Карл Май
Синът на ловеца на мечки (8)

8. глава
Приключенията на Франк и Боб

Пътят им продължаваше да води навътре в клисурата, провря се между няколко планински купола и после пак излезе в същата широка низина, по която се бяха движили преди това. Оказа се, че бяха избегнали описването на значителен завой. Изглежда, сиусите много добре познаваха пътя, по който трябваше да минат. От време на време и особено когато пътят променяше посоката си, те бяха оставяли различни знаци на Вокаде.

През следобеда колоната от ездачи се добра до някаква долина с овална форма, която имаше диаметър от няколко мили и наоколо бе заобиколена от стръмни скали. В средата на долината се издигаше самотно конусовидно възвишение, чиито голи склонове се белееха под слънчевите лъчи. На върха му се различаваше някакво ниско и широко каменно образование, което наподобяваше костенурка.

За геолозите няма никакво съмнение, че някога тук е имало езеро, а околните стръмни склонове са представлявали бреговете му. Върхът на възвишението, издигащо се сред долината, е стърчал от водите му като остров.

Планомерните наблюдения са довели до заключението, че по време на терциера земите на Северна Америка са били покрити с многобройни сладководни езера. Но тези огромни количества насъбрана вода са се оттекли и някогашните езера са се превърнали в долини и същевременно в гробници на тогавашните живи същества. Естествоизпитателят и особено одлеонтологът могат да се обогатят там с неподозирани съкровища на фосили^[1].

Могат да се намерят зъби и челюсти на праисторическия хипопотам, който е приличал на съвременния речен кон, намират се останки от безрогия носорог, както и от хиляди костенурки. Има останали кости от преживната свиня, хиенодона, от допотопните камила и кон и даже от огромния саблезъб тигър, който е имал големи извити зъби, прилични на саби. Понастоящем по цялото земно кълбо има едва около десет вида коне, докато само в Северна Америка са намерени вкаменени останки от близо тридесет разновидности на допотопния кон. Една от тях е имала големината едва на нюфаундлендско куче. В онова праисторическо време по бреговете на северноамериканските езера са пасели слонове, а в калта са се търкаляли свине, някои видове от които са били големи само колкото котка, а други пък са имали размерите на хипопотам. По равнините на Уайоминг, останали понастоящем без дървета, са хвърляли сенките си палми, чиито листа са достигали на дължина до четири метра. Под тези палми живеели същества с големината на слона. Един вид от тях имал рога от двете страни на носа си, друг пък — от двете страни на очите си, а трети вид е имал един-единствен рог над носа си.

Ако някога индианецът по някакъв начин се натъкне на подобни праисторически останки, той се отвръща от тях безмълвно и със страхопочитание. Не може да си обясни произхода им и тъй като всичко тайнствено си остава за него „велика магия“, тези останки са свещени за червенокожия и само понякога той прави опит да намери обяснение за съществуването им с помощта на някоя легенда.

И така долината, пред която се бяха спрели конниците, е била в онези времена също такова езеро. Сиу-огелаласите бяха оставили знак, който даваше на Вокаде указание да прекоси долината. Но Олд Шетърхенд, застанал сега начело на отряда, не последва указанието им, а насочи коня си наляво, за да мине в подножието на планинските възвишения, ограждащи долината.

— Ето къде е пътеуказателят! — напомни Дейви, сочейки към едно стебло, където бе закрепено клонче от друг вид дърво. — Това е знакът на огелаласите, защо не искаш да се съобразиш с него?

— Защото знам по-хубав път — отвърна ловецът. — Оттук нататък местността ми е много добре позната. Ей това възвишение се казва Кеа-па-е — Хълм на костенурката. За околните индианци той с нещо като планината Арарат^[2]. И представителите на червенокожата раса са запазили в паметта си спомени за някакво голямо наводнение, за потоп. Индианците врани разказват, че след като всички хора се издавили, останала само една-единствена двойка. Великият дух я спасил, като й изпратил великанска костенурка. Двамата се приютили на гърба на животното с цялата си покъщнина и живели там, докато водата започнала да спада. Планинското възвишение, което виждаме пред нас, е най високо от всички останали наоколо. Затова то първо се подало като остров от водите. Костенурката изпълзяла на него и човешката двойка слязла там от гърба й. Душата на животното се завърнала при Великия дух, но тялото му останало там горе и се вкаменило, за да служи на сегашните червенокожи мъже като спомен за техните първи прадеди. Всичко това ми разказа Шупктапка, Голямото куче, един воин на индианците врани, с когото лагерувахме миналото лято горе на Хълма на костенурката.

— Защо не искащ да следваш пътя, по който са яздили огелаласите?

— Не. Знам друг път, който ще ни изведе до целта за значително по-кратко време. Не са много пътищата, по които може да се проникне в областта Йелоустоун. Изглежда, че най-краткият от тях изобщо не е познат на огелаласите. Посоката, в която са тръгнали, ме кара да предполагам, че ще се отправят към ранното на Ботълър, оттам иде продължат да яздят покрай река та Йелоустоун, за да достигнат Реката па огнената дупка. Гробницата, където ще бъдат принесени в жертва мистър Баумаи и спътниците му, изобщо не се намира край самата Йелоустоун Ривър, а е разположена на Реката на огнената дупка. За да се доберат до пея, сиусите ще яздят, описвайки голяма дъга, а местностите, които ще прекосят, ще им създадат толкова много и големи трудности, че те няма да могат да изминат значителни разстояния през деня. А пътят, избран от мен, образува почти права линия и ще ни изведе на Пеликън Крийк. Прекосим ли го, ще яздим между него и Серните хълмове чак до мястото, където реката Йелоустоун започва своя път от едноименното езеро. Оттам ще се отправим към Бридж Ривър, край която навярно ще открием следите на сиусите, а после ще се насочим към горния гейзеров басейн, разположен край Реката на огнената дупка. Вярно, че и този път е труден, но не чак толкова, колкото заобиколния път на неприятелите ни, и по този начин може би ще ни бъде възможно да достигнем целта даже преди тях.

Една отдавна пресъхнала рекичка е вливала някога водите си от запад в стария езерен басейн, при което се беше врязала Дълбоко в брега. Коритото й бе много тясно, а устието й така обрасло с гъста растителност, че само много остър поглед можеше да го открие. Олд Шетърхенд насочи коня си натам. След като се провряха през стената от гъсталаци, растителността не им създаваше повече пречки. Без особени затруднения можеха да яздят нагоре по коритото на някогашния поток чак докато тесният пролом излезе на така наречената „Underlating land“^[3]. Тук се срещаха малки прерии, отделени една от друга чрез гористи хълмове, и тъй като тези хълмове се простираха по дължината си най-често в посока запад-изток, тяхното разположение бе благоприятно за конниците.

Привечер стигнаха до някаква рекичка, която, изглежда, беше един от притоците на Биг Хорн Ривър. Тук се озоваха на много подходящо за бивакуване място и решиха да спрат, макар че все още не беше започнало да се смрачава. Рекичката се разширяваше, образувайки малко плитко езерце, по чиито брегове растеше буйна трева. В бистрата вода, прозрачна чак до дъното, се виждаха много пъстърви, които даваха надежда за вкусна вечеря. От едната страна брегът се издигаше стръмно нагоре. От другата пък беше равен и обрасъл с гъста гора. Голямото количество съборени по земята клони подсказваше, че през последната зима тук са паднали големи снеговалежи. Изпочупените клонаци образуваха около избраното място нещо като плет, което увеличаваше безопасността на лагеруващите, а тъй като клоните бяха съвсем сухи, нямаше защо да се грижат за горивен материал за поддържането на лагерния огън.

Ще ловим пъстърва с ръце! — извика Дебелия Джими и зарадван скочи от коня си. — Тази вечер ще имаме направо сватбарски гуляй!

— По-полека! — предупреди Олд Шетърхенд. — Преди всичко трябва да се постараем да не оставим на рибите никаква възможност да ни се изплъзнат. Донесете клони! Ще направим във водата две прегради.

След като се погрижиха за конете, заостриха от едната страна по-тънки клони и най-напред започнаха да ги забиват в мекото дъно на потока там, където се изтичаше езерото, и то толкова нагъсто, че нито една риба да не може да се промъкне между тях. После направиха подобна преграда и в горната част на басейна, но не непосредствено на мястото, където се вливаше потокът, а малко по-нагоре, тъй че решетката бе отдалечена на около двадесетина крачки от горния бряг на езерцето. Бягството на рибите бе невъзможно вече и от тази страна.

Дебелия Джими започна да събува големите си високи ботуши. Вече бе разкопчал колана си и заедно с карабината го беше сложил на брега.

— Слушай, шишко — каза му дългия Дейви, — струва ми се, че се каниш да влизаш във водата!

— Разбира се! Ще бъде страшно забавно.

— По-добре остави тази работа на хора, които са по-дълги от тебе. Човек, който едва-едва се подава над масата, може много лесно да изчезне под водата.

— С нищо не би ми навредило. Нали умея да плувам. Освен това езерото съвсем не е дълбоко.

Джими се приближи до водния басейн, за да се увери поточно каква е дълбочината му.

— Най-много един метър — обади се той.

— Водата лъже. Ако се вижда дъното, ни се струва, че е много по-плитко, отколкото е всъщност.

— Ами! Я ела и погледни! Личи си всяко камъче на дъното и… мътните го взели… бррр… пфуу… ууу…! — Той се беше навел твърде много напред и бе изгубил равновесие. Джими падна в езерото с главата надолу. Тъкмо тук се намираше най-дълбокото място. Ниският дебел ловец потъна, но веднага пак се появи на повърхността. Той беше отличен плувец. За съжаление все още бе облечен в кожуха си и естествено бе потънал заедно с него. Широкополата му шапка се поклащаше върху студената вода като листо на някоя Виктория регия^[4].

— Heigh-day!^[5] — засмя се Дългия Дейви. — Джентълмени, я погледнете каква пъстърва можем да уловим! От тази тлъста риба ще станат много порции.

Дребничкият саксонец беше стоял наблизо. В разговори той обикновено обичаше да се заяжда с Джими, обаче го ценеше, тъй като му беше сънародник.

— Олеле, мале! — извика той изплашено, приближавайки се тичешком. — Ама какво направи, господин Пфеферкорн? Защо скочи в езерото? Да не би да се измокри?

— До кости!

— Ами че това може да ти докара такава хубава простуда. И на всичкото отгоре в кожух! Я излизай веднага! Ще се погрижа за шапката. Ще я измъкна ей с този клон.

Той взе един клон и се опита да закачи с него шапката. Обаче „въдицата“ му се оказа малко къса, затова той се наведе напред колкото можеше повече.

— Внимавай! — предупреди го Джими, излизайки от водата. — Мога и сам да си я взема. И без това съм вече мокър.

— Не говори де! — отвърна Франк. — Ако си мислиш, че съм тъй несръчен като теб, мога само да те съжалявам. Няма да падна във водата. Даже и ако тази проклета шапка продължи да плава нататък, то аз ще се поразтегна още мъничко и… олеле, ето на, че и аз се насадих на пачи яйца! Е, ама къде се е чуло и видяло подобно нещо!

Той падна във водата. Картината бе толкова смешна, че всички бели се разсмяха. Индианците обаче външно останаха сериозни, макар вътрешно сигурно да бяха развеселени от комичната случка.

— Е, кой не бил тъй несръчен като мен? — попита Джими, в чиито очи от смях се бяха появили сълзи.

Франк пляскаше из водата, а лицето му издаваше силен гняв.

— Какво има толкова смешно? — извика той. — Аз плувам из това езеро като жертва на собствената си услужливост и на самарянската си любов към ближния, и на всичко отгоре като награда за моето милосърдие ми се смеят. Ще го запомня. Разбра ли?

— Но аз не се смея, а плача! Не виждаш ли?

— Мълчи! Няма да разреша да ми се подиграват! Всичко останало — както и да е, но не мога да го преживея, че паднах заедно с фрака. А ей там моята шапка за езда плава съвсем по братски до твоята. Също като Кастор и Филакс, известни в митологията, а и в астрономията. Направо е…

— Правилно е Кастор и Полукс^[6]! — прекъсна го Джими.

— Я мълчи! Полукс! Като лесничей на държавна служба съм си имал толкова много работа с ловджийски хрътки, че знам съвсем точно дали е Полукс или Филакс^[7]. Забранявам ти подобни поправки! Въпреки всичко ще извадя двамата достойни братя. Всъщност би трябвало да оставя твоята шапка във водата. Не заслужаваш да ставам още по-мокър заради нея.

Франц последва двете шапки и ги измъкна на брега.

— Тъй — каза той. — Ето ги спасени. Сега да изцедим кожуха ти, а после и моя фрак. И двете дрехи ще заплачат с горчиви сълзи. Още отсега капят.

Двамата потърпевши имаха толкова много работа около своите прогизнали от вода дрехи, че за съжаление не можеха да участват в започващия риболов. А гой премина много бързо. Неколцина шошони нагазиха във водата в долния край на басейна, образуваха напреки плътна редица и пристъпвайки бавно напред, подгониха рибата нагоре, като я принудиха да навлезе в устието на потока. Отстрани на двата му бряга бяха налягали на земята други червенокожи, и то така, че да могат да бъркат с ръце във водата. Вкараните натясно пъстърви нямаха възможност да се промъкнат през горната преграда, а и пътят им за отстъпление бе отрязан. Сега индианците започнаха буквално да изгребват от водата наблъсканите едно до друго животни и да ги изхвърлят през главите си на суша i а. Богатият улов приключи за няколко минути.

Издълбаха плитки дупки и покриха дъната им с камъни. Поставиха изкормените риби върху тях и ги покриха отгоре с втори ред камъни, върху които разпалиха огън. Когато след известно време отстраниха пепелта, пъстървите между нажежените камъни се бяха задушили в собствената си влага толкова хубаво, че пипнеше ли ги човек, месото им се отделяше от гръбнака.

След вечеря конете бяха събрани на едно място и бяха поставени стражи.

После запалиха няколко лагерни огъня, около които се разположиха мъжете — кой където желаеше. Естествено белите насядаха заедно. Олд Шетърхенд, Дебелия Джими и дребният Франк бяха немци. Дългия Дейви бе научил от дебелия си приятел немски дотолкова, че разбираше разговорите, макар и сам да не можеше да участва в тях, а тъй като бащата на Мартин Бауман също беше роден в Германия, младежът владееше немски език дотам, че бе в състояние да си послужи с него сега край лагерния огън. И Боб разбираше някои думи, тъй като негрите изобщо имат добра памет за чужди езици.

Подобен разговор край огъня във вековната гора или прерията си има своето особено очарование. Край пламъците се разказват преживелиците на присъствуващите, както и подвизите на прочути ловци. Колкото и да са големи разстоянията в Дивия запад, човек даже няма да повярва с каква бързина прелита от лагерен огън на лагерен огън мълвата за някой смел подвиг, за някоя прочута личност, за някое знаменателно събитие. Ако на север край Саскачун^[8] чернокраките^[9] изровят бойната секира, то само след две седмици команчите край Рио Кончо^[10] приказват вече за това и ако сред индианците вала-вала^[11] в щата Вашингтон се появи някой велик жрец, то след съвсем кратко време дакотите от Мисурийското плато започват да разказват различни истории за него.

Както можеше да се очаква, стана дума и за проявеното през този ден геройство от Мартин Бауман. Всички му изказаха своето признание, а Хобъл Франк рече:

— Наистина Мартин си свърши работата много добре. Но той не е единственият човек, който може да се похвали, че е останал жив след подобно приключение. Моята мечка навремето също си я биваше.

— Какво? — учуди се Джими. — И ти ли си имал вече работа с мечка?

— И то как! Аз с нея и тя с мене.

— Трябва да ни го разкажеш!

— Защо не? — Франк се покашля многообещаващо и започна:

— По онова време не се намирах кой знае колко отдавна в Съединените щати, а това ще рече, че бях още доста неопитен в тукашните работи. С това, разбира се, не искам да кажа, че не съм бил образован. Напротив, донесох със себе си солидна доза физически и духовни достойнства. Но всяко нещо иска да бъде научено, а което още не си виждал или вършил, него не може и да познаваш. Например един банкер, колкото и да е умен, не може току-тъй изведнъж да започне да свири на обой, а пък някой учен професор по експериментална астрономия не може веднага, без обучение по необходимите манипулации да стане стрелочник. Пояснявам го предварително за мое извинение и моя защита… Та историята се случи в Южно Колорадо, недалеч от Арканзас. Отначало се бях занимавал с какво ли не в различни градове и бях поспестил малко парици. С тях исках да захвана търговия из Запада и така, добре запасен със стоки, започнах да пътувам като тъй наречените педлър^[12]. Направих толкова добри сделки, че когато се озовах в околностите на форт Лайън край реката Арканзас, бях разпродал всичко. Даже и колцата си бях продал с печалба. Седях вече на кон с карабина в ръката и джоб, пълен с пари. Реших за развлечение да продължа ездата си навътре из страната. Още тогава имах голямо желание да стана прочут уестмън.

— И наистина си станал! — забеляза Джими.

— Е, още не съвсем. Но ми се струва, че когато връхлетим върху сиусите, аз няма да остана зад фронта като Анибал при Ватерлоо и в такъв случай е твърде възможно да се сдобия с някое славно име. Но да продължа! По онова време Колорадо току-що се беше прочуло. Бяха открити големи златни залежи и от Изтока заприиждаха тълпи златотърсачи. Истинските заселници обаче бяха съвсем малко. Затова и аз донякъде се поучудих, когато по време на пътуването ми изведнъж пред мен се изпречи същинска ферма. Състоеше се от малък блокхауз, няколко ниви и твърде обширни пасища. Поселището се намираше на бреговете на Пургаторио и по тази причина наблизо се издигаше гора. В нея растяха особено много кленове и аз се зачудих, че в долната част на стеблото на всяко дърво стърчеше тръбичка, от която сокът канеше в поставените отдолу съдове. Беше пролет, най-хубавото годишно време за добиване на кленова захар. Близо до блокхауза видях продълговати, широки, ала много плитки дървени качета, напълнени със сок, за да се изпарява. Трябва да отбележа това обстоятелство, защото едно от тези качета играе особена роля в моето приключение.

— Но сигурно фермата не е била собственост на някой янки — подметна Олд Шетърхенд. — Иначе несъмнено щеше да се отправи към златните залежи, вместо спокойно да си остане на земята като сквагер.

— Съвършено вярно! Онзи човек беше норвежец и ме посрещна много гостоприемно. Семейството му се състоеше от него, жена му, двама сина и една дъщеря. Поканиха ме да остана колкото си искам. С удоволствие приех поканата им, като започнах да им помагам в работата. Чрез различни услуги и моето наследствено превъзходство успях да спечеля доверието на хората дотолкова, че веднъж ме оставиха съвсем сам във фермата. У един от съседите им щеше да се състои тъй нареченият „house-raising-frolic“^[13] и цялото семейство искаше да участва в него. Аз обаче трябваше да остана да пазя къщата и да бдя над сигурността на фермата. И тъй другите тръгнаха, а аз останах сам. В онези местности наричаха съсед всеки, който живееше не по-далече от половин ден път на кон. Точно на такова разстояние от нас се намираше и въпросната ферма, тъй че завръщането на моите любезни хазаи не можеше да се очаква по-рано от след два дена.

— Голямо доверие са ти имали — обади се Джими. — Защо? Да не би да си мислиш, че можеше да ми дойде мисълта да офейкам заедно с фермата? Да не би да приличам на мошеник?

— Не става дума за това. Имах предвид нещо друго. Нали тогава из онези райони се скитаха какви ли не негодници — много повече, отколкото сега. Какво ли би могъл да сториш сам срещу подобна сбирщина? Такива хора не правят въпрос за някой куршум повече или по-малко.

— Аз също! Трябва да спомена още, че малко настрани от къщата се издигаше висока хикория. Кората й беше обелена чак до най-долните клони. Норвежецът я беше използвал за добиване на жълта боя, както ми обясни самият той. Дънерът бе станал сега много гладък и за да се покатериш по него, бе необходима голяма сръчност.

— Но сигурно никой не го е и искал — обади се Дейви.

— Не, никой не го е искал, обаче могат да се случат неподозирани неща, които да принудят дори и най-благородния човек да се покатери на такова дърво. Ще се съгласите с този природен закон само след няколко минути. И тъй, да се върна на същината на въпроса — намирах се съвсем сам във фермата и размислях с какво занимание да си подсладя дългите часове на самота. Ах, вярно! Вътре в блокхауза се беше повредил глиненият под и се беше изронила замазката между дървените трупи на стените. Всичко това трябваше да бъде поправено и затова съвсем близо до един от ъглите на къщата норвежецът беше направил яма за пясъчна глина. Тя беше дълга около четири аршина, а широка около три и бе напълнена догоре. Въодушевен от намерението си, тъкмо се канех да завия зад ъгъла, когато се изправих… пред кого или пред какво мислите?

— Може би пред някоя мечка? — попита Джими.

— Да, пред мечка, която, изглежда, бе напуснала бърлогата си горе в планините Рейтън, за да поогледа малко страната и хората. Но това съвсем противоречеше на изискания ми вкус. А онази негодница имаше толкова подозрителна физиономия, че аз направих такъв скок встрани, какъвто вероятно никога вече не ще мога да повторя. Но не с по-малка бързина и тя се втурна към мен. Това придаде на нозете ми неподозирана пъргавина, тъй че офейкването ми се стори направо истинско удоволствие. Стрелнах се към хикорията като някой бенгалски тигър, прегърнах дънера й и полетях нагоре като ракета. Нямате представа на какво е способен човек в подобно несимпатично положение.

— Във всеки случай си добър катерач, нали? — обади се Джими.

— Не, не съм, хич не съм. Но когато по петите ти тича мечка, не се питаш много-много дали катеренето е здравословно, ами просто започваш да се катериш, и то с истинско настървение. За нещастие, както вече споменах, стеблото беше много гладко.

Малко ми оставаше да достигна долните клони и изглежда, щях да си имам големи трудности да се задържа така.

— Олеле мале! Но това е много опасно. Бил си без оръжие. Ами какво направи мечката?

— Нещо, което с чиста съвест можеше и да не прави — започна да се катери след мен.

— Ах, значи за щастие не е била гризли!

— Това хич не ме засягаше, защото по онова време за мене мечката си беше мечка. Вкопчих се конвулсивно в дървото и погледнах надолу. И наистина негодницата се изправи долу пред дънера, прегърна го и бавно и спокойно започна да се катери. Изглежда, че цялата тази работа й доставяше огромно удоволствие, защото си ръмжеше под носа най-доволно, кажи-речи, също като някой мъркащ котарак, само че по-силно. А от напрежение да се задържа на мен ми бръмна не само главата, ами и цялото тяло. Мечката наближаваше все повече и повече. Не ми беше възможно да се задържа по-дълго на мястото си. Трябваше да се изкача по-нагоре. Но щом отпуснах едната си ръка, за да посегна нагоре, изгубих опора. Вярно, веднага отново сграбчих дънера с две ръце, но притегателната сила на майката земя нямаше намерение да изпусне жертвата си. Успях да си позволя само още една тежка въздишка, изпълнена със страх, след което се спуснах по стеблото с бързината на еднотонен стоманен чук и се стоварих върху мечката с такава мощ, че и на нея не й бе възможно да се задържи. Полетя надолу, сгромоляса се на земята, а аз връз нея.

Дребосъкът разказваше толкова живо и пластично, че слушателите му се бяха превърнали целите в слух, а сега по начина, по който описа своята злополука, избухнаха в неудържим смях.

— Да, смеете се — изръмжа Франк, — ама на мен хич не ми беше до смях. Имах чувството, че всички части на тялото ми са се разместили. Бях съвсем оглушал и оглупял, тъй че няколко секунди изобщо не се сещах да стана.

— Ами мечката? — попита Джими.

— Отначало си лежеше под мен също тъй кротко, както и аз безмълвно седях върху нея. След това обаче така внезапно се изправи, че ми напомни за моите лични задължения. Аз също скочих на крака и побягнах… а тя по мен, дали от страх, или подгонена от горещото желание да продължи веднъж започнатото запознанство — това не мога да ви кажа. Всъщност исках да достигна вратата и да вляза в къщата. Но за тази цел времето бе твърде кратко, а мечката твърде близо. Страхът ми придаде бързината на лястовичка. Сякаш ми беше удвоил и учетворил дължината на краката. Префучах край ъгъла на къщата като снаряд и… цопнах в ямата за глина, потъвайки до под мишниците. Бях забравил всичко — небе и земя, Европа и Америка, всичките си познания и… цялата глина. Бях се насадил в нея като хлебарка в тесто за хляб, а край мен се разнесе едно мощно „slap“^[14], както се изразява американецът. Веднага след това усетих удар като от буферите на някой вагон, а рядката глина ми заля главата. Цялото ми лице се покри с глина, остана ми свободно само дясното око. Обърнах се и… косият ми поглед съзря мечката, която вследствие на лекомислието си бе забравила да следи какво има наоколо й и беше паднала в ямата след мен. Виждаше се само главата й, ама и тя изглеждаше страшна. Гледахме се мило един друг в продължение на три секунди. После тя свърна наляво, а аз надясно, всеки обхванат от похвалното намерение да се намери в някакво по-приятно обкръжение. Естествено мечката се измъкна по-бързо от мен. Започнах да се страхувам, че щом изскочи от ямата, ще се спре, за да ме държи в обсада. Но едва усетила под краката си здрава земя, тя драсна в посоката, откъдето бяхме дошли, и зави покрай ъгъла, без да ме удостои с нито един поглед.

Погълнат от разказа си, Хобъл Франк се беше изправил на крака и придружаваше своята история с такива жестикулации, че слушателите му се смееха, както едва ли досега се е смял някой човек в тази самотна местност. Спреше ли един от тях да се смее, то той не можеше да не започне отново — сцената бе твърде комична.

— Това приключение е наистина много весело — обади се най-сетне Олд Шетърхенд — и най-хубавото в него е, че е завършило за теб тъй безопасно, както за съжаление и за мечката!

— Също и за нея ли? — попита Франк. — Охо! Аз съвсем не съм свършил. Щом моята мечка изчезна зад ъгъла, дочух някакъв шум, сякаш бе прекатурена маса. Аз обаче не му обърнах внимание, а се помъчих да се измъкна от ямата. Струваше ми значителни усилия, понеже глината бе страшно жилава и се освободих само благодарение на това, че й оставих ботушите си. Сега трябваше преди всичко да си изчистя лицето. И тъй, отидох зад къщата, където течеше малка вадичка, на която любезно предоставих всичко излишно, полепнало по моята външност. После се затичах към лицевата страна на блокхауза, за да разбера по дирята в каква посока се е отдалечила мечката. Но негодницата съвсем не си беше отишла. Беше седнала под хикорията и… усърдно се ближеше.

— Ха! Да не би да е близала глината? — обади се Джими, поклащайки глава, — Доколкото познавам привичките на тези животни, тя незабавно се е потопила във водата.

— И през ум не й е минала подобна мисъл, защото тя се оказа по-мъдра от теб, господин Джими. Известно е, че мечките обичат сладките неща, а аз ви споменах за плитките дървени качета, където бе оставен да се сгъсти захарният сок. Мечката бе толкоз малко възхитена от приключението си, че е мислила само как да офейка колкото може по-бързо. Едното от качетата й се изпречило на пътя и в бързината си тя се опитала да го прескочи. Но рипнала право в него и го съборила. Тъй като сокът вече се беше доста сгъстил, той излъчваше силна сладка миризма, която бе накарала лекомисленото животно да забрави падането от дървото, скока в ямата и самия мене. Вместо да вземе присърце моето „farewell“ и скритото в него предупреждение, мечката се беше настанила удобно под дървото, за да изближе с най-голямо удоволствие сладката покривка на глината. Толкова се беше унесла в туй приятно занимание, че изобщо не забеляза как се прокраднах покрай стената до вратата и се вмъкнах в къщата. Вече бях в безопасност и сега свалих карабината си от пирона. Мечката седеше на задните си лапи и можех да се прицелвам толкова дълго, колкото си исках, изобщо не бе възможно изстрелът ми да отиде на вятъра. Куршумът ми улучи животното точно на онова място, където според поетите се криели най-нежните чувства, а именно — право в сърцето. Мечката потрепна, надигна се, опита се да ми обясни нещо с лапи и после бавно падна мъртва на земята. Вследствие на лекомислието и лакомията си, тя преустанови битието си сред живите същества.

— Хмм — обади се Олд Шетърхенд, — ами какъв цвят имаше твоята мечка?

— Козината й беше черна.

— А муцуната й?

— Жълта.

— А-а, тогава тази мечка е била само някакъв си барибал и е нямало защо да се страхуваш от нея.

— Охо! Просто й личеше, че има апетит за човешко месо!

— Не го вярвай! Барибалът обича плодове много повече, отколкото месо. Готов съм да изляза на това добродушно глуповато животно с голи ръце. Няколко здрави юмручни удара са достатъчни, за да избяга.

— Да, ама го казваш ти! Нали, както името ти показва, поваляш хората само с юмрук. А аз съм къде-къде по-нежно устроен и без оръжие не бих… чакай! Какво тича там?

Както вече споменахме, по време на разказа си Франк се беше изправил. Беше стъпил върху купчина камъни, намиращи се зад него, и бе подплашил някакво животинче, което се беше крило зад камъните. То профуча светкавично през поляната и се завря в хралупата на едно дърво, останало без корона. Движенията на зверчето бяха толкова пъргави, че никой не успя да различи към кой животински вид принадлежеше.

Един от присъстващите бе като наелектризиран от тази случка, а именно — негърът Боб. Той скочи на крака, изтича до дънера и извика:

— Един звяр, звяр изтичал тук и скрил се в дупка! Масер Боб измъкнат звяр от дърво!

— Внимавай! — предупреди го Олд Шетърхенд. — Та ти изобщо не знаеш що за животно беше то!

— О, то само толкоз малко! — Боб посочи с двата си показалеца дължината на зверчето.

— Но понякога някое малко създание може да бъде по-опасно от друго, което е по-голямо.

— Опосум съм не опасен.

— А ти видя ли, че е опосум?

— Да, да. Масер Боб видял опосум съвсем ясно. Той съм тлъст, много тлъст и станат страшно хубав печено, о, много вкусен! — Той млясна с уста и си облиза устните, сякаш печеното беше вече пред него.

— Но аз мисля, че се лъжеш. Опосумът не е толкова чевръст като това животинче.

— Опосум също тичат бързо, съвсем бързо. Защо масса Шетърхенд не иска разреши масер Боб яде хубав печено?

— Е, щом си толкова убеден, че не си се излъгал, тогава прави каквото искаш! Само нас ни остави на мира с това печено!

— С голямо удоволствие остави на мира! Масер Боб не дадат никой от опосум! Той изядат печено съвсем сам. Сега внимание! Той измъкнат опосум от дупка!

Боб запретна десния си ръкав.

— Не така, не така! — предупреди го Олд Шетърхенд. — Трябва да хванеш животното с лявата си ръка, а десницата ти да държи ножа. Щом сграбчиш плячката си, измъкваш я навън и веднага ще коленичиш върху нея. Тогава животното няма да може да се движи и да се защитава и ти бързо ще му прережеш гърлото.

— Хубаво! Това съм много хубаво! Масер Боб ще направим така, защото масер Боб съм голям уестмън и прочут ловец.

Той запретна сега левия си ръкав, взе ножа в дясната си ръка и после бръкна в дупката — отначало предпазливо и колебливо, а след като не напипа нищо, пъхна цялата си ръка. Тогава изведнъж изпусна ножа, нададе силен вик, започна да прави страшни гримаси и силно да размахва из въздуха свободната си десница.

— Heigh-ho, heigh-ho — завайка се той. — Това боли, много боли!

— Какво стана? Хвана ли животното?

— Дали масер Боб го хванал? Не, животно хванал масер Боб.

— Олеле! Ръката ти ли захапа?

— Много, съвсем много захапал!

— Тогава дърпай, дърпай де!

— Не, защото страшно го болят!

— Но нали не можеш да си оставиш ръката вътре! Когато едно животинче захапе така здраво, то вече не се пуска. И така, дърпай! И като го измъкнеш, бързо ще го сграбчиш с другата ръка, за да го задържиш, докато го убия.

Олд Шетърхенд измъкна от колана си своя дълъг нож и пристъпи към Боб до дървото. Чернокожият започна да изтегля ръката си, разбира се, съвсем бавно, скърцайки със зъби и скимтейки болезнено. Животното действително не го пускаше и Боб го издърпа до отвора на хралупата. Тук негърът направи бързо движение. Животното излезе от дупката и увисна на лявата му ръка, където беше забило зъбите си. Той чевръсто го улови с десницата си за задната част на тялото му в очакване, че сега Олд Шетърхенд ще използва ножа си. Но уестмънът светкавично отскочи назад и извика:

— Скунк! Бягайте, хора, бягайте!

Това е името на американския смрадливец. Той е около 40-сантиметров бозайник от рода на златките с почти също толкова дълга, двуредно окосмена опашка и топчест нос на силно заострената глава. Козината му е черна, с две белоснежни надлъжни ивици, които преминават от двете му страни и се сливат на гърба под врата му. Храни се с яйца, дребни животинки, но е опасен и за зайците, излиза на лов само през нощта, а останалото време прекарва в дупки в земята и хралупи.

Това животно с пълно право заслужава своето латинско име „мефитис“^[15]. То има под опашката си жлеза, от която, за да се защити, щом бъде нападнато, изпръсква воняща мазна течност. Смрадта на тази жълтеникава течност е действително страшна и напръсканите с нея дрехи не могат да се измиришат в продължение на месеци. Тъй като скункът съумява от значително разстояние да улучи неприятеля си с този вонящ секрет, всеки, който познава животното, се стреми да се държи колкото може по-надалеч от него. Защото който и да е човек, напръскан от скунка, може лесно да изпадне в такова положение, че седмици наред да остане изолиран от всички хора.

И така вместо опосум Боб беше хванал един такъв смрадливец. Другите мъже наскачаха от местата си и се разбягаха настрани.

— Захвърли го! Бързо, бързо! — посъветва Дебелия Джими негъра.

— Масер Боб не могат хвърли — пищеше чернокожият. — То здраво забило зъби в негова ръка и… о-о, ay, o-o! Faugh it’s a beastly shame^[16], пфу, сатана такъв! Сега то напръскал масер Боб! О, небеса, о, пъкъл, о, сатана! Как вонят масер Боб! Човек не може да издържи. Масер Боб сигурно задуши. Да маха, маха животно, ужасен добиче!

Той се опита да си отърси ръката от него, ала всичките му усилия останаха напразни.

— Чака! Масер Боб теб махнат, ти dirty pig, ти foul rascal!^[17] — Той замахна с десния си юмрук и нанесе мощен удар по главата на животното. Ударът зашемети скунка, обаче заби зъбите му още по-надълбоко в ръката на негъра. Като изрева от болка, Боб грабна ножа си от земята и преряза гърлото на скунка.

— Тъй! — извика той. — Сега масер Боб сме победил. О, масер Боб се не боим нито от мечка, нито от някой smelling beast^[18]! Всички масери дойдат тук и видят как масер Боб сме умъртвил хищник!

Но всеки предпочете да остане на почетно разстояние, защото той разпръскваше около себе си такава зловеща воня, че другите си запушиха носовете, въпреки отделящото ги от него значително разстояние.

— Ами защо не идват? — попита той. — Защо не празнуват победа заедно с масер Боб?

— Обеснико, полудя ли? — възмути се Дебелия Джими. — Та кой ли би могъл да се доближи до тебе! Ухаеш много по-зле и от чумата!

— Да, масер Боб миришат много лош. Масер Боб забелязал вече сам! О, о, кой може да издържи тази смрад! — Той направи ужасена физиономия.

— Хвърли го този звяр де! — посъветва го Олд Шетърхенд. Боб направи опит да последва указанията му. Не му се удаде.

— Зъби много дълбок в ръка на масер Боб. Масер Боб не могат отвори муцуна на звяр!

Той дърпаше и теглеше насам-натам главата на скунка, ала напразно. Най-сетне гневно извика:

— The devil! Скунк не можем виси вечно на ръка на масер Боб! Та нима не сме тук някой, кой иска помогне нещастен Боб?

Тези думи умилостивиха Хобъл Франк. Състрадателното му сърце го подтикна към рискованата постъпка да отърве негъра от мъртвия му враг. Той се приближи до него, разбира се, много бавно, и каза:

— Слушай, Боб, ще се опитам. Вярно, че издаваш страхотни ухания, но човечността ми вероятно ще ги превъзмогне. Но поставям условието да не се докосваш до мен!

— Масер Боб не доближава масса Франк! — увери го тържествено негърът.

— Е, добре! Но и дрехите ти не бива да се допират до моите, иначе ще заухаем и двамата, а аз предпочитам само на теб да предоставя това почетно право.

— Нека масса Франк само дойдат! Масер Боб съвсем много ще да внимават!

Наистина бе цяло геройство от страна на дребничкия саксонец да се приближи до негъра. Докоснеше ли макар и леко одеждите на Боб на някое място, което е било намокрено от течността, той щеше да бъде сполетял от участта на прокажените, ако не предпочетеше завинаги да се прости с дрехите си.

Отвратителната воня почти секна дъха на Хобъл Франк по време на спасителната акция. Но той се държа храбро.

— Я си протегни ръката, Черньо! — нареди му той. — Все пак не искам да рискувам да се приближа съвсем до теб.

Боб се подчини и саксонецът улови с едната си ръка горната челюст на животното, а с другата си ръка — долната, за да освободи негъра. Удаде му се само при пълно напрягане на всичките му сили. Бе принуден направо да разчекне муцуната на скунка, след което незабавно отскочи назад. Почти му се беше завило свят — толкова ужасно вонеше негърът.

Боб много се зарадва, че е вече свободен. Вярно, че ръката му кървеше, но той не й обърна внимание, а с доволно изражение се насочи към останалите. Обаче Олд Шетърхенд взе пушката си, насочи я към гърдите на Боб и му заповяда:

— Стой или ще те застрелям!

— О, небеса! Защо ще стреля нещастен добър масер Боб?

— Защото, щом ни докоснеш, ще ни предадеш вонята. Бягай бързо колкото можеш по-надалече покрай потока и захвърли всичките си дрехи!

— Хвърлят дрехи? Масер Боб трябва откажат свой красив палто от калико и панталон и жилетка?

— Да, от всичко! После ще се върнеш и ще се потопиш в езерото така, че водата да те покрие до врата. И тъй, побързай! Колкото по-дълго се бавиш, толкова по-дълго ще се задържи вонята по теб.

— Ама нещастие! Мой хубав дрехи! Масер Боб ги изперат и те повече не миришат!

— Не, масер Боб ще ме послуша, иначе ще го застрелям като заек. И така: едно… две… тр…!

Ловецът се приближаваше към негъра с вдигната пушка.

— Не, не! — изкрещя Боб. — Не убива! Масер Боб бягат, бързо, много бързо!

Той изчезна в тъмнината на нощта. Естествено заплахата на Олд Шетърхенд не беше сериозна. Но тя представляваше най-доброто средство да накара негъра незабавно да се подчини. Скоро Боб се върна и бе принуден да се потопи в езерото и непрестанно да се търка. Вместо сапун му дадоха гъста каша от меча лой и пепел от дърва, която се намираше край огъня в достатъчно количество.

— Колко жалко за хубав лой на мечка! — вайкаше се той. — С нея масер Боб можел натрие свой коса и направят себе много хубав къдрици. Масер Боб сме изискан ringlet-man^[19], a не обикновен нигър^[20], защо могат сплитат свои къдрици ей толкоз дълги!

— Я се мий! — засмя се Джими. — Не мисли сега за своята красота, а за нашите носове! — Въпреки че бе махнал дрехите си и се беше потопил във водата, чернокожият все още разпространяваше около себе си ужасна миризма. Той попита:

— Но колко дълго трябва масер Боб киснат тук и мият?

— Докато останем на това място, значи до зазоряване.

— Масер Боб не могат издържи толкоз!

— Ще бъдеш принуден да издържиш. Друг въпрос е дали останалите пъстърви ще издържат. Не знам дали рибите имат обонятелни нерви, но ако е така, сигурно няма да са много очаровани от сегашното ти посещение при тях.

— А кога масер Боб ще може вземат свой дрехи, за да изперат?

— Изобщо няма да ги взимаш. Ще си останат там, където са сега, защото са станали негодни за употреба.

— Но тогава какво облече нещастен Боб?

— Да, наистина работата е лоша. Не разполагаме с резервни дрехи за тебе. Изглежда, ще се наложи да се загърнеш в кожата на гризли, с която днес Мартин се сдоби. Може би горе из Скалистите планини ще намерим изоставения склад на някой допотопен шивач, откъдето ще можеш да се снабдиш с чорапи и пардесю. Но дотогава ще бъдеш в ариергарда на отряда ни, понеже поне през следващите няколко дена няма да ти разрешим да се приближаваш до нас твърде много. И тъй, търкай се старателно, търкай! Колкото повече се миеш, толкова по-бързо ще изчезне миризмата.

И Боб се затърка с всички сили. Над водата стърчеше само лавата му и наистина бе твърде забавно да се видят физиономиите, които правеше.