Павло Загребелни
Роксолана (8)

ХУРЕМ

Едва попаднала зад двойните, оковани с желязо врати на султанския харем, Настася разбра каква възможност беше изгубила в морето, разбра и горчиво съжали. Да беше се хвърлила от галерата в разбушувалата се вода, щеше да я понесе като тресчица, като онова делфинче, застреляно от безмилостния Синам ага, и нямаше да има нито позор, нито мъки, нито неволя. Спомни си за Марунка Голодова от Рогатин, обезчестена от един хусар. Изчезна през зимата и не можеха да я намерят, а напролет, когато се разчупи ледът на езерото край воденицата на Подгорски, изплува цялата във водна пяна и Настася дълго още я обземаше ужас само от спомена за Марунка, болеше я душата, когато си мислеше как се е бояла да се хвърли в дупката на леда, колко се е мъчила, навярно, да се измъкне изпод леда и е умирала, задушавайки се — ни вик, ни стон, ни последно ридание. А сега може би дори завиждаше на Марунка!

През нощта беше хвърлена зад двойните, оковани с желязо врати, на които дрънчаха тежки сюрмета. Като в църковната ризница или богатите подземия на Рогатинския пазар. Заспа едва призори за около час. Опита се да поскита по дебрите на харема и се ужаси. Цял свят! Заплетен, безкраен, разделен, монотонен и страшен в своята безизходност. Много дълъг коридор, осветен с прозорци от покрива, от двете му страни безброй стаи, в една от които нощува и тя заедно с десетина такива като нея девойки. По-нататък — помещения за слугините. Може би и тя е слугиня, кой знае? Харемът се простираше не само по земята, издигаше се и по-нависоко, към султанските покои, към покоите на валиде ханъм и султанските жени и любимки. Евнусите не допускаха там външен човек, но Настася се промъкна след водоносците — и там видя още през първата си харемна утрин Махидевран, ужаси се от нейната власт, сърцето й се сви още по-силно от отчаяние, но в същото време душата й затрептя и като никога й се прииска да живее!

Поведоха я да се къпе. Някакви престарели вещици опипваха всяко нейно кокалче, изскубваха всяко косъмче по тялото й, тя се плискаше в топлата вода и пръскаше вещиците, които мърмореха нещо по турски и малко по славянски — в харема турският език се беше смесил със славянския, тук се бяха срещнали два свята, враждебни, чужди, непримирими, но трябваше да се намира разбирателство поне с думи, понеже трябваше да се живее дори в ненавистта и безнадеждността.

Настася се плискаше във водата и си пееше. Може би когато си останал не само без риза на гърба, но и без надежди, тогава си най-безгрижният човек на света. В детството си от глупост често искаше да умре от най-малката обида. Сега, когато нямаше нищо, дори и възможност да живее, неимоверно й се искаше да живее. Всички хора, навярно, живеят с очакването: нещо трябва да се случи, някакво събитие, някаква промяна, прелом в живота, щастие, чудо. И заради това може да се изтърпи всичко: глад, студ, унижение, позор, бедност, несправедливост, мъка. А неволята?

Един дебел евнух надникна в къпалнята и спря на вратата: блещеше се пред голата Настася в потоците вода и слушаше пеенето й — учудваше ли се, или се възмущаваше? Нека!

Душата й беше умряла, но тялото й живее, иска да живее. Всичко в нея и около нея е унищожено, а тя е жива и невредима! Не е ли чудо! И светът наоколо е топъл като тази вода, голям, пъстър като тези чудновати харемни покои горе, целите в злато, в резба и тайнствена красота. Не трябва да взема нищо присърце, не трябва да чака милосърдие, трябва да живее като тези ловци на хора, разбойници, зверове и хищници! Да изтърпи всичко, да пожертвува всичко, само не и тялото! Няма ли го тялото — няма те и тебе.

Ако някой в Рогатин й беше казал, че ще я продадат веднъж, че дваж, че трети път, би се смяла дори. А сега това стана. Живееше в неволя само от няколко месеца, а краят й не се виждаше. Трябваше да свикне с мисълта, че сега никой никога няма да й даде друг живот и затова трябва цялото си отчаяние, цялата си гордост да проявява вече тук, да ги показва колкото може повече, да се бори, да се бие, да се блъска, да хапе, да гризе, за да проживее живота си макар и в неизбежно унижение, ала не и без известно възмездие. Но има ли някакво възмездие за свободата? Може ли изобщо да съществува такова нещо? Животът човешки е ограничен и човек също е ограничен. Само на малцина е съдено да разчупят и разрушат дори тъмниците, да се извисят над всичко и над всички, да проявят величие на духа и да се устремят в безпределността на свободата. Те са велики хора. Но жената не е способна на това. Настася не беше чувала за такива жени. Свети великомъченици ли са? Те бяха жертви, а тя не искаше да бъде жертва. Макар и без надежда за освобождение, но трябва да живее. А на какво да се надява? На случая? На чудото? На бога? Или на дявола?

Надяваше се само на себе си, на лекия си нрав, на добрата си душа, която трябваше сега навярно да съедини в себе си и злото с доброто. Несъзнателно избра за своя защита звънливия смях, забелязвайки, че учудва с него всички наоколо и като че ли привлича към себе си дори и най-мрачните сърца.

Евнухът се приближи към Настасината купел, като подбираше с една ръка полите на широкия халат и тромаво се отдръпваше от своеволните капки вода, а с другата алчно посегна към шията на девойката, сякаш искаше да я удуши. Настася изплашено се дръпна назад, но силните черни пръсти вече се вкопчиха в златната верижка, на която висеше златно кръстче, и го дръпнаха — още малко и верижката щеше да се пръсне на малки колелца, иди ги събирай!

— Не пипай! — извика Настася. — Ти ли си ми го закачил? Вкопчи се за кръстчето сякаш за душата си. Скочи от купела и тръсна дългите си червеникави коси, като че ли опари с тях евнуха, той отстъпи назад, забравяйки за кръстчето, като се безпокоеше само да не си намокри везаните със сърма сахтиянови чизми.

— Обличай се бързо, чака те нейно величество валиде ханъм! — тънко изписука той.

Когато Настася видя валиде Хафса, тъмните й устни и ужасно бледото лице, разбра, че има хора, които никога не се смеят.

Валиде ханъм седеше върху дебел бял килим, обградена от брокатени възглавници, цялата в тъмно като устните й, сурова и немилостива. Настася се огледа в голямото помещение. Високи прозорци с дървени кафези отдолу, над тях още един ред полукръгли прозорци с разноцветни стъкла, чужди букви като змии и червейчета по тях, навярно стихове от техния Коран. Ужасни рисунки по стените в студени, като очите на валиде ханъм, краски. Безброй малки масички, шкафчета и поставчици, всичко ръбесто, осмоъгълно, украсено със слонова кост, седеф, черупки от костенурка и сребро. Беше направено от дърво, някога живо, растящо. Колко ли го е боляло, когато са осакатявали тялото му, от кръглите части са дялали тези ръбести осмоъгълници, вмъкнали са в живата плът мъртвите парчета кост, костенуркови черупки и студен метал. Цъфтяло е, зеленеело е, шумяло е, а сега е мъртво, като тази вкаменена в своята непристъпност султанска майка. А може би и тя е нещастна, както всички наоколо?

След къпането Настася се чувствуваше като новородена. „Оми-вате се и се пречиствате в купела, в неговите светли води…“ Не можеше да си спомни как беше по-нататьк. Като че ли беше от книгата на Йов: „Защо е дадена светлина на човека, чийто път е затворен и когото бог е заобиколил с тъмнина.“ По-добре да не си спомня нищо. Да забрави всичко и да се радва на живота! Но как ще забравиш, когато се озовеш пред тази каменна мълчалива жена с уста, като старо мъртво дърво…

Валиде ханъм посочи на Настася да седне до една от масичките. Тук навсякъде царуваше езикът на знаците, езикът на презрението и заплахите. Но какво можеш да направиш? Настася се сви на малко клъбце върху килима. Беше й студено след къпането. Поне да я беше попитала тази жена не е ли измръзнала. Мръзнат ли самите те някога? Или така си сноват по тези безкрайно дълги полутъмни коридори ту боси, ту почти голи? На масичката имаше халва, някакви посипани със захар като че ли сушени плодове, меден съд с дълга шийка и ниски широки чашки. Повдигаше й се само при вида на тези сладки неща. Сутринта също не можа да хапне нищо, пи само вода. Като се мъчеше да се намести по-удобно, Настася се усмихна малко болезнено, или по-скоро горчиво.

— Казаха ми, че ти викат Хурем? — бързо изрече валиде ханъм.

— Знам ли?

— Обичала си да се смееш? Настася сви рамене. Че кой не обича?

— Вярно ли е, че си била кралска дъщеря?

Никоя жена не може да се пребори с любопитството, скрито в нея открай време.

Нито потвърждение, нито отрицание. Почти подигравателен смях. Баща й я наричаше кралица. А и тя сама се наричаше. Забранено ли е? Единствената утеха е да си за малко кралица поне в мислите си. Какво друго й оставаше. На всичко отгоре тук беше толкова студено. Боже, как е измръзнала. Освен да вземе да се смее, за да не трака със зъби. Единственото спасение. Султановата майка е цялата в топли кожи, може да седи тука колкото си ще, а на Настася така й се искаше да е до украинска печка. Ех, да може да опре гърба си на нещо топло, да се опъне, да се протегне.

Валиде ханъм не забелязваше чуждото търпение. Знаеше само собствените си обиди. Смехът на нахалното момиче я засегна. Тя каза пренебрежително:

— Смехът е нещо недостойно за човека. Това е най-низшата степен на човешката душа. Той идва от дивото своеволие, а не от бога. Аллах никога не се смее. Знаеш ли това?

Настася отново сви рамене. Засмя се предизвикателно. Е, откъде ще знае? Тук техният аллах не се смее никога, вкъщи бог е също строг, заобиколил се е с великомъченици и никога не се смее. Баща й поучаваше, че смехът е от ада, а не от рая. А в рая — постно блаженство. Притворени очи, отметната назад глава, разтворени уста — дали от възторг, или за да влезе в тях благодат? А на нея сега всичко й е все едно. Отникъде не може да чака благодат. Единственото човешко нещо, което й остава, е смехът.

Странната жена изведнъж каза неочаквано:

— Е, щом се смееш — добре. Хубаво име са ти дали. Тук ще бъдеш Хурем.

Помълча, като преценяваше внимателно Настася с поглед, а после нареди:

— Ще трябва да научиш езиците. Турски и арабски.

Настася тръсна коси. Какво е за нея да учи! Нима с това ще я уплашиш? Езикът си идва от само себе си, незабелязано, като дишането. В Рогатин, когато отиваше при пекаря караим Чобаник, трябваше да знае караимски, с месарите Хесем Шулимович и Мошко Бережански беше добре да размени някоя дума на еврейски, с обущарите, братята Лукасян — на арменски, викарият Скарбски я учеше на латински и немски, а полския си го знаеше и бездруго: имаше приятелки полякини повече, отколкото украинки. Нима ще се уплаши от някакъв език? Ще го научи, без някой да усети. А ще й даде ли който и да е език загубената свобода, ще може ли да й я върне?

— Можеш ли да пееш и танцуваш? — попита валиде ханъм. Да беше попитала веднага за това, та да не загива тук от този студ, да не се свива и зъзне на пода. Скочи на крака и се завъртя на килима, като си пееше весела пролетна песен. А навън беше мъглива зима, макар дърветата и да зеленееха с вечна и от това сякаш мъртва зеленина, и валиде ханъм също седеше под тъмната стена, с тъмни устни, цялата в тъмни кожи, като зима — жена без пролети, завинаги и навеки!

— Ела, момиче, по-близо до мене — повика я тя с глас, очи и пръст, обсипан целия с пръстени с големи скъпоценни камъни.

Настася се приближи и спря, гърдите й се повдигаха високо и издуваха тънките коприни, косите й се спускаха надолу като златни вълни, осветявайки с жив блясък мрачната стая. Султановата майка разглеждаше Настася дълго, внимателно и бавно.

— Хм, чудни коси — мълвеше тя като на себе си. — Но нищо друго освен тях. Какво умееш? Ах, не разбираш всичко ли? Умееш ли поне да си въртиш кълките? Досещаш ли се, че те оглеждам за самия падишах? Всяка млада красавица трябва да засилва блясъка на ярката светлина на неговите радости. Ти не си красива, но имаш особено тяло. Нежната ти плът, като дълго езеро на наслада, трябва да сгрее неговата умора и да напълни душата му с гореща струя радост.

Валиде ханъм говореше много бързо, като изстрелваше думите на цели снопове, та Настася дори и да знаеше турски, пак не би разбрала всичко. Тя долови няколко познати вече думи, стана й смешно, не се сдържа и се засмя на странния разговор на няма с глуха.

Валиде ханъм плесна с ръце и в стаята, кой знае откъде изскочил, се появи черният главен евнух, познат на Настася от нощес. В тежкото му тяло имаше животинска ловкост и хитрост, а в лицето под белите гънки на чалмата нещо умоляващо, сякаш дори кучешко. Едва по-късно Настася схвана, че това са очите. Не ги беше усетила, докато ловяха угоднически всяко движение на валиде ханъм, но когато се спряха на нея, впиха се, залепиха се и се вторачиха жестоко и неотстъпно, ги усети веднага и едва не извика от изненада. Очите на Стамбул, напрегнати, недоверчиви, подозрителни и остри. Очите на следенето и дебненето, очите на робията. От тях не можеш да се скриеш, да се изплъзнеш, да избягаш и да се спасиш дори и в смъртта.

— Нека намажат тялото й с масло от здравец, мускус и амбра, за да прогонят от него дивия дъх на степите — каза валиде ханъм. — Та то да бъде като градина, в която чуруликат птици на блаженство и от която да нямаш сила да излезеш. Трябва също да се погрижите — спокойно заръчваше на главния евнух валиде ханъм — Хурем да се яви пред падишаха, като пее и танцува изкусно, без да допусне варварска нечестивост.

Притиснал ръка до гърди и кланяйки се едва ли не след всяка дума, главният евнух послушно гледаше валиде ханъм и в същото време по някакъв непостижим начин успяваше бдително да следи Настася, сякаш имаше четири очи. В мислите си тя така го и нарече — Четириокия, и той си остана за нея така завинаги. Трябва да им отмъсти със същото оръжие. Нарекоха я Хурем веднага щом прекрачи кованите железни врати, и тя ще ги нарича така, както й се прище.

Когато валиде ханъм махна с ръка да си отиват, Четириокия изломоти на момичето на развален славянски:

— Върви след мен.

На всичко е научен. Тогава още не й беше известно, че и сам султан Сюлейман освен турски, персийски и арабски знаеше още и сръбски и в двора му славянският език звучеше не по-рядко от турския и арабския. Какво тласкаше султана към това? Държавните нужди ли, или неясният му произход, гласът на кръвта? Кой знае! Настася засега не я беше еня нито за държавните нужди, нито за чийто и да е било произход. Забравяше вече и своя. Или във всеки случай всички наоколо се стараеха да го забрави.

Отново взеха да я къпят, да я парят като ряпа, да я разтриват с ароматни мазила, сякаш щеше да я гълта някакъв людоед с изтънчен нюх, скубеха й веждите, избелваха й и без това бялото лице, премерваха й безброй гиздила — широки, леки и прозрачни, та чак самата стана вече прозрачна, сякаш светеше. Окичваха я с украшения — обици и гривни на ръцете и краката, засега не скъпи, от тежко ковано сребро. И отново премерваха цели топове плат, не се скъпяха, бяха щедри — разкошът и богатството на султанския харем нямаха граници!

След това й прикачиха един стар глупак (всички евнуси тук бяха стари или й се струваха стари) със сини шалвари, с бели вълнени чорапи, с три халата, надянати един върху друг, с огромна синя чалма. Евнухът домъкна на средата на стаята огромен тъпан, взе една дълга бухалка, приклекна до тъпана на коляно и започна да блъска с всичка сила опънатата волска кожа, като показваше на Настася да кръжи около него и тъпана и да се нагажда към думкането. Да има да взема! Ако много иска, сам да се нагажда! И Настася се впусна в такъв неудържим танц, запя толкова високо и звънко, че евнухът отначало се стъписа от такава нечувана дързост, но сетне в него се пробуди професионалната гордост и той се опита да думка в такт с Настасиното кръжене и пеене, но не успяваше, объркваше се, ругаеше и се опитваше да спре своеволното момиче, като с това го разпалваше още повече. Евнухът се изпоти, изпод чалмата върху черната му мутра се стичаше пот на широки струйки, той я гълташе и загубил всякаква надежда да се справи с тази коза, плюеше безсилно и заплашваше Настася с огромната си бухалка. Настася се превиваше от смях. „На ви сега Хурем! Ще ви дам на всички да разберете! На всички!“

Мислеше си, че се гаври само с този стар глупак, но беше забравила за всевиждащите очи на харема. А очите не пропускаха нищо, всичко забелязваха, всичко виждаха, видяха и това, което ставаше между Настася и тъпанджията, предадоха го на главния евнух, той пък го съобщи на валиде ханъм. Хафса както обикновено дълго мисли, а после каза:

— Ами много добре. Нека пък такава да я види негово султанско величество.

Валиде ханъм неуморно даваше нареждания. Денем и нощем, в делник и празник. И главният евнух беше винаги пред нея, притискаше ръце към гърдите си и се кланяше. По същия начин се кланяше и пред султана, но той не викаше главния евнух, не бързаше да дойде в харема и ако искаше да види някого, то само любимата си Махидевран, която след това се показваше още по-властна, превъзхождайки самата валиде.

Пролетни ветрове повяха над Стамбул, над градините на двореца и над щастливите и нещастни души, когато султанът пожела да посети Вратата на блаженството. Настася се озова за първи път в приемната зала. Два реда прозорци, ниши с дърворезбени решетки, ярко жълт фаянс с цветя и треви, дантели от резбован камък и дърво, килими, масички със сладки неща, кадилници, в средата подиум за танци, до него висок трон за султана и ниски столчета за валиде ханъм, султанските сестри и Махидевран. Евнусите бяха събрали накуп одалиските, певиците и танцьорките; сподавени гласове, потискани въздишки, беззвучни стъпки на крака, обути в меки сахтия — нови чехлички; дойде Махидевран и важно отиде към мястото си; валиде ханъм доведе султанските сестри Хафиза и Хатидже. Очакването беше тягостно, напрегнато, непоносимо. Макар че навън беше вече топло, в залата бяха запалени високите печки. Беше задушно. Ароматите от кадилниците и мазилата с мирис на цветя и задморски подправки — всичко се беше смесило. Настася не смееше дори да въздъхне — къде беше попаднала! Разкошни тънко-станни одалиски с пищни бедра, с изписани лица, с коприни, с бели, жълти и черни бисери, със зелени, сини и червени скъпоценни камъни (получени за любовните нощи), в сърма, брокат, муселин и тъкани шалове, всичко е прозрачно, нищо не е скрито и прикрито. Всичко очакваше султана, само него единствен, всичко се готвеше за него, надпреварваше се за него. Какъв ужас, какъв позор и унижение!

Султанът се появи в залата като свети дух — незабелязано, внезапно, едва ли не свръхестествено. Настася все не можеше да свикне, че хората в харема се появяват винаги неочаквано, просто отникъде, като че ли от нищото. За това тук бяха направени много тайни врати и прикрития, много тежки завеси от дебели тъкани, вдигнати чак до тавана на нишите и коридорите, отвсякъде проблясваха нечии очи, долавяше се чуждо дихание, стените се движеха, във всяка пролука живееха призраци, готови всеки миг да станат враждебна и ненавистна плът. Може ли някога да се свикне с това, без да се побъркаш?

Султанът беше придружаван от Четириокия. Главният евнух се появи незабелязано и изчезна, а само след миг се озова при своите евнуси, които пазеха одалиските, подреждаха ги ту тъй, ту иначе и с рязък шепот предаваха разпоредбите на валиде ханъм коя, кога, как и какво да стори и как да се представи. А през това време султанът се наместваше на своя харемен трон — висок, целият в блясък от злато, самият той също целият в злато, с много широки, чак до земята, тежки от сърмената везба халати, с невероятно висока чалма, на която кърваво проблясваха два наниза рубини, а още един рубин, може би най-големият в света, пламтеше на бизименния пръст на султана като кърваво око, втренчено в пъстрата тълпа на девойките, мрачно търсейки там нещастни жертви.

Щом султанът се отпусна на трона, валиде ханъм даде знак на главния евнух, той побутна най-близкия евнух и всичко се раздвижи и развълнува — на подиума изскочиха няколко скъпо облечени млади девойки, някъде бързо заби тъпан, гъгниво изви зурна, започна танц.

Султанът и гледаше, и не гледаше. Седеше неподвижен, чалмата, навярно тежка като камък, притискаше главата му, надвисваше над света сякаш цялото османство с неговата жестокост и ненаситна алчност. Той не помръдна и когато безмълвните танцьорки се смениха с пеещи, и когато евнусите за разнообразие започнаха да пускат одалиските на малки групички, по две, по три. Не криеше величието си — като невероятна планина сред безкрайна равнина, като неочаквано откровение. Беше ничий, студен и самотен, като ръце, вдигнати към звездите, като дъжд, откъснал се от облак и непаднал на земята, като слаб листец, отнесен от тъжни есенни градини сред разбушувало се море. На Настася й стана тягостно да съзерцава този всемогъщ човек. Кой знае защо той седеше на дясната си ръка като малко момче. Топлеше ли я, що ли? А може би я криеше, за да не се издаде преждевременно с някой нетърпелив жест или нежелателно замахване, да не повели нещо, за което не беше подготвен. Дори й дожаля за този човек. Напомняше й с нещо викария Скарбски. Също така самотен тук, в своите недостъпни за другите знания, също така възвишен, замислен и суров.

А в това време звучаха песни, провлачени и тъжни като робията. Песни за чистата любов, каквато никога нямаше в султанските дворци, само поругание. Настася дори не се вслушваше в тях, беше равнодушна и към това, че след малко евнусите щяха да извикат и нея в средата и че ще трябва да се извива около огромния тъпан, който ще думка, обливайки се в пот, онзи стар тъпанар с белите вълнени чорапи.

Но изведнъж на подиума изскочи одалиската Гюлфем, първа по красота в харема, съперница на самата Махидевран, онази именно Гюлфем, всеки жест на която се съпровождаше с горещ завистлив шепот, висока, ярка, цялата огън и красота — лице, вежди, очи, жадуващи устни, бисерни зъби, чувствен нос, коси като ароматна нощ, и още по-жадуващо от алените й устни тяло. Тя дори още не беше запяла и не се беше завъртяла в танц, само беше вдигнала над главата малкото дайре, изпъвайки докрай гъвкавите си бели ръце, още не го бе докоснала с дългите си нежни пръсти и не бе прозвучал нито един звук, а неподвижният досега султан вдигна глава, изпъна се целият, раздвижи се на трона и подложи под себе си вече не едната, а и двете си ръце и едва сега у Настася се пробуди духът на съперничеството, духът на борбата, гордостта и достойнството. Какво толкоз е тази Гюлфем? Красива, яка и нахална? Чудо голямо! Какво толкова са всички тук! И този мрачен човек с омотана като на попски младенец глава?! Трябва да ги надмине, да ги победи, да ги удари в земята всичките. Да им покаже на всички! Нека да знаят! Хурем ли? Да знаят каква е Хурем и какво може! Ако не беше тази Гюлфем, ако Настася я бяха изтикали преди красавицата одалиска, би си изпяла песничките без плам и желание, би била просто още една от тази тълпа, ала за щастие или нещастие някой (валиде ханъм — кой друг!) беше направил така, че тази Гюлфем с тържествуването си запали в душата на Настася такъв луд пламък, че ако не изгореше някой друг около нея, той щеше да изгори навярно самата нея.

Не чуваше вече как пее Гюлфем, не виждаше как безсрамно се кърши пред султана, не забеляза и движението на султанската ръка, след което главният евнух мигновено се озова пред повелите-ля и му подаде лека кърпичка от цветен муселин. Султанът се размърда на трона, като че се готвеше да стане, да направи нещо. Настася не знаеше какво именно, но и без да знае, така се изплаши, че изскочи на подиума, където в нега се извиваше Гюлфем, а евнухът с белите вълнени чорапи, като се боеше да изостане от Хурем, веднага помъкна подире й тъпана, блъсна се в разгневената Гюлфем, та чак тъпанът закънтя отвътре и за Гюлфем всичко пропадна. Валиде ханъм се усмихна едва забележимо, Махидевран се разсмя нескрито, а султанските сестри се спогледаха с усмихнати очи. Сюлейман, макар и да не се поддаде на смеха, завладял приближените му жени, се отказа да стане, продължи да седи и се намести още по-удобно и добре. И тогава Настася запя с висок и печален глас, тъпанът удари, малката гъвкава фигурка литна, извивайки се, плавно пое в кръг, полетя като лъч, като сияние, по-бързо и по-бързо и вече само гласът й летеше върху златна вълна. Никой не виждаше Настася, само чуваха дълбокия й глас, а тя не се чуваше, не виждаше никого и нищо, само себе си цялата, по косата й струяха змии червена светлина, към краката й се спускаха сенки като дипли тъмна коприна, гигантският тъпан кънтеше като нейното малко неудържимо сърце, широките алени шалвари плахо трепкаха около краката й, а гласът й секваше от тези страхове и летеше все по-високо и по-високо, сякаш искаше да излети от огромната клетка на харема, като остави на дъното му неговата господарка и при-тежателка. Но гласът не изчезна. Настася не искаше да го пуска, той трябваше да бъде заедно с нея и в най-голямата скръб, както беше някога във всички радости. Грейна рязка и звънка светлина, евнухът с белите вълнени чорапи отмъкна веднага тъпана. Настася, без сама да усети как и кога, се озова сред тежкия облак от аромати, които лъхаха от намазаните тела на одалиските, а насред залата отново кръжеше групичка грациозни танцьорки-грузинки. Султанът седеше на своя трон, пак така замислен и равнодушен, и пъстрата кърпичка, подадена от главния евнух, висеше на облегалката на трона. Около Настася цареше безпокойство и напрегнато очакване, чуваше се тих шепот; събраните на купчина една до друга като стадо овце одалиски не се решаваха нито да мръднат, нито да въздъхнат свободно, само сияещата Гюлфем, като откри, че Настася се е озовала по-близо до султана от нея, почти нахално се промъкна нататък и я закри с разкошното си тяло, изправяйки се пред очите на Сюлейман, без да се бои от изпепеляващите погледи на Махидевран, която не търпеше съперници, дори временни и без значение. Султанът, сякаш омаян от вида на цветущата Гюлфем, бавно се надигна и махна слабо с ръка, като че търсеше във въздуха нещо невидимо. Главният евнух, който мигновено се озова до Сюлейман, подхвана прозрачната цветна кърпичка, оставена от султана там, където тя висеше, и тръгна след своя повелител, като го следваше почтително от дясната му страна.

Танцът не секваше, затова султанът известно време стоешком се вглеждаше в тънките танцьорки, но навярно му доскуча от неразличимото проблясване на ръце, крака, лица, оголени гърди, жадно вперени очи и разтворени устни. Той бавно тръгна към тълпата одалиски, вървеше като че ли право към Гюлфем и гледаше сякаш само нейната черна гъста грива, но неочаквано отмина одалиска-та, тълпата се разтвори пред него, както Червеното море пред Мойсей, и султанът смело се потопи в това море от нежност, красота, копнежи, надежди и отчаяние. Тънките му устни под дългите мустаци незабележимо се извиваха в усмивка, но за коя беше предназначена тази усмивка, коя я очакваше щастие и възнесение? Сюлейман бродеше сред полуразголените момински тела като сляп, едва ли не опипом, не виждаше и не забелязваше никого, свърна отново натам, където беше Гюлфем и тя горделиво изпъчи гърди, тези капани на сладострастието, в които неминуемо султанът трябваше да попадне, но той не стигна до нея и неочаквано замахна с дясната си ръка косо отдолу нагоре. Главният евнух, който се спусна при това замахване, мигновено постави в ръката на султана муселинена-та кърпичка, муселинът увисна за момент в пространството, всички очи литнаха към кърпата и паднаха подир нея като простреляни от безжалостен стрелец, паднаха, за да видят… Бдително и строго пази харемът своите тайни, но дори и през харемните стени е проникнал погледът на Сюлеймановия личен биограф, който не е могъл да се сдържи да не опише събитието, от което беше започнало възнесението на неизвестната робиня от Украйна:

„Веднъж, когато се разхождаше между черкезките и грузинки-те, девойките, чиято красота в Стамбул се смяташе за класическа, султанът изведнъж се спря пред едно нежно и мило лице. Той сведе поглед към дигнатото срещу него лице, лице без видима красота, но с изкусителна усмивка, зелените очи, засенчени от дълги ресници, го гледаха не само закачливо, но и дръзко. И той, който беше виждал толкова погледи, изпълнени със страст, мъка и унижение, неочаквано се поддаде на тези смеещи се очи на момичето, което в харема бяха нарекли Хурем. Кърпичката, лека като паяжина, остави на нежното рамо на онази, която целият свят скоро щеше да нарече Роксолана.“

Да чуеш звука на цигулките, когато те целуне белозъбият момък с черния перчем, да се засмееш от радост и възторг… Коя ли девойка не е мечтала за това? А тук тежко като смърт мълчание и една муселинена кърпичка, беззвучно паднала на слабичкото ти голо рамо — нищо повече. И завистливите погледи, и омразата на Гюлфем, още по-голямата омраза на Махидевран и нескритото учудване на винаги невъзмутимата валиде ханъм. Нима тук придават толкова голямо значение на една обикновена кърпичка?

Султанът се оттегли в своето величие и непристъпност. Надигна се валиде ханъм, станаха и султанските сестри и Махидевран. Евнусите подкараха одалиските към техните пристанища, тръгна с тълпата и Настася-Хурем. Нищо не се беше изменило, само на рамото й беше прозрачната кърпичка, до която, както забеляза Настася, не смееха да се докоснат нито одалиските, нито евнусите, нито дори самата валиде ханъм, кимнала на момичето милостиво, когато минаваше край нея. Нима може едно парченце прозрачен муселин да има такава голяма сила?

Главният евнух придружаваше султана до неговата спалня. Там му беше казано: „Искам днес да ми се върне кърпата.“ И макар никой друг, освен главния евнух, да не чу тези думи, целият харем знаеше, че ще бъдат произнесени, само Настася не знаеше нищо и твърде много се учуди, когато в стаята й дойде самата валиде ханъм, придружена от стари жени, опитни в обличането и стъкмяването на одалиските, поведе момичето със себе си и сама наглеждаше как й разресват и вчесват косите, как я мажат с мазила и благовония, как пробват много широки, безбрежни и безтегловни тъкани, като смъкнаха от нея дори и онази прозрачна премяна, с която тя беше в залата за приеми.

Дойде Четириокия и поведе Настася нагоре по скърцащите дървени стъпала. Той беше бос и стъпваше по килимите нечуто, едва ли не крадешком. Боса беше и Настася. Къде я водеха — към щастие или към злодеяние?

Когато тя се беше родила, през стаята беше пробягнала мишка и бабата, която я беше повивала, бе казала, че това е добър знак.

Макар да вървеше по килими, босите й крака мръзнеха и цялата трепереше, като че стъпваше по лед. Вървеше като на бесило. Като на заколение. Вървеше или я водеха?

Всяка пролет те тичаха към Гнилата липа, за да не пропуснат да видят как започват да се трошат ледовете. Но реката се освобождаваше от зимната си броня винаги нощем и сутринта по тъмната вода плуваха само огромни буци тъмен лед. И всичко наоколо беше тъмно, черно: земята, дърветата, водата. Но чернотата беше някак си мека, като че ли нежна, дори сърцето ти се свиваше и ти се искаше да плачеш и да се смееш. Цън-цън, синигерче!

Когато главният евнух я въведе в огромната полутъмна спалня, цялата с тежки, тъкани със сърма завеси, с килими, с упойващи аромати, които се разнасяха от големите бронзови кадилници, тя се засмя звънко и дръзко. Това беше смях от уплаха и отчаяние (ох, как беше измръзнала!), но никой не долови това, защото за главния евнух смехът на нечестивата прозвуча като оскърбление за негово султанско величество, а този сребърен звън напълни мрачната душа на Сюлейман с такава щедрост, ехото на която щеше да звучи още много години на неизмерими и непредвидени разстояния.

Той прочете първата сура на корана:

„В името на всемилостивия аллах! Хвала на аллаха, всемилости-вия и всемилосърдния господ на световете, царя на съдния ден! На теб се покланяме и тебе молим за помощ! Води ни в правия път, пътя на онези, към които си благосклонен, а не на онези, на които се гневиш, и не на блуждаещите.“

Главният евнух чевръсто смъкна от Настася всичките широки платна и на голите й рамене метна прозрачната султанска кърпа, като й пошепна строго:

— Върни на падишаха неговата кърпа!

И изчезна, оставяйки момичето на четири очи с чуждия за нея мъж.

Султанът сега се беше полуизлегнал върху много широкото и високо ложе, върху три дюшека, сложени един над друг, лежеше върху чаршафи от тънко платно, с много възглавници, подложени отстрани, под раменете и главата му, все в зелени тонове — цвета на Османовци.

Султанът, „лежейки на зелени възглавници и красиви килими“, гледаше голата Настася (какво беше тази малка кърпа!), не откъсваше от нея очи и тя забелязваше само погледа му, затова отначало дори не разбра, че е без ужасната си чалма.

— Приближи се! — заповяда той.

Гласът му беше сподавен, говореше сякаш без желание. Едва сега тя забеляза, че е без чалма. Главата му беше продълговата като пъпеш. Настася едва не се разсмя. Но беше толкова студено, че не беше в състояние дори да направи гримаса, само трепереше с цялото си тяло.

— Приближи се! — отново каза сультанът. — Какво има?

— Студено ми е — каза тя, като тракаше със зъби.

Той мълчаливо се надвеси от другата страна на ложето, протегна надолу дългите си ръце, вдигна оттам една чаша и я подаде на Настася:

— Ела я изпий и се стопли!

И тя отиде. Сама не знаеше защо се подчини на гласа му. Килимът нямаше край. Скритите някъде в далечните ъгли на спалнята светилници пръскаха червеникава светлина, тя пристъпваше бавно в тази светлина като в собствената си кръв, стъпваше неуверено, цяла се олюляваше и трепереше все по-силно и по-силно. По средата на спалнята се натъкна на мраморен водоскок. Дори не го беше забелязала, като влезе. И сега не знаеше как да го заобиколи.

— Какво има? — отново каза султанът пак така безцветно и равнодушно. — Не се бой от мене. Ела по-близо. По-смело. Изпий това.

„Скромнооки девойки, до които не се е докосвал нито човек, нито зъл дух.“

Слепешком тя се блъсна в ръба на ложето, държеше в две ръце тежката чаша и пиеше, като я разливаше върху краката си и килима. Усети върху недокосваното си плахо тяло суха, топла ръка и нямаше сила да се съпротивлява на тази ръка, която я повали на края на ложето. Султанът също усети плахостта на нейното тяло и не можеше да сдържа своята страст, не можеше да чака „кога ще дойде неизбежното…“

— Върни ми кърпата — каза тихо на момичето и вече нямаше помежду им нищо и лукавите линии на малкото й тяло бяха унищожени от неговото тяло, силно и безжалостно, и само един вик и изхълцване, и небесата се разтвориха, земята се разцепи — и в пространството прошумоля въздишка, в градините, в дворците, навсякъде се носеше въздишка, нейната въздишка. Бури, дъждове, води, страх, девственост, потоци, потопи и тишина като на края на света — тя вече е жена. Да хвърлят девойката в постелята при чуждия и враждебен човек, да убият в душата й бога. Зверовете ревяха в подземията на двореца, сякаш напомняйки, че на тази земя не можеш да направиш и крачка, без да се натъкнеш на чудовище. Бесен вятър блъскаше вратите, фучеше тежко и скръбно, плачеха дърво, мед и желязо, стенеха резета и сюрмета, а у нея стенеше душата. Но Настася мълчеше, нито стон, нито въздишка, и като не знаеше къде да се дява, се притискаше до султана и те дълго лежаха, притиснати един до друг така плътно, че не оставаше помежду им нито място за страх, нито дори за нещастие. Понеже светът все едно е прекрасен дори когато животът е печален, тежък и непоносим. „И ви създадохме по двойки.“

Любовта, молитвата и войната започват винаги прекрасно. А как свършват?

Султанът не можеше да позволи жена да го види спящ. След ласките главният евнух изпровождаше жените в техните покои. Така изпроводи той и Настася, станала сега вече завинаги и навеки Хурем. Не пророни пред султана нито дума, с което го учуди и дори малко го ядоса. Но все едно нареди да й определят отделна стая и да й дадат от съкровищницата големи рубинови обици и рубинов пръстен — любимите камъни на Сюлейман. „И ги възнагради за това, което изтърпяха, с градина и копринени дрехи.“

Сега главният евнух донесе на Настася топли дрехи, които сръчно навлече върху нея, даде й да се обуе, но тя отблъсна украсените с бисер сахтиянови чехлички и се върна боса, защото краката й вече не мръзнеха, а горяха в огън, както и цялото й тяло.

Тази нощ не беше отбелязана в никои султански дневници. И сам Сюлейман я забрави още на другата сутрин.