Павло Загребелни
Роксолана (39)

ЗАКОНИТЕ

Никога досега Османската империя не бе стигала такива граници. Сюлейман получи като наследство Анадола и Румелия, Сирия и Египет, Мека с Медина и Гърция, сега стана владетел на Унгария и Панония, на Черно море, Армения, Грузия, Ирак, Йемен и цяла Северна Африка чак до Мароко. Царството му обхващаше почти цялото Средиземно море, стигаше до Каспийско море, Персийския залив и Червено море. Неограничената власт, която имаше султанът над войската, му помагаше да побеждава всички свои врагове и да държи в послушание народа на собствената си и на всички завоювани земи. В едната ръка сабята, в другата — законът. Сюлейман беше убеден, че истината е само една и той е нейният пророк, че светът е порочен и негов дълг е да го спаси. Не току-така в Корана бе записано, че целият свят е разделен на дар ал ислам — светът на исляма, и дар ал харб — светът на неверниците. Синовете на исляма трябваше непрекъснато и неуморно да отиват в страните на неверниците, да ги завоюват, покоряват и да въвеждат ред. А редът — това са законите, това са обичаите и традициите, от чието спазване никой не може да се отклони. Железният ред, създаден в течение на цели векове господство и освен това обогатен с хилядолетния опит на скитническите орди, където всичко беше целесъобразно, където се запазваше само полезното и нужното, а всичко несъществено, обременяващо и вредно се отхвърляше последователно и жестоко, неминуемо трябваше да доведе до трайното превъзходство на Османската империя над всичко известно в действията на човечеството. В тази държава всичко трябваше да отговаря на своето предназначение — от султана до последния роб, до краставото пале, което тичаше след кервана.

Тук действуваше доктрината, провъзгласена някога още от Платон — за необходимостта от преследване и издевателство в държавата. Главното е държавата, на която трябва да се подчинява всичко живо и мъртво.

Султанът водеше войската си на запад, на юг, на изток, тържествено провъзгласявайки, че носи на новите земи, лежащи като в някакво вцепенение, закони, закони и закони. А дали войната се предвиждаше от някакво право, това никога не го интересуваше. Войната просто започваше и толкоз. Справедливостта трябва да се опира на силата. Безсилните трябва да приемат законите на великите с благодарност и покорство. За всяка земя, край, провинция и местност, за всяка група вярващи, за племената, занаятчиите и земеделците имаше отделен закон, наричан с решителната дума „кануни“.

Още в началото на властвуването на Сюлейман нишанджията Сейди бей написа „Кануннаме на султан Сюлейман“, като преписа почти изцяло тази книга от „Кануннаме“ на Мехмед Завоевателя, най-високия пример за Сюлейман. Впоследствие великите мюфтии Али Джемал и Кемал паша заде попълваха Сюлеймановата книга със закони, а неговият последен велик мюфтия Мехмед Абусууд, който се задържа при султана чак до смъртта му, неуморно допълваше и уточняваше „Кануннаме“ заедно със своя падишах, така че Сюлейман влезе в историята под името Кануни, тоест Законодателя.

Почти хилядолетна мъдрост бе събрана в правото, утвърдено от Сюлейман. Той се облягаше на мъдрите разяснения на правилата на шериата на имам Абу Ханиф и неговите ученици Абу Юсуф и Шейбани, на багдадеца Кодури, на Бурханедин Маргиански и Ибн Ибрахим Халебски, като на всеки свой ферман непременно отбелязваше, че е съобразен с шериата и установените преди това кануни. Същевременно той разбираше, че хората трябва да бъдат успокоявани не толкова със справедливи закони, колкото с обещания да се създадат такива закони, защото обещанието е винаги по-привлекателно от действителността.

В закона се крие или божество, тоест предразсъдъци, или насилие, тоест завоюване на народите с огън и меч. Царството на аллаха се постига с търпение, а земните царства се завоюват със сила. Ако умело се смесят нужните на султана закони с полезните за живота на хората обичаи — това дава измамното чувство за справедливост или както е казано в поговорката: „Обещай свещи на всички угодници, за да се избавиш от напасти.“ Обичаите оставаха непроменени, законите се множаха. Султанът не отменяше предишните закони, а неуморно измисляше нови, сякаш се стремеше да утвърди истината, че когато в обществото цари невежество, а в умовете безпорядък, тогава законите се плодят с такава сила, че е невъзможно не само да се прилагат и изпълняват, но и дори да се прочитат. На законите се подчиняват само простолюдието и дребните собственици. Богатите се ръководят от собствените облаги, а не от законите.

Сюлейман се мъчеше с всички сили да изглежда справедлив султан, като обичаше да се позовава на примера на великия Фатих. Мехмед Завоевателя никога не беше обвинявал несправедливите съдии, а просто беше заповядвал да им одерат кожата, казвайки: „Ако им порасте нова кожа, провинението им ще бъде опростено.“ Завоевателя бе въвел правилото виновниците да пият шербет, наведени над опрян в гърлото остър меч. Ако наведеният е алчен, мечът ще му пререже гърлото, а праведният ще може да се доизкаже докрай. Или престъпниците се хвърляли в тъмница, където бил скрит бръснач. Който намерел бръснача и заколел другия, той бил прав. Така бил пожелал аллах.

И синът на Завоевателя султан Баязид беше също така безмилостен в справедливостта си. Една от дъщерите му Ферахшах, която била извънредно набожна, притежавала поетичен талант и била първа сред красавиците, веднъж проявила невиждана жестокост. Когато мъжът й започнал да се любува на белите ръце на слугинята, която поднасяла ястия на масата, Ферахшах от ревност заповядала да отрежат ръцете на девойката, а нея самата да хвърлят в Босфора. От ръцете тя приготвила ястие и по време на обеда попитала мъжа си дали то му харесва. Мъжът й отговорил, че му харесва. Как не, казала Ферахшах, нали това са ръцете на слугинята, от която ти не можеше да си откъснеш очите. Мъжът се ужасил и веднага отишъл при султан Баязид. Падишахът, като узнал за жестокостта на дъщеря си, незабавно изпратил при нея палач, за да й отсече главата, където и да я намери. Ферахшах отивала да се моли при дервишите на Мевляна. Палачът я настигнал и изпълнил повелята на султана, като наистина дал на принцесата възможност да съчини преди смъртта си стихове за справедливостта, която те намира дори и на небето. Всичко това се разказваше като приказките на Шехерезада и с най-голямо удоволствие от онези, които първи нарушаваха законите.

Велможите се ядяха едни други за собственост и разкош, пренебрегвайки дори свободата, като пълзяха пред султана и везирите. Да живеят с чест означаваше да плащат за разкоша, а да плащат можеха само ако крадат. Кражбите придобиха невиждани размери. Колкото по-високо положение заемаха хората, толкова повече крадяха. Султанът знаеше това, но не можеше с нищо да попречи. Дребните престъпници бяха залавяни и жестоко наказвани. Наказваха ги големите престъпници, които в душите си жестоко се заканваха: „Кой ти е крив, че са те хванали?“ Богатството е несъвместимо с милосърдието.

Само Топкапъ за една година изяждаше месо за 70 хиляди дуката и за 30 хиляди дуката риба, а изгаряше олио за светилииците за 20 хиляди дуката. Коя държава можеше да издържи такива разходи?

Почти всеки смяташе положението си твърде ниско за себе си, затова доносничеството се разрастваше като отровно биле, понеже всеки искаше да измести другия, който беше по-високо, и да седне на неговото място.

Всички длъжности се продаваха. Продаваха всички, започвайки от великия везир. Султанът също би продавал, но се бояха да купуват от него.

За всичко трябваше да плащат завоюваните!

Когато след смъртта на Янош Саиояи султанът отново дойде в Унгария, за да подчини най-сетне на властта си цялата тази богата земя между Дунав и Тиса, той попита своя велик мюфтия:

— Кой е най-големият създател на добрини на този свят?

— Негово величество падишахът — — отговори мъдрият Абусууд.

— Не, най-големият създател на добрини на този свят е раята, която сее и жъне и ни храни всички е плодовете на своя труд.

В тази огромна империя имаше навярно едно единствено същество, което Сюлеймановите закони не засягаха, за което те бяха нещо като мираж над пустинята, като мрак над морската бездна, като високо летящи птици — иедостижими, неизброими и неуловими.

Роксолаиа. Великата султанка Хасски.

За какво са й всичките Сюлейманови закони, когато не може да премахне най-страшния, оставен от Завоевателя: властта да наследява най-достойният, като за запазване на единството, реда и спокойствието иа държавата да убива всички свои братя с техните деца, внуци и правнуци от мъжки пол. А за най-достоен, както в Библията на древните евреи, винаги се смяташе първородният, най-големият. Мустафа. Нейните синове трябваше да бъдат убити. И законът на Завоевателя не можеше да бъде нито премахнат, нито забравен, нито изменен, понеже вече беше установен, а веднъж узаконеното притежава най-голяма сила.

Роксолаиа чакаше кога ще може да надвие дори тази страшна сила. Понякога се улавяше на мисълта, че започва да прилича на валиде ханъм. Горчива усмивка на устата, пресъхнали, почти черни устни. А в душата й? Тъмнината ставаше все по-гъста и по-плътна. Нима султанът не вижда тревогата й?

А Сюлейман не искаше и да слуша за каквито и да е промени в закона на Фатих, ио и не провъзгласяваше наследника на трона. От време на време разговаряше предпазливо с великия мюфтия и очакваше той да даде някакъв съвет, изхождайки от очевидното и действителното положение на нещата. Мустафа е първороден, но нищо повече. Той се е откъснал от баща си и държи при себе си майка си, сякаш иска да отправи иа падишаха предизвикателството и да покаже пред всички несъгласието си с него. С поведението си той сам се лишава от всякакъв вид право на наследство. Право да заемат трона имат синовете на Хасеки, която стана душа и сърце на султана. Той не иска да бъде като онзи гръцки бог, който изяждал синовете си, но не може да пренебрегне и закона на великия Завоевател. Къде е изходът? Как да се съгласува законът с очевидното?

Абусууд също така внимателно, с намеци и притчи, даваше па султана да разбере, че правото все пак е на страната на Мустафа. Законите са несъвместими със сърцето. Те нямат сърце. Те са над всичко, дори и над държавата, която съществува само благодарение на законите. Мустафа вече го знаят всички правоверни, всички бейлербейове, паши и еничари, цялата доблестна мюсюлманска войска. Не само обстоятелството, че е първороден, но и личните качества са в полза иа Мустафа. Пренебрегнат и унизен още на тригодишна възраст, отделен от Топкапъ, всъщност той беше изгнаник заедно със своята майка, но въпреки това впоследствие стана известен със своя ум, а с обноските си и благородството си спечели уважението на велможите, еничарите, войската и всички честни мюсюлмани.

Султанът не отричаше високите достойнства иа своя най-голям син, дори се гордееше с него (негова кръв е, кръвта на Османовци!), но в същото време не преставаше да се надява, че в Мустафа ще заговори най високото достойнство: благородството и готовността за саможертва — и той доброволно ще се откаже от трона в полза на синовете на Хасеки.

Но Мустафа упорствуваше. Зад него стои законът и който иска да го обиди, нека измени закона, а след това ще стане ясно какво ще излезе. Тежката вражда между сина и бащата нарастваше. Две жени — Роксолана и черкезката Махидевран — я следяха със страх. И двете не смееха да се намесят нито с действие, нито с дума, едната проклинаше в душата си този закон, а другата възлагаше на него всичките си надежди.

Но ако Мустафа беше неотстъпчив, то и Сюлейман прояви характерна за Османовци твърдост. Той упорито не провъзгласяваше наследника на трона, макар великият мюфтия да натякваше, че това трябва да се направи заради спокойствието на държавата.

Роксолана мълчеше. Тази неопределеност й разкъсваше сърцето, но все пак по-добре неопределеност, в която още оставаше капка надежда, отколкото безнадеждност или обреченост.

Болка, жалост, ужас и чувство за тежка вина. Защо бе дала живот на синовете си? За да се измъчва сега така? Спасяваше себе си и живота си, а синовете й бяха като стъпалата на златната стълба, по която се изкачи от бездната на небитието.

А сега? Какво да прави? Проклети да са всички закони, установени от тези султани с бакърени лица!