Павло Загребелни
Роксолана (47)

ПОСРЕЩАНЕТО

Принудена бе да повика при себе си Рустем. Но не като зет, а като везир. В Стамбул той бе единственият от везирите на негово величество падишаха, затова трябваше да се погрижи за подобаващо посрещане на победоносната войска, от чиято многобройност във въздуха се появяваше дъх на спарено, в земята наставаше страх от земетресение, а небето се раздираше от плачлив стон.

— Имаш възможност да си върнеш султанската милост — остро промълви Роксолана, обръщайки се към Рустем. — Уреди посрещане на негово величество, каквото Стамбул не е виждал.

Рустем мълчаливо сведе глава. Искаш ли, коньо, да живееш — яж зелена трева. Пред властелините си отваряй ушите, а не устата.

Две години седя в Стамбул като котка със звънец на врата сред мишки. Везир без власт, султански зет без султанска милост. Богатствата, които награби за времето, докато беше велик везир, радваха може би само Михримах, самият Рустем беше към тях почти равнодушен. Неочаквано си спомни детството, далечните планини на Босна, бялата прах по пътищата, шумните реки, гъстите гори. Даде пари и изпрати хора да изградят в Сараево голяма чаршия край джамията на Хюсрев бей, мост през реката на своето детство и кервансараи по пътищата на своята слава и своето минало. Сам не знаеше какво е това — благочестивост или надежда да се върне отново към славата и властта. В Стамбул накара Синан да издигне джамия на негово име, като избра място до Златния рог, малко по-иадолу от джамията на самия Сюлейман. Докато „Сюлеймание“ още се строеше, докато сама великата султанка още застрояваше участъка Авратпазар, джамията на Рустем паша вече се издигна над кривите търговски улички на столицата и поразяваше погледа с невижданата яркост на изникските и кютахските плочки, с които великият Синан я бе украсил отвътре. Изпревари със своето строителство самия султан, надмина султанката, а все му се струваше, че е малко, и придумваше Михримах и тя да извика Синан и да му нареди да гради джамия с нейното име близо до Едирнекапъ. И нейната джамия бе изградена по-бързо от джамията на самата Хасеки, макар наистина да бе малка, само с едно минаре. Но нима пожертвованията трябва да се измерват по големина? Само хората с нечиста съвест се мъчат да умилостивят бога със своята щедрост и излизаше, че Рустем също е попаднал в тяхното число, макар и да не знаеше какво е съвест. Затова пък познаваше немилостта на султанката, неговата велика майка, и сега би трябвало да се зарадва, като получи възможност да заслужи прошка. Носиш ли мед, облизвай си пръстите.

Той се втурна по Стамбул. Обкръжен от верни чауши, обиколи всички участъци, сновеше по столицата денем и нощем, вглеждаше се с какво и как живее тя и упорито мислеше с какво би могъл да порази и смае султана, човека, видял и завладял половината свят, владетеля, държащ в ръката си всички земни богатства и чудеса. Може ли да го учуди със Стамбул, този безреден гигантски град, с тези хиляди тълпи, където няма нито един светъл ум, нито една добра душа, а само многолюдни орди от търтеи и безделници, които оскверняват, стъпкват и оплюват всичко? Но колкото повече яздеше по улиците и сокаците на столицата, толкова по-внимателно се вглеждаше в Стамбул — в неизвестния, скрития от непосветените, погълнатия от ежедневните си грижи, от тежкия и изнурителен труд. Ами ако вземе да покаже на султана този Стамбул? Човек не познава ли нещо, не го и обича. Султанът знаеше приветствените молитви на имамите, изстрелите на топовете от стамбулските стени, тъпаните и зурните и желязната крачка на своята войска. Но беше ли виждал някога целия Стамбул пред себе си? Пък и целият свят беше ли виждал и познаваше ли истинския Стамбул?

И когато през августовския ден султанът, прехвърлил се от анадолския бряг на Босфора, премина през вратата на Топкапъ сред блясък и тътен на тъпани, когато от стените на Стамбул насреща му гръмнаха топовете и той се изкачи на черния си кон по обградените от двете страни със страшни еничари стръмни улички не към градините на Топкапъ, където би искал да намери отмора след изтощителния и най-продължителния си поход, а към „Света София“, където бе посрещнат от самата султанка, сина Баязид и велможите, а после продължи към Хиподрума, където го очакваше открита от всички страни застлана с килими златна беседка — в този августовски ден стана това, което трябваше или завинаги да прослави Рустем паша, или завинаги да го покрие с пепелта на забравата.

Сюлейман, който след този поход бе наречен Великолепни, въпреки блясъка и могъществото си не можеше да се чувствува свободен, когато влизаше в столицата — напротив, като че ли ставаше пленник на Стамбул, роб на всички онези условности, заради които живееше и които неуморно измисляше през цялото си властвуване. Затова трябваше покорно да слезе от коня и заедно със султанката, придружен от великия везир Ахмед паша, великия мюфтия Абусууд и синовете Селим и Баязид да отиде до златната беседка, където двамата с Хасеки бяха посрещнати от музиканти и слуги със златни подноси, пълни с плодове и сладкиши: в това време придворните поети, надвиквайки се един друг, произнасяха приветствени касиди в чест на падишаха и неговата победна войска, а имамите извиваха гласове в молитвен екстаз, прославяйки изпълнителя на божията воля на земята, пратеника на справедливостта и реда.

Сюлейман беше стар и уморен, Роксолана — измъчена от смъртта на синовете си и страшното предчувствие за собственото си бавно угасване. Те се срещнаха още край „Света София“ — той на султанския кон, а тя в позлатената бяла султанска карета — и така потеглиха заедно към Атмейдан, към построената там от Рустем златна беседка, като две чужди равнодушни същества, безкрайно далечни и едва ли не враждебни един към друг. Седнаха в беседката един до друг, погледнаха се в очите и в тях нямаше страст, нямаше я за първи път през всичките години на техния съвместен живот. Очите на султана бяха повехнали и равнодушни, а на султанката — страдално-мъченически. Колко е прекрасно, че на човека е пратен дарът на любовта, но защо е отровен от лъжа? Може душата на Роксолана да бе още близка до душата на този всемогъщ човек, който седеше до нея, ала сърцето й бе вече много далеч. Всеки път при завръщането му от походите при срещите тя целуваше ръката му от благодарност за всичко, което бе направил за нея, целуна я и сега, леко навеждайки се към закостенелия от старост и величие Сюлейман, и изведнъж почувствува, че ръката на султана е студена като лед. Винаги ли ръцете му са били така студени? Но защо не го е забелязвала досега? Може би това не е най-близкият й човек, бащата на нейните синове, а най-лютият й враг? Студенорък. Повдигна очи към Сюлейман. Седеше неподвижен и вкаменен. В носа и ушите му имаше вълма бели косми, брадата му бе посивяла, а носът се бе заострил като османски меч. Мечът на справедливостта и реда. Неуморно ходеше на походи срещу християнския свят, срещу българите, сърбите, унгарците, молдавците, убеден, че има работа с хора престъпни, с негодна философия, с опасна държавност и отвратителен морал. Смяташе да пречисти света с деспотизъм. Само силният вятър измита всичка смет. Някога същото бяха завещали безстрашният млад Искендер, тайнствено-мрачният Чингизхан, кървавият Тимур, а след тях османските султани и император Карл. Наистина Карл, изтощен от дългата борба, бе отстъпил престола на сина си Филип, а сам бе отишъл в манастир. Дали би могъл да го направи и Сюлейман?

Султанът, сякаш усетил душевните терзания на Роксолана, се раздвижи, стараейки се да прояви внимание към султанката, и повтори думите от последното си писмо до нея:

— Целувам въздуха около теб, Хурем!

Младият поет Бакъ, пробивайки плътната стена от прочути и уважавани стихотворци, гръмко произнесе приветствена касида в чест на Сюлейман:

Сиянието слънчево обви света във свила, пролетта за свой султан провъзгласило.

— Вашият везир Рустем ви е приготвил посрещане, мой падишах — каза Роксолана. — Стамбул иска да покаже на своя велик султан всичко, което прави и с което живее под вашата благословена власт.

Султанът не попита къде е Рустем, защо не излезе да го поздрави, отново застина в златната си неподвижност и започна вяло да съзерцава с повехналите си очи безкрайните човешки потоци, течащи покрай златната беседка от всички страни, из-блъсквайки дори султанските пазители и приближавайки се до падишаха на нежелателно и опасно разстояние.

Рустем не го виждаше никой и никой не знаеше къде е, но във всичко се чувствуваше неговата ръка, султанският зет невидимо насочваше всички тези могъщи потоци. Над хиляда стамбулски цехове и гилдии минаваха покрай султана, стараейки се да покажат всичко, което можеха да правят, и стремейки се да надминат един друг по облекло, изобретателност, многобройност и дързост. Всички задруги и занаятчийници минаваха пеша или пък ги возеха на широки платформи, където се бяха разположили със сечивата си и с голям шум изпълняваха своята работа. Дърводелците правеха дървени къщи. Зидарите изграждаха каменни стени. Дърварите теглеха цели дървета. Бояджиите разтваряха вар и си белосваха лицата. Майсторите на играчки от Еюб^[1] показваха хиляди залъгалки за деца. В тяхната процесия много брадати мъже бяха облечени ту като деца, ту като бавачки. Брадатите мъже плачеха, искайки играчки, или пък се забавляваха със свирки.

Гръцките кожари бяха образували отделна колона. Те бяха си сложили кожени шапки, мечи кожи, кожени панталони. Други се бяха покрили с кожи на лъвове, леопарди и вълци, а на главите си имаха самурени калпаци. Някои се бяха облекли като диваци и имаха ужасяващ вид.

Лекарите минаваха, като печаха хляб и хвърляха в тълпата меки питки. Те бяха приготвили огромни краваи като кубета на джамии, посипани отгоре със сусам и кимион, които караха на огромни каруци, теглени от биволи.

Всички тези еснафи минаваха пред беседката на султана, показвайки хиляди остроумни изобретения, които бе невъзможно да се опишат. След тях вървяха техните шейхове със слугите, които свиреха турски мелодии. Биеха тъпани, писукаха зурни, свиреха флейти, дрънчаха сазове. Викове и вопли, безкрайни потоци пощурял от теснотията и жегата народ, ругатни, смрад от животни — коне, волове, биволи, камили, магарета, мулета — мръсотия, блъсканица, озверение. Верните еничари и личната охрана на султана едва се справяха с тълпите, като се мъчеха да не пускат близо до падишаха този пощурял народ, който от силна любов можеше да задуши своя повелител. Роксолана гледаше с омраза тези, които обграждаха плътно тяхната беседка, баялдисалите от жегата и богатите премени султански приближени. Лицата на везирите, велможите и имамите имаха нескрит отпечатък на угодничество пред султана и зверска омраза към всички по-нискостоящи.

Капитаните на каравели, галеони и други плавателни съдове след като дадоха троен салют край дворцовия нос, където преди това слезе Сюлейман, изкараха на брега стотици малки съдове и лодки. Момчета, облечени в сърма, прислужваха на стопаните на корабите и разнасяха напитки. Навсякъде свиреха музиканти. Мачтите и веслата бяха украсени с перли и скъпоценни камъни. Ветрилата бяха направени от скъпи тъкани и муселин със златни и сребърни нишки. А на върха на всяка мачта седяха по две момчета, които свиреха мелодии от Силистрия. Като приближиха султанската беседка, капитаните срещнаха няколко кораба на „неверници“ и влязоха в бой с тях. От изстрелите на топовете небето и всичко наоколо потъна в дим. Накрая мюсюлманите победиха. Те се нахвърлиха върху корабите на „неверниците“ и взеха плячка — прекрасни франкски момчета — и ги отведоха от брадатите „гяури“, които оковаха във верига. След това спуснаха знамената с кръстове на корабите на „неверниците“ и повлякоха пленените кораби зад кърмата на своите.

Мехмед Соколлу, великият везир на шехзаде Селим, възкликна високо, за да го чуе султанът:

— Могъществото на великия падишах е такова, че ние можем да правим всичките си кораби от злато и диаманти, а ветрилата им — от брокат и атлаз!

Великият везир Ахмед паша погледна злобно своя някогашен другар, а велможите се размърдаха осъдително, недоволни от този фукльо и в същото време завиждайки на нахалството му. Затова пък султанът кимна милостиво на изобретателния Соколлу.

След това на Атмейдан се появиха касапите — почти всички бяха еничари. Те бяха украсили месото с шафран и бяха позла-тили рогата. Касапите режеха месото с огромни ножове и викаха „Една ока за аспра! Чудесно месо!“

Подир месарите вървяха сладкарите. Бяха украсили поставените на носилки бакалнички с толкова много интересни неща, че само от един поглед потичаха слюнки не само на децата, а и на възрастните. Показваха цели дървета от захар, украсени със сладкиши, и кадяха зяпльовците с аромати. Отзад вървяха султанските халваджии и шербетчии, а след тях чираците им свиреха на зурни и сазове.

Народът вървеше и вървеше, потоците течаха покрай султанската беседка като бушуващи води, а някъде зад тълпите, в недрата на гигантския град, вече избухваха пожари, възникваха спречквания, разпалваха се бунтове. За първи път през хилядолетното си съществувание великият град бе раздвижен от мястото си, излезе от бреговете си като неудържима пролетна река и заплашваше да залее всичко наоколо. И къде ли можеше да се намери сила, която да задържи тази клокочеща вода?

Сякаш като намек какво би могло да стане с всеки човек, колкото и високо да е издигнат над тълпите, покрай султанската беседка преминаваха петстотин гробари от Еюб с лопати и мотики в ръцете, като питаха велможите къде да им изкопаят гробовете.

Дори лудите бяха извели да ги покажат на султана. В тази процесия минаха и триста надзиратели от лудниците. Те водеха няколкостотин луди със златни и сребърни вериги. Някои от безумните вървяха голи, викаха, смееха се, псуваха, нахвърляха се върху надзирателите и всяваха страх в публиката.

Сдружението на стамбулските просяци, наброяващо над седем хиляди души, премина начело със своя шейх. Тълпата от странни фигури с вонящи вълнени дрипи и чалми от палмови листа викаше: „О, милосърдни!“ Сред тях имаше слепи, куци, безръки и безноги, някои бяха боси и дори голи, а някои на магарета. Те носеха своя шейх на златен трон като султан. Пред беседката произнесоха молитва за здравето на падишаха и получиха богата милостиня. От тях се разнасяше такава смрад, че не помагаха и разпръскваните край султана и султанката балсами и Сюлейман за първи път през деня като че ли пребледня, но това не забеляза никой освен Роксолана.

А в това време покрай султанската беседка минаваха крадците и пладнешките разбойници, мошениците и шарлатаните, а след тях стамбулските шутове. Последният еснаф бе на собствениците на заведения за разврат и пиянство, които в столицата бяха над хиляда.

Рустем се беше престарал. Биваше ли да се изморява великият султан с такива неприлични неща? Дори Роксолана се разтревожи и погледна към Сюлейман едва ли не виновно.

Султанът седеше вкаменен и винаги мургавото му лице бе залято от такава бледност, че Роксолана се уплаши. Лице на мъртвец.

— Ваше величество! — тихо извика тя. — Мой падишах! Султанът не помръдна. Гледаше я и не я виждаше. Не виждаше нищо. Дали не бе мъртъв?

— Ваше величество! — извика тя отчаяно и го хвана за ръката. Ръката бе студена и мъртва. Възможно ли бе да го убие смрадта на тълпата? Или не бе могъл да понесе прекомерно голямата любов на Стамбул? — Мой султане!

Тя се изплаши истински. Оставаше сама на света. През целия си живот се бе прикривала зад гърба на този човек, а сега той я оставяше без защита — да бъде разтерзавана от тези чужди, враждебни и жестоки тълпи. Цял живот той бягаше от нея, предприемаше непрекъснато своите безсмислени походи, но всеки път се връщаше, заклевайки се да не я оставя повече сама. Този път бе отишъл на своя най-голям поход, изпрати й вестта за смъртта на съперника на нейните синове, после изпрати и тялото на един от синовете й, а сега се върна сам, но мъртъв.

Веднага дотичаха везирите, а бързият Баязид, като разблъска всички, се хвърли не към мъртвия си баща, а към майка си, сякаш искаше да я защити от евентуална опасност. Някъде вяло се мярнаха червената брада на сина й Селим и бледото му подпухнало от пиянство лице, но веднага изчезнаха. Селим беше спокоен, защото знаеше: ще бъде провъзгласен за султан веднага щом лекарите се убедят, че Сюлейман не е жив. Личните лекари на падишаха арабинът Рамадан и гъркът Фазил се суетеха около болния (или мъртвия) и казваха нещо шепнешком на султанката. А тя чуваше ли ги и разбираше ли поне дума?

Роксолана седна в позлатената султанска карета, край която напето се изправяха на конете синовете й Селим и Баязид — единият утрешен султан, другият жертва на кървавия закон на Фатих, неминуема жертва на жестоката султанска участ, а в това време исполините-дилсизи тичешком понесоха златната носилка с безчувствения султан към Топкапъ.