Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (5)

Глава 4
Царете на Тива

Трудно бихте намерили двама души, които да гледат на една страна или на един град по един и същи начин. Например Лондон… За едни това значи Пикадили Съркъс^[1] и неговия букет от светещи надписи; за други — някоя приятелска къща в Блумсбъри^[2] или Белгрейвия^[3]; за трети — Ротън Роу^[4] с неговите амазонки или Челси^[5] — с брулените от вятъра кейове.

За мосю Жюли Лондон беше Британският музей. Откровено казано, когато реши да прекоси Лaманша, столицата на Англия го привличаше по-малко от древния Египет.

Ето защо, след като погълна и последната хапка пудинг, той се информира от мисиз Хобсън дали трябва да поеме надясно или наляво, за да стигне до, Грейт Ръсъл Стрийт, и излезе като човек, който се бои да не изпусне влака. Той бе писал от Париж на директора на музея да му разреши да прегледа още в деня на пристигането си интересуващите го трудове.

Когато влезе в музея, изпита желанието да хвърли един поглед на сбирките. Но реши, че е по-добре да отложи това и да се заеме с изучаването на Дж. К. Старк-Хардинг. Забърза към библиотеката, попълни един фиш и отиде да седне между някакъв стар господин, който си подрямваше, и двойка млади хора, долепили русите си глави над Шели.

Твърде съсредоточен, той не забеляза поведението на един човек, влязъл само миг след него, който, пренебрегвайки поставените му на разположение около два милиона тома, дръзна да извади от джоба си криминален роман.

Читалнята се затваря в шест часа. В шест без една минута мосю Жюли се раздели със съжаление с „Меямун и хититите“ и напусна музея, следван от цяла процесия царствени сенки, носещи нагръдници и митри.

Не бе направил и десет крачки по улицата, когато една ръка — на човека с криминалните романи — го задържа.

— Мосю Жюли?… Аз съм инспектор Биърд от Ню Скотланд Ярд.

Пауза. После:

— Ще ви помоля да дойдете с мен.

За миг мосю Жюли помисли, че е станал жертва на груба грешка. Той промърмори бързо:

— Да дойда с вас ли!… Но къде? И защо?… — Инспекторът повика такси и отвори вратичката.

— Заповед на главния комисар — отговори той сдържано. И тъй като „клиентът“ му запротестира плахо, запита: — Нали вие сте мосю Жюли, професор в Научния институт в Париж?

— Да. Но…

— В такъв случай качвайте се.

Професорът се предаде.

— След вас! — каза той машинално.

— Не, след вас!

Пътуваха мълчаливо. Инспекторът бе потънал сякаш в дълбоки размишления — всъщност той не мислеше за нищо — и мосю Жюли не посмя да го разпитва.

Но когато колата спря, професорът се раздвижи:

— Какво искате от мен? Ако се отнася за документите ми…

Другият поклати отрицателно глава, плати за таксито и без дори да провери дали мосю Жюли върви след него, потъна в мрачната сграда на столичната полиция.

Мосю Жюли побърза да го последва. Сега, когато си бе сложил главата в торбата, той за нищо на света не би изпуснал нито за миг своя водач.

Оня се качи на първия етаж, свърна наляво, после надясно, сетне пак наляво и накрая се спря толкова внезапно, че мосю Жюли едва не заби глава в мощния му гръб.

След миг — когато инспекторът почука на една врата и някакъв рязък глас извика да влязат — професорът се озова пред висок слаб човек с изострени черти, който се поклони вежливо, щом го видя:

— Господин професор Жюли? Седнете, моля. Казвам се Прайър и съм помощник-комисар.

Мосю Жюли седна на крайчеца на един стол.

— Извинявам се — продължи събеседникът му за малко неучтивия начин, по който ви повиках в този кабинет. Но трябва да се действа бързо и не можех да избирам средствата!

Той сключи пръсти, кръстоса крака и като гледаше професора с интерес, запита, без много да му мисли:

— Вие не може да не знаете кой е мистър Смит?

Мосю Жюли се облещи:

— За какъв Смит става дума? Доколкото съм осведомен, в Лондон има няколко хиляди смитовци…

Робърт Прайър — Робин за близките си — се наведе напред:

— Става дума за оня Смит, който за единайсет седмици е убил седем души, за да ги ограби.

— Разбирам! — каза мосю Жюли. Прокашля се. — Сигурно съм чел нещо за това през последните дни…

— Положително! Вестниците гъмжат от описания на престъпленията му, престъпления, на които напразно се опитвахме досега да сложим край.

— С една дума нещо като Джек Касапина? — подхвърли мосю Жюли.

Поведението му не оставяше никакво съмнение за неговите чувства: той влизаше в положение.

— И така може! Горе-долу с тази разлика, че мистър Смит изглежда напълно уравновесен.

— А сега ми позволете да ви задам един по-директен въпрос. Да предположим, че се озовете на улицата лице срещу лице с мистър Смит, какво ще направите?…

— Бога ми, аз… Такава среща е твърде невероятна. Смятам, че…

— Ще извикате за помощ?

Мосю Жюли съвсем не бе имал предвид подобно решение. Все пак се улови като удавник за сламка:

— Естествено да! Ще извикам за помощ!

— Много смело от ваша страна! — изтъкна комисарят. — Ами ако живеехте в едно и също жилище с мистър Смит?

— Ако аз…? Това изглежда още по-невероятно, нали?

— Ще уточня. Да предположим, че живеете с него в един и същ семеен пансион?

— В такъв случай ще се преместя!

Робин не очакваше точно такъв отговор. Все пак се постара да не се издаде.

— Да не искате да кажете…? — разтревожи се вече професорът.

— Именно!

Пауза.

— Не може да има никакво съмнение по този въпрос. Мистър Смит живее точно като вас на Ръсъл Скуеър 21. Един свидетел го е видял да влиза там след последното си престъпление.

Мосю Жюли извади от джоба си една карирана кърпа и обърса челото си:

— Но това е ужасно! В Лондон има хиляди семейни пансиони и да попадна точно на този!

Помощник-комисарят си позволи да се усмихне:

— Вярвате ли в провидението? Аз вярвам. Защото вие сте единственият човек, способен да ни помогне.

— Аз да ви помогна!

— Ето как. Знаем, че мистър Смит е избрал да се настани на Ръсъл Скуеър 21. Но не знаем истинската му самоличност. Освен това липсват ни доказателства, за да го арестуваме. Разчитаме на вас да ни предоставите тези доказателства.

— На мен?…

Помощник-комисарят наклони глава:

— Всеки агент, изпратен на номер 21, непременно би събудил подозрението на престъпника. Но вие — не! Вие пристигате от Франция, никой не може да ви подозира и в най-малката връзка със Скотланд Ярд. Според думите на самия сър Кристофър Хънт вие сте човекът, който ни трябва!

От противоречивите чувства, които вълнуваха мосю Жюли, възмущението взе връх:

— Всеки да си гледа работата! Аз дойдох от Париж, за да довърша един труд, нещо изключително за историята на египтологията: „Царете на Тива“… А не да гоня убийци!

— Ние не искаме нищо необикновено или много опасно от вас. Достатъчно е да наблюдавате пансионерите на мисиз Хобсън и всеки ден да ни осведомявате. Разбирате какво имам предвид: в колко часа излизат, в колко часа се прибират, в общи линии онова, което си говорят по време на храна, и тъй нататък.

— С една дума искате да ви служа за доносник?

Помощник-комисарят се престори на обиден:

— He исках да кажа това. Разгледани като цяло, престъпленията на мистър Смит представляват много сериозен обществен проблем. Следователно не бива да оставате безразличен към тях.

Мосю Жюли почерпи смелост от страха си, за да бъде твърд. Той стана:

— Вие се лъжете. Подобна работа засяга единствено полицията.

Робин реши да изиграе козовете си:

— Слушайте, господин професоре… Нужно ли е да ви припомням за приятелските връзки между нашите две страни, за взаимната помощ, която си оказват от трийсет години? Нужно ли е да наблягам на факта… — (помощник-комисарят претегли думите си)… — че вие ще направите на английската полиция една услуга, за която правителството — освен че ще ви даде голяма награда — ще съумее да ви се отплати както подобава?…

Последният довод, изглежда, направи благоприятно впечатление на мосю Жюли. Той виждаше вече как се връща при колегите си и на бутониерата му грее още една лентичка. Но това не трая дълго.

— Аз… ще си помисля! — каза той. — Говоря много лошо английски и …

— Говорите и разбирате достатъчно, за да можете при случай да доловите някоя фраза, която би компрометирала нейния автор или би насочила нашите дирения. Имайте предвид, че номер 21 е обкръжен от полицията. Достатъчно е да кажете една дума, да направите един жест, ако се намирате в… трудно положение, за да ви се притекат на помощ.

Мосю Жюли се оттегляше неусетно към вратата.

— Ще си помисля! — повтори той. — Изучаването на Дж. К. Старк-Хардинг и на Селиър ще ми отнеме цели осем дена, разглеждането на сбирките — четири или пет. А отпуската ми…

Помощник-комисарят също стана и заобиколи бюрото си със ситни стъпки от страх да не накара събеседника си да хукне:

— Неприятно ми е, че настоявам. Трябва ми отговор веднага. Убиецът — ако не бъде следен — всеки момент може да ни се изплъзне, да извърши ново убийство…

— Ще си, помисля — повтори мосю Жюли.

Той се върна с такси, прехвърляйки наум думите на помощник-комисаря. Колкото повече се приближаваше до Ръсъл Скуеър, толкова по-неубедителни му се струваха.

Във вестибюла на номер 21 случайността го срещна с мисиз Хобсън. Тя отиваше към кухнята. Той я спря.

— Много съжалявам, мисиз Хобсън, но независещи от мен обстоятелства ме принуждават да ви напусна.

— Ах! Кога?

— Аз… Още тази вечер.

Мисиз Хобсън не вярваше на ушите си.

— Да не би нещо да не ви е харесало? — запита тя бързо.

— Не, не…

— Или някой?

— Не, не! — повтори мосю Жюли.

И се завтече да стегне куфарите си… за своето последно пътуване.