Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (19)

Глава 18
Мистър Смит = Андреев

— Готов съм! — каза Андреев, влизайки.

Той пушеше цигара, изгоряла почти до края, размахваше в края на пръстите си един тоалетен несесер от свинска кожа и изглеждаше толкова весел, като че се готвеше да заминава на уикенд.

— Готов… за какво? — изръмжа Стрикланд.

— Да ви последвам.

— Не разбирам!

— Вижте какво… Нали мистър Смит е извършил ново престъпление и вие възнамерявате да ме арестувате?

— Кой ви каза, че мистър Смит е извършил ново престъпление?…

— Никой. Разбрах го веднага щом колата ви — същата, която откара Колинс, а после и Хайд — спря пред къщата. И от 28 януари, деня на убийството на мосю Жюли, очаквам да бъда арестуван… Заради това!

Руснакът бръкна с ръка в джоба си. Извади оттам една многоцветна бродерия, която захвърли на масата:

— De mortuis non maledicendum^[1]… Все пак това нещастно професорче трябваше да надраска още една буква!… Така щеше да премахне конкурентите!

Стрикланд разгледа спокойно бродерията, в която още имаше забодена игла. После я сгъна грижливо:

— Къде бяхте и какво правихте снощи между седем часа и полунощ?

— Боя се, че отговорите ми ще бъдат твърде еднообразни. Бях при една дама…

Стрикланд не скри недоверието си:

— При дамата, която живее на Белгрейвия и сервира чай със самовар?

— Не. При едно момиче в Челси, което предпочита много повече коктейлите.

— Но чиято самоличност също сте длъжен да скриете?

— Уви!

— При това положение, преди да продължа по-нататък, съм длъжен да ви предупредя, че всички ваши отговори ще бъдат записвани и могат да подкрепят обвинението… Отбелязвате ли си, Мордонт?

— Дори паузите! — каза Мордонт.

Андреев обаче не обелваше нито дума. Напротив, усмихваше се иронично, с което искаше да каже: „Започна се!“

Стрикланд продължи:

— Как прекарахте вчерашния следобед?

— Вие знаете това по-добре от мен. Един ваш човек не ме изпуска нито за миг.

— Повтарям: „Как прекарахте вчерашния следобед?“

— Прекарах го между мамутите и бронтозаврите в музея по естествена история в Саут Кенсингтън.

— Мислите ли, че ще ви повярвам?

— Не… Естествено не!

— В такъв случай защо лъжете?

— За да разнообразя разговора! Вие ми задавате много въпроси, отговора на които знаете предварително!

— Много добре! Признавате ли, че сте се срещнали в бар „Савоя“ с мистър Джинджър Лосън, репортер на „Night and Day“?

— Да. Защо да не се срещна?

— С каква цел?

— Горкото момче — бог да го прости! — ме помоли миналия понеделник да му напиша поредица статии за невидимите актьори, които, подобно на мен, ваш покорен слуга, трогват публиката само с гласа си. „Night and Day“ ми предлагаше по пет лири стерлинги на статия. Аз исках десет. Накрая се спазарихме.

— Вие току-що казахте: „Бог да го прости!“ По каква причина?

— Очевидно защото вярвам в безсмъртието на душата!

— Разбирам. Но ако появяването ни тази сутрин ви е дало основание да заключите, че мистър Смит е взел нова жертва, все пак то не е могло да ви разкрие нейната самоличност! Кой ви каза коя е тя?

— Един от вашите хора.

— Един от моите хора ли? Кой?

— Не зная. Бяха двама и разпитваха един пансионер на партера, когато слизах по стълбата. Щом приближих, се отдалечиха. Само че с няколко секунди закъснение!

Едно почукване на вратата попречи на Стрикланд да наблегне на тази подробност. Влезе Фулър, който носеше преметната на ръката си шубата на руснака. Обикновено спокойното му лице изразяваше радост от находката.

— И какво? — каза Стрикланд.

Той протегна ръка. Фулър му подаде дрехата с разпрани шевове и от нея изпопадаха като бели пеперуди дузина визитни картички.

— „Мистър Смит“! — прочете високо груповият началник. — Мистър Смит… Мистър Смит…

Погледът му се спря на актьора:

— Това би трябвало да се обясни, мистър Андреев!

— Щастлив съм да го чуя от вас! — отвърна другият, приближавайки се, без да бърза.

Той взе една от картичките и я огледа от всички страни:

— Интересно! Тези хартийки в джобовете ми ли се намираха или в ръкавите?

Стрикланд попита Фулър със знак.

— В долната част на палтото, сър… Между плата и хастара.

— Разбирам… — каза замислено руснакът. — В края на краищата в тази къща и други като мен сигурно умеят да държат игла?

Стрикланд свъси вежди.

— Нима искате да кажете, че досега не сте знаели, че в дрехата ви е имало такива визитни картички?

— Честна дума, да! Наистина струваше ми се малко тежка, но не предполагах…

— Без ирония, мистър Андреев!

— Шубата ми виси на закачалката по няколко часа на ден… и през цялата нощ. Следователно всеки би могъл да постави там тия картички.

— За ваше нещастие събитията доказаха невинността на мистър Колинс и на доктор Хайд. Пък и никога не сме подозирали сериозно другите пансионери, тъй че обвинението на мосю Жюли засяга само за вас тримата.

— Така ли? Но сигурно не липсват още френски глаголи, започващи с буквата „b“!

— Не липсват. Ала няма да намерите и шест, с които един умиращ би си послужил, за да посочи своя убиец. С „begayer“, „bafouiller“, „boiter“ „broder“^[2] изчерпваме всички възможности.

Андреев издуха облаче дим към тавана:

— Някой ден ще трябва да си купя „Littre“^[3]!

— Боя се, че няма да имате тази възможност. Визитните картички представляват съкрушително, доказателство… По-добре си признайте!

Руснакът бе седнал отново, със сключени върху коленете си ръце:

— Извинете! Щяха да представляват съкрушително доказателство, ако по тях имаше отпечатъци, от пръсти… Но няма!

— Отде знаете?

— Като ги видях днес за пръв път, аз не ги докоснах. А истинският виновник не е толкова глупав да се издаде по тоя начин.

— Всичко това са софизми! Вие можете да ни убедите в невинността си само по един начин… Кажете ни името на момичето, при което твърдите, че сте прекарали снощи.

— Съжалявам, невъзможно ми е.

— Тогава името на дамата, която ви е приела във вторник следобед?

— Не се надявайте.

— Няма съдебни заседатели, които могат да допуснат, че сте продължавали да посещавате жени, неспособни поради общественото си положение да свидетелстват във ваша полза, когато обстоятелствата могат всеки момент да ви принудят да ни представите алиби.

— Кой знае? Не всички съдебни заседатели са непременно пуритани и глупци.

— Защо убихте мистър Лосън? За да го ограбите като предишните си жертви или защото е имал конкретни подозрения към вас?

— Коя от двете подбуди ще предпочетете?

— Не е важно какво предпочитам аз. Отговорете на въпроса ми!

— Хорошо! Аз пратих Лосън на оня свят, понеже ми предлагаше сътрудничество, което щеше да ми донесе най-малко сто лири стерлинги.

Звънът на телефона се чуваше вече от една минута. Някой вдигна слушалката, после се долови шум от забързани стъпки и мисиз Хобсън открехна вратата.

— За вас е, инспекторе.

Но тя гледаше само Андреев.

— Благодаря ви — каза Стрикланд.

След миг той държеше слушалката:

— Ало!

— Намирам се в бар „Савоя“ — чу се веднага гласът на Стори. — Адамс, барманът, си спомня отлично, че вчера към пет часа следобед видял мистър Лосън, когото познава отдавна, с някакъв човек, отговарящ по всичко на описанието на руснака. Репортерът платил консумацията с банкнота от пет лири, а в портфейла му е имало, изглежда, още много.

— При вас ли е Адамс?

— Да.

— Попитайте го каква сума е имало според него в портфейла.

Пауза. После:

— Адамс не би могъл да се закълне. Но смята, че мистър Лосън е носел горе-долу петдесет лири.

— Много добре. Вашият приятел барманът ще бъде призован при следствието.

Стрикланд остави слушалката и се върна в салона.

— Ще продължим този разговор в Скотланд Ярд, мистър Андреев! — каза той, влизайки. — Смъртта на мистър Лосън — обикновен служител на своя вестник — не ви е навредила с нищо. Тя ви е донесла петдесетина лири стерлинги в брой.

— А, така ли?

— Всъщност винаги съм се учудвал, че избирате жертвите си по външността. Никой не обича да работи безплатно, като например в случая с Дъруент… Сега разбирам по-добре вчерашното ви поведение! Срещайки следобед човека, когото сте възнамерявали да убиете малко по-късно, на място, където е трябвало да отвори портфейла си във ваше присъствие, вие сте се застраховали, тъй да се каже, срещу всякакво разочарование. Много умно! Затова не си правете труда да отговаряте на въпроса, който ви зададох, преди да изляза. Мистър Адамс, барманът на „Савоя“, отговори вместо вас. С кражбата на портфейла на мистър Лосън вие не сте целели да ни заблудите. Без съмнение сте убили репортера с користна цел, като другите.

— Приятно ми е да узная това! — каза мистър Андреев. — Тръгваме ли?…