тя не каза нищо, но начинът, по който светеха черните й очи му подсказваше, че е разбрала това, което й бе казал. Той стана.

— Смятам, че няма да е много разумно да идваш в клуба няколко дни — каза той. — Ако имаш нужда от пари, готов съм да те финансирам. Ако видиш американеца, не забравяй да му предадеш това, което ти казах.

И тъй като тя продължи да мълчи, той сложи шапката си и бавно се спусна по стълбите към нажежената улица.

Спря за миг на тротоара с озадачено лице, след това махна на една минаваща рикша и каза на момчето да го откара обратно в клуба.