Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (14)

Глава 13
Просто Марджори

— Водете ми ги поред — каза Стрикланд, подавайки на Фулър списък с пет имена.

После, само след миг:

— Добър ден, майор Феърчайлд! Седнете, моля. Съжалявам, че съм принуден да ви разпитам още веднъж. Такива са обстоятелствата. Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и трийсет минути?

— Бях в моя клуб и губех на бридж! — отговори рязко старият офицер. — Но бих искал да зная…

— Малко търпение, майоре. Как се казва вашият клуб?

— „Колониален клуб“… Албмарл Стрийт 10.

— Кога започнахте да играете?

— Към четири часа. И свърших в седем.

— Кои бяха партньорите ви?

Майорът едва се сдържа:

— Двама пенсионирани офицери като мен, полковник Уилсън и майор Гилъм, освен това някой си мистър Тодхънтър, когото виждах за пръв път… Това достатъчно ли ви е?

— И да, и не… Всъщност остава да ви задам един деликатен въпрос. Противно на вашите твърдения, вечерта на 28 вие сте напуснали салона за седем-осем минути… Защо?

— Проклет да бъда, ако ви отговоря!… Не е нужно да знаете това! Нали мистър Смит е в ръцете ви?

— Не — призна Стрикланд. — Ние сме на погрешен път. Истинският мистър Смит все още е на свобода. В шест и двайсет днес следобед той е убил една минувачка на Морнингтън Кресънт.

— Good Lord! — възкликна майорът. — Винаги съм мислил — добави той безцеремонно, — че тоя Колинс не прилича на престъпник!

— Наглед всичко беше против него.

— Значи смятахте, че Колинс върши тая работа, понеже заеква. Но begayer не е единственият френски глагол, който започва с b! Обвинението на мосю Жюли може да се отнася и за някой друг.

— Кой?

— Приближете се… Не искам да крещя името му до бога!

Стрикланд се приближи. Майорът каза нещо на ухото му, после се облегна на стола си със светнали очи.

— Това май не ви вълнува много? — запита той най-после.

Стрикланд сякаш се съвзе.

— Напротив, напротив!

— Не мислехте за него, нали?

— Напротив, напротив! — повтори груповият началник. — От началото мисля за него.

 

 

— Добър ден, професоре! — каза Стрикланд. — Седнете, моля. Обстоятелствата ни принуждават да ви разпитаме наново. Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и трийсет?

— Срещнах се с моя импресарио естествено.

— Естествено ли? Защо „естествено“?

Професор Лала-Пур махна с ръка за извинение.

Както винаги, лицето му беше непроницаемо. Носеше светлосин тюрбан.

— Това е начин на изразяване! Идущата седмица ще се появя на сцената на „Паладиум“. Затова с мистър Хатуей трябва да подготвим доста неща.

— Разбирам… Значи в шест и трийсет сте разговаряли с мистър Хатуей. Къде живее той?

— Боя се, че сте ме разбрали криво. Аз ви казах, че отидох при мистър Хатуей следобед, а не че съм бил с него в шест и половина. По това време вече се връщах в пансиона.

— Къде живее мистър Хатуей?

— В един boarding-house^[1] на Евърсхолт Стрийт.

Стрикланд трепна. От Евърсхолт Стрийт до Морнингтън Кресънт сигурно имаше най-много пет минути път пеша.

— Казвате, че вече сте се връщали… Значи се прибирахте пеша в пансиона?

— Да. Разстоянието не е голямо естествено.

— В колко часа се разделихте с мистър Хатуей?

— Не мога да кажа точно. Може би в шест и двайсет. А може и няколко минути по-късно.

— Или няколко минути по-рано?

Индусът се съгласи охотно.

— От колко време търсите ангажимент?

— От три месеца.

— Ако ви запитам какво сте правили на 18 ноември миналата година към десет и половина вечерта или на 4 януари тази година към девет и двайсет, ще можете ли да си спомните?

— Боя се, че не.

— Жалко!

Стрикланд отблъсна стола си и сложи край на разговора. Тъкмо когато се канеше да излезе, индусът се обърна:

— Доскоро смятах тази афера естествено за приключена.

— А сега?

— В такъв случай нямаше да ме питате какво съм правил днес. Истинският мистър Смит сигурно ви се е изплъзнал и е извършил ново престъпление следобед.

— Точно така. Извършил го е на две крачки от Евърсхолт Стрийт.

— Злополучно съвпадение естествено! — призна професор Лала-Пур.

 

 

— Мистър и мисиз Крабтрий! Седнете, моля. И вие също, мистър Крабтрий! Излишно беше да си правите труда и двамата.

— Не се заблуждавайте! — отвърна бързо мисиз Крабтрий, по кремав пеньоар и пантофи с помпони. — Както казах на онзи очарователен инспектор, който ни разпита миналия петък, моят съпруг, оставен сам на себе си, прилича на кораб без компас… Сполучливо ли е сравнението, Ърнест?

— Разбира се, скъпа приятелко.

— Между другото, мислех си, че арестуването на мистър Смит ще ни спести вече неприятностите!

Вместо отговор Стрикланд се обърна към мистър Крабтрий:

— Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и половина?

Дребният човечец отвори уста, но гласът на жена му заглуши неговия:

— Не мислете, инспекторе, че постоянно карам мъжа си да ми носи това-онова. Но една хрема — хваната господ знае как! — не ми дава да си покажа носа навън. Към два часа помолих Ърнест да отиде да ми купи пеньоар. Но не се съобразих с обичайната му непохватност. Той се върна в пет! И с какво, питам ви! С една от ония страхотии с волани, от които и най-дребните изглеждат пълни… Наложи се да го накарам да го върне!

— Подучихте ли накрая това, което желаехте?

Мисиз Крабтрий се завъртя насам-натам самодоволно.

— Съдете сам, инспекторе!… Само че трябваше да чакам до седем часа.

— Отде е купена тази дреха?

— От „Дейвидсън-Дейвис“, на Уордър Стрийт.

Стрикланд се обърна отново към мистър Крабтрий.

— Мислите ли, че някоя продавачка ще си спомни за вас?

— Положително не! — извика мисиз Крабтрий с най-дълбоко възмущение. — Отговорете, Ърнест!

— Не, не! Не съм човек, който би направил впечатление на някоя жена!

Стрикланд заговори строго:

— Не подценявайте сериозността на положението, мистър Крабтрий! Мистър Смит се е заел сам да ви докаже невинността на мистър Колинс, като е извършил днес следобед ново убийство. Ето защо искам от вас само едно: алиби. Ще ви разпознаят ли младите момичетата, с които сте имали работа?

Мистър Крабтрий се поколеба. Но явно той се страхуваше по-малко от официалната заплаха, отколкото от съпружеската. Затова отговори отрицателно.

— Спомняте ли си с какво сте се занимавали или забавлявали вечерта на 10 ноември миналата година и вечерта на 4 януари тази година?

— Не — каза неохотно мисиз Крабтрий. — Но по всяка вероятност Ърнест е бил до мен.

— Значи никога не се разделяте?

— Напротив. Смятам, че един женен мъж трябва да запази илюзията си за свобода. Откровено казано, Ърнест може чудесно и без това, но сме се разбрали веднъж завинаги, че той ще ходи от време на време да играе карти с приятелите си. Приятели от детинство, нали разбирате?

— Редовно ли се среща вашият съпруг с тях?

— Не. Понякога ходя за ден-два при една болна леля в Чизълхърст. Обикновено Ърнест използува този случай. Пускам го до полунощ.

— Често ли излиза напоследък?

— Много често! За щастие той най-много роптае.

 

 

— Добър вечер, мистър Андреев. Седнете, моля. Принудени сме да ви поискаме отново обяснения.

Стрикланд вече дори не се замисляше. Думите излизаха съвсем естествено от устата му, той се изправяше малко и отново сядаше:

— Къде бяхте и какво правихте днес следобед към шест и трийсет минути?

Руснакът помириса червения карамфил, който украсяваше бутониерата му:

— Боя се, че това са неща, които не мога да призная!

— В какъв смисъл?

— В буквалния смисъл… Впрочем аз мислех, че мистър Смит е в ръцете на Скотланд Ярд?

— Истинският мистър Смит се шляе все още на свобода. Преди около два часа той е извършил деветото си престъпление.

— Жалко! — въздъхна мистър Андреев. — Много жалко!

Но не добави нищо.

— И после? — настоя Стрикланд.

— После… какво?

— Решихте ли да говорите?

— Бих искал, но…

Груповият началник атакува открито:

— При дама ли бяхте?

— Щом като сте се сетили!…

— Как се казва тя?

— Марджори.

Стрикланд огледа събеседника си. Изглежда, той спадаше към оня тип мъже, които не са способни да издадат жена. От друга страна, беше достатъчно хитър, за да се представя за мъченик на честта.

— Марджори… коя?

— Просто Марджори.

— Омъжена ли е?

— От само себе си се разбира.

Руснакът се усмихваше. Но под любезната му външност прозираше непоклатима твърдост. „Най-упоритият от всички!“ — помисли си Стрикланд.

— Това може да ни отведе далече, мистър Андреев!

— Ами!

— Ще ми кажете ли поне в коя част на Лондон живее вашата приятелка?

— Живее в Белгрейвия, има златен салон и сервира чай от самовар… когато приема руснаци.

В този момент се почука на вратата и влезе Стори.

— Благодаря ви, мистър Андреев. Ще продължим разговора си по-късно.

Стори почака руснака да излезе и заговори:

— Връщам се оттам. Жертвата е някоя си мисиз Дънскоум, отбила се пътьом в Лондон, родом от Карлайл, където мъжът и държи половин дузина пивници.

— Хубава ли е?

— Елегантна. Кожи и какво ли не още. Когато била убита, тъкмо излизала от една приятелка, мисиз Руксби, която я посъветвала да не рискува в такава мъгла и ѝ предложила да пренощува у нея.

— Защо си е тръгнала мисиз Дънскоум?

— Не зная. Според думите на мисиз Руксби непрекъснато поглеждала часовника си.

— Знаете ли каква сума е открадната?

— Не, но трябва да е голяма. Според сведенията жертвата е носела у себе си всичките си пари.

— А бижутата ѝ изчезнали ли са?

— Да, с изключение на един опал.

— Мисиз Дънскоум, изглежда, е бързала, казвате, да напусне приятелката си. Създала ли е впечатление, че някой я чака?

— Да. Мисиз Руксби дори се пошегувала с нея по този повод.

— Well! Постарайте се да откриете хората, с които жертвата е влизала във връзка през време на престоя си в Лондон. Твърде възможно е мистър Смит да я е ухажвал, за да я привлече по-сигурно към себе си.

 

 

— Добър вечер, доктор Хайд! Седнете, моля. Или по-добре не! Ще бъдете ли тъй любезен да направите няколко крачки?

Доктор Хайд, който се подпираше на облегалката на един стол, рече с присмех:

— Значи най-после сте го забелязали?

— За какво става дума?

— За моето boiterie^[2]! — каза Хайд на френски.

Стрикланд потвърди:

— Нямаше смисъл да се местите от стол на стол, когато ви разпитвах в петък вечерта.

— Така ли! А какво искахте? Да препускам из стаята с единствената цел да привлека вниманието ви към болния си крак?… Нужен ви беше виновник! Аз предпочетох да арестувате истинския!

— Колинс не е истинският виновник! Къде се намирахте и какво правихте към шест и трийсет?

— Разхождах се.

— В такова време?

— Защо не? Аз обожавам мъглата! В нея има всичко: жени в опасност, призраци и луди. Приключения, любов…

— … и смърт.

— Именно!

Двамата мъже се изучаваха без престорена скромност.

Нарушавайки последвалото мълчание, Мери отвори вратата и подаде русата си глава през пролуката:

— Търсят ви на телефона, инспекторе! Някой си доктор Ханкок. Казва, че е спешно.