Павло Загребелни
Роксолана (9)

КОЛОНАТА

Кой би могъл да надникне в султановата душа? Дори валиде ханъм и Ибрахим, хората, които бяха най-близо до Сюлейман, не можеха да кажат с увереност как ще се държи той на високия трон, какви първи стъпки ще направи, кого ще вземе за свой образец: дали покойния си баща султан Селим, или някой друг от султаните, дали железния Тимур, или знаменития Александър Македонски?

А сам Сюлейман в това време виждаше пред себе си само Мехмед Завоевателя, покорителя на Цариград, султана, който никога не беше изпадал в отчаяние, който умееше дори пораженията да превръща в победи, който не губеше напразно нито един ден, нито една минута и когато беше без власт, се беше грижил за собствените си знания, а когато се беше готвил за най-великото деяние в живота си — превземането на Цариград, — сам беше носил камъни за изграждането на крепостта Румелихисар и сам беше дялал дъски за корабите, които трябваше да преминат по сушата към столицата на императорите, изпълвайки сърцата на гърците с мистичен ужас.

Всичко е суета, освен извършеното от Османовци. Първото, което беше направил Завоевателя, влизайки в Цариград, беше да превърне най-големия храм на нечестивите — „Света София“ в джамия. Не го беше разрушил само защото сводът на храма напомняше небесния. Затова пък беше заповядал незабавно да разрушат Храма на апостолите, който византийците с безкрайното си високомерие смятаха за въплъщение на красотата и хармонията (величието оставяха на „Света София“), и на същото място да издигнат джамия на Завоевателя. След смъртта му близо до михраба^[1] на джамията поставиха тюрбето на султана — неговата гробница. Някога в Храма на апостолите бяха погребвали византийските императори, сега тук лежеше Завоевателя.

Без парадност, съпровождан само от верния Ибрахим и личната охрана, Сюлейман често отиваше до тюрбето на Завоевателя. Огромният град отстъпваше от него, спотайваше се в своята непонятност, оставаше неподвижен като слънчев часовник.

В Стамбул всичко е призрачно, освен самия Стамбул, хидра^[2] и молох^[3], рай и ад, място за инквизиции и разкош. Как да се задържи времето на живота? С това си блъскат главите всички, от султана до просяка, но това го знае самият Стамбул. Мехмед Завоевателя беше завоювал този град, но беше ли го завладял напълно? И кой може да го завладее?

Сюлейман стоеше с часове в осмоъгълната гробница на Завоевателя. Мълчаливо чакаше отговор на онова, което разкъсваше сърцето му, което не можеше да сподели с никого от живите.

Гробницата, привдигната в широката си част така, сякаш Завоевателя всеки момент трябваше да се изправи, беше покрита с бял кашмир, а отгоре с малък килим и зелен шал — цвета на Османовци. До възглавието имаше поставки от лазурит — камъка на египетските фараони — с големи дебели свещи от овча лой (не восъчни, понеже на аллах трябваше да се принасят жертви от домашни животни, а не мухи). Отгоре като преобърната чаша висеше чалмата. Върху килима с цвят на горски ягоди денем и нощем ходжа четеше Корана: „Кажи: той — аллах — е един, аллах е вечен; не е родил и не е бил роден, и няма ни един подобен нему!“ Десет, сто, хиляда пъти чете ходжата същата тази сура „Божието единство“ и султанът повтаря след него по същия начин думите от книгата, докато скучаещият Ибрахим, който стои до него търпеливо, решава трудната задача: може ли човек, като повтаря безкрай едни и същи думи, да мисли за нещо и може ли въобще да изпълнява предназначението си на земята — да мисли, като се издига над живия и мъртъв свят и ако не се равнява на бога, то поне да се приближава до него?

Сюлейман ходеше в джамията „Фатих“ и през есента, и през зимата, и през пролетта и навярно всеки път, приближавайки се към нея и връщайки се оттам, виждаше огромната порфирена колона Къзташъ, самотно издигаща се близо до джамията, но нито веднъж не беше й обърнал внимание, както не обръщаше видимо внимание на всичко, което срещаше по пътя си. Малко ли бяха колоните в Стамбул, които османците не бяха скрили в свещените си постройки, и сега тези камъни на нечестивците стърчаха навсякъде: и покрай пътя, по който Сюлейман отиваше на Окмейдан — бели мраморни колони, които не поддържаха нищо; и колоната на император Константин, наричана Чембърлиташъ — камък с обръчи, — понеже беше окована в железни обръчи, след като мълния отнесе горната й част и я обгори пожарът по време на въстанието на Ника; и готската колона край стените на харема, изсечена от цял гранитен блок, върху която някога уж била статуята на основателя на града Бизас; и змийската колона с трите преплетени бронзови змии, държащи някога върху себе си златна чаша, четири стъпала широка, която отдавна беше загубена. Понеже всичко е суета и преходно. Върху пурпурната като кипнала кръв колона Къзташъ някога стоял символът на девствеността — гръцката богиня Афродита, която притежавала чудодейната способност да посочва и в най-голямата тълпа девойките, изгубили невинността си. Афродита хвърляла върху тях сянка и те не можели нито да се скрият, нито да избягат. Така била изобличена бъдещата снаха на император Юстин и тълпата я разкъсала в подножието на тази колона. Подобни глупави измислици не се задържаха в Сюлеймановата глава. Може би затова минаваше много пъти покрай колоната равнодушно. Забеляза я едва в деня, когато напълно затвърди намерението си да изведе от Стамбул огромната, обучена още от султан Селим, а сега обзета от мързел и стръв за плячка и грабежи войска, да я води не натам, накъдето със странно упорство насочваше ударите си неговият баща — срещу едноверците, а да продължава великото дело на Завоевателя — срещу света на неверните. Но това не знаеше още никой. Сам султанът мълчеше упорито, изчакваше подходящ момент, когато ще може да обяви намерението си, а може би чакаше някакъв знак, който да му подаде Завоевателя и затова ходеше да се кланя на праха му толкова често и упорито.

И внезапно видя тази колона. Спря се и дълго я гледа, отметнал назад глава така, че огромната му бяла чалма едва се крепеше, разглеждаше я, забравяйки високото си султанско достойнство, като босоного улично момче, само с тази разлика, че не беше зяпнал от учудване или възторг пред височината, здравината и могъществото на колоната, от кървавия й цвят и нейната самотност, която беше като предизвикателство.

Не е ли това знак, оставен за него — четвъртия султан от завземането на Цариград, от първия султан, от Завоевателя, великия Фатих? Именно тук най-напред е било разрушавано и унищожавано всичко византийско, за да се изгради първата османска свята сграда, а колоната е оставена. Не е разрушена, не е унищожена, а е оставена с тайна умисъл, като намек, като каменен завет: унищожи и разруши докрай, довърши недовършеното.

Сюлейман спря черния си кон и попита сред свитата ли е архитект Синан бей, на когото беше поръчано изграждането на джамията и тюрбето на султан Селим на върха на петия хълм на Стамбул.

Ибрахим каза, че Синан бей днес не е с тях.

— Да се извика — кратко заповяда султанът и в гласа му прозвуча нетърпение.

Незабавно беше изпратен гончия за Синан бей, макар че Ибрахим не виждаше необходимост от такава припряност.

Синан беше грък^[4] като Ибрахим. Само че не островитянин, а от материка, от Кападокия. Беше започнал също както Ибрахим — от робството. Още като малко момче го бяха взели девширме^[5] и го бяха дали аджем — еничарски ученик, където освен военно дело той си беше избрал да изучава архитектура и беше учил при великия архитект на султан Баязид — Хайредин, но преди да започне сам да строи, беше прекарал много години в походи със султан Селим, беше градил мостове за войската, като беше изтичвал пръв по тях, за да забие сабята в противника, беше строил галери по време на Банския поход и сам беше предвождал еничарите, поставени на тези галери, за да се прехвърлят през езерото и да изненадат къзълбашите^[6]. Преди да съзидава, той беше разрушавал и унищожавал като всички Османовци. А може би всички съзидания започваха с унищожаване на създаденото от предшествениците? За да затрупат навярно костите на прадедите, а от развалините да вземат камъни за своите постройки.

Султанът не изчака Синан бей до колоната Къзташъ — това би било недостойно за неговия висок сан. Но още същия ден архитектът се изправи пред Сюлейман и получи нареждане да смъкне колоната, която се издигаше близо до джамията на Завоевателя и да я използва за изграждането на джамията на Селим.

— Тя е твърде висока за колоните, с които исках да обкръжа двора на джамията — забеляза Синан бей, който не обичаше да му се месят в работата, та дори и самите султани.

— Ще я скъсиш — мрачно промълви Сюлейман. — Хора се скъсяват, та камо ли камък.

И добави вече по-меко от Корана: — „Нима ти не видя как се отнесе твоят господ с Ирам, притежателя на колони?“

Докато омотаваха колоната с въжета, за да я свалят, султанът замина през Златния Рог в Сютлюдже, за да постреля на Окмеидан.

Придружаваше го целият двор, караха походни скари да пекат овнешко и камилско месо, кошници с храна и килими за почивка върху тревата. Сюлейман пожела след стрелбата с лък да уреди угощение на Окмеидан. Завоевателя в първия петък след вземането на Цариград беше вдигнал тук пир за победителите. Бил толкова радостен, че сам разнасял ядене и сладки неща на везирите си, като повтарял при това думите на пророка: „Господар на народа е онзи, който му служи.“

Пиха и ядоха до здрач. Новият султан, като нямаше военни победи, нямаше и радости, затова не разнасяше и ядене на везирите си, макар че Ибрахим шеговито го караше да го направи.

На другия ден сутринта, след молитвата в джамията, султанът отиде да гледа как ще повалят колоната Къзташъ.

Омотана с хиляди дебели въжета, колоната приличаше на пленен роб, приготвен или за продажба, или за екзекуция. В подножието на колоната се движеше хилядна тълпа — гологръди, жилести хора с диво буйство в очите, готови да свалят всичко на света: колоната, светинята, че и самия султан дори. Моллите, които стояха от края на тълпата, занареждаха молитви: „В името на всемилостивия аллах! Когато неизбежният съден ден внезапно дойде, никоя душа не ще обвини предсказанието за неговото идване като лъжовно. Тоя ден ще сниши някои и ще издигне други. Земята ще се разтърси ужасно, планините ще се разбият на парчета и ще станат прах.“

Султанът с пищната си свита стоеше на мястото, оградено с дебели дървени греди. Четири реда еничари, готови да съсекат всеки, който би посмял да се прехвърли през гредите, затваряха широкото пространство, отделящо султана от смрадта и потта на босите, жилестите и гологръдите.

Синан бей чакаше знак от султана. Султанът едва забележимо поклати чалма. Синан бей вдигна ръка. Удариха тъпани. Разпределените навсякъде помощници на Синан бей извикаха високо заповедите. Моллите заредиха думи за сътресение. Гологръдите опънаха въжетата. Разтвориха се хиляди уста. Жилите на яките им шии се опънаха. Един див вой прекъсна всички звуци. Пленената колона се олюля и като описа ужасяващ огромен полукръг, започна да пада направо към хората. Воят премина в изпълнен с ужас вопъл. Тълпата се втурна на всички страни, като едва не помете султана със свитата му. Вече нищо не можеше нито да задържи, нито да спре колоната. Тя падаше тежко и мъчително. И когато се удари о земята, сякаш стон прозвуча в пространството, стон на земя или камък — кой знае. „Земята ще се разтърси ужасно…“

Синан бей спокойно докладваше на султана как иска да превози колоната на петия хълм на Стамбул. Отново да я омотае цялата с въжета. Да подложи дървени валяци. Хиляда души ще преместват колоната педя по педя все по-нататък и по-високо. Дълго и упорито. Но неотстъпно. Защото не се ли създава всичко така на света?!

Сюлейман дълго гледаше повалената колона. Мълчеше. Не можеше да се разбере дали слуша Синан бей, или не го слуша. Пред очите му все още се мяркаха боси мръсни крака, нещо гневно крещяха черните разтворени уста, в носа го удряше смрад на нужда и бедност. Искаше да попита що за хора са това — роби или правоверни. Но не попита. Мълчеше тежко, упорито. Сетне неочаквано каза:

— Нека си остане тук. — И добави загадъчно, както винаги: — „Наистина тежестта ще е с лекота, наистина тежестта ще е с лекота!“

Късно през нощта в столицата дойде гончия, който донесе вестта, че в Будима^[7] унгарският крал е убил султанския пратеник Бехрам.