Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’assassin habite au 21, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
copycon (2014)
Корекция
Деница Минчева (2015)

Издание:

Станислас-Андре Стеман. Убиецът живее на 21

Белгийска, първо издание

Редактор: Екатерина Делева

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

Технически редактор: Надежда Алексиева

Художник: Ангел Домусчиев

Издателство „Христо Г. Данов“, София, 1988

История

  1. — Добавяне

Глава 23
Good night

— Вие подложихте търпението ни на недопустимо голямо изпитание! — извика мис Поутър. — Доброволно ли ще говорите или да ви подложим на изтезание?

Мистър Крабтрий само това и чакаше. Той бе разправял своя разказ на трима-четирима инспектори, на груповия началник Стрикланд, на помощник-комисаря Прайър, на главния полицейски началник, на настойчивите репортери. Така че беше сигурен в ефекта…

Но втренченият и мрачен поглед на мисиз Хобсън го смущаваше. Той чакаше съгласието на жена си. Вместо отговор тя пъхна ръката си в неговата. Символичен жест. Инид нямаше желание повече да командува. Тя искаше да се подчинява на новия мъж, когото събитията ѝ бяха разкрили.

— Често се случва престъпник да има един или няколко съучастника — подзе мистър Крабтрий. — Но който разглежда под този ъгъл съюза Андреев-Хайд-Колинс, ще допусне грешка в преценката. Всеки от неговите членове е имал еднакви права и задължения. Можем да кажем, че те са представлявали нещо като съвет, че мистър Смит е бил убиец, въплътен в три личности. Сигурно никога няма да узнаем цялата истина. Все пак предполагам, че Андреев и съдружниците му са се редували в нападенията, предавали са си оръжието един на друг, така както участниците в маратон си предават факлата.

Кръгът на слушателите бе съвсем тесен. Но освен мистър Крабтрий, мисиз Хобсън, мис Холанд, мис Поутър, майор Феърчайлд и професор Лала-Пур, тук бяха и двама нови пансионери без точно установена самоличност: един нисък пълен човек, към когото майорът вече започваше да изпитва дълбока антипатия, и един висок и слаб с прошарена коса, мек глас, отмерени жестове.

— Докато обикновените убийци често допускат фатални грешки, то мистър Смит — по-точно господа Смит — в последна сметка прекали със своята предпазливост. В основата на техния съюз има една гениална идея. Не зная на кого да я припиша. Възможно е тя да се е оформила по време на някакво общо разискване? Както и да е, тя се свежда до една фраза. За да убедят полицията, че тя има работа с един-единствен човек, господин Смит 1, 2 и 3 решават да прилагат еднакви методи и да подписват престъпленията си с псевдоним, в който е залегнала идеята за единство. Тоест, в случай че някой от тях бъде заподозрян и арестуван, неговата „невинност“ ще бъде автоматично доказана чрез възобновяване дейността на другите двама!

Мистър Крабтрий направи кратка пауза:

— Такъв е бил принципът, от който са се водили нашите тъжни приятели. Все пак, макар и предвиждали, че съдбата може някой ден да се обърне против тях, те не предполагали, че това ще стане при обстоятелства, изискващи пълно разгръщане на плана им за отбрана.

Нова пауза:

— На 28 януари през деня мистър Смит — 1, 2 или 3 — забелязва по различни признаци, че Полицията следи пансиона. Още сутринта идва полицай и разпитва мисиз Хобсън под претекст, че извършва преброяване, цивилни детективи се разхождат из площада. Следва изводът: някой свидетел трябва да е видял, него или някого от съучастниците му, да влиза в №21, в къщата всеки момент може да нахълтат детективи, да разпитат всички…

— Винаги съм казвал, че полицията трябваше да бъде по-предпазлива… или по-експедитивна! — провикна се майорът.

— Ами! И в единия, и в другия случай планът щеше да се изпълни почти по същия начин. Объркваща в случая е бързината, с която Андреев и компанията му са парирали удара, нанесен им от случайността. Но не бива да се забравя, че от месеци те са очаквали най-лошото…

Мистър Крабтрий бе извадил от джоба си цигара. Инид побърза да му я запали.

— Благодаря, скъпа приятелко… Нямам намерение да критикувам методите на Скотланд Ярд. Изобщо трудно беше на следователите да действат другояче. Но те допуснаха груба грешка, когато откриха трупа на мосю Жюли. Вместо да се ровят само във веществените доказателства, според мен по-добре да бяха се запитали: „Защо мистър Смит е убил в собственото си жилище… и то по съвсем друг начин?“

— Но те не са преставали да се питат! Ние също! — извика мис Поутър.

— И най-после тия обаждания по телефона във вестниците. „Предизвикателство, болезнена нужда от перчене“ — заключиха всички. Лесно е да се каже, но логиката не издържа. Всъщност, убивайки мосю Жюли и съобщавайки на вестниците, господа Смит са искали просто да потвърдят подозренията на полицията, както боксьорът се излага на удари, за да победи противника си.

— Не разбирам! — изръмжа майорът. — Защо да ускоряват събитията? Щом няма доказателства, Скотланд Ярд не би могъл да арестува никого.

— И какво? Вие не познавате добре нашата полиция. Може да има и по-способни от нея. Но толкова упорита няма. А това, което Андреев и другите са искали да избягнат на всяка цена, е да не бъдат сметнати за „подозрителни“ и като такива да бъдат държани под око цял живот… С една дума те са извършили последните четири престъпления, за да може всеки да си осигури свидетелство за невинност.

— Но защо се хванаха за тоя нещастен мосю Жюли, а не за някого от нас? — запита плахо мис Холанд. — Отдавна ли са го познавали? Нима са използвали случая, за да му отмъстят?

— Не. Те изобщо не са го виждали до 28 януари сутринта.

— Може да са помислили, че е агент на Скотланд Ярд? — каза на свой ред мис Поутър.

— Съвсем не.

— Сетих се. Забелязал е някоя компрометираща подробност и…

— И това не е.

Мистър Крабтрий приличаше повече от всякога на хитър гном:

— Отговорът е колкото кратък, толкова и неочакван. Нещо повече, съмнявам се дали в аналите на престъпността съществува подобна подбуда. Господа Смит са избрали мосю Жюли, понеже той говореше френски!

— Goddamn! — изруга майорът. — Толкова ли е дразнело това ушите им?

— Не. Но професорът беше единственият обитател на пансиона, който можеше, преди да умре, ла напише прословутото: il b…, включващо като подозрителни и тримата мистър Смит!

— Искате да кажете, че тези драсканици са били изписани от ръката на убиеца?

— Точно така. Не забравяйте: първо, че съдебният лекар, който извърши аутопсията на трупа на професора, установи най-напред, че смъртта е била внезапна; второ, че Андреев и компанията му са искали да се очернят с всички средства, за да изглеждат след това още по-бели.

— По какво заключихте, че белезите са съмнителни?

— Да видим… il b … според полицаите показваше някаква особеност на убиеца. Добре! Но аз ви питам, не е ли по-вероятно мосю Жюли да напише нещо, с което да посочи Андреев, le R… (руснака), или Хайд: le D… (доктора)? Прибавете към това и обстоятелството, че тъй като бе пристигнал в пансиона само преди няколко часа, той едва ли е знаел за странното увлечение на Андреев, тоест бродирането. С една дума, ако приемем, че посланието е негово, то той е можел да посочи само Колинс. Но след арестуването на Колинс престъпленията продължиха…

Мистър Крабтрий се замисли за момент. После:

— Бих искал да ви обърна внимание на почти дяволската хитрост, с която Андреев, Хайд и Колинс насочваха подозренията към самите себе си или един към друг, без обаче да придават на уликите, довели до арестуването им, някаква конкретност… Да вземем например убийството на мосю Жюли. Най-напред Колинс се старае да отрича, че влизал при доктор Хайд, неохотно признава, че е бил в кухнята, лъже, запъва се, преструва се, че не помни, изпада в противоречия, в които полицията съзира признаци на гузна съвест, но които един опитен адвокат би приписал на вълнението. Остава случката с банкнотите, изцапани с виолетово мастило… И тук Колинс можеше да се представя за жертва, да твърди, че се опитват да го злепоставят. Но той естествено се предпази много добре, като след тридневен разпит стигна в хитростта си дотам, че позволи да му изтръгнат самопризнания, в които прозираше — о, ирония! — частица от истината… Още по-показателна е историята с този призрачен медикамент, предписан от доктор Хайд на мосю Жюли. (Казвам „призрачен“, защото по всяка вероятност е съществувал само във въображението на доктора.) Хайд е знаел, че полицията няма да се задоволи с простия факт, а ще се помъчи да узнае как жертвата е погълнала таблетката, като потърси следа от нея при аутопсията, и лека-полека ще стигне до извода, че той лъже. Не е ли това парадоксално? Поставен натясно, Хайд навярно ще заяви, че се е надявал по този начин да отклони подозренията от себе си. Всъщност той е искал просто да ги насочи към себе си!… И най-после, Андреев, които се крие нарочно зад съвсем прозрачни, недоказуеми алибита, определя на Джинджър Лосън доста подозрителна среща, на която все пак може да се намери естествено обяснение, и ускорява арестуването си, като изпраща на главния инспектор Стрикланд анонимно писмо, с което сам се издава… Разберете, няма нито една улика, която да не е нагласена, която да не служи повече или по-малко на целите на престъпниците!

— Как установихте всичко това, дявол да го вземе? — изръмжа майорът.

— Право да си кажа, първо се запитах защо мистър Смит държи толкова да подписва престъпленията си. „Я гледай — рекох си, — това е човек, който убива жертвите си на улицата, следователно времето му е скъпо, секунда закъснение може да се окаже фатална, а той рискува кожата си просто за да задоволи самолюбието си… Само някаква крайно важна причина, жизнено важна, може да го подтикне към това!“ Впоследствие се учудих, че мистър Смит стига в дързостта си дотам да извърши престъпление под собствения си покрив. Това приличаше на самоубийство! И защо се отказва от обичайните методи, защо сменя оръжието? Размишлявайки върху тази загадка, аз намерих решение, което ме задоволи за известно време, по-точно до убийството на мисиз Дънскоум. Обирът беше неубедителна подбуда. Напротив, мистър Смит, гонен от полицията, сигурно е мислел да злепостави другиго след последното убийство, да прехвърли върху някой невинен всичките си дотогавашни злодеяния…

— Големите умове си приличат! — каза бързо мис Поутър. — Навремето и аз бях стигнала до същите изводи. Но убийството на мисиз Дънскоум ги опроверга!

Мистър Крабтрий ѝ се закани с пръст:

— Трябваше да си зададете прословутия въпрос, който лежи в основата на всички съдебни следствия. Cui prodest… Кой има полза от престъплението? Лично аз сметнах, че смъртта на младата жена беше преди всичко в интерес на Колинс, чиято „невинност“ моментално се доказваше. Също и убийството на Джинджър Лосън, което макар да донесе значителна сума на своя извършител, осигури преди всичко освобождаването на доктор Хайд. Но случаят с мистър Алън Смит си остава най-показателен… Както сигурно си спомняте, този нещастник имал у себе си само една лира и няколко шилинга и бил — по изключение — убит в ясно време… Очевидно някаква загадъчна причина е карала убиецът да бърза, да не чака падането на мъглата… Каква е била тя?… Мина много време, докато я открия… Андреев, затворен от една седмица, сигурно е започнал да губи търпение, дори да се отчайва. Виждайки, че дните текат, Хайд и Колинс са се уплашили да не би упорството на неговите мъчители да сломи съпротивата му.

— Изумително! — каза някой.

— Така малко по малко подозренията ми се оформиха, подкрепяни от всекидневни наблюдения, от дребни факти, пропуснати от полицията. Спомнете си вечерта, когато Колинс се върна при нас… Вълнението му при посрещането съвсем не беше престорено и след вечерята се изрази в силно угризение на съвестта. Затова го видяхме да се умилква на Андреев. Руснакът явно е бил принуден да прибегне до силни аргументи, за да го накара да запази хладнокръвие. Друг пример… След убийството на мистър Лосън, когато полицията дойде да ни разпитва — Андреев, професор Лала-Пур и мен, — аз станах свидетел на една сцена, която ме накара да се замисля. Андреев — подтикван от демона на изкушението, а може би и от панически страх — се изповяда пред мисиз Хобсън, като ѝ каза точно толкова, колкото да я накара да му помогне. Затова тя беше готова да твърди, че са прекарали заедно предишната вечер. Аз бях зад вратата. Но като човек, който трябва да изпие до дъно горчивата чаша, Андреев отказа и в поведението му долових същия негласен стремеж да събуди подозрение като в обърканите, неловки отговори на Хайд и Колинс.

— Но как се уверихте, че не се лъжете? Кога и как се затвърди убеждението ви?

— По време на бриджа, в който тримата мистър Смит ме помолиха да участвам…

— Hell![1] — изръмжа майорът. — Искате да кажете, че в начина, по който са държали или сваляли картите, сте открили доказателството за тяхната виновност?

— И да, и не. Вече ги подозирах силно, когато приех предложението им. Въпреки това все още се съмнявах, че си въобразявам… Тогава се случи следното. Тези трима железни мъже, толкова уверени в себе си, се оставиха съвсем неблагоразумно да бъдат увлечени от естествените си наклонности. Каквито и карти да имах, каквито и възможности да ми даваха моите анонси, аз непрекъснато губех по вина на моя партньор. Достатъчно беше Хайд, Колинс и Андреев да седнат срещу мене, за да започнат да играят лошо. А какво бихте си помислили вие за това?… Във всеки случай аз си помислих, че те се съюзяват срещу мене, за да делят след това печалбите… Следователно, казах си, те са партньори и в живота…

Мисиз Хобсън, живо олицетворение на огорчението, бе напуснала стаята, без да каже нито дума. Чуха я, че запали осветлението в малкия си кабинет. После пансионерът с прошарена коса също излезе на свой ред.

— Искам да отбележа още няколко извода от психологическо естество — добави мистър Крабтрий. — Още в началото аз се запитах кои от нас биха имали смелост да убият някого и прецених, че на това са способни само: първо, Колинс от прекомерна любов към парите (спомнете си за шотландското му скъперничество, толкова често предмет на шеги); второ, доктор Хайд, чието човекомразие се дължеше на разбития му живот и на може би незаслуженото лежане в затвора; трето, Андреев, от поквара, влечение към опасностите, неуравновесеност…

Така призовани, сенките на тримата отсъстващи сякаш изпълниха за миг стаята: елегантната сянка на красавеца Борис, чийто обезобразен труп полицията бе извадила от Темза; навъсената и куца сянка на доктор Хайд, който се бе отровил; и най-после смешната и неспокойна сянка на мистър Колинс, недостоен син на пастора от Нордтъмбърланд, който — сам и изоставен — трябваше да отговаря за престъпленията на мистър Смит пред правосъдието.

— Не ви ли се струва, че започва да се застудява? — попита мис Холанд.

— Струва ми се, че тук ще ми хареса много! — каза новият пансионер. Той се готвеше да излезе от малкия кабинет и макар че изрече най-обикновените думи, те имаха особено дълбок смисъл. И добави със същия равен тон: — Нескритата ви скръб ме кара да ви уверя, че напълно ви съчувствам. И мен животът не ме е пощадил. Ако пожелаете някой ден да ми разкриете сърцето си, ще сметна това за израз на доверие и уважение. Лека нощ.

Професор Лала-Пур сгъна „Дейли Кроникъл“:

— Току-що са открили в едно изоставено жилище близо до Ръскин Парк трупа на съвсем гола жена, удушена със собствената ѝ коса… Странно естествено!

— Да, но… — каза мис Поутър, обзета отново от манията си да измисля реклами по всеки повод. — „Мистър Смит убива — по-добре!“

Мери надникна в малкия кабинет:

— Качвам се да си легна, мадам. Лека нощ, мадам!

— Лека нощ, Мери — отвърна замислено мисиз Хобсън. Тя се поколеба: — Впрочем не пипайте обувките на мистър Булет, новия пансионер… Аз сама ще ги почистя.

Август 1938 г. — март 1939 г.

Бележки

[1] Дявол да го вземе (англ.). — Б.пр.

Край