Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (13)

Глава 12
Строг разпит

Това започна с посещението на някой си мистър Брекинридж, който под претекст, че иска да се настани в пансиона, пожела да му покажат къщата от мазето до тавана.

Мистър Брекинридж имаше бяла коса и достопочтен вид. Когато запита невинно: „Това ли е стаята, където е бил убит нещастният професор?“; мисиз Хобсън помисли, че ще умре от срам. Но мистър Брекинридж добави: „Тя ми харесва много!“ И след като видя стаята, където бе умряла жертвата, пожела да види и оная, в която е живял убиецът.

— Позволете ми да се посъветвам с мисиз Брекинридж — каза той накрая. — Ще ви телефонирам следобед.

След заминаването му мисиз Хобсън не можа да сдържи сълзите си.

— Той няма да дойде вече! — каза тя на професор Лала-Пур, който се прибираше от кратка разходка.

— Голямо чудо! — отвърна индусът. — Ще дойдат други. Естествено улицата е пълна с любопитни.

Мисиз Хобсън притича до прозореца н се почувства още по-нещастна.

— Толкова хора! — каза тя. — Какво неблагоприличие!

В същия момент на входната врата се позвъни. Мери отвори и пусна една пълна дама.

— Аз съм мисиз Плат — каза жената. — Търся за моя зет не много скъп приличен пансион. Мога ли да разгледам къщата?

— Сигурно не знаете, че…? — подзе мисиз Хобсън.

— Няма значение! Никой не може да ви упрекне, че един престъпник ви е измамил. Впрочем как изглеждаше той?…

Когато удари часът за обед, мисиз Хобсън вече бе приела една дузина хора, търсещи квартира, едни за някой роднина, други за приятел. Така чувството на срам, което бе изпитвала сутринта, се замени с безгрижно опиянение. Тя си въобразяваше, че е обградена от ревностни обожатели.

Следобед шествието продължи да се увеличава бързо. Всъщност пансионът „Виктория“ не беше само „къща на престъплението“. Той привличаше вниманието на всички и като убежище на един от най-големите престъпници на века.

Към любопитните се присъединяваха репортери, фотографи, пратеници на Скотланд Ярд, натоварени с важни съобщения, застрахователни агенти, възползуващи се от положението, за да влязат насила, всевъзможни просители. Стана такъв наплив, че се наложи да бъде повикана полицията, за да въдвори ред и да разпръсне зяпачите.

— Капнала съм! — каза мисиз Хобсън на вечеря. — Ако господата от полицията не ме бяха помолили да отклонявам всяко предложение и ако не съзнавах задълженията си като домакиня, щях да дам под наем всичко чак до мазетата!

Мисиз Крабтрий хвърли предизвикателен поглед на съседите си по маса:

— Трябва да призная, често ми се е случвало да вървят по петите ми. Но никога половин дузина мъже едновременно като днес! Наложи се да помоля един полицай да се намеси!

— Това е нищо! — изръмжа майорът. — Един от тия проклети репортери ме фотографира, докато слагах жартиерите си. А друг искаше на всяка цена да узнае дали според мен австралийците ще спечелят следващия мач по крикет!

Професор Лала-Пур рядко се месеше в разговора. Тази вечер, възползувайки се от една пауза, той реши да вземе думата.

— Скандалът привлича — произнесе той с дълбокия си глас. — Срещнах импресариото си. Естествено ангажираха ме в „Паладиум“.

Мис Поутър запляска с ръце:

— Ура! Ще получим ли безплатни билети? Ако получим, ще ви дам една чудесна идея за реклама!

— Естествено, мис Поутър. Какво предлагате?

— Скъсайте старите си афиши. И ги заменете с бели плакати само с едно изречение в средата: Текста на тези афиши ще намерите у знаменития професор Лала-Пур, който жъне успехи в „Паладиум.“

Мис Холанд, изглежда, искаше да остане незабелязана. Все пак погледът на мисиз Хобсън се спря на нея:

— Впрочем, мила, донесоха две котенца за вас… Подарък ли са?

Мис Холанд се смути:

— Да. Праща ми ги някой си мистър Лосън, репортер в „Night and Day“. Мистър Лосън иска да напише серия статии, озаглавени: „Мистър Смит, гледан отблизо“. Черното коте се казва Night, а бялото Day. Не е ли очарователно?

— Питам се как е отгатнал този мистър Лосън, че обичате котки… — каза иронично доктор Хайд.

— И аз се питам същото! — отвърна старата мома съвсем невинно.

— Какво смятате да правите с тях? — настоя мисиз Хобсън.

— Ами… да ги задържа с ваше позволение.

— Дайте ги на професор Лала-Пур! — посъветва я мис Поутър. — От тях той ще направи звезди.

Имаше опасност да избухне малка драма. Мистър Андреев се намеси:

— Не, не! При мис Холанд те ще бъдат по-щастливи. Нали, скъпа приятелко?

Мисиз Хобсън понечи да възрази. Но руснакът държеше китките ѝ. Тя прие поражението си със сладостна тръпка.

Същата вечер, след като изслушаха: „Stop! You’re breaking my heart“, мис Холанд въведе за пръв път образа на детектива в своите приказки.

„Той менеше непрекъснато външния си вид — пишеше тя бодро, — смятайки не без основание, че един добър детектив трябва да остава винаги незабелязан.

— Колко добре изглеждате като великан! — казваха му.

— Почакайте, ще ме видите и като джудже! — отвръщаше той.“

 

 

За всеобщо учудване, мистър Колинс тръгна неуверено към прозореца и остана дълго там, загледан навън, сякаш искаше да прониже с поглед мъгливата завеса, която скриваше кея Виктория.

Той беше затворен вече от четири дена. Лицето му бе посърнало, обрасло в жалка брада като червеникав пух, олюляваше се.

— Да! — отговори той най-после.

Стрикланд хвърли гневен поглед на Стори, който, безсилен да скрие чувствата си, ругаеше тихо.

— Искате да кажете, да признаете, че вие сте мистър Смит?

— Да! — повтори мистър Колинс твърдо. — Точ-но… точно това искам да кажа.

— И признавате, че сте убили осем души, а именно: мистър Бърман, на 10 ноември 193… г., към двайсет и три часа, на Тависток Роуд; мистър Соър…

— Да, да!

— … Мистър Соър — продължи спокойно груповият началник, — на 12 същия месец, към седемнайсет часа, на Ракъм Стрийт; мистър Дъруент, на 18 същия месец, към двайсет и два часа и трийсет минути, на Мейпъл Стрийт; мистър Трампъл, на Бъдни вечер, към осемнайсет часа и трийсет минути, на Фоксглъв Стрийт, и мис Лечуърт, същия ден, двайсет минути по-късно, близо до Уърмхолт Парк; мистър Лейтън, на 4 януари 193… г., към двайсет и един часа и двайсет минути, на Голдсмит Стрийт; мистър Морис, на 26 същия месец, към деветнайсет часа, на Сътън Стрийт, и най-после мосю Жюли, на 28 същия месец, към двайсет часа и трийсет, в една стая на първия етаж на пансиона „Виктория“, на Ръсъл Скуеър 21?

— Да, при… признавам.

— Отлично. Каква беше подбудата ви?

— Вие знаете много добре!… Ко… корист!

— Всеки път ли?

— Да, ес… естествено!

— И когато нападнахте мосю Жюли?

— Да.

— Бяхте ли го срещали вече, преди да се настани на пансион при мисиз Хобсън?

— Не, аз… никога!

— Значи не сте се водили от лична омраза?

— Не.

— Защо слагахте картонче до труповете на жертвите си?

— За… за предизвикателство!

— Към полицията?

— Да… И към… обществото.

— Знаехте ли, че пансионът е под наблюдение?

— Не… Иначе ня… нямаше да убия Жюли.

— Но все пак сложихте подписа си и под това престъпление!

— По си… силата на навика!

— Какво стана с пясъчната торбичка?

— Хв… хвърлих я.

— Къде?

— В… в Темза.

— Кога?

— На… на 27 януари.

— Защо?

— С… сметнах, че е опасно да я д… държа повече у себе си.

— Значи затова сте убили мосю Жюли с хирургическото ножче?

— Да.

— Сигурно сте очаквали доктор Хайд да ни каже, че сте се отбили в стаята му.

— На… надявах се да не се сети.

Стрикланд помълча. Чудна работа, Колинс му вдъхваше много по-силно недоверие предишните дни, когато упорито отричаше.

— Къде криете визитните си картички?

— Ня… нямам повече.

Естествено възможно бе също Колинс да е възприел нова отбранителна тактика, при която непохватните самопризнания обикновено се явяват в полза на обвиняемия.

— На 26 януари, след като нападнахте и ограбихте мистър Морис на Сътън Стрийт, направо в пансиона ли се прибрахте?

— Да, ми… мисля.

Четири дена преди това Тоби Марш бе твърдил обратното.

— Откъде минахте?

— По Бед… Бедфорд Скуеър и Мон… Монтагю Плейс, предполагам.

— Мушама ли носехте или пардесю?

— Не п… помня.

— Но притежавате и двете?

— Да.

— Какво направихте с парите, откраднати от жертвите си?

— Те… те са на сигурно място.

— Къде?…

— То… това си е моя работа.

В този момент телефонът иззвъня. Стрикланд взе слушалката и започна да отговаря едносрично и съзнателно с равнодушен глас.

— Какво целите с тези нелепи признания, Колинс? — попита той, затваряйки телефона. — Прикривате ли някого? Или смятате, че по този начин ще ви оставим на мира?

Дребният човечец махна с ръка в знак на протест. После потръпна.

— Не… не мога повече! — призна той.

Стрикланд го стисна мълчаливо за рамото:

— На път, момчета!… Стори, чакат ви на Морнингтън Кресънт. Там току-що са открили труп на млада жена, на чиято блуза е забодена визитна картичка с името мистър Смит. Нито ръчна чанта, нито бижута. Мордонт, Фулър, елате с мен!… Изглежда, че истинският мистър Смит все още живее в пансиона „Виктория“.