Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Sohn des Bärenjägers, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 31 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май. Сред лешояди

Избрани произведения, том 12

Издателство „Отечество“, 1993

Unter Geiern (Band 35)

История

  1. — Добавяне
  2. — Разделяне на двата романа; оставяне тук на първия

12. глава
При устата на ада

Сиу-огелаласите бяха убедени, че по горното течение на реката няма да срещнат никакви неприятели. А щом достигнеха гробницата на вождовете, те мислеха, че ще бъдат в безопасност, понеже тамошната местност им предлагаше чудесно прикритие. Обаче скоро щяха да разберат, че тази заблуда щеше да се окаже съдбоносна и че освен това бяха подценили силата на противника си.

Както вече споменахме, рано сутринта на предишния ден, преди още Олд Шетърхенд да беше потеглил към Йелоустоун, Винету бе получил указанието заедно с останалите при него воини да се отправи към Устата на ада и там да очаква приятеля си.

Вождът на апачите добросъвестно се беше придържал към това.

Той бе напуснал бивака малко след потеглянето на Олд Шетърхенд и беше яздил със своите индианци толкова бързо, че още късно следобед достигнаха източното подножие на Планините на огнената дупка. Оттук нагоре водеше клисура, която ставаше все по-тясна и по-стръмна. Тя е била образувана от поток, чийто извор се намираше горе на височината. Когато се изкачиха нависоко, конниците попаднаха сред девствена гора, където, изглежда, човешки крак още не беше стъпвал.

Но апачът знаеше пътя съвсем точно. Той яздеше толкова самоуверено, сякаш между високите дървета пред себе си виждаше някоя ясно очертана пътека. Отначало продължиха да се изкачват право нагоре по стръмния склон, после свиха настрани и най-сетне, след като прехвърлиха хребета, започнаха да се спускат пак в някаква клисура, провирайки се между пръснатите наоколо огромни скални късове.

В този миг пред тях проехтя някакъв страхотен трясък, сякаш бе експлодирало значително количество динамит, и то толкова ненадейно, че конете се подплашиха. Последваха изстрели като от оръдия на тежка артилерия. После се разнесе грохотът на непрекъсната пушечна стрелба, който постепенно премина в различни шумове като пукот, трещене и пращене, свирене и съскане, като че ли пред изумените конници бе запален някакъв огромен фойерверк.

— Уф! — извика Смелия бик. — Какво е това?

— Козо-тип-тупа, Устата на ада — отговори Винету. — Моят брат ще я види веднага как изригва.

Той накара коня си да направи само още няколко крачки, после дръпна юздите му и се извърна назад към червенокожите воини:

— Нека моите братя се приближат! Долу се е отворила Устата на ада. — Той посочи надолу към зейналата под тях бездна и индианците бързо го последваха.

Както видяха, те се бяха озовали пред отвесна скала, която се спускаше може би на стотина метра, а долу бе разположена долината на Реката на огнената дупка. Точно пред тях на отвъдния бряг от земята изригна воден стълб с диаметър от около седем метра и около петнадесет метра височина, образувайки горе нещо като топчеста дръжка на бастун, от която излетяха към небето многобройни водни струи с дебелината на човешка ръка, някои от които надхвърляха на дължина тридесет метра. Водата беше гореща, защото гигантският фонтан, разтворил се горе като чадър, бе обгърнат с полупрозрачна пелена от бяла пара.

Тъкмо зад това чудо на природата високият бряг се отдръпваше назад, тъй че в скалите се образуваше дълбока котловина, на чийто заден ръб сякаш беше кацнало залязващото слънце. Лъчите му огряваха водния стълб и той блестеше и искреше в най-великолепни цветове. Ако наблюдаващите хора се намираха на някое друго място по-настрани, щяха да забележат във водата и около нея трептенето на хиляди разноцветни дъги.

— Уф, уф! — прозвуча почти от всяка уста, а вождът на шошоните се обърна към Винету с въпроса:

— Защо моят брат нарича това място Козо-тип-тупа, Устата на ада? Не е ли по-добре да бъде наречено Патаския-тупа, Устата на небето? Ойтка-петай никога досега не е виждал нещо по-прекрасно.

— Моят брат не бива да се заблуждава. Често злото се появява отначало в красива премяна. Но умният мъж отсъжда едва когато е изчакал да види и края.

Погледите на възхитените индианци бяха все още втренчени с нескрито удивление във великолепното зрелище, когато изведнъж се разнесе гръм, подобен на предишния, и незабавно картината се промени. Водният стълб се сниши и изчезна. За няколко секунди се откри дупката, откъдето той беше изригнал. Чуваше се само някакво глухо боботене, а после на отделни тласъци дупката започна да бълва жълто-кафяви кръгове пара. Отделните тласъци ставаха все по-чести и по-чести, докато накрая се сляха в пронизително съскане. Цветните кръгове преминаха в стълб от черен дим и сега дупката започна да изхвърля някаква тъмна тинеста маса, която се издигна почти на същата височина като водния фонтан преди малко, разпространявайки наоколо страшна воня. Много по-надалеч от нея полетяха някакви твърди тела и винаги когато ставаше това, се разнасяше звук, подобен на гневно ръмжене, което можем да чуем в менажериите от дивите зверове, малко преди да бъдат нахранени. Тези изригвания се редяха на последователни тласъци, а в промеждутъците им откъм кратера долитаха такива вопли и степания, сякаш нейде долу в бездната живееха душите, прокълнати на вечни мъки.

— Ва-по, ужасно! — възкликна Смелия бик.

— Е — попита Винету, — моят брат все още ли иска да наречем тази дупка Уста на небето?

— Не. Нека дълбоко в нея бъдат погребани всички неприятели на шошоните! Не е ли по-добре да продължим пътя си?

— Ще продължим, но ще спрем да лагеруваме долу, точно до Устата на ада.

— Уф! Необходимо ли е? Миризмата е ужасна.

— Да, но днес адът реве за последен ден. Няма повече да дразни носовете на шошоните.

Апачът отведе своя придружител на известно разстояние покрай ръба на скалата до мястото, където по-рано брегът се е състоял от по-меки скали и пръст. Тук дейността на скритите земни сили се забелязваше далеч нагоре по височината. Преди столетия тук се е намирал кратер, който бе погълнал цялата стена на високия бряг. Меката пръст бе продължила на се свлича и така се беше образувало свлачище, осеяно доста нагъсто с полуизгнили дънери и каменни отломъци.

Това планинско свлачище бе стръмно и никак не изглеждаше безопасно. Имаше многобройни дупки със сернистожълти ръбове, от които се издигаха водни пари — сигурен признак, че в земята има кухини.

— Оттук ли иска да се спусне моят брат? — попита Ойтка-петай апача.

— Да. Няма друг път.

— Няма ли да пропаднем в земята?

— Това може да се случи много лесно, ако не сме предпазливи. Когато Винету беше тук с Олд Шетърхенд, той внимателно огледа околността. Има места, където дебелината на земната кора е т по-голяма от ширината на човешка длан. Но Винету ще язди начело. Конят му е умен и няма да стъпи там, където ни дебне опасност. Нека моите братя ме следват спокойно.

Той подкара коня си към края на свлачището и без да слиза от седлото, започна бавно да се спуска надолу. Индианците го последваха колебливо, но щом видяха колко предпазливо Илчи разучава земята с копитата си, преди да направи крачка напред, те вече успокоени се довериха напълно на водача си Винету.

— Нека моите братя яздят далеч един зад друг — нареди той, — та земята да има да носи винаги само тежестта на един ездач. Появи ли се опасност някой кон да пропадне с предните си крака, нека с помощта на юздата ездачът незабавно го вдигне на задните крака и да го накара да се обърне назад.

За щастие никой не изпадна в подобна беда. Вярно, че преминаха над няколко места, където земята кънтеше на кухо, но колоната се добра щастливо до реката. Тук водата бе необикновено топла. Повърхността й беше синьо-зеленикава и мазна и блестеше във всички цветове на дъгата, докато малко по-нагоре вълните, които плискаха брега, бяха чисти и прозрачни. На това място накараха конете да навлязат в реката и те я преплуваха без никакво затруднение. После Винету отново свърна надолу в посока право към Устата на ада.

Изригването на този кален вулкан бе привършило. Когато конниците се добраха до него и предпазливо се приближиха до ръба на зейналата дупка, те видяха тъмна бездна, в която погледите достигаха на около четиридесет метра. Сега в нея всичко бе напълно спокойно. Само изхвърлените наоколо кални маси издаваха, че до преди няколко минути тук беше действал „адът“.

Винету посочи към вече споменатата котловина зад Устата на ада и каза:

— Ето там се намира гробницата на вождовете на сиу-огелаласите, победени от Олд Шетърхенд! Нека братята ми ме последват натам!

Дъното на котловината имаше почти формата на окръжност с диаметър от около половин английска миля. Стените й бяха толкова стръмни, че не беше възможно да бъдат изкачени. Многобройните дупки, изпълнени с гореща кал и вода, вдигаща пара, правеха придвижването напред много опасно, а наоколо не се виждаше нито стръкче трева, нито пък каквото и да било друго най-дребно и жалко растенийце.

В средата на котловината се издигаше изкуствен хълм от камъни, откъртени парчета сяра и кал, която бе образувала сега твърда чуплива маса. Беше висок около пет метра, широк четири и дълъг седем. На върха му имаше забити няколко копия и лъкове. Преди време те са били украсени с най-различни бойни и погребални отличия, но сега от тях висяха само останките им.

— Тук — поясни Винету — е погребан Злия огън, най-силният воин на огелаласите, заедно с други двама вождове, паднали убити от юмрука на Олд Шетърхенд. Те седят върху своите коне с пушки на коленете, с щитове в лявата ръка и томахок в десницата. А ей там горе се беше спрял Олд Шетърхенд с коня си, преди да слезе долу за тази схватка на живот и смърт, и оттам нараняваше с изстрелите си сиусите един подир друг. Не искаше да ги убива, а те не можеха да го достигнат със своите куршуми, защото Великия дух на бледоликите го закриляше.

При тези думи той посочи надясно към скалистата стена, където на височина от около петнадесет метра над Устата на ада от скалата се издаваше малка площадка, на която имаше няколко каменни къса, високи един човешки бой. Косо надолу, чак до дъното на котловината, следваха цяла редица подобни, но много по-малки площадки и издатъци в скалата, по които човек с голяма мъка можеше да се изкатери до голямата площадка. Но дори и най-храбрият ездач трудно можеше да проумее как Олд Шетърхенд се беше изкачил до там заедно с коня си.

Смелия бик обиколи бавно на кон гробницата и после попита Винету:

— Кога приблизително огелаласите ще пристигнат при Реката на огнената дупка?

— Може би още тази вечер.

— Тогава нека заварят гробницата на вождовете си разрушена. Нека пръснем праха им по всички посоки на света, а костите им да хвърлим в Устата на ада, та душите им да се вайкат и пищят долу в бездната заедно с Козо-па, прокълнат от Великия дух! Вземете томахоките си и съборете гробницата!

Той слезе от коня и грабна бойната си секира, за да започне разрушителното дело.

— Стой! — заповяда му Винету. — Няма да се докосвате до този гроб! Олд Шетърхенд не взе скалповете на убитите и дори самият той помагаше да бъдат погребани. Храбрият воин не се сражава с костите на мъртвите. Великият дух желае мъртъвците да не бъдат безпокоени и Винету ще закриля тази гробница! Хау!

Той обърна коня си и го подкара към Устата на ада, без изобщо да се огледа.

Досега никой приятел на Ойтка-петай не беше говорил с него по такъв начин. Шошонът се ядоса, но не посмя да действа срещу волята на апача. Той измърмори навъсено едно „уф!“ под носа си и го последва. Хората му мълчаливо тръгнаха след него. Решителността в поведението на Винету им беше направила силно впечатление.

Вече започна да се свечерява, когато апачът спря недалеч от Устата на ада и слезе от коня. На това място от скалата бликаше студен извор, прекосяваше котловината и се вливаше в реката. Но иначе тук нямаше нищо особено, което да прави мястото подходящо за бивак. Сигурно Винету имаше някаква друга причина, за да иска да прекара нощта тъкмо тук. Той завърза коня си наблизо, нави на руло сантилското си одеяло, за да му служи като възглавница, и легна да спи недалеч от скалата. Шошоните последваха примера му.

Много от тях започнаха тихичко да разговарят. Вождът им, забравяйки своя гняв, беше легнал до Винету. Стана съвсем тъмно. Изминаха няколко часа. Изглежда, апачът спеше. Но ето че изведнъж той се изправи на крака, взе пушката си и каза на Ойтка-петай:

— Нека моите братя продължат спокойно да лежат. Винету ще отиде на разузнаване.

И той изчезна в тъмнината на нощта. Останалите в лагера хора не искаха да заспиват, преди да са научили резултата от неговата рискована обиколка. Но бяха принудени дълго да чакат, защото вече наближаваше полунощ, когато най-сетне апачът се завърна. С ясен глас, за да го чуят всички, Винету съобщи по своя простичък начин:

— Хонг-пе-те-ке, Тежкия мокасин, лагерува с воините си край Дяволската вода. При него е Ловеца на мечки заедно с петима свои другари, а освен това са заловили и нашите братя, които ни напуснаха през миналата нощ. Сигурно Олд Шетърхенд е нейде наблизо. Нека моите братя спят! Щом се зазори, Винету и Ойт-ка-петай ще се промъкнат още веднъж до Дяволската вода. Хау!

Едва-едва бе започнало да се зазорява, когато Винету събуди вожда на шошоните и двамата закрачиха предпазливо и безшумно надолу покрай реката. От Устата на ада до Дяволската вода имаше може би около една английска миля. Недалеч от лагера на неприятеля реката правеше завой. Скрити зад ръба на една скала, двамата вождове можеха да наблюдават огелаласите. Индианците бяха водили конете си на водопой малко по-надолу от своя лагер и сега тъкмо ги връщаха оттам. После започнаха да се хранят.

Винету насочи погледа си към възвишението над десния речен бряг, откъдето трябваше да се зададе Олд Шетърхенд, ако вече не се намираше от отсамната страна на реката.

— Уф! — възкликна тихо той. — Олд Шетърхенд е тук.

— Къде е? — попита Ойтка-петай.

— Ей там горе, на възвишението.

— Но горе нищо не може да се види. Там има гъста гора.

— Има, но нима моят брат не забелязва враните, които кръжат над дърветата? Някой ги е подплашил. Сигурно Олд Шетърхенд ще язди през гората надолу по течението на реката и ще я прехвърли под лагера на сиусите, където никой няма да го забележи. После ще ги нападне и ще ги подгони нагоре срещу течението й. По това време ние трябва да се намираме край Устата на ада, за да не могат да продължат нагоре, а да ги вкараме в котловината при гробницата на вождовете. Нека моят брат бързо тръгне с мен, защото не разполагаме с много време!

Двамата незабавно потеглиха обратно. В общи линии предположението на Винету беше вярно, макар че той не можеше да знае всички подробности. Щом пристигнаха при своите хора, воините получиха от апача необходимите указания и се приготвиха за битка.

В този миг откъм лагера на огелаласите се разнесе страхотен трясък.

— Дяволската вода надига глас — обясни Винету. — Сега ще започне да бълва и Устата на ада. Отдръпнете конете малко назад, за да не бъдете засегнати!

От по-рано той знаеше, че между двата кратера съществува връзка, и се отдалечи на безопасно разстояние. Скоро чуха, че изригването на Дяволската вода престана и в резултат на това доловиха бойния вик на тридесет шошони и упсароки, които в същия миг нападнаха сиусите.

Сега настъпи онова, което Винету беше предвидил: Устата на ада започна да изригва, и то също както предишната вечер. Придружаван от грохот и съскане, се издигна водният стълб и силните му струи, разпръскващи се високо горе на всички страни, заляха земята наоколо в широк диаметър. По този начин за Винету и хората му се образува великолепно прикритие, тъй като препускащите към тях огелаласи не можеха да забележат шошоните, застанали зад великанския фонтан. Винету подкара Илчи малко настрани, за да получи възможност да погледне надолу по реката. Той видя как бягащите неприятели се приближават в пълен безпорядък, един до друг или един зад друг, подгонени от панически ужас.

— Идват! — извика той. — Щом ви дам знак, ще изскочите иззад бълващата Уста и няма да ги пускате да минат нагоре между кратера и реката. Трябва да ги вкараме в котловината на гробницата! Но не стреляйте! Страхът им е достатъчно голям, за да ги подгони натам и без нашите оръжия!

Първите сиуси бяха вече съвсем наблизо. Те наистина искаха да продължат нагоре срещу течението на реката. Но ето че иззад водния стълб излетя Винету. Неговият боен вик „и-и-и-и-и“ проехтя пронизително в утринния въздух, а и шошоните започнаха да му пригласят. Огелаласите видяха, че пътят им е преграден и обърнаха конете си на четиридесет и пет градуса.

Потърсиха спасение в котловината.

Сега зад първите неприятели се показа голяма група ездачи. Този орляк от бързо галопиращи конници се състоеше от огелаласи и бели, в средата им се намираха вождът на сиусите. Ловеца на мечки и Хобъл Франк.

Както вече споменахме, пленниците, вързани върху конете си, бяха препуснали срещу своите освободители. В този миг се бе разнесъл вик от няколко гърла. Бяха го надали Мартин Бауман, Вокаде и негъра Боб, разрязал ремъците на двамата, виждайки, че вождът на огелаласите отвлича със себе си Бауман. Франк, дочул вика, се бе обърнал. Той бе разбрал в каква опасност се намира неговият приятел. Въпреки че беше вързан, само с натиска на бедрата си той незабавно бе накарал коня си да се обърне и след малко го спря пред негъра:

— Боб, освободи ме бързо! Бързо, бързо! — извика той. Боб изпълни желанието му. Франк скочи от коня, грабна томахока от пояса на един от сиусите, застреляни от Олд Шетърхенд, незабавно се метна пак на седлото и препусна след вожда на неприятелите.

Негърът нямаше кон. Мартин и Вокаде не бяха в състояние да помогнат, защото крайниците им бяха изранени от ремъците. Можеха само да викат. Така те обърнаха внимание на Джими. Той се огледа назад и извика ужасен на дългия си приятел:

— Дейви, обръщай! Огелаласите отвличат Бауман! Ето че в следния миг Боб се изпречи пред тях и разряза ремъците им. Джими му изтръгна ножа и подкара коня си в галоп след саксонеца. Дейви го последва без никакво оръжие.

Сега вече долетяха шошоните и упсароките, преминаха като вихрушка и продължиха да препускат след приятели и неприятели. В същото време Олд Шетърхенд достигна отсамния бряг на реката, водейки за юздата изоставения кон на Боб. В бъркотията никой не му беше обърнал внимание, но от погледа му не се бе изплъзнало нищо.

— Боб, ето ти коня и пушката! — извика той, като му подхвърли юздите и карабината. — Освободи хората, които са още вързани! След това ни последвайте лека-полека.

Речният бряг между Устата на ада и Дяволската вода предлагаше в тези мигове гледка, която беше повече от войнствена. Сиу-огелаласи, упсароки, шошони и бели крещяха с всички сили. Никой от бягащите не се интересуваше за останалите свои хора. Всеки от тях искаше да спаси само собствената си кожа. Приятелите на Ловеца на мечки препускаха като бесни покрай враговете, без изобщо да ги закачат, защото единствената им мисъл беше да освободят Бауман.

Олд Шетърхенд се бе изправил на стремената с мечкоубиеца на рамо и карабината „Хенри“ в ръка. Той беше последен от цялата група, обаче жребецът му летеше така, че почти докосваше земята с корема си и ловецът застигна упсароките и петнадесетте шошони.

— По-бавно! — подвикна им той, прелитайки покрай тях. — Постарайте се само да гоните всички сиуси пред вас. Ей там горе е застанал Винету и няма да ги пусне да минат покрай него. Не бива да ни се изплъзне нито един, но не ги убивайте!

И той продължи нататък покрай приятели и неприятели. Копитата на Хататитла просто поглъщаха разстоянието. Трябваше на всяка цена да догони вече споменатата гъста група ездачи, преди да бе станало някое нещастие.

Конят на дребничкия саксонец не беше някой благороден бегач, но Франк ревеше тъй страшно и го обработваше с дръжката на томахока по такъв начин, че животното летеше, сякаш имаше крила. Разбира се, дълго нямаше да издържи. Това можеше да се предвиди.

Франк успя да се добере до вожда на сиу-огелаласите. Приближи се до него с коня си отстрани, замахна с томахока и извика:

— Шонка, та-ха-на, де пе — куче, ела, с теб е свършено!

— Чинка сича легча, та-анада-пи! — отвърна вождът с презрителен смях. — Нещастно джудже, хайде удряй!

Той се извърна към Франк и парира атаката му само с юмрука си, като му нанесе удар над китката, замахвайки отдолу нагоре. Оръжието изхвърча от ръката на Франк. След това вождът незабавно измъкна от колана си ножа, за да прободе дребосъка и да го свали от коня.

— Франк, внимавай! — извика Джими, който пришпори коня си зад двамата, за да ги догони.

— Не се бой! — изкрещя дребосъкът. — Толкоз лесно не може да ме пречука никой червенокож. Но ей тоя повече няма да осакатява краката на никой порядъчен немец като мен!

С тези думи той поизостана с коня си с около един метър, за да не бъде достигнат от ножа, и после със смел скок се метна на коня на огелаласа, сграбчвайки индианеца, за да притисне и двете му ръце към тялото. Вождът силно изрева от гняв. Опита се да освободи ръцете си, но това не му се удаде, защото Франк се беше вкопчил в него с все сила.

— Само така! — извика Джими. — Не го пускай! Идвам.

— Ама побързай! Съвсем не е лесно да смачкаш кокалите на такъв обесник!

Всичко се бе разиграло светкавично, много по-бързо, отколкото може да бъде описано. В десницата си огелаласът държеше ножа, а лявата му ръка стискаше юздите на коня на Бауман. Той се опитваше да се изправи на стремената, извиваше се наляво и надясно, но напразно. Въпреки големите си усилия вождът не успя да се освободи от прегръдката на Франк.

Бауман беше вързан и не можеше да направи нищо за собственото си освобождение. Но той окуражаваше Франк да се държи. Макар че се задъхваше от напрежение, дребосъкът отговори:

— Добре, добре! Обвил съм се около него като някоя боа конструктор и няма да разхлабя хватката си, докато не ми се пръснат белите дробове.

Огелаласът не беше вече в състояние да контролира коня си. Той забави своя бяг. По този начин Джими успя да го догони. И Дейви се приближи. Дебелия насочи коня си към Бауман и с ножа на Боб разряза ремъците.

— Хей, спечелихме! — извика му той на немски. — Измъкнете юздите от ръката на индианеца!

Бауман се опита да го стори, но бе останал без сили. Джими понечи да му даде ножа, но не успя, защото трима от бягащите пред тях сиуси бяха забелязали в какво положение се намираше вождът им. Двама от тях се нахвърлиха като бесни върху Джими, а третият се накани да връхлети върху Франк, чиито ръце не бяха свободни, за да се защити. В този миг Дейви нанесе юмручен удар между ушите на мулето си и то се понесе напред като пощръкляло, докато най-сетне се озова до третия индианец. Дейви го сграбчи за яката на ловния му елек, смъкна го от седлото и го запрати на земята.

— Ура! Ура! — извика Хобъл Франк. — Това се казва помощ в последния миг! Но я сега пипни бързо и вожда за яката, защото аз самият не мога да го сторя!

— Веднага! — отговори Дългия. Той протегна двете си ръце към индианеца, за да го свали от седлото. Но ето че точно пред тях се разнесе толкова страшен гръм, че някои от изплашените коне отскочиха настрани, а други пък се сблъскаха един с друг. С големи усилия Дейви се задържа на седлото. Джими, който трябваше да напрегне всичките си сили, за да отблъсне нападението на двамата червенокожи, изхвръкна от коня. Същата участ сполетя и Ловеца на мечки Бауман.

Хаотично обърканата група ездачи се беше озовала вече пред Устата на ада. Водният стълб бе изчезнал и придружен от страховит тътен, подплашил конете, сега изригваше калният фонтан. Далеч настрани полетяха парчета гореща и мръсна маса.

От уплаха жребецът на вожда беше приклекнал на задните си крака, но сега отново се окопити и се понесе наляво към реката тъкмо в онзи миг, когато Олд Шетърхенд настигна групата от търкалящи се по земята конници.

Отначало ловецът имаше намерение да помогне на храбрия Франк, но се видя принуден да се откаже, когато забеляза, че двамата индианци, след като бяха изхвърлени от седлата си, налетяха върху Джими, за да го убият. Дългия Дейви бе твърде много зает с подплашеното си муле, за да може да се притече на помощ на приятеля си, тъй че Олд Шетърхенд трябваше да подкрепи Дебелия. Той спря жребеца си, скочи на земята и зашемети двамата огелала с удара на приклада на своята карабина.

Винету и неговите шошони все още препречваха разстоянието между реката и Устата на ада. Както бе споменато, вождът на апачите имаше задача да не пусне сиу-огелаласите да минат оттам и да ги подгони към котловината, където беше гробницата на вождовете. И това му се удаде. След като бягащите червенокожи забелязаха неговия отряд, те свърнаха към котловината. Всички тези събития протекоха толкова неимоверно бързо, че апачът изобщо не намери време сам да премине към действие. А сега пък летящата наоколо кал съвсем му пречеше да се придвижи напред. Имаше само един-единствен човек, на когото Винету бе в състояние да помогне, и той беше Хобъл Франк. Апачът видя, че дребосъкът все още непоклатимо седеше зад Хонг-пе-те-ке и го държеше с двете си ръце. Но подплашеният кон се носеше право към реката, и то с такава бясна скорост, че едва ли някой, който искаше да му помогне, щеше да успее да достигне брега, преди да се случеше злополуката. Въпреки това Винету пришпори коня си в тази посока и неколцина шошони го последваха.

Вождът на огелаласите разбра, че опасността, в която бе въвлечен от прегръдката на дребничкия саксонец, сега беше достигнала връхната си точка. Страхът и гневът удвоиха силите му. Той присви ръцете си под ръцете на Франк, последва мощен удар назад с двата лакътя и Франк бе принуден да го пусне.

— Умри! — изрева индианецът и замахна с ножа отпред назад, за да забие острието му в тялото на безстрашния дребосък.

Но Франк светкавично се наведе встрани и ударът не го улучи. Саксонецът нямаше никакво оръжие. Спомни си за юмручния удар на Олд Шетърхенд. Хващайки с лявата ръка неприятеля за гърлото, той замахна със свитата в юмрук десница и ударът му попадна в слепоочието на огелаласа с такава сила, че самият той имаше усещането, че беше строшил собствената си ръка. Тялото на вожда се отпусна напред.

Но ето че вече бяха достигнали реката. С мощен скок конят полетя във водата, а двамата конници бяха изхвърлени през главата на животното. Жребецът се почувства свободен. Започна да плува, описа бавно дъга и се върна на брега.

Сега и Винету се озова при реката. Той скочи на земята и вдигна пушката си, за да бъде готов за стрелба, в случай че двамата започнат борба във водата. Отначало никой от тях не се виждаше. Само дамската шапка за езда на Франк се понесе бавно по повърхността близо до брега. Един воин от шошоните я измъкна с копието си. После малко по-надолу, но на доста голямо разстояние от брега, изплува украсената с пера глава на индианеца. Веднага след това на няколко метра от него се появи и Франк. Огледа се, забеляза главата на врага си и с чевръсти движения заплува към него. Червенокожият беше само полузашеметен. Поиска да избяга. Но дребосъкът се втурна към него като някоя хищна щука, метна се на гърба му, сграбчи косата му с лявата си ръка, а с десницата си започна да обработва слепоочието му. Огелаласът изчезна, а заедно с него и Франк. Над тях се образува водовъртеж. Започнаха да се издигат мехури. Едната ръка на сиуса се появи и отново изчезна. После за миг се показаха двата крака на Франк и полите на фрака му. Несъмнено под водата се водеше ожесточена борба. Но по този начин Винету не беше в състояние да помогне, затова незабавно захвърли оръжията си, за да скочи във водата. В същия миг Хобъл Франк изплува, огледа се на всички страни, като кашляше и пръхтеше, и попита на немски:

— Още ли е долу?

Въпросът му бе отправен към Олд Шетърхенд, Дейви и Джими, появили се току-що на брега. Без да дочака отговор. Франк се гмурна в реката. Когато след броени секунди пак се появи на повърхността, лявата му ръка държеше победения неприятел за косата и дребосъкът заплува бавно към брега.

Там беше посрещнат с бурни овации, но той закрещя още по-силно и от другите:

— Я млъкнете! Шапката ми изчезна безследно. Да има някой измежду почитаемите господа, който да е видял накъде отплува?

— He — отговориха му.

— И тая не е малка! Да не би заради този огелала да трябва да се простя с моята шапка с щраусово перо? О, ето я къде била! Онзи шошон я е сложил на главата си. Ей сега ще се изтъпанча пред него като съдия-изпълнител!

Той се завтече към индианеца, за да си вземе обратно украшението на главата. Едва след това вече нямаше нищо против да приеме думите на похвала и признание от другарите си.

— Вярно, че ми струваше доста усилия — каза той, — но на хора като мен това им е все едно. „Вени, види, вици“[1] — казал Ханибал на Валенщайн, и при мен тези неща стават със същата лекота.

— Цезар го е казал — намеси се Джими, — по онова време световната история си е нямала и представа от Валенщайн!

— Бъди тъй любезен да мъчиш, господин Якоб Пфеферкорн! Ами какво ли знае световната история за теб? Я скочи веднъж ти зад гърба на някой червенокож, хвърли се заедно с него от коня във водата и изпрати там долу съзнанието му малко да се поразходи! След това вече няма да имат нищо против твоите дрънканици на този аптекарски латински. Но само след това. А на мен поколенията ще ми издигнат тук мраморен паметник и тогава в тихи нощи духът ми ще се спуска над него и ще се радва, че не е живял напразно и не напразно е скачал във водите на Реката на огнената дупка! Мир на праха ми!

Нямаше да бъде никак чудно, ако всички му бяха отговорили с нов залп смях. Но не стана така. Той си оставаше странно човече и бе наистина безумно смел. Обзелото го въодушевление се предаде и на останалите. Те останаха сериозни, а Винету му подаде дори ръка и каза:

— Ни-нте накате ншо — ти си славен човек!

После с едно от своите многозначителни движения на ръката апачът направи знак на Олд Шетърхенд, че тук предоставя всичко останало на него, метна се на коня си и заедно със своите шошони мина покрай Устата на ада, която отново се беше успокоила, и се отправи към входа на котловината, в чиято задна част се бяха скупчили избягалите сиуси.

Между пазачите на входа той видя жреца на упсароките и Мо-ав, сина на вожда на шошоните, със своите воини. Щом великанът жрец научи, че смъртният му враг Тежкия мокасин лежи победен на брега на реката, той бързо препусна с коня си надолу. Пристигна там тъкмо тогава, когато след усилията на Олд Шетърхенд Хонг-пе-те-ке отново дойде в съзнание и беше грижливо вързан. Упсарокът скочи от коня, измъкна ножа от пояса си и викна:

— Ето го кучето на сиу-огелаласите, което ми отсече ухото. Затова ще трябва сега приживе да ми даде скалпа си!

Огненото сърце се накани да се нахвърли върху него и да му вземе скалпа, обаче Олд Шетърхенд му попречи. Ловецът отсече:

— Пленникът е собственост на нашия бял брат Хобъл Франк. Никой друг няма право да посяга на него.

Започна се спор, в който надделя Олд Шетърхенд. Упсарокът се оттегли, макар и продължавайки да мърмори недоволно.

Старият Бауман беше притиснал Хобъл Франк до гърдите си. И двамата плачеха от радост.

— На тебе, верни приятелю, трябва сигурно най-много да благодаря за моето избавление — каза Ловеца на мечки. — Но как успя да събереш толкова голям отряд, за да ме освободиш?

Трогнат, Франк отрече всякаква своя заслуга и посочи надолу по реката:

— Ей там идват други хора, които заслужават благодарност много повече от мен.

Бауман видя, че се приближаваха петимата му другари, които бяха заловени от огелаласите заедно с него. Пред тях яздеха синът му Мартин, Вокаде и Боб. Той се завтече срещу тях. Щом негърът съзря своя господар, скочи от коня, затича се към него, отпусна се на колене, улови ръцете му и извика:

— О, масса, мой мил добър масса Бауман! Най-сетне масер Боб отново виждат свой съвсем многообичан масса! Сега масер Боб веднага с радост умрат от блаженство. Сега масер Боб пеят и скачат от щастие и спукат и пръснат от възхищение! О, масер Боб как сме радостен, как щастлив, как блажен!

Господарят му го накара да се изправи и се накани да го прегърне. Но Боб се възпротиви и обясни:

— Не, масса не прегръщат масер Боб, щото Боб са убили лош скунк и все още негов мирис не съвсем добро!

— Я го остави този скунк! Ти си тръгнал да ме спасяваш и аз трябва да те прегърна!

Той притегли верния негър към гърдите си. Но ето че Мартин също стигна до реката и баща и син се прегърнаха.

— Сине мой, дете мое! — възкликна Бауман. — Пак сме заедно и вече нищо няма да ни раздели! Колко много изстрада от вчера! Погледни, ръцете ти са разранени от ремъците!

— А твоите още повече, много повече, татко! Но те пак ще заздравеят и ти скоро отново ще бъдеш силен и здрав. Сега преди всичко трябва да благодариш на онези, които рискуваха живота си, за да те спасят. Още вчера ти можа да разговаряш с Вокаде, моя приятел, а също така с Джими и Дейви. Но виж, тук е и Олд Шетърхенд! На него и на Винету се дължи преди всичко успехът на нашето начинание.

— Знам, синко, и съм натъжен, че засега мога да им кажа само едно „благодаря“.

Той протегна на Олд Шетърхенд и двете си ръце. По хлътналите му, загорели от слънцето страни все още блестяха сълзи. Ловецът стисна лекичко изранените му от ремъците ръце.

Лежащият на земята вожд на огелаласите ги наблюдаваше с учуден поглед. После те го вдигнаха, за да го отнесат там, накъдето бяха тръгнали всички — към входа на котловината, в която бе гробницата на вождовете. Винету ги очакваше вече със своите шошони и упсароки.

Олд Шетърхенд и Винету навлязоха малко навътре в котловината, за да разберат какво правят враговете им. Останалите видяха, че двамата размениха само няколко думи помежду си. После се върнаха. Ойтка-петай се приближи към тях и попита:

— Какво мислят да правят моите братя?

— Знаем — отвърна Олд Шетърхенд, — че нашите червенокожи братя имат същото право на решение като нас. Ето защо ще изпушим лулата на съвещанието. Но преди това искам да поговоря с Хонг-пе-те-ке.

Той слезе от коня, същото стори и Винету. Около пленника беше образуван кръг. Олд Шетърхенд се приближи до огелаласа и започна да говори:

— Тежкия мокасин попадна в ръцете на враговете си, но и неговите хора са загубени, защото са обградени от скалите и от нас. Няма да успеят да избягат и ще умрат от куршумите ни, ако вождът на огелаласите не направи нещо, за да ги спаси.

Олд Шетърхенд млъкна, за да разбере дали Тежкия мокасин имаше нещо да каже. Но тъй като индианецът си беше затворил очите и мъчеше, той продължи.

— Нека червенокожият ми брат каже дали е разбрал думите ми!

Хонг-пе-теке отвори очи, хвърли му изпълнен с омраза поглед и се изплю. Това му беше отговорът.

— Вождът на огелаласите да не си мисли, че пред него е застанало някое краставо животно, та плюе така?

— Винг-кан — стара баба! — изскърца със зъби пленникът.

— Тежкия мокасин е ослепял. Не може да различи силен воин от една трепереща от слабост жена!

— Шонка коктовапинге — хиляди песове! — изсъска сиусът. Някои от шошоните започнаха гневно да мърморят. Олд Шетърхенд им хвърли укорителен поглед и после за всеобщо учудване и особено за смайване на самия пленник той се наведе да го развърже.

— Нека вождът на огелаласите разбере — поясни той, — че с него не говори нито някоя стара жена, нито куче, а мъж. Нека той стане от земята!

Индианецът се изправи на крака. Колкото и да беше навикнал да владее израза на лицето си, все пак не му се удаде да прикрие смущението си. Освобождаваха го от ремъците, вместо да отвърнат на обидните му думи с ритници и юмручни удари!

— Отворете кръга! — нареди Олд Шетърхенд на стоящите наоколо воини.

Те изпълниха заповедта му, така че сиусът можеше да хвърли поглед към вътрешността на котловината. Видя, че неговите хора се бяха спрели зад гробницата на вождовете. По движенията им си личеше, че оживено се съвещаваха. В очите му се появиха пламъчета. Дали нямаше да успее да избяга? В най-благоприятния случай щеше да се добере до воините си, а в най-неблагоприятния щеше да бъде застрелян, но това беше все пак нещо по-добро от мъчителната смърт, която го очакваше според собственото му мнение.

Олд Шетърхенд бе забелязал искрите в погледа му много добре. Той каза:

— Тежкия мокасин има намерение да ни избяга. Нека не се опитва! Неговото име ни подсказва, че той оставя голяма диря, докато нашите стъпки са леки като крилата на лястовицата, а куршумите ни никога не пропускат целта си. Нека вождът ме погледне и ми каже дали ме познава!

— Хонг-пе-те-ке не поглежда куци вълци! — изръмжа червенокожият.

— Нима Олд Шетърхенд е куцо животно? А нима там не е застанал Винету, вождът на апачите, чието име е по-прочуто от което и да е име на сиу-огелаласите или на другите племена на сиусите?

— Уф! — изплъзна се от устата на пленника. Не беше очаквал, че тези мъже може да са пред него. Докато погледът му шареше между двамата, по лицето му се изписа нещо като страхопочитание. Олд Шетърхенд продължи:

— А тук има и други също така храбри воини. Ей там вождът на огелаласите може да види Ойтка-петай, предводителя на шошоните, както и Мо-ав, неговия син. До тях стои Канте-пе-та, прочутият жрец на упсароките. А отсреща виждаш Дейви-хонске и Джими-петатше. Ти ще…

Той бе прекъснат, защото в същия миг съвсем наблизо внезапно се разнесе такъв гръм, че конете се изправиха са задните си крака, а иначе толкова безстрашните воини се изплашиха. Из речната долина проехтя проточен рев, подобен на звука на корабна сирена, който се чува на няколко мили разстояние. Земята започна да се движи под краката на мъжете. От пръснатите из долината кални кратери започнаха да се издигат пари, тук сиво-сини, там сернистожълти, на трето място кървавочервени или гарвановочерни. Изпаренията бяха последвани от по-твърди субстанции. Изригващите кратери и дупки изобщо не можеха да бъдат преброени. Наоколо буквално притъмня от адските изпарения и хаотично летящите насам-натам кални шрапнели, разпространяващи задушлива воня.

Не беше възможно да се вижда на двадесет или тридесет крачки. Всеки бе зает сам със себе си, защото трябваше да внимава да не бъде улучен от горещите изхвърляни маси. Настъпи неописуем хаос. Конете изтръгнаха юздите си от ръцете на хората и побягнаха в галоп в различни посоки. Мъжете закрещяха и се заблъскаха. Откъм дъното на котловината проехтяха изплашените крясъци на огелаласите. Техните коне също се бяха освободили и се носеха като вихрушка към изхода на котловината. По време на бягството си много от тях паднаха в дупките, в чиято кал мигновено потънаха. Другите прелетяха покрай застаналите на изхода бели и червенокожи или пък си пробиха път между тях, удвоявайки по този начин суматохата.

Олд Шетърхенд беше запазил хладнокръвие. Още при първия гръм той здраво улови вожда на огелаласите, за да му попречи да избяга. Но после бе принуден да го пусне и да отскочи настрана, за да се спаси от един опасен кален снаряд. При скока си се сблъска с Дебелия Джими. Джими падна на земята, но опитвайки се да се задържи за Олд Шетърхенд, събори и него.

От уплаха Тежкия мокасин изобщо не беше направил опит да се противи на Олд Шетърхенд. Но после, когато се почувства свободен, започна да мисли за бягство. Надавайки пронизителен, тържествуващ вик, той се втурна към котловината. Обаче не стигна далече. Негърът Боб светкавично замахна с уловената наопаки пушка и го удари с приклада й по главата, но самият той бе повлечен от силата на удара и се простря на земята. Докато се опитваше да стане, един подплашен кон го ритна така, че отново падна.

— Вожд офейкват! След него, след него! — зарева той. Полузашеметен от удара на Боб, Тежкия мокасин остана известно време на едно място, олюлявайки се, но после бързо се отдалечи. Обаче преследвачите бяха вече по петите му.

Мартин, синът на Ловеца на мечки, беше чул вика на негъра. Той видя, че вождът бяга, и се втурна след него. Нима мъчителят на баща му трябваше да се измъкне? Не! Ръцете и краката на смелия юноша бяха изранени от ремъците, той също нямаше никакво оръжие, но въпреки това, напрягайки всички сили, Мартин незабавно полетя след беглеца.

Хонг-пе-те-ке не губеше време да се оглежда назад. Мислеше си, че никой не го преследва, и затова цялото му внимание беше насочено към пътя, който щеше да го отведе до гробницата. Ала точно в тази посока имаше най-много кални кратери. Ето защо той сви надясно към стената на котловината, та да може после по самия й край да се добере по-лесно и безопасно до някое сигурно място.

Обаче сиусът се беше излъгал. И там имаше толкова много зейнали, димящи и пушещи дупки, че неколкократно се видя принуден да ги заобикаля. Често, когато бе вече повдигнал крак за следващия скок, той забелязваше, че привидно здравата земя пред него представлява гъста течна маса с неизмерима дълбочина, от която успяваше да се изплъзне само със светкавичен скок встрани. Земни пукнатини зейваха пред него толкова внезапно, че той съумяваше да се спаси, като правеше такива дълги скокове, каквито човек е в състояние да направи само в смъртен страх.

Но ето че сега вождът почувства и последиците от удара с приклада. Главата му натежа, пред очите му започнаха да преминават кървавочервени ивици. Белите му дробове отказаха да му служат, краката му започнаха да отпадат. Поиска да си отпочине за миг и едва сега се огледа за пръв път. Като през кървава пелена забеляза, че съвсем близо зад него има един преследвач. Но той не различи чертите на лицето му, дори не видя, че този човек бе още почти момче.

Ужасен, Тежкия мокасин продължи да бяга. Той нямаше никакво оръжие, а считаше преследвача си за въоръжен. Накъде ли трябваше да бяга? Пред себе си, зад себе си и вляво от себе си виждаше зейнали ями, които заплашваха да го погълнат. От дясната му страна се издигаше отвесната скала. Силите му бяха почти изчерпани. Хонг-пе-те-ке помисли, че е загубен.

Но ето че изведнъж зърна някакъв стъпаловиден издатък в скалата, а косо над него втора, трета, четвърта, а още и други издатини. Това бяха онези „стъпала“ в скалата, по които на времето Олд Шетърхенд се беше покатерил с коня си. Сиусът можеше да потърси спасение само там. Напрегна последните си сили и като изхвърлен от пружина заскача от камък на камък все по-нависоко.

Ето че сега калните кратери прекратиха дейността си също тъй внезапно, както я бяха започнали. Въздухът се избистри. Можеше да се вижда също тъй ясно, както и преди.

И над речната долина проехтя силен вик на уплаха. Беше го надал Боб.

— Масса Мартин! Вожд искат убият него, масер Боб го спасят.

Боб посочи към скалата и бързо се втурна натам. Мартин беше застигнал вожда. Двамата можеха да се видят, счепкани в борба на живот и смърт. Сиусът бе сграбчил Мартин и се опитваше да го блъсне долу. Но самият той беше твърде отпаднал и почти зашеметен. Пъргавият и храбър младеж успяваше винаги да се измъкне от хватката му. След един такъв случай Мартин отстъпи колкото можеше по-назад, засили се и с всичка сила блъсна вожда с тялото си. Червенокожият изгуби равновесие, конвулсивно размаха ръце из въздуха, подхлъзна се и надавайки рев на ужас, падна от скалата право в зейналия под него кален кратер, чиято ужасна паст го погълна незабавно. Всички, които се намираха в котловината, видяха тази сцена. Откъм предната й част проехтяха ликуващи викове, а пък откъм дъното се разнесоха крясъците на огелаласите, принудени да видят как едно момче победи вожда им. Но всички ревове и крясъци бяха заглушели от гласа на Боб. Негърът летеше нагоре от камък на камък, надавайки нечленоразделни звуци на тържество и възхищение. Най-сетне той сграбчи победителя в обятията си.

— Храбро момче е този Мартин! — обади се Джими. — Сърцето ми се разтрепера заради него. А на тебе. Франк?

— И още как! — отвърна саксонецът, изтривайки една сълза на радост от бузата си. — От страх ме изби студена пот. Но всичко се оправи. Храброто юначе победи, а с огелаласите няма какво да се церемоним повече. Ще ги принудим да превият глава под харема.

— Харема ли? Сигурно искаш да кажеш „ярема“. Това е…

— Бъди тъй любезен да мълчиш! — прекъсна го строго дребосъкът. — Няма да споря с теб в един толкова тържествен миг. Виждам, че сиусите няма да имат друг изход, освен да се предадат. После тук ще сключим всеобщ мир между народите, в който ще участваме и ние двамата с тебе. Дай ми ръката си! Прегърнете се, милиони! En in terra Knax![2].

Той разтърси ръката на смеещия се дебелак и забърза да поздрави Мартин Бауман, който слизаше от скалата заедно с Боб. И другите се присъединиха към него, като радостно изразяваха своето признание. После Олд Шетърхенд със силен глас се обърна към насъбралите се хора:

— Мешърс, сега не се и опитвайте да върнете конете! Няма къде да отидат. И конете на огелаласите избягаха. Противниците ни трябва да разберат, че могат да се спасят само като се предадат. За това ще помогне впечатлението от дейността на подземните сили и смъртта на техния предводител. Останете тук! Заедно с Винету ще отидем при тях. След половин час ще се реши дали ще потече човешка кръв, или не.

Заедно с вожда на апачите той се отправи към гробницата, зад която се намираха огелаласите. Това беше дръзка постъпка, на която тези двама мъже можеха да се решат, защото знаеха, че неприятелите им изпитват страх дори само от имената им.

Джими и Дейви тихо заговориха помежду си. Решиха да направят най-доброто, което изобщо бяха в състояние да сторят в момента, а именно да подкрепят усилията на Олд Шетърхенд за сключване на мир. Техните индиански съюзници бяха твърде малко склонни да пощадят неприятеля. Ловеца на мечки Бауман и другарите му бяха претърпели толкова ужасни мъки, че и тези шестима мъже вероятно щяха да настояват за отмъщение.

Ето защо двамата приятели събраха присъстващите около себе си и Джими държа реч, в която разясниха схващането си, че най-изгодно и за двете страни е да покажат снизхождение и да се помирят. Разбира се, можело да се очаква в случай на битка огелаласите да бъдат унищожени. Но колко хора щели да пожертват живота си в нея! А после било сигурно, че всички племена на сиусите щели да изровят бойната секира, за да си отмъстят на виновниците за тази кървава баня. Той приключи речта си с думите:

— Шошоните и упсароките са храбри воини и няма друго племе равно на тях. Обаче сиусите са далеч по-многобройни от тях. Стигне ли се до война за отмъщение, много бащи, майки, жени и деца на индианците змии и индианците врани ще оплакват своите синове, мъже и бащи. Спомнете си, че и самите вие се намирахте в ръцете ни! Олд Шетърхенд и Винету отвлякоха Смелия бик и неговия син Москита от средата на лагера им, а после победиха на дървото Огненото сърце и Стократния гръм. Можехме да унищожим всички техни воини, обаче не го направихме, защото Великият дух обича своите деца и желае всички те да живеят заедно в разбирателство като истински братя. Нека моите червенокожи братя веднъж опитат колко е хубаво, когато човек съумее да прости. Аз казах!

Речта му направи дълбоко впечатление. Бауман се съгласи да се откаже от каквото и да било отмъщение. Неговите спасени другари го подкрепиха. Дълбоко в себе си индианците също дадоха право на оратора. Само един от тях бе недоволен от думите на Джими и той беше предводителят на упсароките.

— Тежкия мокасин ме рани — каза той. — Нима сиусите не трябва да изкупят вината му?

— Тежкия мокасин е мъртъв. Калта го погълна заедно с неговия скалп. Канте-пе-та е отмъстен.

— Но огелаласите откраднаха нашите свещени амулети!

— Ще ги принудим да ви ги върнат. Ти си силен мъж и би могъл да убиеш мнозина от тях. Но могъщата мечка е горда. Тя презрително отказва да смачка дребния плашлив плъх.

Това сравнение предизвика желаното въздействие. Великанският жрец се почувства поласкан. Нали беше победител, сега можеше да избие враговете си или да им прости. Той замълча.

За радостно учудване на всички Олд Шетърхенд и Винету скоро се завърнаха начело на огелаласите, които ги следваха в дълга индианска нишка. Те хвърляха оръжията си на една купчина и после мълчаливо се отдръпваха назад. По този начин безмълвно заявяваха, че считат невъзможно спасението си и чрез най-самоотвержената съпротива. Сега стояха с наведени глави и мрачни физиономии. Този удар бе дошъл за тях толкова внезапно и беше толкова силен, че се чувстваха като зашеметени. Джими излезе напред и разказа на Олд Шетърхенд за своята реч и за нейното въздействие. Ловецът му стисна ръката с благодарност. Той се зарадва извънредно много на тази новина и извика на огелаласите:

— Воините на сиусите ни предадоха оръжията си, защото им обещах, че животът им ще бъде пощаден. Но бледоликите, шошоните и упсароките няма да им подарят само живота, а и още нещо. Тежкия мокасин е мъртъв, а заедно с него и онези двама воини, които посегнаха на Вокаде и на сина на Ловеца на мечки. Нека това бъде достатъчно. Нека воините на сиусите си вземат обратно оръжията! Ще ви помогнем да си намерите и конете! Между вас и нас ще има мир. Нека край гробницата на вождовете заедно отдадем почит на мъртъвците, които преди няколко луни паднаха от моята ръка. Нека бойната секира между нас и огелаласите бъде заровена. И нека след това те се завърнат в своите ловни полета и разкажат там, че са срещнали добри хора, които са отказали да убият неприятелите си, да разкажат и за Великия Маниту на белите, който повелява на децата си да живеят в мир!

Сиусите бяха онемели, смаяни от щастливия поврат, настъпил в участта им. Почти не смееха да повярват в него. Но след като си получиха оръжията, те се втурнаха вкупом към прочутия ловец, за да му изразят благодарността си. И жрецът Канте-пе-та остана доволен след като научи, че всички откраднати амулети са все още налице. Те бяха върнати на упсароките.

Конете не се бяха отдалечили много. Не беше трудно да ги съберат. Двамата сиуси, застреляни от Олд Шетърхенд, бяха донесени и погребани близо до вождовете. Денят премина, изпълнен със сериозни погребални церемонии, а после всички напуснаха нездравословната котловина, отправяйки се към гората, където искаха да си отпочинат от напрежението и умората от последните дни.

Когато вечерта лагерните огньове запламтяха и приятели и неприятели насядаха заедно, помирени помежду си. Франк се обърна към Джими:

— Най-хубавото от нашата драма си остава краят. Простено и забравено! През целия си живот не съм бил голям привърженик на убийствата и кланетата, понеже: „Не прави на другия белята, която не искаш да ти дойде до главата, и създанията божи не мъчи и те кат тебе страдат, разбери!“ Ние победихме. Показахме на боговете, че сме герои, и ни остана да уредим само още една работа. Имаш ли нещо против?

— Не, но каква е тя?

— Хората, които се обичат, често взаимно се дразнят. Ние се джавкахме само затова, защото сме всъщност страшно много привързани един към друг. И тъй, нека си признаем нашата любов и да се побратимим. Ето ти ръката ми, стари приятелю! Съгласен ли си?

— Дадено! — каза Джими.

— Ела в обятията ми, братко! Най-сетне се сбъдна казаното в стиха:

Нашата глупава вражда в миг изчезна, неделими като братя навсегда ще са вече Франк и Джими!

Бележки

[1] Дойдох, видях, победих (лат.) — исторически думи на Цезар. Б. пр.

[2] (лат.) — пак един от каламбурите на Франк, който иска да каже „En in terra pax“ (И мир на земята), думите, поставени от Карл Май за заглавие на том 30 от събраните му съчинения. Б. пр.

Край
Читателите на „Синът на ловеца на мечки“ са прочели и: