Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)
Последна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Ангел Каралийчев. Български народни приказки

Издателство „Народна младеж“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

В тронната зала

В тронната зала на двореца негово величество седеше на трона си полузатворил очи, отпуснал ръцете си надолу, изпружил крака напред.

Отметнала короната му настрана, Вейхайвей го пощеше с усърдие.

— Ох, таткооо — рече тя, — нали не си се къпал, откак ламтурникът запуши чешмата, главата ти се е превърнала в кошара за мисикоми.

— Какво е туй мисикоми? — попита величеството.

— Не знаеш ли? Ей, че си бил прост! Мисикомите са ония малки животинки, които се развъждат в косата и те карат да се чешеш.

Влезе маршалът на двореца, изкашля се в шепа и съобщи:

— Дошъл е придворният художник Блюдолиз!

Негово величество кимна:

— Да влезе!

— Слушам, ваше величество! — високо извика маршалът, обърна се и изскочи навън.

След малко се върна и въведе художника Блюдолиз в тронната зала.

Художникът мъкнеше голяма картина с позлатено кръжило. С мъка я отнесе до трона и я изправи срещу царя и княгинята.

Като видяха какво е нарисувал придворният художник, царят и Вейхайвей зяпнаха от учудване.

— Ааааа! — извика царят.

— Ооооо! — обади се княгинята.

На картината досетливият художник беше нарисувал самия цар с гол меч в десницата. Надменен и велик. Десният му крак стъпил върху туловището на ламята, а три отсечени ламски глави показваха на какво е способен цар Патаран.

Царят поклати глава и рече:

— Прекалил си го, драги. Победител на ламята не съм аз.

— Все едно, ваше величество — лукаво се усмихна Блюдолиз, — ако оня не беше я убил, вие щяхте да я насечете на парчета. Всички знаят, че по-безстрашен цар не се е раждал на земята.

— Ти каза истината! Заслужаваш двойна награда: първо, защото си придворен художник, и, второ, защото обичаш истината. Дръж!

Негово величество извади от джоба си една кесия с пари и му я хвърли като на куче.

Художникът пое майсторски кесията, поклони се до краката на царя, окачи картината на най-видното място в тронната зала и се изтегли заднишком, с лице към владетеля.

Тогава Вейхайвей се обърна към баща си и започна глезено:

— Таткооо!

— Кажи, кукло! — рече царят.

— Сега пък искам да се омъжа!

— Тъй ли? — скокна царят. — За кого?

— За оня, дето уби ламята! — тропна с крак княгинята.

— Е — разпери ръце царят, — ти вече прекаляваш! Завчера: „Искам златна ябълка“, днес: „Искам мъж“! Добре, да го приберем в двореца, но защо ни е, когато не е достоен за теб?

— Как да не е достоен? — пресече го Вейхайвей. — Много е хубав!

— В жилите му не тече царска кръв! — натъртено рече цар Патаран.

— Ами кой уби ламята? Кой ми отърва живота? — попита Вейхайвей.

Царят посочи с пръст към картината.

— Героят е нарисуван там!

Вейхайвей подскочи и насмалко щеше да каже нещо неприятно на баща си, но си затули с шепа устата и задържа думите си. От устата й излезе само едно:

— Ауууу!

Царят строго я погледна.

— Защо аукаш?

— Нищо — нацупи се Вейхайвей. — Татко, казвам ти, ако не ми го доведеш, ще ти се разсърдя и вече няма да те пощя!

Най-сетне царят отстъпи, защото не можеше нищо да откаже на дъщеря си, па и главата го сърбеше много. Удари три пъти с жезъла си по пода. Намести короната си.

Дотърчаха осемнайсет слуги и паднаха на колене пред негово величество. Наведоха си главите до пода и извикаха едногласно:

— Заповядайте, ваше величество!

— Заповядвам ви — викна цар Патаран — да ми доведете оня с орловото перо на калпака. Веднага! Додето преброя до десет — тук да е!

Вейхайвей запляска с ръце, извади от джоба на роклята си кръгло огледалце и захвана да се оглежда, сетне бръкна пак в джоба си, извади едно щипало и се залови с изплезен език да си скубе веждите, за да изглежда по-хубава.

А в туй време слугите тичаха презглава надолу: щяха да си изпочупят краката. А някои се плъзнаха по парапета на стълбището.

Додето царят преброи до десет (а той можеше да брои само до десет!), най-малкият брат влезе в тронната зала. Строен и напет.

Калпакът му беше леко накривен, на калпака — перо орлово, а ризата му — майсторски извезана.

Вейхайвей, като го видя, прехапа устни, скри се зад трона и рече:

— Леле, какъв е хубавец!

Царят викна с важен глас:

— Добре дошъл в моя дворец!

— Благодаря, ваше величество! — поклони се победителят на ламята.

— Знаеш ли защо съм те повикал?

— Вие ще кажете, ваше величество!

— Намислил съм да те оженя.

— За кого? — учуди се най-малкият брат.

— За дъщеря си! — рече царят.

„Сега я наредихме“, помисли си момъкът.

— Къде е тя?

— Тука е, зад гърба ми! — посочи с пръст царят зад гърба си.

Вейхайвей се изправи:

— Тук!

Поразен от нейната грозотия, най-малкият брат се обърка и отстъпи три крачки назад.

Царят изви глава и пошепна на дъщеря си:

— Видя ли го как се зарадва? Дай му пръстена си!

Вейхайвей изтича напред, хвана десницата на гостенина и без да го пита иска ли — наниза на едина му пръст златен пръстен.

— Аз… аз… такова… — почна да си дърпа ръката най-малкият брат.

— Какво? — пресече го царят. — Искаш да кажеш, че не си достоен? Не бери грижа за тая работа, щом като моята дъщеря ти е хвърлила око. Но трябва да знаеш, че аз току-тъй няма да ти я дам. За да я заслужиш, най-напред трябва да убиеш великана Ох, който ме посрами пред очите на цялата ми войска. Хайде, да е честито!

Юнакът смънка две-три думи, от които нищо не се разбра.

— Къде си отседнал? — попита царят.

— Накрай града има една самотна бабичка. В нейния дом съм се настанил.

— Не може! Не позволявам! — разгневи се величеството. — Ще ми бъдеш гост в двореца! Заведете го в готварницата! Гостенин човек най-много се радва, когато го настаниш в кухнята. Пригответе му — обърна се той към слугите, които се бяха струпали на вратата — най-добрия кон! Нека се разходи из града — да види на колко народ заповядвам!