Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Sklavenkarawane, –1890 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

        Издание:

Карл Май. Избрани произведения в десет тома — том 8

Керванът на робите

Роман

Издателство „Отечество“, София, 1992

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Немска. Първо издание

Издателски №1982. Дадена за набор м. март 1992 г.

Подписана за печат м. май 1992 г. Излязла от печат м. юни 1992 г.

Формат 16/60×90. Печатни коли 29,50. Издателски коли 29,50.

Държавна фирма „Отечество“, пл. „Славейков“ №11, София

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, ул. „Н. В. Ракитин“ 2, София

 

Karl May. Sklavenkarawane

Greno Verlagsgesellschaft m.b.H.

Nördlingen, 1987 (Bd. 41) Die Sklavenkarawane (1889–1890)

 

Съставител и преводач © Веселин Радков, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от BHorse

4. Ал Хамдулиллях

На следващия ден между молитвите Аср и Могреб, което ще рече малко след четири часа следобед, петте кораба стигнаха до едно място, където реката толкова се разширяваше, че образуваше доста голямо езеро, чиито брегове бяха отдалечени един от друг на не по-малко от цял час път с гребна лодка.

— Ето това е мястото — каза Синът на тайната на Шварц и на Пфотенхауер, с които стоеше на носа на дахабийето. — Заповядай да се насочим към брега и там да хвърлим котва. Не бива да продължаваме, защото иначе може да ни видят.

— Та нима фелдфебелът и хората му са се разположили край езерото?

— Не. Ако свърнем надясно и продължим до задната част на езерото, ще стигнем до тесен проход, водещ до друга водна площ, чиято вода е застояла. Тук-там тя е много дълбока и затова и през най-горещото лято не пресъхва. На по-плитките места растат тръстика и бамбук, а на други пък се виждат плаващи по повърхността островчета от трева, но те се движат само когато духа вятър или ако ги разбута някой хипопотам, който търси по тях храна. Това е Блатото на хипопотамите.

— Но тогава не е необходимо да оставаме в реката, а можем да свърнем в езерото и там да хвърлим котва.

— Фелдфебелът лагерува на брега на блатото. Не е изключено някой от неговите хора да тръгне към езерото. В такъв случай той ще ни забележи, а нали точно това искаш да избегнеш?

— Разбира се. И тъй, ще наредя да хвърлят котва, а после нека онбашията ни даде необходимите сведения.

Онбашия означава капрал, подофицер. Сред нухрите се намираше именно онзи подофицер, който беше избягал от фелдфебела, за да издаде бивака му на Абу ал Мот. И той бе страшно разгневен, че господарят му беше избягал, без да го вземе със себе си. След като видя, че сражението по реката е загубено, онбашията с голяма тревога зачака по-нататъшното развитие на събитията, но после с радост и изненада разбра, че заедно с всички нухри е помилван и той. Естествено трябваше да обещае на Шварц да гледа на него като на свой приятел и да му служи вярно, без никакви коварни помисли.

Дахабийето се приближи колкото можеше повече до брега и там хвърли котва. Двата ногера последваха примера му. Корабите от Диакин не бяха толкова бързи и бяха поизостанали, но не след дълго пристигнаха и те и спряха зад другите.

Шварц беше взел онбашията на дахабийето си. Нареди да го повикат и го попита:

— Познато ли ти е мястото, където сме хвърлили котва?

— Не, ефенди.

— Но ти е известно езерото, пред което се намираме, нали?

— И него не го знам.

— Струва ми се, че си бил на неговия бряг. Та нали то е свързано с блатото, където лагерува фелдфебелът.

— Докато бях при него, никой от нас не отиде до езерото. Блатото ни предлагаше всичко, от което имахме нужда: тръстика за огъня, вода, а също и колкото искахме риба.

— Но ако тръгнем двамата с лодка за блатото, ще намериш ли мястото, където са твоите някогашни другари?

— Съвсем сигурно. Те лагеруват в самия край на залива, врязал се най-навътре в брега. Това място лесно може да се намери дори и през нощта.

— Гората стига ли до самата вода?

— Да.

— А рядка ли е или между дърветата има храсталаци, които да затрудняват минаването през нея?

— Храсти растат само извън гората, образувала тясна ивица единствено от дървета, а между тях лесно може да се върви. Искаш ли да те водя?

— Ще си помисля — сдържано отговори Шварц.

— Ефенди, ти ми нямаш доверие!

— Така е. Признавам ти най-откровено. Та нали предаде другарите си.

— Защото самите те станаха предатели!

— Но нали си бил техен съучастник и те са разчитали на теб!

— Дълго се опъвах. Бях единственият онбашия, оставен при фелдфебела, който беше под арест, и аз трябваше да го охранявам. И тогава той ме уговори заедно с него и петдесетте мои асакери да основем нова сериба.

— Къде?

— При ниям-ниямите.

— Само това липсваше! Нима трябва все по-надалеч и по-надалеч да носите гибел? И що за дръзко начинание! Петдесет души решават да тръгнат на юг, за да оплетат в мрежите си цяло племе! Ето на, човек така може да разбере колко малко сатанински изчадия са нужни, за да се направят нещастни цели народи. Но продължавай?

— Отстъпих на уговорките му, защото ми обеща, че двамата с него ще заповядваме. Но още от първия ден той започна да се държи като неограничен господар и затова си тръгнах.

— Значи си си отишъл не от разкаяние, а за да си отмъстиш!

— Не ме познаваш, ефенди! Можеш да ми вярваш. При Абу ал Мот не мога да се върна и няма да се върна. Тази сутрин говорих с Хасаб Мурат. Той ще ме вземе в серибата си, Мадунга, където ще постъпя на служба със същия чин — като онбашия. От това можеш да разбереш, че съм решил вярно да ти служа.

— Ще се опитам да ти повярвам. И така, щом стъпим на сушата, ти ще ни водиш.

 

Докато изговаряше тези думи, погледът му падна върху една малка точка, която се приближаваше откъм отсрещния бряг на езерото. Шварц я взе за лодка и отиде да донесе далекогледа си. При така стеклите се обстоятелства той нямаше как да не обърне внимание и да не погледне с подозрение на която и да е лодка. Бинокълът му показа, че не се е излъгал. Наистина беше лодка, макар и много малка, в която седеше един-единствен човек, някакъв негър.

Какво ли търсеше тук? Възможно беше Абу ал Мот да е избрал да мине не по този, а по отвъдния бряг, за да не би да се натъкне на враговете си, докато се прехвърля през реката. В такъв случай той трябваше да прекоси Нил някъде по-нагоре. При това на пътя му може да се е изпречило някое негърско село и от там той да е изпратил вестоносец, за да предупреди фелдфебела за опасността, без разбира се, да му казва кой го известява. Шварц веднага взе в малката лодка двама от най-яките гребци, въоръжи се с пушката си — револверът му винаги бе затъкнат в пояса — и също скочи в лодката, за да залови чернокожия.

Междувременно непознатият негър бе стигнал средата на езерото, което ще рече самата река, и насочи плавателния си съд малко нагоре, за да компенсира отклонението, предизвикано от течението. Така стана ясно намерението му да се добере до отсамната част от езерото, а после може би да се насочи към блатото.

Шварц го остави да се приближи още и едва тогава се отблъснаха от кораба. Лодката му се намираше в по-спокойни води и се подчиняваше на греблата с далеч по-голяма бързина от „черупката“ на чернокожия. Беше ясно, че негърът все още изобщо не бе забелязал корабите, хвърлили котва по-надолу на брега. Но скоро видя лодката. За няколко мига спря да гребе, може би за да размисли как да постъпи. После смени посоката си и побягна към южния бряг на по-близката половина от езерото. Това можеше да бъде признак на нечиста съвест, но можеше да е и просто последица от подозрителността, която неизбежно се поражда във всеки самотно живеещ човек, още повече чернокож, при появяването на каквито и да било непознати хора.

Той се намираше на четири пъти по-голямо разстояние от мястото на брега, към което се беше устремил, отколкото от лодката на немеца. Макар че напрягаше всичките си сили, Шварц го догонваше все повече и повече.

— Този е негър от племето абака! — обади се един от двамата ниям-ниями. — Познах го по прическата.

С повелителен глас Шварц извика на гребеца да спре, но без никакъв резултат. Ученият не желаеше да стреля, първо, защото ако край езерото се намираха хора на фелдфебела, щеше да привлече вниманието им върху себе си и второ, защото и без друго съвсем сигурно щеше да догони чернокожия, понеже разстоянието между двете лодки непрекъснато се топеше.

Когато останаха да ги делят най-много трийсетина лакътя, той се прицели с пушката си в него и му извика:

— Стой, иначе ще те застрелям!

Тогава човекът прибра греблата. Беше се запъхтял от напрежение, а гърдите му бързо се надигаха и отпускаха. След няколко мига го настигнаха. Шварц притегли малката лодка до техния борд и попита:

— Кой си ти?

— Аз сме Хахли — отговори негърът на завален арабски.

— От кое племе?

— Абака.

— Къде живееш?

— Ей там край водата.

При тези думи той посочи към десния, източен бряг на езерото и реката.

— Сам ли?

— Абаките живеят на мурх[1].

— Накъде си тръгнал?

— Хахли не бива казва.

— Защо?

— Забранено му е.

— От кого?

— И туй не бива казва.

— Въпреки това аз знам. Един бял ти е забранил, нали?

— Отгде туй знаят?

— При вас дойдоха петима араби.

Човекът не му отговори, но учудването, изписало се по лицето му, издаваше съвсем ясно, че Шварц беше отгатнал истината. Негърът беше висок, як и все още млад, ала една по-голяма от юмрук възпалена подутина на бузата му силно го загрозяваше.

— Единият от тези петима мъже е много висок и много кльощав, нали? — продължи да разпитва Шварц.

— Отгде туй знаят?

— И той те изпрати да отидеш отсреща до блатото, а?

— Що питат, щом знаят?

— Знам само че си вестоносец на този човек и искам да науча какво ти е поръчал да съобщиш на асакерите.

— Не бива казват.

— Защо?

— Иначе хахли трябва умрат.

— Аха! Ами че тогава я ела за малко при нас!

— Защо? Пуснат Хахли си отиде!

Той изрече тези думи със страх.

— Няма да ти направим нищо лошо. При нас ще получиш храна, а аз ще ти подаря и малко духан[2], след което ще можеш да си вървиш.

При хубавата дума „духан“ лицето на негъра просия. Той попита:

— Къде трябва дойдат Хахли?

— На нашия кораб.

Веднага лицето му отново придоби страхливо изражение.

— На кораб ли? — попита той. — Имат три кораб нали дахабийе и два ногер?

С този въпрос той издаде, че Абу ал Мот го е предупредил да се пази от тези три кораба. Шварц му отговори:

— Не! Ние имаме не три, а пет кораба.

— Туй добре, туй съм много добре! Щото, ако имат само три кораба, значи сме лоши хора.

— Ние сме добри хора и ще ти го докажа. Не само ще ти дам тютюн, но и щете излекувам. Не ти ли причинява големи болки този духди[3], дето го имаш на лицето?

— Много големи! Мнозина при нас имам духди.

— С какво го лекувате!?

— С гореща вода.

— Недостатъчно е. Така той само ще се зарови по-надълбоко в месото. Аз ще ти покажа как се отстранява.

— Тогаз хахли с радост дойдат с теб. Ще получат духан и излекуват от червей! Нека бързо отидат на кораб!

Той се прехвърли при Шварц, завърза лодката си за неговата след което немецът се насочи към дахабийето.

Филарията, гвинейският или медински червей се нарича в Судан „френдит“. Той е дебел колкото струна на цигулка и може да достигне дължина от два метра. Изглежда прониква в човешкия организъм само чрез питейната вода, „странства“ из цялото тяло и на местата където излезе, близо под кожата образува големи гнойни отоци. С една-единствена глътка замърсена вода в човека могат да проникнат множество от тези зловещи животинки и тогава последиците са ужасни. Ръцете, краката, гърдите и гърба се подуват от гнойни отоци, които са страшно болезнени и много често водят до смърт.

Това че негърът от племето абака имаше такъв „червей“ на лицето, беше случай, който за щастие се среща твърде рядко.

Чернокожият се качи на борда с голямо удоволствие и Шварц незабавно го заведе в каютата си, за да отвори с нож отока му. Това трябва да се извършва много внимателно, за да не се пререже филарията. Най-доброто средство за отстраняването й е бавно и постепенно да започне да се навива на дървена пръчица, която процедура продължава няколко дни. Шварц успя да се добере до главата и предната част на тялото й. Засука я около пръчицата, като я затегна така, че да не може да се измъкне обратно. После даде на негъра необходимите указания какво да прави до-нататък.

— Туй много добър! — похвали го чернокожият. — Червеи излезе и Хахли пак здрав. Хахли кажат и на другите как отстраняват червей. Но сега дадат него и духан!

Той получи и малко тютюн, който обаче имаше за него толкова голяма стойност, че негърът подскочи от радост и възторжено извика:

— О, о, а-а! Сега Хахли пушат и съм горд, щото други нямат духан! Бели мъже съм добри, не тъй зъл кат хора на дахабийе и два ногера!

— Аха! И какви били тези хора!

— Туй съм ловци роби и крадци.

— Високият и кльощав арабин ли ти го каза? — осведоми се Шварц, който много добре разбра, че „крадците“ бяха той и неговите хора.

— Да, той.

— А кога дойде при вас?

— Неотдавна.

— Още ли е там?

— Не.

— Накъде тръгна с другите петима мъже?

— Нататък на юг, все покрай реката.

— А ти знаеш ли кой е той?

— Клетник. Взели му всичко крадци, дето искат отидат при блато, къде са асакери и на тях всичко ограбят. Затуй Хахли трябва отиде там и ги предупреди.

— А трябва ли да им кажеш, че те праща високият мъж?

— Не, туй премълчи.

— Но нали ще те попитат кой те е изпратил!

— Тогаз Хахли кажат, че случайно минат и видят три кораб. Той чуват говорят крадци на бряг и те казват искат отидат при блато.

— И какво ти даде онзи човек за награда?

— Нищо. Той казват асакери ми дадат нещо. Може би дадат макайил[4] и тогаз Хахли много щастлив.

— Толкова ли обичаш да я пиеш?

— О, о, а-а много!

При тези думи, въпреки гнойния оток, лицето му засия от блаженство.

— И аз имам макайил, истинска хубава макайил. Искаш ли да я опиташ?

— Много, много, страшно много!

Шварц беше получил като подарък от мюдюра на Фашода няколко бутилки силна „раки“. Той напълни голяма чаша, заведе негъра на едно място, където никой нямаше да го безпокои, подаде му чашата и му каза, че му разрешава на всеки четвърт час да отпива по една съвсем малка глътчица. После го остави там сам, с убеждението, че от необичайната за него много силна гроздова ракия чернокожият бързо щеше здравата да се напие и после да потъне в дълбок сън.

— Този притежател на филария няма да може днес да предупреди фелдфебела — каза Пфотенхауер, който бе слушал разговора и видял станалото. — Ще спи до късен следобед.

— Това ми беше целта — отговори Шварц. — Никак не ми се искаше да използвам сила и с тази „раки“ постигнах същия резултат.

— Значи Абу ал Мот се е натъкнал отсреща на някакво село. Сега вече стана ясно, че се кани да прехвърли реката нейде по-на-горе и да се отправи към Омбула. Може би ще успеем да стигнем до селото преди него!

— Надявам се. Вярно, че ще прекараме тази нощ край блатото, но Абу ал Мот също трябва да спи и няма да може да продължи пътя си в тъмнината.

— За съжаление ще се наложи да продължим нагоре пеша. Ще се движим бавно.

— Но все пак по-бързо от Абу ал Мот. Тъй като явно не е изостанал от нас, той трябва да е вървял през цялата изминала нощ, което несъмнено е било страшно трудно и изморително. Едва ли ще се опита да повтори същото и втора нощ, защото сигурно е много изтощен. А ние сме бодри и със свежи сили, тъй че можем да правим бързи преходи. Мнозина от нас ще имат възможност да се сдобият и с ездитни животни, които ще намерим при фелдфебела.

— Кога ще го нападнем?

— Не и преди да се е стъмнило. Естествено не бива да забележи приближаването ни.

— Пеша ли ще вървим?

— Само половината от пътя. С лодките ще прекосим езерото и ще стигнем до „входа“ на блатото, който ще ни покаже Синът на тайната. После ще слезем на сушата и онбашията ще ни поведе по брега му към лагера на фелдфебела. Я го погледни този негър от племето абака!

Когато Сивия хвърли един поглед в ъгъла, видя там да лежи проснат на земята чернокожият със затворени очи и блажен израз на лицето. Той беше пресушил чашата с раки на един дъх и така се беше напил много по-бързо, отколкото предполагаше Шварц.

— Тоя ще спи здравата до сутринта — засмя се Сивия. — Сигурно няма с нищо да ни напакости.

Докато гонеха негъра, за да го заловят, и се приготвяха за път, денят свърши и над могъщата река се спусна вечерта. Лодките, както и избраните за нападението мъже, бяха готови за тръгване.

Малко след смрачаване звездите не блестят все още така силно, както по-късно, и хората, намиращи се в някоя дива местност, очакват евентуално нападение обикновено едва след полунощ. Ето защо Шварц избра този ранен час. Екипажите се качиха в лодките и ги отблъснаха от корабите.

Синът на тайната, който бе добре запознат с езерото, седеше на кормилото на първия плавателен съд. Останалите лодки го следваха толкова близо една подир друга, че да не могат да се изгубят из очи. След като прекосиха обширната водна площ, пред мъжете изплуваха очертанията на брега, обгърнат в зловещия мрак.

Слизането им на сушата не се оказа лесна работа. Там растеше колкото искаш гъста тръстика, през която лодките с мъка трябваше да си проправят път и то без да вдигат голям шум. Това им отне извънредно много време, но най-сетне успяха да се справят.

Щом стъпиха на брега, Шварц и Пфотенхауер застанаха начело, а онбашията между тях двамата. Беше близко до ума да се предположи, че той няма да иска да се мярка пред очите на фелдфебела. Но не беше изключено да таи намерението да избяга и да отиде в Омбула при Абу ал Мот. Ето защо двамата не само внимателно го наблюдаваха, но и се стремяха да бъдат толкова близо до него, че навреме да забележат всеки опит да офейка и с бързата си намеса да му попречат. Но за щастие тези подозрения се оказаха излишни. И в този случай, а и по-късно той се прояви като напълно благонадежден човек.

И тъй, езерото бе вече зад гърба на хората и те се намираха на десния бряг на блатото. То беше заобиколено от не особено широк пояс от дървета, покрай които откъм водата растяха отделни храсти. Колкото бе възможно по-безшумно онбашията преведе отряда между дърветата до храстите, където с откритото небе над главите им беше по-лесно да се придвижват напред, отколкото под короните на дърветата.

Вървейки съвсем близо един подир друг, те продължиха към дълбоко врязващия се в сушата край на блатото. Там се виждаше силно осветено място, където горяха два големи огъня. А малко по-навътре, в потъналата в непрогледна тъмнина, равнина, Шварц преброи десет по-малки, разположени в полукръг огъня, които обграждаха известна площ от открития бряг на блатото.

— Там при онези огньове ли се е разположил фелдфебелът? — попита Шварц онбашията.

— Да, господарю — отвърна му той. — Приближим ли се още, ще можеш да го видиш заедно с хората му.

— Засега няма да се приближаваме толкова. Какви са онези малки огньове, дето са по-навътре на сушата?

— Това са огньовете на пазачите, които ще бдят някои от животните да не избягат през нощта.

— Значи има десет поста?

— Да.

— Знаеш ли как се сменят?

— Само веднъж точно в полунощ.

— Не са ги разпределили особено практично, но това ще облекчи изпълнението на плана ни, защото смяната на пазачите няма да ни попречи.

— На какво няма да ни попречи, ефенди?

— На пленяването на постовете, които естествено ще трябва да обезвредим преди да се насочим към самия бивак.

— Няма ли да е по-добре, ако първо пленим фелдфебела и хората му?

 

— Не е особено разумно, защото едва ли ще се размине без шум. Това ще привлече вниманието на пазачите и те ще ни избягат.

— Но не по-малко трудно ще бъде да преодолеем съпротивата на тези десет мъже, застанали на различни места, без да вдигнем някакъв шум.

— Не се безпокой! Знам как да постъпим. А и ти ще ни помогнеш, тъй като съм убеден, че мога да разчитам на теб.

— Напълно, ефенди! Добре разбирам, че ти все още ми нямаш доверие, но ще ти докажа, че се лъжеш. Какво трябва да направя?

— Ти познаваш всички тези хора, нали?

— Разбира се! Та те бяха мои подчинени.

— И имената им ли знаеш?

— Всичките!

— Това е много добре! Водя със себе си сто души. Нека сега дойдат с мен двайсет — за всеки пост по двама. Веднага ще ги избера.

Той определи придружителите си измежду хората, които му се струваха най-подходящи, накара ги да се приближат, за да могат да разберат тихите му думи и им даде инструкции.

— Донесли сме достатъчно въжета — каза той. — Вземете колкото са необходими да вържем десет души. Ние двамата с онбашията ще вървим начело, а вие тихо ще ни следвате. Щом стигнем до първия пост, ще залегнете на земята, за да не ви забележи. Онбашията ще се приближи още малко и ще го извика по име Човекът ще дойде при него и когато види пред себе си подофицера, когото всички смятат за мъртъв, направо ще се слиса. Онбашията ще размени няколко думи с него, а в това време аз ще се промъкна зад гърба на пазача и ще го сграбча за гърлото тъй здраво, че да не може да вика за помощ. Вие ще останете легнали на земята, за да не би да ви забележи най-близкият пост, и само един от вас ще дойде при мен да върже пленника.

— Какво ли да му кажа? — попита подофицерът.

— Каквото ти хрумне. Изобщо няма да водиш дълъг разговор, тъй че едва ли ще изпаднеш в затруднение какво да му кажеш Аз ще действам бързо и лесно можеш да си представиш, че появяването ти страшно ще го слиса и в първите мигове сигурно ще онемее. Важното е да го подмамиш да се отдалечи от огъня толкова, че да не бъдете силно осветени и да застанеш така, че той да се обърне с гръб към мен. Това ще ми даде възможност по-лесно да го изненадам. Ясно ли е?

— Да, ефенди. Ще изпълня задачата си така, че да останеш доволен от мен.

— И ще бъде добре за теб, онбаши! Защото ако направиш най-малката грешка, мигновено ще получиш от мен куршум. Както виждаш, револверът ми е винаги в ръката, даже и в този момент.

— Уверявам те, че не ти е нужен. Какво ще правим по-нататък?

— При всеки пленен пост ще остават по двама от вас. Единият ще заеме мястото му край огъня да надзирава стадото, а другият ще седне до пазача, за да го прониже незабавно с ножа си, в случай че се опита да избяга. Заедно с пленника той ще трябва да се оттегли възможно по-далеч от огъня, за да не бъде открит. После, след залавянето на фелдфебела, ще дойде заедно с пленения войник при нас в лагера.

— Но ефенди — попита един от асакерите, — ние как ще разберем че фелдфебелът и хората му са в ръцете ти? Нищо няма да знаем, понеже не можем да видим нищо.

— Ще ви изпратя вестоносец. И още нещо. Възможно е не всички войници на фелдфебела да са събрани на едно място, а някой от тях да се е отдалечил от бивака. Ако има такъв случаи, при завръщането му трябва незабавно да бъде пленен от двамата наши хора при онзи огън, край който той мине най-близо, но така че да не може да извика. Разбира се, това се налага само докато все още не сме превзели лагера. По-късно такива хора могат да бъдат пропускани от постовете. Запомнихте ли всичко съвсем точно?

— Да — отговориха му двайсетте мъже.

— Добре, тогава можем да започваме. Другите ще останат тук, докато се върна, и трябва да се държат съвсем тихо и спокойно. А ако начинанието ни се провали, ще изсвиря силно. В такъв случай всички наши резерви са длъжни незабавно да се хвърлят в атака срещу лагера и да сломят съпротивата на фелдфебела и хората му. А сега да тръгваме!

В този момент словакът, който не беше между двайсетте избраници, пристъпи няколко крачки напред и каза:

— Ефенди, вий изпълните ли мен молба смирената?

— Какво желаеш?

— Вий промъкнел се до пост вражеския. Туй съм нападение най-интересното. Аз също бил искал с радост заедно промъквал към постове. Съм искал дойдат с хора ваште двайсетината. И съм молил разрешение затуй любезното и дружелюбното!

— Е, добре, ела с нас.

Шварц знаеше с какво удоволствие дребосъкът участваше в подобни необикновени начинания и никак не му се искаше да му откаже, защото щеше да го обиди.

Групата тръгна с Шварц и Сивия начело, както бе и до момента. Описвайки лека дъга, те се отправиха към първия огън и стигнаха до мястото, откъдето Ловецът на слонове и Йозеф Шварц бяха наблюдавали бивака на фелдфебела. От там те се намираха вече само на трийсетина крачки от огъня, който, както и останалите девет, далеч не беше толкова голям като онези двата, горящи от лявата им страна в самия лагер. Така че светлината на малкия огън при поста съвсем не стигаше надалеч.

Шварц заповяда на хората си с Пфотенхауер да останат да го чакат на същото място и заедно с двама асакери и подофицери продължи да се приближава. След като изминаха половината от това неголямо разстояние, той залегна с двамата войници на земята. Но онбашията трябваше да направи още няколко крачки напред.

— Знаеш ли името му? — попита Шварц съвсем тихо, посочвайки към пазача, който неподвижно седеше край огъня.

— Да — отвърна подофицерът. — Казва се Салеф и беше един от най-добрите ми другари.

— Хайде тогава! Но докато разговаряш с него, застани с гръб към огъня, тъй че той да бъде принуден да ми обърне гръб!

Онбашията направи още пет-шест крачки и спря. Беше на десетина крачки от огъня, чиято слаба светлина едва-едва разсейваше тъмнината на мястото, където стоеше.

— Салеф! — подвикна той полугласно.

Постът надигна глава.

— Салеф! — повтори онбашията.

За успокоение на Шварц, който държеше револвера си насочен към него, за да го застреля при най-малкия опит за предателство, онбашията отлично се справяше със задачата си.

Пазачът хвърли поглед надясно към най-близкия огън. Беше помислил, че го викат от там. Но този огън бе отдалечен на около седемдесет крачки и дори не беше възможно добре да се различи фигурата на поста при него.

— Салеф! — подвикна онбашията за трети път, но малко по-силно.

Едва сега пазачът разбра откъде идваше този глас. Той бързо се изправи на крака, огледа се, взе пушката си и попита:

— Кой е там?

— Аз.

— Кой си ти?

— Ами аз! Нима вече не ме познаваш?

Постът виждаше, че там стои някакъв мъж, но не можеше да различи чертите на лицето му. Силуетът му се струваше познат, а също и облеклото на човека. Това го поуспокои.

— Кажи ми името си, иначе ще стрелям! — заплаши той.

— Глупости! Нима ще застреляш своя най-добър приятел?

— Аллах, Уаллах! Какви ги приказваш! Ако си най-добрият ми приятел, тогава ела, приближи се!

— Не бива.

— Защо?

— Защото може да ме видят. Огънят ти е твърде силен. Ела при мен.

Постът едва ли щеше да се отзове на тази подкана, но и гласът му се стори познат. Той направи движение на изненада, изпусна пушката и каза:

— Аллах да ме пази! Нима мъртвите възкръсват? Наистина ли си ти, онбаши?

— Да, аз съм.

— Или е твоят призрак!

— Не е. Жив съм. Не се страхувай!

— Но нали умря, удави се в реката и те изядоха крокодилите!

— Нищо подобно! Нарочно паднах в реката. Сега имам да ти казвам нещо много важно и изгодно за теб. Но ако се приближа до огъня, може да ме забележи другият пост.

— О, вие пророци и халифи! Все още стават чудеса и поличби! Онбашията е жив, не е умрял!

— Не крещи така! Не е необходимо всички да чуят, че говориш с някого!

Човекът се приближи бавно и колебливо. Все пак цялата работа му се виждаше съмнителна. Той беше суеверен и изпитваше голям страх от призраци и духове. Първо огледа онбашията, после го хвана за ръката, завъртя го, така че самият той застана с гръб към Шварц и с въздишка на облекчение каза:

— Слава на Аллах! Не е призрак, наистина си ти! Но човече, я ми кажи защо скочи във водата!

— Това беше най-умното, което можех да направя. Исках да избягам оттук.

— Да избягаш от нас, дето си живеем тъй весело и охолно? И на туй ли му викаш „най-умното“? Да не би акълът ти…

Той не можа да продължи, защото в същия миг ръцете на Шварц тъй здраво го стиснаха за гърлото, че дъхът му секна.

— Връзвай! — прошепна немецът на очакващите заповедите му асакери, като издърпа изненадания арабин още по-надалеч от огъня в тъмнината.

Те се притекоха, вързаха човека и после го положиха на земята. Едва тогава Шварц пусна гърлото му, извади ножа си, допря острието му в голите гърди на пленника и го заплаши:

— Ха си казал една дума на висок глас, ха съм те убил!

— Аллах… Аллах… — промълви човекът, като с мъка си поемаше дъх. — Нападнат, нападнат… измамен от собствения си подофицер!

Онбашията се беше отдръпнал настрани, за да не му се налага да слуша очакваните упреци.

— Успокой се! — каза Шварц на пленника. — Нямам намерение да ти причинявам зло. Подчиниш ли се на заповедта ми да кротуваш и да не викаш, нищо няма да ти се случи. Но повишиш ли глас, макар и колкото да се чуе само край твоя огън, човекът, когото оставям тук, незабавно ще забие ножа си в сърцето ти! Не го забравяй!

— Ами ти кой си и какво търсите тук?

— Това не те засяга. И тъй, ще мълчиш ли или да ти запуша устата с парцал?

— Не, не, може да се задуша! Ще мълча. Няма да кажа нито дума, нито една-единствена сричка!

— Такъв е и моят съвет. Животът ти виси на косъм!

Един аскери седна край огъня съвсем в същата поза, както преди малко бе седял и постът. Друг войник се сви до лежащия в тъмнината пленник и извади ножа си, за да бъде готов за смъртоносен удар. На него Шварц каза следното:

— Дойде ли после моят пратеник, ще прережеш въжето на краката на пленника, за да може да върви и ще го доведеш при мен. Но ръцете му нека останат вързани, за да не офейка. Допуснеш ли да ти избяга, свършено е с теб. А сега да продължим нататък!

В този момент Пфотенхауер се приближи заедно с останалите осемнайсет войници и тихо каза:

— Добре се справихте! Ако и при другите пазачи мине тъй успешно, можем да сме доволни!

В отговор на това Бащата на единайсетте косъма се обади с тих глас, от който лъхаше явно пренебрежение:

— Вий к’во мислили, че може не успеят? Го’син доктор Шварц доказвали са при случай честия, че той могъл тайно да промъква всякакъв неприятел, негови и наши, със сигурност елегантна и комфортна.

— Комфортна сигурност! И туй си го бива! — промърмори Сивият.

— Мълчете! — помоли ги Шварц — Да не вземете сега да се карате!

— И през ум не ми минава! — отговори Пфотенхауер. На онбашията не му се искаше да пропусне напълно заслужената похвала и попита:

— Ефенди, как се справих? Доволен ли си от мен?

— Много! Ако и към останалите деветима подходиш със същата предпазливост и съобразителност, ще получиш от мен награда.

— Ще я заслужа, уверявам те! Ето че стигнахме вече и до втория огън.

— Знаеш ли името и на този човек?

— Нали ти казах вече, че ги познавам всички. Този пост ще бъде смаян далеч по-силно от предишния, защото присъстваше, когато паднах във водата.

— Значи толкова по-лесно ще го изненадаме. И тъй, отивай при него!

Вторият пазач също беше обезвреден, а след него и другите осем. Онбашията се справяше отлично с ролята си. Винаги си служеше с едни и същи думи и всеки път те имаха много добър резултат.

След като се справиха и с последния пост, четиримата, а именно Шварц, Пфотенхауер, дребосъкът и онбашията се върнаха при очакващите ги хора по същия път, по който бяха и дошли. Така получиха възможност да се убедят, че край огньовете на постовете всичко беше наред.

Когато стигнаха до мястото, където ги чакаха притаилите се асакери, Шварц каза на Сивия:

— Вие ще останете тук при тези хора, а аз ще се промъкна до бивака, за да го поогледам.

— Нима е необходимо? — попита Пфотенхауер.

— Да. Трябва да знам как да разположа нашите хора. Преди това не мога да ги взема със себе си.

— Аз бих постъпил съвсем иначе.

— Как?

— Хич нямаше толкоз много да се церемоня с тази шепа обесници, а веднага щях да ги връхлетя.

— От ваша гледна точка имате право. Нападението ще е толкова неочаквано за тях, че от изненада навярно няма и да помислят за съпротива. Но така може би ще изгубим нещо много важно.

— Какво ли е то?

— Промъкна ли се тайно до там, вероятно ще чуя някои неща, които ще ни бъдат от полза. Но нападнем ли ги още в този момент, няма да е така.

— Обаче тъй се излагате на голяма опасност.

— О не! Знам как да се приближа до някого, без той да ме забележи.

— Тогава ме вземете поне мен с вас, та ако нещо се изпорти да мога да ви помогна!

— Вашето присъствие може да ми донесе само вреда, но не и полза. Изпадна ли в беда, което обаче не ми се вярва, ще стрелям. В такъв случай заедно с всички наши хора незабавно ще ми се притечете на помощ. Докато не дам такъв сигнал, се намирам в пълна безопасност. И тъй, ако се позабавя, няма защо да се тревожите за мен.

Той тръгна. Пфотенхауер го проследи с очи, докато се изгуби от погледа му, и недоволно се изкашля. Беше го яд, че трябваше да остане да чака.

— Бъдете готови — каза той на асакерите. — Чухте какво каза ученият ефенди. Щом стреля, ние се втурваме към бивака. А който от ония там не се предаде доброволно, ще бъде застрелян или съсечен. Предполагам, че скоро ще чуем изстрела. Безумно дръзко е съвсем сам да се излагаш на опасност, която толкова лесно може да бъде избегната!

Тези думи ядосаха Бащата на единайсетте косъма. Той смяташе, че не бива да търпи подобни упреци за поведението на своя любим господар. Но не искаше да скастри недоволния орнитолог пред войниците, и за да не го разберат, се обърна към Пфотенхауер на немски:

— К’вото го’син доктора Шварц били правили, съм съвсем добър и правилен!

— Тъй! Че к’во ли разбира един джалаби от тез работи! — недоволно промърмори Сивия.

— Аз разбирал твърдо оттук! Аз прекарвал време много дълго при ефенди докторски и изучил бил личност неговата съвсем точно. К’вото той направил бил все правилно!

Сивия спокойно посрещна това поучение или по-скоро смъмряне. В този момент, когато се налагаше да се държат тихо и предпазливо, той искаше да избегне всякакви свади. След като не получи отговор, дребосъкът гордо се обърна към асакерите и започна да им разказва как са изненадали и пленили постовете. При това той се опита да изтъкне собствената си личност, но беше прекъснат не особено любезно от Бащата на смеха с думите:

— Туй, дето ни го разказваш, го знаем вече.

— Тъй ли? Нима ти беше там?

— Не, но нали преди ефендито ни обясни как трябва да се подхванат нещата и понеже всичко е станало точно така, не е необходимо да ни го разказваш.

— А знаеш ли какво участие взех в цялата работа?

— Знам.

— Е, какво?

— Никакво, само си гледал. Или може би искаш да ни говориш за подвизи, които изобщо не си извършил?

— Мълчи! Ти не беше там и няма как да знаеш какви големи заслуги имам. Ако ти бе на мое място, наистина нищо нямаше да направиш и нищо нямаше да рискуваш, защото не те бива за нищо. Затуй ефендито взе не теб, а мен!

— Защото не му предложих услугите си! И теб нямаше да вземе, ако не го беше молил тъй настоятелно. А това е доказателство, че е убеден в невъзможността да те използва.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм човек, дето за нищо не го бива?

 

— Не, защото от всеки човек може да има някаква полза, дори и от най-глупавия!

— Охо! — процеди гневно дребосъкът през зъби. — С такъв номер ли ми излизаш? Наричаш ме най-глупавия човек, така ли? Е, тогава знай, че съм изучавал всички науки и ги знам наизуст! Ами ти какво си учил? Нищо, хич нищо!

— Я ме остави на мира с твоите науки! Много добре знаем какво мнение трябва да имаме за тях. Аз далеч те превъзхождам, защото съм запознат с имената на всички народи и села, на всички страни и жители по земното кълбо.

— Я не ме будалкай!

— Доказах го!

— Кога бе?

— В серибата Мадунга, където не можа да отговориш на моите въпроси.

— А пък ти още по-малко отговори на моите, о, трикратен и десетократен Баща на смеха и на смехотворността!

 

— Не се подигравай! Ами какво е твоето име? Баща на единайсетте косъма, шест косъмчета отдясно и пет отляво! А я погледни моята брада, с която ме е ощастливил Аллах! Всеки, който ме види, е респектиран от тази мъжествена украса.

— Я не ставай смешен! Та от колко време я носиш? Едва от няколко седмици! В такъв случай изобщо не можеш да знаеш дали ще видиш някакъв хаир от нея. А що се отнася до името ми, то аз нямам причина да се срамувам от него. Наричат ме Абу ал Буз, Баща на муцуната, понеже ми се падна предната част от лъвската кожа, докато ти трябваше да се задоволиш със задната, о, клети ми Баща на опашката!

— Защото жребият така реши. Ами как гласи истинското ти име, дето го носиш в родината си? Запомнил съм го. Казваш се Ускар Ищван. Онзи, който има толкоз късо име, не може да е прочут човек. А я чуй моето! Аз съм Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Отайба Абу л’Ошар бен Хаджи Марван Омар ал Гандези Хафид Якуб Абд Аллах ал Санджаки!

— В името на Аллах, престани! — извика дребосъкът. — Туй безкрайно име се изнизва от устата ти също като онзи червей от подутината на негъра абака, дето днес ефендито го навиваше на пръчица!

— Ти ще млъкнеш ли? — скара му се Сивият. — Така си се разкрещял, че сигурно ще те чуят чак при онзи огън. Да не искаш да ни открият и заради теб твоят ефенди да изпадне в опасно положение?

Това помогна. Дребосъкът занемя. Но след някоя и друга минута се приближи до Бащата на смеха и тихо го попита:

— Хаджи Али, ядосваш ли се?

— Да — отговори му той. Ами ти?

— Разбира се, че и аз се ядосвам!

— И кой е виновен за това?

— Аз!

— Не, аз!

— Значи и двамата, така ли?

— Да. Ето защо единият струва точно толкова, колкото и другият. Ще ми простиш ли?

— Да. А ти на мене?

— С удоволствие. Да си стиснем ръцете! Нека не се караме вече!

— Добре. Поне днес няма да се караме. Обещавам ти!

Междувременно Шварц се беше приближил вече доста до бивака. Той беше разположен на такова място на брега, където храсталаците растяха единствено между дърветата, обстоятелство, което не можеше да не зарадва немеца. Само голите дървесни стволи нямаше да му предложат напълно сигурно прикритие. Но понеже тук между тях имаше и храсти, пред Шварц се откриваше възможност с тяхна помощ да се приближи по-лесно.

Ловците на роби седяха между двата огъня, така че големите рояци комари, въдещи се край водата, не ги безпокояха чак толкова много. Над единия огън беше поставен глинен съд, в който се вареше риба, уловена в голямото блато. Доведените от серибата робини правеха брашно от дура и на другия огън печеха обичайните питки.

Всички мъже пушеха лули. От серибата бяха отмъкнали толкова големи количества тютюн, че можеха да пушат от сутрин до вечер. Отвъд огньовете при дърветата бяха натрупани всички товари, не личеше ясно дали са много или малко. Пълзейки на четири крака, Шварц продължи да се приближава все повече и повече, докато най-сетне стигна до два храста, намиращи се най-много на пет крачки от първия огън. Те растяха съвсем близо един до друг. Между тях под клоните имаше място за един човек. Бавно и предпазливо немецът се провря сред шумата им и колкото можеше се сгуши, за да заема по-малко пространство.

Оттам имаше възможност да огледа кръга, образуван от мъжете. Несъмнено присъстваха всички, защото той преброи четиридесет и един души. Още от пръв поглед разбра кой от тях е фелдфебелът. Предводителят на отцепниците седеше съвсем близо до притаилия се немец и тъкмо в момента говореше. Шварц можеше да чува всяка дума.

— Съжалявам — каза старият фелдфебел, — че се е удавил. Но всъщност няма защо да ни е толкова жал за него. Такава е била волята на Аллах и това е било най-доброто. В този онбашия не бяхме съвсем сигурни. Той мразеше Абд ал Мот, ала бе твърде силно привързан към Абу ал Мот. Не можехме да се осланяме на него. Винаги съм подозирал, че ще избяга, за да ни предаде.

— Но той не може да рискува подобно нещо — подхвърли един друг.

— Защо не?

— Защото Абу ал Мот незабавно ще го разстреля за предателство.

— Само си въобразяваш! Той ще го помилва. От само себе си се разбира, че онбашията ще му представи цялата работа така, та върху него да не падне никаква вина, или пък тя да е съвсем незначителна. Но тогава тежко ни! Ако в резултат на подобна измяна попаднем в ръцете на Абу ал Мот, той ще измисли какви ли не мъчения, които ще трябва да изтърпим.

— Прав си. И затуй не бива повече да оставаме тук!

— О, на това място сме в пълна безопасност!

— Не ми се вярва. Ако господарят пристигне в серибата и я завари опустошена, ще отиде право при джурите и от тях ще научи всичко. После ще ни погне с нухрите, които се канеше да вербува и тогава сме загубени.

— Да, ако! Но поне засега той все още няма да дойде.

— Сигурен ли си?

— Напълно!

— Но нали стана дума, че можем да го очакваме всеки миг!

— Така е, признавам. Самият аз го казах, за да ви накарам да побързате, но знам, ще се върне по-късно.

— Той ли ти го съобщи?

— Не. Така предполагам. Я ми кажи, той знае ли за газуаха, предприет от Абд ал Мот в Омбула?

— Нито дума. Абд ал Мот организира този поход на своя глава.

— Дали е знаел кога ще се завърне неговият и наш господар?

— Сигурно!

— Нима се е решил да тръгне за Омбула във време, когато се очаква идването на господаря?

— Не е вероятно.

— Е, тогава ще ви кажа следното: щом Абд ал Мот все още не се е върнал от Омбула, не е възможно да очакваме и появяването на Абу ал Мот. Значи няма защо да се страхуваме от Бащата на смъртта и можем най-спокойно и безгрижно да останем тук и да изчакаме завръщането на газуаха.

— Дано само не ти излезе крива сметката! Много е въпросително дали асакерите на Абд ал Мот ще преминат на наша страна.

— Ще преминат, можете да разчитате на това. Познавам хората си.

— Да се надяваме! И аз мисля, че така ще стане, понеже никой от тях не обича Абд ал Мот. Вярно че после ни чакат големи трудности и мъки. Не забравяй, че газуахът ще доведе много роби и животни. Към тях се прибавят и стадата, които имаме ние. Това неимоверно много ще затрудни придвижването ни. Ако искаме да тръгнем на юг, ще напредваме страшно бавно и се опасявам, че Абу ал Мот и неговите нухри ще ни догонят.

— Смяташ ли, че не съм помислил за това? Но ако хората от газуаха преминат на наша страна, ще бъдем достатъчно силни да се справим с нухрите, макар да не знаем точния им брой. Сигурно Абу ал Мот ще доведе двеста или най-много триста души. А ние ще бъдем далеч над петстотин. Що се отнася до животните, то няма да е необходимо да ги мъкнем с нас.

— Как така? Искаш да кажеш, че няма да ги вземем с нас ли?

— Да, това искам да кажа.

— И какво ще стане с тях?

— Ще ги продадем.

— Трудна работа!

— О, не е. Само трябва да разбираш от занаята. Ще ги разменим срещу слонова кост.

— Аллах! Каква идея!

— Харесва ли ти?

— Великолепна е. Но не бива да се бавим. Няма да киснем тук още със седмици, я!

Фелдфебелът дръпна силно от лулата, издуха дима пред себе си поглади си брадата и самодоволно усмихнат, каза:

— Да ето че пак можете да видите какъв предводител имате сега! Нали снощи препуснах оттук и се върнах едва днес привечер.

Къде ли съм ходил?

— Нали ни каза!

— Не съм.

— Не отиде ли до Омбула, за да разузнаеш тайно какво е положението?

— И през ум не ми е минавало.

— Но нали преди малко ни разказа, че си стигнал почти до самото село!

— Направих го, за да ви изненадам утре сутринта. Я ми кажи къде могат да се намерят най-известните търговци на слонова кост?

— Естествено при негрите дор.

— И колко път има до тях?

— От тук на кон ще стигнеш почти за един цял ден.

— Е, при тях бях.

— Наистина ли? Заради слоновата кост?

— Да.

— Много добре, много добре!

Към този възглас се присъединиха и всички останали. За тях бе добре дошло да се отърват от животните, които само щяха да им пречат, разменяйки ги срещу слонова кост, от чиято продажба можеха да имат голяма печалба.

— Видях техните ями — продължи фелдфебелът. — Те с години-събират бивните и ги крият в ями, докато им се предложи случай да ги разменят срещу добитък. Тези ями се пазят в тайна, за да не обере някой съкровищата им, но щом чуха желанието ми, те отвориха една от тях и ми показаха съдържанието й. Казвам ви, че останах съвсем слисан. А цената, която поискаха, е толкова нищожна, че ще направим сделка каквато Абу ал Мот още не е правил.

— Ти спазари ли се вече с тях?

— Казах им колко животни могат да получат от нас и утре те ще дойдат да сключим сделката. Ще докарат много товари слонова кост.

— Значи утре? По кое време?

— Казах им, че бързаме. Затова ще тръгнат още днес, ще пътуват цяла нощ и призори ще са тук.

— Това е…

Човекът бе прекъснат. Чу се тропот на конски копита. Откъм първия огън на най-южния пост проехтя силен вик. Отговори му друг. После се разнесе възклицание на изненада, а след това видяха да се приближава някакъв ездач.

Хората наскачаха на крака и очаквателно насочиха погледи към появилия се конник. Кой ли можеше да е той? Идваше от юг а в тази посока се намираше селото Омбула. Дали не беше пратеник на Абд ал Мот?

Това предположение се потвърди. Когато ездачът стигна до огъня и можаха да видят лицето му, фелдфебелът извика:

— Бабар, ти ли си? Бъди добре дошъл и слез от коня!

Новодошлият скочи от седлото, пристъпи в кръга на своите другари, за чието предателство все още нямаше никаква представа, учудено ги огледа един подир друг и възкликна:

— В името на Аллах, не знам дали да вярвам на очите си или не! Не се ли лъжа? Вие тук, а аз си мислех, че сте в серибата. А с вас е и фелдфебелът! Та нали ти беше пленник!

— Свободен съм, както виждаш — отговори му той.

— Кой те освободи? Абу ад Мот? Той върна ли се вече?

— За това по-късно! А сега най-напред ми кажи къде ти е пушката!

— Ей къде виси на седлото.

— А ножът ти?

— Тук в пояса ми е.

— Я да го видя!

Той измъкна ножа от пояса му и продължи:

— Какви други оръжия имаш?

— Никакви. Какво толкова ме разпитваш, какво ще правиш с ножа ми?

Фелдфебелът се приближи до коня, взе пушката, окачена на издигнатата предна част на седлото, подаде я заедно с ножа на един от хората си, който ги отнесе при багажа, и забелязвайки учудването му, каза:

— Бабар, ти си един от нашите най-добри и храбри мъже. От сърце ти пожелавам дълъг живот и всичко най-хубаво, но ти още в този момент си стъпил вече с един крак върху моста, който води от земния живот към отвъдния.

— Как? Какво? — попита Бабар.

— Нали чу думите ми, наистина е така, както казах. Ще ти го обясня. Но преди това ми кажи дали походът ви има успех.

— Огромен. Заловихме около хиляда роби.

— И сега се връщате?

— Още не. Успехът направи Абд ал Мот още по-предприемчив. Той ще нападне и едно друго село, където може би ще плени не по-малко чернокожи.

— Значи не се намира вече в Омбула?

— Не. Околността на селото му се струваше несигурна. Там не можеш добре да се отбраняваш, тъй като всичко е опожарено, а се очаква беландите да се съберат, за да ни отнемат плячката. Ето защо Абд ал Мот раздели своите асакери. С триста от тях продължи по-нататък, за да залови още роби, а двеста се върнаха малко назад до едно място, където лесно може да се отблъсне всяко нападение.

— Къде е това място?

— На половин ден път оттук и също на толкова от Омбула. То представлява едно не съвсем пресъхнало корито, издълбано от дъждовните порои, където на отиване пленихме двама бели, тръгнали за Омбула с намерение да предупредят беландите за нашия газуах. Отвъд образуваното от пороищата корито има едно блато и ние лагеруваме между двете.

— Ами ти накъде си тръгнал?

— Към серибата при Абу ал Мот.

— Аллах! Нима се е върнал?

— Та ти трябва да знаеш по-добре от мен! Абд ал Мот смята, че господарят сигурно се е прибрал вече у дома, и ме изпраща да му кажа да побърза да ни догони заедно с нухрите си, защото сме твърде малко на брой, да съпровождаме толкова много роби, а същевременно и да ги опазим, ако ни нападнат.

— По дяволите! — извика фелдфебелът. — Значи Абу ал Мот се е върнал! Кой можеше да предположи! А може вече и да е по петите ни!

— По петите ви ли? Как да го разбирам? Нима сте тръгнали от серибата без разрешението му?

— Да.

— Ами кой остана там?

— Никой.

— Възможно ли е? Значи токулите са изоставени?

— Не са изоставени, а изобщо не съществуват.

— Ти да не си луд? Защо да не съществуват?

— Защото изгоряха.

— Из…

Той не можа да изрече думата. Фелдфебелът му кимна с двусмислена усмивка и продължи:

— Цялата сериба е опожарена.

— Дано Аллах запази слуха ми! — извика Бабар. — Вече не знам дали мога да ви имам доверие. Изразът на лицето ти съвсем не е на човек, комуто всичко е изгоряло. Дори се смееш. Ей там виждам натрупани кошове и вързопи. Какво означава това?

— Ще научиш. Седни при нас край огъня! Ще ти разкажа случилото се.

— Тогава побързай! Извънредно много съм любопитен да го чуя. Но защо ми поиска пушката и ножа? Защо не ми ги върна?

— И това ще разбереш. Случиха се неща, за които нямаш и представа. Ако си разумен, възползвай се! Сега зависи от теб да не изпуснеш късмета си.

Той дръпна човека да седне край огъня до него и започна разказа си.

Шварц бе видял и чул немалко. Струваше му се, че вече знае достатъчно. Пропълзя обратно през храстите и незабелязано се отдалечи. Когато се озова при своите хора, Пфотенхауер каза:

— Ама дълго трябваше да ви чакаме, сигур повече от час Чухте ли нещо?

— Повече от достатъчно!

— Нещо добро ли е?

— Не. Брат ми е пленен.

— Хиляди дяволи! Ами сигурно ли е?

— Да. На половин ден път оттук е паднал в ръцете на Абд ал Мот заедно с Ловеца на слонове.

— А къде се намира в момента?

— Не знам. Не исках да чакам, докато си разкажат всичко. Но ще го науча.

— Тогава побързайте! Естествено ще трябва незабавно да тръгнем, за да измъкнем двамата от плен.

— Това се разбира от само себе си, но тази нощ се налага да останем тук. Походът се е увенчал с пълен успех. Омбула не съществува вече. В ръцете на Абд ал Мот се намират хиляда роби, а той иска да залови и други!

— Тъй! Та това е ужасно! Е, ние ще му пообъркаме малко сметките, което може би ще му струва и живота, но я ми разкажете по-ясно за какво разговаряха там край онзи огън. Щом брат ви Зеп, моят най-добър приятел, е пленен, то и аз трябва да чуя със същите подробности и да разбера как го е пленил Абд ал Мот. Пък после ще можем хубавичко да обмислим как да го отървем.

Дума по дума Шварц му разказа чутото и Сивият се разгневи ужасно. Щом Шварц свърши, Пфотенхауер процеди през зъби:

— Тъй значи, тъй! Спипали са моя Зеп и кой знае к’во ще правят с него! Чул сте, че е искал да предупреди негрите. Значи ще имат силното желание да му отмъстят и сигур няма да се отнасят с него като към скъп гост. Но аз ще дойда, ще дойда аз, Нац Птичаря, и тогаз тежко ви и горко, ако от главата му е паднал и един косъм. А сега бързо да вървим при онзи огън, инак като нищо ще вземем да изпортим цялата история!

— Тези опасения едва ли са оправдани, но не е изключено фелдфебелът на бърза ръка да вземе някое решение, което да ни направи задачата по-трудна.

— К’во може да е то?

— Той вече знае, че господарят му, Абу ал Мот, се е върнал. Възможно е Бащата на смъртта да е тръгнал да го преследва и ето защо фелдфебелът навярно ще бъде наведен на мисълта да изпрати срещу него някой съгледвач, за да гарантира сигурността си.

— Е, туй няма да е кой знай к’во нещастие за нас, щото веднага ще спипаме тоз съгледвач. Но на мен не ми се чака и минута повече. Хайде да тръгваме и да ги нападнем!

— Да, време е.

— Как ще стане таз работа?

— Ще се разделим. Разполагаме с осемдесет души, с които ще трябва напълно да ги обградим, за да не може никой да избяга. От тях аз ще взема трийсет и ще ги заведа до мястото, където бях преди малко. Ще залегнем в храсталаците между бивака и блатото. Вие заедно с останалите петдесет души ще заобиколите лагера откъм равнината, като се промъкнете между двата огъня и животните, оставени ей там надясно. Вашите хора трябва да се разположат в полукръг, чийто два края да се срещнат с правата линия, образувана от моите асакери. Щом стане това, вече няма да има никаква пролука и тогава ще се нахвърлим върху онези типове. Няма да ги избиваме. Просто ще ги прегазим. Уплахата им ще ни бъде добър помощник. Ще убием само онзи, който вдигне оръжие да се съпротивлява.

— Подръка ли са им пушките?

— Не. Оставили са ги при товарите. Но в поясите им видях ножове и пистолети. Най-важното е бързо да ги нападнем и незабавно да ги смажем. Що се отнася до мен, с удари ще поваля на земята онези, до които успея да се добера, така че да изгубят съзнание и лесно да бъдат вързани.

— Туй е най-умното, к’вото може да има. Осемдесет срещу четиридесет? Но ако решим да ги щадим и да ги поваляме само с юмруци, някой от тях лесно могат да ни избягат. Ще река на моите хора хич нищо да не казват, изобщо да не говорят. Безмълвно да се нахвърлят върху тях и да удрят с прикладите. Всеки удар — един човек, и то да бъде по главата. Нали?

— Да, и аз смятам това за най-доброто.

— Ами как ще разбера кога сте готови за нападение, или пък как ще разберете вий, че аз съм готов?

— Трябва да си дадем някакъв сигнал.

— Какъв?

— Изберете го вие!

— Гласа на някоя птица. Туй ще е най-подходящо. Ама за да не направи впечатление, трябва да прозвучи съвсем естествено. Дали сте запознат с щъркела абдими?

— Да.

— Как се казва на латински?

— Sphenorhynchus Abdimi.

— Правилно! А на арабски?

— Симбил или симбила.

— А на Судански?

— Шумбриях.

— Много добре! — похвали го Сивия, който дори и в такъв момент не можеше да се откаже от привичката си да изпитва другите. — Когато смутят съня му, този щъркел издава едно особено глухо тракане. Известно ли ви е?

— Да.

— Ама не можете го имитира, нали?

— Мога и то дори много добре. Не е трудно.

— Хубаво. Туй ще е сигналът. Ще го даде онзи, който се приготви пръв. А когато го повтори другият, това ще е мигът за нанасяне на удара. Готови ли сме?

— Да. Само да дам инструкциите.

След като бе обяснено на осемдесетте мъже какво трябва да правят, те се разделиха на два отряда. Предвожданите от Шварц хора получиха по-трудната задача — да се промъкнат между храсталаците и там да заемат позиция, при което трябваше да внимават да не вдигат какъвто и да било шум. Шварц посочи на всеки участник точното му място, а това им отне време. Тук-там един или друг се блъскаше в клоните и те прошумоляваха, но за щастие разговорът край огъня се водеше на толкова висок глас, че тези леки шумове не бяха доловени от враговете.

Самият Шварц зае място в средата на веригата и така се озова точно зад фелдфебела, когото трябваше да повали пръв. Но най-важният човече за него си оставаше Бабар, пратеникът на Абд ал Мот. Единствено от него можеше да научи каквото искаше и трябваше да узнае. Затова той насочи вниманието си главно към него.

Почти в същия миг, когато Шварц залегна сред храстите, Сивия даде уговорения сигнал. В същото време той чу фелдфебелът да пита пратеника:

— А сега бъди разумен и избирай! Обясних ти всичко с най-големи подробности. С кого искаш да бъдеш, с мен или с Абд ал Мот?

— Естествено с теб! — заяви Бабар. При теб ще водя друг живот, който съвсем ще се различава от живота ми при него, и аз ти казвам, че щом дойдат, повечето от нас ще преминат на твоя страна. Но това си остава много рисковано. Появи ли се Абу ал Мот, всички сме загубени.

— Още не сме. Не се страхувам от него.

— Не забравяй, че сме петдесетина, а той води неколкостотин души!

— Ние ще бъдем повече от петдесетина. Но тъй както стоят нещата ще трябва да променя плана си. Не бива да оставам тук, за да не позволя на Абу ал Мот да ни смаже. Утре в ранни зори ще дойдат дорите със слоновата кост. Възможно най-бързо ще сключа сделката с тях и после тръгваме на път за Омбула. Развея ли знамето на бунта, всички мои предишни другари ще минат на моя страна и тогава нека Абу ал Мот заповяда. Ще го застрелям и така ще сложа край на господството му!

— И ще започне твоето! — подкрепи го пратеникът.

Не му било съдено да излезе прав, защото тъкмо в този миг други хора взеха мерки господството на фелдфебела изобщо да не започва. Шварц даде сигнала, изскочи от скривалището си и с такава сила удари стария фелдфебел в слепоочието, че той, без да гъкне, се просна настрани на земята и остана да лежи като мъртъв. В следващия миг юмрукът на немеца повали и пратеника.

Това стана толкова бързо, че ловците на роби не намериха никакво време да направят и опит за съпротива. Сковани от уплаха, те продължиха безмълвно да стоят по местата си дори когато нападателите се нахвърлиха от всички страни върху тях. Едва след като повечето бяха повалени, останалите се развикаха и се опитаха да се отбраняват, но напълно безуспешно.

Тази схватка бе извънредно странна и нещо невиждано за темпераментните суданци, които не захващат каквото и да било, без крясъци и викове. Нападателите строго се придържаха към дадените им инструкции. Никой от тях не проговори и дума. Удряха с прикладите си и почти всеки удар поваляше някого. Малцината, които успяха с ръце да парират насочените към тях удари, започнаха да се молят за милост. Те разбраха, че всяка съпротива е напразна.

Никога край Нил сто и двайсет души не са се били толкова безшумно и навярно никога подобна схватка не е приключвала толкова бързо. Всеки аскери се беше запасил с въжета и върви или нещо подобно и не измина и четвърт час, откакто Шварц бе отговорил на сигнала на Сивия, когато всички хора на фелдфебела заедно с предводителя си лежаха вързани на земята.

Лесно можете да си представите какви очи опули фелдфебелът, когато дойде в съзнание. Понечи да посегне с ръка към мястото, където го бе ударил юмрукът на немеца, но не можа да се помръдне, защото беше вързан. Тогава широко отвори очи и се огледа наоколо. Видя своите хора вързани и наобиколени от асакери, които безмълвно бяха подпрели ръце на пушките си.

Погледът му падна върху Шварц и Пфотенхауер, но пак не проговори. Всички останали също мълчаха. Тогава пленникът неочаквано съзря…

— Allah ia sillib — всемогъщи Боже! — изкрещя той и в ужаса си направи усилие да се изправи, но не успя. — Господи, закриляй ме от дявола, деветдесет и девет пъти убит с камъни! Нима духовете на умрелите се скитат по земята?

Беше видял онбашията. „Възкръсналият“ му отговори:

— Да, скитат се. Това са Dschinn el intikam[5] които преследват изменниците. Ти ме подлъга, като ми каза, че съм щял да заповядвам заедно с теб. Не удържа на думата си и започна да ми нареждаш какво да правя. Ето че сега ще те сполети наказанието.

Старият фелдфебел не отговори. Почти обезумелият му поглед все още бе втренчен в подофицера, който продължи:

— Нарочно скочих в реката, заплувах под вода и избягах за да доведа Абу ал Мот. Но волята на Аллах била друга. Вие не паднахте в неговите ръце, а станахте пленници на тези двама ефендита, в чиято власт е животът ви.

— Той е жив! Не е мъртъв! — процеди фелдфебелът. — Не се е удавил, а е станал… предател! Дано Аллах го изгори! Но кои са мъжете, одързостили се да ни нападнат, без нищо да сме ги обидили? Незабавно ни развържете!

Тези думи бяха отправени към Шварц.

— Само търпение! — отговори му той. — Няма да останеш вечно с тези въжета.

— Нито час, нито минута, нито миг няма да ги търпя! Освободи ме, иначе си загубен! Ти не знаеш, че тук не сме сами. Наблизо има още наши воини!

— Само десет. Имаш предвид пазачите, дето са малко по-нататък, нали? Почти от два часа те лежат край огньовете си вързани също като теб. Човекът, който пропусна Бабар да мине, е от моите хора, а не е ваш другар.

— Ти знаеш името ми? — попита пратеникът.

— Да.

— Откъде?

— Знам го, това ти стига. А сега слушайте какво ще ви кажа!

Той седна на земята пред фелдфебела и Бабар и после продължи:

— Вие сте се разбунтували срещу Абу ал Мот, но не е това причината да ви пленим. Аз също съм негов враг, както съм враг и на Абд ал Мот. Нападнах ви само защото сте се числили към неговите хора. Дали ще ви върна свободата или не, зависи единствено от вас. Животът ви е в моите ръце.

— Ефенди, кой си ти? — попита фелдфебелът.

— В момента не е необходимо да знаеш. Искам да ти кажа, че Абу ал Мот се е върнал. Той дойде с триста нухри. Нападнах го и го победих. Сега бяга към Омбула, но аз ще го нападна и там и…

— Върни ни свободата! Ще ти помагаме! — извика фелдфебелът.

— Нямам нужда от помощта ви. Вие сте се разбунтували срещу вашия господар и сте нарушили думата, която сте му дали. Не мога да ви използвам за нищо. Вашият занаят е престъпен и Абу ал Мот е голям грешник. Въпреки това спрямо него сте клетвопрестъпници и не желая да си имам работа с вас. Всички до един заслужавате смърт. Но дали ще ви съдя или ще ви предоставя на съвестта ви, ще реши този човек. Той посочи към пратеника.

— Аз ли, ефенди? — попита той.

— Да, ти.

— Изглежда познаваш и мен, и всички други, а?

— Познавам и вас, и взаимоотношенията ви по-добре, отколкото самите вие.

— Но за нас си цяла загадка!

— Тя ще бъде решена, макар и не веднага.

— Аз не знам нищо за теб, никога не съм те виждал. Знам само че сме твои пленници и от думите ти се разбира, че при определени обстоятелства ще ни помилваш.

— Така е. И това зависи единствено от теб, понеже само твоето поведение ще определи как да постъпя с вас.

— Какво трябва да направя?

— Да ми отговаряш откровено.

— Питай ме! Стига да мога, ще ти кажа всичко каквото искаш да знаеш.

— Можеш, само да желаеш. На около половин ден път оттук сте пленили двама бели, нали?

— Да.

— Кажи ми преди всичко дали са все още живи.

— Живи са.

— Ранени ли са?

— Не. Здрави са и се чувстват добре, но Абд ал Мот ще ги убие.

— Кога?

— След като се върне в серибата.

— Слава Богу! Значи все още не е твърде късно! Какви са тези мъже?

— Единият е чуждоземен ефенди, гяур, чието лице прилича на твоето тъй, както си приличат двама братя.

— Продължавай!

— Другият е емир и е арабин.

— Знаеш ли името му?

— Абд ал Мот го каза, когато видя човека за пръв път край блатото, но после не го е споменавал вече. Той го нарече Барак ал Кази, емир на Кенадем.

В същия миг се разнесе силен вик. Той се изтръгна от устата на Сина на тайната. Младежът се втурна към Бабар и извика:

— Как беше? Какво име каза?

Цялото му поведение, гласът, както и изразът на лицето му издаваха необикновено силно вълнение.

— Емир на Кенадем — отвърна пленникът.

— Ке-на-дем! Кенадем! — повтори Синът на тайната първо бавно, а после бързо. По страните му изби руменина, но още в следващия миг изчезна. Силно задъхан, той продължи:

— Кенадем! О, главата ми, паметта ми, моят спомен! Аллах, Аллах! Кенадем, Кенадем! Каква сладка, каква прекрасна дума! Знаех я, тя лежеше погребана в мен, не, не беше погребана, а само дремеше и трябваше да бъде събудена! Но все не се намираше човек, който да я назове, който да я изрече. Кенадем, тъй се казваше моето родно място, тъй се казваше селището, където живееха моите родители! Кенадем, Кенадем! Къде се намира? Кой знае къде се намира!?

Той се огледа наоколо с такъв поглед, с такъв израз на лицето, сякаш от отговора зависеше животът му.

— Намира се в Дар Рунга — отговори Шварц. — Южно от езерото Рахат Гарази.

— Ти знаеш ли го, ефенди, бил ли си там?

— Не, но съм срещал това име в книги, намирал съм го на различни карти.

— В книги и карти! Аллах, о, Аллах! Да можех да видя някоя такава книга или карта! Не намерих родното си място. Далеч съм от него. Палмите му се поклащат във въображението ми, но няма как да ги видя. Ето защо ще бъда очарован, ако мога да хвърля поглед на една такава книга или карта, където се намира името му. Кенадем, о, Кенадем!

Шварц бръкна в джоба си и извади плосък калъф от червена кожа, в който имаше няколко карти.

— Идвам от Севера и ето тук имам една негова карта. Кенадем също се намира на нея.

— Покажи ми го, покажи ми го, ефенди! — извика младежът, като посегна към картите с намерението да ги изтръгне от ръката му.

— Почакай! Ти няма да го намериш. Трябва аз да ти го покажа.

— О, ще го намеря, сигурно ще го намеря! Веднага ще забележа името Кенадем дори между хиляди други!

— Няма да можеш, защото е написано с много по-различен шрифт от онзи, който познаваш. Седни при огъня!

Абд ас Сир се настани на земята. Шварц разгърна картата на скута си, показа му съответното място и обясни:

— Това оцветено в зелено малко късче земя е Дар Рунга. Туй съвсем дребно продълговато място е езерото Рахат Гарази, а по-надолу виждаш мъничко колелце, което е Кенадем. Името е написано до него с европейски букви.

— Махни си пръста! Само на моя пръст се полага да стои върху Кенадем! Значи това е той, това! Там сияят във великолепието си олбайдровите горички, които винаги виждах в сънищата си! Там, там! О, Кенадем! Ефенди, твоята добрина е голяма, сигурно ще ми изпълниш едно желание!

— Какво е то?

— Подари ми Кенадем!

— Това не е във възможностите ми, защото той не е моя собственост.

— Какво? Нима тази карта не е твоя?

— Да, картата е моя.

— И не желаеш да ми дадеш моя Кенадем? Не ти искам цялата карта, моля те само да ми разрешиш да изрежа с ножа си онова парченце, където се намира родното ми място!

Той беше обхванат от силна възбуда. Непрестанно целуваше своя Кенадем, поднасяйки картата към устните си.

— Аха, значи това имаш предвид! — каза Шварц. — Тогава нямаш нужда от нож. Цялата карта е твоя.

— Наистина ли? Възможно ли е? О, господарю, о, ефенди, колко щастлив ме правиш!

Той скочи на крака, целуна ръка на немеца, нещо, което този горд и сдържан млад човек при други обстоятелства не би направил за нищо на света, и държейки все още в ръка разтворената карта, отново се обърна към Бабар:

— А как беше името на емира?

— Барак ал Кази.

— Ба-рак-ал-Ка-зи — повтори Абд ас Сир, като сложи длан на челото си, сякаш се мъчеше да изтръгне оттам някакъв спомен. После изведнъж трепна и извика: — Сетих се, сетих се, знам го! Да, да, тъй беше! Барак ал Кази[6], така наричаха баща ми. Когато издаваше заповед да накажат негов поданик или да бият с камшик някой роб, той се изправяше с мрачно изражение на лицето и казваше: „Наричате ме Барак ал Кази, е, добре, тогава ще бъда такъв!“ Ето защо мразех това име, а майка ми пребледняваше, щом го чуеше. И плененият от Абд ал Мот човек е Барак ал Кази, емирът на Кенадем, така ли?

— Да.

— Татко, татко! Трябва да дойда при теб, трябва! Ефенди, нека тръгнем на път! Трябва незабавно да отида да го освободя от ръцете на мъчителите му!

— Опомни се! Овладей се, Абд ас Сир! — помоли го немецът. — Потърпи до разсъмване. Тогава ще тръгнем.

— До разсъмване! Цяла вечност! Но ти си прав, ефенди, сърцето ми иска да поема на път, но разумът ми ме съветва да потърпя. А ти как ме нарече току-що? Абд ас Сир — Слуга или син на тайната! Така се казвах в продължение на петнайсет години, но отсега нататък се отказвам от това име, защото то вече е лъжливо. Тайната е разкрита и аз се казвам Масуф. И тъй, цялото ми име е Масуф бен Барак ал Кази ал Кенадеми! Аз знам името си, знам моето родно място! О, ефенди, не ме спирай! Трябва да се махна оттук, трябва да се разходя в нощта, да извикам на север: „Кенадем!“, а на юг, където се намира баща ми — „Барак ал Кази ал Кенадеми“. Тръгвам, тръгвам, иначе сърцето ми ще се пръсне!

Той бързо изчезна. Шварц понечи да извика подир него, за да го предупреди, но се отказа. Познаваше младежа и знаеше, че щом се успокои, ще се върне.

Пфотенхауер се извърна, за да не видят сълзите в очите му и промърмори:

— Огън момче, момче и половина! Де и аз да имах едно такова! А у нас учените пишат и говорят, че полудивите народи нямали ни сърце, ни душа! Нека дойдат сами тук и видят тез хора със собствените си очи! Вий к’во мислите, прав ли съм?

— Разбира се! — отвърна Шварц, към когото беше отправен въпросът. — Тази сцена трогна и мен. Но сега нямаме никакво време. Трябва да узнаем и някои други неща.

— За вашия брат, моя близък приятел? Да! Побързайте да го попитате!

Шварц отново се обърна към Бабар:

— Ти каза, че Абд ал Мот познавал емира. А дали и Барак ал Кази познава ловеца на роби от преди?

— Да, дори го назова по име.

— А ти запомни ли го?

— Да. Ебрид бен Лафса.

— Къде се намират двамата бели? Дали са останали при онези двеста мъже, които са се разположили на лагер край блатото, или са продължили заедно с Абд ал Мот и другите триста души?

— Ефенди, ти да не си всезнаещ? — учудено го попита човекът. — Бях убеден, че тук съм единственият, от когото може да се узнае, че войниците ни са се разделили на две.

— Както виждаш и чуваш, ако не всичко, поне знам много, така че непременно ще забележа опиташ ли се да не ми кажеш истината. Аз трябва да освободя и на всяка цена ще освободя тези двама пленници. Помогнеш ли ми, на всички ще ви върна свободата.

— Даваш ли ни честната си дума?

— Да.

— Тогава ще ти кажа всичко. Ще те заведа до онова корито, дето е издълбано от поройните дъждове, както и до блатото, между които се намира бивакът.

— Искам да заловя и Абд ал Мот.

— И в това ще ти помогна. Само не забравяй обещанието си!

— Няма. Но днес ще трябва да останете вързани. Утре ще ви махнем въжетата.

Настъпилото в момента мълчание им позволи да чуят отдалеч протяжния вик: „Кенадем!“, а после проехтя и името „Барак ал Кази“. Синът на тайната даваше воля на чувствата си.

— Не биваше да му позволяваме да се отдалечава — каза Сивият. — Ако някой го чуе, може да си изпатим.

— Кой ли ще го чуе? В цялата околност няма други хора освен нас. Да го оставим да си вика! След като даде отдушник на голямата си радост, пак ще се върне.

Докараха десетте пленени пазачи на добитъка. Веднага след превземането на бивака, Шварц беше изпратил един вестоносец да повика хората от малките огньове. Ако постовете бяха хранили някаква надежда, че фелдфебелът ще ги освободи, в този миг тя съвсем се изпари. Те видяха, че и останалите техни хора са пленени. Шварц им заповяда да насядат при своите другари по съдба. Те се подчиниха и веднага очите им затърсиха подофицера, но той беше заел такова място, че погледите на предадените от него войници да не могат да го открият.

Асакерите се настаниха около пленниците. Неколцина от тях огледаха наличните провизии и донесоха някои неща, които им бяха харесали, но преди всичко тютюн и големи стомни, пълни с мерисах. Робините имаха много работа — от намереното брашно трябваше да изпекат питки.

Междувременно Шварц и Пфотенхауер накараха Бабар да им разкаже всичко, случило се по време на похода към Омбула. Той често се беше навъртал покрай Абд ал Мот и двамата пленници и затова можеше да ги осведоми какви разговори бяха водили тримата. Описа им много точно целия лагер и разположението му, каза им в коя част се намират пленените мъже и освен това трябваше да отговори още на куп други въпроси на Шварц, чиято цел той тъй и не разбра. Дори от време на време и Сивият поглеждаше твърде учудено, когато колегата му зададеше някой такъв въпрос, който му се струваше напълно излишен или пък даже смешен.

Бабар им каза още, че на по-следващия ден Абд ал Мот щял да се завърне от втория си грабителски поход и предварително бил издал строга заповед, в случай че бивакът им бъде нападнат, незабавно да убият двамата бели пленници. Веднага щом Шварц чу тези думи, той се обърна към асакерите, които седяха най-близо до него:

— Кой от вас ще се реши сега през нощта да се върне на дахабийето с малката лодка?

— Аз — бързо отговори Бащата на единайсетте косъма. — Аз могат с радост пътувал към дахабийе нашето!

— Но това е опасно!

— Вий не сте ли мен опознавали кат’ маджарин най-обезстрашения?

— Да, знам, че не си страхлив. Но да преплаваш сам езерото? Ще ти дам двама асакери да те придружават.

— Аз могъл отидат сам. Аз нямат нужда от придружаване, асакерското!

— Човек не бива прекомерно да рискува! Даже и самото отиване до лодките е опасно. Наоколо се навъртат диви животни.

— Аз нивга не боят се от добитък нецивилизования! — презрително каза дребосъкът. — Аз сме бил дори победител над два лъва, оженените.

— Нали бях свидетел. Но тук се намират и други животни, преди всичко имам предвид хипопотамите, които вечерно време излизат на сушата, а призори отново се връщат във водата. Ами ако те срещне някой такъв звяр!

— Туй ще ми е бил безразлично съвсем многото. Аз никогаш не бил страхуват кон сухоземния, тъй че не ще се страхувал и от кон речния. Нали аз вземал с мен моя пушка слоноубийствената!

— Която при всеки изстрел ти удря такъв шамар ли? Не, сам няма да те пусна да тръгнеш. Избери си двама придружители!

— Щом вий заповядвали, трябва аз подчинил се. Но к’во щял прави аз на дахабийе?

— Ще занесеш на Хасаб Мурат нареждането да каже на всички капитани, утре още в ранни зори, значи щом започне да се развиделява, с петте кораба да напуснат реката, да навлязат в езерото и да хвърлят котва там, където спряхме лодките, за да слезем на брега. Можеш да успокоиш хората от дахабийето, че тук всичко е наред, а на моя слуга му кажи да запали смолисти дърва с мазнина и да ми приготви една шепа сажди.

— Хубаво! Аз съм щял изпълнят заповед с грижовност обичайната и също дал слуга поръчка споменатата и саждената. Но кога трябва върнат пак в лагер тукашен?

— Щом утре рано сутринта корабите потеглят, ти можеш да тръгнеш с лодката пред тях, за да ми известиш пристигането им.

— Ще съм го съобщил с удоволствие най-коленопреклонното!

Той отдаде чест като истински войник, избра двама асакери да го придружават и се отдалечи с тях.

— Сажди ли? — попита Сивия. — Че за какво ли са ви?

— За да се превърна в негър.

— Да не сте нещо мръднал?

— Сериозно говоря.

— Нима и тук по горното течение на Нил има маскаради и палячовци?

— Както изглежда има! Може би ще се наложи да помоля дори и вас да играете ролята на такъв палячо.

— Я не ми излизайте с таквиз номера! Моят нос хич не става за подобни щуротии. Нивга не съм могъл да участвам в маскаради. И знайте ли защо?

— Е?

— Щом понечех да си сложа някаква маска, носът ми се оказваше твърде голям и заради него тя винаги падаше. А пък ако речех да отида без маска, всички начаса ме разпознаваха пак заради този нос.

— Неприятно. Наистина и аз разбирам, че с такъв нос от вас ще излезе някой съвсем невероятен негър. За съжаление ще трябва да се откажа от помощта ви, но не познавам друг човек, на когото мога да поверя тази роля.

— Ами к’ва роля имате предвид?

— Нали чухте, че ако бивакът бъде нападнат, ловците на роби ще убият двамата пленници. Значи щом искаме да го атакуваме ще трябва преди това да ги измъкнем оттам, за да ги спасим. За тази цел не виждам друго подходящо средство освен да се промъкна до тях почерней като негър.

— И затуй искате да дойде с вас още някой?

— Да.

— Туй е съвсем друго нещо. Тогаз веднага тръгвам с вас. И тъй, в името на Аллах, направете ме колкото е възможно по-черен!

— Но премислете и опасността! Открият ли ни, свършено е с нас.

— Глупости! Мен не могат ме хвана! Е, за успокоение ще ви кажа, че ще предприемем тази толкова рискована стъпка едва след свечеряване. Преди това ще наредя да обградят лагера. В тъмнината няма да се изложим на опасността да събудим подозренията им с вашия нос, който е толкова малко негроиден. А спипат ли ни, ще дадем сигнал на нашите хора да ни се притекат на помощ. Навярно все ще можем някак си да се защитим, докато те дойдат.

— Естествено! Идвам с вас като негър. Решено! Отсега се радвам.

— Но ще трябва да се съблечем почти напълно и да натрием целите си тела със сажди и мазнина!

— Няма значение, все ми е едно, стига само после пак да се сдобия с моя кавказки произход. Заради туй еднократно почерняване няма вечно да останем негри, я! Значи точка по въпроса, решено е! Тъй ще бъде!

Поставената за тази вечер задача бе решена и вече можеха да се отдадат на почивка. Асакерите заспаха, поне онези, които не бяха длъжни да охраняват пленниците. Но Шварц и Пфотенхауер не успяха дори да подремнат. Единият знаеше, че опасност застрашава брат му, който от своя страна бе близък приятел на другия и се радваше на неговата сърдечна привързаност, тъй че от безпокойство и двамата се лишиха от толкова необходимия им сън.

Малко по-късно към тях се присъедини и трети човек — Синът на тайната. Завърна се значително успокоен и седна наблизо. И той не можеше да спи къде от радост, че тъмата, обгърнала произхода му, най-сетне се бе разсеяла, къде от тревога поради опасното положение, в което се намираше баща му.

В полунощ се смениха пазачите на стадата. Тогава си легнаха и тримата, като се загърнаха с мрежите срещу комари. Искаха поне да направят опит да заспят. Но от време на време някой от тях забелязваше, че другите двама продължават неспокойно да се въртят на постелите си, и когато утрото наближи, Шварц стана и се освободи от мрежата, за да предприеме обиколка на постовете. Незабавно и Пфотенхауер скочи на крака и го попита:

— Спахте ли?

— Не.

— И аз не можах. Изобщо вече никогаш няма да лягам край блато. Не се търпят тез дяволски изчадия, комарите. Няколко от тях успяха да се проврат под мрежата ми. И туй хайде, както и да е, ако се бяха задоволили да хапят само подметките на ботушите ми, ама не, те бяха хвърлили око единствено на носа ми. Тез твари нямат никакъв класическо-естетически вкус. Тъй че и аз ставам. Ами к’во ще правим сега?

— Ще наобиколя постовете.

— Туй няма никакъв смисъл. Ще ви предложа нещо по-добро.

— Какво?

— Лов на хипопотами. Срам и позор ще е, ако поне не зърнем едно таквоз животно, щом сме тук край Блатото на хипопотамите. Тъкмо сега е времето, когато се връщат във водата, след като са пасли на брега до насита.

— Великолепно предложение. Идвам с вас.

— Добре! Но к’во е положението с оръжията?

— Моята пушка е тук.

— Не е достатъчно. С един или два изстрела не можеш утрепа хипопотам, освен ако сте заредили с патрони „дум-дум“.

— Не са у мен, а на кораба.

— Жалко! Аз имам малко от тях, ама няма да станат за вашия калибър. Ами знайте ли де е ахилесовата пета на един хипопотам?

— Да, между окото и ухото.

— Не е лошо. Но още по-добре е да го улучиш зад ухото. Ако човек знай точно мястото, експлозивният куршум пръсва черепа и разкъсва мозъка. Вий идете от Севера и навярно не сте опитвал такъв вид лов. А аз и вашият брат Зеп вече не веднъж сме убивали по тоз начин хипопотами. Веднага ще заредя с „дум-дум“. След туй тръгваме.

Щом Сивият приготви пушката си за стрелба, двамата напуснаха лагера. Тъкмо в този момент небето на изток взе да просветлява и те можеха да различат поне дърветата и храстите, между които започнаха бавно да се промъкват, оглеждайки се много внимателно на всички страни.

Не се насочиха към езерото, а тръгнаха по брега на блатото, защото там беше по-вероятно да срещнат някой хипопотам. Постепенно стана по-светло, тъй че можеха да виждат все по-ясно. Сивият обръщаше внимание на всяка дреболия. По едно време той се спря и посочи към някаква странна следа.

— Знайте ли кой е минал оттук? — попита той.

— Естествено хипопотам!

— Да. Я огледайте дирята по-подробно! Тоз бехемот е излязъл ей там от водата и следите му ясно си личат в мекия мъх. Вляво и вдясно вървят две успоредни редици от отпечатъци с диаметър цяла стъпка, а в средата по земята е оставена дебела черта, където се е влачил коремът му. Това е… ха, видяхте ли го?

— Да.

— К’во беше туй? Изскочи ей от онзи кух дънер, дето съвсем сигурно има мравки.

— Капски тръбозъб.

— На латински?

— Orycteropys aethiopicus.

— Правилно! Ами на арабски?

— Абу Батлаф, Баща на ноктите.

— Да, защото има толкоз дълги нокти. За пръв път видях такъв нокът в сбирката на моя учител по естествознание, който притежаваше много таквиз редки кости. Той съвсем не беше лош орнитолог и аз научих доста неща от него, ама хич не можеше да ме понася.

— Странна работа — обади се Шварц, след като двамата отново продължиха пътя си. — Та вие изобщо не сте лош човек!

— И нивга не съм бил такъв! Но винаги съм бил много любознателен и често му задавах таквиз въпроси, на които навярно и най-големият мъдрец не може да отговори. Туй го ядосваше и в него се загнезди мисълта при удобен случай тъпкано да ми го върне. И тоз случай му се представи скоро. Знайте ли кога?

— Кога? — попита Шварц добросърдечно.

— На изпита. Постави ме в таквоз затруднение, дето нивга няма да забравя. Вярно, хич не обичам да говоря за това, щото к’ва ли полза да го чуят чужди хора, но пред приятели човек няма защо да е толкоз мълчалив и затворен и затуй ще ви доверя таз случка. Но вий няма да я разпространявате, нали?

— Нямам такова намерение! — увери го Шварц.

— Е, ето как стана? Тъкмо като бях в десети клас, трябваше да имам изпит. Разбира се, туй беше цял празник и аз взех, че се издокарах, сложих си снежнобял нагръдник и висока яка, вързах и нова пъстра вратовръзка. Естествено тъй както се бях излъскал, си мислех, че изпитът ми е в кърпа вързан. Бях съвсем сигурен в себе си и очаквах въпроса, който щяха да ми зададат. И ми го зададоха, ама какъв въпрос бе само! Я се опитайте да го отгатнете!

— Моля, продължете по-добре разказа си!

— Да, ще продължа, защото сигурно нивга няма да можете да се досетите. И тъй, аз станах от мястото си, щото тъй го изисква учтивостта и тогаз учителят ми каза да му отговоря защо птиците имали пера. Е, сега к’во ще речете?

— Че какво да ви кажа? Не са ме попитали мен, а вас!

— Съвсем правилно!

— И какво му отговорихте?

— Е, отначало хич дума не обелих. Стоях си като истукан и зяпах учителя, тъй както песът зяпа месечината по пладне, щото хич не можех да си обясня отде му беше хрумнал такъв въпрос. Но след туй бях обзет от гениална мисъл и…

Тук той бе прекъснат, защото се разнесе изстрел, който съвсем не идваше отдалече. Гърмежът не беше като от обикновена пушка, а сякаш от някоя мортира.

— Кой ли стреля? — попита Бащата на щъркела. Прилича ми кажи-речи на оръдеен изстрел.

— Сигурно е словакът — отговори Шварц, — защото така гърми неговият катил елфил. Навярно се намира в опасност. Затова бързо при него!

Те се втурнаха напред, без да обръщат внимание на храсталаците и тръстиката, които затрудняваха придвижването им. Само след броени секунди дочуха глас, който страхливо викаше:

— Mussa’ adi — to jest hrozne — помощ, помощ!

— Да, това е той. Едновременно говори на арабски, словашки и немски — продължи докторът. — Веднага, Щефан, идваме!

Явно викащият за помощ човек го позна по гласа, защото с пронизителни крясъци отговори на своя познат немски език:

— Дошли бързо, бързо, бързо! Иначе чудовище изяли мен жив-живеничкият! Вече разтворил свой пастил!

Естествено с думата „пастил“ той имаше предвид „паст“. Следователно се намираше до някое голямо и опасно животно. А какво беше то двамата успяха да видят, щом заобиколиха един врязал се в равнината храсталак. Там блатото образуваше малък залив и изпогазената на брега тръстика ясно показваше, че на това място някой от хипопотамите имаше навика да излиза от водата и да се връща в нея. През нощта той е навлязъл сред храстите, нахранил се е, за да реши тъкмо сега пак да се прибере в блатото. За нещастие, точно по същото време Бащата на единайсетте косъма слязъл от лодката си на сушата и се изпречил на пътя на животното. Вместо да избегне хипопотама храброто човече стреляло по него и тъй като куршумът му не ранил смъртоносно чудовището, в момента то го беше „сгащило“ в пълния смисъл на думата. Беше се спряло на десетина крачки от брега и точно между него и блатото стоеше словакът. Захвърлил празната си пушка и прилепил ръце до тялото си, дребосъкът бе втренчил изпълнения си със страх поглед в бехемота, който беше застанал също тъй неподвижно, без да сумти или да издава каквито и да било други звуци, а само бе раззинал пастта си и то толкова широко, че като нищо би могъл да захапе тялото на едър мъж. Не можеше да се види къде го е улучил куршумът, но изглежда, поне за момента, изстрелът беше парализирал чудовището. В противен случай това приключение щеше да свърши твърде зле за дребосъка.

Словакът не смееше да помръдне ни крак, ни ръка, но щом видя, че двамата учени му идват на помощ, сметна за безопасно да раздвижи поне устните си и извика:

— Бързо стрелят по хипопотам, иначе изгълтат мен цял-целеничкия! Улучат добре чудовище, иначе сме загубили ний и тримата!

Шварц спря и вдигна пушката си, но Бащата на щъркела му подвикна:

— Не вие! Вашият куршум има твърде малко сила. Ако внимавате добре, ще видите колко бързо туй добиче ще рухне при моя изстрел.

Той застана така, че да може да се прицели зад ухото на звяра и натисна спусъка. След това мигновено последва и втори изстрел и то в главата на животното. Разхвърчаха се парченца от месо и кости. Хипопотамът се олюля, предните му крака се подкосиха и той коленичи, но после с мъка се изправи, безформеното му тяло се наклони първо надясно, а след това наляво и едва тогава се строполи на земята. Веднага щом бе ударено от куршума „дум-дум“, животното затвори пастта си. Дебелата му кожа потръпна, образувайки неголеми гънки, и после пак се изглади. Смъртта бе настъпила.

В същия момент Синът на едрата шарка направи мощен скок настрани, сякаш едва току-що бе съзрял тази опасна твар и извика:

— Не пипали го! Хипопотам обичат се преструват. Ако още жив били, изпохапят нас всички тримата.

— Глупости! — засмя се баварецът. — На този стар шишко и през ум не му минава да се преструва. Ами всъщност що правите таквиз скокове? Трябваше да отскачате преди туй!

Макар словакът да смяташе, че все още се намира в опасно положение, пак успя да се разгневи. Отговори следното:

— Та вий могли ли скачат кога пред вас изправят се бехемот? Ако аз раздвижил мен, тогаз и той бил се размърдал и отхапал бил глава моята.

— Не, драги мой. Вий сигурно сте улучили животното нейде в челюстта и тъкмо от туй е получило схващане на устата. И тъй като таквоз нещо никога досега не му се е случвало, чудовището е било толкоз изплашено, че не е могло да помръдне от мястото си. Просто се е оковало от страх.

Дребосъкът му хвърли поглед, изпълнен със съмнение, и отговори:

— Туй не могли повярват аз. Схваната уста туй болест човешката, а не хипопотамската.

— Аха! Е, щом отбирате повече от тез работи, сигурно сте прав. Вярно че до ден-днешен не съм виждал бехемот със схваната уста. Но ако не бяхме дошли, спукана ви беше работата. Струва ми се, че дори и на вас положението ви е изглеждало напечено. Или се лъжа, а?

— Да, тъй е — призна Бащата на единайсетте косъма. Аз също ги стрелял слон и хипопотамут, но нивга не виждали тъй отблизо добиче страховитото. Вий бил спасили живот моят и аз с радост подали ръката моята на вас, в случай че преди туй видели дали хипопотамутът наистина мъртви.

Той протегна ръка, но не посмя да се приближи до Пфотенхауер, защото орнитологът пристъпи до бехемота, за да го разгледа. Куршумът „дум-дум“ беше направил дълбока дупка в главата му и беше изхвърлил навън голяма част от мозъка.

— Какво силно и развито животно, сигурно е дълго над четири метра — обади се Шварц, оглеждайки великанското му тяло.

— Да, т’ва си е стар мъжкар — отвърна Пфотенхауер. — Но въпреки туй ще е страшно вкусен за наште хора.

— Вероятно. Но досега аз не съм ял хипопотамско месо.

— Ами тогаз просто трябва да го опитате. Уверявам ви, че хич не е лошо, а сланината му се смята за деликатес дори от познавачи. Не сте ли на същото мнение, господин Ускар Ищван?

Това учтиво обръщение, изречено с много дружелюбен тон, не остана без резултат. Бащата на единайсетте косъма имаше добро сърце. Той не можеше да не признае пред себе си, че Пфотенхауер го е избавил от голяма опасност и затова се приближи до него, стисна му ръката и отговори:

— Да, сланина бил съм деликатес. Аз съм бил ял вече сланина суровата и печената и туй съм били лакомство несравнимо. Но ако вий не били дошъл, то аз сам бил станал лакомство, а туй не могъл бил желание моето. Вий били сте враг моят, а аз враг вашият. Туй ще…

— О, не, не — прекъсна го Пфотенхауер. — Аз не съм бил ваш враг, само от време на време не се разбирахме съвсем добре.

— О, разбирал съм вас добре многото, но вий не искали проумеят образование и научността моята. Но ако хипопотамутът бил ухапал мен мъртъв, тогаз отишли били по дяволи всички познания латинските и моите. Затуй аз искат простили всички обидчивости вашите и занапред съм бил приятел вашият и чудесният. Направили вий също тъй?

 

 

— Разбира се, че съм съгласен! Едно е сигурно — винаги е по-добре да имаш един приятел, отколкото един неприятел. И тъй, ето ви ръката ми, стиснете я здраво! От тоз миг нататък да няма вече между нас ни свади, ни кавги.

Тъй като дребосъкът държеше вече десницата му, при последните думи Сивият му подаде и лявата си ръка. Словакът я улови, погледна го приятелски в засмяното лице и каза:

— Аз сме изцяло съгласителен. Дружба нашата да бъде вечна и за да стане още по-сърдечната, отколкото казали сте вий, нека тук край трупа хипопотамския сключим побратимство непоколебимото. Заявя аз дружба моята и вий изкажете доверие вашето!

Пфотенхауер издърпа ръцете си, направи замислена физиономия и отговори:

— Не мога да кажа, че имам особено доверие тъкмо в такваз работа. Знайте ли, не е много благочестиво да се побратимяваш с някого край един труп. Такваз дружба трябва да се полее с бира и понеже тук не се намира подобно питие, ще почакаме още малко, докато отидем заедно в Бавария. Там всичко ще мине леко и весело.

— Туй сме бил възглед много правилен — съгласи се дребосъкът. — Побратимство мокрото е по-хубаво от побратимство сухото. Значи още оставаме на „вий“ учтивото, но въпреки туй приятелство могло бъдат съвсем верно и вечностно.

— Естествено! Ще видите какъв приятел мога да бъда, когато стане напечено. Но преди всичко да решим к’во да правим с животното. Оставим ли го тук, крокодилите ще се нахвърлят върху него.

— Нека Щефан го пази — отговори Шварц, — а ние ще се върнем в лагера, за да изпратим хора. Утринната ни разходка и без друго свърши.

— Да. Вече се съмна и междувременно сигурно всички са се събудили. Мисля, че Щефан няма да допусне някой да му отмъкне бехемота.

— Аз ли? — веднага кипна словакът. — Туй да не съм обиденост?

— И през ум не ми е минавало! Нали сме приятели и нивга вече няма да се обиждаме.

— Настоятелствам да е тъй! Ако сте вий помислили, че аз оставят ми отмъкнали хипопотам от мен пазения, тогаз не ще и помисля да направят с вас побратимство баварското и мокрото. Аз ще заемал незабавно положение отбранително и вий могли сте отидат със спокойствие доверителното и задушевното.

Той вдигна пушката си, за да зареди изстреляната цев, а двамата немци се отправиха към лагера. Разбира се, те имаха не един и два повода да си поприказват, но за щастие съвсем случайно не се стигна до разговор и благодарение единствено на това обстоятелство Шварц направи едно откритие, което иначе щеше да им се изплъзне. Той вървеше пръв, забил поглед в земята. Не бяха изминали още и половината от пътя, когато внезапно спря, посочи надясно към няколко млади прекършени папратови листа и тихо каза:

— Спрете! Оттук сигурно е минал някой.

— Възможно — отвърна с безразличие Пфотенхауер, но също така тихо.

— Като че гледате много леко на този случай.

— Мислите ли, че заради такваз дреболия трябва да съм обзет от тежки мисли?

— В нашето положение човек трябва да обръща внимание на всичко.

— Сигурно тук е бил някой от нашия лагер.

— Не. Никой от нас не е идвал насам.

— Ам’че тогаз оттук е минало някое животно и е смачкало папратовите листа.

— Нека ги разгледаме.

— Щом ви доставя удоволствие, нямам нищо против. В туй време ще продължа нататък.

— Не, моля ви, драги, почакайте за минутка!

Той се наведе, за да огледа внимателно влажната блатиста земя. Когато отново се изправи, лицето му беше придобило разтревожен израз. Пфотенхауер го забеляза и попита:

— К’во има? К’во видяхте? Физиономията ви хич не ми харесва.

— Тук се е намирал човек и то съвсем наскоро. Бил е бос.

— Не е ли минал още снощи оттук?

— Не, защото в такъв случай по папратовите листа все още щеше да стои росата, а тъй като тя не се вижда по това растение, значи то е било отъпкано след падането й.

— Кой знае кой ли ни е търсил. Хората са забелязали, че липсваме и някой е хукнал подир нас.

— Не е така. Следата не води от лагера насам, а оттук към лагера. Да я проследим, като избягваме всякакъв шум!

Той отново закрачи начело и то бавно, за да не изгуби дирята из очи. А тя водеше точно в посоката, от която неотдавна бяха дошли двамата с Пфотенхауер. Не след дълго следата се отклони наляво, където личеше значително по-ясно. Шварц се спря, посочи към отпечатъците и прошепна на своя спътник:

— Въпросният човек е доста глупав. Дотук е вървял почти изцяло по нашите следи и би трябвало да знае, че двама души са се отдалечили от лагера. И че когато двамата се върнат, непременно ще забележат ясната диря, оставена от него.

— Може все пак да е от нашите хора, тъй че да няма никакъв повод да е толкова предпазлив.

— Ако беше така, той щеше да напусне лагера, за да ни търси и щеше да проследи дирята ни. А щеше и да вика. Но понеже не с станало нищо подобно, ние съвсем сигурно си имаме работа с чужд човек и трябва да сме предпазливи. Взирайте се внимателно напред, за да го открием преди той да ни е забелязал.

Те също се отбиха вляво. Тази нова посока несъмнено щеше да ги преведе между бивака и врязалия се дълбоко в сушата залив на блатото. Тук още вечерта местата между храстите бяха изпогазени, едно обстоятелство, което несъмнено много утежняваше търсенето на новата следа, а то и без друго едва се различаваше. Ето защо Шварц закрачи напред колкото можеше по-бързо, за да догони непознатия още преди да стигне до лагера.

Постепенно тръстиката остана назад. Появиха се дървета, които растяха доста далеч едно от друго, а влажната хумусна почва бе покрита с меки и гъсти горски лишеи, където бяха останали дълбоки отпечатъци от човешки крака. Двамата се придвижваха от едно дърво до друго, търсейки прикритие зад стволовете им. Тъкмо Шварц се накани да излезе иззад един лубахн, по-широк от човешко тяло, за да достигне с няколко бързи скока следващото дърво, когато баварецът го хвана отзад за дрехата и припряно му прошепна:

 

 

— Стойте тук! Ей сега зърнах онзи тип.

— Къде? — тихо попита Шварц, като бързо пак се скри зад дървото.

— Възможно е да съм се заблудил, но не ми се вярва. Пребройте шест дървета направо. Там от дясната страна пак расте един лубахн, който е кажи-речи по-дебел от тоя тук, дето сме ние. Точно там нещо помръдна и мисля, че е онзи обесник, дето го търсим.

Шварц погледна към споменатата посока. Зрението му беше по-остро и по-тренирано от зрението на Пфотенхауер. Той видя не само дървото, но и човека, застанал до него.

— Прав сте — пошушна той на спътника си. — Там има някой.

— Кой ли е той?

— Не знам. Във всеки случай не е от нашите хора. Носи някаква наметка от маймунски кожи със съвсем същия цвят като стволите на дърветата и затова не е лесно да го различиш от лубахна.

— Защо стои там? Що не продължава?

— Може би е доловил откъм бивака някакъв шум, който го е накарал да бъде предпазлив. Несъмнено се кани тайно да се промъкне до там. Вероятно не е сам.

— К’во ще правим сега? Ще го застреляме ли?

— В никакъв случай.

— Но ако ни види, ще избяга и ще останем с празни ръце!

— Нека ни види, или по-скоро нека види не мен, а вас!

— Туй ще е навярно най-голямата възможна глупост.

— Не е. Това е военна хитрост. Речем ли сега да се промъкнем до него, той ще ни чуе, защото, както изглежда, тъкмо в този момент у него са се зародили подозрения. Тръгнете тихо и незабележимо наляво и след като го изпреварите, свърнете под прав ъгъл надясно, давайки си вид, че сте се насочил към бивака. При това положение той ще се озове между вас и мен. Ще направите така, че непременно да ви види, но се преструвайте, сякаш изобщо не го забелязвате. И когато минавате близо край него, той сигурно ще насочи цялото си внимание към вас и няма да ме усети, преди да съм го стиснал за гърлото.

— Хм-м, таз мисъл не е никак лоша. Само го дръжте по-здраво, та да не ви офейка!

— Не се безпокойте. Впрочем, щом го заловя, ще ви повикам. Бързо ще се притечете и двамата все ще успеем да се справим с един чернокож. А сега побързайте, преди да е продължил по-нататък!

Пфотенхауер безшумно се втурна в указаната посока.

Щом го изгуби от поглед, Шварц започна да наблюдава непознатия. Не след дълго чернокожият направи бързо движение, сякаш се стресна от някакъв подозрителен шум, и приклекна зад дървото, като предпазливо взе да наднича иззад него, защото беше забелязал Пфотенхауер. Подходящият момент за Шварц настъпи. Колкото можеше по-бързо той се запромъква от дърво на дърво, докато стигна на няколко крачки от ствола, зад който се беше притаил непознатият. От него не се виждаше абсолютно нищо, защото бе наметнал през глава дългата си дреха, за да се слее напълно с околните предмети. Тъкмо в този момент, сякаш изцяло потънал в мислите си, Пфотенхауер бавно премина край прикрилия се човек и то толкова наблизо, че Шварц можа добре да го види. Бащата на четирите очи имаше възможност още в същия миг да връхлети и сграбчи непознатия, но предпочете да изчака, докато той отново се изправи. Това стана съвсем скоро. Шварц направи два скока, стисна го за гърлото, събори го на земята и го притисна. Човекът успя да издаде вик, обърна глава към нападателя си и положи отчаяни усилия да се освободи.

Шварц за малко щеше да го изпусне в мига, когато зърна лицето му, защото дясната му половина заедно с целия нос липсваха. Всичко това, както и кръвясалите от напрежение очи, излъчващи голяма уплаха, му придаваше ужасяващ вид. Но този човек не беше негър. Тесните му устни и слънчевият загар на здравата половина от лицето му го доказваха. Беше гологлав, косата му бе изцяло обръсната, а темето му имаше същия тъмен загар като лицето. Трудно бе да се определи възрастта му, но можеше да се предположи, че никак не е млад. До него лежеше боздуган от много кораво дърво, чиято топка бе обкована с къси, яки шипове. Освен боздугана единственото оръжие, с което разполагаше, бе един нож, затъкнат под набедрената му престилка.

Викът, издаден от този човек, накара Пфотенхауер да се втурне към двамата. С негова помощ Шварц успя да върже ръцете на пленника на гърба.

До този момент никой не беше продумал нито дума. Сега обаче Шварц попита на арабски:

— Кой си ти и защо дебнеш наоколо?

Човекът огледа двамата с мрачен поглед и едва след това отговори на същия език:

— Ами вие кои сте и защо ме нападнахте?

— Защото един приятел ще дойде открито при нас, тъй че сме принудени да те смятаме за враг.

— Че къде е вашият лагер?

— Тук край Блатото на хипопотамите.

— От тази страна ли?

— Да.

— Тогава не сте ли от онези ловци на роби, които са се разположили да бивакуват точно на това място?

— Не сме. А сега отговаряй на моите въпроси! Кого или какво търсиш тук?

— Идвам да закупя животни и други неща.

— Аха, значи ти си човекът, когото фелдфебелът очакваше днес рано сутринта?

— Да.

— Защо се приближаваш толкова потайно?

— От предпазливост. Исках да се убедя дали фелдфебелът не ме е излъгал. Както научавам, ти го познаваш и все пак казваш, че не си от неговите хора. Как да го разбирам?

— Ние сме тръгнали на поход за отмъщение срещу ловците на роби и пленихме фелдфебела заедно с целия му отряд.

— Значи всичко каквото е имал е преминало във ваши ръце, а?

— Да. Но въпреки това ти ще постигнеш целта си, защото нямам нищо против да сключа същата сделка с теб.

Останалата здрава половина от лицето на пленника грозно се изкриви от гняв и човекът отговори:

— Аллах да те прокълне! Ти ме изпревари, но няма да задържиш плячката задълго. Незабавно ме освободи, защото иначе ти и хората ти ще отидете в пъкъла още днес, когато слънцето застане в най-високата си точка на небето!

— И кой ще ни отвори вратите за ада?

— Моите войни, които с цялата си мощ ще ви връхлетят, ако в най-скоро време не се върна при тях.

— И колко са на брой?

— Аз заповядвам на повече мъже, отколкото пръсти имат твоите хора на ръцете и краката си.

— Значи девет пъти повече! А ти знаеш ли колко войници се намират под моите заповеди?

— Изобщо не ми трябва да знам, мога да предположа. И тъй, пусни ме да си вървя, иначе всички сте загубени.

— Какво ще направиш, ако ти изпълня желанието?

— Това не е желание, а заповед и ти трябва да й се подчиниш. После ще разделя с теб плячката, която си взел от фелдфебела.

— Хм-м! — усмихна се Шварц. — Къде се намират твоите хора?

— Неколцина от тях са съвсем наблизо. Оставих ги да ме чакат и се отправих да разузная какво става в лагера. Не се ли завърна в най-скоро време, те ще побързат да пресрещнат главния отряд, който идва насам, и да го уведомят, че съм попаднал в плен на враговете. След това нито Аллах, нито аз ще се смилим над вас.

— Ти говориш с тона на емир, под чиито заповеди има хиляди воини. Проявяваш непредпазливост, защото разгневиш ли ме, не аз, а ти ще си загубен. Криеш от мен броя на твоите хора, но аз ще ти покажа най-открито с колко войници разполагаме. Стани и ме последвай!

Шварц изрече тази подкана, защото току-що откъм водата прозвуча силен заповеднически глас и не му беше трудно да предположи, че корабите пристигат. Той помогна на пленника да се изправи и го поведе към брега, последван естествено от Пфотенхауер. Там потърси такова място, откъдето се откриваше свободен изглед към водната шир и разбра, че не се е излъгал. Виждаха се приближаващите се кораби, теглени от лодките и гонени от попътния утринен вятър. Лодките бяха пълни с гребци, а палубите на големите плавателни съдове гъмжаха от хора.

— Аллах акбар! Толкова много кораби! — смаяно възкликна човекът. — Какви са тези многолюдни екипажи и какво мислят да правят тук?

— Ще унищожат воините ти веднага щом се появят. А сега си направи сметка кой ще отиде в ада, ние или вие.

— Та това е истинска флотилия и цяла армия от войници!

— Ела да отидем малко по-нататък! Ще ти покажа и други хора.

Той го улови за ръката и го задърпа към бивака. Когато прекосиха храсталаците, излизайки на открито, човекът забеляза неочаквано големия брой на присъстващите и извика:

— Та тук наистина се събира цяла армия! Господарю, да не си решил да завладееш Судан?

— Не, искам само да накажа Абу ал Мот.

— Абу ал Мот? — побърза да попита непознатият. — Нямаш ли и друга цел?

— Не.

— Няма ли да нападнеш селата на негрите бонго?

— Не. Искам само да обезвредя Абу ал Мот. След това веднага се оттегляме.

— Ще ми се закълнеш ли?

— Да.

— В твоите прадеди и в твоята брада?

— С удоволствие и то веднага.

— Тогава нека Аллах те благослови и след време ти отреди най-мекото и удобно място на седмото от своите небеса! Ако ръцете ми не бяха вързани, щях да те прегърна и да те помоля да ме смяташ за свой приятел и съюзник.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно, господарю. Серибите са истински пъклени места за клетите жители на тази страна, а Абу ал Мот е най-големият сатана в човешки образ! Никой досега не е имал силата или смелостта да се опълчи срещу него, така че той е оковал във вериги цялата страна. Взема всичко каквото си пожелае сърцето му. Всеки трябва да му се подчинява, а който откаже, е загубен, защото или ще бъде убит или отвлечен в робство. Сега обаче, когато е дошъл един такъв емир с толкова голяма сила, непременно ще изчезне всякакъв страх и аз ти предлагам моите услуги и воини, за да се бием заедно срещу Абу ал Мот.

Той говореше с въодушевление, а лявата половина на лицето му сияеше от радост. Това не беше преструвка, не беше добре изиграна роля и все пак Шварц отговори следното:

— Значи ти не си приятелски настроен към Абу ал Мот, така ли?

— О, не, мразя го!

— Но въпреки това идваш да търгуваш с неговия фелдфебел.

 

— Да търгувам ли? — изсмя се зловещо човекът. — Да, канех се да търгувам, но не тъй, както си мислеше фелдфебелът. Не съм донесъл нищо за размяна. Исках да нападна тези кучета и да ги избия. Ето защо се разгневих, когато чух, че заедно с имуществото си те са ти паднали вече в ръцете. Но сега можеш да задържиш всичко. Отстъпвам ти го от сърце. Само ми кажи къде се намира Абу ал Мот. Положението му хич не е тъй добро както преди, защото фелдфебелът му е изменил. Единствено това ми придаде куража да превърна обещаната сделка във враждебно нападение.

— Как ти е името?

— Абу ад Дабух[7], понеже обикновено се бия само с боздуган и досега никой не ме е побеждавал с това оръжие.

— А колко души си повел?

— Двеста.

— Нима са ти нужни толкова много, за да нападнеш петдесетина ловци на роби?

— Само за нападението не, господарю, защото не сме страхливци. Но за отвеждането на животните са необходими много хора, а всичко трябва да стане възможно по-бързо и всяка следа да бъде незабавно заличена, тъй като Абу ал Мот не бива да разбере какво се е случило тук, край блатото. Фелдфебелът, хората му и всичко друго трябва да изчезне безследно, а за да свършим тази работа четиристотин ръце съвсем не са твърде много. Ще ми се довериш ли? Кажи ми какво си решил!

Шварц развърза въжетата му и отговори:

— Връщам ти свободата. Разбера ли, че всичко е така, както ми каза, ще станеш мой съюзник и ще бъдеш до мен, когато победеният Абу ал Мот лежи в прахта пред краката ми.

— Господарю, казах ти истината. Позволи ми да доведа моите придружители, за да може един от тях да препусне обратно и да извести на воините ми какви промени са настъпили!

— Има време. Говориш за препускане. Хората ти коне ли яздят?

— Не коне, а камили. Доведох също и товарни камили, предназначени да носят плячката, която мислехме да заграбим тук.

— Ще получите част от нея. Радвам се, че имаш толкова много камили, защото те ще ни помогнат да ускорим нашия поход.

— Накъде ще се отправите?

— Към Омбула в земите на беландите. Абд ал Мот е отишъл там, разрушил е селото, избил е ненужните му хора, а по-яките е отвлякъл в робство.

Бащата на боздугана остана няколко мига като окаменял. После буквално изкрещя:

— Дано Аллах го предотврати, защото сме съюзници с беландите и там имаме роднини!

— Аллах не го е предотвратил, а вече е станало.

— Сигурен ли си?

— Да. Снощи тук пристигна един пратеник, за да го съобщи на другите ловци на роби. Абд ал Мот се кани да залови още роби, а Абу ал Мот е на път към него.

— Господарю, нека тогава тръгнем час по-скоро да избием тези песове! Вече сме достатъчно могъщи, за да се справим с тях.

— Още днес ще започнем похода. А сега ела с мен при другите да обсъдим останалото.

Те бяха застанали край първите храсталаци, но след тези думи веднага се отправиха към центъра на бивака, където хората на фелдфебела все още седяха или лежаха вързани на земята. Щом фелдфебелът видя Бащата на боздугана, възкликна:

— Шейхът, когото очаквахме! Това е добре, защото той сигурно ще се застъпи за нас.

Но шейхът здравата го изрита и отговори:

— Мълчи, о, потомък на краставо псе! Напълно сте си заслужили участта. Ако този чуждоземен емир не ви беше пленил, аз щях да ви смачкам. Дано отидете в геената и горите в огъня, който причинява вечни болки, но никога не убива!

Всички присъстващи бяха отправили погледи към шейха, но никой от тях не го гледаше с такива очи и с такъв израз на лицето като Абд ас Сир, Синът на тайната. Той седеше настрана заедно със Сина на верността, но щом съзря непознатия, веднага скочи на крака и вече не свали погледа си от него.

— Какво ти е? Кой е той? Познаваш ли го? — попита Бен Уафа.

— Аз… аз… да, сигурно го познавам — отвърна Абд ас Сир, а очите му се разширяваха все повече и повече.

— Е, кой е той?

— Не… не… не знам.

— Щом го познаваш, трябва да знаеш кой е!

— Аз… аз не мога да си спомня.

Той хвана главата си с две ръце, сякаш вярваше, че с този жест ще помогне на паметта си, ала напразно. Взе да се разхожда насам-натам, да говори сам на себе си, започна да образува различни имена от отделни срички, после отново приклекна до Бен Уафа, накратко, държеше се като човек, на когото, както обикновено обичаме да казваме, думата му е на езика, но не може да я изрече. Най-накрая той даже легна на земята и пръстите му задълбаха дупки, сякаш търсеното име можеше да бъде изровено, заудря и зарита с крака, но пак не постигна никакъв резултат.

Междувременно Шварц и Пфотенхауер разказаха на шейха каквото бе необходимо да знае, за да го запознаят с настоящето положение. Той научи кои са двамата, но много неща, ако не и повечето не бе в състояние да си обясни. Схвана само това, че с Абу ал Мот е свършено, че той ще бъде заловен и после предаден на всяващия страх и ужас Баща на петстотинте от Фашода. Всичко това предизвика неговия възторг и ако хората му бяха вече тук, той с голяма радост незабавно би тръгнал на път.

— Достатъчно многобройни сме, за да бъдем сигурни в успеха си — отбеляза Шварц. — Но за съжаление не съм уверен, че можем да разчитаме на нухрите. Взема ли ги с мен винаги мога да очаквам да преминат на страната на Абу ал Мот. А оставя ли ги тук, ще трябва да отделя за тях много пазачи, от които не мога току-така да се лиша.

— Ако само това те тревожи, ще ти помогна — отговори шейхът.

— Как?

— С хатиба[8] на моето племе. Аллах му е дал способността да държи въодушевяващи речи, тъй че и най-коравосърдечните хора не са в състояние да му устоят. Когато нещо го прихване или бъде осенен свише, той ни напуска и тръгва на път, като стига чак до земите на шилюките. Много добре познава нухрите и знае как да им говори. Разреши му да се качи на корабите и да им държи проповед. Можеш да бъдеш сигурен, че след това те ще горят от нетърпение да пролеят кръвта си в битка срещу Абу ал Мот.

— Ще опитаме. А сега да отидем при твоите хора и да изпратим един вестоносец при останалите, който да им каже, че трябва да побързат.

Когато Шварц и шейхът пресичаха свободното място в средата на лагера, те минаха покрай Абд ас Сир. Той все още продължаваше да се държи твърде странно и двамата доловиха думите, които младежът мърмореше като на себе си:

— Абу… Абу… Абу ан… ан… ан… о, Аллах, помогни ми да се сетя!

— Какво му е на този младеж? — попита шейхът — Да не би да е умопобъркан?

— Не е. Но произходът му тъне в пълна неизвестност и съвсем доскоро той нямаше почти никаква надежда да разреши тази загадка. Може би тъкмо в този момент размисля над нещо, което все още не му е ясно.

Те продължиха нататък. Наблизо до лагера, недалеч от мястото, откъдето Йозеф Шварц и Ловецът на слонове бяха наблюдавали бивакуващите ловци на роби, между храсталаците стояха трима ездачи на камили. При тях имаше и още едно животно. Това беше камилата на шейха. Бащата на боздугана отиде при тях заедно с Шварц, за да изпрати един от войните като вестоносец и да отведе останалите в лагера. Той изговаряше всяка дума така, че Шварц да може ясно да я чуе и сам да се убеди, че новият му съюзник наистина има честни намерения.

Хората на шейха не бяха малко учудени от това, че вместо планираното нападение тук беше сключен съюз. Но след кратките думи на предводителя си, от които разбраха най-важното, те изпаднаха в голямо въодушевление от предстоящото приключение. Пратеникът препусна, а останалите се отправиха с камилите си към лагера.

А там Абд ас Сир все още си блъскаше главата над търсеното от него име, което все му се изплъзваше. Отново и отново започваше с Абу… Абу… ан…, но не можеше да намери продължението му. По едно време младият му приятел, ниям-ниямът, се обади:

— Не си ли спомняш вече къде си го виждал?

— Не.

— Тогава няма никакъв смисъл да се напрягаш за името му.

— О, има! Сетя ли се името му, веднага ще ми дойде на ум и мястото, където съм се запознал с него. Изпитвам неясното чувство, че този човек може да ми направи голяма услуга.

— Тогава продължавай да напрягаш паметта си! Аллах сигурно ще те наведе на вярна мисъл. И аз ще се помъча да стигна до някакъв резултат.

— Ти ли? Че как можеш да намериш нещо, което самият аз напразно търся?

— Ако Аллах пожелае, аз ще го намеря по-лесно и по-бързо от теб. Ето че вече се връщат и водят двама други ездачи. На твое място аз бих попитал човека за името му.

— Да, и на мен ми мина през ума. Но толкова често хората си сменят имената. Все пак ще направя един опит.

Младежът се изправи, пристъпи няколко крачки напред и когато Шварц и шейхът се канеха да минат край него, той попита Бащата на боздугана:

— Господарю, би ли ми казал името си? Все още съм млад и всъщност би трябвало да почакам, докато ме заговори по-възрастният. Но Аллах ще те възнагради, ако ми изпълниш молбата.

— Добре, ще ти го кажа — отговори шейхът. — Наричат ме Абу ад Дабух.

След като му благодари, Абд ас Сир се обърна към своя приятел и разочаровано му каза:

— Не е това името, което имам предвид.

— Значи той не е търсеният от теб човек — обади се Бен Уафа.

— Съвсем сигурно е той. Това половин лице съм го виждал вече някъде и то преди раните му да заздравеят. По онова време трябва да съм бил малко хлапе.

— При нас няма такъв обичай, но нали хората, които говорят арабски, избират имената си според притежаваните качества и белези на хората?

— Да, често става така.

— Е, ами тогава знаеш ли как бих нарекъл този човек?

— Как?

— Абу ан Нухс ал Уиш[9].

При тези думи Сина на тайната плесна с ръце и извика:

— Хамдулиллях, намерих го, намерих го! Да, ти беше прав. Аллах ти го каза първо на теб. Ти нарече този човек Баща на половината лице, но по онова време името му още не беше толкова дълго, казваше се само Абу ан Нухс, Баща на половината. Спомних си, спомних си! Хвала на Аллах и на всичките пророци!

— Радвам се, че можах да ти помогна, но сети ли се и къде си чул това име и следователно къде си видял човека?

— Да, вече знам, вече знам. Той дойде в нашата шатра целият облян в кърви, а майка ми почисти и превърза раните му. После той лежа при нас дълго, дълго време болен. Често ме вземаше при себе си на постелята и много обичаше да бъбри с мен. Голям шегобиец беше и все ме караше да го наричам Баща на половината, защото му бе останало само половината лице. Тази история, също както и всичко друго, се беше напълно заличила от паметта ми и сега си я припомних едва след като го видях. О, Аллах, Аллах, ще мога да си поговоря с него за моето родно място и за майка ми!

— Ако действително е той!

— Той е, той е, ще отида при него. Не е възможно да е друг освен Абу ан Нухс. Отивам при него!

Младежът се канеше да се отдалечи, но се оказа, че не е необходимо. Хората наоколо бяха чули думите му. И шейхът ги беше доловил. Той се приближи и попита:

— Чух, че изрече името Абу ан Нухс. Кого имаш предвид?

— Теб, господарю — отговори Синът на тайната. — Това не е ли твоето име?

— Не е, но преди време така ме наричаше на шега едно малко момче, което често седеше при мен и с присъствието си облекчаваше моите страдания и болки.

— Къде е било това? Кажи ми, о, кажи ми бързо!

Шварц и Пфотенхауер също се бяха приближили, а надойдоха и други хора, за да чуят какъв е този толкова възбуден разговор.

— Това стана в Кенадем, в страната Дар Рунга.

— Кенадем, о, Кенадем! — ликуващо извика Абд ас Сир.

— Нима го знаеш? — попита шейхът.

— Не, но те моля в името на Аллах да ми отговориш и на другите въпроси, макар да съм много по-млад от теб! Как се озова навремето в Кенадем?

— Бях дал обет да посетя гроба на прочутия марабут[10] от Тундзур. Пътят беше дълъг, много дълъг, но аз благополучно достигнах целта си и поднесох молитвите си. После освободен от греховете си тръгнах обратно, ала между езерото Рахат Гарари и Кенадем ние поклонниците бяхме нападнати от разбойнически керван. Неколцина от нас започнаха да се отбраняват. И аз бях сред тях. Бяхме повалени, а аз получих удар от сабя в лицето, който ми отнесе не само носа и бузата, но и половината от брадичката. Аллах взе временно душата ми от тялото, за да ми спести големите болки. Така ме намерил един пътник, който минал по-късно оттам и разбрал, че у мен все още мъждука искрица живот. Той ме отнесъл в Кенадем и там дойдох в съзнание, когато ме превързваха.

— Как се казваше човекът, който те е спасил?

— Той беше Барак ал Кази, емирът на Кенадем.

— А виждал ли си жена му?

— Много, много пъти, защото жените в Кенадем нямат обичая да се забулват пред гостите на своя господар.

— Опиши ми я!

— Защо?

— Опиши ми я, бързо! — настоя младежът кажи-речи със заповеднически глас, без да обърне внимание на неговото „защо?“

— Тя беше блага и милостива като луната, по чиито лъчи на земята се спуска росата, на която дължим плодородието. Всички я обичаха. Емирът беше мрачен и суров човек, но нашите души намериха път една към друга. Той ми бе спасил живота и ние взаимно си пуснахме по малко кръв, за да я изпием в знак на вечно братство. Неговият живот е мой живот, а моята смърт ще означава и за него смърт. Той ме обичаше. Освен мен обичаше и жена си, и детето си, само че къде-къде повече.

— Ти познаваше ли детето му?

— Момчето ли? Да. То беше като дар от Аллах, голяма радост за майка си и надежда за баща си.

— И тази надежда сбъдна ли се?

— Не знам, защото оттогава кракът ми никога повече не е стъпвал в Кенадем.

— Ами емирът, твоят кръвен брат, не те ли е посещавал?

— Не е. Само веднъж преди един месец, когато не съм си бил у дома, идвал някакъв непознат, който се представил за Барак ал Кази, емир на Кенадем, и поискал да говори с мен. Но понеже не ме заварил, той си тръгнал още същия ден. Сигурно става въпрос за някаква грешка, защото неколцина от моите хора твърдят, че в този човек разпознали прочутия ловец на слонове.

— Емирът от Кенадем и ловецът на слонове са едно и също лице.

— Аллах? Нима е възможно!

— Ей сега ще разбереш, че е възможно. Знаеш ли как се е казвал синът на емира?

— Да, и на двата му крака липсваше малкото пръстче. Ето защо му бяха дали името Масуф ат Тмани Сауаби-Илиш — Масуф с осемте пръста на краката.

— Я погледни!

Той събу й му показа първо десния, а после и левия си крак.

— Schu halamr el adschib — какво чудо! И ти имаш само осем пръста! Или да не би да…

Той млъкна, внимателно огледа Сина на тайната и после продължи:

— Твоите черти все още не са се оформили окончателно, за да мога след толкова дълго време да открия в тях прилика с твоя баща или твоята майка, но един вътрешен глас ми нашепва, че ти си синът на моя кръвен брат. Отговори ми, кажи ми дали предчувствието ми ме лъже или не!

— Аз съм, господарю, аз съм момчето, на което разрешаваше да играе с теб и на шега да те нарича Абу ан Нухс. Досега не знаех кой съм. Едва в последно време ми бе дадена възможност да хвърля един поглед в тайната, обгърнала моето родно място. Но след като те познах, вече съм толкова сигурен, че съм синът на онзи емир от Кенадем, сякаш ми го е казал самият пророк.

— Тогава ела да те притисна до сърцето си, сине и наследнико на моя кръвен брат! Един вътрешен глас ми казва, че това си ти, съвсем отделно от напълно убедителните ти думи. Имам чувството като че срещнах самия него. Твоите приятели са и мои приятели, а десницата ми ще ти помага срещу всички твои врагове.

Той хвана ръцете на Сина на тайната и го притегли до гърдите си, за да го целуне. После заедно с него седна на земята и от този миг за двамата околният свят престана да съществува. Което бе съвсем естествено, та те имаха да си кажат и да се питат толкова много неща!

Шварц им обърна гръб и си тръгна, за да ги остави сами, и едва в този момент се сети, че Бащата на единайсетте косъма все още стои сам при убития хипопотам и чака хората, които трябваше да му изпратят. И така немецът с висок глас обяви, че е убит голям и тлъст Хусан ал’ Бахр, което бе посрещнато от асакерите с голямо ликуване. Шварц изпрати Бащата на смеха заедно с неколцина войници да отидат до въпросното място, като им го описа толкова точно, че не беше възможно да се объркат.

Когато стигнаха там, те завариха словака да стои с пушка на рамо при животното. Изпаднал в отвратително настроение, той ги посрещна с думите:

— Да не би да имате в крачолите си тояги, та не можахте да се размърдате по-бързичко! Повече от час стоя край туй чудовище, за да не му позволя отново да оживее. Ако се беше съвзело и избягало, всичките ми молби и упреци нямаше да ми помогнат с добро да го задържа тук. Но не ви ли стига, че го застрелях за вас? Да не би да искате да го метна на гръб и да ви го донеса?

— Какво? Ти ли го застреля? — попита Бащата на смеха.

— Да. Че кой друг? — отвърна гордо дребосъкът.

Ами друг. Вярно че куршумът на твоята Baruhdi er rad[11] е много голям, но все пак не е в състояние да направи такава дупка. Това може да стори само rssas scharmat[12], а аз знам, че единствено Бащата на щъркела има подобни куршуми, значи той е убил животното, а не ти.

Докато войниците, без да обръщат внимание на двамата, се заловиха с дългите си ножове да разрязват хипопотама, дребосъкът се сопна гневно на приятеля си:

— Мълчи! Да не си бил тук? Вярно че устата ти е не по-малка от пастта на това чудовище, ала мозъкът ти е толкоз нищожен, че с него не може да се насити и една нимли[13]. Ти не чу ли трясъка на моята пушка?

— Ние доловихме два изстрела и точно те ни събудиха. Тъй като липсваха Сихди Асуад и Бащата на щъркела, веднага разбрахме, че те двамата са стреляли. А сега искаш да ни метнеш, че си бил ти. Опитай се да пратиш за зелен хайвер някой друг, но не и човек като мен, дето знае имената на всички села и народи, всички градове и хора на земята!

— Я не ми говори за твоите хора и села! Не ми се вярва да ти е известно дори онова селище, където хората са се разбягали от уплаха веднага щом са видели новородената ти физиономия. А аз знам всички езици на света, както и латинските науки. Главата ми можеш да я разгърнеш като книга, където всичко е написано, и поискам ли само, моят ум озарява науките подобно на слънцето, което няма равно на себе си.

— Schu halalk, uskut — ама че дрънканици, я млъкни! — изкрещя като побеснял Бащата на смеха, при което направи такава физиономия, сякаш се разтапяше от блаженство. — Когато моят лик се е появил за пръв път на тази земя, тогава е изпаднало във възторг не само слънцето, а и целият небосклон. Известно ли ти е името ми и знаеш ли кой съм аз? Казвам се хаджи Али бен хаджи Исхак ал Фарези ибн хаджи Отайба л’Ошер бен хаджи Маруан Омар ал Гандези Хафид Якуб абд Аллах ал Санджаки. А твоето име гласи само Ускар Ищван. Е, как може да се мери с моето?

— Разбира се! Твоето дълго име не е нищо друго освен една тения[14], а човек винаги се радва, когато успее да я отстрани заедно с главата и опашката й. Обаче моето име излъчва сила и благозвучие и всеки, който го чуе, се радва на музиката в него. А каквото името, такъв и човекът. Докато ти още спеше и с хъркането си гневеше вселената, аз бях вече на крак, за да се бия с исполина на животинския свят. Я погледни долната му челюст! Виждаш ли тази дупка в кожата? Куршумът ми улучи тук хипопотама с такава сила, че той получи схващане на устата и не успя нито да се помръдне, нито да каже една разумна дума. Единствено благодарение на този мой куршум чудовището отиде при своите прадеди и прароднини. Е, кажи ми тогава вършил ли си някога подобно нещо или можеш ли някога да извършиш!

— Като нищо! — отвържа му Бащата на смеха. — Само извикай някой хипопотам и веднага ще видиш как ще се изплаши от мен.

— Наистина ти вярвам, защото, щом зърне физиономията ти, начаса ще избяга.

 

— Я не говори за лицето ми! — гневно извика хаджията. — Кой друг е виновен за вида му освен ти?

— Аз ли!?

— Да, само ти! Лицето ми беше като една перла на мъжката красота. Чертите му си съперничеха по блясък с началните думи от Корана. Очите ми излъчваха сила и благост, а страните ми грееха като утринната зора. Но всичко това беше преди да те видя. Когато дойде ти и се изпречи пред погледа ми, обзелият ме ужас така разтресе цялото ми тяло, сякаш имаше земетресение, и винаги щом очите ми се спрат на теб, ме обхваща все същият панически страх, който тъй внезапно ме лиши от това въплъщение на всички мои най-големи достойнства. Мога да се надявам на изцеление от страданието си само когато не те виждам повече и завинаги се разделя с теб.

— Тогава си обирай крушите и да не си посмял някога пак да ми се мернеш пред очите! — гневно изкрещя изпадналият от своя страна в ярост дребосък. — Ти си mismahri et tabuht, гвоздеят на моя ковчег, и es sabab kabri, причината, за да отида в гроба. Откакто те познавам, бавно, но сигурно загивам и ядовете, които си имам с теб, разяждат костите на моя живот. Ти уби младостта ми и предварително унищожи дните на старостта ми. Дано за наказание ангелът на Страшния съд набоде с игли кожата ти толкова нагъсто, колкото нагъсто са и космите на пудела!

— А теб дано те обеси на единайсетте косъма на мустаците ти и то точно над онзи комин на ада, от който…

Той не можа да продължи, защото при споменаването на единайсетте косъма словакът изпадна в такава ярост, че повече не бе в състояние да се владее.

— Uskut, dschidd ed dija w’esch schu’ub — мълчи, о, дядо на селата и народите! — процеди през зъби той. — Незабавно ще се запознаеш още по-добре и с мен, и с моите мустаци!

Още докато изричаше тази заплаха, той се нахвърли върху хаджията, да го сграбчи за гърлото. По време на разгорещения словесен двубой двамата бяха променили първоначалните си места. Дребосъкът беше пристъпил напред, а Бащата на смеха бе отстъпил, тъй че в момента стоеше с гръб до самата вода. Той се опита да се изплъзне от нападението и направи скок назад, ала изгуби почва под краката.

— Ja mussabi, rah nirrak — о, нещастие, ще се удавим! — изкрещя арабинът и изчезна във водата, която точно на това място беше доста дълбока.

Той бе съвсем прав, когато се изрази в множествено число, защото приятелят му се озова в същата опасност. Дребосъкът така се беше засилил, че след като другият бързо отстъпи, не успя да се задържи на брега и също падна в блатото. Високо над двамата се вдигнаха водни пръски.

Войниците извикаха от уплаха, сякаш самите те се бяха озовали във водата. В случая те се страхуваха не толкова, че двамата могат да се удавят, колкото от опасността, заплашваща ги от страна на крокодилите, от които блатото гъмжеше. Хората, живеещи по бреговете на Нил, са обикновено сръчни плувци, войниците също бяха такива. Водата сама по себе си не представлява за тях опасност, но трябва много да се пазят от обитаващите я чудовища.

Ето защо в първия момент асакерите не обърнаха внимание на мястото, където изчезнаха двамата приятели, а огледаха цялата видима водна повърхност, за да се уверят дали нейде не се мярка крокодил. И наистина, малко по-надолу, на един малък пясъчен нанос лежаха няколко от тези животни, които надигнаха глави. Крясъците на войниците толкова ги смутиха, че те не се спуснаха във водата. Често се случва такова влечуго да се изплаши от гласовете на много хора дори и когато е гладно.

В този момент дребосъкът изплува на повърхността. Той се чувстваше добре във водата. Първо се заоглежда страхливо за крокодили, а после взе да търси Бащата на смеха. След като не го видя, изплашено извика:

— Ма hai hu. Wain fl jah — няма го тук. Къде ли е?

— Ba’d taht el moi — още е под водата — отговориха му.

— О, Аллах, тогава ще му се свърши въздухът и сигурно ще се удави най-мизерно.

Свадата бе веднага забравена и той се гмурна да търси приятеля си. Само след няколко мига на повърхността се появи Бащата на смеха и извика:

— Къде е Бащата на единайсетте косъма? Не го виждам!

— Пак плува нейде под вода, за да те търси — гласеше отговорът.

— Какъв добряк, какъв приятел, какъв великолепен човек! Заради мен ще си навлече смъртта. Трябва да го последвам!

Той отново се гмурна, а в следващия миг изплува словакът. След като и този път не видя другия, той изкрещя:

— Мъртъв е! Никой човек не може да издържи толкова дълго под водата. Удавил се е, но аз трябва да спася поне трупа му!

— Чакай! — казаха му. — Той току-що се показа и пак се спусна към дъното да те търси.

— Какъв храбрец, колко мил и прекрасен човек! Но не бива да му позволя да се бави толкова, иначе ще го докопат крокодилите.

И той отново изчезна. След малко на доста голямо разстояние една от друга се появиха две глави, от които се стичаше вода. Плюейки, те отърсиха коси и се огледаха. Единият съзря другия и зарадвано извика:

— Наистина ли си ти, приятелю на моята душа, утеха и мир за сърцето ми?

— Да, аз съм, о, наслада за моите очи. С какво блаженство те виждам спасен, о, светлина и топлина на моя живот!

— Тогава ще побързам да те прегърна, о, щастие на моето съществувание!

— И аз ще доплувам до сърцето ти, дарителю на най-блажената радост!

Силно ликувайки, двамата се втурнаха да плуват един срещу друг, за да се прегърнат във водата. После, хванати ръка за ръка, те се отправиха към брега. В мига, когато го достигнаха и излязоха от водата, един от войниците посочи към споменатия нанос и извика:

— Крокодилите са изчезнали. Забелязали са ви и сега идват, за да ви изядат. Отдалечете се по-скоро от блатото!

Няколко бързо приближаващи се бразди във водата доказваха, че той има право. Само след броени секунди животните стигнаха до брега и на повърхността се показаха техните тъмни тъпи муцуни.

— Хамдулиллях, закъсняха. Ти ме спаси! — извика словакът и прегърна с едната си ръка своя приятел.

— Шарафалиллях, да, сметките им излязоха криви! — отвърна му той. — Но не аз спасих теб, а ти мен. Ако не беше ти, сега щях да съм храна на трапезата на тези чудовищни гущери. Дано Аллах ги прокълне!

— Да, дано животът им е къс, а смъртта ужасна. Предците им да изпаднат в забрава, а внуците и поколенията им да бъдат осъдени на вечен глад. Дано болест разяде телата им, а мъката — техните души, докато искрено се покаят и проумеят, че поглъщайки месата на живи хора, вършат грях спрямо повелите на Аллах!

— Те никога няма да се покаят, защото сърцата им са закоравели и ушите им не чуват предупреждаващите ги гласове. Ще продължат греховния си живот и ще отидат да се пържат във вечния огън, без никога да могат истински да изгорят. Но да се радваме, че се отървахме от техните зъби и нека им кажем, че ги презираме и ще ги презираме во веки веков!

По типично ориенталски начин двамата започнаха да обсипват крокодилите с най-обидни ругатни и ги проклеха да попаднат в най-дълбоките бездни на ада. После взаимно си размениха благодарности. Всеки твърдеше, че другият го е спасил и колкото по-разпалена бе преди малко свадата им, толкова по-възторжени бяха уверенията в дружба и приятелство, с които се превъзнасяха един друг. След като тази сцена свърши, те изцедиха дрехите си от водата и се заловиха да помагат на войниците да нарежат на дълги парчета месото и дебелата сланина на хипопотама. После набучиха тези късове на копия и ги отнесоха в лагера, където междувременно бяха запалени няколко огъня, на които щеше да бъде приготвено вкусното печено.

В това време плавателните съдове се приближиха до брега и хвърлиха котва. Когато екипажите им надушиха миризмата на печено месо, изявиха силното желание да им се разреши да слязат на брега, нещо, с което Шварц се съгласи неохотно, защото поне на нухрите той все още им нямаше особена вяра. Но Бащата на половината му даде съвета да спечели привързаността им, като прояви към тях доверие, тъй че и те получиха позволение да слязат от корабите. На войниците обаче бе тайно заповядано внимателно да ги наблюдават, за да не може никой от тях скришом да напусне лагера.

От хипопотама се запасиха с толкова голямо количество месо, че всеки от присъствуващите стотици хора получи по едно солидно парче и възможността да го приготви и изяде, както пожелае. Начинът, по който се извърши всичко това, можеше да даде на някой художник богат материал за цяла папка с живописни битови картини.

Било писано разигралите се весели сцени неочаквано да бъдат прекъснати по един поне в началото неприятен начин. Шварц седеше заедно с Пфотенхауер, с Бащата на половината и Хасаб Мурат. Те ядяха печена хипопотамска сланина, която според Шварц имаше превъзходен вкус.

— Отлична е, нали? — попита Бащата на щъркела. — Нито един месар или колбасар в Германия не може да ти предложи нещо по-хубаво, а тук край Нил знам едно-единствено нещо, дето не само може да се сравнява с нея, но дори е и още по-голям деликатес.

— Какво е то? — попита Шварц.

— Туй е слонско печено, ама трябва да е от точно определено място. И знайте ли кое е то?

— Ял съм месо от слон, но не знам от коя част на тялото му е най-вкусно.

— Тогава трябва да ви кажа. Тук по тез места хич не е изключено да ни срещне някой такъв господин „elephas“ или дори цяло стадо. Удаде ли ни се тогаз добър случай за някой хубав изстрел, ще ви дам практическото доказателство за моето теоретично твърдение. Знайте ли де трябва да бъде улучен слона с куршум, за да падне веднага?

— Да. Там, където започва хоботът от главата.

— Вярно е, макар че с куршуми „дум-дум“ може да го раниш смъртоносно и другаде. Та малко по-надолу от споменатото място човек трябва да си отреже парче от хобота. От него става най-хубавото печено каквото съм ял някога.

Пфотенхауер извъртя очи така, че се показа бялото им, и млясна с език, с което искаше да изрази възможно най-добре страхотния вкус на въпросния деликатес. При това носът му закима толкова енергично, сякаш възнамеряваше да потвърди думите му по най-убедителен начин.

— Слонски хобот? — невярващо попита Шварц. — Мислех, че е твърде жилав.

— О, не. Месото му е крехко като език на северен елен. Но пък и онуй парче от хобота само по себе си не представлява деликатесът в завършения му вид, а трябва да се изпече в подходяща за тази цел мазнина. И туй е мазнината, съдържаща се в клетъчната тъкан на бъбреците, а тя е мазнина ви казвам, к’вато с нищо не можеш я сравни. Как ми се ще още начаса отнейде да вземе да се появи такъв слон, та да ви покажа онуй, дето за съжаление не съм в състояние да опиша!

— Чревоугодник такъв! — усмихна се Шварц. — Наистина започвам да вярвам, че, заради това малко парче хобот ви се иска да дотича цяло стадо слонове. Едно не съвсем безопасно желание!

— Да не би да се страхувате?

— Не. Но помислете си само за бъркотията, която тези животни могат да предизвикат тук!

— Появят ли се спокойно, няма к’во толкоз да се опасяваме. Но ако са раздразнени, може да ни се случи нещо лошо. Знайте ли кое животно наричат „скитник“?

— Да. Това са стари мъжкари, които заради злобата им стадата не искат повече да търпят и след като бъдат изгонени, са принудени да се скитат съвсем сами. Те са извънредно опасни животни. Тежко и горко на човека, който неочаквано се срещне с такъв екземпляр и то в открита и равна местност!

— Да, появи ли се такъв скитник, може да съсипе всичките ни животни. Навярно едно по едно ще ги набучи всички на бивните си. Но най-лошо е да срещнеш такъв звяр тъкмо когато бяга от онези, които са го изгонили от стадото си. Той помита и смачква всичко пред себе си, държи се като обезумял от ярост и тогава дори и най-храбрият стрелец ще постъпи разумно, ако бързо се отдръпне от пътя му и по-добре изобщо повече да не му се мярка пред очите.

— Да не би сам да сте преживял подобна случка?

— Да, наистина, това беше край Бахр Джур. Бях седнал заедно с двама ниям-ниями и дерях кожите на убитите птици. Внезапно земята под нас взе да трепери, разнесе се тътен, сякаш имаше земетресение и… я слушайте! К’во беше туй? Не чухте ли?

Шварц наостри слух и след малко отговори:

— Звучи също като далечен малък водопад. Но наоколо няма никакви водопади!

— Не, туй е съвсем друго нещо. Май че сам повиках злото и ей го на идва. Дано само имаме още време да откараме стадата на сигурно място!

Той скочи на крака, сви длани около устата си като рупор и с надалеч кънтящ глас извика на хората, които пазеха говедата:

— Harisihn, ruh el bakar, b’id b’id ruh. El ifjal, el ifjal! Пазачи, отведете стадата далеч, далеч оттук. Слоновете, слоновете!

Този вик се разнесе из целия бивак. Всички, които седяха, скочила на крака и грабнаха оръжията. Пазачите се втурнаха към животните и с помощта на копията и силни викове ги натириха към равнината в посоката, която им показа Пфотенхауер с двете си ръце и то с движения, наподобяващи крило на вятърна мелница.

Силният шум, доловен от него, се беше разнесъл от ляво, откъм гората, покрила отвъдния бряг на тесния остър залив на блатото. Но в момента той бе заглушен от крясъците на пастирите и виковете на войниците, с които те един друг се окуражаваха. Ала Пфотенхауер се оказа с най-здрави бели дробове.

— Raha, hudu, ja nas, willa nihma maijit — спокойствие, тишина, хора, иначе сме загубени! — прогърмя гласът му над обширната равнина и всички незабавно се подчиниха на заповедта му, което не беше толкова резултат от добра дисциплина, колкото следствие на страха, накарал суданците да млъкнат.

В настъпилата тишина отново доловиха шума и то с удвоена сила. Приличаше на земетресение. Земята сякаш трепереше.

— Aiwa, ifjal, ja Allah — да, това са слонове, о, Боже! — възкликна Бащата на половината.

— Kull kati — цяло стадо! — съгласи се с него Хасаб Мурат. — Какво ще правим? Да отидем ли на безопасно място?

Той се канеше да избяга, обаче Бащата на единайсетте косъма, приближил се заедно с Бащата на смеха, го хвана за ръката, задържа го и каза:

— Щом не се боиш от лова на роби, няма защо да се страхуваш и сега. В сравнение с ловеца на роби слонът е истински ангел.

И обръщайки се към Шварц, той продължи на немски език:

— Го’син докторе, сега вий ще видили, че аз не страхували слона могъществения. Аз ще пратил му куршум от пушка моята право в носа хоботния!

Шварц нямаше време да слуша уверенията му. В подобни случаи изглежда миговете придобиват съвсем други измерения. Откакто Пфотенхауер долови шума, до момента не бяха изминали и две минути, а вече земята затътна и затрепери, както започва да се тресе и слабият зид на някоя къщица при преминаването на тежкотоварни автомобили. В същия миг въздухът бе прорязан от толкова силен и остър звук, който сякаш проехтя едновременно от стотина тромпета. После иззад храсталаците тичешком се появи голиатът на всички четириноги животни. Хоботът му беше високо вдигнат, а малката смешна опашчица бе щръкнала право назад и много приличаше на насочено за отбрана късо копие.

Един от бивните зъби на слона липсваше. Останалият зъб имаше извънредно големи размери и свидетелстваше за голямата възраст на животното, което при холката сигурно бе високо поне четири метра, а дължината му навярно бе с цял метър по-голяма.

С високо вдигнатия хобот, плющящите великански уши и пронизителния тръбен рев слонът представляваше толкова величествена и завладяваща гледка, че суданците бяха обзети от непреодолим ужас. Те захвърлиха оръжията си и побягнаха, за да се изпокрият зад храсти и дървета, като нададоха панически крясъци, привличайки така вниманието на слона.

Изпаднал в ярост от нещо, което все още не можеше да се види, той се носеше напред слепешката, но в този миг спря, за да огледа разкрилото се пред него свободно място. Великанът забеляза бягащите войници, както и малката групичка от останалите на мястото си хора, имали дързостта да му се противопоставят. Той описа с хобота си кръг, после го вдигна високо, готов за удар и се втурна към малцината мъже.

Сред тях бяха европейците, Синът на верността и храбрият Баща на смеха. Всички останали, както и Бащата на половината и Хасаб Мурат бяха изчезнали. Пленените и вързани хора на фелдфебела лежаха заедно с него напълно неподвижно и безмълвно, за да не привлекат вниманието на животното върху себе си.

Но имаше и още един човек, който не избяга — Абд ас Сир, Синът на тайната. Още с появяването на слона младежът се хвърли на земята и вместо да избяга бързо запълзя право срещу него.

— Бягай, в името на Аллаха! — извика му Синът на верността. — Той ще те смачка. Това е „хахджил“.

Тази дума има значение на нехранимайко, негодник, скитник. Следователно заради необузданата му ярост, злоба и коварство това чудовище бе прогонено и отбягвано даже и от себеподобните си.

— Да, хахджил е — потвърди Пфотенхауер. — Вашите куршуми не могат да му направят нищо. А не улуча ли и аз слабото му място, Господ да ни е на помощ!

Мъжете се бяха скупчили близо един до друг, пушките им се насочиха срещу животното. Но вече споменатото място, в което трябваше да се целят, не се виждаше, защото слонът държеше хобота си изправен нагоре като че сам съзнаваше уязвимостта на основата му и искаше да я предпази със самия хобот.

Разбира се, всичко се разигра много по-бързо, отколкото е възможно да бъде разказано. Животното се приближи на не повече от четиридесетина лакътя.

— Разпръснете се и стреляйте отстрани — извика Бащата на щъркела, — така ще имаме по-добра цел.

Той направи няколко скока настрани и другите последваха примера му с изключение на дребничкия словак, който приклекна на едно коляно и насочи дулото на тежкия си катил елфил право към отворената паст на великана.

— Аллах, помогни на куршума ми да проникне в мозъка — извика той, — иначе това добиче ще ме смачка!

Той натисна спусъка и изстрелът му има двоен успех. Бащата на единайсетте косъма бе така ритнат от пушката в главата, че се просна на земята.

— Lisir’rak — сега загазихме! Свършено е с мен! — изкрещя той, без да отмества втренчения си поглед от слона.

Ала хоботът на великана не се спусна да сграбчи или смачка дребничкия стрелец. Той изобщо не се помръдна, дори самият слон остана неподвижен. И това бе втората последица от изстрела. Големият тежък куршум бе накарал животното да спре в най-бързия си бяг. То стоеше на мястото си като парализирано, без да помръдва нито на сантиметър, което, разбира се, трая само броени секунди, но се оказа достатъчно за спасението на словака.

Верният му приятел. Бащата на смеха, видя надвисналата над главата му опасност и му подвикна:

— Бягай! Аз ще го задържа!

Той се втурна няколко крачки напред и изпрати един куршум на животното в дебелата част на хобота му, естествено без да постигне желания резултат. И той, и словакът щяха да загинат, ако през тези кратки секунди Синът на тайната не беше намерил време да изпълни своя замисъл.

Абд ас Сир бе стоял малко встрани и слонът, без да го забележи или без да му обърне внимание, профуча покрай него и после, улучен от куршума на дребосъка, спря на място. Тъкмо в мига, когато Бащата на смеха стреля, Синът на тайната светкавично се изправи на крака, втурна се към един от задните крака на великана, замахна с дългия си нож и му нанесе удар, за да пререже сухожилието. Дали не успя да улучи точно въпросното място или пък ножът му се оказа недостатъчно остър, накратко, намерението му се провали и слонът бързо се извърна да види кой е новият му неприятел.

Но той забеляза не само един, а много повече врагове. До този момент вниманието на всички бе насочено към самотника, но не и към причината за предишния тътнещ шум, от който можеше да се предположи, че се приближава цяло стадо. Старият отшелник беше дръзнал да се приближи до група себеподобни и те го бяха погнали, за да го прогонят надалеч. След като той заобиколи гората край врязалия се навътре залив на блатото, преследвачите му го изгубиха из очи и някоя и друга минута го търсиха наоколо. Ала ето че в този миг и те се появиха иззад последните дървета. Да го зърнат и с ужасяващо тръбене да се втурнат подир него, бе работа само за секунди. Несъмнено тези врагове му се струваха далеч по-страшни от хората, защото той бързо се обърна и панически побягна в предишната си посока, без да си отмъсти за нанесените му рани.

Четириногите му противници бяха дванайсет на брой, едно малко стадо, с което не му бе възможно да мери сили. Несъмнено всички се числяха към едно и също семейство, чийто предводител, стар мъжкар, тичаше начело. Следваха го четири мъжки животни, четири женски и три малки. Разгневени от скитника, те не обърнаха никакво внимание на присъстващите хора, а с тежки стъпки, но и с почти невероятна бързина преминаха край тримата мъже и продължиха преследването — само че не всичките.

Словакът и приятелят му се бяха изплъзнали от „нехранимайкото“, без да бъдат засегнати от краката му. Когато се появи втурналото се напред стадо. Бащата на щъркела извика:

— Оставете мъжкарите да отминат и се целете само в малките! Тогава съвсем сигурно и женските няма да ни избягат.

В същото време той се прицели в горната част от хобота на първия млад слон. Шварц видя това и взе на мушка второто малко. Само секунди след двата изстрела изтрещя и трети, понеже Пфотенхауер незабавно изпразни и втората си цев по третото младо животно. Поради младостта на слоновете куршумите „дум-дум“ проявиха мигновено въздействието си. Двете животни рухнаха на земята с разбити чела. Шварц също беше улучил съвсем точно въпросното място, ала неговият куршум не можеше да има същия светкавичен резултат. Раненият млад слон спря, размаха хобота си насам-натам като махало на стенен часовник, издаде сърцераздирателен болезнен рев и започна да се олюлява, сякаш бе пиян.

— И на този му стига — извика Пфотенхауер. — А сега незабавно да се изпокрием зад по-дебели дървета. Бързо, бързо!

Недоизрекъл още тези думи, той побягна към гората и другите го последваха на часа. Останаха само Абд ас Сир и Бен Уафа, които легнаха на земята и се опитаха да се прикрият в тревата.

— Защо бягаме? — попита Бащата на смеха, когато се озова зад едно дърво недалеч от Пфотенхауер. — Нали победихме!

— Я погледни там надясно, ей ги че вече идват — отговори му немецът. — Бързо зареждайте пушките! Слониците ще искат да отмъстят за своите малки.

Той имаше право. Майките бяха дочули стоновете на малкото, улучено от Шварц, бяха се отказали от преследването и бързо се връщаха. Със силно тръбене те тичаха към въпросното място. Щом го достигнаха, всяка от тях веднага намери своето дете. Майките на убитите започнаха да ги опипват с хоботите си. А майката на смъртно раненото малко докосна няколко пъти раната на любимата си рожба, взе нежно да я гали и застана страна до страна съвсем близо до нея, за да я подкрепя и да не й позволи да падне. Но ласките и усилията на слоницата останаха напразни. Малкото все повече и повече се накланяше и най-сетне се строполи мъртво на земята. Тогава всяка от майките отиде при другите, за да огледа и опипа с хобота си и техните деца. Така те се убедиха, че всички малки са мъртви, вдигнаха високо хоботи и издадоха жални тръбни звуци.

— А сега ще последва отмъщението — обади се Пфотенхауер.

— Вероятно ще ни търсят и открият.

— Имам чувството, като че наистина заслужаваме наказание — отговори Шварц. Та вижте мъката на тези майки! Каква покъртителна сцена. Всеки, който има сърце, сигурно ще ги съжали.

— Е да, ето че пак се проявява немската емоционалност. Човекът е най-лошото от всички хищни животни. Но я погледнете! Виждате ли какво става?

Той посочи към слониците.

— Да. Едната от майките приклекна на задните си крака и затръби още по-жалостиво.

— А ето че рухна и другата. А-а, сещам се! Знайте ли защо падат?

— Да не би Синът на тайната да…

— Да, той е заедно с Бен Уафа. Храбри момчета. Пропълзели са до животните и са използвали ножовете си. Трябва да идем при тях, щото може да се озоват в опасно положение. А не бива да оставяме и клетите животни да страдат твърде дълго.

Двамата младежи се бяха прикрили в тревата толкова добре, че завръщащите се слоници не ги забелязаха. След като животните стигнаха при малките си, момчетата се промъкнаха до тях изотзад, което не бе свързано с кой знае колко голяма опасност, понеже цялото внимание на майките бе насочено към техните рожби. Щом се озоваха на около десетина крачки от тях, Бен Уафа измъкна своя кулбадах, един силно закривен и тежък нож почти с формата на сърп, който е много опасно оръжие, както за нанасяне на удари, тъй и за хвърляне от разстояние, бързо се втурна към първата слоница и с две чевръсти движения преряза сухожилията на задните й крака. После се промъкна до третото животно и му нанесе два парализиращи удара тъкмо в момента, когато втората слоница рухна под ножа на неговия приятел.

Ревящите от болка и ярост слоници се опитаха да се извърнат към мъчителите си и влачейки се, да се придвижат напред и да ги нападнат, ала не бяха в състояние да ги достигнат.

Действително тези мигове будеха жалост и състрадание. За щастие белите бързо се приближиха и с няколко точни изстрела сложиха край на мъките им.

— Тъй, вече не чувстват болки — каза Пфотенхауер, докато отново зареждаше пушката си. — Ама че лов, ама че успех! Шест слона за някакви си петнайсетина минути!

— Всъщност едно съвсем излишно избиване! — отбеляза Шварц.

— Защо?

— Защото изобщо не можем да използваме това огромно количество месо. А нито женските, нито малките имат бивни зъби.

— Аз съм на друго мнение. Може и тъй да стане, че туй месо да ни свърши голяма работа. Та нали не знаеме дали по време на похода ни ще намерим за всички достатъчно храна.

— Ха! По моя преценка всяка слоница има като нищо по четири тона тегло, а всяко младо слонче по тон. Възрастният мъжкар може да тежи шест тона, а понякога и повече. Всичко това прави петнайсет хиляди килограма месо. Е, как ще изядем такова количество най-много за два дни? По-дълго месото не може да се запази.

— Тогаз зле познавате наште суданци. Ще видите само как ще ядат, не, ами направо ще плюскат и ще се тъпчат. Впрочем слонът не се състои изцяло само от месо. Трябва да приспаднем костите и то какви кости! А ако става дума за човечност, тогаз ще е по-добре да умрат няколко слона повече, отколкото да гладуват стотици хора, макар и за кратко време. Впрочем тези животни няма да са последните. Я пак си заредете пушките! Все още далеч не сме си свършили работата.

— Мислите, че ще се появят и други слонове ли?

— Други не, ами същите, дето вече бяха тук. Щом мъжкарите забележат, че госпожите им липсват, ще зарежат скитника и ще се върнат да ги търсят. Слоновете умеят да проследяват дирите на себеподобните си не по-зле, отколкото и хората вършат това.

— Но няма да убиваме повече никой от тях, нали?

— Няма. Наистина жалко за хубавите зъби на мъжките. Бивните на мъжкаря, който тичаше начело на стадото тежат заедно може би към сто и двайсет килограма. Ха, я се огледайте наоколо! След като всичко премина, нашите суданци се осмеляват да се покажат от скривалищата си.

Наистина, щом видяха, че вече не ги заплашва никаква опасност, хората предпазливо започнаха да се измъкват иззад храсталаците и дърветата, подвикваха на другите, намиращи се още по-надалеч и скоро всички се събраха около убитите слонове. Дори и нухрите се появиха до един, което бе ново доказателство, че нямаха никакво намерение да търсят Абу ал Мот или неговите ловци на роби.

Определиха няколко групи, всяка с отделен ръководител, за да нарежат на късове месото на животните. Предвид очакваните огромни порции месо, хората бяха завладени от небивало веселие, което, за съжаление, се оказа твърде краткотрайно, защото едва-що бяха започнали своята работа, когато откъм запад, накъдето пазачите бяха откарали стадата, се разнесе хор от крещящи гласове, към които се присъединиха ревът и мученето на волове и крави.

— Какво ли е това? — попита Шварц. — Дали стадото се е подплашило?

— Възможно е. Нека изчакаме да видим какво ще се окаже — отвърна Пфотенхауер.

Не се наложи да чака дълго. Тъй като орнитологът се намираше сред много хора, те му закриваха гледката към въпросната посока, но това бе само за кратко време, защото със силни крясъци тълпата се пръсна на всички страни.

— Ал Хахджил, ал Хахджил! — проехтя изпълненият със страх вик от многобройни уста и само след няколко секунди не се виждаше вече нито един суданец. Те отново се изпокриха зад храстите и дърветата, където и преди малко бяха потърсили закрила.

Едва след това шепата храбреци, останали на мястото си, получиха възможност свободно да видят какво ставаше на запад. Ревейки от страх, оттам се приближаваше един бик, като тичаше колкото му крака държаха. По петите го преследваше старият слон, който преди малко бе гонен от цялото стадо. Всяка заблуда беше изключена, понеже той лесно можеше да се разпознае по липсата на единия счупен бивен зъб.

— По дяволите, става напечено! — извика Пфотенхауер. — Сега всичко зависи от това, накъде ще се насочи бикът.

— Загубен е — обади се Шварц. — Слонът е два пъти по-бърз.

— Да. Туй говедо идва право къмто нас, но изглежда слонът ще го догони всеки миг. Стойте съвсем спокойно, за да не ни забележи скитникът.

Ето че слонът настигна бика. Вместо да го нападне изотзад, той се изравни с него, заби отстрани бивния си зъб в тялото му и още докато тичаха, го подхвърли във въздуха.

Дочу се тъпият шум от падането на бика върху земята. Въпреки ужасната си рана, той се опита да се изправи на крака, но скитникът се спря и отново го запокити нагоре и то още по-високо от преди. После започна да го тъпче с крака и да му нанася с хобота си толкова мощни удари, че скоро победеното животно се превърна в мека безформена маса.

 

Гневът на „нехранимайкото“ бе предизвикан от враждебно настроените слонове, а при вида на стадото говеда се беше разпалил още повече. Изглежда смъртта на бика не го задоволи и той се огледа за нови жертви. Именно тогава съзря малката неподвижна групичка от хора и се понесе към тях с такава скорост, която не отстъпваше на бързината и на най-добрия състезателен кон.

— Спасявайте се в гората и по дърветата! — изкрещя Пфотенхауер. — При бясното му тичане и дума не може да става за точно прицелване и сигурна стрелба.

Този път краката на иначе толкова безстрашните мъже заработиха с необикновена бързина. Най-дребничкият от тях. Бащата на единайсетте косъма правеше най-големите скокове. Той не тичаше, о, не, той просто летеше напред като изстрелян от тетивата на лък. В същото време викаше на немски:

— Го’син доктор, стреляли по слон, стреляли де, стреляли! Ако слон нас докопа със зъб неговия, тогаз полетим ний във въздух атмосферния и били строшени кокали нашите и всичките! Стреляли бързо, бързо!

Най-близо по петите му го следваше неговият приятел Бащата на смеха. Той правеше лъвски скокове и изрева на един дъх:

— О, Аллах! О, провидение! О, вечност! Сигурно ще ме докопа, слонът, проклетият, неверникът! Дано преди туй пропадне в ада, там, дето е най-дълбоко и има още друга яма, която води още по-надолу!

На суданецът му е съвършено невъзможно да мълчи. Той трябва да говори и да крещи дори когато това безкрайно много му вреди.

Чуваха се и гласовете на Абд ас Сир и Бен Уафа, които може би искаха да накарат слона да свърне в друга посока. Двамата се затичаха надясно, докато животното продължи в права линия точно подир словака и приятеля му. Другите завиха наляво. Те забелязаха, че слонът не е вече по петите им и спряха.

— Да пукна, ако нявга през живота си съм търчал така! — каза Пфотенхауер, поемайки си дълбоко дъх. — Ако бяхме останали на мястото си, куршумите ни хич нищо нямаше да навредят на този звяр, ала ний сичките щяхме да бъдем отъпкани и смачкани. Ей го, де търчи право към гората. Явно е хвърлил око на дребосъка и на дядото на всички градове и народи. Нека побързаме да ги догоним, за да помогнем на двамата!

— Чакайте! — задържа го Шварц. — Да не проявяваме непредпазливост! Не виждате ли, че двамата юнаци току-що се добраха до гората! Там ще намерят сигурно прикритие, тъй че са спасени. Ние обаче само ще се изложим на опасността да ни връхлетят връщащите се мъжкари. Ако искаме да последваме нашите приятели, трябва да го сторим, като заобиколим и внимаваме да не ни видят слоновете. Елате!

В този момент и „скитникът“ стигна до гората. Той се вряза в нея така, сякаш под краката му имаше само трева. При това прегъваше настрани като тръстика или просто пречупваше стволовете на дървета, дебели, колкото мъжко бедро. Бащата на единайсетте косъма дочу зад гърба си силното пращене и пукот на прекършени клони и помисли, че слонът е съвсем близо по петите му, но не посмя да се огледа, а продължи да тича все напред. Но ето че единият му крак се заплете в някакво пълзящо растение и той се просна на земята. Бащата на смеха прелетя покрай него. Тогава дребосъкът бързо се изправи и отново се понесе напред… и за малко да падне в дълбоката вода на блатото, на чийто бряг изведнъж се озова. Наблизо забеляза могъщия ствол на едно дърво. Поглеждайки нагоре, той видя краката на своя приятел. Подскочи нагоре, залови се за най-долния клон, изтегли се на ръце и стъпи върху него. Следващият клон не беше кой знае колко високо. Бащата на единайсетте косъма искаше да продължи още по-нагоре, защото все още не се намираше достатъчно високо и слонът с лекота можеше да го докопа, ала бе принуден да се откаже от намерението си. Дървото беше пострадало от паднал гръм и изгубило короната си. От оцелелите три клона третият бе прекършен така, че бе останало само късо пънче, на което имаше място за един-единствен човек. Точно там се беше настанил хаджията и неволно бе направил такава физиономия, сякаш се намираше на седмото небе на Мохамед, а не в смъртна опасност.

— О, Аллах, какво да сторя! — завайка се дребосъкът. — Ти не можа ли да си избереш някое друго дърво! Всички останали дървета са по-високи и имат повече клони. А тук онзи звяр ще ме откъсне като зряла круша!

— Да не съм те молил да се катериш подир мен! — отвърна му от горе неговият приятел с такава гримаса, като че умираше от смях. — Аз съм на сигурно място. Хоботът му не може да стигне чак до мен.

— Но до мен може! О, Аллах, Аллах, какво да правя! Ей го че идва, вече е тук, тук е!

Обзелият го страх беше колкото голям, толкова и основателен, защото пращенето и шумоленето се разнасяха вече съвсем наблизо.

— Пропълзи по-нататък към края на клона! — посъветва го хаджията. — Той е не по-малко дебел от твоето тяло и стърчи доста навътре над водата. Там чудовището няма как да те достигне. Но побързай, защото вече го виждам!

От по-високото си място той съзря главата на слона, който в този миг обви с хобота си едно изпречило се на пътя му дръвче, изтръгна го от земята заедно с корените и го запокити настрани.

— Да, ще пропълзя, ще пропълзя — ужасено извика дребосъкът. — Това е единственият начин за спасение.

Той започна да лази на четири крака със завидна бързина, докато под тежестта на тялото му клонът се огъна почти до водната повърхност. Там Бащата на единайсетте косъма не можеше да бъде достигнат от слона и едва тогава облекчено въздъхна, но това не трая повече от няколко секунди, защото под него нещо се раздвижи и когато хвърли поглед надолу дребосъкът съзря един хипопотам, който лежеше във водата така, че се подаваха само ноздрите, очите и ушите му.

— Аллах керим — изплашено възкликна човечето. — Alla’ fohk l’ischsch el Husan el bahr. — Боже милостиви. Увиснал съм над леговището на хипопотам!

В същия миг слонът достигна дървото и виковете на Бащата на единайсетте косъма привлякоха вниманието му. Но на първо време животното го остави на спокойствие и се обърна към хаджията, който изкрещя отгоре на приятеля си:

— Дръж се здраво, много здраво, иначе си загубен! Ако този хусан те докопа, ще те направи на каша!

Малките очички на слона хвърлиха злобен поглед към хаджията, животното издаде заплашителен тръбен рев и после проточи хобота си, за да сграбчи своя враг. За щастие не можа да го достигне, защото Бащата на смеха седеше два лакътя по-нависоко и освен това бе присвил крака до тялото си. Полустрахливо-полузлорадо той подвикна надолу:

— Опитвай се, опитвай, о, сине на безчестен баща и племенник на вуйчо, когото си направил за смях! Присмивам се на твоята сила и презирам твоя ум. Качи се горе де, щом искаш да ме хванеш!

Скоро слонът разбра, че усилията му са напразни и обърна поглед към Бащата на единайсетте косъма. Приближи се до самия край на брега и протегна хобот, за да го докопа, но и него не успя да достигне. С голямо задоволство дребосъкът забеляза неуспеха му и подигравателно подвикна:

— Страшно ли ти се иска да ме хванеш, а, баща на хобота и големите уши? Ами че тогава покатери се при мен, за да те погаля! Много ми се ще…

Той не успя да довърши какво толкова много му се искаше, защото слонът бързо взе друго решение, което се оказа съдбоносно за дребосъка. Животното бе проумяло, че трябва да се опита да постигне целта си по съвсем друг начин. Ето защо то обви хобота си около клона и го разтърси с такава сила, че Бащата на единайсетте косъма не можа да се задържи, отхвръкна надалеч и пльосна във водата.

Слонът вложи толкова големи усилия да се докопа до жертвата си, че изгуби равновесие. Предните му крака се плъзнаха по хлъзгавия бряг. Той се опита с хобота да се задържи за клона, ала напразно, защото тялото му бе много тежко. Клонът се счупи и животното падна във водата, която се разплиска нависоко и после го погълна.

Обаче още в следващия миг слонът се появи, тоест най-напред се показа издигнатият му право нагоре хобот и на часа бе сполетян от злощастната си участ. „Скитникът“ бе паднал в блатото недалеч от хипопотама, който бързо се приближи, разтвори огромната си паст, и щом хоботът попадна в нея, шумно я затвори и се гмурна. В продължение на десетина секунди водата вреше и кипеше, вдигаха се високи кървави вълни, а после се появи слонът, но без хобот, тъй като той беше отхапан. От ярост и болки животното издаде направо неописуеми звуци и се огледа за противника си. В този миг само на метър-два от него на повърхността изплува хипопотамът. Слонът замахна с глава и нанасяйки му страшен удар, заби целия си бивен зъб в тялото на бехемота. В следващата секунда и двете животни отново изчезнаха под водата.

По време на тази кратка и ожесточена схватка над водната повърхност изскачаше ту задната част от тялото на слона, ту едната страна на хипопотама. „Скитникът“ не можеше да се отърси от бехемота, а той пък напрягаше всичките си сили, за да задържи врага си под водата и да го удави. Вдигнаха се такива огромни вълни, сред които нависоко пръскаха цели фонтани, че не бе възможно да се следят отделните движения на двете животни.

Докато траеше битката между великаните на животинския свят, останалите обитатели на блатото благоразумно се държаха далеч настрани, което беше цяло щастие за Бащата на единайсетте косъма, отхвръкнал толкова навътре във водата, че ако не бе това благоприятно обстоятелство, крокодилите щяха да го докопат преди още да успее да се добере до брега. Дребосъкът изплува бързо на повърхността и напрегна всички сили час по-скоро да стигне до сушата. След като най-сетне се изкатери по брега, той се извърна и тъй като от него се стичаше вода, размаха юмруци и извика:

— Хамдулиллях, спасен съм! Искахте да ме изядете, но сега нека шейтанът ви разкъса заедно с цялото ви потомство! Елате бързо насам и вижте как се справих със слона и с хипопотама!

Последните му думи бяха отправени към Шварц и Бащата на щъркела, които тъкмо в този момент се приближаваха по брега.

— Да, елате, елате бързо! — извика и хаджията от дървото.

— Изобщо няма нужда ние да ги убиваме, защото сами взаимно ще се изтрепят. Погледнете Бащата на хобота! Мъчи се да изкара хипопотама на сушата, но не може да се освободи от него и ще трябва най-мизерно да се прости с живота си.

Бехемотът беше мъртъв. Под краката на слона имаше вече дъно и пристъпвайки заднешком, той се опитваше да завлече тежкото животно на зъба си до брега. Но въпреки всички положени усилия не му се удаваше да се освободи от него и „скитникът“ не преставаше да реве от ярост, при което от смъртоносната му рана бликаше дебела струя кръв.

— Ето че опасността ни се размина — обади се Пфотенхауер.

— Да сложим най-сетне край на тази история!

Той се прицели с пушката си в слона и натисна спусъка. При първия изстрел животното се олюля, при втория подритна със задните си крака и после падна във водата, която го скри от погледите им. Щом видя това, хаджията само за броени секунди се спусна от дървото.

— Фахрулиллях, слава на Аллах! — ликуващо възкликна той. — Победихме ужасните противници, убихме страшните чудовища. Покрити с позор лежат във водата и трябва да се срамуват от безчестната си смърт. Рухнаха поразени от моята хитрост, надвити от дързостта ми. Всички ще ме хвалят и прославят, когато ядат от месото на тези великани.

— Я мълчи? — обади се Бащата на единайсетте косъма. — Та какво ли направи ти? Покатери се на дървото и изчака, докато животните умрат. Едва след това слезе на земята. Сравниш ли поведението си с моето геройство, незабавно ще трябва хвалебствените ти крясъци да замлъкнат!

— Тъй ли? — попита хаджията и в гнева си направи такава гримаса, сякаш се разтапяше от невиждано блаженство. — Я ми изброй подвизите си де? Ти също избяга на дървото и дори пропълзя чак до самия край на клона. След туй слонът те изтръска във водата и ето че си се изтъпанчил пред мен като мокра кокошка, та чак ми става жал за теб?

— Не дрънкай такива глупости! Нима с моя скок в блатото не подлъгах по най-хитър начин слона и той да влезе във водата, където намери смъртта си? Е, тогаз не съм ли аз човекът, комуто трябва да се припише победата?

Вероятно двамата пак щяха да започнат някоя разпалена свада, но надигналите се наоколо радостни крясъци сложиха край на препирнята им. Разбягалите се от слона хора бяха чули изстрелите и се бяха окуражили. След като се приближиха предпазливо, видяха, че вече няма от какво да се страхуват. Целият бряг гъмжеше от тях. Всички нададоха такива ликуващи викове, че ако и преди бяха напрегнали гърлата си по същия начин, сигурно щяха да обърнат в бяг не само слона, а и всички хипопотами от близката околност. Хората затанцуваха и заскачаха от въодушевление и едва след доста време Шварц и Пфотенхауер успяха да въведат спокойствие и ред сред тълпата.

От корабите донесоха дебели въжета, с чиято помощ, както и с цената на големи усилия, успяха да измъкнат на брега двете животни, за да ги изкормят и разсекат на парчета. Докато една част от хората останаха да се занимават с тази работа, двамата немци заедно с другите се върнаха в лагера, защото се опасяваха, че слоновете пак ще се появят, за да потърсят женските. За щастие предположенията им не се оправдаха.

Малко по-късно един от хората, останали да работят на брега, дойде в лагера и съобщи, че току-що далеч в реката са забелязали някаква лодка, която свърнала и се насочила към блатото. Шварц и Пфотенхауер незабавно се затичаха към брега, последвани от по-близките си спътници. Над блатото и през тесния ръкав, свързващ го с Нил, можеха да хвърлят поглед към неголяма част от реката. Точно оттам с голяма скорост се приближаваше лодка, карана от няколко гребци. Шварц извади бинокъла, за да я разгледа, а после го подаде и на Бащата на щъркела. Още след първия поглед, който й хвърли, орнитологът се обърна към Сина на верността и възбудено му каза:

— Това е лодка на ниямах[15]-ниямите. Какво ли означава появяването й? Вземи бинокъла и я разгледай!

Бея Уафа изпълни тази подкана и след гладко отговори:

— Бойна лодка на нашето племе! Защо и как е попаднала тук? На кормилото й седи Уахафи, най-хитрият воин на моя народ, който е запознат много добре с бреговете на реката чак до езерото Омбай. Когато баща ми изпраща този човек, винаги става въпрос за някакво важно начинание. Страшно съм изненадан от появяването на тази лодка.

— Няма защо да се плашим — обади се Пфотенхауер, — тъй като с този плавателен съд не идват наши врагове. Хората обаче не знаят, че се намираме на това място и щом забележат корабите ни, незабавно ще поемат в обратна посока. Следователно трябва да ги уведомим, че тук ще заварят само приятели.

— Аз ще ги предупредя.

Бен Уафа се затича по левия бряг на блатото и стигна до тесния ръкав, който го свързваше с реката тъкмо в момента, когато лодката минаваше през него. Чуха го как извика нещо на екипажа й. Веднага последваха радостни възгласи и плавателният съд се приближи към сушата. Младежът скочи в лодката и после хората загребаха, за да прекосят блатото. Още отдалече Уахафи, кормчията, разпозна Бащата на щъркела.

— Господарю, колко се радвам, че те виждам — извика му той. — Ние не идваме сами, а ни следват многочислени воини.

— Защо? — попита Пфотенхауер, щом лодката спря до брега и хората стъпиха на сушата.

— При нас дойде един търговец от Метамбо. Преди това той посетил серибата на Абу ал Мот и научил, че в момента ловецът на роби отсъствал, но веднага след завръщането си се канел да ни нападне. Тогава кралят реши да го изпревари. Свика всичките си воини, а мен изпрати напред да разузная какво е положението в серибата.

— От нас можеш да го научиш много по бързо и най-подробно. А къде трябва да отнесеш вестта на краля?

— При малката рекичка, която се влива в Нил над Нирхах. Там той ще се скрие с флотилията си, за да ме чака.

— С колко хора разполага?

— Повел е над пет пъти по сто храбри мъже, разпределени в много лодки.

— Това е добре. Вярно че сме достатъчно силни, но присъедините ли се към нас, нито един враг няма да успее да ни се изплъзне. А за колко време ще стигнете с лодката си оттук до краля?

— За не повече от един ден.

 

— Тогава елате с нас в лагера ни. Имаме да ти разказваме много неща.

Новодошлите се зарадваха извънредно много, че толкова неочаквано се срещнаха със сина на своя крал, а също и със Сина на тайната. Но когато узнаха какво се бе случило, смайването им нямаше граници. Направиха съвещание и решиха, че Уахафи незабавно трябва да се върне при своите и да уведоми краля какво е положението. От мястото, където се намираха, ниямах-ниямите трябваше да тръгнат право към Омбула, за да се срещнат там с Пфотенхауер, Шварц и хората му.

Тъкмо когато Уахафи се канеше да тръгне на път, забелязаха един конник, който бавно се приближаваше от юг. Появяването му бе толкова важно и неочаквано, че Пфотенхауер побърза да насочи далекогледа си към него.

— Бял е — каза той, — и е въоръжен до зъби. Кой ли може да е той! Във всеки случай едва ли е пак вестоносец на Абд ал Мот, тъй като роботърговецът още вчера изпрати един.

Уахафи взе бинокъла, за да хвърли също един поглед. Изглежда се беше научил да си служи с него по време на престоя на Пфотенхауер сред ниям-ниямите. Веднага щом разгледа лицето на ездача, той каза:

— Та това е Дауари, Търсача! Там където отиде, по петите му винаги следват кланета и убийства.

— Значи го познаваш? — попита Шварц.

— Твърде добре. Аз съм единственият човек от моето племе, който го познава. Виждал съм го при негрите моро. Едва си тръгна и се появи керван на роботърговци, за да нападне селото. Той обикаля серибите и познава всички ловци на хора, с които прави какви ли не сделки.

— А той познава ли те?

— Не.

— Тогава остани още малко тук. Изглежда че идва при нас с определена цел. Едва ли самотен пътник ще се осмели да влезе в лагер като нашия.

В поведението на човека не се забелязваше ни най-малката несигурност. Той се насочи право към тях, слезе от коня, поздрави и после попита Шварц:

— Изпращат ме при вас. Нали сте от хората на Абд ал Мот?

— А ти кой си? — осведоми се Шварц, без да отговори на въпроса му.

— Аз съм войник и се натъкнах на кервана с роби, предвождан от Абд ал Мот. Той ме взе на служба и ме изпрати при вас.

— Какво имаш да ни съобщаваш?

— Незабавно трябва да потеглите към планините Гута, където той ще ви чака в клисурата ас Суар.

— Защо се е отправил натам?

— Защото иска да нападне няколко села на племето мундо.

— И кога ще пристигне на онова място?

— Вдругиден. Ако побързате, можете да бъдете там един ден след него.

— Как ти е името?

— Амар бен Суба.

Шварц впи изпитателен поглед в лицето му. Човекът го издържа с усмивка, без да се смути. Чертите му издаваха, че е смелчага, ала не будеха доверие.

— Истината ли казваш? — попита Шварц.

— Да. Защо да те лъжа?

— И все пак лъжеш!

При тези думи човекът измъкна от пояса си пистолет и заплашително отговори:

— Ха си го казал още веднъж, ха съм те застрелял! Не позволявам да ме обиждат!

Ако смяташе, че така ще направи силно впечатление на немеца, той се видя излъган. Шварц изби оръжието от десницата му, изтръгна пушката от лявата му ръка, замахна с нея и с приклада му нанесе такъв удар по главата, че човекът рухна на земята. Само секунди по-късно бе разоръжен и вързан. Оказа се, че от удара е изгубил съзнание само за няколко минути. Щом се съвзе и видя че е вързан, той се развика:

— Така ли се отнасяте към пратениците и доверените хора на вашия предводител? Абд ал Мот сигурно ще ви накаже!

— Мълчи! Не ни разсмивай със заканите си! — отвърна му Шварц. — Ти си лъжец и затова се отнесохме към теб, както подобава. Не си изпратен от Абд ал Мот.

— Май че изобщо не си ме разбрал, а?

— Разбирам те по-добре, отколкото мислиш и подозираш. Ти се нарече Амар бен Суба, но името ти е друго. Ние те познаваме, ти си Дауари, шпионинът на ловците на роби.

— Лъжеш се. Аз съм човекът, за когото вече се представих.

— Господарю, не му вярвай! — намеси се Уахафи. — Той е Дауари, много добре го познавам.

Пленникът му хвърли гневен поглед и отговори:

— Кой си ти, дето твърдиш, че ме познаваш и дръзваш да ме обвиняваш в лъжа? Щом се освободя, ще ти платя за тази обида с ножа!

Той наистина имаше вид на човек, напълно способен да изпълни заканата си. Но Шварц гневно му се сопна:

— Я си дръж езика зад зъбите! Аз знам кой си и какво искаш, и нямам никакво желание да слушам грубостите ти.

— Нищо не знаеш! Всичко е точно така, както ви казах, и ако не се подчините на донесената от мен заповед, ще си имате работа с Абд ал Мот.

— Искаш да кажеш с Абу ал Мот!

— Не, идвам по поръчение на Абд ал Мот.

— Тъй! Ами кога изпрати той предишния си вестоносец?

— Не знам. На мен нищо не ми е казал. Идвал ли е вече някой друг негов човек?

— Да. Ако наистина те беше изпратил Абд ал Мот, той сигурно щеше да ти каже, че само един ден преди това е наредил на свой човек да донесе съвсем друго нареждане. Ти къде се срещна с предводителя на ловците на роби?

— В Омбула.

— Та той изобщо вече не е там.

— Още е там!

— Не е. И ти самият скоро ще го признаеш.

— Нищо не признавам, а мога само да потвърдя, каквото вече казах.

— Е добре, аз пък ще ти докажа, че съм сигурен в моите сведения. Сега ще бъдеш наказан с бастонада, ще те бият по стъпалата на краката, докато признаеш истината.

— Да не си посмял! Отмъщението ми ще бъде страшно!

— Нищожество, ти се осмеляваш да ме заплашваш? Това е такова нахалство, на което незабавно трябва да се отговори с наказание. Кой от вас има опит в бастонадата?

На въпроса му незабавно се отзоваха над двайсет от струпалите се наоколо мъже. От гората отсякоха един по-дебел клон. Дауари лежеше по гръб. Един от хората седна върху тялото му, после вдигна краката му нагоре и ги вързаха за изправения кол, държан от двама мъже. Един друг отряза от храсталаците няколко пръчки, дебели колкото пръст, и започна да шиба голите му стъпала.

Пленникът стисна здраво зъби. Искаше да превъзмогне болките и да не издаде нито звук, ала напразно. Още при третия или четвъртия удар той силно извика, а после крясъците му се превърнаха в животински рев. Скоро той помоли:

— Спрете! Пуснете ме! Всичко ще си призная. Ще кажа истината!

Шварц направи знак да спрат и отвърна:

— Както виждаш, нямам намерение да се оставя да ме заблуждаваш нито пък да търпя грубостта ти. И тъй, отговаряй откровено на въпросите ми, иначе ще те бият, докато ти смъкнат месото от костите! Не си бил в Омбула при Абд ал Мот, нали?

— Не — простена човекът.

— А пътем си срещнал Абу ал Мот с неговите хомри, така ли е?

— Да.

— Той те е изпратил да дойдеш тук с поръчението, което вече чухме.

— Така е.

— С каква цел? Какви намерения има?

Дауари се поколеба да отговори. Затова Шварц продължи:

— Няма защо да размисляш, а отговаряй бързо, иначе подновяваме бастонадата! Знам за какво става въпрос и без да ми кажеш. Абу ал Мот иска да ни подмами в клопка. Истина ли е или не?

Човекът продължаваше да мълчи, впил искрящите си от гняв очи в немеца. С какво удоволствие и радост би повел на гибел и Шварц, и хората, които го измъчваха! Ала суданецът, който го биеше, го шибна два пъти толкова силно, че Дауари изрева от болки и призна следното:

— Спрете, спрете! Да, така е. Трябваше да бъдете подмамени в клисурата ас Суар и там щяха да ви унищожат.

— Кой? Абу ал Мот има само шепа хора. Дали се кани да отиде при Абд ал Мот и да го заведе заедно с неговите ловци на роби до клисурата?

— Да.

— Но той знае че дори и в този случай ще е твърде слаб, за да се мери с нас. Следователно трябва да си осигури и някаква допълнителна помощ. Ето защо предполагам, че е изпратил някой от своите хомри да доведе и други съюзници. Но понеже не може да разчита на негърските племена, му е наредил да отиде до някоя сериба. Признавай!

Дауари отново се поколеба, но след като видя, че суданецът отново замахва да го удари, извика:

— Чакай, така е! Господарю, ти отгатна истината. Аллах те е надарил с голяма проницателност. Абу ал Мот изпрати двама хомри да отидат в серибата Уламбо, чийто собственик е негов приятел.

— Добре! Съветвам те да бъдеш разумен. Намираш се в моя власт и ще разбереш, че не се шегувам. Ти дойде при нас, за да ни предадеш и заслужаваш смърт. И няма да я избегнеш, ако упорито продължаваш да се държиш враждебно към нас. Но откажеш ли се от всичките си коварни замисли, няма да ти се случи нищо лошо, а по-късно ще те пусна да си вървиш.

— Наистина ли? — бързо попита Дауари.

— Да, аз не лъжа като теб.

— Закълни ми се!

— Аз съм християнин и никога не се кълна. Думата ми струва колкото десет клетви. Да не би Абу ал Мот да е разчитал на нухрите, които пленихме?

— Да. Понеже ти ми обеща свободата, ще призная цялата истина. Абу ал Мот предполага, че си придумал нухрите да минат на твоя страна. Аз трябваше да тръгна с вас и по пътя тайно да говоря с тях и да им обещая всичко каквото си пожелаят, само и само да ти изменят и да се съюзят с нас срещу теб.

— Не е съвсем лошо измислено. Само че в сметките си и ти, и той сте забравили, че си имате работа с европейци, а не с глупави негри. Ние щяхме привидно да ти се доверим, но твърде скоро щяхме да разкрием подлите ти кроежи. Вече ти дадох доказателство за това, а и краката ти го почувстваха. Значи по пътя е трябвало да разговаряш с нухрите, а? Но какво разбираш под „по пътя“? Откъде мисли Абу ал Мот, че ще минем?

— Нареди ми да ви придумам на първо време да оставите корабите и да се отправите към клисурата по суша.

— Този поход щеше да трае два дни и през това време наистина можеше да се направи какво ли не срещу нас. Вече знам достатъчно и няма да настоявам за други сведения. Ще останеш вързан, докато вече няма да си в състояние да ни вредиш и тогава ще те пусна на свобода. Ударите, които получи са съвсем заслужени. Моето по-нататъшно отношение към теб ще се определя единствено от поведението ти. Запомни го!

Отнесоха Дауари настрани, където остана сам и нямаше с кого да разговаря. После двамата немци, Бащата на половината, Уахафи, Хасаб Мурат и другите техни верни другари се събраха на кратко съвещание.

Оказа се, че както Уахафи, тъй и Синът на верността и Абд ас Сир много добре познават планините Гута и клисурата ас Суар. Думата „суар“ е множествено число от „сура“. Частицата „ас“ е определителен член. И тъй, името на клисурата ас Суар се превежда като Клисура на сурите, тоест на главите на корана. Уахафи обясни откъде е дошло това име:

— Някога в тази клисура живял един благочестив проповедник на исляма, който искал да убеди чернокожите да почнат да вярват в Аллах, но те не пожелали да го чуят и го убили. Докато умирал, той проклел мястото на своята смърт. Веднага след това всички дървета в клисурата загинали. Потокът пресъхнал. Нито капка роса не падала от небето, а животните избягвали това тъжно място, докато най-сетне дошъл един друг имам и снел проклятието от клисурата. Той засадил толкова палми талеб, колкото са сурите на Корана, тоест сто и четиринайсет, като при всяка от тях повтарял „Hamdulillah issai’ jid eddinji“[16], и гледай ти — те се хванали и пораснали. Оттогава мястото станало свещено и ако Абу ал Мот е решил да ни унищожи там, то намерението му е двойно по-голям грях, който трябва да се накаже. Затуй Аллах ще го предаде в ръцете ни.

— Толкова ли си убеден в това? — попита Шварц.

— Да. Не може да ни се изплъзне. Той изобщо не предполага, че ще пристигнем там преди него. Няма да тръгнем по суша, а ще продължим с корабите.

— Мислиш ли, че така ще се придвижим по-бързо? По суша имаме възможност да поемем в права посока, а по вода сме принудени да следваме всеки завой на Нил. А не забравяй; че ще плаваме и срещу течението.

— Това е вярно, но нима досега не сте теглили корабите с лодки? Имате предостатъчно хора, за да сменяте гребците. Можете да плавате ден и нощ. А тръгнете ли по суша, ще трябва да спирате да си почивате и да спите и така ще загубите ценно време. Освен това Абу ал Мот вярва в успеха на плана си, но понеже не предполага, че ще дойдете по Нил, ще насочи цялото си внимание в съвсем друга посока. Съветвам ви незабавно да тръгнете на път. Абд ас Сир и Бен Уафа са запознати много добре с реката и ще ви служат като лоцмани. Аз обаче веднага ще се върна да уведомя краля. От мястото, където се е разположил с лодките и хората си, той държи в ръцете си серибата Уламбо, от която Абу ал Мот очаква помощ. Ако тамошните ловци на роби решат да изпълнят желанието му и да му се притекат на помощ, ние ще се изпречим на пътя им.

— Невъзможно ни е незабавно да тръгнем, защото се налага да изчакаме воините на Бащата на половината.

— Те ще пристигнат тук преди да е изминал и час — отговори вождът.

— Но нали яздят коне или камили, а ще трябва да се качат на корабите!

— Ами тогава ще оставят животните тук. Та нали и вие не можете да вземете вашите стада и ще трябва да ги поверите на една малка група хора, които ще ни чакат тук, докато се върнем. Ето, я погледни към равнината! Виждаш ли дългата върволица от ездачи? Това са моите воини. Значи не е необходимо да се бавиш дори и споменатия един час.

— Тогава всичко е наред и аз отивам при моята лодка, за да не губя никакво време — обади се Уахафи. — Утре вечер ще ни догоните, а вдругиден още призори можем да се озовем в клисурата ас Суар. Ние се отбихме насам, за да застреляме някакъв дивеч край блатото и после да продължим. Но сега става излишно и едното, и другото, понеже ще вземем от месото на слона и можем да поемем обратно. Дано Аллах бъде с вас и ви пази от всяко нещастие!

Той си тръгна толкова бързо, като че смяташе каквото и да е възражение срещу предложенията си за съвършено невъзможно, но и без друго останалите разбраха, че действително им беше дал най-добрия възможен съвет.

Приближаващите се в момента воини бяха вече уведомени за всичко от вестоносеца, изпратен да ги пресрещне. Ето защо те никак не се учудиха, че вместо фелдфебела и малцината негови подчинени на това място завариха лагер, който гъмжеше от хора. Всички те имаха яки фигури и непокорен характер, а бяха и добре въоръжени. Затова ги посрещнаха с радост и ги поздравиха с добре дошли като съюзници…

Следващия следобед, когато слънцето почти докосваше хоризонта, малката ескадра достигна едно място, където реката правеше остър завой на изток, а от юг в нея се вливаше по-малък приток, чието устие бе все пак твърде широко.

— Това е ръкавът, в който трябва да навлезем, теглени от лодките — каза Абд ас Сир, застанал до Шварц и Пфотенхауер на палубата на първия кораб. — Познавам го, а ми е известно и мястото, където ни очаква кралят на ниям-ниямите.

Но преди още някой да успее да му отговори, нейде отпред се разнесе силен пронизителен вик и същевременно видяха как от устието на притока изскочи една лодка и като стрела се насочи към тях, подир нея се появиха и множество други бойни ладии, образуващи цяла флотилия. На кормилото в първата от тях седеше Уахафи, който с вече споменатия вик даде сигнал на останалите да го последват.

Корабите бяха имали попътен вятър, тъй че можаха да използват платната си, но освен това бяха теглени и от лодки с гребци. Сега към тях се присъединиха и лодките на ниям-ниямите, с чиято помощ бързината им се удвои. Ескадрата навлезе в притока и продължи нагоре срещу течението му, докато достигна друга още по-малка река, вливаща се отстрани, чиято ширина и дълбочина позволяваха на дахабийето да навлезе в устието й. В него изтеглиха на буксир и останалите кораби, след което хвърлиха котва, наредени един подир друг.

Всичко това стана съвсем навреме, тъкмо когато слънцето изчезна зад хоризонта и настъпи толкова краткотрайното здрачаване. И от двете страни на рекичката растяха храсталаци, а зад тях се простираше високостеблена гора от дървета сунут. На левия бряг точно пред хвърлилите котва кораби храстите бяха изсечени с груби остри ножове, за да се отвори място за бивак.

Клоните им бяха използвани за построяването на колиби, подредени в правоъгълник, отворен към реката. Макар че все още не се бе напълно смрачило, в средата му гореше голям огън. Между него и водата се беше насъбрала тълпа от воини, които с радостни приветствени викове размахваха оръжията. Те се бяха струпали около нещо като подиум, издигнат от пръст и клони, върху който седеше мъж, държейки в двете си ръце някакви предмети. Все още не можеше ясно да се различи какво представляваха те.

— Това е кралят на ниям-ниямите — обясни Пфотенхауер, обръщайки се към Шварц. — Той обича да посреща чужденците, седнал върху трон.

— А какво държи в ръце?

— Скиптър и топка с кръст.[17]

— Бре да се не види! Значи също като кралят върху немските карти за скат.[18]

— Да. Чул е от някого, че европейските владетели притежават такива предмети като символи на своята власт и своя сан и затова е наредил и на него да му изработят скиптър и топка с кръст. При всяка аудиенция ги държи в ръце. Да слезем на брега! Той ни очаква.

— А как трябва да го поздравя без да се унижа, но и без да го обидя?

— Като всеки порядъчен немец. Правете същото, каквото правя и аз, и хич няма да се тревожите. Той сносно говори арабски, тъй че разговорът ни няма да ви създаде затруднения.

Те минаха по дъската, спусната от борда към брега, и слязоха на сушата, последвани от обичайните си придружители. Двамата вървяха начело, а подир тях крачеха Хасаб Мурат с Бащата на половината, после идваха Бащата на единайсетте косъма заедно с хаджията и подир тях един до друг следваха Синът на верността и Синът на тайната. Налагаше се другите все още да останат на борда. Само ниям-ниямите спряха лодките си на брега и слязоха на сушата. Те образуваха колкото многобройна, толкова и живописна почетна гвардия, предвождана от Уахафи.

Когато шествието стигна до „трона“, ниям-ниямите застанаха в кръг, а другите изкачиха четирите стъпала, водещи до него. Щом се озоваха горе, без много церемонии Пфотенхауер пристъпи към краля, протегна му десницата си и каза:

— Massik bilchair ja malik. Kif chatrak — добър вечер, о, кралю. Как си?

Кралят сложи скиптъра настрана, хвана и разтърси подадената му ръка и добродушно отвърна:

— Ilhamd’illa bchair. W’int kif halak — слава Богу добре съм. А ти как си?

— B’anzahrak fi chair kamahn. Bischkur afdalak — под твоя поглед и аз се чувствам добре. Благодаря ти! — отговори му Пфотенхауер и посочвайки към Шварц, добави: — Водя ти един мой приятел и го препоръчвам на любовта ти. Той е брат на Асуад, заедно с когото тръгнахме на път от твоето село.

— Уахафи ми е разказвал за него. Той прилича на брат си и както съм чувал, го наричат Abu’l arba ijun — Баща на четирите очи. Той ми е сърдечно добре дошъл.

При тези думи, без да изпуска десницата на Пфотенхауер, кралят остави настрана топката с кръста и подаде на Шварц освободената си вече лява ръка. Сърдечното разтърсване започна отново, прие което, кимайки на словака и приятеля му, добродушният владетел каза:

— Несъмнено това е Бащата на единайсетте косъма, заедно с Бащата на смеха. Уахафи ми е споменавал и за тях и…

— Прости ми, о, кралю! Наистина ме наричат така, както ти каза, но го разрешавам само на най-близките си приятели. Всъщност името ми е Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Хаджи Отайба Абу л’Ошар бен Хаджи Марван Омар ал Гандези Хафид Якуб Абд Аллах ал Санджаки!

— Добре, добре! — усмихна се кралят. — Това име е твърде дълго за езика ми и понеже се смятам също за твой близък приятел, ще те наричам както преди.

 

После му представиха Бащата на половината и Хасаб Мурат и той ги приветства не по-малко дружелюбно. След като размениха първите любезности, той сметна, че вече му е позволено да поздрави своя син Бен Уафа. Прегърна го, сърдечно го целуна, а после притисна до гърдите си и Сина на тайната. Направи го така, както би го сторил всеки немски баща с детето си и с приятеля му. Неговата любов към сина, както и искрената му благосклонност към непознатите си личаха толкова ясно от изражението му, че с това правеше изключително подкупващо впечатление.

Лицето му бе кръгло и пълно, а цветът му тъмнокафяв. Имаше широкоплещеста, не особено висока фигура. Беше облечен с обикновена дреха, доста наподобяваща домашен халат, върху който беше препасана сабя. В момента не носеше друго оръжие. Единственото му украшение представляваше неговата коса, оплетена на множество тънки плитчици, които, изправени нагоре, образуваха нещо като обърната фуния, върху чийто връх бе закрепена препарирана чинка.

Седалката на „трона“ заемаше трите страни на подиума, тъй че на нея имаше място за няколко души. Шварц и Пфотенхауер се настаниха отляво и отдясно на краля, а останалите насядаха от двете им страни. След това двамата немци трябваше да разкажат всичко на владетеля. Той ги изслуша внимателно и мълчаливо, а след като научи и най-малките подробности, каза на Шварц:

— Надявам се, че брат ти е все още жив, а също и Ловецът на слонове. Ако са ги убили, Абу ал Мот и Абд ал Мот ще го изкупят с хилядократни мъки и болки. Обещавам ти. Утре по това време ще знаем как стоят нещата, защото ще стигнем до клисурата ас Суар още преди зазоряване.

— Значи си на мнение, че трябва да тръгнем в поход още сега и да вървим цяла нощ?

— Няма да вървим, а ще плаваме. Тази река минава толкова близо край клисурата, че после ще е необходимо само за половин час да прекосим гората, за да се озовем при целта си.

— Ами какво е положението със серибата Уламбо? Абу ал Мот е изпратил двама души до нея, за да иска помощ.

— Пратениците се върнаха. Изобщо не са се бавили там.

— И какъв е резултатът?

— Не знам. Не пожелаха да ми го кажат.

— Значи си разговарял с тях?

— Да. Заловихме ги. Не исках да ги принуждавам да проговорят, а предпочетох да изчакам пристигането ви. Наредих да ги вържат ей там отзад за дърветата и им оставих двама пазачи. Ако желаете, ще заповядам да ги доведат.

— Направи го и то веднага!

Междувременно бяха запалени още няколко огъня, край които се бяха разположили ниям-ниямите. Тези хора бяха въоръжени с ятагани, лъкове и стрели, с копия и тарамбиши[19]. По заповед на краля един от тях се отдалечи, за да доведе двамата хомри и пазачите им.

Щом се появиха пленниците, Шварц веднага ги позна. Той ясно видя как се изплашиха, когато го забелязаха. Бащата на единайсетте косъма бе обзет от гняв и ги заплаши с юмрук, но сметна че е под достойнството му да ги заговори, а подвикна на Шварц и Пфотенхауер:

— Туй съм хомри проклетите и убийствените. Не позволим ний пак избягали и офейкали. Трябва понесли наказание справедливото и назидателното!

— Не се безпокой, сигурно този път няма да ни се изплъзнат — отговори му Шварц. А после, обръщайки се към хомрите, продължи:

— Виждам, че ме познахте. Участта ви зависи от вашето поведение. Направите ли искрено признание, ще избегнете мъчителната смърт. Какво постигнахте в серибата Уламбо?

Те му хвърлиха мрачни погледи, шепнешком размениха няколко думи помежду си и после единият от тях отговори:

— Не сме били в Уламбо.

— Не лъжи! Много добре знам, че Абу ал Мот ви е изпратил да отидете там.

— Това не е вярно!

— Не те съветвам да ме изкарваш лъжец! Иначе и теб може да те сполети участта на Дауари.

— Дауари ли? — възкликна човекът.

— Да. Въобразили сте си, че ще му повярваме и ще влезем в клопката. Сигурно слънцето ви е изсушило мозъците, та можете да ни смятате за толкова глупави. Наредих да го накажат с бастонада и той ни призна всичко!

— Този пес!

— Ха! Сега го ругаеш, но усетите ли ударите по вашите стъпала, и вие ще станете също тъй откровени.

— Само посмей! Ние сме истински правоверни и сме привърженици на Пророка, а ти не си нищо повече от един християнин!

— Аз не определям поведението си към вас според вярата ви, а според вашите дела. И ако имате намерение да хулите вярата ми, която е по-добра от вашата, е, хулете я, щом искате да получите двойно повече удари.

— Покажи ни Дауари, за да ти повярваме!

— Не виждам никаква необходимост да ви изпълнявам желанието, щом мога чрез бастонадата да ви принудя да ми отговорите, но въпреки всичко ще ви го покажа, защото съм християнин и не обичам насилието.

Той изпрати словака и хаджията да доведат Дауари. Вследствие на получените удари той не бе в състояние да върви и се наложи да бъде носен. Няколко нухри го домъкнаха и го сложиха да седне до хомрите. Те го посрещнаха с презрителни и гневни погледи, а после му обърнаха гръб.

— Аха, значи проявявате високомерие към него, а? — обади се Шварц. — Е, на бърза ръка ще се смирите. Ще признаете ли какво сте се споразумели с хората от серибата?

— Нищо няма да признаем.

— Да видим дали ще удържите на думата си.

С тях се случи същото, което преживя и Дауари предишния ден. Вързаха краката им за копия с голите стъпала нагоре. Още първите удари донесоха желания резултат. Те признаха, че в серибата са им дали отрицателен отговор. Разбира се, това можеше да е и коварна измислица, но Шварц повярва на думите им. Ако бяха получили подкрепления, двамата сигурно нямаше да поемат сами обратно към Абу ал Мот. Отведоха ги настрани заедно с Дауари.

Неколцина от хората на краля много добре знаеха пътя до клисурата ас Суар. При корабите щяха да останат достатъчно ниям-ниями, за да ги охраняват. Наличните лодки можеха да поберат другите воини, ако насядаха в тях малко по-нагъсто от обикновено. Решиха първо да се нахранят и след това да потеглят на път.

Разполагаха с предостатъчно храна. Ниям-ниямите се бяха запасили с провизии, а другите имаха дори в излишък хипопотамско и еленско месо, което все още не се беше развалило. Решиха да вземат със себе си, каквото останеше от него, защото не бе трудно да се предположи, че отвлечените от Абу ал Мот роби сигурно щяха да имат голяма нужда както от храна, така и от вода.

Излишното месо изпекоха на огньовете, понеже така щеше да се запази годно за ядене по-дълго време, отколкото сурово. После кралят избра хората, които трябваше да останат при плавателните съдове. След това подредиха товарите в лодките. Качиха се и екипажите им. За по-голяма сигурност по време на нощното плаване ниям-ниямите бяха приготвили факли, за да осветяват реката. Кралят заедно с най-личните участници в похода се качи в първата лодка, която побираше към четиридесет души. Върху добре подредени камъни на носа й гореше огън. Отблъснаха я от брега и другите ги последваха. Старият фелдфебел и хората му оставиха на корабите. Но Дауари и двамата хомри взеха със себе си, защото предполагаха, че ще им бъдат необходими. Откакто видяха каква огромна сила е потеглила срещу Абу ал Мот, двамата хомри изглеждаха съвсем сломени.

Твърде необикновено бе това плаване сред потъналата в нощния мрак девствена гора. Поне по-едрите представители на животинския свят вече спяха, но в тъмнината се стрелкаха хиляди светулки, а стотици хиляди, дори милиони хапещи мухи и комари летяха около огъня и пламъците на горящите факли, тъй че на човек просто му се струваше, сякаш тези насекоми буквално валят като дъжд.

Кралят седеше до огъня и не обръщаше внимание на тези мъчители. Шварц и Пфотенхауер бяха наметнали върху главите си мрежите против комари. Зад тях се беше настанил словакът и тихо си шушукаше с хаджията. Огънят озаряваше близките брегове и хвърляше несигурна светлина върху тропическата растителност, намерила условия за развитие край реката.

— Знайте ли — обади се Бащата на щъркела, — струва ми се, че се намирам в театър, чийто декори представляват гора, населена с феи и елфи. Вижте само как светлината пропълзява нагоре по палмите, как подскача по короните им! Южната растителност е съвсем различна от нашия северен растителен свят. И все пак родната букова или борова гора ми е хиляди пъти по-скъпа от таз палмова гора. Не е ли тъй?

— Съгласен съм с вас.

— Разбира се! Знам, че разликата е голяма, макар да не съм ботаник. Предпочитам да се занимавам с животинския свят и най-вече с птичия. К’ви птици само намерих тук и препарирах! Направо са разкошни, великолепни и все пак не могат да се сравнят с онези, дето виждаш и чуваш из нашите гори. Та нима тук нейде се долавят птичи песни? Нищо подобно, няма и следа от тях! А у нас мога с часове да лежа в тревата и да слушам славеите… фър-р-р! К’во беше туй? Видяхте ли тоз екземпляр?

С почти безшумни удари на крилете голяма птица с тъмен цвят прелетя точно над горящия огън от десния към левия бряг на реката. Бащата на щъркела изненадано скочи на крака и сочейки с ръка подир изчезналата птица, повтори въпроса си. Тъй като лицето му беше силно осветено, ясно се видя как носът му също се изви наляво, сякаш съвсем независимо от волята на притежателя си и той имаше намерение да проследи полета на птицата.

— Естествено, че го видях — отговори Шварц.

— Ами дали го и познахте?

— Разбира се. Това беше бухал, едно изключително рядко животно за тези места.

— Да, не се среща кой знае колко често. Поне аз не съм го виждал досега. Знайте ли как го наричат местните хора?

— Свидетеля.

— Защо?

— Заради звуците които издава. Крясъкът му прилича на „шухуд“, което е множествено число от „шахид“ — свидетел.

— Правилно! Ами как е латинското му име?

Бащата на единайсетте косъма слушаше този разговор. Думата „латински“ го наелектризира. Той се понадигна от мястото си и за да не го изпревари Шварц, бързо отговори:

— Бухал се казват на латински „бубалус“. Съм го знаел още от време многото и дългото.

Пфотенхауер се обърна към него, позамисли се и попита:

— Тъй ли? Значи „бубалус“ е бухал! Ам’чи тогаз к’во означава латинското „бубо максимус“?

— „Бубо“ съм значел бивол рогатият.

— Бре к’ви познания! Я виж ти! Жалко само, че е точно обратното. „Бубо“ е бухал, а „бубалус“ означава бивол.

— Туй съм не могъл повярват. Сигур вий сте се сбъркали.

— Не, не греша. Та нали тъкмо аз трябва да го знам.

— Не могло да забравят вий?

— Не. Я попитай господин доктора Шварц кой е прав!

Естествено Шварц нямаше как да не даде право на Бащата на щъркела, затова словакът недоволно каза:

— Значи туй съм бил объркване мое незначителното. Глава учената понявга има моментности кога сякаш не си е у дома. Но кат се върне, на часа пак сичко се оправя. Все пак аз учил съм мой латински гимназиалния и познавал област научната с всичките й видове. Аз винаги имал бистра и ясна капуц.

— Капуц ли? — учудено попита Пфотенхауер. — К’во означава пък туй?

— Не знайте ли вий?

— Значението на думата ми е добре известно, но нямам представа к’во искате да кажете.

— Та нали капуц латинското означава глава немската!

— А-а… тъй, тъй! Ами к’во е тогава „капут“?

— Капут значат кепе, качулка. Та туй вий трябвало знаят!

— Аха, трябвало да го знам! Е, драги приятелю, пак обърка нещата. „Капут“ е глава, а под вашето „капуц“ може да се разбира само кепе, боне, качулка.

— К’во, как вий нарекли мен? Драги приятелю? Задържали сте го за себе си! Щом вий бламират латински мой, то аз не бил приятел вашия. Приятел разпознавал се по познание взаимното. Вий отказали съгласие с мен заслуженото, тъй че трябва аз гледат на вас кат на враг противния. Все казват аз бил оня, дето бил в заблуждение обърканото. Аз молят вас не говорили повече латински, щото всяко дете може чули вас и проумели, че вий в живота свой целия не следователствали го правилно!

При този съвет Пфотенхауер избухна в сърдечен смях, което толкова разпали гнева на дребосъка, че той тропна с крак и извика:

— Що са смейте вий и хилите? Разсмивали сте вий над мен, или над сам себе? Щом някой подигравал мен, съм вземал пушка моята и ще съм правил от него труп съвсем мъртвия!

В голямото си раздразнение той наистина взе пушката си и запъна спусъка й.

— Какво? — възкликна Пфотенхауер, който в подобни случаи започваше да говори съвсем правилен немски. — Искате да ме застреляте?

— Да, ще съм ви застрелял съвсем целия. Аз също имал чест в тяло моето!

— Признавам, че е така, но за тази работа изобщо не си заслужава току-така да убиеш човек! Нима искате да застреляте онзи, който с куршума си ви избави от хипопотама, когато бяхте в смъртна опасност?

При тези думи дребосъкът изпусна пушката, плесна се с длани по челото и отговори:

— Сам аз съм бил хипопотам! Гневът мой сегашният съм бил по-голям от хипопотам вчерашния. Вий спасил мен живот моя, а аз искали застрелят вас от яд неблагодарствения. Ето ви ръка моята и моля за извинение лесно простимото!

Той подаде ръка на Бащата на щъркела, а той я стисна и разтърси най-сърдечно. Дребосъкът се бе почувствал сериозно обиден. Фактът, че въпреки това помоли за извинение, показваше колко добро сърце има.

Двамата немци продължиха прекъснатия си разговор съвсем тихо, за да не дадат възможност на Бащата на единайсетте косъма отново да се намеси и да изпадне в гняв. Към полунощ всички, които нямаха работа, легнаха да подремнат, а гребците ги приспаха с монотонния шум на веслата.

Когато гребците събудиха Шварц и Пфотенхауер, все още бе тъмна нощ. Греблата бездействаха, защото лодките бяха стигнали целта си и стояха вързани за дърветата и храстите по брега. Екипажите им слязоха на сушата.

И тук се налагаше да оставят хора, да надзирават плавателните съдове. Допълнително запалиха и други факли. Всеки взе оръжията си и провизиите, които трябваше да носили походът започна.

Пътят им водеше през ширналата се надалеч гора от дървета арадебах[20], чиито стволи растяха на такова разстояние един от друг, че не им причиняваха особени затруднения. Бяха запалили достатъчно факли, тъй че нямаше как водачите да се заблудят. Но не беше изключено хора от отряда на Абд ал Мот да се намират вече нейде наблизо и затова избягваха да вдигат и най-малкия шум.

Така продължиха да вървят бавно и тихо по-малко от час. Тогава водачите им, които познаваха местността добре, спряха и шепнешком съобщиха нещо на краля. А той сподели с немците, че са стигнали съвсем близо до клисурата и ги попита дали трябва да се спуснат долу или не.

— Не, в никакъв случай — отговори Шварц.

— Защо?

— Защото не е разумно. Или враговете ни вече са долу, което едва ли може да се очаква, но пък тогава бихме попаднали право в ръцете им или те ще дойдат по-късно, а в такъв случай спокойно можем да изчакаме настъпването на деня. Заповядай да изгасят факлите! Ще насядаме или налягаме ей тук. Това е най-умното, което можем да направим.

Съветът му беше изпълнен. Многобройните пламъчета изчезнаха и никой случайно преминал наблизо човек не би могъл да предположи, че тук са се разположили на лагер стотици хора в очакване на съвсем скоро предстоящи бойни действия.

В онези географски райони както вечерният здрач, тъй и утринното развиделяване са съвсем краткотрайни. Долу откъм клисурата се разнесе силен крясък на птица и сякаш гласът й разбуди утрото — толкова внезапно тъмнината отстъпи на сивкавия сумрак, който все по-бързо просветляваше. Отначало се различаваха само стволовете на дърветата, после клоните им, а най-накрая отделните листа и цветове и най-тънките вейки. Там, където само допреди няколко минути цареше непрогледна тъмнина, настана светъл ведър ден и в утринната свежест на гората към онзи първи птичи глас се присъединиха хиляди други.

Шварц беше вече на крак и заедно с Пфотенхауер продължиха до самата клисура. Водачите им бяха проявили изключителна безпогрешност. Ако бяха вървели само още стотина метра по-нататък, пътниците можеха да паднат в клисурата от почти отвесните гранитни скали, каквито впрочем са и целите планини Гута.

Все още се намираха сред гората от арадебах, чиито корони образуваха над главите им такъв плътен покрив, че едва ли някъде можеше да се зърне късче небе. Но право пред двамата немци нямаше нито клони, нито шума, пред тях се простираше клисурата и нищо не пречеше на погледа да я обходи цялата.

Там, където започваше и свършваше, тя бе широка около осемдесет крачки, в средата ширината й достигаше може би стотина метра, а на дължина бе десетина пъти по-голяма. От двете й страни скалистите стени се издигаха толкова стръмно нагоре, че изглеждаше невъзможно човек да ги изкатери. От мястото на бивака несъмнено за хората бе трудно да се спуснат долу, но от другата страна се намираше входът на клисурата, който наистина бе твърде тесен, ала, тъй като беше на едно ниво с дъното на клисурата, оттам проникването в нея не представляваше никаква трудност. Дърветата достигаха до самия скалист ръб на клисурата. Там изчезваше всякаква растителност и по почти отвесните стени и стръмни скалисти склонове не се забелязваше дори стръкче трева. Но най-долу лекият утринен ветрец развяваше многобройните корони на необикновено високи палми, следователно там сигурно имаше вода.

В този момент към двамата учени се присъединиха кралят и Уахафи, който посочи надолу и каза:

— Ей там виждате сто и четиринайсетте Нахл ас Суар[21], засадени от имама, за да прогонят проклятието от клисурата. Иначе в близката околност няма нито една друга палма, от което можете да разберете каква сила са имали молитвите му, извършили истинско чудо.

— Изглежда долу все още няма жив човек — обади се Шварц. — Значи наистина сме изпреварили Абу ал Мот и може би разполагаме с достатъчно време да огледаме клисурата. Откъде ще се спуснем в нея?

— Съществува един единствен път, по който се влиза, а също и излиза. Ей го там право срещу нас.

— Сигурен ли си?

— Да, понеже съм бил тук няколко пъти и напразно се опитвах отнякъде да се изкача по скалите. Сега ще застана начело и ще ви заведа до входа. Тъй че дайте заповед за тръгване!

— Почакай, да не бързаме толкова! Нима мислиш, че всички наши хора трябва да навлязат в клисурата?

— Естествено.

— И да изчакат там идването на Абу ал Мот?

— Да.

— В такъв случай ще бъдем загубени!

— Защо?

— Влезе ли Абу ал Мот в долината, ще ни забележи и ще спре още на входа й. Ще се окажем обградени от неговите хора и скалите, няма да можем да се изкатерим по тях и не виждам как ще му попречим да ни избие както си иска.

— Господарю, що за мисли ти идват! Нима не си преброил с колко ръце и глави разполагаме?

— Какво ли ще ни помогнат и двойно повече ръце, ако главите, на които се подчиняват, не са се научили да разсъждават! Не виждаш ли колко е тесен входът? Двайсет души са напълно достатъчни да го препречат.

— Тогава ще го атакуваме!

— Ще ни струва твърде скъпо, защото там наоколо са пръснати големи скални късове, зад които воините на Абу ал Мот могат да се прикрият. Те ще избиват нашите хора, без ние да имаме възможност да улучваме.

— Какво значение има, ако изгубим трийсет, четиридесет или петдесет души? Не разполагаме ли с много стотици?

— Уахафи, аз съм християнин и за мен е свещен животът дори на един-единствен човек. Тъй че ще се опитам да направя всичко възможно да не бъде убит никой от нас.

— Господарю, това е изключено!

— Нека по-добре не спорим сега по този въпрос. Ще знам какво да правим едва след като огледаме клисурата. Ще сляза в нея с неколцина души, чуваш ли, само с неколцина, за да разузнаем как стоят нещата. Всички други ще останат тук да чакат завръщането ми. Но в никакъв случай няма да разреша хората до един да се спуснат долу и там да се разположим на лагер, защото постъпим ли така, тогава ще се осъществи желанието на Абу ал Мот — ще попаднем в капан.

— Но как смяташ да го победиш?

— Това трябва тепърва да се изясни. Макар да не ми се вярва да постъпи така, защото го смятам за далеч по-умен, все пак поне не е напълно изключено самият Абу ал Мот да влезе в клисурата, за да лагерува в нея. Тогава ние ще заемем входа и той ще попадне в собствената си клопка.

— Че защо, да е толкоз немислимо подобно решение? — попита Пфотенхауер.

— Защото, ако го вземе, направо ще заслужава бой!

— Да, ако го вземе, въпреки че ни очаква. Но той си мисли, че е възможно да дойдем най-рано едва утре. Нима в такъв случай е изключено днес Абу ал Мот да използва тъй удобното място?

— Хм-м, вярно, това не ми мина през ума.

— Но иначе напълно споделям вашето мнение. Съгласен съм също да се спуснем долу на разузнаване. Нека тръгнем незабавно, защото не бива да губим никакво време. Нали няма как да разберем кога точно ще се появи Абу ал Мот.

На първо време всички бойци трябваше да останат по местата си. Предводителите им тръгнаха близо покрай лявата отвесна стена на клисурата. Имаха възможност да хвърлят поглед в нея. От двете страни на дъното й, а също в предната и задната й част се издигаха палми. В средата се простираше зелена поляна, но никъде не се виждаше поток или някакъв воден басейн. Когато Шварц изрази учудването си, Уахафи му отговори:

— Нека първо слезем долу и тогава ще видиш, че има вода. Когато се озоваха над входа, видяха, че скалата се спуска отвесно надолу, и се наложи да се върнат малко навътре в гората, после да свърнат наляво и по обиколен път да слязат до входа. Впрочем това не се оказа толкова трудно и след около десетина минути теренът започна да се спуска, образувайки не особено стръмен склон. Гората свърши. Минаха сред пръснати тук-там храсталаци и най-накрая за свое учудване Шварц видя пред себе си покрита с трева равнина, от която се издигаше подобната на подкова планина, в чието сърце се врязваше клисурата.

Както измери Шварц, нейният вход беше широк дванайсет крачки. Щом минаха през него, хората получиха възможност да обхванат с поглед цялата продълговата котловина чак до най-задния й край. Тя им предложи много своеобразна изненадваща гледка.

Високо горе се развяваха короните на дърветата арадебах, после следваха съвършено голите скали, спускащи се стотина крачки надолу. В подножието им цялата котловина беше опасана от нисък насип, подобен на дига. По продължението му имаше издълбан улей, където се събираше процеждащата се от стръмните склонове вода, образувайки малко поточе, което близо до входа на котловината изчезваше под земята, в една дупка между скалите. Именно тази вода напояваше палмите талеб, засадени върху насипа на еднакво разстояние една от друга.

— Преброй ги! — каза Уахафи на Шварц. — Отдясно са петдесет и отляво петдесет, в дъното на котловината има седем и тук отпред близо до входа още седем. Всичките са сто и четиринайсет. А сега се приближи до тях, за да видиш как се казва всяка една!

Той го дръпна да отиде при най-близката палма. На ствола й, малко по-ниско от човешки бой, се виждаше една дума, издълбана още преди години с арабски шрифт. Отделните резки бяха набъбнали, образувайки подутини с дебелината на човешки ръст, тъй че не бе трудно да се разчете думата.

Там бе изписано „Ал Фатиха“. На следващото дърво Шварц прочете думата „Ал Бакара“, а на третото се виждаше „Аила ал Амран“. На четвъртата палма стоеше „Ан Нисуан“, а на петата „Ат Таули“. Преведени тези думи означават: „Въведението“, „Кравата“, „Семейството на Амран“, „Жените“ и „Масата“. Това са заглавията на първите пет глави от Корана. Имамът не се беше придържал съвсем строго към книгата на пророка, а беше издълбал думите според своя собствен диалект. От само себе си се разбира, че едно толкова затънтено място с тези сто и четиринайсет палми, надписани с главите на Корана, е голяма светиня за всеки мохамеданин. Ниям-ниямите не са привърженици на Пророка, но все пак при общуването си с мюсюлманите бяха възприели от исляма поне толкова, че и те чувстваха нещо като свещена боязън пред тази клисура. Предводителите се спряха и се задоволиха само отдалеч да обходят с поглед мястото. Двамата немци продължиха нататък. Но когато кралят и другите се опитаха да ги последват, Шварц ги помоли:

— Останете тук! При входа има толкова много камънак и нападали парчета от скалите, че краката ви няма да оставят отпечатъци. Но по-нататък в тревата следите ви ще личат и когато Абу ал Мот пристигне, могат да ни издадат. Той не бива да разбере, че още днес в клисурата са влизали хора. Ние двамата знаем как да вървим, като оставяме съвсем незначителна диря, а дори и нея умеем да заличаваме.

Двамата стигнаха приблизително до средата на клисурата. Това бе достатъчно, за да се убедят, че дори и най-ловкият и храбър тиролски ловец на диви кози не би успял да се изкатери по гранитните скали където и да било. Точно това желаеха да узнаят учените, след което се върнаха обратно, без да забравят грижливо да заличат оставените в тревата следи.

Веднага щом излязоха от клисурата, те разбраха колко разумно бяха постъпили, защото тъкмо в този момент Бащата на единайсетте косъма посочи към равнината и извика на своя фамозен немски:

— Внимание всички заострили! Ей там появили сме точки, тъмни и подвижните. Що за хора там могли идвали, дали приятелски или неприятелски? Нека ний скрият нас, та да не видели те също точки нашите!

Мъжете бързо се оттеглиха първо сред храстите, а после и под короните на дърветата. Оттам, в края на гората, прикрити зад гъсталака, можеха да наблюдават какво става в равнината, без самите те да бъдат забелязани.

Отначало точките бяха само четири-пет, но подир тях следваха все нови и нови, докато малко по-късно те образуваха много дълга и тясна черта, движеща се право към клисурата. Отделните точки ставаха все по-едри. След десетина минути можеха вече да се различат начело петима ездачи, следвани от петнайсет-двайсет пешеходци. След още пет минути пред очите им се появи вече целият керван, който се придвижваше все в същия ред — след верига от двайсетина пешеходци винаги следваха по няколко ездачи.

— Туй е Абу ал Мот със своите ловци на хора и отвлечените негри — обади се Пфотенхауер. — Идват. Добре стана, че не е необходимо да ги чакаме по-дълго! Скоро танцът започва!

— Тъжен танц, ако не за нас, то поне за противниците ни. — отговори Шварц. И обръщайки се към краля, той добави: — Ще остана тук с моя приятел да наблюдавам кервана, а вие се върнете при нашите хора и ги уведомете за пристигането на неприятеля. Нека ни чакат на мястото, където са в момента и да не го напускат преди да сме се присъединили към тях. Натъпчете парцали в устата на двамата хомри и на Дауари, за да не могат да викат и преждевременно да издадат присъствието ни.

Заедно с останалите кралят се отдалечи да изпълни нареждането му, а двамата учени отново насочиха цялото си внимание към приближаващия се керван. Те видяха как един конник препусна в галоп от края на кервана, за да догони челото му, сигурно с намерение да даде някаква заповед на водачите.

— Туй ще е Абу или Абд ал Мот — каза Пфотенхауер. — Сигур ще изпрати напред някой да провери дали всичко е наред в клисурата.

Той наистина не се лъжеше, защото двама от първите петима ездачи се отделиха от кервана и се приближиха в галоп. Бяха брадати типове със загорели от слънцето лица. Изглежда смятаха, че присъствието на други хора в местността е съвсем малко вероятно, тъй като препускаха, без да проявят никаква предпазливост и направо навлязоха в клисурата. Само след броени минути отново се появиха и се върнаха да докладват на своя предводител.

Междувременно керванът се беше приближил толкова, че ако не чертите на лицата, то поне можеха да се различат отделните човешки силуети. Шварц дишаше тежко и шумно. Той сви юмруци и каза:

— След десетина минути ще знаем дали брат ми е с тях, тоест дали е още жив или не. Не го ли видя, тежко и горко на тази пасмина! В такъв случай няма да има никаква милост!

Скоро пред очите на двамата се разкри такава гледка, от която сърцата им изтръпнаха. Видяха какво означава един газуах — робски керван.

От коня на един от първите ездачи започваше дълго въже, увито около вратовете на петнайсет крачещи един подир друг негри, чиито ръце бяха вързани на гърба. Чернокожите бяха съвсем голи, а целите им тела — покрити с подути и кървящи рани от удари с бич. Изглежда те не бяха проявили изискваното от тях покорство и затова бяха бити.

Подир първата група следваха други трима ездачи с дванайсет негри, вързани съвсем по същия начин. Освен това всеки от тях носеше или по-скоро влачеше на краката си тежки дървени букаи. И краката им бяха покрити с кървави рани от бич и мъжете едва можеха да вървят.

След тях и още една група конници се бе проточила дълга верига от роби, мъкнеща страшния шабах, тежкия дървен чатал, в който е пъхнат вратът на роба.

Подир тях се влачеха останали без сили жени и момичета с различни товари, чиято тежест почти ги смазваше. На всичко отгоре глезените на краката им бяха свързани с къси въжета, тъй че да могат да правят съвсем малки крачки и да им е невъзможно да мислят за бягство. Следваха ги навързани близо едно за друго момчета, чиито лица бяха така подути и обезобразени, че да те побият тръпки на ужас. Това бе последица от тъй наречените „гулуф“ — три резки с нож, направени на всяка буза като вечен и видим знак на робството. Раните им бяха гноясали и гъмжаха от насекоми.

Друга група от кервана образуваха известен брой негри със завързани за коленете китки на ръцете, така че бяха принудени да вървят прегънати надве. Накратко казано перото отказва да опише мъките, на които бяха подложени пленниците, за да привикнат на покорство и да им попречат да избягат. На една майка дори бяха вързали на гърба й вече разлагащия се труп на около осемгодишно момченце, което несъмнено бе нейно дете. Тъй като с непрестанен плач тя е искала да и го върнат, ловците на роби са го застреляли и по такъв ужасен начин отново ги „събрали“.

По всичко личеше, че робите са изтощени и кажи-речи вече загиваха от глад и жажда. Бяха ги принудили да вървят през цялата нощ.

Отначало Шварц не забеляза всичко това. Той търсеше брат си и на нищо друго не обръщаше внимание. Все повече и повече хората от кервана навлизаха в клисурата, а брат му не се виждаше. Сърцето му започна лудо да бие, а дишането му се учести. После той така взе да скърца със зъби, че Пфотенхауер го чу и се опита да го успокои:

— Само не губете надежда. Все още не са преминали водачите им, а ми се струва, че тъкмо при тях трябва да се търсят таквиз пленници като брат ви и Ловецът на слонове.

В този момент се приближиха двама конници, които носеха бели бурнуси и яздеха един до друг. Щом успя да различи чертите на единия от тях, Шварц веднага процеди през зъби:

— Абу ал Мот! Ето го най-сетне!

— Да, той е — кимна Пфотенхауер, — а другият е Абд ал Мот. Ами я погледнете кой ги следва по петите! Жив е, жив е! Виждате ли го до Ловеца т слонове?

Наистина това бяха Йозеф Шварц и прочутият ловец. Изглеждаха сравнително добре, все още носеха дрехите си и нямаха вид на сломени хора. По лицата им нямаше и следа от примирение със сполетялата ги участ.

— Слава Богу! — промълви Шварц. — Как ми се иска да се втурна и да го изтръгна от ръцете им!

— Ще провалите всичко!

— Добре го знам. Трябва да се овладея. Но ще му покажа, че съм наблизо.

— За Бога не ни издавайте! — изплашено прошепна неговият спътник.

— Не се безпокойте! Ще му дам знак, който той много добре познава.

Ловеца на слонове и другарят му по неволя бяха вързани заедно един до друг така, че да не могат да се разделят, нито пък да си помръднат ръцете. Освен това около кръста на всеки от тях беше опасано въже и после здраво стегнато за стремената на Абд ал Мот. Двамата се намираха вече близо до клисурата, когато се разнесе характерният крясък на лешояда. Никой не му обърна внимание, понеже в Судан лешоядите се срещат много често, но Йозеф Шварц рязко вдигна глава. В страните му нахлу кръв, а очите му заблестяха. Той погледна надясно към храсталаците, откъдето долетя този вик и между първите дървета видя как се мярна ръка, размахала пушка. Ала той не спря нито за миг и веднага отново сведе глава. Притежаваше достатъчно самообладание, за да прикрие голямата си радост. Само тихо, съвсем тихо прошепна на своя спътник, с когото тъкмо в този момент навлязоха във входа на клисурата:

 

— Какъв късмет, че Абу ал Мот не обърна внимание на крясъка на лешояда!

— Защо? — попита го Ловеца на слонове също тъй тихо.

— Защото не беше птица, а моят брат.

— Аллах ил Аллах! Кой би…

— Тихо, не викай така! Нали ще те чуят! Много добре познавам този вик. По време на пътешествията ни из далечни опасни земи той често ни е служил да се откриваме един друг и да се събираме след краткотрайна раздяла, без да се налага да се викаме. Дали е сам или с него има и други хора е все едно, той ще ни измъкне, дори да сме и в центъра на лагера. При това съм съвсем сигурен, че ще го направи още тази вечер или най-късно през нощта. Но нека не издаваме с нищо новата си надежда!

Емил Шварц видя, че брат му чу и разпозна сигнала. На първо време това го задоволи. Вече знаеше, че още утре той ще е свободен. Изчака, докато последните роби и техните мъчители изчезнаха в клисурата, и заедно с Пфотенхауер се изкачи обратно горе на височината.

— К’во ще предприемем най-напред? — попита го орнитологът, докато бързо се катереха редом един до друг. — Веднага ли ще ги нападнем?

— Не, защото в такъв случай незабавно ще убият брат ми. Щом стигнем горе, ще обясня как според мен трябва да постъпим. Действително не проумявам как е възможно иначе толкова разсъдливият Абу ал Мот да рискува да се разположи на лагер в клисурата, където можем съвсем лесно да го затворим в чудесен капан. Достатъчно е с малко хора да завардим входа и той няма никакъв шанс да се измъкне. Освен това го превъзхождаме далеч и по многочисленост и отгоре най-удобно можем да очистим хората му с куршумите си, без ни най-малката опасност за нас. Няма никакво съмнение, че е загубен, но въпреки всичко не бива да използваме сила, защото може би ще изложим на риска да бъдат избити не само моят брат и Ловецът на слонове, а и отвлечените роби. Когато човек с морала на Абу ал Мот разбере, че е изправен пред сигурна гибел, той е способен на всякакви престъпления.

Кралят бе изпълнил добре възложеното му поръчение. Когато двамата учени се изкачиха горе, всички хора бяха налице и никой не беше напускал мястото. Синът на тайната се приближи до Шварц и го попита:

— Господарю, много се страхувам за баща си. Керванът на робите пристигна. С него ли е и Ловецът на слонове?

— Да, видяхме го.

— А как е? Как изглеждаше?

— За дадените обстоятелства е много добре.

— Слава на Аллах! Тежко и горко на ловците на роби, ако не успеем да го освободим невредим!

— Ще успеем. Можеш да разчиташ на това. Впрочем той вече знае, че избавлението му не е далеч. Брат ми вървеше до него и аз му дадох знак да разбере, че съм тук наблизо.

— Тогава да не се бавим, а веднага да ги нападнем!

— Не. Първо ще започнем преговори с Абу ал Мот.

— Защо? Те нищо не подозират за присъствието ни. Връхлетим ли ги внезапно, уплахата така ще ги скове, че ще ги победим преди още да помислят за съпротива.

— Дори предположенията ти да се сбъднат, ще се пролее човешка кръв, а точно това ми се иска да избегна. Но ми се струва, че двамата предводители на кервана наистина ще бъдат изненадани, ала в никакъв случай няма да изгубят самообладание. И първото нещо, което ще направят, е да убият баща ти и моя брат. Нима трябва да ги излагаме на такава опасност?

— Не, господарю, не — припряно отвърна младежът. — Но как смяташ да ги спасиш?

— Ей сега ще чуете.

Шварц сподели с тях плана си и след кратко съвещание той беше приет, понеже всички разбраха, че е най-доброто, което можеха да направят.

Най-сетне воините тръгнаха да обградят клисурата. Всичко се извърши толкова тихо и предпазливо, че намиращите се в нея хора нищо не забелязаха. След десетина минути скалите наоколо бяха заети от воините, които бяха получили точни указания как да постъпят във всички възможни случаи.

Без никакво колебание Шварц смяташе, че от всички свои подчинени най-много може да разчита на войниците от Фашода и ето защо се беше разпоредил именно те да заемат входа на клисурата. Кралят, Хасаб Мурат и командването на частите, настанили се горе по скалите. Шварц се отправи надолу с войниците. Заедно с него бяха Пфотенхауер, словакът, хаджията и Синът на тайната. Синът на верността пожела да остане горе при баща си.

Шварц взе със себе си и Дауари, както и двамата хомри. В резултат от бастонадата те не бяха в състояние сами да се спуснат от височината и се наложи да ги носят. Те бяха наблюдавали цялата подготовка и вече знаеха, че за Абу ал Мот няма никаква надежда за спасение.

Безгрижието и непредпазливостта в поведението на този човек бяха наистина учудващи. Когато Шварц и хората му стигнаха долу, видяха, че той дори на входа не беше поставил постове. Немецът предпочете все още да не се приближава до прохода, а на първо време спря в края на гората, за да даде необходимите указания на тримата пленници.

— Предоставям ви една възможност да изкупите престъпленията си поне дотолкова, че по-късно да мога да ви върна свободата — каза им той. — Сега ще наредя да ви развържат, за да отидете при Абу ал Мот в клисурата. Краката ви сигурно ще издържат това късо разстояние. Кажете му, че е напълно обграден. Кажете му също с какви оръжия разполагаме и какъв е броят ни. Това ще го накара да бъде разумен и отстъпчив. Поставям му следните условия: ще трябва веднага да ни предаде Ловеца на слонове и моя брат и то заедно с цялото им отнето имущество. Освен това самият той, както и Абд ал Мот трябва доброволно да дойдат тук и да се предадат. Съгласят ли се, ще им пощадим живота. Ако приеме тези условия, ще пуснем всички негови хора да си вървят, без да им се случи нищо лошо. Но отхвърли ли исканията ми, не бива да очаква от нас милост и снизхождение. Самите вие знаете много добре, че целият керван е в ръцете ни. Във ваш собствен интерес е да го придумате да приеме условията ми, тъй като ще споделите неговата участ. Подчини ли се и вие ще бъдете свободни, принуди ли ни да се бием, и вие ще бъдете застреляни.

Тримата гледаха мрачно пред себе си. Бяха убедени, че Абу ал Мот няма да приеме тези условия. Ето защо един от хомрите попита:

— Не можеш ли да поставиш други по-приемливи искания?

— Че какви други? Няма по-приемливи. На всички ви подарявам живота, който сте проиграли. Какво друго още желаете?

— Убеден съм, че той ще откаже.

— Тогава сам отива на гибел.

— А може ли и воините му да научат какво искаш от него?

— Да. Дори много ще се радвам, ако им го кажете. Може би неколцина от вас ще проявят достатъчно разум и ще го придумат да се предаде. Съвсем определено очаквам от вас тримата да постъпите така. Животът ви се намира в собствените ви ръце.

— А как да ти известим какво е решил?

— Нека ми изпрати някой човек, който ще е упълномощен да води преговори.

— Няма ли да го плените?

— Няма. Уверявам те, че ще може да се върне винаги когато пожелае.

— Който и да е той?

— Да.

— Ами ако самият Абу ал Мот се реши да дойде?

— Дори и в този случай ще удържа на думата си. Ще гледаме на него като на парламентьор, чиято личност, свобода, както и собственост са неприкосновени. Тъй че ни най-малко няма да му попречим да се завърне. Нещо повече, готов съм да го разведа наоколо и да му покажа нашите позиции, за да разбере, че твърдоглавието му сигурно ще бъде гибелно за него. Вече знаете всичко и можете да тръгвате.

Той ги развърза и те се отдалечиха, куцайки на изранените си крака. След като тримата изчезнаха във входа на долината, войниците го заеха. Известен брой от тях трябваше по най-бърз начин да насекат по-дебели клони, с които щяха да го барикадират. Така щяха да имат прикритие срещу вражеските куршуми, в случай че Абу ал Мот вземеше решение незабавно да предприеме нападение, но това едва ли можеше да се очаква.

Шварц и Пфотенхауер застанаха на такова място, откъдето пред тях се откриваше свободен изглед към клисурата. Забелязаха, че отвлечените негри бяха отведени в задната й част. На преден план се виждаха ловците на роби, прилежно заети с онези приготовления, които са обичайни при изграждането на всеки лагер. Вдясно, върху споменатия насип, опънаха една палатка — сигурно бе предназначена за двамата предводители. Отначало във всеобщата суетня хората, всеки от които бе напълно погълнат от собствената си работа, изобщо не забелязаха приближаването на тримата пратеници и също тъй малко обърнаха внимание на това, че непознати войници се бяха укрепили пред входа на клисурата.

Но ето че хомрите и Дауари се приближиха до първите ловци на роби и заговориха един от тях. Шварц видя как взеха да показват назад. Погледът на човека се отправи в тази посока… последва силен вик, изразяващ уплаха и предупреждение, и всички очи се насочиха към входа, където Шварц заповяда на войниците си да вдигнат пушки и да се прицелят, сякаш се канят да стрелят.

Тогава в клисурата настана неописуема суматоха. Хората закрещяха, втурнаха се към оръжията си, безпомощно затичаха насам-натам. Всеки искаше да направи нещо за собствената си закрила, за да се спаси, но не знаеше какво. Тримата пратеници не се виждаха вече. Бяха погълнати от човешката тълпа.

Но ето че се разнесе силен глас, който звучеше някак глухо и сподавено, но въпреки това можеше да се чуе из цялата котловина.

— Това е Абу ал Мот — обади се Шварц. — Заповяда на хората си да запазят спокойствие.

Тревожните викове и безцелното тичане престанаха. Всеки спря там, където се намираше в момента. Шварц нареди на войниците да сложат предпазителя на пушките. За около петнайсет минути в клисурата се възцари най-дълбока тишина, но изглежда това бе затишие пред буря, защото всеки бе грабнал оръжията си и всички хвърляха заплашителни погледи към изправилите се на входа хора.

Най-сетне настъпи леко раздвижване. На едно място ловците на роби се отдръпнаха настрани и измежду тях се появи някакъв човек, който бавно и колебливо се отправи към обсадилите ги неприятели. Той нямаше никакво оръжие. В ръка държеше само един перест палмов лист като знак за миролюбивите му намерения. Когато се приближи на около двайсетина крачки, той спря, размаха палмовото листо и поздрави:

— Селям! Мога ли да дойда при вас и после пак свободно да се върна?

— Да, нали така обещах — отговори Шварц. — Тъй че спокойно ела!

Човекът се приближи. Беше най-обикновен аскери, когото Абу ал Мот изпращаше сигурно само да разбере дали противниците не му кроят някоя коварна клопка.

— Изпраща ме Абу ал Мот — каза той. — Господарят ми иска сам да разговаря с вас и ме накара да попитам дали наистина няма да му попречите да се върне, в случай че не се споразумее с вас.

— Кажи му, че щом съм обещал, ще, удържа на думата си.

— Значи да дойде, така ли?

— Да, но разбира се, не бива да носи някакво оръжие.

— Тогава ще се върна при него, за да му предам твоите думи. Селям!

Човекът им обърна гръб, като започна да се отдалечава с бавни и колебливи крачки. После извърна глава, хвърли назад радостен и учуден поглед и побягна така, сякаш се е отървал от страхотна опасност. Значи все пак не им бе имал доверие, а беше вярвал, че ще го задържат и вече няма да го пуснат.

— Боже мили, ама тъй си плю на петите тоз обесник, сякаш някой му плаща за това! — засмя се Пфотенхауер — Адски се радва, че не го изядохме.

— Че кой яде такъв нехранимайко, дето не е с ума си здравословния — обади се Бащата на единайсетте косъма. — Къде-къде съм по-хубав парче печено свинското, или пък шницел с червен пипер телешкия. Я погледни, погледни! Ей там идва Абу ал Мот самият!

Той беше прав. Тълпата на ловците на роби отново се разтвори и направи път на техния предводител. Високомерно изправен, с горда и тежка походка, робовладелецът бавно се приближаваше. Погледът му обаче беше забит в земята. Не се виждаше да носи оръжие. Едва след като се озова почти непосредствено пред Шварц, Абу ал Мот вдигна очи.

— Селям! — поздрави той също тъй кратко, както и преди малко неговият пратеник. — Надявам се, че ще устоиш на думата си и няма да ме задържиш!

— Стига да си изпълнил условията ми.

— Какви са те?

— Да дойдеш невъоръжен.

— Погледни! Накарай да ме претърсят, да видим дали ще намерят и една игла!

Той разгърна бурнуса си. Шварц махна с ръка и каза:

— Вярвам ти. И тъй, щом разговорът ни свърши, можеш да се върнеш при хората си.

— Дори и ако не се съглася да изпълня желанията ти?

— Дори и тогава.

— В такъв случай нека излезем навън и да преговаряме на открито!

Той се накани да се промъкне между скалата и натрупаните клони, с които входът на клисурата бе запълнен вече доста нависоко, но Шварц то спря с думите:

— Стой! Не бързай толкова. Ако искаш да излезеш, необходимо е да вземем специални предпазни мерки.

— Че какви мерки? — попита Абу ал Мот с обиден и учуден тон.

— Ще трябва да ти вържа ръцете на гърба.

— Защо?

— За да не можеш да избягаш.

Ловецът на роби се изсмя подигравателно.

— Да избягам ли? Откъде ти хрумна! Да избягам, след като съм убеден, че сте ми в ръцете и най-после мога да си отмъстя! Нали чу условието ми — да не ми попречите да се върна!

— Това все още не ме убеждава в намеренията ти.

— Но как мога да ви избягам? Дори и да успея бързо да се шмугна и да изчезна в гората, нали ще бъда принуден да се откажа от цялата си собственост и тъй като нямам никакви оръжия, сигурно ще загина в тази пустош по най-мизерен начин.

— Ами! Няколко дни ще се изхранваш с плодове и все ще се добереш до някоя сериба. Впрочем ти съвсем не си толкова беден и съвсем не са ти голи ръцете, както искаш да се представиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Повел си със себе си само робите, а къде са плячкосаните стада?

Мъртвешкото кокалесто лице на стария само за миг се разкриви от гняв, но после той отново се усмихна и отговори:

— Стада ли? Не те разбирам.

— Ако някой от нас не разбира другия, това сигурно съм аз. Не проумявам как, след всичко което си преживял и препатил, все още можеш да ме смяташ за глупак. Тръгнете ли на лов за роби, вие отвличате не само хората, а и животните, както и всичко, имащо някаква стойност за вас. Убеден съм, че сте заграбили и стадата на Омбула. А оттам Абд ал Мот дори е отишъл и по-нататък. Сигурно ще докара и друга богата плячка.

— Лъжеш се. Заловихме само роби. Ако бяхме взели и коне, говеда, овце и камили, ти щеше да ги видиш тук при нас.

— Не мисли, че можеш да ме заблудиш. Ти искаше да ни подмамиш в тази клисура, за да ни унищожиш, а стадата само щяха да ти пречат. И понеже освен това са щели да забавят бързото придвижване на твоите хора, ти си оставил животните на някое друго място.

— Каква мъдрост, каква изключителна мъдрост проявяваш! — подигра му се Абу ал Мот. Но по всичко си личеше, че язвителността му служеше само като маска, за да прикрие своя гняв и разочарование.

— И тъй, ако успееш да ни се изплъзнеш — продължи Шварц, — ще побързаш да отидеш при стадата. Хората, които си оставил да ги пазят, ще те снабдят с оръжия. После няма да ти е толкова трудно да прежалиш понесените тук загуби и отново да започнеш предишния си престъпен начин на живот.

— И навярно ти не ще допуснеш това?

— Така е.

— Аха! Ами кой те е упълномощил да бъдеш мой съдия?

— Законите, които властват по тези земи.

— Не ме карай да се смея! Казаха ми, че си имал толкова много воини, че никак нямало да ти е трудно да ни смажеш в клисурата. А можеш ли да го докажеш?

— Много лесно.

— Как?

— Като те разведа около клисурата и ти покажа, че си напълно обграден.

— Хайде, направи го!

— С удоволствие, но само при условие, че позволиш да ти вържем ръцете.

— Какви ги дрънкаш! Аз, Абу ал Мот, да разреша да ми вържат ръцете! Да не си луд! — избухна ловецът на роби.

— Бъди по-въздържан! — предупреди го Шварц. — Ако не престанеш с грубостите си, ще те шибна с камшика през лицето, макар че имах добрината да гледам на теб като на парламентьор! Та кой е Абу ал Мот? Да не е човек на честта или светец, комуто дължим почит и уважение? Крадец и разбойник е той и трябва да бъде унищожен като една от най-вредните и отровни гадини. Изпълня ли желанието ти да те разведа наоколо, това ще е проява на такава любезност, каквато никой друг няма да ти окаже и затова ти трябва да се подчиниш на волята ми. Ако не искаш, нямам нищо против, обаче ще трябва да се откажеш от настояването си да видиш какви мерки съм взел.

Тонът, с който Шварц изговори тези думи, не остана без резултат. Освен това, без съмнение, за Абу ал Мот бе извънредно важно да успее съвсем точно да разбере в какво положение се намира. Ето защо той каза:

— Е, ако доброволно позволя да ми вържат ръцете, не е позор. Но се надявам, че после ще ме развържете!

— Разбира се!

— Добре, нямам нищо против! Ще се примиря, няма как.

Тогава те му разрешиха да мине през барикадата. Той подаде ръцете си и веднага ги вързаха здраво на гърба му. Заобиколен от четирима войници, роботърговецът започна обиколката, в която взе участие само Шварц. Пфотенхауер остана при асакерите, защото мислеше, че може да разчита на себе си повече, отколкото на техния предводител. Все пак не беше изключено Абу ал Мот да е замислил някой вероломен план и да е дал заповед на хората си да започнат нападение в отсъствието на двамата немци.

Ако ловецът на роби беше хранил надеждата, че тримата пратеници може би са описали положението му в твърде черни краски, той скоро разбра, че се е лъгал. Докато вървеше горе, съвсем близо покрай стръмно спускащите се стени на котловината, и броеше застаналите наоколо хора, лицето му придобиваше все по-загрижено изражение. Оглеждаше и оръжията им. Той видя мрачните им застрашителни погледи и постепенно се убеди, че със сила нищо не може да постигне и е принуден да разчита само на хитростта и коварството си.

Когато Абу ал Мот минаваше покрай нухрите, които неотдавна беше наел на служба, той се изплю пред вожда им и извика:

— Haif alaik — позор за теб!

Но обидата незабавно бе последвана от наказанието. Вождът се приближи до него и така го удари с юмрук в лицето, че от устата и носа му веднага потече кръв. След това му каза:

— Мръсно куче, предател! Позорът остава за теб! Спомни си за waka’a en nahr, за битката в реката! Не избяга ли най-страхливо? Не ни ли изостави позорно и коварно? Ако Бащата на четирите очи нямаше толкова благородно и доброжелателно сърце, дано Аллах го благослови за това, всички ние бяхме загубени. А сега ти ме ругаеш и хулиш, защото сме му благодарни, така ли? Пътят ти води към гибел и право в ада. Дано отидеш да се печеш на огъня му там, където жарта е най-силна!

— Господарю, как допускаш да бъда бит от хората ти! — избухна Абу ал Мот. — Нали ми обеща, че нищо лошо няма да ми се случи!

— Всекиму заслуженото — отвърна спокойно Шварц. — Естествено аз не допусках, че ще предизвикаш гнева им. Щом ги обиждаш, ще си носиш последствията. Сам си си виновен за всичко. В твоето положение по би ти подхождало да си предпазлив и скромен.

— Но твой дълг е да ме закриляш!

— А твое задължение е да се държиш кротко и учтиво. Не се ли съобразяваш с това, тогава нямам нищо против хората, които си обидил, да те пречукат или удушат. Пръста си няма да мръдна за теб. Получи си заслуженото.

Продължиха по-нататък, а когато обиколката приключи, се върнаха обратно долу, където междувременно Пфотенхауер не бе стоял със скръстени ръце и изцяло беше преградил входа. Бе оставена само една съвсем тясна пролука, през която едва-едва можеше да се промъкне човек. От тънки клони войниците бяха изплели „стени“. Изправяха ги две по две една срещу друга и запълваха пространството между тях с пръст, за да не може да ги пробие нито един куршум. Щом Абу ал Мот видя тези приготовления, лицето му помръкна и след като ядно се изсмя, каза:

— Сигурно ужасно много се страхувате от нас, та се трудите с такова трескаво усърдие, сякаш трябва да издигнете цяла калаа[22].

— За страх и дума не може да става, защото той ще е напълно неоснователен, както сигурно и сам си разбрал. Но когато най-важното е да се предотврати смъртта или нараняването макар на един-единствен човек, тогава и за най-тежкия труд не може да се каже, че е излишен или смешен, щом с негова помощ се постига тази цел.

— Свали ми ремъците? По всичко си личи, че вече се каниш да започнеш преговорите, които, разбира се, ще бъдат съвсем безрезултатни.

— Сигурен съм, че ще имам резултат, ако не за теб, то без никакво съмнение за мен. И тъй нека седнем!

Развързаха ръцете на стария и се настаниха в кръг на тревата. Абу ал Мот направи такава физиономия, като че проявяваше голямо благоволение към другите, допускайки ги тъй близо до себе си, сякаш той бе човекът, от когото зависеше участта на двамата немци и техните хора.

— Този тип хич не ми харесва — обади се Пфотенхауер на немски. — Физиономията му е много самоуверена, всъщност направо безсрамна и ми се струва, че крои нещо лошо, за което изобщо не се сещаме.

— Не знам какво би могло да бъде — отговори Шварц.

— И аз хабер си нямам, ама замисля нещо. Туй е толкоз сигурно, колкото е сигурно, че бирената чаша има дъно. Просто трябва да сме предпазливи.

— Защо говорите на език, който не разбирам? — попита Абу ал Мот. — Не знаете ли, че това е неучтиво? Или се страхувате от мен?

— Ако някой от нас се страхува, изглежда това си ти — отвърна Шварц. — Само страхливецът е подозрителен. А ако желаеш да сме учтиви към теб, изискваш прекалено много. След всичко извършено от теб, нямаме никакво основание да ти правим комплименти. И изобщо те съветвам да промениш тона, с който ни говориш, иначе няма да се церемоним много-много!

— Няма да се церемоните ли? — изсмя се ловецът на роби. — Наистина не е нужно, защото нямате никакво основание за това. По-скоро аз съм човекът, който проявява снизходителност, понеже не аз съм във властта ви, а обратното — вие сте в ръцете ми — Само умопобъркан може да твърди подобно нещо!

— Мълчи! Ако някой от пас двамата е обзет от умопомрачение, това си ти! Мога да го докажа.

— Докажи го — отвърна Шварц.

— Нима условията, които ми постави, не са условия на умопобъркан?

— Едва ли.

— О, така е! Казваш, че трябвало не само да ви предам твоя брат и Ловеца на слонове, но също и Абд ал Мот, а и самия себе си. Нима не го пожела?

— Да, наистина.

— И няма ли да признаеш, че това е безумие?

— Не. Навярно не сме седнали тук да обсъждаме естеството на условията ми. Разреших ти да дойдеш при нас само по една-единствена причина — за да разбера дали ще се съгласиш да ги изпълниш или не.

— Веднага ще разбереш. Можех да ти го кажа и още със самото си идване.

— Твоето желание ме кара да се смея.

— Тъй! Имаш ли да ми казваш още нещо?

— Не.

— Тогава разговорът ни излезе по-кратък, отколкото си мислех. Повече няма за какво да говорим.

Шварц се изправи на крака.

— Да, няма какво да говорим повече — съгласи се Абу ал Мот и също стана. — Значи мога да си вървя, а?

— Да.

— M’assalahmi. Fat wakhti. — Сбогом. Времето ми изтече!

Той се отправи към оставения в преградата отвор, без някой да му попречи. Когато стигна до него, се обърна и попита:

— Какво ще правите сега?

— Скоро ще разбереш.

— Да не би да стреляте по нас?

— Естествено.

— Не, не вярвам.

— Че кой ще ни попречи?

— Вашият разум. Щом дадете първия изстрел, ще наредя да убият брат ти!

— И при втория изстрел навярно ще пречукате Ловеца на слонове, нали? — попита усмихнато Шварц, макар че никак не му беше весело.

— Естествено. А след това ще се случи и нещо друго.

— Какво?

— При всеки следващ изстрел ще бъде пронизвай с нож по един от робите, които искате да освободите. Следователно ще постигнете точно обратния резултат.

Той направи подигравателна гримаса и добави:

— Сега разбирате ли кой в чии ръце се намира — дали аз във вашите или вие в моите?

 

— Несъмнено първото е вярно.

— Какво? Ама ти наистина си луд!

— Изпаднал си в голямо заблуждение, защото първият улучен от куршума ми ще си ти, а вторият ще е Абд ал Мот. Струва ми се, че вече знаеш колко добре стрелям!

— Може да стреляш и като самия Шейтан, все ми е тая! Да не би да мислиш, че ще застана така, та да е нужно само да насочиш пушката си към мен? Заплахите ти ме разсмиват! — Тогава се скрий и убивай колкото искаш! В такъв случай ние ще постъпим иначе. Ще застреляме хората ти един подир друг. Накрая ще останеш ти заедно с Абд ал Мот. Само не питай каква смърт ви очаква после!

— Заплашвай, заплашвай! Но аз знам много добре как стоят нещата. Ти никога няма да допуснеш да бъде убит брат ти!

— Щом не мога да го спася, нека умре!

— Не се опитвай да ме заблудиш! Толкова съм сигурен в себе си, че ще благоволя да ти направя едно предложение.

— Нямам желание да го чуя. Благоволението ти съвсем не ми е нужно.

— Тогава си запуши ушите, за да го чуят другите! Ще освободя брат ти и Ловеца на слонове. Ще им върнем и имуществото.

— И какво искаш в замяна?

— Да си отидете и да ме оставите на мира!

— Няма да го бъде.

— Тогава дано Шейтанът ви изяде. Последната ми дума е, че брат ти ще умре при първия изстрел!

— А последното, което аз ще ти кажа, е, че ако му падне и косъм от главата, ще наредя да те режат къс по къс. А сега можеш да си вървиш.

— Да, отивам си. Пази се от отмъщението ми. Не се шегувам!

Той се промъкна през тесния отвор на барикадата и с гордо вдигната глава влезе в клисурата. Словакът все пушката си и попита:

— Да застрелят ли обесник дръзкия и безсрамствения? Тогаз веднага съм свършил съвсем цялата история!

— Не — махна с ръка Шварц. — Дал съм му дума и тя важи. Няма да наруша обещанието си.

— Разбира се! — съгласи се Пфотенхауер. — За съжаление ще трябва да удържим дадената дума, но и мен страшно ме сърбят ръцете да го надупча с няколко куршума. Хич не ми допадна, че този тип ни беше тъй хубаво в ръцете, но бяхме принудени да го пуснем да си върви. Ама какъв нахален и безочлив негодник! Вместо да си подвие опашката, той се държа така, сякаш единствената му работа е да подписва молби. И к’во ще става сега? Вярвате ли, че действително ще постъпи както ни каза?

— Не.

— Охо! Като нищо го очаквам от него.

— Но не и аз.

— Тогаз го мислите за по-добър, отколкото е всъщност.

— Не, но смятам, че не е дотам глупав да изпълни заплахата си.

— Защо да е неразумна подобна стъпка?

— Защото в такъв случай и от наша страна не може да разчита на милост.

— Да, туй е вярно. Ама к’ва полза от отмъщение, щом то не може да ни помогне да съживим мъртвите?

— Той знае, че няма да ни избяга. Внимателно го наблюдавах и разбрах, че е убеден в това. Абу ал Мот държи в ръцете си само един коз. Вече ни го показа, но аз много се съмнявам, че ще го използва. Би означавало сигурната му гибел.

— Възможно е да се откаже от него и все пак от Абу ал Мот може всичко да се очаква, а… какво е това? Я вижте, пак идва!

Наистина бе така. Ловецът на роби се връщаше, но не се приближи съвсем. Спря се на разстояние, от което можеха да разговарят и попита:

— Ще ми разрешите ли пак да си отида, ако още веднъж дойда при вас?

— Да — отговори му Шварц.

— Постъпихте глупаво! — прошепна Пфотенхауер. — Този път той нямаше нашето обещание и можехме да го очистим!

— Късно е вече за това. Поднових дадената си дума. Впрочем повторното му идване е доказателство, че съм бил съвсем прав.

Абу ал Мот се приближи до прохода в преградата, без обаче да я премине, и попита:

— Какво ще направите с мен, ако се предам?

— Ще пощадим живота ти — отвърна Шварц.

— А ще ме пуснете ли пак да си вървя?

— Не. Ще те отведа във Фашода.

— А-а! При Бащата на петстотинте ли?

— Да. Така му обещах.

— Много си откровен. Благодаря ти. Прави каквото искаш, но няма да ме заловиш жив!

Той пак си тръгна, без нито веднъж да се обърне да погледне назад. Сигурно бе твърдо убеден, че няма да стрелят по него.

— Туй е безподобно нахалство! — разгневи се Пфотенхауер. — Увереността на тоз негодник може да ме накара да се пръсна от яд. Ако не бяхте прибързал да му кажете „да“, сега щеше да лежи ей там в тревата с моя куршум в тялото си!

— Оставете това! — каза Шварц. — Засега съм напълно доволен, че се върна да ми зададе такъв въпрос.

— Но все още тъпчем на същото място, както и преди!

— Възможно е, но това няма вечно да продължава.

— Тогава нека побързаме. Да не си мислите, че ще можем да стреляме, без да изложим брат ви на опасност?

— Мисля това, което вече ви казах, но предпочитам да не предизвиквам Абу ал Мот. Защо да използваме насилие, когато само с малка хитрост пак можем да постигнем целта си?

— За к’ва хитрост говорите?

— Вече споменах за нея. Ще измъкнем от клисурата брат ми и Ловеца на слонове. Успеем ли, няма да е необходимо да се церемоним с ловците на роби, защото единственият коз на Абу ал Мот ще е в наши ръце.

— Мътните го взели! Сериозно ли говорите?

— Да.

— Ще се предрешим и ще разиграем театър, тъй ли?

— Поне аз съм твърдо решен да го направя. В никакъв случай не искам да ви увещавам, понеже признавам, че тази работа е много опасна и не…

— Стига сте го усуквал и говорете като разумен човек! — прекъсна го Бащата на щъркела. — К’вото можете вий, мога го и аз, а вашият брат ми е толкоз близък приятел, че заради него с голямо удоволствие ще участвам в подобен маскарад.

— Е, това е всичко друго, но не и шега. Спипат ли ни, свършено е не само с нас, но и с хората, които искаме да спасим.

— И аз самият го знам. Тъкмо затуй мисля, че няма да позволим да ни хванат. Остава само да решим кога и как да го извършим.

— Кога ли? Още тази нощ, нали?

— Да. Планът ни може да се проведе само в пълен мрак.

— Но дотогава може да се случи к’во ли не!

— Убеден съм, че ще се случи много малко или абсолютно нищо. Абу ал Мот няма да предприеме каквото и да било и ще е много доволен, ако го оставим на спокойствие.

— Тогава трябва да решим по какъв начин да стане. Ще се маскираме ли като негри?

— Да.

— Не бих дал такъв съвет.

— Защо?

— По много причини. Първо, дори и да си начерня цялото лице с мойта голяма и дълга брада няма да успея да метна хората, че съм негър, щото никой чернокож не притежава подобна брада. И второ, тъй ще можем да се движим само там, където са отвлечените роби, а съвсем сигурно е, че двамата, дето искаме да ги измъкнем, се намират при Абу ал Мот. По-добре ще е, ако боядисаме лицата си в кафяво и се предрешим тъй, че да минем за ловци на роби.

— И тогава ще ни разкрият по големите бради. Не. Няма смисъл да се смесваме с робите, защото и между тях ще има предостатъчно хора на Абу ал Мот. Въпросът е дали изобщо е необходимо да се показваме на когото и да било. Може би ще трябва да се промъкнем тайно, тъй както индианците се приближават до враговете си. И в този случай за нас ще е голямо предимство, ако си начерним лицата, защото няма да ни различат в тъмнината.

— Както искате. Ще върша всичко к’вото кажете. Нали сте далеч по-опитен и по-сръчен от мен. Ами отде ще вземем черна боя? Да запалим ли огън, за да получим въглени?

— Чернилката от въглени не се задържа. Допрем ли с нещо лицата си, ще се образуват бели петна, които могат да ни издадат. Нали имаме тлъстина от слона и сланина от хипопотама. Така ще се запасим с предостатъчно сажди.

Словакът беше свидетел на този разговор, проведен на немски език и чу всичко. В този момент той се обади:

— Аз също искал намажат сажди върху лице моето, тъй че станел негър черноватия и можел тръгне заедно да измъкне двамата приятели пленническите.

— Ти ли? — засмя се Шварц. — Само ти си човекът за тази работа, няма що!

— Да, аз съм бил човек за туй подходящият! Аз не страхувал от никого!

— Вярвам ти. Но за онова, което замисляме, са необходими и други качества. Трябва да съумееш с един-единствен удар да повалиш в безсъзнание случайно появилия се неприятел и то така, че да не издаде никакъв звук. Но и това не е всичко. Нужни са и много други неща, които ти не можеш да правиш.

— О, аз съм могъл всичко и к’во ли не. Аз молят за разрешение участвал в тайно промъкване тъй интересното!

— Не, принуден съм да ти откажа. Ще рискуваш не само своя живот, но и нашия.

— Не ще съм рискувал нищо. Аз ще…

— Не, не и точка по въпроса! — прекъсна го Шварц.

Дребосъкът разочаровано му обърна гръб. Другите забелязаха опечалената му физиономия и понеже не разбраха водения на немски език разговор, попитаха какво се е случило. Той им обясни. Щом Синът на тайната научи намеренията на двамата немци, той също пожела да се присъедини към тях, защото ставаше дума за баща му. Но и на него му отказаха.

Скоро стана време да донесат месо за войниците, както и сланина за получаването на сажди. Словакът получи поръчението да се изкачи горе с няколко асакери, за да вземат необходимото. Той направи знак на Сина на тайната и на хаджията да го придружат.

Те оставиха войниците малко да ги изпреварят, за да не могат да чуват думите им и тогава дребосъкът каза:

— Защо и ние да не се направим на негри? Нима Ловецът на слонове не ти е баща? Не е ли преди всичко твое задължение да го освободиш?

Единствено жаждата за приключения го караше да не се съобразява със забраната на Шварц. Абд ас Сир пък бе подтикнат от синовната си обич да се съгласи с предложението му. А хаджията от своя страна бе винаги готов да направи онова, което правеше и неговият приятел. След като словакът си осигури одобрението им, той продължи:

— И тъй, какво ни пречи да направим сажди от сланина и да се превърнем в негри? Ще изчакаме, докато Бащата на щъркела и Бащата на четирите очи изчезнат в клисурата, ще се начерним и ще ги последваме.

— Но къде ще направим сажди и за нас, без да го забележат? — попита винаги разсъдливият Син на тайната.

— Там където ще правят и другите. Сигурно двамата господари няма сами да се заловят с тази работа, а аз ще се погрижа да я възложат на мен. Тогава ще направя такова голямо количество, че да остане и за нас. Ние също сме герои и не желаем да лежим бездейно тъй близо до нашите неприятели.

— Не, не сме герои — отвърна Абд ас Сир. — Не можем да се сравняваме с нашите двама предводители. Обаче баща ми е пленен, смъртна опасност е надвиснала над главата му и е мой дълг да му се притека на помощ. Вие ще ме подкрепите, но без да казвате никому нито дума.

Те продължиха да обсъждат плана си и най-накрая се стигна до нещо като истинско съзаклятие срещу техните предводители.

Горе на височината се намираха запасите им от месо, увити в рогозки от палмово лико. Взеха от тях толкова, колкото смятаха, че ще са им необходими.

Намериха една издълбана кратунка, където щеше да гори маста. След като месото бе занесено долу, най-напред запалиха голям огън, на който да приготвят печеното за вечеря. После Бащата на единайсетте косъма предложи услугите си да направи саждите и има късмета да получи съответното разрешение. Той се отдели настрана и стъкна един по-малък огън, над който постави нанизаната на пръчка сланина така, че маста да капе в кратунката. Щом приключи с тази работа, дребосъкът сложи кратунката на земята, запали маста, заби наоколо няколко клона и разпъна на тях една от рогозките. Тя улавяше черния дим и лека-полека по нея започнаха да се наслагват сажди. След около час се събра толкова много чернило, че с негова помощ десетина бели можеха да се превърнат в негри.

Междувременно Шварц се изкачи горе на височината, за да каже на намиращите се там командири какъв резултат имаха преговорите му с Абу ал Мот и да им даде нови указания. Най-важното от тях бе да не стрелят каквото и да ставаше долу, освен ако не им изпратеше по някой вестоносец изрична заповед за това.

След като се спусна долу, той тръгна да търси вода, така необходима за всички. Недалеч от мястото, където се бяха разположили, успя да открие изтичащата от клисурата вода, която още преди да я напусне изчезваше в споменатата вече дупка. Така на първо време се подсигуриха с всичко необходимо.

Предиобедът, а също и следобедът изминаха, без да се случи нещо особено. Хората на Абу ал Мот се държаха много спокойно. Бяха се оттеглили още повече към задния край на клисурата и изглежда не обръщаха особено внимание на обсадителите. Предводителите на кервана с роби усилено мислеха как да се спасят, но не им хрумваше план, който да им вдъхне надежда за успех.

Свечери се. Приблизително в средата на клисурата бе запален огън, поддържан със сухи палмови листа, намиращи се наоколо в изобилие. По едно време от горе се спуснаха Лобо и Толо, двамата негри от племето беланда. Когато Шварц ги попита защо са напуснали местата си, Лобо му отговори:

— Лобо и Толо сме беланди. Клет негри от Омбула сме също беланди. Лобо и Толо искат отидат да утешат приятели беланди и им помогнат, ако в опасност.

— Какво? Искате да влезете в клисурата?

— Да, отидат в клисура.

— Ще ви заловят!

— Няма заловят. Нощ сме черна, клисура сме черна, а Лобо и Толо също черен. Тях изобщо не видят. Ако разрешение не получат, двамата много плачат.

— Но нали ако ви открият ще загинете! Не забравяйте, че сте избягали от Абд ал Мот! А сигурно е, че ще ви видят!

— Ние промъкнат до пленници и никой няма обърнат ни внимание. Ние вземем остър нож и срежем въже на пленник.

Когато Шварц чу последните думи, планът на двамата, решили да рискуват живота си за своите съплеменници, не му изглеждаше вече толкова безполезен. Той поразмисли, посъветва се накратко с Пфотенхауер и после съобщи на Лобо и Толо следното:

— Добре, нямам нищо против, но ще трябва да следвате съвсем точно указанията ми.

— Лобо и Толо правят всичко, к’вото заповядат добър бял господар!

— Ще се промъкнете до вашите съотечественици и ще ги освободите от въжетата и ремъците. Но привидно ще трябва да останат така, сякаш все още са вързани, за да не забележат пазачите им нищо. Щом чуете от нашите позиции изстрел, всички ще захвърлят въжетата и дървените яреми и ще се втурнат към изхода. Разбрахте ли?

— Разбрали.

— А сега ще пропълзя през тесния отвор, за да разузная докъде пътят ви е свободен и безопасен.

— Не! Не господар, а Лобо пропълзя през дупка. Лобо сме черен и могат добре промъкват. Още в сериба пълзят до къща на Абд ал Мот.

Шварц знаеше тази история и вярваше, че негърът добре ще се справи с работата си. Ето защо му разреши да тръгне и Лобо изчезна през тесния отвор. Вътре в клисурата не бе никак лесно да го забележат, защото Шварц още при спускането на нощта беше наредил да изгасят огъня и входът тънеше в пълен мрак. След около петнайсетина минути негърът се върна и съобщи следното:

— Сме всичко добър. Клет беланда съвсем назад. После ловците. В средата огън. Вдясно горе на насип шатра на Абу ал Мот. След туй само шестима ловци, недалеч оттук. Сигур трябва внимателен наблюдават нас. Но седят един до друг на земя и приказват. Лобо два път мина край тях, без те забележат. Сега можем ли Лобо и Толо тръгват?

— Да, вървете и нека Бог е с вас! Но бъдете предпазливи, не вършете щуротии и се придържайте съвсем точно към указанията ми!

Двамата пропълзяха през пролуката и останалите да ги чакат хора с напрегнато внимание наостриха слух, да чуят дали някакъв шум щеше да издаде, че дръзките негри са заловени. Но както и преди в клисурата цареше дълбока тишина.

— Ето ви два живи примера за онези презрени хора, за които в Европа се злослови, че стояли почти на едно стъпало на развитие с животните — каза Шварц. — Едва ли ще намерите и един измежду хиляди бели, който да поеме за съотечествениците си същия риск като тези двама храбреци. Но вече ми се струва, че е време и за нас. Ще се заемем ли с нашето преобразяване?

— Да — отвърна Пфотенхауер. — Сега ще сме в относителна безопасност. Ако ловците на роби предполагат, че ще предприемем нещо, сигурно мислят, че ще стане по-късно. И тъй, на работа!

Те накараха словака да им донесе черната рогозка, съблякоха се и останаха само по една къса препаска през хълбоците. Целите си тела начерниха със сажди. Видът на Бащата на щъркела беше ужасяващ. Като оставим настрана дългата му сива брада, която естествено също бе „посаждена“, сигурно по целия широк свят нямаше да се намери чернокож с такъв нос, какъвто имаше тази „имитация“ на негър. После двамата затъкнаха под препаските ножа и револвера си и изчезнаха през отвора.

Веднага щом немците тръгнаха, словакът донесе втора рогозка, покрита със сажди, която бе приготвил и скрил, докато Шварц беше горе на височината. Дребосъкът, хаджи Али и Синът на тайната също се съблякоха и се натриха със сажди. Капитанът на асакерите се смяташе вече за командир на тази позиция и затова ги попита какво са намислили да правят. Бащата на единайсетте косъма го успокои, уверявайки го, че действат по поръчение на двамата немци, които трябвало незабавно да последват. После те също се промъкнаха през тясната пролука.

След като Шварц и Пфотенхауер се, озоваха отвъд преградата, те легнаха на земята и тихо и бавно запълзяха напред. Не бяха стигнали още кой знае колко далеч, когато съзряха пред себе си шестимата пазачи, споменати от Лобо. Затова те свърнаха малко надясно и благополучно преминаха край тях. Черната боя се оказа превъзходна маскировка.

Запълзяха нагоре по насипа, където се издигаше шатрата на Абу ал Мот. Искаха да се доберат до нея, понеже вярваха че някъде наблизо се намират и двамата пленници, които възнамеряваха да спасят.

Малко по-нататък, от лявата им страна, гореше огънят. Между него и входа лагеруваха само шестимата пазачи. Край огъня и по-назад към дъното на котловината удобно се бяха разположили ловците на роби. А още по-далеч, там, където лежаха робите, беше вече тъмно.

Над главите на двамата учени тихо шумоляха короните на палмите. Пред себе си те съзряха да светлее нещо, което се открояваше на фона на тъмната скала. Беше търсената шатра. Те се добраха до нея, без да ги смути нито човек, нито каквото и да било друго. Скелетът на шатрата се състоеше от дълга върлина в средата и дванайсет странични пръти, забити наоколо в земята и горе завързани за основната върлина. Върху тях бе опънато светло ленено платнище. Входът се намираше отпред, откъм страната на огъня. Отзад платнището не беше завързано за колчета, а в земята бяха забити десетина парчета от клони, високи около три стъпки, върху които имаше заковани летви и краят на лененото платнище беше метнат направо отгоре. По този начин до самата скалиста стена се бе образувало ниско покрито помещение, където можеха да се складират различни предмети, които иначе биха пречили в самата шатра.

В този миг във вътрешността й се разнесе глас. Друг му отговори.

— Това са Абу ал Мот и Абд ал Мот — прошепна Шварц, легнал до самата шатра.

— И аз ги познах по гласовете — отвърна Пфотенхауер. — Тези типове несъмнено са напълно сигурни, че няма да посмеем да предприемем каквото и да било, тъй като не са оставили дори един пост пред вратата.

— Разчитат на двамата си заложници. Я слушай!

Отново чуха гробовния глас на Абу ал Мот. После се разнесе друг глас, но не беше на Абд ал Мот.

— Господи, това е брат ми! — промълви Шварц. — Значи пленниците са тук!

— Какъв късмет! Бързо, да ги измъкнем!

— По-полека! Първо ще разузнаем, ще чуем, ще видим и тогава ще действаме. Следвайте ме и правете само каквото правя и аз. Но преди всичко избягвайте и най-слабия шум, иначе сме загубени и то не само ние двамата!

Той повдигна леко платнището там, където то бе проснато хоризонтално върху летвите и погледна вътре. Шварц съзря ниско, тъмно и тясно помещение, което обаче малко по-навътре беше осветено. Отстрани под платнището лежаха няколко пакета. В шатрата седяха четирима мъже, от които в момента се виждаха само краката и телата им до кръста.

— Елате! — прошепна той на спътника си. — Но тихо, за Бога, съвсем тихо!

Той пропълзя навътре под летвите и платнището. Пфотенхауер направи същото рамо до рамо с него. Скоро главите им почти достигнаха мястото, където платнището се издигаше вече нагоре по страничните върлини. Шварц предпазливо надникна към вътрешността на шатрата. Начерненото му със сажди лице все още беше в сянка и не можеше да се забележи, а той добре виждаше четиримата присъстващи мъже.

Брат му и Ловецът на слонове седяха, подпрели гръб на основната върлина в средата на помещението, за която бяха вързани. Глезените на краката им също бяха вързани, както и извитите им на гърба ръце. От дясната им страна седеше Абд ал Мот, а от ляво с гръб към Шварц — Абу ал Мот, който тъкмо в този миг каза:

— Аллах да ме накаже, ако ви мамя. Тук сме съвсем сами и утре сутринта тръгваме на път за моята сериба.

— Не лъжи! — отвърна му Йозеф Шварц. — Защо заобиколихме толкова много, за да дойдем до тази клисура, щом си се отправил за серибата си?

— Да не би да съм длъжен да ви давам сметка за моите действия и постъпки?

— А може би ще дойде време да ти поискаме сметка. Дори мисля, че то е вече твърде близо.

— Мисли каквото си искаш! Само ме разсмиваш.

— По загриженото ти лице няма и следа от смях. Рано сутринта ти беше в доста по-добро настроение. Защо после изведнъж стана толкова строг към нас? Защо трябва да спим тук в тази плячкосана палатка, нещо, което не е ставало досега? Искаш да сме ти съвсем сигурни в ръцете. Затова предполагам, че наоколо има някой, който се кани да ни освободи.

— Ха! Че кой ли ще е той?

— Брат ми.

— Куче! Кой ти го издаде? — подскочи Абу ал Мот.

— Кой ми го издаде ли? Току-що ти самият се издаде! Значи предположението ми е вярно. Не е възможно преди това да си видял брат ми. Нищо не си знаел за него. А сега изведнъж се оказва, че го познаваш. Следователно той е тук и е поискал от теб да ни освободиш. И съвсем не е сам, защото иначе ти щеше да заловиш и него, когато сте разговаряли. Придружават го и други хора, повече хора, отколкото са твоите. Значи съм спасен!

— Не се радвай! Предпочитам да ви убия, отколкото да ви освободя!

— Ха! Не познаваш брат ми. Той сам може да се справи със стотина типове като теб.

— Забий му ножа си! — подкани Абд ал Мот своя предводител. Как позволяваш на един гяур да ти се подиграва!

— Мълчи! — отвърна му старият. — И сам знам как да постъпя. Какво си седнал да ме поучаваш! По-добре излез навън да видиш дали пазачите изпълняват, дълга си! Ако спят, заповядай, да ги бичуват!

Абд ал Мот стана и мърморейки, се отдалечи. Чуха, че тръгна по насипа в посоката, откъдето бяха дошли Шварц и Пфотенхауер.

Абу ал Мот впери заплашително поглед в пленниците си и ги попита:

— Кой ви издаде, че твоят брат е тук? Сигурно е някой от моите хора.

— Няма да ти кажа.

— Ще ми кажеш, иначе те очаква бастонада!

— Само посмей! Ще заповядам да те бият с камшик до смърт.

— Кога ще стане това? Когато Шейтанът те отвлече в геената ли? Може би ще го направи още тази нощ.

— Напротив! Доколкото познавам брат си, още тази нощ ще бъдем свободни.

— И кой ще ви освободи?

— Аз — разнесе се глас зад него.

Емил Шварц се беше промъкнал още малко напред, тъй че да може да се изправи зад гърба на Абу ал Мот. Щом чу глас зад себе си, арабинът се изплаши и понечи бързо да се извърне, но две ръце го сграбчиха за гърлото толкова здраво, че дъхът му секна и в предсмъртен страх той взе да рита с крака.

Пфотенхауер също тъй бързо изпълзя навън. Пленниците съзряха две черни полуголи човешки фигури, осветени от маслената лампа, която висеше закачена за една от страничните върлини. Двама негри с дълги бради! Единият от тях имаше огромен нос и въпреки тъмната боя Йозеф Шварц веднага го разпозна. Той позна и гласа на другия, макар да бе изговорил само една едносрична дума.

— Емиле, ти! Пфотенхауер! Възможно ли е? Толкова бързо! — възкликна той.

— Тихо, тихо! — предупреди го брат му. — Пфотенхауер, срежете въжетата на двамата! Аз си имам още работа със стария ловец на роби.

Той все още държеше с едната си ръка Абу ал Мот за гърлото и с другия си юмрук му нанесе няколко удара по главата, докато най-сетне негодникът престана да се движи.

— Тъй, това се казва късмет! — каза той после. — Не само че ви освободих, но спипах и този мерзавец, което означава безкръвна победа, защото така керванът ще се види принуден да се предаде. Пълзете подир мен да излезем от задната страна на шатрата. Не бива да се показваме отпред, иначе незабавно по петите ни ще се втурнат преследвачи!

Влачейки подир себе си Абу ал Мот, той изпълзя навън от същото място, през което влязоха в шатрата. Другите го последваха, понеже Пфотенхауер вече бе освободил пленниците. Те шумно и дълбоко поеха дъх и протегнаха схванатите си крайници.

— Слава Богу, най-сетне, най-сетне сме свободни! Емиле, Пфотенхауер, никога няма да забравя какво направихте за мен!

— Тихо! — предупреди го брат му. — Все още не сме в безопасност. Светлината от огъня достига чак дотук. Лягайте на земята! Ще трябва да пълзим, още повече че вие двамата сте облечени със светли дрехи. Помогнете ми да влачим негодника!

Запълзяха към входа на клисурата. Емил Шварц, който бе начело, теглеше подир себе си тялото на изпадналия в безсъзнание Абу ал Мот, а другите двама го тикаха отзад. Не бяха стигнали още кой знае колко далеч, когато откъм мястото на шестимата пазачи се разнесе силен глас:

— Wakkif, la lakuddam, imsik — стой, спри, дръжте го!

Намесиха се и други няколко гласа, изтрещя и един изстрел. Същевременно бегълците забелязаха малко по-нататък пред себе си няколко устремили се към изхода човешки силуети, които носеха нещо тежко с по-светъл цвят.

— Какво ли е това? — попита Емил Шварц. — Ето че от долу идват пазачите. Устремили са се към изхода. Кои ли са тия пред нас? А-а, досещам се! Словакът също искаше да се почерни със сажди. Йозеф, Ловецо на слонове, вземете стария ловец на роби и тичайте към изхода. Там има тесен проход, през който можете да пропълзите. Отвън са нашите войници. Пфотенхауер, вади ножа и револвера и бързо с мен към пазачите!

Той се затича надолу по насипа и Бащата на щъркела го последва по петите. Нейде отпред се разнесоха два револверни изстрела. Пазачите, стигнали вече доста близо до преградата, отстъпиха назад. Те видяха, че към тях се приближават двама чернокожи и ги взеха за свои хора.

— На помощ! — извика им един от пазачите. — Враговете ни са нахлули в клисурата. Ей ги там къде бягат. Плениха един от нашите. И… о, Аллах, а горе по насипа тичат и други двама, които също носят пленник.

— Тогава тичайте и вие, негодници! — обади се Шварц и повали човека, който го заговори, после удари по главата и още един пазач така, че той залитна настрани и накрая се нахвърли върху третия.

Понеже ученият не използва револвера си, не го използва и Пфотенхауер. Доколкото бе възможно не биваше да се пролива кръв. И тъй, Шварц сграбчи пушката на четвъртия, изглежда единствената, която пазачите имаха при себе си, изтръгна я от ръцете му и с един удар го просна на земята. Немецът се накани да се обърне и срещу петия, но този пазач заедно с шестия вече бягаше към огъня. „Номерата“ от едно до четири с мъка се изправиха един подир друг на крака, но веднага си плюха на петите. Ала ето че в този миг откъм задния край на клисурата се разнесе страхотен рев, сякаш всички диви животни се бяха събрали, за да дадат сатанински концерт.

— Боже мили, робите са се освободили! — извика Шварц. — Изстрелите, изстрелите! Нали казах на Лобо, че един изстрел ще е сигналът за пленниците да побягнат към изхода. Страхувам се, че нещата са се променили. Робите не бягат, а са се нахвърлили върху мъчителите си. Каква ужасни касапница ще стане! Елате да излезем навън при нашите хора, които сигурно не знаят как да се държат. Там навярно ще научим повече подробности.

А подробностите бяха следните:

След като предприемчивият Баща на единайсетте косъма, непоклатимо решен веднъж на своя глава да изиграе ролята на герой, премина през тесния проход, той се отправи също като Шварц и Пфотенхауер надясно към насипа. Тримата се закатериха по него пълзешком и стигнаха горе тъкмо в момента, когато излезлият от шатрата Абд ал Мот минаваше оттам. Дребничкият словак се изправи и го попита:

— Кой си ти?

— Абд ал Мот. Ами вие, чернокожи песове такива, какво се скитате наоколо! Аз ще…

Той не успя да доизрече заканите си, защото дребосъкът се нахвърли върху него, сграбчи го с две ръце за гърлото, стисна го с всички сили, събори своя противник на земята и подвикна на двамата си спътници:

— Дръжте го! Ще му обработя главата с юмруци.

Естествено всичко това не можеше да стане, без да привлекат вниманието на пазачите върху себе си. Ловците на роби се изправиха на крака и се загледаха към съответното място. Абд ал Мот беше изгубил съзнание.

— Ама че улов! — обади се дребосъкът. — Да го завлечем при прохода. После ще се върнем.

 

Те хванаха изпадналия в безсъзнание човек и го задърпаха към своите. Щом пазачите видяха какво правят, един от тях извика на групата да спре и понеже това остана без резултат той стреля с пушката си, но за щастие без да улучи някого. Тогава шестимата ловци на роби се затичаха подир тримата смелчаци. Въпреки товара си дребосъкът и приятелите му проявиха такава бързина и сръчност, че първи достигнаха барикадата. Тогава преследвачите им се втурнаха обратно право срещу Шварц и Пфотенхауер, които ги принудиха да продължат бягството си още по-енергично.

След като и двамата немци минаха през преградата, Шварц нареди бързо да разпалят огъня. Словакът го позна по гласа и тържествуващо извика:

— Сте ли тук вече и вий? Сигур нищо сте не хванал, а? Аз обаче хванал един враг прочутия и го хлопал по глава в несвяст.

— Кой е той? — попита Шварц.

— Абд ал Мот. Щял съм отиде пак и заловил също Абу ал Мот мизерствения.

— Ти с всичкия ли си си?

— Аз имал много упованост и много храбростност. Аз хванал го за гърло дишащото и задушил, докато паднал в безсъзнателност и после го домъкнал тук.

— Нима е възможно! Наистина ли си заловил Абд ал Мот?

— Вий може го повярвал. Туй сме бил Абд ал Мот истинния и насъщественият.

— Мъжага и половина си! Но и ти, и ние можехме здравата да си изпатим. Чуваш ли крясъците и ревовете от задната част на клисурата? Вината е единствено твоя! Бързо разпалете огъня!

Пламъците лумнаха. Светлината им падна върху лицето на Абд ал Мот. Тримата, които го бяха заловили, стояха близо край него. Синът на тайната видя това лице със затворени в момента очи, единственото лице, запечатало се в паметта му от неговото ранно детство.

— Ебрид бен Лафса ал Багирми! — изкрещя той. — Познах го, той е! Той е Ебрид бен Лафса, когото моят баща намери и спаси!

В този миг наблизо извика друг глас:

— Кой спомена това проклето име? Кой от вас може да го познава?

Тези въпроси бяха изречени от Ловецът на слонове. Синът на тайната втренчи поглед в лицето му и отвърна:

 

— Аз. Ами ти кой си? Да не би да си човекът, когото наричат Ловецът на слонове? Ти ли си Барак ал Кази, емирът на Кенадем?

— Аз съм.

— О, Аллах, Аллах, Аллах! Той е моят баща, моят баща!

Някогашният страх от баща му, изпитваното отвращение от него, за което от време на време споменаваше, бе внезапно изчезнало. Той се втурна към емира и се хвърли в обятията му.

— Ти… ти мой син? Нима е възможно? Нима заради мен Аллах би извършил подобно чудо? — попита Ловецът на слонове съвсем слисан.

— Аз съм, аз съм. Повярвай ми! По-късно всичко ще ти обясня.

— Вярвам ти, с каква радост ти вярвам! Хамдулиллях! Вече не съм Бала Ибн, Бащата без син. Сега родината ми пак ще отвори врати за мен. Клетвата ми е изпълнена и мога да се завърна в земите на моите прадеди и в Кенадем, родното огнище на семейството ми!

— Да, към Кенадем, към Кенадем! Вземи ме със себе си! Ако ти беше Бала Ибн, аз бях Бала Аб, Синът без баща. Но вече се намерихме, сега пак сме заедно и нищо, нищо няма да ни раздели!

Двамата стояха прегърнати и нито чуваха, нито виждаха какво става наоколо. По всяко друго време тази сцена щеше да предизвика най-живо съчувствие в останалите, но в момента всички бяха твърде много заети със съвсем различни неща.

Щом огънят се разгоря достатъчно, за да се разпознават един друг, Шварц се втурна към брат си да го прегърне, за което още не беше намерил време. Той го притисна до гърдите си, зацелува го най-сърдечно, пак го притисна до гърдите си, после го побутна малко назад, за да може по-ясно да разгледа тъй скъпото му лице, ала изплашено възкликна:

— Мътните го взели, Йозеф, какво ти е? Как изглеждаш само!

— Че как ще изглеждам? Сигурно както обикновено! — отговори Йозеф, който от ласките на Емил все още изобщо не бе успял да продума.

— Не, съвсем не изглеждаш както обикновено. По-рано ги нямаше тези петна по лицето. Изглежда при Абд ал Мот така са се отнасяли към теб, че…

— Това ли било? — прекъсна го брат му през смях. — Човекът си намазал цялото лице и тяло със сажди, прегръща ме и ме целува като луд и после се чуди, че съм станал на черни петна! Драги, и това не е малко!

— Ах, да! От радост, че се срещнахме и те избавихме, изобщо забравих за саждите. А ето го и нашият Пфотенхауер. Нима изглеждам тъй ужасно като него?

В този момент Бащата на единайсетте косъма си проби път до тях и каза:

— Погледнал лице също моето. Не бил ли съм и аз негър черен и истински?

Шварц и Пфотенхауер избухнаха в гръмогласен смях, което никак не беше чудно при вида на дребосъка. Тогава и Бащата на смеха се промъкна до тях, начерненото му със сажди лице се изкриви в една от най-смешните му физиономии и той каза:

— Аз, хаджи Али, също бях там. И аз участвах в пленяването на Абд ал Мот.

— Значи вие двамата. Но аз видях трима души. Кой беше третият?

— Абд ал Сир, ей го там.

Той посочи към мястото, където стоеше младежът. Баща му го беше хванал за раменете и като го побутна малко назад извика с болезнено разочарование:

— От моя приятел Асуад разбрах, че ще намеря детето си. Ти се представи за мой син и понеже огънят все още не се беше разгорял и не различавах лицето ти, повярвах на твоите думи. Но сега виждам, че съм се излъгал. Ти си негър, а моят син има в жилите си най-чиста арабска кръв. Кожата му трябва да е по-светла и от моята.

— И наистина е по-светла — обади се Емил Шварц. — Само че я е намазал със сажди, за да прилича на негър и да се промъкне до теб да те освободи.

— Какво? — попита емирът. — Така ли си постъпил? Изложил си се на такава опасност, за да освободиш баща си? Вече няма никакво съмнение — ти си моят син. Аллах те е надарил с храбростта на баща ти. Ела пак да те прегърна!

Той понечи отново да го притисне до гърдите си, но изведнъж го пусна, направи скок настрани и извика:

— Чакай, един се кани да бяга и то тъкмо Сина на ада, комуто дължим всичките си страдания! Куче, остани при нас, за да мога да те смачкам с краката си като акраб[23] чиято отрова убива ухапания.

Абд ал Мот беше дошъл в съзнание и щом видя, че тъкмо в този момент никой не му обръща внимание, реши да използва удобния случай и да офейка. Емирът го хвана и го тръшна на земята с такава сила, която пораждаше опасения, че едва ли му е останала здрава кост.

— Да, нека бъдем бдителни — обади се Емил Шварц. — Тези двама негодници имат твърде висока стойност за нас, та да си позволим да им предоставим каквато и да било възможност за бягство. Вържете ги здраво, ако щете тъй здраво, че кръв да потече от месата им! Но я чуйте какво става в края на клисурата! Там е направо страшно. Мисля, че отмъщението е започнало кървава жетва.

Ревовете и крясъците се бяха засилили толкова, че изобщо не бе възможно да се различат отделни гласове и звуци. Погледнеше ли човек през тесния проход, не се виждаше нищо друго освен тъмни призрачни сенки, които се гонеха една друга на фона на пламтящия огън.

До този момент Шварц и другарите му бяха твърде много заети със самите себе си, но вече насочиха цялото си внимание към събитията, разиграващи се в клисурата. Вярно, че нищо не можеше ясно да се различи, но все пак освен многобройните тичащи и крещящи сенки от време на време виждаха да се приближават два силуета, единият от които гонеше другия. Резултатът бе винаги един и същ — един от силуетите биваше повален на земята, а другият бързо се връщаше на бойното поле.

— Какво да правим? Дали не трябва да се намесим? — попита Пфотенхауер.

— Сигурно ще е безполезно — отвърна Йозеф Шварц. — Види ли се веднъж черният роб на свобода, той не се оставя отново да го оковат преди да е останал съвсем без сили. Впрочем ние само бихме направили бедата още по-голяма, защото ще ни е съвсем невъзможно да различим приятел от враг.

Той имаше пълно право. Това не беше трудно да се разбере и ето защо всички се разположиха около огъня, за да изчакат изхода от битката.

Постепенно ревовете и крясъците започнаха да отслабват. След време само тук-там се разнасяше пронизителен предсмъртен вик, последван от ликуващия крясък на победителя. Най-сетне всичко утихна. Виждаше се само голяма тълпа от черни сенки, скупчили се на едно място, където навярно се съвещаваха. Една от тях се отдели от множеството, приближи се и пропълзя през отвора. Беше Лобо.

— Е — попита Пфотенхауер, — какво имаш да ни съобщаваш?

— Мъртъв — отвърна простичко чернокожият.

— Кой?

 

— Всички.

— Но кого имаш предвид?

— Всички търговци на роби. Никой не останал жив.

— Ужасно! Изобщо нямахме такива намерения. А как стана?

— Лобо промъкват с Толо вътре и никой не видял тях. Отиват при клет добър беланда негър. Всички бил вързан, но прерязват въжетата и чакат. Тогава разнесъл изстрел и още други два. Значи било време. Негър захвърлят въжета и втурват върху ловци, душат тях с ръце, убиват с пранги и яреми, наръгват с техни собствен нож, докато те мъртъв, всички мъртъв!

— Та това е било истинско клане! Цяло чудо е, че нападнатите ловци на роби не са потърсили спасение при нас.

— Не могли. Негри заставал на техен път, никого не пропускат.

— Но и от ваша страна сигурно са паднали много жертви!

— Много също мъртъв и ранен, твърде много. Но за отвличане в робство отмъстено. Няма заловят пак нещастен беланда негър!

— Те ли те изпратиха при нас?

— Да. Трябвало дойде тук и каже, че битка свършил. Приятели да дойдат и ръка да стиснат на храбър благодарен негър.

— Ще дойдем. Имате ли някакви неотложни желания? Гладни ли сте?

— Нямат глад. Абу ал Мот носят много месо и брашно. Негър трябвало носи, а сега яде.

Той се върна при сънародниците си. Немците и техните приятели го последваха. Негрите ги посрещнаха с шумно и бурно ликуване. Лобо им беше разказал колко много са задължени на тези чужденци. Направо невъзможно е да се опише полесражението. Представляваше невероятна ужасна гледка и бе съвършено непригодно за лагеруване на оцелелите хора. По съвета на белите, след като отстраниха преградата, негрите излязоха от клисурата, за да бивакуват в откритата равнина. На първо време се налагаше да скрият от тях Абу ал Мот и Абд ал Мот, защото иначе двамата щяха да бъдат разкъсани на парчета.

Естествено белите се поинтересуваха от по-нататъшните планове на освободените чернокожи. Рано сутринта негрите се канеха да тръгнат на път и да се върнат по родните си места. Бяха взели от клисурата всичко, каквото носеше керванът, също и животните. Предположенията на Шварц се оказаха верни — отвлечените стада, както и всички други трудно преносими вещи бяха оставени нейде по-назад под охраната на петдесет души. Негрите знаеха това място и, разбира се, решиха на връщане да си възвърнат собствеността. Тежко и горко на петдесетината ловци на роби! Бяха загубени, още повече че чернокожите бяха присвоили и оръжията на престъпниците.

— Наистина е ужасяващо — каза Емил Шварц, когато отново седяха край огъня. — Близо петстотин души мъртви! Но така ловът на роби задълго ще бъде преустановен. Това е щастливата последица от тази страшна нощ.

— Не ми е жал за тези негодници, защото бях техен пленник — каза брат му. — Знам какви сатани бяха. И кой ги е направил такива? Чия е единствената вина за днешното масово убийство? На двамата мерзавци, дето лежат тук при нас и на всичко отгоре имат нахалството да си дават с погледи различни знаци, които не разбираме.

— Не заслужават да ни се мяркат пред очите. Вържете ги ей там на онова дърво, та да не ги гледаме!

Брат му понечи да възрази, обаче Емил се обърна към него на немски, за да не го разберат пленниците:

— Остави ме да правя каквото съм намислил! Преследвам определена цел. Забелязах, че си правят различни знаци, които не са ми ясни. Много ми се иска да знам какво имат да си казват. И тъй, отведи ги до дървото и ги вържи там така, че да нямат възможност да се движат, но да могат да разговарят. Нека ги пази един войник, но да седне по-далеч от тях, за да са сигурни, че няма да ги чува. Междувременно ще се промъкна съвсем близо до тях и ще ги подслушам.

— Този план съвсем не е лош. И тъй, да ги махнем оттук!

Отначало бяха скрили пленниците от негрите, но после бяха наредили пак да ги довлекат при огъня. Сега ги отнесоха до споменатото от Шварц дърво, край което растеше един храст. Докато ги връзваха, Шварц незабелязано пропълзя и легна под клоните на храста. Беше толкова близо до тях, че можеше да ги стигне с ръка, тъй че щеше да разбере думите им дори и да разговаряха шепнешком. Впрочем понеже бяха вързани на двете противоположни страни на дървото, те нямаше как да говорят съвсем тихо, ако искаха да се чуват. Погледите им не можеха да проникват чак до огъня и следователно не виждаха, че Шварц не се намира вече там. Пазачът седеше на подходящо разстояние. Щом двамата помислиха, че са вече сами, Абд ал Мот тихо каза:

— Какъв ден! Най-злощастният от целия ми живот! Днес бе истински ад, а тези немци са най-големите сатани! Ти как позволи да те заловят?

— Ами ти? — гневно отвърна на въпроса с въпрос Абу ал Мот.

— Трима от тях се нахвърлиха върху мен на насипа.

— А мен ме спипаха още в шатрата, където незабелязано се бяха промъкнали. Сигурно пазачите са задрямали. Сега са мъртви и това им е наградата. Дано Аллах ги накаже вечно да седят върху търкаляща се топка, та никога да не могат да вкусят от сладостта на съня!

После те взаимно си разказаха как бяха заловени и накрая Абу ал Мот яростно процеди през зъби:

— Проклет да е денят, когато реших да нападна Бащата на четирите очи! Той е учен човек и понеже на такива хора акълът им винаги е единствено в книгите, аз си въобразих, че ще мога лесно да се справя с него. Кълна се в Аллах, че излезе съвсем иначе! Кой можеше да си помисли, че след като ми се изплъзна, ще вземе да ме преследва! И сега напълно ме съсипа.

— Напълно ли?

— Да.

— Едва ли.

— Съвсем сигурно е! Загубен съм. Че какво ми остана?

— Парите.

— Нима ги имам? Мога ли да ги взема? А дори и да успея, какво бих могъл да направя с тях? Ще съм принуден до края на живота си да избягвам тези райони и да отида на някое съвсем отдалечено място, където никой не ме е виждал и където няма да се появят никакви мои познати. Но дори и този избор не ми е останал.

— Наистина ли смяташ положението ни за толкова безнадеждно?

— Да, поне моето. Знаеш ли какво ме чака?

— Не.

— Този немски пес иска да ме предаде на Али Ефенди във Фашода.

— На Бащата на петстотинте? О, Аллах! Ако наистина го направи, загубен си!

— Да, просто ще бъда бичуван до смърт като моите хомри, които Бащата на четирите очи плени и също изпрати във Фашода.

— Може би само те заплашва, а?

— Не, той съвсем не се шегува.

— Но и тогава все още има надежда. За да се спуснете по реката до Фашода, е необходимо много време и навярно все ще ти се удаде случай да избягаш.

— Не се залъгвай! Така добре ще ме затворят и толкова зорко ще ме надзирават, че за бягство и дума не може да става. Има само една-единствена възможност да си възвърна свободата.

— Коя е тя?

— Не по пътя, а едва във Фашода, след като ме предадат на Бащата на петстотинте. Той обича справедливостта, но още повече обича парите. Разбираш ли ме?

— Да. Искаш да се откупиш. Но в такъв случай ще трябва да му издадеш мястото, където криеш парите си!

— И през ум не ми минава! Той ще ги вземе и въпреки това пак ще нареди да ме бият до смърт. Не, необходим ми е такъв доверен човек, който ще му плати първо половината, а после, след като ме освободеше му даде остатъка.

— Но ти липсва такъв доверен човек.

— Не е вярно, имам го.

— Кой е той?

— Ти.

— Но аз нямам пари и самият съм пленник.

— О, на тебе ще ти хвърлят един бой и ще те пуснат да си вървиш, понеже си само мой подчинен и следователно не носиш моята отговорност.

— Не забравяй Ловеца на слонове! Той има срещу мен нещо повече от кръвно отмъщение.

— Нали намери сина си, от прекомерна радост ще ти прости. Само го помоли най-смирено. Плачи и се престори на разкаян! Тогава тези немски християни сигурно ще те подкрепят и ще се застъпят за теб, а тяхната дума тежи.

— Ах, ако постъпят така ще бъда спасен! Съветът ти е добър.

— Проявиш ли искрено разкаяние, несъмнено ще го направят. Ако щеш кажи им, че искаш да станеш християнин. Повярват ли ти, няма начин да не те освободят. После ще отидеш до серибата и ще вземеш парите.

— Не знам къде са.

— Ще ти кажа. Известно ми е, че си ми верен, че няма да ме измамиш и ще направиш всичко, за да ме спасиш. Ще ми се закълнеш ли?

— Кълна ти се в моите деди, в брадата на пророка и във всичките халифи!

— Това ми стига. Докато лежахме край огъня, ти направих някои знаци. Разбра ли ги?

— Не всички. Искаше да кажеш нещо за пари, но останалото не го схванах.

— Сега мога по-добре да ти обясня и ще побързам, защото не знаем кога ще ни разделят. Когато отидох при серибата след опожаряването й, шейхът и хората му бяха претърсили вече останките. Той подозира, че някъде съм закопал пари. Че къде иначе може да е печалбата от толкова години труд! Но не са попаднали на въпросното място, няма и да го открият. На юг от оградата нощуваха стадата ни. Там гореше един огън. Копай под огнището и ще се натъкнеш на скала, но тя не е истинска — това е само пясък, вар и глина, които са добре забъркани и здраво трамбовани. Под този пласт се намират шест даруф[24] натъпкани само с лъскави Абу ноктах. Това е моето богатство. Един от тези мехове ще бъде твой, ако успееш да ме спасиш. Но ти не бива…

— А ако не пожелае да те спаси, навярно ще вземе всичките, а? — разнесе се глас до самия него. — Но нито ти, нито той ще получите макар и един-единствен Абу ноктах, защото аз ще ги извадя и ще ги разделя между моите хора, които освен това ще получат и стадата, отвлечени от твоя фелдфебел от серибата.

Това беше Шварц. Той се изправи и отиде при огъня, за да изпрати още един пазач, тъй като пленниците не биваше повече да разговарят помежду си.

Абу ал Мот нададе вик на отчаяние и сведе глава. Той изпитваше чувството, сякаш вече се е изправил до зейналия си гроб…

На следващото утро, малко след изгрев слънце, освободените беланди потеглиха към родните си места. Щастливи, че са се отървали от робство, те все пак с тъга мислеха за завръщането си в своите опустошени домове. Негрите взеха труповете на своите съплеменници, за да ги погребат заедно с убитите в Омбула. Сбогуването им с техните спасители беше изключително трогателно.

По-късно и победителите поеха по същия път, по който бяха дошли, защото трябваше да се върнат при своите лодки и кораби. Труповете на ловците на роби оставиха да лежат там където си бяха — готова храна за хищните птици и животни. Абу ал Мот и Абд ал Мот бяха охранявани толкова добре, че у тях угасна всякаква надежда за бягство.

На корабите не се бе случило нищо ново. Веднага се качиха на борда, за да отплават първо до Maijeh husan el bahr. Кралят на ниям-ниямите ги придружаваше заедно с хората и лодките си. Щом достигнаха блатото, заклаха няколко глави от оставения там добитък. Останалите животни дадоха на шейха Абу ан Нухс, Бащата на половината като награда за него и хората му. Той се раздели сърдечно със съюзниците си и доволен се завърна в родината си.

После флотилията продължи надолу по реката към спечелилата си зловеща слава сериба на Абу ал Мот. Накараха го да присъства, когато изровиха меховете и разпределиха съдържанието им така, че всеки остана доволен от получената сума и никой никому не завидя.

Тогава се започна истинското сбогуване. Братята Шварц заедно с приятеля си Пфотенхауер и ниям-ниямите трябваше пак да поемат на юг. Искаха да продължат своите изследвания, както и събираческата си дейност, да посетят владенията на Емин Паша, а после през Занзибар да се завърнат в родината си. Другите се отправиха на север.

Абу ал Мот и Абд ал Мот повериха на Ловеца на слонове, защото той беше най-сигурният и най-строг пазач за тях. Емирът се канеше да стигне с дахабийето до Фашода и там да предаде на Бащата на петстотинте Абу ал Мот заедно с фелдфебела и неговите хора. Но за Абд ал Мот Ловецът на слонове заяви следното:

— Него ще отведа в Кенадем. Оттам той отвлече сина ми и там ще го сполети наказанието на Аллах. Откакто намерих детето си, моето сърце не е вече толкова кораво, обаче този сатана ще разбере, че за него все още мога да бъда такъв, какъвто бях и преди — Барак Строгия, пред когото треперят всички непокорни.

Емил Шварц му написа своя адрес и го помоли някой път при удобен случай да му пише. И така, всичко бе вече уредено и трябваше да „изпият“ Wadscha el wida[25]. Словакът и Бащата на смеха помолиха за разрешение да останат при немците и братята с радост се съгласиха. Раздялата се оказа най-болезнена за Сина на тайната и Сина на верността, ала и това отмина. После корабите поеха на север, а гребците на ниям-ниямите подкараха лодките си на юг. Победителите се разпръснаха в различни посоки и всеки от тях остана с убеждението, че е изпълнил дълга си и е нанесъл дълбока рана на търговията с роби поне що се отнася до този район. Само Хасаб Мурат тайничко си правеше други сметки. Той бе помогнал да бъде унищожен един от най-опасните му конкуренти, Абу ал Мот, и имаше намерение да продължи доходния си занаят, но да върши всичко по-хитро, отколкото дотогава и да проявява повече човечност. Преживяното бе направило дълбоко впечатление дори на човек като него…

Онзи, който вземе в ръка адресната книга на един от известните южногермански университетски градове и я отвори на първата буква А, веднага ще му се набие в очи едно необикновено дълго име. То гласи: хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Хаджи Отайба Абу л’Ошар бен Хаджи Марван Омар ал Гандези Хафид Якуб Абд Аллах ал Санджаки. Подир името четем следното сведение: „Търговец в Ориенталия, Гартенщрасе 6, партер.“

Онзи, който реши на този адрес да си купи шишенце розово масло, турски чибук или нещо подобно и се отправи към въпросната къща на номер шест, ще намери голяма прилична на дворец постройка, чиято лява половина на партера е заета от споменатия магазин и граничещите с него жилищни помещения. На поставената над магазина табела се чете, изрисувания със златни букви малко неправилен надпис „Хаджи Али, ориенталист“.

Вътре във високия, красиво боядисан коридор, на металическа плоча е написано: „Ускар Ищван, портиер, учител по чужди езици и автор на орнитологически трудове — партер, вдясно; професор д-р Емил Шварц — 1-и етаж; професор д-р Иозеф Шварц — 2-и етаж; професор д-р Игнациус Пфотенхауер — 3-и етаж.“ А който мине в подходящо време покрай сградата и вдигне поглед към третия етаж, може да види един отворен прозорец, където изпод червения фес стърчи огромен нос и оживено се движи насам-натам над подаващата се доста напред дръжка на една масура[26], за да не пропусне нищо от разиграващите се по улицата сцени.

А долу на прозореца от дясно на вратата в свободните си часове седи дребно човече със съвсем оскъдна проскубана брада, занимавайки се прилежно с една от безбройните преработки на дебел ръкопис с многообещаващото заглавие „Защо птиците имат пера?“. Тази безрезервно отдала се на орнитологията личност, естествено не е никой друг освен Бащата на единайсетте косъма. Откакто се беше върнал от Судан заедно с тримата си господари и Бащата на смеха, при когото клиентите ходеха не толкова заради стоките му, колкото заради комичната му физиономия, словакът бе поставен като портиер на общата, обитавана от всички негови приятели къща. Той се титулуваше учител по чужди езици, но досега не беше имал нито един ученик и си беше втълпил в главата чрез издаването на един научен труд да докаже на Бащата на щъркела, че и той е виждал птици и е размислял над тях. Затова Бащата на единайсетте косъма се наричаше „автор на орнитологически трудове“ и за тема на своята работа бе взел разглеждането именно на онзи прочут въпрос от не по-малко прочутия разказ на Пфотенхауер, който и до ден днешен все още не е довършен.

Тъкмо в този момент той пак седи над своя ръкопис, който е изпращан вече на двайсетина или трийсет издателства, но и винаги връщан обратно със забележката, че неговият немски език не отговаря на научното съдържание. Ето че малкото прозорче до него се отваря и пощенският раздавач му подава едно писмо. Портиерът и авторът на орнитологически трудове го взема и до няколкото чуждестранни пощенски марки прочита адреса на Емил Шварц, написан сякаш от детска ръка. Върху обратната страна на плика с арабски шрифт се вижда името на Барак ал Кази.

Тогава дребосъкът бързо скача от мястото си, изтичва в магазина и изкрещява на хаджията:

 

— Сме били ли трима професори още в градина задната?

— Да. Току-що виждам ги тях — отвръща познавачът на всички народи и села на сносен немски, който бе научил в течение на две години.

— Излезли с мен навън, бързото, бързото! Сме дошъл писмо африканското от ловец на слонове, пишещия!

Той се затичва към градината с грейнало от радост лице и хаджията го последва. Тримата споменати господа седят в голямата беседка и пушат. След като чуват вестта, изкрещяла още отдалече с мощен глас, те скачат на крака. Оглеждат писмото от всички страни и го отварят. Естествено съдържанието му е на арабски и преведено то гласи следното:

„Кенадем, 12 rewi ul achir[27]

До моя приятел, прочутия муаллим[28], Бащата на четирите очи.

Аллах е велик и дава нощната роса. Обещах ти и затова ти пиша. Хора много и аз съм добре. О, Сине на моето блаженство, щастлив съм, че те намерих в Клисурата на молитвите! Утеха за моите очи, любимец на душата ми! Тази година фурмите ще дадат богат плод. Той е добре, порасна едър и силен. Моята любима камила ослепя с едното око, а ти как си, как са брат ти и Бащата на щъркела? Пророкът е гладувал в пустинята, тъй както и вие гладувахте за мен и аз за вас. Блазе на онзи, който има син! Бичуваха го до смърт. Ти знаеш, че го е заслужил този Абу ал Мот. Не го проклинам. Дано и твоите камили растат добре, както и палмите на твоята нива! Защото виното е забранено и никой правоверен не си пъха носа в бъчвата. Въпреки всичко фелдфебелът и хората му не избягнаха участта си. Само от чадата на покорството могат да се очакват добри плодове. Затова ги бичуваха и хвърлиха в затвора, където все още лежат, защото, хвала на Аллах, моето богатство расте с всеки изминал ден. Абд ал Мот също е мъртъв. Не ме питай къде и как! Ето изпращам ти писмото. А сега пиши и ти! От следващия петък започвам да се оглеждам на юг и на север в очакване на отговора ти. Пиши ясно, понеже окото съзира много неща, които разумът не вижда. Две от шатрите ми се скъсаха, а няколко овце се изгубиха. Събувай си обувките, когато влизаш в джамията, и щедро раздавай милостиня, защото аз съм твой приятел.

Барак ал Кази, емир на Кенадем.“

Бележки

[1] Пасище за добитъка. Б. нем. изд.

[2] Тютюн. Б. пр.

[3] Червей — Filaria. Б. нем. изд.

[4] Ракия. Б. нем. изд.

[5] Духове на отмъщението. Б. нем. изд.

[6] Барак Строгия. Б. нем. изд.

[7] Баща на боздугана. Б. нем. изд.

[8] Свещеник, странстващ проповедник. Б. нем. изд.

[9] Баща на половината лице. Б. нем. изд.

[10] Мюсюлмански отшелник. Б.пр.

[11] Силно гърмяща пушка. Б.пр.

[12] Експлодиращ куршум. Б.пр.

[13] Мравка. Б. нем. изд.

[14] В случая става въпрос и за игра на думи, защото на немски „тения“ означава и „километрично дълга дума“ (име). Б.пр.

[15] Форма за множествено число от ниям-ниям. Б. нем. изд.

[16] „Слава на Бога, всемирния властелин.“ — Началните думи на Корана. Б. нем. изд.

[17] Емблема на императорската власт в Германия. Б. пр.

[18] Вид игра на карти обикновено за трима души. Б. пр.

[19] Форма за мн.ч. от „трумбаш“, примитивно метателно оръжие подобно на бумеранг. Б. нем. изд. /Б. пр.

[20] Tamarindus indica. Б. нем. изд.

[21] Палми на сурите. Б. нем. изд.

[22] Крепост. Б. нем. изд.

[23] Акраб — скорпион. Б. пр.

[24] Големи мехове за вода. Б. нем. изд.

[25] Болката от раздялата. Б. нем. изд.

[26] Суданска лула. Б. нем. изд.

[27] Единадесетият месец от мюсюлманското летоброене. Б. пр.

[28] Учител. Б. пр.

Край
Читателите на „Керванът на робите“ са прочели и: