Станислас-Андре Стеман
Убиецът живее на 21 (2)

Глава 1
Хенри Бийчъм се сърди

Полицаят Хенри Бийчъм беше известен на всички в Шордич със своето търпение и добро настроение. Така деветте момчета на мисиз О’Халорън, към които се присъединяваха понякога единайсетте момичета на мисиз Мълин, можеха да вървят като опашка подире му и да пеят с все гърло: There was an old lady at Brighton^[1], без той да прояви неодобрението си другояче, освен като се обърне на ъгъла и им се закани с пръст. Нещо повече, лично мисиз О’Халорън си позволяваше да го обсипва с хули всяка събота след изгонването ѝ от една или друга квартална пивница. Въпреки това той я изпровождаше до вратата на дома ѝ със сдържана любезност.

Само така може да се обясни удивителният развой на долуописаната сцена. С всеки друг освен с Бийчъм тя би била съкратена наполовина…

Беше пет часът сутринта на 28 януари 193.. година и полицаят се спускаше бавно по Куейкър Стрийт, когато се спря озадачен. На по-малко от пет метра от него с интерес следеше приближаването му някакъв човек, кацнал на един електрически стълб, сякаш стълбът беше — ни повече, ни по-малко — кокосова палма.

„Хубава работа! — помисли си Бийчъм, след като премина първият момент на изненада. — Тоя тип се е натряскал здравата!“

И както може да се очаква, това го настрои снизходително.

— Хей, вие! — подвикна той, ускорявайки крачка. — Какво правите там?…

— Чакам андовърския епископ! — отговори просто човекът.

Бийчъм не обичаше много да се говори лошо за епископите, но в края на краищата човекът сигурно не съзнаваше какво казва.

— Няма значение! — отсече Бийчъм. — Слезте! И добави в трогателно-примирителен тон: — Епископът няма да тръгне да ви търси там горе.

Но оня не искаше и да го чуе.

— Вас кой ви пита? — излая той и като се напъна и закашля, изтръгна от гърлото си една храчка, която полетя и се разплеска в нозете на полицая. — Pimple-nosed pig^[2]!

„Pig“, как да е, се търпи! Това е едно от не дотам ласкавите сравнения, чиято острота бе избледняла с времето. Но Бийчъм имаше една слабост: мразеше намеците за носа си.

Затова се опули, сякаш изведнъж бе глътнал сабя.

— „Pimple-nosed“ ли казахте? — натърти той.

— Точно тъй казах! — потвърди оня. И добави, без да му мигне окото: — Не знаехте ли досега каква мутра имате?…

„Боже всемогъщи!“ — помисли Бийчъм. Това бе моментът да покаже силата си

— Зная само едно — отвърна той строго. — Какъв ще стане след малко вашият нос, ако не си затворите веднага зурлата!

— Oh, yes?… I’ll knock your teeth through the back of your head, you blooming cop^[3]!

Човекът бе изрекъл това на един дъх, като истински кокни^[4]! Бийчъм онемя първо за цяла минута, после посегна бавно към куртката си и, извади оттам едно тефтерче с молескинова корица и молив, чийто връх наплюнчи с края на езика си.

Какво ли не би дал, за да уреди нещата с добро. Но сега вече не можеше и да мисли за това. Петима-шестима зяпачи, чиито смехове преливаха от високи в ниски тонове, бяха наобиколили електрическия стълб.

Бийчъм реши въпреки всичко да даде последна възможност на кацналия горе непознат мъж.

— Проклето ченге ли казахте? — запита той с такъв тон, сякаш не вярваше на ушите си, като човек, готов да сметне това за грубо недоразумение.

— God damn and blast your bloody eyes^[5]! Това казвам!

От свежорозово, каквото беше обикновено, честното лице на Бийчъм стана синьо като патладжан. God damn and blast… Това наистина вече е прекалено!

Като прибра тефтерчето и молива обратно в куртката си, полицаят хвана електрическия стълб с две ръце, създавайки впечатлението, че иска да се изкачи по него като на мачта с подаръци.

Но направи друго. Вдигайки бързо ръка, той сграбчи човека за единия крак и го задърпа. Оня, изненадан от внезапната атака, отначало едва не падна. После се оборави и успя да се отскубне от полицая, като го ритна по ръката с левия крак.

В същото време го изруга още по-яростно:

— Get out of my way, you son of a bitch^[6]!

Бийчъм въздъхна. Вече не можеше да избира средствата. Грабвайки свирката си, той я наду като истински Еол — бога на ветровете.

Докато го водеха към полицейския участък, човекът от Куейкър Стрийт, макар и държан здраво под мишниците от полицаите Бийчъм и Джарвис, на десетина пъти едва не се просна на земята. Но щом стигна до прага на участъка, като по чудо възвърна равновесието си.

— Благодаря, приятели! — каза не без известна важност той дори преди сержант Гилфойл, качил се набързо на високата си табуретка, да го подложи на традиционния разпит за установяване на самоличността. — Ще ви бъда много задължен, ако се обадите на телефон Уайтхол 1212.

Хуайтхол 1212, телефонният номер на Скотланд Ярд! Сержантът и подчинените му се спогледаха многозначително.

— Good Lord^[7]! — възкликна Джарвис и започна да разкопчава куртката си. — И ние двамата сме достатъчни, за да ви внушим дължимото уважение към униформата!

Непознатият не се смути:

— Момент, Джарвис! Мислех, че лондонската полиция помни повече физиономиите.

В същия миг Бийчъм викна с изненада:

— Тоби Марш!

— Самият той — рече човекът с поклон. — Трябва да призная, че мустаците ме променят малко. Ще се съгласите ли сега да телефонирате?

Но Джарвис, чийто десен пищял пареше още от ритниците, раздавани щедро от арестанта по пътя от Куейкър Стрий до полицейския участък, не възнамеряваше да се откаже така лесно от отмъщението, в което се бе заклел.

— Влезте там, Марш! — каза той, като бутна вратата на една килия. — После ще видим!

Тоби Марш поклати глава:

— Боя се, че няма да има после, Джарвис!

И между тънките му пръсти, дори без да помръдне, проблесна дълга кама с черна дръжка.

— При най-малкото по-рязко движение от ваша страна ще станете мишена за Дейзи. В интерес на истината трябва да добавя, че в левия ми ръкав има още поне две подобни играчки.

Полицаите се спряха смаяни… Тоби Марш минаваше за най-ловкия хвъргач на ножове в цяла Англия.

— Приберете това! — промърмори най-после сержантът. — Какво искате от нашите busies^[8]?

Тоби Марш погледна ноктите си:

— Просто да им дам един хубав адрес. Адреса на мистър Смит!

 

 

Четвърт час по-късно двама души в мокри от дъжда мушами влязоха в полицейския участък. Единият беше груповият началник Стрикланд, другият — едър риж младеж с нехаен вид — инспектор Мордонт.

— Добър вечер, Марш! — каза Стрикланд. — Май сте обидили полицаи при изпълнение на служебните им задължения?

— И още как! — рече Тоби Марш. — Изпълних целия си репертоар.

— При това положение мой дълг е да ви предупредя, че…

— Зная! Зная! Сержант Гилфойл вече ми отправи толкова предупреждения, колкото не съм получавал за последните десет години… Мислите ли, че съм цапнат в устата?

Стрикланд повдигна рамене:

— Вие знаете тарифата. Като се има предвид миналото ви, ще бъдете щастливец, ако съдията не я удвои.

Колкото и да е чудно, тази перспектива, вместо да уплаши арестанта, явно го облекчи много.

— Well^[9]! — каза той, потривайки ръце. — Вече съм спокоен. Във всеки случай мистър Смит няма да ме очисти в пандиза.

— Значи — подзе Стрикланд — вие затова…

— Именно! Да речем, че се бях осмелил да ви потърся в Скотланд Ярд. Утре всеки щеше да узнае издайника на мистър Смит, вестниците щяха да отпечатат името ми, с една дума — нямаше да ми остане нищо друго, освен да кажа „сбогом“ на света!

Стрикланд се наведе напред:

— Значи не сте сигурен, че вашите сведения ще ни помогнат да арестуваме мистър Смит днес?

— Би трябвало да ви помогнат! — промърмори Тоби Марш.

И внезапно, обзет от безпокойство, добави:

— Няма да вземете да се пазарите за тях, нали? Две хиляди лири стерлинги cash^[10], това е моята цена!

Инспектор Мордонт, доведен с цел да стенографира показанията на арестанта, кипеше от нетърпение. Груповият началник, напротив, изглеждаше, както обикновено, не твърде заинтересуван.

— Единствено полицията — каза той, цитирайки дума по дума един пасаж от яркочервените афиши, разлепени по всички стени в града — може да прецени доколко важни са дадените сведения и каква награда заслужават. А сега, мистър Марш, ако предпочитате да мълчите, ваша си работа! Трябва обаче да ви напомня още веднъж, че всеки гражданин, укриващ факти, които могат да доведат до арестуването на един престъпник, ще бъде смятан за съучастник на въпросния престъпник.

Тоби Марш се изсмя нагло:

— Чудесно!… Ако наистина се съмнявах дали ще получа моите две хиляди лири стерлинги, то бях сигурен, че винаги можете да ме обвините, че съм откраднал обелиска на Клеопатра…

Той явно бе отхвърлил и последните си колебания.

— Готово ли е, Мордонт? — попита Стрикланд.

— Готово е — рече Мордонт.

Тоби Марш ги изгледа насмешливо, после се облегна на стола си, пъхнал палци в ръкавната извивка на жилетката си:

— Излишно е, предполагам, да ви напомням, че мистър Смит е извършил последното си престъпление завчера към деветнайсет часа на Сътън Стрийт? Е, добре. Въпросната вечер аз прекосявах Сохо Скуеър, когато двама души буквално едва не ме прегазиха. Те вървяха един подир друг, но първият, изглежда, не знаеше, че е следен. Впрочем никой не би и усетил това! Вторият се движеше като призрак.

— Момент! — намеси се Стрикланд. — Видяхте ли лицето му?

Тоби Марш поклати глава:

— Не, ваше височество! Той носеше дълга мушама, чиято вдигната яка закриваше долната част на лицето му, а мъглата останалото.

— Много добре. Какво стана после?

— Най-напред се заковах за миг, като идиот. „В края на краищата — си казах — няма нищо странно в това, че двама субекти вървят по един и същи път и че единият от тях е с гумени подметки!“ Въпреки това реших на свой ред да ги проследя. Уви, много късно! Едва направих пет-шест крачки и чух нещо като шум от падане, този прословут шум, както знаете, описан толкова надълго и нашироко от полицая Алфред Бърт. Изведнъж почувствувах, че ми никнат криле! Като се движех покрай къщите и стъпвах на пръсти, успях да настигна моя субект точно когато щеше да изчезне в мъглата. Казано в скоби, ако бях изпитвал някакви съмнения за самоличността му, то проснатият на земята труп ги разсея напълно…

Тоби Марш направи кратка пауза, за да се наслади на ефекта. Сержант Гилфойл ругаеше през зъби, а инспектор Мордонт записваше с трескава бързина.

— Естествено — промърмори Стрикланд — първата ви мисъл е била да извикате за помощ?

Тоби Марш го изгледа някак особено. Той не обичаше да четат толкова ясно мислите му.

— Естествено! — каза той, убеден не по-малко от събеседника си. — Мислех също да нападна субекта изотзад — продължи той, следейки с крайчеца на окото си реакциите на груповия началник. — Но оня беше въоръжен, а аз не бях! Затова разсъдих, че най-добре ще е да го проследя, без да ме усети. Ако бях извикал, сигурно пак щеше да изчезне в мъглата!… Мистър Смит — нека го назовем по име — най-напред мина по Чаринг Крос Роуд и Каролайн Стрийт. Обръщаше се често, но го следях толкова отдалеч, че силуетът ми, който едва се виждаше в мъглата, не будеше подозрение у него. На Бедфорд Скуеър той, изглежда, се подвоуми в коя посока да поеме. Отначало тръгна към Британския музей, после внезапно се върна обратно — аз побързах да се скрия до една врата — и заобиколи музея на Блумсбъри Стрийт, Грейт Ръсъл Стрийт и Саутхамптън Роуд. Сигурно не искаше да — влезе направо в дома си. Накрая, когато стигнахме до болницата „Александра“, изведнъж го загубих от погледа си. „Е — помислих си, като се втурнах с всички сили — сигурно е свърнал към Ръсъл Скуеър“.

— И какво? — побърза да вметне Стрикланд.

— Какво, струва ли това две хиляди лири стерлинги, gov’nor^[11]? Убиецът живее на 21! — възтържествува разказвачът.

Мордонт и сержант Гилфойл изтърсиха една и съща изразителна псувня. Ако Тоби Марш не се лъжеше, мистър Смит беше в ръцете им!

Стрикланд обаче не каза нищо. Но не защото бе учуден от съобщението, че едно от престъпленията на мистър Смит най-после е имало свидетел. Рано или късно това все трябваше да се случи.

Оставаше само да се разбере кога е станало. Дали предишния ден, както твърдеше арестантът, или по-рано, например вечерта на 24 декември, когато свирката на полицая Бърт бе вдигнала в тревога целия квартал, превръщайки всеки минувач в детектив? Груповият началник познаваше достатъчно добре Тоби Марш и се опасяваше, че преди да се обърне към полицията, той се е опитал да продаде на мистър Смит своето мълчание. Ако е станало така, сведенията — неоценими допреди един месец — днес вече не струваха нищо.

— Кажете си истината, Марш! — изрече най-после Стрикланд. — Защо не дойдохте при нас оная вечер?

— Изпитвали ли сте някога страх? — отвърна веднага авантюристът, като извади цигара от едно много измачкано пакетче. — Аз съм изпитвал! Щом узнах тайната на мистър Смит, единствената ми мисъл беше да се прибера вкъщи и да се скрия като заек! — И довърши, потръпвайки: — Сигурно и днес щях да си стоя така, ако не бяха двете хиляди лири стерлинги!

Стрикланд стана:

— All right! Дано да казвате истината, Марш, и дано да намерим мистър Смит в бърлогата… Мордонт, обадете се по телефона в полицейското управление и съобщете на Милрой. Искам до един час полицейски кордон около Ръсъл Скуеър!

Когато двамата детективи навлякоха отново мушамите си и тръгнаха към вратата, Тоби Марш се прокашля тихо и сдържано.

— Тъкмо се сетих, gov’nor… Боя се, че пропуснах да ви съобщя една подробност…

Стрикланд неволно се почувства обзет от странно усещане.

— Наистина ли? — промърмори той, — Каква?

Тоби Марш се разсмя:

— Сто на едно, че няма да се досетите!… Номер 21 на Ръсъл Скуеър е семеен пансион!