Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)
Последна корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Ангел Каралийчев. Български народни приказки

Издателство „Народна младеж“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Последният двубой

Рано на другата сутрин, преди изгрев-слънце, царските вратари разтвориха железните порти на двореца. Негово величество по нощница и по чехли на бос крак стоеше облегнат на балконския парапет, а долу, под балкона, беше застанал юнакът, яхнал кон. По седлото на коня блещукаха златошити коронки. Под сребърните подкови на нетърпеливите му крака изскачаха искри… Царят нареждаше тъй:

— Вземи една главня! Когато стигнеш ламската гора — запали я! Всичките дървета ще пламнат, ще подхванат двореца и Ох ще изгори вътре. Тогава няма да имаме врагове и ще царуваме хиляда години. Нали, Вейхайвей?

Вейхайвей надничаше през рамото на баща си и подсмърчаше. Искаше всички да видят колко тъгува от раздялата с годеника си.

— Всичко да стане на пепел! — извика тя.

Но най-малкият брат поклати глава.

— Дума да не става — рече той, — гората аз не мога да запаля. Какво са ми криви вековните дървета, че да ги изгоря? Ами знаете ли колко лековити билки растат под дърветата и колко птици са измътили пиленца в гнездата между клоните? Пожар в гората няма да направя!

— А как ще се разправиш с Ох? — попита царят.

Юнакът хвана дръжката на меча си:

— С този меч! Той може да сече дървета, камъни и желязо.

— Убий го, ако можеш! — извика цар Патаран високо и промърмори под нос: — Ако пък той ти вземе душицата, няма да пророня за тебе нито една сълза. Много си ми притрябвал в двореца… — и започна да пъди конника с ръка: — Заминавай! Заминавай! Какво чакаш?

Вейхайвей се надигна на пръсти и захвана да маха с кърпичката си през рамото на царя.

Една бойна тръба екна над току-що събудения град и конникът препусна вихром по широкото поле към стените на мрачното ламско свърталище.

Конят препуска дълго, докато потъна целият в гореща пот, спря се пред опушената стена, изправи се на задните си крака и почна да цвили.

Върхарите на ламската гора се люшнаха едвам-едвам. Гората глухо шумеше. От комините на работилниците излизаха огнени езици, ближеха облаците и сякаш се мъчеха да стигнат до изтънелия рог на месечината. От вътре долитаха задавените гласове на много хора.

Юнакът се дигна върху стремената, направи тръба пред устата си с две ръце и гръмогласно се провикна:

— Ох! Ох! Ох! Излез, дръвнико!

Никой не отвърна нищо, само зелените крокодили в канала, който окръжаваше двореца, избълбукаха и потънаха на дъното.

— Ще те чакам — пак екна гласът на юнака, — додето преброя до петнайсет. Ако не се явиш, конят ми ще прескочи стената и аз ще те измъкна окован в железни вериги. Ще те заключа в една клетка и ще те показвам на децата по панаирите! Едно! Две! Три… — започна да брои конникът, но преди да стигне до десет, ламската врата се разтвори с трясък.

Като чер език напред се проточи подвижният мост и се намести над дълбокия ров. На прага се показа великанът Ох. Измери с очи гостенина си, мина тромаво по моста, разклати го и се изправи — грозен и мрачен, обрасъл с четина, разрошен, с кървясали очи.

— Ти, който погуби майка ми, какво искаш от мен? — попита великанът с продран глас.

— Искам да отключиш подземието и да пуснеш на свобода робите, които си заключил в работилниците! — изговори най-малкият брат и го погледна с безстрашни очи.

— Друго? — присви очи великанът.

— Искам златните ябълки, които ламята открадна от дървото на баща ми!

Великанът се засмя тъй зловещо, че каменният зид се раздруса от смеха му.

— А не искаш ли да те сваря в моя казан? — ехидно отвърна той.

Юнакът пламна от тая обида. Извади меча от ножницата, смахмузи коня си и връхлетя към Ох, но великанът се престори на страшно изплашен и търти да бяга покрай дълбокия ров към гората. Той искаше да си поиграе с човека от Горната земя, тъй както котаракът си играе с мишката, преди да я налапа.

— Стой! Стой! — развика се подире му най-малкият брат, размаха сабята си и го подгони между дърветата.

Изведнъж Ох спря на една полянка и замръзна на мястото си. Обърна се срещу коня и скръсти ръце. Конят също спря като закован и извърна очи настрани, защото не можеше да гледа страшилището.

— Ако не изпълниш заповедите ми, ще ти снема главата от раменете! — със затаен дъх изговори юнакът.

— Снеми я! — покорно и насмешливо каза Ох, дори протегна дебелия си врат и наклони чутурата си, готова за сечене.

Юнакът замахна.

Мечът му блесна като мълния и се стовари с нечовешка сила върху великанския врат, но щом се удари в кожата на чудовището, оръжието се строши на парчета и в десницата на най-малкия брат остана само дръжката.

Великанът се озъби с животинска стръв и се задави от още по-зловещ тържествуващ смях. Направи две крачки към юнака и ревна:

— Слизай от коня!

Конят се стъписа, а юнакът се обърна безпомощно, защото разбра, че с него е свършено.

— Няма ли кой да ми помогне? — за последен път се понесе гласът му в гората — тъжен и отчаян.

Тогава изведнъж се раздвижи цялата гора. Клоните се разклатиха, зашумяха листите, птиците се разхвърчаха. Дърветата отговориха:

— Има кой! Ние ще ти помогнем! Идем!

И стана чудо: всичките дървета тръгнаха.

Заплашително се заклатиха дънерите. Заобиколиха великана от всички страни, буйно се залюляха и почнаха да го млатят. Блъскаха го, ръгаха го в ребрата, шибаха го по лицето.

Закрил очи с шепи, Ох залиташе насам-натам, дори се опита да се измъкне и да побегне от дървения побой, но най-младите дървета го превариха и направиха пред него непоклатима стена. В разгара на битката пристигна запъхтян от полето един тристагодишен дъб — изсъхнал, почернял и погрознял. Той разбута навалицата.

— Оставете го на мен! — мрачно извика този древен старец. — Аз му имам зъб, защото ме изтръгна с корените в деня, когато цар Патаран подписа договор върху барабан. Той насмете с мен един милион войници и ги натика в подземните си работилници. Вижте ми клоните! По тях няма нито един листец. И корените ми изсъхнаха!

Като чуха тия думи, всичките дървета се отдръпнаха.

Старият дъб направи гигантски скок, изпращя, изфуча и халоса с дънера си великана по главата.

Ох падна възнак и се просна на земята.

Продължителен нестихващ победен вик огласи цялата околност.

Всяко дърво се върна на мястото си.

Птичките, които бяха побягнали, долетяха пак, накацаха по клоните и неудържимо зачуруликаха.

— Благодаря ви, дървета! — извика юнакът и се поклони на всички страни. — Никога няма да забравя добрината ви.

Зададоха се и робите от работилниците на Ох. Те рукнаха като порой навън през отворената желязна порта на ламския дворец. Бягаха по моста, прескачаха трупа на великана, викаха от радост и хвърляха нагоре калпаците си.

Най-подир изскочи еленът със стъклената колесничка и се понесе право към конника. Когато стигна до него, вратичката на колесничката се отвори и навън се появи главата на ламския лакей Педя човек.

— Къде ще заповядаш, господарю — попита с угодническа усмивка брадатото човече, — да откарам кошницата със златните ябълки?

Юнакът го изгледа презрително, поклати глава многозначително и отговори:

— В най-крайната къщурка, където живее майката на Златушка!