Приказки за Абу-Нувас (Приказка на суахили)

I

Живял някога Абу-Нувас. Той бил любимец на Харун ар-Рашид^[1]. Веднъж Абу-Нувас поискал да купи магаре, но нямал пари. Абу-Нувас решил да поиска пари от Харун ар-Рашид и отишъл в двореца му. Но Харун ар-Рашид не приемал този ден и вратарите не искали да пуснат Абу-Нувас в двореца, макар да знаели, че му трябват пари. В това време излязъл главният вратар и рекъл на Абу-Нувас:

— Ще ти дам позволение да влезеш в двореца, но трябва да ми дадеш половината от онова, което ще получиш от султана.

Спогодили се. Когато договорът бил подписан, главният вратар взел разписката на Абу-Нувас, а Абу-Нувас взел разписката на стария вратар. После Абу-Нувас се качил при Харун ар-Рашид и, като го поздравил, мълчаливо седнал пред него.

— Какво има, Абу-Нувас? — попитал Харун ар-Рашид.

— Искам да ми ударят сто тояги — отговорил Абу-Нувас.

Харун ар-Рашид обичал много Абу-Нувас и му било жал да го бие, но Абу-Нувас молил толкова много, че той взел тоягата и почнал да го бие. Но не го бил силно. Когато му ударил петдесет тояги, Абу-Нувас извадил разписката на главния вратар, показал я на Харун ар-Рашид и рекъл:

— Ние с моя приятел се споразумяхме да разделим наполовината всичко, което получа от тебе. Аз получих петдесет тояги, останалите петдесет нека получи той.

Тогава Харун ар-Рашид заповядал да доведат главния вратар и да му ударят петдесет тояги.

— Това да ти е за поука, та да не постъпваш друг път така — рекъл му той.

Вратарят съжалил горчиво за своя договор с Абу-Нувас.

II

Веднъж, когато магарето на Абу-Нувас поискало да пие и нямало в какво да му се даде вода, Абу-Нувас отишъл при съседа си да поиска едно гърне. Взел гърнето, върнал се в къщи и напоил магарето. Гърнето останало у Абу-Нувас три дни. А на четвъртия ден той сложил в него едно мъничко гърне и го занесъл на съседа. Съседът взел гърнето, надникнал вътре и като видял мъничкото гърне, извикал:

— То не е мое!

— Но аз не съм крадец, не искам да взимам чуждото — отговорил Абу-Нувас, — твоето гърне роди при мене и това е неговото дете.

Съседът много се зарадвал и помислил: „Каква щастлива къща има Абу-Нувас. Там се раждат дори гърнета.“

Когато на третия ден Абу-Нувас отново дошъл да иска гърнето, съседът му го дал, но Абу-Нувас не го върнал вече. Тогава съседът отишъл при него сам.

— Твоето гърне умря — рекъл Абу-Нувас.

— Как, та гърне може ли да умре? — възкликнал съседът.

— А мигър може да ражда? — попитал Абу-Нувас.

— Може — отговорил съседът.

— Тогава всичко, което се ражда, умира — рекъл Абу-Нувас.

Съседът попитал учените хора и те потвърдили това.

Така гърнето останало у Абу-Нувас.

III

Веднъж един търговец заклал козел. Докато го пекъл, дошъл един беден човек, седнал настрана и взел да яде своята оскъдна храна, подправена с миризмата от печеното месо.

Сутринта беднякът срещнал търговеца и му рекъл:

— Бвана, ти много ми помогна вчера, даде ми много вкусна подправка — миризмата от печеното месо, и аз се нахраних добре.

— А! Ето значи защо моето печено месо било без миризма — провикнал се търговецът. Той отишъл да се оплаче на Харун ар-Рашид, който заповядал на бедняка да плати дванайсет рупии.^[2]

Беднякът се запътил за дома си, като плачел горчиво, защото нямал никакви пари. Из пътя срещнал Абу-Нувас и му разправил всичко. Абу-Нувас извадил дванайсет рупии, дал ги на бедняка и му рекъл:

— Тези пари ще дадеш на търговеца, но не му ги давай, докато не дойда аз.

На сутринта търговецът и беднякът отишли при Харун ар-Рашид.

— Дойдох да платя на търговеца парите — рекъл беднякът, — но аз не съм ял месото, само вдъхвах миризмата.

В това време дошъл Абу-Нувас и му разправили каква е работата.

— Къде са твоите дванайсет рупии, бедняко? — попитал Абу-Нувас.

— Ето ги — отговорил беднякът и подал парите.

Абу-Нувас ги взел и повикал търговеца, за да му ги даде.

Когато търговецът поискал да вземе парите, Абу-Нувас рекъл:

— Почакай!

После хвърлил парите на пода й рекъл:

— Чуваш ли звъна на тези монети? Вземи си го. Нали беднякът не е ял месото, а само миризмата.

Търговецът не могъл да възрази нищо на това. А Абу-Нувас дал парите на бедняка и той с радост си отишъл в къщи.