Павло Загребелни
Роксолана (12)

СТЪЛБАТА

Миналото, дори когато се отдалечава, не изчезва безследно у човека, преплита се с настоящето, понякога само проблясва по хоризонтите на съзнанието и изплува в мъчителни спомени или пък се явява в сънищата.

Коя е тя — Хурем или Настася? Кое ще надделее и дълго ли тя ще бъде в тази неестествена раздвоеност, когато миналото й е отнето завинаги, а настоящето е призрачно, неопределено и тревожно?

През нощта, когато султанът слезе от своята ладия в градините на харема, явиха й се два страшни съня.

Първият беше за Хурем. Всъщност то не беше сън, а страшната действителност на умиращия Стамбул. Мъртви къщи, мъртви улици, огромни черни каруци изкарваха трупове извън вратите на Стамбул, караха ги срещу победоносната войска, която султанът водеше от Белград. Черни хора с пропити със смола черни дрехи измъкваха умрелите от къщите, събираха ги по улиците, по дворовете на джамиите и пазарите. Безистенът беше затворен, джамиите бяха опустели, от високите минарета не ехтяха звънките молитви на мюезините, навсякъде само следи от смърт, пожари и грабежи и тези ужасни каруци, пълни с трупове.

И ето тя вървеше по мъртвия Стамбул и никъде нищо живо, ни човешки глас, ни песен на птици, ни рев на животни — само мъртво шуртене на вода в мраморните шадравани, върху плочите на които упорито се повтаряха думите от Корана, че само водата дарява живот на всичко. Вървеше по Стамбул не Настася, а Хурем, султанската жена, баш кадъната, а насреща й през Едирнекапъ^[1] влизаше султан Сюлейман, без свита, сам самичък и не на кон, а пеша, целият в злато, печален и нещастен, и протягаше към Хурем ръка, като я молеше за нещо и тогава тя видя, че и златото по него е също черно, както всичко в мъртвия Стамбул.

Не можеше нито да се събуди, нито да простене от ужасното зрелище на смъртта, защото беше хвърлена в пропастта на нов сън, сега вече за Настася, за онази, която беше някъде и някога, но и за онази, която беше тук, раздвоена между миналото и настоящето, между живота и празното съществуване, което беше по-непоносимо и тежко от смъртта.

Уж милата й майка Олександра я беше изпратила в зимника да вземе от изцеденото мляко сметана в едно гърненце, понеже печеше пирожки за отец Гаврило — отецът много обичаше, като изтрезнее, да си хапне горещи пирожки със студена гъста сме-танка.

Зимникът беше на двора, близо до малинака, голям и дълбок. На напречната греда от вътрешната страна висяха снопчета билки, които майка й събираше и само тя си знаеше за какво са; тежкият капак от дъбово дърво закриваше така плътно отвора, че можеше да го вдигне само силен мъж, ала Настася отдавна се бе изхитрила да мушка в голямата халка на капака един прът и чевръсто го повдигна — нали в летен ден понякога се налагаше да из-тичва в зимника не веднъж и дваж, а пък жените в семейство Лисовски не можеха да чакат помощ от отеца. Като се държеше за дървената греда на рамката, Настася стъпи на горното стъпало на стълбата, напипа с крак следващото, пренесе тежестта на тялото върху другия крак и изведнъж усети, че стъпалото се строши под нея. Хващайки се с усилие за напречната греда, тя рухна с цялото си тяло надолу, закачи следващото стъпало с босите си крака, премести внимателно ръце по отвесните греди на стълбата, държеше се повече на ръцете си, отколкото на това стъпало, а когато започна да напипва с крака следващото, то това, на което стоеше, също се счупи и момичето започна да се свлича надолу неудържимо, стъпалата се трошаха едно след друго, като че ли някой ги беше срязал с трион или бяха изгнили; гърнето за сметаната, което беше оставила до капака и мислеше да го вземе, щом се закрепи устойчиво на стълбата, си остана горе, а Настася се свлече долу, падна на студения глинен под на зимника, силно се удари, но почти не усети болка, скочи веднага на крака и погледна нагоре. Видя опряната до стръмната стена висока стълба с оцелели едно горно и две най-долни стъпала, по която вече никой не можеше нито да слезе, нито да се измъкне оттук. В неудържима ярост тя заудря с юмруци по стръмната стена на зимника. Жълтата, студена и лепкава пръст прие равнодушно тези удари на малките юмручета, така равнодушно би приела и Настасините сълзи, но момичето нямаше намерение да плаче, то започна да вика с всички сили с глас, още пълен с надежда, без отчаяние и обърканост, понеже всичко приличаше на безсмислена шега. Все пак някой ще чуе!

Тя вика дълго и упорито. Никой не идваше да я спасява, никой не чуваше. Майка й не се беше разтревожила от изчезването й! Но все пак нали щяха да се разтревожат!

Започна да вика отново, още по-силно и с още по-голяма надежда и наистина най-сетне това помогна, някой я чу и при-тича до зимника, погледна надолу и без да му мисли, скочи при Настася.

Но непознатият и не мислеше да помага на Настася. Веднага се втурна да събира стъпалата, алчно ги сграбчваше с две ръце, навеждаше се, почти пълзеше на четири крака по зимника и упорито обръщаше гръб на момичето, като че ли искаше да закрие ненужната си плячка.

Настася се вгледа по-внимателно в този странен човек и с ужас почувствува, че тя не е никаква Настася, а Хурем, и не е в Рогатин, а кой-знае къде, и този човек не е някой неизвестен и чудак, който старателно събира ненужни дървени трупчета, а най-близкият султанов слуга и негов любимец, гъркът Ибрахим, който я купи в Безистена и я подари на харема на Сюлейман. Ибрахим беше облечен като дилсизин от свитата на султана. С ярък дамаски каф-тан, препасан три пъти с шнур от пресукана коприна, с тънки копринени панталони, с висока шапка, покрита с лист позлатено сребро. Отстрани на шнура му висеше скъп кинжал, украсен със слонова кост. Всичко това — коприната, позлатеното сребро, слоновата кост и странното облекло — толкова не подхождаха на рогатинския зимник, че Настася едва не се изсмя в извития гръб на Ибрахим. А той в това време моментално размота тънкия си шнур (с тези шнурове немите по султанска заповед душеха хора), започна да свързва събраните стъпала, като още повече извиваше гърба си и алчно се навеждаше над своята плячка, а после отскочи в най-отдалечения ъгъл на зимника и, лъснал гъстите си остри зъби, се засмя на Настася (или Хурем?) и извика по гръцки: — Аха, аз имам, а ти нямаш!

И на ум не й идваше, че разбира гръцки — толкова беше учудена и уплашена от неочакваното появяване на Ибрахим и от всичко, което ставаше.

А Ибрахим кръжеше около нея, подскачаше, не изпускаше от ръце наръча стъпала, омотани с дългия копринен шнур, и непрекъснато извикваше глупавите си думи на различни езици, които Настася още не можеше да знае, но които — о чудо и ужас! — разбираше!

Като отстъпваше от Ибрахим, търсейки опора, тя усети през тънката си блузка студените хлъзгави греди на стълбата и сега вече не се отместваше от тях, стоеше на дъното на дълбокия зимник, а Ибрахим продължаваше да подскача, тържествувайки, но постепенно миряса, спря се, погледна по-внимателно момичето и то видя в неговите очи същата уплаха, каквато усещаше и в своите. Той разбра всичко. У него бяха стъпалата, но без стълбата. Тя беше завладяла стълбата, макар и без стъпала.

— Дай ми ги! — посочи той с ръка високите надлъжни греди, закрепени само отгоре и отдолу с три напречни дъски.

— Няма да ти ги дам! Дай ги ти!

— Няма да ти ги дам! Ти ги дай!

— На тебе — никога!

— А аз ще ги взема!

— А аз няма да ги дам!

Той се спусна към нея, но се изплаши, че наистина може да загуби всичко, обърна й гръб и се отдръпна. А тя се боеше да се откъсне от своето завоевание, беше се вкопчила в надлъжните греди с две ръце и беше изпъчила гърди — само посмей да се приближиш!

Проклятие и безсмислица! Забрави, че трябва да вика за помощ, забрави къде е и коя е, следеше само движенията на противника си, коварната игра на неговите очи и нервното лице, знаеше, че трябва да измъкне от него на всяка цена онова, което той държи, и за нищо на света да не даде своето, но не виждаше никакъв начин, освен един — да унищожи този човек, да го убие решително и безжалостно, тогава ще може да постави стъпалата на място и да се измъкне на свобода. Не беше убивала никого. Е, и какво? Докато беше Настася, не беше убивала и не би убила. Но сега тя е Хурем, а кой знае що за жена е това? И знае ли тя самата поне нещо за себе си?

— Приближи се към мен — каза тя студено на Ибрахим. — Приближи се, трябва да те убия.

И от ужас се събуди.

Лежеше почти гола на ниската си постеля, настръхнала от студ или от страх, и дори след като се беше освободила от съня си, не можеше да помръдне, само мисълта й мъчително се блъскаше у нея, ужасяващата мисъл, че целият обкръжаващ я живот всъщност не е нищо друго, освен една дълбока безизходица, на дъното на която са хвърлени много нещастни хора и едни от тях притежават надлъжните греди на стълбата, а другите — стъпалата, и всеки брани с всички сили това, което притежава, никой не иска да сподели своето с друг, да помогне на другия, като помогне по този начин и на себе си, и затова на всички е съдено да си седят на дъното, в безизходица, във вечна безнадеждност.

— Проклет свят — шепнеха безнадеждно устните й в тъмнината. — Проклет! Проклет! Майчице, спаси ме!

Ужасно тънко цвърчене изпълваше тъмнината в стаята, като че ли отвсякъде летяха безброй мънички жила, удряха се едно в друго, разпалено смучеха нежната й кожа, жилеха я по цялото тяло, жилеха я сухо и тънко, като че ли дори писукаха. Хурем си спомни, че вечерта не се беше покрила с муселиновия балдахин от москитите. Може би и сънищата й бяха такива заради тези непоносими москити.