Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка (11)

На бойното поле

На другия ден по безкрайното равно поле, което се ширеше между града на цар Патаран и ламската гора, настъпиха един милион войници. Настана голямо оживление. Бойни викове огласиха цялата околност. Засвяткаха шлемовете и щитовете на войниците, звъннаха копията и мечовете им. Тръбачите възправиха нагоре сребърни тръби и ги надуха. Барабанен грохот отмерваше крачките на два милиона ботуша.

Всички зайци в полето се разбягаха, лалугерите потънаха в дупките си, тревичките полегнаха.

Накрай полето, където се надигаше като стена мрачна гора, бяха застанали ламята и нейният син Ох.

И нали бяха много далеко — изглеждаха съвсем мънички. Колкото повече приближаваха войниците към границата на враговете, толкова по-големи ставаха ламята и великанът Ох.

Ламята беше триглава. На всяка глава имаше по две очи като месечини. Тия страшни очи мятаха блясъци. От ноздрите на главите й излизаха пламъци. Час по час от трите й уста се показваха три езика, надаваха змийски съсък и пак се прибираха.

Ох стоеше прав, разкрачен, мрачен и безочлив. Беше гол до кръста. Нямаше никакво оръжие. На шията му висеше старинен телескоп, задигнат от наблюдателницата на древен звездоброец. Дигнал десница над челото си, той мълчаливо наблюдаваше настъпващия противник. Когато първата военна верига наближи на петстотин разкрача, великанът рече на майка си:

— Не виждам царя. Къде е царят им?

Ламята изръмжа:

— Крие се зад гърбовете на войниците си както всичките царе.

Ох хвана телескопа с две ръце и го насочи към войнишките редици:

— Аха — кимна, — виждам го, гледам го! Най-отзад се е сгушил в една колесница. Конете го теглят напред, а той се озърта назад!

Очите на ламята се разшириха още повече:

— Не съм решила с огън ли да ги изгоря, или да ги изгълтам.

Великанът се обърна към майка си:

— Моля ти се, майко, остави ми ги!

— Защо ти са?

— Ще ги поробя. Един милион души ще натикам в подземните си работилници. Ще ги накарам да ми работят, докато са живи. Те са много изкусни майстори. По всичките пазари на света ще се продават стоките ми. Ти, майко, остани тук, а пък аз ще ги посрещна.

И великанът закрачи с гигантски крачки срещу милионната войска.

Царската колесница се люшкаше като пияна, тъй като колелата й се катереха по къртичините. Негово величество беше покрил лицето си с две ръце и гледаше през пръстите си. Вирнала нагоре дългия си нос, Вейхайвей стоеше до него права като върлина. Като видя, че Ох тръгва срещу войниците, княгинята сръга баща си в ребрата с лакът:

— Уф! Какъв противен великан! Татко, иди и му зашлеви една плесница, че да изскочат искри от очите му.

Царят подскочи:

— Моля ти се, не ме карай на умряло куче нож да вадя! Защо ми са тези войници, щом не могат да се разправят с някакъв си великан! Мене Господ ме е поставил на туй място…

В този миг колелото на колесницата се качи на една висока къртичина. Колесницата се наклони и насмалко щеше да изтърси царствените особи.

Вейхайвей цапна колесничаря по главата с ръка:

— Простак! Ще ни изтърсиш!

Царят намести разклатената си корона и продължи:

— Мене Господ ме е поставил на туй място само да командвам!

И се изправи в колесницата. Издигна високо копието си и се провикна с дрезгав старчески глас:

— Войници, на колене!

Цялата войска падна на колене пред Ох.

— Готови за стрелба! — повторно изкомандва царят.

Войниците сръчно със замах наместиха лъковете си и насочиха един милион стрели срещу великана.

Ох спря, скръсти ръце и застана насреща им — грозен и надменен.

Царят кресна:

— Стреляй!

Облаци от стрели полетяха към великана и го засипаха, но той се отърси от тях, както дивата свиня в гората се отърсва от боровите иглички, и започна да се смее с див смях.

Цялото поле екна.

— Стани! — чу се отново треперливият гласец на царя.

Войниците се изправиха.

— Хвърли копието!

Като вихър се понесоха копията на войниците към Ох, но нито едно не можа да прониже дебелата му кожа. Копията чаткаха по челото му, по гърдите му, по голите му ръце и се трошаха, сякаш бяха сухи клечки.

Ох продължаваше да се смее заплашително и зловещо.

А в царската колесница Вейхайвей кършеше пръсти отчаяно:

— Ах, този великан е просто непобедим!

Царят се обърна объркан и уплашен към дъщеря си:

— Ами сега какво ще правя? В коя миша дупка ще се навра?

Разтрепери се, изтърва жезъла си. Короната му се изкриви като калпак на пияница.

В този съдбоносен миг Вейхайвей му даде такъв съвет:

— Много просто, татко, ще идеш при Ох, ще паднеш на колене и ще се предадеш. Тъй правят победените царе.

И тя почна да блъска грубо баща си с две ръце.

Негово величество неохотно слезе от колесницата и промърмори:

— Ах, що ми трябваше от мечка ремък!

Упъти се към великана. Войниците се отдръпнаха — да му сторят път. Когато стигна до краката на Ох, негово величество разпаса сабята си и я поднесе на победителя, без да го погледне в очите. Ох пое царската сабя и я дигна нагоре. Цар Патаран легна по корем и прегърна единия му ботуш. Великанът замахна и захвана да го млати по гърба:

— НЎ ти една златна ябълка! НЎ ти още една! Още една!

Царят изви умолително глава нагоре:

— Предавам се! Кажи ми какви са условията за мир!

Ох отговори:

— Първо, искам да ми предадеш всичките си войници!

— Миличък, вземи ги. Второ?

— Второ — почеса се по врата великанът и извади от ухото си едно копие, — ще даваш на майка ми, старата ламя, всеки ден по една девойка. Тя много обича да яде млади момичета. Обречената девойка трябва да бъде извеждана сутрин на площада, където е чешмата. Подписвай договора!

Царят се изправи и повика с пръст един барабанчик:

— Момче, дай си барабана.

Барабанчикът сложи напреде му барабана и го намести като маса. Удари го с пръчките, за да привлече вниманието на войската. Ох извади от джоба си един пергаментов свитък и го хвърли върху барабана. Царят намести очилата си, подписа договора, изправи се и попита Ох:

— Сега свободен ли съм?

Великанът махна пренебрежително с опакото на ръката си:

— Махай се, старо харо!

Царят обърна гръб и се затече към колесницата си. А Ох се огледа наоколо и очите му се спряха на едно огромно дърво. Закрачи към него. Посегна с две ръце, хвана го за най-големите клони, напъна се тъй, че вратните му жили щяха да се скъсат, и изтръгна дървото с корените. Размаха го наляво-надясно. Цялата войска насмете тъй, както сърдит пастир гони с вършина стадото си.

Войниците тичешком се втурнаха към ламската гора и бягаха, додето напреде им се отвори една желязна врата. Всичките войници — един милион на брой — се намъкнаха в подземните работилници на великана. Ох застана на прага, провикна се грозно и гласът му забуча в подземията:

— Роби, отсега нататък аз съм вашият господар! Ще работите за мен, додето ви изпадат зъбите от челюстите и ноктите от пръстите! Искам от вас секири и мечове, ножове и копия, всичко искам! На ден ще получавате по една коричка сух хляб, натопен във вода.

Робите опасаха кожени престилки, застанаха пред наковалните, раздухаха ковашките мехове и хванаха чуковете.

Ох тръшна вратата и я залости.