Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка (6)

По следите на ламята

Дядо Върбан и двамата му големи синове стояха прави пред пътната врата и се взираха в далечината. Чакаха.

Изведнъж се чу силен тропот. Пристигна вихреното магаре. От него скочи най-малкият брат — възбуден, запъхтян. Бащата протегна ръце към него и попита с тревога:

— Какво стана, сине, уби ли я?

— Не съм, тате — отвърна най-малкият, — само езика й пронизах с една стрела.

— А златната ябълка?

— И този път я отнесе!

Като чу какво е станало, бащата въздъхна дълбоко и съкрушено отпусна глава.

Тогава най-малкият брат му рече:

— Не се отчайвай, тате! Аз ще довърша ламята.

— Не е то лесна работа — изпъшка старецът, — как ще я намериш?

— Как ли — живо заговори най-малкият, — нали я нараних със стрелата — ще тръгна по кървавите капки, които са белязали пътя й. Накрай света ще ида, но ще я намеря.

Бащата се съживи. Очите му се разведриха.

— Върви, сине — рече, — дано я намериш. Ламята трябва да бъде наказана.

— И аз ще ида! — извика най-големият.

— И аз! — обади се средният брат, макар че не му се ходеше. Той се срамуваше да остане по-назад от братята си.

Дядо Върбан дигна ръка и ги благослови:

— Облягайте се един на друг, синове мои, защото сговорната дружина планина повдига. Недейте се разделя никога! Елате подире ми да ви дам оръжие!

И той бавно заслиза по каменните стъпала на домашното подземие. Отвори вратата. Светлина нахлу вътре и озари наредените в дъното винени бъчви, кораба за грозде, обърнат надолу с рогата, голямото сито от биволска кожа, с което отделяха зърното от плявата. На голата стена висяха три меча с потъмнели ножници. Старецът приближи до тях, откачи първия, дигна го нагоре и като го размаха, рече с развълнуван глас:

— С този меч през младите си години убих в Тилилейската гора мечка стръвница. Тя беше звяр нечуван. Нападаше и хора, и добитък. Но една нощ аз я причаках, потулен в шумака край говедарника, и я съсякох.

— Дай го на мен! — втурна се най-големият брат и посегна да грабне меча.

Дядо Върбан му го подаде тържествено и откачи втория меч, чиято дръжка беше поръсена с коралови капчици.

— С този отървах три синджира роби! Какъв бой съм водил с поробителите, додето ги прокудя!

— Той е за мен! — извика средният брат, пое го от ръцете на стареца и го окачи на бедрото си.

— А този с простата желязна дръжка и липова ножница може да сече дърво и камък. Направи ми го ковачът Данаил от един железен камък, който падна от небето през същата оная година, когато посадих ябълковото дърво в горския пущинак.

— Той е за мен! — обади се най-малкият брат.

Бащата му го подаде и разтвори ръце:

— А коне, както знаете — нямаме! Остана само магарето, което, макар че има дълги уши — не е за изхвърляне. Надхващайте се на патерицата за него.

Най-големият брат се начумери:

— Аз не приемам да яхам магаре!

— И аз не приемам — повтори средният.

— А пък аз ще го яхам! — викна най-малкият.

На изпроводяк дядо Върбан прегърна и тримата си синове, изгледа ги за последен път и рече:

— Помнете още едно: който убие ламята и ми донесе поне една златна ябълка — той ще наследи имота ми!