Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (6)

Глава 5
Единадесет души на масата

Когато Тюлената принцеса се появи, всички ахнаха. Тя напомняше за нещо съвсем бяло: снежинка, лебед, облаче. Само гувернантката ѝ намери за какво да я смъмри. „Прекалено много дантели имате, принцесо! — рече тя намръщено. — Прекалено много дантели!“ А папагалът Йохан веднага повтори на немски: „Zuviel Spitzen, Prinzessin! Zuviel Spitzen!“

Мис Холанд затвори ученическата тетрадка, в която пишеше по цял ден, и вдигна благите си късогледи очи. Обикновено тя молеше за мнение мисиз Хобсън. Но тази вечер бе принудена да се обърне към майор Феърчайлд.

Тъй като той се бавеше да се изкаже, тя заговори първа:

— Не ви ли харесва?

Майорът засука мустаците си:

— Общо взето, да! Аз не бих атакувал армията на генерал Кип от десния фланг, но това е въпрос на преценка. Накрая обаче вие се впускате смело в неправдоподобното. Никога не съм чувал да има папагал полиглот!

Мис Холанд изгледа майора неуверено.

— В приказките винаги липсва малко правдоподобност — оправда се тя, — пък и Йохан не е папагал като другите.

— Трябваше да го кажете!… Но в случая можеше да разправяте каквото ви хрумне. Щом сте стигнали дотам, защо да не скача и на въже?

Мис Холанд поклати бавно глава:

— Това ще навреди на неговия образ, който изграждам по-нататък.

— Наистина ли? — рече майорът.

Той започваше да излиза от кожата си:

— Не виждам защо! Щом играе ролята на преводач, би могъл да скача и на въже! Това е не по-малко забавно.

Мис Холанд нямаше ни най-малко желание да спори:

— Така ли мислите?

— Точно така мисля!… Чакайте да запитаме и някой друг.

Майорът се обърна тежко, търсейки с очи благосклонен слушател. Видя само доктор Хайд, вглъбен, както винаги, в медицинския речник на Куейн.

Но му се стори недостойно да мине в отстъпление.

— Един въпрос, доктор Хайд! — заговори той направо. — Да предположим, че ви разкажа историята за папагал, който скача на въже. Ще се разсмеете ли?

Доктор Хайд повдигна вежди:

— Зависи! Да, разбирам ли, че се касае за личен спомен от Нагпур?…

Майорът вдигна ръце към яката си и за миг човек би помислил, че му става зле.

— Шегата настрана, доктор Хайд! — каза той най-после със строг тон. — Този папагал е едно от творенията на мис Холанд и аз… аз…

Камбанката за вечеря, която иззвъня за втори и последен път, за щастие му дойде на помощ.

— По дяволите вашия Йохан! — довърши той, поразявайки злочестата мис Холанд с поглед. — Накарайте го да говори и турски, ако щете!

Пансионерите — едни слизаха от стаите си, други, още вкочанясали от студа навън — пристигаха от всички страни.

Скоро всички бяха налице, липсваха само мосю Жюли и професор Лала-Пур.

— Не зная дали да почакаме мосю Жюли… — подзе мисиз Хобсън.

Но внезапно млъкна: двамата закъснели се присъединиха към компанията.

По-точно професор Лала-Пур — висок и слаб, облечен в безупречен фрак, мургав, с пристегнато с жълт тюрбан чело — сякаш изникна от пода. После се поклони. И тогава видяха, че и мършавият египтолог прави същото.

— Халката на салфетката ми! — извика в този момент мис Поутър. — Никой да не излиза! Открадната е халката на салфетката ми!

Погледите на всички се насочиха към едно и също лице.

— Бъдете лю… любезен, професоре! — каза Колинс. — Вър… върнете ѝ я!

Защото ако в пансиона „Виктория“ имаше традиция да се говори постоянно на доктор Хайд за „неговия приятел Джекил“, то бе станало традиция, да се иска от професор Лала-Пур, царя на фокусниците, всеки изчезнал предмет.

— Естествено тя не е у мен! — отговори бързо индусът със сериозния си и прочувствен глас. — Естествено, ако се намираше у мен, досега да беше станала на гугутка!

— Или на морско свинче! — изръмжа майорът. Превзетото държане на фокусника му действаше на нервите.

— Или на морско свинче! — призна вежливо индусът.

Влезе Мери, която носеше огромно димящо блюдо, и всеки забъбри с най-близките си съседи. Любопитството, предизвикано от новия пансионер, бе значително отслабнало. Така стигнаха до десерта, без мосю Жюли да успее да похвали хубостите на своя скъп Париж. Това го радваше. Думите на помощник-комисаря още звънтяха в ушите му; мисълта, че седи на една и съща маса с престъпник, убиваше напълно апетита му. Може би трябваше да се откаже от тази вечеря? Не, намирайки се в такова обкръжение, той не беше изложен на никаква опасност…

Мисиз Хобсън обаче не го изпускаше от очи.

Какво му става? — питаше се тя непрекъснато. — Дадох му една от най-хубавите си стаи. Изглеждаше много доволен, че ще живее на две крачки от музея. Не се пазари за пансионната такса..

Безпокойството ѝ не убягна за дълго от вниманието на мистър Андреев:

— Неприятности ли имате, мисиз Хобсън?

— Не, не! — отговори тя машинално.

Някакъв зъл демон я подтикна. Тя повиши тон:

— Или по-скоро — да! Имам да ви съобщя една печална новина. Мосю Жюли, едва-що пристигнал, ни напуска. Заминава веднага.

Вдигна се хор от възклицания и въпроси, повече или по-малко оживени. Каква е причината за това прибързано заминаване? От близките ли си е бил повикан мосю Жюли? Или Лондон не му харесва?

Мисиз Хобсън видя с тайно задоволство, че дребният човечец се изчерви и се смути.

— Според мен — каза тя внезапно, без да се замисли изобщо, — мосю Жюли се страхува от нас!

— Що за хрумване! — провикна се мисиз Крабтрий, усмихвайки се най-пленително. — Та толкова ли сме страшни!

— Искате ли да чуете моето мнение? — обади се мистър Андреев.

Дългите му изящни ръце сякаш щяха да литнат:

— Мосю Жюли не се страхува от нас… а от мистър Смит!

Внезапно настъпи дълбоко мълчание. Престъпленията на мистър Смит бяха забранена тема за разговор в пансиона „Виктория“, откакто се бе развихрил един злополучен спор между доктор Хайд и майор Феърчайлд. Само мистър Андреев можеше да се осмели да я засегне.

Мосю Жюли бе оставил ножа и вилицата си.

— Какво искате да кажете? — измънка той, мъртвешки блед.

— Уважаеми господине!… — Руснакът сияеше усмихнат: — Нима искате да ни уверите, че не знаете кой е мистър Смит?

Мосю Жюли се помъчи да запази спокойствие:

— Касае се за един ловък престъпник, нали?

— Кажете по-добре: най-ловкия, с когото Скотланд Ярд е имал работа досега. За два месеца и половина той е взел седем жертви.

Мосю Жюли сметна за благоразумно да прояви известно любопитство. Не биваше да се показва твърде осведомен за мистър Смит.

— К… Как действува той? — запита със слаб глас.

А погледът му скачаше ужасен от лице на лице. Кое от тях беше на убиеца?

— Той броди из мъглата — обясни любезно мистър Андреев, — проследява тихомълком някой минувач, настига го на пусто място, вдига ръка…

— Не мога да разбера — прекъсна го тъкмо навреме мис Поутър — как нашият убиец успява да различи минувачите с пари от ония, на които джобовете им са празни.

— Според мен не обръща внимание на външността!

— Сигурно тя често го разочарова.

— Затова наваксва с количеството.

— Pp… работи серийно! — вметна мистър Колинс.

— Точно така!

Мистър Андреев запали цигара:

— За да се уверите, достатъчно е да сравните стойността на откраднатите суми. Мистър Бърман например, когато бил нападнат на 10 ноември, току-що бил изтеглил петстотин лири-стерлинги от банковата си сметка. Мистър Дъруент, от друга страна, имал дванайсет шилинга и шест пенса. Така се получава средното!

— Изглежда, отлично сте осведомен! — промърмори майорът.

— Можех и да не бъда толкова осведомен.

— Смятате ли, че мистър Смит се намира между вашите приятели?

Облягайки се на стола си, руснакът се разсмя гръмогласно. „Същински казашки смях!“ — помисли си майорът.

— Нещо повече! Аз съм мистър Смит!..

— Боже небесни!

Мисиз Хобсън, цялата пребледняла, бе сложила ръка на сърцето си:

— Със съжаление трябва да ви напомня, мистър Андреев! Но има въпроси, с които шега не бива!

Руснакът не можеше да пропусне такъв добър случай да целуне ръката на домакинята.

— Простете ми! — каза той, проявявайки най-искрено разкаяние. — За нещастие това са единствените шеги, на които се смея с удоволствие.

А мосю Жюли, неспособен да слуша повече, се бе втурнал към вратата. На прага се обърна.

— Извинете ме — измънка той, — но крайно време е да тръгвам. Погрижихте ли се за сметката ми, мадам Хобсън?

— Мери ще ви я донесе след малко.

Всички наставаха от масата и повечето от пансионерите, минавайки в салона, наобиколиха лампата. Мистър Андреев взе от едно чекмедже интересно везмо върху канава, което бродираше по един час всеки ден. „Нищо друго не пречиства така душата!“ — отговаряше той на присмехулниците. Майор Феърчайлд обсеби вечерните вестници, а мисиз Крабтрий се залови с пасианса от три колоди по петдесет и две карти, който не довършваше дори веднъж на десет пъти. Мистър Крабтрий получи позволение да гледа.

След четвърт час мис Поутър стана.

— Капнала съм! — рече тя. — Лека нощ на всички! Приятни сънища.

Едва излязла, тя пак отвори вратата и подаде глава през пролуката:

— Спете на дюшеци Соунсън-Харис!

Мис Холанд скоро я последва. Тя мина през кухнята, за да поиска малко мляко за най-новия си храненик — един бял котарак, паднал от небето заедно с нощния мрак, — после се качи в стаята си и оттам се дочу очакваната от всички жална песен:

„Stop! You’re breaking my heart…“^[1]

Както други си купуват аквариум, понеже имат златна рибка, така и мис Холанд си бе купила грамофон, за да ѝ свири и повтаря тази единствена плоча.

Към девет и четвърт мисиз Хобсън, учудена, че мосю Жюли още не е напуснал пансиона, се вмъкна в стаята му.

Тя го намери седнал, с ръце, отпуснати върху една малка масичка, и клюмнала върху тях глава.

В гърба си имаше забит нож.