Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка (8)

Сухият кладенец

Подир пладне приближиха един кладенец, направен от дълбан дънер. Върху побито в земята, раздвоено най-отгоре дърво беше поставена дълга кобилица с провесено надолу ремъчно въже и дървено ведро, опасано с железни обръчи. Вятърът клатеше кофата, кобилицата скърцаше, един гарван беше кацнал върху гривната и се взираше с едно око надолу. Когато пътниците затрополяха съвсем наблизо, гарванът изграка тревожно и хвръкна.

Дирите на ламята стигаха до самия кладенец и там свършваха.

Странникът посочи с пръст кладенеца:

— Ей го Сухия кладенец, където влиза и излиза ламята. Пресъхнал е преди хиляда години. Слизайте долу и търсете ламята!

Щом изрече тия думи, странникът изведнъж стана невидим, сякаш потъна в земята.

Магарето усети, че му олекна, озърна се, тропна с предния си крак и хукна към гората. Тримата братя се спогледаха озадачени.

— Кой ще слезе първи? — попита най-малкият.

Най-големият се изпъчи и направи две крачки напред.

— Аз! — рече той.

Изкачи се върху гривната и нали беше пиян, олюля се насам-натам и — аха-аха — да падне в кладенеца. Криво-ляво успя да намести единия си крак във ведрото. С две ръце стисна ремъчното въже. Предното рамо на кобилицата се наклони надолу.

Най-малкият му поръча:

— Бате, ако се уплашиш от нещо — поклати силно въжето и ние ще те измъкнем.

И като хвана въжето, най-малкият налегна надолу и започна да спуска брата си в кладенеца. Кобилицата скрибуцаше плачливо.

Колкото по-дълбоко потъваше оня, дето беше във ведрото, толкова по-страхливо се озърташе. В полумрака се виждаха само камъни, покрити с мъх. Но ето че когато ведрото наближи дъното, измежду камъните се източи една змийска глава. Разтворената й уста с жълто езиче засъска и се устреми към единия крак на най-големия.

Той разтвори очи, изрева и разлюля въжето. Горните подхванаха ремъка на кобилицата и ведрото отскочи нагоре. Главата на най-големия се показа над гривната. Устата му започна да пелтечи:

— З-з-змия!

Във ведрото не стъпи, а седна средният брат. Той се намести удобно, отпусна надолу краката си и захвана да се люлее.

Най-малкият увисна на ремъка и ведрото потегли надолу. Додето кобилицата се накланяше, средният брат се прозя сладко-сладко и затвори очи, защото ведрото му се стори като залюляна детска люлка. Къде дъното змията източи повторно главата си и захапа калпака на човека във ведрото.

Средният се стресна, опули очи и опипа главата си. Щом разбра, че калпака му го няма, се развика, почна да маха с ръце и разклати въжето.

Най-малкият бързо измъкна и него.

Като стъпи на земята, средният заговори плачливо:

— Някой ми открадна калпака!

Тогава на мястото му във ведрото стъпи най-малкият. Той стоеше прав. С лявата си ръка стисна ремъка, а с дясната измъкна меча си.

— Спускайте ме! — викна той.

Пияните братя го блъснаха. Ведрото потъна. Втренчил очи в полумрака, най-малкият съзря отдалеч змията, която се беше източила нагоре и го чакаше. Ръката на смелия момък притръпна. Той стисна меча си и го дигна нагоре. Замахна и отсече змийската глава, която падна долу. Острието на меча закачи един от камъните в зида и събори половината му. Откъртеният камък политна към дъното с грохот.

Раздвиженото ведро се устреми още по-бързо и — туп! — удари се върху твърда земя.

Най-малкият излезе от ведрото и видя камен свод. Под свода — четвъртита ръждива желязна врата. Заключена.

В туй време двамата братя се надвесиха над гривната и надникнаха в кладенеца.

Най-големият запляска с ръце и извика:

— Бухна!

— На дъното! — добави средният. — Сега какво ще правим?

— Я хайде да го оставим в кладенеца, а пък ние да се върнем на чешмата, от която сега тече вино! Искаш ли? — предложи големият.

— Искам! — отговори средният. — Там можем да си отворим кръчма и ще продаваме на пътниците червено вино.

— И бяло! — напомни му големият. — Ех, че пари ще спечелим, ех, че…

— Но — прекъсна го средният — аз не съм съгласен да поим сиромасите с вино без пари. Само оня, който има пари, той ще пие вино!

— Тъй, амче как! — рече най-големият и извади меча си от ножницата. Удари ремъчното въже с острието и го преряза.

Въжето се свлече в кладенеца и падна в краката на най-малкия брат. Той разтвори широко очи, разбра какво е станало, и прехапа устни.

От очите му потекоха сълзи.

— Моите братя ме оставиха в кладенеца — да ме изяде ламята — прошепна той, — но аз ще я убия!

И като изви поглед нагоре, изоставеният изрече тези думи:

Братчета, какво направихте?

Що ме в тъмното оставихте?

Нали щяхме,

обещахме

брат на брат да се облягаме,

в битката да си помагаме?

И дома когато се завърнете,

и стареца наш прегърнете,

той ще ви запита: — Кам го третия

и защо го няма, клетия?

Где синеца ми изгубихте

или негде го погубихте? —

Вий какво ще му отвърнете?

Но аз няма да се дам!

Злата ламя ще открия,

с този меч ще я убия,

златна ябълка ще ям!