Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)
Последна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Ангел Каралийчев. Български народни приказки

Издателство „Народна младеж“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Злодеите от кръчмата „Последен грош“

Коя е тази кръчма, издигната на същото място, където някога имаше чешма с два чучура и четири каменни корита? Над вратата бяха сложили надпис:

Питиепродавница
и гостоприемница
„ПОСЛЕДЕН ГРОШ“
на Братя Върбанови

Един уморен пътник с тояжка на рамо и торбичка на тояжката спря пред вратата, прочете надписа и почука три пъти.

Никой не му отговори. Тогава той отвори вратата, боязливо влезе в кръчмата и спря до вратата. Остави торбичката и тояжката си в къта.

Най-големият брат, застанал зад тезгяха, със запретнати ръкави сплескваше наденици с едно шише и ги нижеше на върлина.

Средният брат броеше жълтици в калпака си и свирукаше.

Като видя пътника, най-големият направи с глава знак на средния — да отнесе жълтиците вътре. Средният влезе в съседната стая. Там между две легла имаше каца, вече пълна догоре с жълтици. Монетите грееха като разровена жар. Средният брат изсипа жълтиците в кацата, излезе пак, затвори след себе си вратата и завъртя ключа.

— Какво искаш, дядо? — обърна се той към пътника.

— Аз ли? От дълъг път ида, затуй ожаднях. Доколкото си спомням — тука имаше една чешма, която…

— Имаше — прекъсна го средният брат, — но вече я няма.

— Моля ти се — приближи се към тезгяха пътникът. — Налей ми чашка вода!

— Ние вода не продаваме! — обади се оня, който мачкаше надениците.

— А какво продавате?

— Винце.

— Как го давате, може ли да попитам?

— Жълтичка за паничка!

— Ами като нямам пукната пара! — завайка се пътникът.

— Щом като нямаш пари — няма и да пиеш вино! — викна сърдито най-големият, а средният приближи до пътника, подаде му торбичката и тояжката и го изтика навън:

— Хайде, махай се от тук!

— Къде ще ида? — попита пътникът. — Вече мръкна.

— Иди в гората. Там има вода, колкото щеш!

— А вълците? Нали ще ме изядат!

— Нека те изядат. С тебе няма да се свърши светът. Един сиромах по-малко!

Изхвърленият пътник, който беше същият оня странник, дето бе превърнал водата във вино, поклати замислено глава, обърна се, дигна десница и бавно изговори:

— От чешмата да потече пак вода, а в кацата всичките жълтици нека се превърнат на трици.

И бързо навлезе в гората.

Подир малко над горските върхари се зададе орлицата с железния ковчег. Тя беше много уморена и едвам размахваше крила. Като наближи кръчмата, птицата се спусна надолу и кацна на поляната. Ковчегът тупна в меката трева. Вратицата му се отвори и от вътре излезе най-малкият брат. Подире му скочи Златушка с кошничката.

Юнакът се изправи пред орлицата, стори дълбок поклон и рече:

— От сърце ти благодаря, птицо крилата! По-нататък аз знам пътя за бащината къща.

А Златушка сне от шията си мънистеното герданче и го наниза върху шията на орлицата.

— От мен за спомен! — извика тя.

— Бъдете честити до края на живота си! — благослови ги орлицата и раздвижи крилата си.

— А как ще се върнеш до Долната земя, когато всичката вода и всичките хлябове се свършиха? — попита я най-малкият брат.

— Не ми трябват вече — отговори птицата — нито вода, нито хляб, нито месо! Надолу пътят е лек. Додето на небето изгреят първите звезди — ще бъда при орленцата си. Прощавайте!

И тя потегли назад по същия път.

Най-малкият брат влезе в кръчмата.

Като го видяха, двамата големи си глътнаха езиците.

— Откъде идеш? — попита най-големият.

— От Долната земя, ей сега пристигнах.

— Какво направи?

— Убих ламята, а вие?

— Ние… ние… те чакаме — отвърна средният.

На прага стъпи и Златушка. Като слънце грейна лицето й.

— А туй момиче отдека е? — загледа се най-големият брат в момичето.

— То е долноземка. Годеничка ми е! — усмихна се най-малкият и се обърна към Златушка: — Пристъпи, Златушке, да те видят моите по-големи братя.

Златушка нерешително направи две-три крачки, а най-големият сръга средния:

— Наточи вино да почерпим гостите!

Средният грабна една дамаджана и затрополи надолу по стълбата, която слизаше в зимника. Само след два-три мига изпод земята се чу гласът му:

— Батеее! От чешмата тече водааа! — крещеше той, сякаш го беше ухапало бясно куче.

— Водааа!? — развика се и най-големият. — Я опитай дали е вода!

— Опитах, два пъти опитах! — пак екна долният глас.

— Ами сега какво ще правим? — удари се по челото най-големият.

— Нищо — рече най-малкият, — ще си идем у дома, да зарадваме стария.

През същата нощ, когато месечината се появи над гората и посребри керемидите на кръчмата, двамата по-големи братя се измъкнаха крадешком. Най-големият носеше на гърба си чувал. В чувала пъшкаше нещо тежко.

Средният заключи вратата на „Последен грош“ и пусна ключа в джоба си, но ключът неусетно се изхлузи от съдрания джоб и падна пред прага.

Мълчаливо закрачиха двамата между дърветата.

Щом изчезнаха в пущинака, пред кръчмата изневиделица се появи странникът. Остави тояжката и торбата си на прага, наведе се, взе от земята ключа, дето го беше изтърсил средният брат, и отключи кръчмата. Пристъпи вътре.

Тогава от зимника се чу приглушеният писък на Златушка:

— Помощ!

Странникът отмести големия камък, с който беше затиснат капакът на зимника, и отвори подземието. От тъмнината се показа главата на Златушка. Странникът попита девойката:

— Къде ти е годеникът?

— Братята му го вързаха, натъпкаха го в един чувал, затъкнаха с кърпа устата му — да не вика, и го отведоха някъде, а мен затвориха в зимника.

Странникът я хвана за ръката, изтегли я горе и рече:

— Върви подире ми! И недей се плаши! Всичко ще се нареди тъй, както трябва.

В същото време двамата тъмни братя вървяха по една светла горска пътека. Дърветата, притаили дъх, се давеха в безмълвие. Нито един лист не шумолеше. Като стигнаха до едно кухо дърво, поломено от гръмотевица, средният прошепна:

— Бате, тук е вълчото вървище. Пущай чувала! Щом месечината се потули зад облак — от пещерите ще изскочат гладните вълци и ще го намерят.

Най-големият изръмжа на най-малкия си брат:

— Сега вече ще се отървем от теб! Вълците ще те разкъсат!

А средният се наведе, извади кърпата от устата му и добави:

— Дишай, не искам да се задушиш и да издъхнеш, преди да дойдат вълците.

И двамата злодеи поеха назад тичешком.

— Какво зло съм ви сторил, мили братя, че ме оставяте на вълците? — викна най-малкият брат.

Никой не му отговори.

Месечината, потресена от престъплението, бързо потъна зад един облак. Наблизо зави глутница вълци. Между дърветата се появиха святкащи алчни очи.

— Свърши се с мен! — простена най-малкият брат, захвана да се гърчи и направи отчаяни усилия да се отвърже, но въжетата бяха стегнати донемайкъде.

Вълците приближиха. Но тъкмо когато един грамаден звяр направи скок към вързания, измежду дърветата се втурна странникът. Той замахна с тояжката си, удари вълка по главата и викна:

— Циба!

Вълкът заскимтя като куче, укроти се бързо, обърна се назад и подви опашка. Тръгна към пещерите. Подире му се повлече цялата глутница.

Златушка се наведе над годеника си и чевръсто развърза ръцете и краката му.

Потресен от злодеянието, най-малкият погледна с безкрайна благодарност странника и го попита:

— Защо ме оставиха моите братя на зверовете?

— Твоите братя не са добри хора. Искаха да откраднат кошничката със златните ябълки и годеничката ти. А като се върнат вкъщи — смятаха да излъжат баща ти, че те са убили ламята, за да получат имота му. Но който копае яма за ближния си, сам пада в нея.

— А какво ли стана с магарето ми? — досети се изведнъж най-малкият.

— Нищо му няма. За да не му дават овес, кръчмарите го натикаха в гората, да го изядат вълците, но то не се предаде, а захвана да троши зъбите на зверовете с подковите на задните си крака. И стана тъй, че наместо магарето да бяга от зверовете — те офейкват, щом го зърнат в гората. Скитори из храсталаците, сутрин яде малини, а вечер — боровинки. Като се сети за тебе, захваща да реве тъй, че цялата гора кънти от гласа му.

Най-малкият се хвана за главата и се замисли дълбоко. Магаре клепоухо, а пък у него има повече човещина, отколкото у братята му.

Странникът съблече абичката си и я постла на тревата.

— Легнете си — покани той и двамата — да поспите, защото сте много уморени. Виждам, че очите на Златушка се затварят за сън.

Най-малкият и Златушка се търкулнаха върху постланата дрешка и заспаха като заклани.

Тогава странникът извади от торбичката крилете, намести ги на раменете си, хвана тихичко юнака с дясната ръка, Златушка — с лявата и полетя:

над горските върхари, позлатени от лунната светлина,

над реките, заглъхнали в нощен покой,

над езерата и моретата,

над най-високите планински върхове —

към родното село на тримата братя.

След потайна доба крилатият старец се върна, намери магарето заспало пред самите бърлоги на вълците, хвана го за ушите и го издигна към месечината.

Пренесе и него.