Павло Загребелни
Роксолана (28)

МАГИИТЕ

Утрините идваха от Босфора чисти като детско личице. Дори когато децата бяха още малки та не й даваха да спи по цели нощи и Роксолана спеше крадешком, на пресекулки, дори и тогава срещаше утрото с лекота в тялото, с радостен полет в духа, в нея пееше всяка жилчица, а докосванията на въздуха до лицето и цялото й тяло бяха като коприна и всеки ден сякаш предвещаваше, че тя ще върви между две пъстри копринени стени. Така преминава султанът по улиците на Стамбул по време на своите петъчни излизания, които се превръщат в непрекъснати стени от коприна, цветя и възторжени възгласи на столичните тълпи. Но щом падишахът отмине, стъпканите в калта цветя увяхват, коприните се смъкват, а тълпите, на които е обещано да платят щедро за виковете в чест на владетеля, както винаги са излъгани и проклинат измамниците, наоколо отново цари безредие, купища от нечистотии и безкрайна нищета.

А онези копринени стени, които се привиждаха на Роксолана в утрините след пробуждането? През деня те се стесняваха около нея, приближаваха се, притискаха я и като че ли вече не бяха копринени, а каменни, тежки като нещастието. Колкото повече вникваше в живота сред харемните стени, толкова по-безсмислен й се струваше той. Понякога я обземаше такова отчаяние, че не й се живееше. Крепяха я децата. Някога ги раждаше едно след друго — чак й ставаше страшно от това непрекъснато раждане — за да живее тя самата, да се вкопчи в живота, да се укрепи в него. Сега трябваше да живее заради децата.

Някога султанът беше само една неизвестна заплаха, после — жадувано избавление, а след време стана най-близкият, единственият човек, любимият мъж, макар и все още загадъчен. Постепенно тя смъкваше от него тази загадъчност и упорито се добираше до неговата същност, до мислите и сърцето му. Когато Хурем още я нямаше, той обичаше да вечеря с Ибрахим. Сега за гърка оставаха единствено вечерите по време на походите, а в Стамбул почти всички нощи принадлежаха на Хурем. Понякога султанът обядваше с везирите и великия мюфтия. Смяташе се, че по време на тези обеди ще говорят за държавните работи, но Сюлейман беше винаги непристъпно мълчалив, ядеше бързо и небрежно, поднасяха се само четири ястия, като че ли султанът бързаше и се пазеше за нощните усамотявания със султанката.

Никой никога не знаеше за какво мисли султанът, само тази млада жена се стремеше да знае това и постигна успех. Никой никога не разбираше поривите на неговото сърце, а тя успяваше всеки път и го плашеше с ясновидството си, та понякога и той я поглеждаше със страх, спомняйки си упоритите шушукания, че Хурем е магьосница.

В тъмната Сюлейманова душа, изпълнена с безмерна любов към Хурем, все пак се намираха кътчета, където като змия пропълзяваше подозрение, съскаше зловещо и разпръскваше люта отрова. Тогава той беснееше, без да знае дори срещу кого, и сякаш усетила смута в душата му, се появяваше валиде ханъм, която беше убедена, че домът на Османовци би рухнал без нея, затова трябваше всичко да знае, с всичко да се разпорежда, всички да следи и подушва; като предоставяше на султана да владее телата, искаше да запази за себе си властта над душите.

— Чухте ли, мой царствен сине? — разпитваше тя Сюлейман и той почти с ужас гледаше как се извиват нейните прекрасни, съвършени и в същото време отровни като змии тъмни устни.

Или пък при него дотичваше сестра му Хатидже, която все не можеше да миряса, дори и след като взе за мъж самия велик везир и любимец на султана, и започваше да крещи, че не можела повече да търпи в Топкапъ тази магьосница, тази славянска вещица, тази…

— Опомни се — спокойно й казваше Сюлейман. А сам мислеше: „Ами ако е истина? Ами ако…“

Ибрахим беше по-внимателен, но и по-решителен по мъжки.

— Не бихте ли разрешили, мой султане, капуджиите при Вратата на блаженството да откриват лицата на всички жени, които идват в харема? Понеже, преоблечени като жени, там могат да се промъкнат злонамерени юноши и тогава…

— Дали, султанъм, да не заповядате на евнусите, които пазят вратата, да проверяват всички шивачки и слугини, които идват в харема отвън, не носят ли забранени работи, или нещо, което може…

— Дали да не се поставят в султанската кухня хора, които да наглеждат ястията, приготвяни за султанката Хасеки и обитателките на непристъпния харем? За да не се навреди с нищо скъпоценното здраве на нейно величество.

— И не би ли било по-добре, ако…

Всичко това се раждаше някъде и непрекъснато се сипеше с мъртво шумолене като суграшица от небето, събираха се цели купища смет, зли хора изграждаха от тези отпадъци със султано-вите ръце стени от недоверие, подозрения, одумки, сплетни, следене и заплахи около Роксолаиа и тя всеки ден чувствуваше все по-остро и болезнено как тези стени се надвесват над нея, сякаш всеки момент ще рухнат и навеки ще скрият под отломъците си и нея самата, и невръстните й деца.

Утрините бяха приветливи и радостни, а дните — непоносими и тежки. Нощите не носеха спасение. Отначало мълчеше, не казваше на султана нищо, а когато вече не беше възможно повече да се търпи и се оплака на Сюлейман, той студено изрече:

— Не мога да мисля за такива празни работи.

— А вие смятате ли, че на мене ми се иска да мисля за това? започна тя да крещи и заплака. Той не можеше да задържи сълзите й, понеже този път не знаеше как, а може би и не искаше.

Какво ли не се говореше за нея тогава в Стамбул!

Че уж била донесла от своята Украйна две половинки ябълки върху гърдите си, дала тези половинки на Сюлейман да ги изяде и падишахът пламнал от любов към нея.

Че били хванали в Румелия знахарки, които берели за султанката в непристъпните дебри онзи израстък, който провисва от умиращите дървета като разчорлена мъжка брада и се нарича „Целувай ме“. И с този израстък тя трябвало още повече да привърже към себе си султана.

Че били заловили две баби, които носели в харема кости от челюст на хиена. Когато взели да мъчат двете баби, те си признали, че носели костите на султанката, понеже това бил най-големият любовен талисман.

Че зорките евнуси на главния евнух Ибрахим намерили зашити в покривалото на султанското ложе изсушени заешки лапички, които трябвало да пазят любовта на Сюлейман към Хурем.

Че в Стамбул била заловена една опасна еврейка на име Трон-кила, която варяла любовно биле за султанката.

Че в султанската кухня бил намерен казан, в който се варял един оскубан, но не заклан гъсок, никой не знаел откъде се е появил този гъсок и кой е поставил казана на огъня, ала хората на великия везир открили, че с гъсока щял да бъде нахранен султанът, та сърцето му завинаги да се привърже към Рок-солана.

Че в покоите на самата султанка Хасеки открили магьосническо огледало в черна рамка и който погледнел в него, виждал смъртта си и като не издържал на това зрелище, предавал душата си на аллаха.

Че уж султанката, като се забавлявала с децата си в градините на харема, правела от сухите листа мишки, които щели да донесат на някого смърт.

Че дяволите обикаляли край свещените султански дворци, като не можели да се промъкнат вътре през преградата от молитви на правоверните, ала щом султанката излезела извън границите на Стамбул, те я обграждали от всички страни, закриляли и урочасвали всеки честен мюсюлманин, който имал непредпазливостта да се приближи към вещицата. Когато султанката била с падишаха на лов край Едирне, един дявол с еленова кожа се хвърлил към султана, ала той го застрелял и на негово място се появила смърдяща купчина тор.

Че уж султанката пиела отвари от салвия и магданоз, та да надмине с лодовитостта си Махидевран и всички султански жени, а на самия падишах била насипала в джобовете гвоздейчета, за да го направи по-силен в постелята.

А кой го казва, кой е видял, кой може да го докаже?

Нечии езици, раздвоени и разтроени, жилеха и жилеха, някой даваше разпоредби и тлъстите евнуси пред вратите на харема задържаха всички шивачки, бродирачки и ненадминатите в изкуството си да приготвят ароматни мазила арабки, смъкваха грубо от лицата им фереджетата и се кикотеха:

— Няма да умреш, ако си покажеш дъртата муцуна! При кого отиваш? Какво носиш?

Неверниците не се допускаха в харема, затова армешсите, които разбираха като никой друг от женски накити, гьркините с редки тъкани от островите и венецианките с брокат и дантели бяха принудени да се преобличат като мюсюлманки, но измамата биваше грубо разобличавана и всеки път се пръскаха слухове: „Отново са хванали една вещица, която носела нещо за султанката.“

Всичко това напомняше детски кошмари: ръце, които израстват като че отникъде, протягат се алчно към твоето гърло, ти крещиш, събуждаш се — и никъде никой. Или неизвестно чий вик в съня: „Иастася!“ — и отново се събуждаш, и само нощ, мъртво лунно сияние и тишина, като на онзи свят.

Съвсем доскоро Роксолана смяташе, че няма и не може да има нищо по-тежко от робството, а сега се убеди, че одумките, клеветите и подозренията са още по-страшни от робството.

Трябваше да се справи и с това, без да чака ничия помощ, без да търси виновни. Султанът не й беше закрила, нито пък надежда в това безнадеждно боричкане, понеже сам затъваше все повече и по-дълбоко в тресавището на войната, която беше започнал през първата година от встъпването си на престола и сега навярно вече не можеше да я завърши. Смяташе, че беше успял да натика в тресавището неразумния унгарски крал и не забелязваше, че и сам беше затънал в дълбоко блато.

Беше тръгнал отново към Унгария, която беше раздирана от разприте между поставения от Сюлейман Янош Сапояи и брата на Карл V Фердинанд Австрийски. Народът обаче не искаше нито седемградския войвода-продажник, нито Хабсбургите; както по времето на Дьорд Дожа отново издигна от своите недра един светец, пророк и цар Йов — Йован Невада и той тръгна срещу Янош Сапояи, плашеше магнатите, които го бяха кръстили Черния човек, и минаваше по унгарските равнини като народно наказание за всички изменници и продажници.

Ибрахим натякваше на султана, че в тази неспокойна земя би могъл да въведе ред или само той, сменяйки печата на велик везир с унгарската корона, или в краен случай техният общ приятел Луиджи Трити, изпратен там като наместник от самия Владетел на века. Обаче Сюлейман заяви, че сам ще тръгне към Дунава, за да накаже Фердинанд и да усмири унгарците.

Хасан ага непрекъснато донасяше на Роксолана лоши вести за кипежа около нейното име, а нощем султанът я викаше и зелените й очи трябваше да светят със сила, воля и радост от живота. Не желаеше да слуша думи нито за власт, нито за злато, имане и хазна — всичко това й напомняше такава мъка, че й идваше да заплаче. Когато султанът отваряше дума за поход срещу неверните, тя му затуляше устата с ръка и се мръщеше капризно:

— Нищо не е така противно и ненавистно за жената както войната.

Би могла към войната да прибави още и великия везир, и валиде ханъм, но предпазливо мълчеше, надявайки се, че всемогъщото време ще премахне Ибрахим и султанската майка, но щеше ли то някога да премахне тази проклета война?

Не криеше от султана чувствата си, а той не отдаваше на това значение, смятайки го едва ли не за детски каприз, и, сякаш за да дразни Хурем, правеше напук. Напомни на главния евнух Ибрахим, че трябва преди всичко да слуша валиде ханъм, като по този начин възвръщаше на султанската майка властта над харема, която тя бе загубила след еничарския бунт.

Ибрахим преди новия поход беше повишен в званието главнокомандуващ — сераскер, в знак на което Сюлейман му даде своя ферман: „С това повеляваме, от днес и навеки ти, мой велики пезирю, да бъдеш и сераскер, когото мое величество въвежда п тази чест за всички мои земи. Моите везири, бейлербейове, каза-скери, мюфтии, кадии, сеиди, шейхове, придворни велможи, санд-жакбейове, началници на конницата и пехотата, алайбейове, субашии и черибашии, всички мои победоносни войски, хората с високо и ниско звание, всички жители на моите земи и покрайнините, правоверните и раята, богатите и сиромасите — всичко живо трябва да признава моя велик везир като сераскер и да го уважава и почита, да му оказва помощ и да слуша неговите повели, все едно че са излезли от моите уста, от които се сипе бисер…“

И след този ферман Сюлейман дойде за прощална нощ при Роксолана и тази нощ мина сред сълзи и милувки. На двамата им беше много тъжно, сякаш всичко беше умряло на света и те сами също не знаеха дали живеят, или не. Роксоланините деца спяха някъде по стаите си, спяха евнусите и одалиските, спяха птиците в клетките и зверовете в подземията, само ненавистта не спеше, израстваше от наторената с човешки трупове тлъста стамбулска земя като отровно биле и се чуваше как пораства непрестанно и зловещо дори през тази нощ на разлъка. Нима султанът беше толкова заслепен от жаждата за завладяване на просторите, че нищо не забелязваше, не чуваше и не знаеше? Роксолана взе Сюлеймановата рька и я притисна към гърдите си.

— Чувате ли, мой падишах?

Сърцето й чукаше вътре като детско юмруче: чук… чук…

— Обичам това сърце повече от своето — тихо каза той.

— Любовта би трябвало да всява жалост в душата ви, владе-телю мой. Защо жестокостта управлява света?

Тя заплака.

— Ох, горко ми, горко ми. Бог съществува само в хората. Не е ли грях те да се убиват? Ваше величество! Виждали ли сте някога едно малко полско цветенце, което се нарича лайкучка? С бели листенца, а в средата жълто. Виждали ли сте го?

Преходът от съдбата на света към това малко цветенце беше толкова неочакван, че султанът чак се отдръпна от Роксолана. Тя не преставаше да го смайва. От жена можеше изведнъж да стане отново момиче. С плахо тяло, с плахи мисли.

— Виждали ли сте го? — не отстъпваше тя. Сюлейман кимна.

— Вземете да окъсате на лайкучката белите листенца, за да остане само жълтото. Ще бъде ли тогава тя цвете?

— Не, вече няма да бъде.

— И ще има ли онази красота, която й е дарена от аллаха?

— Няма да има.

— Ето виждате ли, виждате ли! Аллах твори красотата в разнообразието, а защо вие искате да направите всички хора еднакви? И възможно ли е това? Не противоречи ли то на волята на аллаха?

— Хората не са цветя — кротко кимна султанът.

— Но аз искам да съм цвете! И щедрото слънце на вашата благосклонност ласкаво да ме топли с лъчите си! Всеки ден и всяка минута ще чакам от вас вашите почтени писма и ще плача и ридая над тях заедно с вашите царствени деца.

— Ще ти изпращам дарове от всеки конак, след всяка победа, през всеки ден на пътуването.

— Ако си спомняте за мене, това ще бъде най-големият дар за мене, а повече не ми трябва нищо…

— Искам моята царствена майка да ти бъде опора и закрила по време на моето отсъствие и двете еднакво да използвате неделимата власт над харема.

— Заради вас съм готова да деля дори и неделимото!

— Обявих за сераскер на похода великия везир, за да си освободя времето за обмисляне на законите, понелсе законите трябва да се раждат в една глава така, както децата в утробата на една майка.

— Нима аз имам нещо против великия везир?

— Но ти би трябвало да го обикнеш.

— Да го обикна? — Тя сграбчи Сюлейман за плещите и приближи лицето си съвсем близо до неговото. — Да обикна Ибра-хим? Ваше величество, само ако познавахте този човек. Аз не му вярвам и никога няма да му повярвам!

— Затова пък аз му вярвам.

— Какво да направя? Аз съм безсилна жена, ваша робиня, обградена съм отвсякъде от Ибрахимовите подслушвачи, оплетена съм в мрежа от недоверие и подозрение, боричкам се, мъча се да се освободя, ала всичко е напразно. Но коварствата му са напразни. Да остави паяжината за паяка. Кажете му това, мой владетелю. Имам свои хора навън, те проследяват всяка Ибрахи-мова стъпка и ако той закачи само един от хората ми дори и с пръст, да се пази! Кажете му това, мой повелителю! Хасан ага ще остане в Стамбул, за да ме пази не тук, в харема, а навън, понеже ако нещо заплашва мене и вашите деца, то тази заплаха идва отвън, ваше величество! Спомняйте си за мене, умолявам ви.

Дали да не поиска още султанът да отстрани Ибрахим от най-високите постове и да го прогони от очите й? Дали да не пожелае Ибрахимовата смърт, заплашвайки Сюлейман, че сама ще заколи подлия грък с кинжал в присъствието на негово величество?

За нищо на света!

Но щом приказваха за нея, че била вещица и магьосница, че само от погледа й тетивите на лъковете у турските войници се отпускали, можеше да им отмъсти поне с проклятията, които изпращаше в душата си подир грабителския поход.

И стихиите, сякаш чули гласа на тази всемогъща и нещастна жена, преследваха султана и войската му още от първия ден на потеглянето в поход от Стамбул, та чак до завръщането с такава жестокост, че изглеждаше като че небето се е разцепило, земните води са се надигнали срещу сушата и самата земя се е разтърсила отвътре. Дъждът се стелеше като стена месеци наред. Не се виждаше нито земята, нито небето. Реките излязоха от бреговете си, глинените планини се свличаха от милионо-летните си леговища, блата се появяваха там, където открай време имаше само камък, от потопите гинеха коне, камили, мулета и овце, а хората се спасяваха, като се катереха по дърветата и живееха там като маймуни по цели седмици. Някакъв бей край Едирне се покачил през нощта на едно дърво, пълно с дребни га-динки, които веднага плъзнали по него, лазели в очите, устата и ушите му, сякаш търсейки къде да се скрият от водата и той не смеел до сутринта да мръдне, макар че всичко в него треперело от отвращение и сърцето му едва не се пръснало.

Месеци наред страдания, неуспехи и позор. Сераскерът Ибрахим не можеше да въведе ред в огромната войска. Беше свикнал вратите широко да се разтварят пред него и земята да лежи в краката му, а той да я тъпче със златните си, украсени със скъпоценни камъни чизми и да я дава на своите ортаци Скендер челеби и Луид-жи Грити. В Унгария Скендер челеби вече нямаше какво да прави, понелсе земята беше ограбена докрай, затова пък Грити си предложи услугите да бъде доброволен посредник между унгарските магнати и султана, все нещо узнаваше, някого купуваше, някого продаваше и шушнеше на султана за несигурността на Янош Сапояи и за намеренията на пазителя на унгарската корона Петер Перенеи да я предаде на Фердинанд Хабсбург или пък да си я присвои Всичко завърши с това, че венецианецът открадна с десетина главорези короната на свети Стефан от Буда заедно с нейния пазител Петер Перенеи и я докара на Ибрахим, който показваше тази светиня на везирите, пашите и бейовете, а нощем я мереше в шатъра си, и Грити, присъствуващ на това зрелище, признаваше, че короната на свети Стефан му подхожда твърде много, особено ако той обещава да го направи него, Грити, архиепископ и своя дясна ръка в тази богата земя.

Янош Сапояи бе провъзгласен още веднъж за унгарски крал и Сюлейман милостиво му позволи да целуне султанската ръка, но не му върна короната, като я замени с десетина златоткани кафтана и три коня със златни юзди. Грити за старанието и съветите получи от султанската хазна две хиляди дуката и беше провъзгласен за постоянен представител на унгарския крал във Високата порта.

От Унгария бавната, непохватна, но упорита Сюлейманова сила се насочи към Виена. Паднеше ли тази най-близка до земята на Османовци твърдина на Хабсбургите, всичко щеше да бъде забравено: и позорът от неуспехите, и бездарността на се-раскера — великия везир, и грабежите на акънджиите, които се бяха пръснали на всички страни, плячкосвайки, палейки, убивайки и оголвайки земята така, че тя ставаше по-пуста, отколкото през първите дни от сътворението на света.

Едва в началото на октомври султанските войски обсадиха най-сетне Виена. Оставаха само двадесетина дена до празника Касъм, когато според обичая войските вече трябваше да се върнат по домовете, особено непривикналите към студовете отряди на анадолските спахии, а в същото време бяха стигнали толкова далеко, че не можеха да се приберат вкъщи и за три месеца. Затова мислеха не толкова за превземането на този огромен чужд град, обграден макар и от стари, но още яки стени и кули, колкото за далечния път. Но еничарите, изгладнели за плячка и грабежи, хищно поглеждаха към високите кули на Виена и се кълняха да не тръгват оттук, преди да видят стените от другата страна и да преобърнат вътрешностите на всичките тези каменни постройки.

Тридесет хиляди шатри бяха разпънати край стените на австрийската столица. В котловината Зимеринг беше издигнат султанският шатър — огромно съоръжение от най-скъпите тъкани в света, закрепено на стотици скъпоценни стълбове, украсено на върха с огромна топка от чисто злато, а отвътре застлано с няколко ката дебели килими, по които се преливаха всички цветове и шарки на Изтока. Всички крила на султанския шатър бяха осеяни със златни зърна, от което той сияеше така, като че самото слънце се беше спуснало на земята зад дъждовните облаци и будеше у обсадените такова смайване и такъв почтителен страх, че и след сто години дори виенчани щяха да показват мястото, на което е стоял шатърът на султан Сюлейман.

Петстотин бостанджии денем и нощем вардеха султанския шатър. Дванадесет хиляди еничари обграждаха като непробиваем обръч своя падишах. Плющеше дъжд с хладен вятър, а в султанския шатър беше сухо и топло, медните мангали, напълнени с нажежени родопски въглища, разпръскваха приятна топлина, от кадилниците се разнасяха индийски аромати, сякаш напомняйки на Сюлейман за великия завоевател на индийския трон Бабур, който той трябваше да надмине тук, под стените на това убежище на Хабсбургите. Султанът свикваше Дивана и слушаше съобщенията на сераскера за хода на събитията. Утешителните неща бяха малко. Неудържими на незащитените местности, по които се придвижваха като смъртоносна вълна, турските войски ставаха безпомощни пред най-малката преграда. Единственото, което умееха, беше да пълзят упорито като досадни мухи по стените и кулите на обсадената твърдина и като мухи да гинат с хиляди, а ако накрая завоюваха някоя крепост, както беше при Белград и Родос, завоюваха я с такава кървава цена, че беше страшно и да се говори. В Унгария Ибрахим в двата похода не можа да завземе дори и една съвсем малка крепост. Падаха хиляди трупове, сераскерът изпращаше при султана гончии-хабердари с вести за победа, а излизаше, че лъжите се трупаха една след друга. Друг на негово място отдавна би загубил главата си, а пък у гърка, за всеобщо учудване, тя си оставаше на раменете и стоеше, види се, доста здраво, защото след всеки нов неуспех Сюлейман, който се наливаше с все по-голяма ярост и наказваше жестоко всеки, паднал му подръка, обсипваше суетливия грък с внимание, забождаше на чалмата му ново перо с диамант и му даваше от хазната нови и нови кожени кесии с дукати.

При Виена Ибрахим не докара големите топове, с които някога разбиваха стените на Белград и Родос, защото разчиташе на отварянето на проломи с барут. Но всички подкопи, които се мъчеха да направят турците в стените, бяха веднага откривани от защитниците на крепостта, понеже те държаха в подземията съдове, напълнени догоре с вода и огромни барабани, с насипан върху тях сух грах. От най-малкото трептене на земята водата се разплискваше от съдовете и грахът заиграваше по тъпаните. В същия миг започваха да правят насрещно подкопаване и вдигаха във въздуха ислямските войни, или неочаквано се промъкваха до мястото, където се правеше подкоп, и съсичаха там турците със страшните си мечове, на всеки от който можеха да бъдат нанизани по три човека.

Веднъж и самият Ибрахим едва не попадна в ръцете на виенчани, които изскочиха от града, съсичайки двеста еничари. Сюлейман беше обещал да закусва този ден във Виена. Бранителите изпроводиха при него няколко пленници, за да кажат на султана, че виенчани много съжалявали, дето не можели да му изпратят за закуска нищо друго освен топовни поллета.

След като се убеди, че сераскерът е неспособен да завземе града, султанът заповяда на 14 октомври войската да предприеме последен пристъп, като обеща по двадесет дуката на всеки, който се промъкне през стените. В огромния пролом, образуван от избухването на няколко взрива, които все пак успяха да поставят под стената, първи се хвърлиха еничарите, привлечени не толкова от султанските дукати, колкото от надеждата за плячка в града, но войската ги последва бавно и неохотно. И сега вече ислямското войнство беше подгонено не от молитвите и обещанията на пророка и падишаха, не от зурните, тъпаните и дюмбелеците^[1], а от пашите и бейовете, които пуснаха в ход камшиците, боздуганите и сабите, блъскаха и удряха своите войни в гърба, избутваха ги напред като добитък на заколение, а те се дърпаха също като добитък и предпочитаха да загиват от ръката на своите бейове, отколкото да вървят срещу испанските мушкети, които бълваха страшна смърт зад всеки камък, и срещу немските мечове, с които ландскнехтите^[2] посичаха всичко живо и мъртво, тънейки до колене в кръв, неуязвими нито за стрелите, нито за гюллетата или божието наказание. А на всичко отгоре се прибави и страхът от видението на двуглавия рицар, който изпълни сърцата на вярващите с такъв ужас, че дори еничарите се обърнаха и се спуснаха да бягат, закривайки очи. А двуглавият, огромен, целият в кръв, недостъпен и недостижим, стоеше до самия пролом и сечеше с такъв бяс, сякаш не беше човек, а самият дявол, слязъл от небето или дошъл от ада на помощ на християните. Един португалец, който беше загубил лявата си ръка, и немски наемник, комуто бяха отсекли дясната ръка, се бяха опрели рамо до рамо, съединили се бяха в един човек и може би, умирайки, бяха застанали пред врага като олицетворение на непристъпността и безсмъртието на този огромен дунавски град — и тъпата османска сила се отдръпна.

Султанът, спасявайки от пълен позор честта на своя сераскер, заповяда да отстъпят.

Беше средата на октомври. Дъждът се смени със сняг. Небето, сякаш смилило се над неуспелите завоеватели, покриваше земята с пухкав бял саван, като скриваше под него тридесетте хиляди ислямски войни, легнали под стените на Виена… Султанът заплати на еничарите по петдесет дуката на всеки, а на Ибрахим подари сабя, осеяна със скъпоценни камъни, четири кафтана и шест хиляди дуката. Нито един упрек, нито един гневен поглед към великия везир, само милости и приветливост, макар в Сюлеймановите уши и да звучаха думите от писмата на Хурем, които тя му изпращаше от Стамбул всяка седмица, повтаряйки във всяко от тях като ред от стих: „Но нали ви казвах! Но нали ви казвах!“ Позорът на Ибрахим падаше и върху него. Ако го признаеше — значи бе и за двамата.

Еничарите виеха от ярост, че си тръгват от Виена, без да влязат в къщите й. Всичко, което не можеха да носят със себе си в далечния път, струпваха на огромни купчини и го подпалваха, а в тези страшни огньове хвърляха пленниците — които бяха по-слаби, по-стари и немощни, — разсичаха ги с ятаганите на парчета, набиваха ги на колове за развлечение. Сюлейман не се опитваше да ги спре. По-добре да си изливат яда върху невинните чужденци, отколкото отново да се бунтуват срещу него и везирите.

Грабителските табуни плъпнаха по цяла планинска Австрия, по унгарската и сръбската земя. Подпалваха църкви и цели села, като си осветяваха пътя, стъпкваха в калта свещените книги, сплескваха златни и сребърни потири, за да се поместват в торбите им, залавяха хора и ги отвеждаха със себе си, а който не можеше да върви, го убиваха на място. Османският летописец с наслада е изобразил тези мерзки деяния: „На пазарите се продаваха красавици, които имаха чело като жасмин, гъсти, високо вдигнати вежди и стан като на райски хурии. Имот, движим и недвижим, хора и добитък, твари словесни и безсловесни, всичко беше раз грабено или посечено от сабя — така беше изпълнен заветът на пророка как да се постъпва с неверниците.“

Позорното отстъпление продължи цели два месеца. В снега и хладните дъждове османската войска се мяташе като огромен звяр, който, затъвайки в тресавището, губи една след друга частите на тромавото си тяло, задъхва се, изнемогвайки, и загива от изтощение. Хората загиваха вече не от врага, а от стихиите и от собственото изтощение. Така умря главният еничарски ага Касъм. Край Буда в снежните преспи пропадна цял керван с ценно имущество на великия везир. В унгарската равнина, унищожена от турците още преди три години, султанските орди ги дебнеше глад. Реките пак излизаха от бреговете си, тресавищата пак поглъщаха хиляди хора. Когато в началото на декември султанът се добра с войската си до Едирне, в града след вечерната молитва стана земетресение, земята цяла се люлееше под краката на завоевателите и на самия Сюлейман, сякаш към омразата на небесните сили се бяха присъединили и земните сили. А у султана непрекъснато звучаха думите на неговата Хасеки: „Но нали ви казвах! Но нали ви казвах!“

Едва сега Сюлейман проумя защо след всичките си походи се връщаше в Стамбул без пищност и тържества, а крадешком, криейки се като злодей: той се боеше, без сам да знае от какво. Дали от стамбулските тълпи, дали от неизказания гняв на прадедите си, дали от божието наказание, или от гласовете на мъртвите, оставени от него на полесражението, защото тези гласове го преследваха много дълго, плачеха, стенеха, молеха и проклинаха. Кого проклинаха? Виновника за тяхната смърт ли? А виновникът винаги беше той.

Този път осъзна, че се бои от срещата с Хурем. Вече не беше малкото златокосо девойче с плахо тяло и със свита като на малка птичка душа. Двадесет и пет годишна разцъфтяла жена (макар тялото й да си оставаше все тъй плахо), султанка, на която беше дал слава и могъщество, майка на неговите деца, мъдра, опитна и твърда, а когато трябва, и гальовна като слънчева усмивка. Виждаше я заобиколена от децата, добра и грижлива, склонена над книгите или писмата, които му пишеше в безкрайните походи и изпълваше сърцето му с такава любов, та той понякога се боеше, че не е способен да побере в себе си това безмерно чувство, което тя му даряваше така щедро. И винаги беше добра към него, не искаше, а само молеше, не се ядосваше — а само се оплакваше, не се намесваше в неговите работи — само съчувствуваше на своя султан, над който безжалостно надвисваше господствуващото своеволие на държавата.

Всеки път, когато се връщаше в столицата, се радваше, че ще завари там своята Хурем, отправяйки благодарствени молитви към пророка и своите прадеди, които се бяха разпоредили така мъдро с жените, та да бъдат пазени и заставени да чакат покорно и радостно.

Сега се боеше от Роксолана. Какво ли още ще му каже след горчивите укорителни слова, които звучаха в писмата й? И какво ще й отговори? За него тя беше единствената искрена душа на света. Десет години беше с него и до него, стоеше до най-висшата власт на земята, ала досега бе съвсем равнодушна към тази власт, обичаше Сюлейман като съпруг, като мъж, като човек и това изпълваше неговата мрачна душа с непозната гордост и безкрайна благодарност към тази жена.

Как да пристъпи към нея след този позорен поход?

Шест дена седя Сюлейман в Едирне затворен в двореца, не пускаше никого при себе си и мислеше как да влезе в Стамбул.

Щом няма победа, тя трябва с нещо да се замени. На еничарите раздаде почти триста хиляди дуката — кой знае дали щяха да получат толкова, ако бяха завзели Виена. Затова най-сетне мирясаха. Но с какво да запуши устата на всички кресльовци в Стамбул и в целия свят?

От виковете можеш да се спасиш само с надвикване. Поражението може да бъде прикрито с триумфално завръщане и пищни тържества в столицата, които да надминават всичко виждано досега. Ето мъдростта на властта!

Макар да знаеше, че никой от владетелите не слуша никога оправдания, все пак разпрати по всички приятелски страни писма, в които пишеше, че беше тръгнал към Виена, за да се види с крал Фердинанд и да поговори по работите на Унгария, но той беше избягал при чехите — и ни вест, ни кост от него.

За поданиците си издаде ферман, в който се хвалеше, че с безкрайното си милосърдие беше помилвал обсадения град, като беше отхвърлил предложението му да се предаде, и по този начин се беше върнал с триумф и чиста съвест. Навярно преди срещата със Стамбул и с любимата султанка, спомняйки си нейните пречисти очи, сам искаше да се пречисти поне в своите султански писания и поне за миг да повярва, че може да запази чиста съвестта си, когато ръцете му са до лакът в кръв. Но спомняйки си за Хурем и очаквайки с нетърпение близката среща, вече не беше султан, а се превърна в замисления поет Мухиби, във влюбения Меджнун^[3], а у влюбените само сърцето е в кръв.

Денем и нощем кипеше голяма подготовка. Сушеха тъпани и знамена, намотаваха чалми, чистеха конете, поправяха поясите, изваждаха скритите скъпоценности, окачваха по себе си скъпо оръжие, кичеха се, издокарваха се, гиздеха се. В Стамбул шумоляха коприните, опънати край улиците, по които трябваше да премине султанът и където щяха да стъпят копитата на конете му, хвърляха цветя и застилаха килими, в джамиите се молеха за славата на ислямското оръжие, над Босфора гърмяха топове. Когато победоносната войска влизаше през вратите на столицата, медните еничар-ски тъпани думкаха, ечаха барабаните, тълпите крещяха — за първи път Сюлейман влизаше в Стамбул с такава тържественост и смайваше не с победата си, а с блясъка и силата на своята власт, с непристъпността и величието си.

Той влезе на кон и в градините на харема, само че го съпровождаха вече не блестящите везири и военачалници, а пеши евнуси, и насреща му излизаха не сановници и мъдри служители на бога, а валиде ханъм и султанката Хасеки с кожи — едната с бели, другата с червени руски самури, и макар зимният стамбулски ден да беше мрачен и глинестата земя в градините да беше разкаляна от дъждовете, върху калта беше просната дълга пътека от бяло лионско сукно, изпратено от крал Франсоа, и султанът, слизайки от коня, стъпи от едната страна на това сукно, а от другата срещу него идваха валиде ханъм и първата жена Хурем Хасеки. Произнесоха се само тържествени приветствени слова и нищо повече, понеже наоколо гъмжеше от евнуси и слуги и всяка изречена тук дума би полетяла още днес по цял Стамбул.

Макар че обикновено султанът обядваше сам или с везирите и великия мюфтия, този ден той изяви желание да обядва с валиде ханъм и Хурем и отново не се каза нищо излишно, валиде ханъм упорито стискаше тъмните си устни, неохотно пропускайки през тях по няколко думи, а султанката не беше наежена, от което той така се боеше, седеше мила и приветлива. Хвърляше към султана едва доловими бързи погледи — крадешком, навеждайки се над яденето, та валиде ханъм още повече стискаше изваяните си устни, сякаш искаше да каже на своя син, че у тази жена няма никакви добродетели, а ако е имало някога, те отдавна са опетнени с безсрамие. Сюлейман нямаше търпение да дочака кога ще може да остане насаме с Роксолана и същевременно се боеше от този миг, защото тя беше единственият човек тук, от когото можеше да чуе тежки укори и за неуспешния си поход, и за всичко, извършено по земите, дето беше минал неговият кон, и най-вече — за Ибрахим. Който знае какво е власт, той знае също и какво е страх.

И отново страховете му бяха напразни, понеже Роксолана както винаги отгатна мислите му и бърбореше за децата, за жегата в Стамбул, за това с какво нетърпение го очаквала. Младото й тяло беше зажадняло за мъжка милувка, беше го чакала дълги месеци нетърпеливо от този безкраен поход.

— Приготвил съм ти подарък, достоен за вечността — важно промълви той.

— Малко ли безценни подаръци имам от вас, мой повелителю?

— Но такъв още не си имала. И никой не е виждал нищо подобно. Ще уредим тържествен сюнет^[4] за нашите синове. Цял Стамбул ще дойде на този голям празник. И посланиците на чуждите владетели. Целият османски свят.

— Баязид е още малък за обрязване, ваше величество.

— Ще вземем Мустафа, Мехмед и Селим.

— И Мустафа?

— Той е моят най-голям син.

— И вие ще го провъзгласите за наследник на престола? А моите деца ще ги удушат като котенца? Тогава по-добре да ги бях удушила в люлката, отколкото сега така да се мъчат!

Тя заплака, но султанът се засмя на сълзите й.

— Никой няма да посмее да закачи с пръст нито един от синовете ми до моята смърт. Всички престолонаследници ще живеят дълго и щастливо и ще вкусят от всички наслади на този свят, докато съм султан. Освен това още нямам намерение да назова своя наследник. Когато Мехмед Завоевателя е заповядал за благото на държавата властта да се предава на най-достойния, не е имал пред вид най-големия. Най-достоен може да бъде и най-малкият. Затова да растат спокойно, без да знаят съперничество, необременени от мисълта за тежкото бъдеще и неизбежността.

Но Роксолана не се успокои.

— Е, добре. Но нали на сюнета ще повикате й черкезката, понеже е майка на Мустафа?

— Тя е скрита от очите ми завинаги. На този славен сюнет ще бъдат допуснати само султанката, султанската майка и султанските сестри.

— Владетелю мой, толкова дълго не сме се виждали и сега говорим не за любов, а за работа! Това може да бъде простено на мъжа, но на жената — никога!

Той й беше благодарен за тези думи, но не се стърпя да не добави:

— Подготовката за великия празник ще започне още утре. Половин година в Стамбул непрекъснато се говореше за предстоящия сюнет. Шум, молитви, покани към чуждестранни посланици, строителство, приготовления. Позорът край Виена беше забравен, убитите не се споменаваха, не ставаше дума и за гладните, бедните и нещастните. Стамбул очакваше сюнета! Султанът определи деня на сюнета: през втория месец джемази^[5], точно тридесет дена след първия джемази — деня на превземането на Константинопол от Завоевателя.

Шестте месеца минаха под знака на сюнета на султанските синове. Всъщност за самите синове не мислеше никой, за тях забравиха веднага, а всеки си правеше сметката как да попадне на тържествата, как да се промъкне някак, да се закачи поне с пръст. Султанът свикваше Дивана, съветваше се, даваше наставления, наблюдаваше лично строителството. Разпращаха се писма. Приемаха се посланици. Скендер челеби заедно с Грити и Ибрахим измисляха и изтръгваха допълнителни данъци за сюнета. По пазарите глашатаите викаха всеки ден за наближаване на сюнета. По къщите обикаляха жени и канеха за тържеството. Астролозите уверяваха, че констелацията на звездите благоприятствува за успешното провеждане на великия празник. Поетите предварително пишеха касиди и подражания по поемите на своите прославени предшественици. Неуморими подмазвачи, алчни рушветчии, пройдохи и главорези се въртяха около султанския трон, използвайки удобния случай, за да влязат под кожата на падишаха, прославяйки неговата мъдрост, великодушие, щедрост и държавнически разум. Стамбул-ските тълпи, които предвкусваха предварително щедрите угощения, очакващи ги на сюнета, прославяха Сюлейман, изразяваха бурно любовта си към султана и му благодаряха за грижата и вниманието към простия народ, макар че после щяха да пресмятат разходите, както след сватбата на Ибрахим, и да проклинат прахосничеството и безсмисленото разточителство.

Неимоверен размах, нещо сякаш от буйството на природата, от безкрайната степна шир и нищо общо с бедняшкия чергарски бит. Висок вкус и в същото време дивотия. Блясъкът и разкошът на италианските градове и хилядолетната изисканост на Константинопол, а заедно с това източните багри и звуци, необуздаността — всичко се сливаше в невиждана още от света тържественост, с приготовленията за която бяха заети държавни люде и блюдолизци, чуждоземни майстори и служители на бога, прославени строители и прости черноработници, наемни викачи и примитивни готованци.

На Атмейдан Коджа Синан издигаше султански трон, поставен върху лазуритови стълбове, докарани от Египет. Над престола трябваше да бъде опънат златен балдахин, а стените да бъдат от най-скъпите тъкани в света, подът застлан с най-тънките килими. Сюлейман ходи няколко пъти до Атмейдан, като вземаше със себе си Роксолана, показваше й как върви строежът, разказваше й как в подножието на неговия трон ще бъдат опънати безброй разноцветни копринени шатри за най-високите особи на царството, и сред тях, най-близко до престола — златни шатри за нея, за вали-де ханъм и султанските сестри, понеже той беше решил да наруши обичая, според който на жените е забранено да бъдат на сюнета заедно с мъжете, и искаше да направи така, че това тържество да донесе радост преди всичко на нея, Хурем.

— На Дивана вече е решено това да трае точно двадесет дена — каза той. — Цял Стамбул се готви с радост и благодарност. Дори и зверовете от моя зверилник се готвят за сюнета. Ние обещахме да пуснем на свобода един взет в робство немец, който иска да ни смае с невиждано зрелище на бой на лъвове с глиган. Ти трябва да се явиш на сюнета в целия блясък и разкош, който може да ти даде най-високото положение в държавата.

— Може би да се явя заедно с дивите зверове? — засмя се Роксолана.

— Жените трябва преди всичко да се погрижат за подобаващи премени. Султанката трябва да се явява пред очите на тълпата в нова премяна преди всяка молитва.

— Пет молитви на ден и двадесет дена сюнет — значи, сто нови премени само за това тържество? Вашата щедрост няма граници, мой повелителю. Аз би трябвало да се радвам и да се смея по време на сюнета, но се боя, че ще плача, като си мисля за своите деца, за това как ще ги боли.

— А какво е болката? Може би тъкмо това е животът.

— Тогава как да се обяснят плачът и стенанията, които е чул пророкът, възкачвайки се на седмото небе? Нима това не е човешки плач?

— Това е бил плачът на ангелите, които със сълзи измолват от аллаха опрощаване на греховете на правоверните. По време на сюнета ще организираме научен спор на мъдрите улеми, за да се разкрие цялото величие на този обряд, който оставя върху човека знак за принадлежност към истинската вяра, към избраниците на аллаха.

Роксолана въздъхна.

— Ще очаквам с нетърпение това високо тържество — каза тя.

— Не се съмнявам, че ще бъдеш смаяна от невижданото зрелище — обеща султанът.

Зрелището наистина се оказа небивало.

Още сутринта на уречения ден Сюлейман заедно със султанката и валиде ханъм, придружен от целия двор, дойде на Атмейдан, където близо до еничарската казарма вече се извисяваше разкошният му престол, а пред него, по цялата ширина на някогашния константинополски Хиподрум, грееха с ярките си багри разкошните шатри за приближените, велможите и прислугата. Насреща на султана излязоха вторият и третият везир Аяс паша и Касъм паша, а великият везир Ибрахим чакаше падишаха в центъра на Хиподрума, обкръжен от еничарските аги и велможи. Всички бяха пеши, само султанът на кон, който държаха за златен повод, вървейки отстрани, началникът на султанските конюшни Рустем паша и неговият помощник. До престола Сюлейман беше придружаван от двадесет победени благородници, които след това бяха поставени до античните статуи, докарани от Ибрахим от Буда.

Настана великият обряд — целуването на султановата ръка. Допуснати бяха най-верните: везирите, велможите, военните старшини и мъдрите улеми. Тълпите ревяха от възторг и викът им се сливаше с рева на зверовете от султанския зверилник. Лъвовете, рисовете, леопардите, пантерите, мечките и слоновете сякаш също нямаха търпение да се присъединят към това, което започваше така бурно на Атмейдан. Свиреха военни оркестри, неуморно и безспир гърмяха топовете над Босфора и край всички врати на Стамбул. Покрай това реване, викане и гърмене някак си не забелязваха, че султанската сестра Хатидже не се беше явила на тържеството, макар че всичко ставаше едва ли не пред нейния дворец. Беше казала на Ибрахим: „Не искам да гледам недоносчетата на тази вещица!“ На султана никой не посмя да каже за Хатидже, а той, изцяло зает от високите си задължения на повелител на тържеството, едва ли го забеляза през първите дни.

На втория ден на падишаха се покланяха старите везири, пашите и мъдреците, а на третия — санджакбейовете, емирите на азиатските племена и чуждестранните посланици. Едни бяха приемани мълчаливо, на други султанът кимаше благосклонно, към трети се обръщаше с добра дума, а със своя някогашен везир Пири Мехмед си размениха дори и стихове, понеже и двамата се смятаха преди всичко поети.

Всички, които идваха да се поклонят на султана, носеха подаръци. Дамаски коприни и египетски платна, индийски шалове и муселин, гръцко хасе и венециански дантели, злато и сребро, съдини, пълни със скъпоценности, сапфирени чаши, кристални купи, китайски порцелан, руски кожи, арабски бегачи, турски и мамелюшки коне, гръцки момчета, унгарски и етиопски роби — щедрите дарове нямаха край, всеки се стараеше да надмине другите със своята щедрост и изобретателност, да ги смае с нещо невиждано и рядко, да покаже широтата на душата си. Само подаръците на великия везир Ибрахим струваха петдесет хиляди дуката. Изглеждаше като че през тези дни в краката на Сюлейман беше сложено още едно царство. Султанът в своята щедрост го беше раздал на мнозина, а сега всичко беше отново събрано и върнато на законния владетел.

На четвъртия ден Сюлейман беше обкръжен от улемите, неговите някогашни учители и наставници на синовете му. Султанът ги гощаваше със сладкиши, плодове и шербет. Жонгльори и акробати развличаха присъствуващите. Момчета с женски дрехи танцуваха кючеци. Шутовете веселяха народа. Меддахите^[6] разказваха смешни истории. Карагьозите^[7] даваха своите представления за лъжеца Карагьоз и неговия почтен приятел Хадживат. Пехливаните показваха силата си. Мамелюците организираха конни игри. Вечерта засияха със светлините си петстотинте стамбулски джамии. На Атмейдан горяха направени от дърво три вражески крепости, всяка от които се бранеше от сто храбреци. След вземането на крепостите от тях бяха изкарани много прекрасни роби — момчета и момичета.

Чак на седмия ден развлеченията бяха спрени и еничарите тръгнаха на обреден поход с палмови клонки, запалени свещи, цветя и плодове, с фигури на птици и животни, които трябваше да символизират мъжката сила.

Сетне чак до тринадесетия ден отново продължаваха състезанията по изобретателност и ловкост.

Състезаваха се музикантите — кой кого ще надмине, пехливаните, теглейки въжето един срещу друг, моряците и еничарите, катерейки се по съвсем гладки стълбове, намазани с лой или насапуни-сани, акробати, които скачаха над египетския обелиск и каменните стълбове.

Загадъчният немец изпълни обещанието си да покаже номера с дивите зверове. Докараха голяма клетка с три лъва и в нея беше хвърлен огромен глиган, целият омотан с кожени ремъци. Глиганът насочваше към лъвовете страшните си бивни, бореше се за живота си упорито и жестоко, ала най-сетне беше разкъсан от пъргавите хищници под рева на тъпана.

На немеца беше подарена свобода и кесия с дукати.

В това време главните виновници за тържеството бяха закарани в хамама за тържествено измиване. Отпред вървяха хафъзите, които четяха Корана.

На следващия ден първите люде на държавата, упълномощени за целта от падишаха, отидоха в Топкапъ и доведоха оттам нагиз-дените със златни премени трима султански сина. На Атмейдан Мустафа, Мехмед и Селим бяха посрещнати от везирите, за да ги придружат до султанския трон.

Дванадесетгодишният Мустафа, белолик, висок, силен и бър-зоок като неговата майка-черкезка, се държеше гордо и милостиво махаше с ръка на еничарите, които зареваха възторжено, когато го видяха. Той се приближи важно към султана, поклони се с достойнство и целуна ръката на падишаха, едва докосвайки устни до нея, сякаш за да изпълни просто обряда, а не от почит. Деветгодишният Мехмед беше като че ли малко копие на султана. Също така дългошиест и мрачен, с тънки устни, с внимателен поглед, с преждевременна замисленост върху мургавото си лице. И ако човек при вида на гордия Мустафа неволно искаше да възкликне: „Ей иде бъдещият султан!“, малкият Мехмед с приликата си със Сюлейман предизвикваше студени тръпки у придворните, и хората бързо отвръщаха поглед. Селим беше най-малкият от братята. Беше само на пет години. Изпълнен с детско безгрижие, вървеше усмихнат, оглеждаше се наоколо с любопитни очи, не приличаше на всичките тези деца, които се тълпяха празнично наоколо, беше сякаш чужд за тях, случаен гост на тези високи тържества. Неговите коси с цвят на червено злато, огнени, сякаш докоснати от адски пламък, поразяваха и когато хората забелязваха тези коси, виковете стихваха и след малкия султански син плъзваха шушукания, съпровождащи го чак до трона, на който седеше Сюлейман. Понеже Селим приличаше на своята майка Роксо-лана, на гяурката, вещицата и магьосницата. Но тъкмо поради това, че Селим приличаше толкова на любимата му Хурем, Сюлейман сложи малкия на коленете си, прегърна го и го целуна, и от това зрелище тълпите занемяха, а след това над целия Стамбул литна една въздишка, тежка и ненавистна като зъл вятър от далечни простори.

Но отново засвири музика, отново започнаха да хвърлят пари сред тълпата готованци, запалиха огньовете, на които печеха овни и бикове за угощение — и огромното колело на веселбите се завърташе отново, гуляи, безделие, празно величаене, докато най-сетне на осемнадесетия ден в приемната зала на Ибрахимовия дворец се състоя самият обряд на обрязването, понесено от султанските синове с необходимото достойнство, без викове и сълзи, само дето малкият Селим се понамръщи от болка, а Мехмед още повече навъси чело. Мустафа обаче изтърпя това толкова малко (но толкова важно!) изпитание като истински мъж, гордо и като че ли дори с радост. Може би се надяваше, че сега султанът най-сетне ще го обяви за наследник на престола и ще го изпрати в Маниса, като му даде да управлява провинцията Сарахун, както беше направил някога с него самия баща му султан Селим.

На двадесетия ден Сюлейман, като повика при себе си султан-ката, валиде ханъм, сестра си Хафиза и великия везир, попита Ибра-хим:

— Как мислиш, Ибрахиме, кое тържество беше по-бляскаво: сватбата ти с нашата сестра или сюнетът на моите синове?

— Такава сватба като моята не е виждана, откакто светът светува и няма никога да се повтори, мой султане.

— А защо?

— Ами защото ваше величество не може да се похвали с такъв гост, какъвто имах аз. Понеже моята сватба беше украсена от присъствието на падишаха на Мека и Медина, от Соломон на нашето време, от Повелителя на века.

Валиде ханъм поклати похвално глава при тези мъдри думи на своя любим зет. Сюлейман милостиво кимна на Ибрахим.

А когато пътуваше от Атмейдан в позлатената карета към своя дворец заедно с валиде ханъм и султанката, Роксолана, сякаш спомняйки си за нещо, каза:

— Ваше величество, забравихте да изпълните един важен акт.

— Какъв?

— Трябваше да благодарите пет хиляди пъти на своя велик везир за ненадминатите ласкателства.

Така Сюлейман се убеди, че жената не забравя нищо. Нито доброто, нито злото.