Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (32)

32.

Стигнахме едва до Де Мойн. Парасимпатиковата реакция на адреналиновия прилив по време на бой е свирепа и всички вече бяхме изтощени. Започнахме да клюмаме още щом се уверихме, че сме в безопасност извън Линкълн. Спряхме в един крайпътен мотел и се настанихме в две съседни стаи. Известно време погледахме новините, но всичко беше изключително объркано. Общо взето го представяха като неуспешен терористичен атентат, какъвто в известен смисъл си беше, разбира се. Изглежда, все пак щеше да допринесе за каузата на заговорниците, макар и не толкова много, колкото един успешен удар. Но хората още бяха паникьосани от привидната нова заплаха и истерично твърдяха, че вече не можели да пращат децата си на училище и че правителството трябвало да прави повече, за да ги защитава. Повествованието може би щеше да се промени с появата на доказателства за случилото се, включително снимките и видеозаписите на Канезаки. И естествено, може би Хортън щеше да направи нещо, за да насочи нещата натам, накъдето казваше, че искал да ги насочи. Но като цяло, всичко това действаше обезсърчаващо. Гледахме, докато повече не можехме да издържаме. И тогава всички откъртихме.

Когато се събудихме, пак включихме телевизора и като че ли имаше промяна в повествованието. Сега се говореше за секретна група командоси, които убили джихадистите, предотвратили заговора и евакуирали децата. Зачудих се какво следва.

Канезаки качи снимките и клиповете в „Уикилийкс“. Ако останеше само това, можеха да го отхвърлят като евтина конспиративна теория. Някой анонимен говорител щеше да обясни, че Гилмор е вдигнал безпилотния самолет, за да унищожи терористите, че те открили позицията му и хладнокръвно го очистили, в резултат на което самолетът се разбил, но неговите находчиви сътрудници все пак успели да ликвидират терористичната опасност, въпреки че храбрият им началник вече лежал мъртъв.

Установих, че не ми пука чак толкова много. Бяхме направили каквото можахме. И го бяхме направили добре. Сега само трябваше да измисля как да се измъкна от страната и да се наслаждавам на своите двайсет и пет милиона.

Сателитният телефон на Канезаки иззвъня. Обаждаше се Хортън. Том ми подаде телефона.

— Благодаря ти — каза полковникът. — Не заслужавам да бъда облагодетелстван от вашите действия, но е факт.

— Как така?

— Убеден съм, че съвсем скоро ще бъда пратен в ада, по един или друг начин. Но междувременно вие ми дадохте нужните средства, за да насоча това нещо натам, накъдето винаги съм се надявал, и да го превърна в сила за доброто на всички.

— Всички онези, които загинаха при атентатите — подхвърлих. — Радвам се, че е било за по-голямото благо.

Смътно се почувствах лицемерен, че го казвам. От друга страна, никога не бих убил невинни хора.

— Щеше да е по-лошо, ако беше за нищо — отвърна той. — Или за по-малко от нищо.

— Е, значи получи каквото искаше.

„И все пак ще умреш“, помислих си, ала не го изрекох. Но предполагах, че Хортън го знаеше. Сам го беше казал.

— Искам да знаеш две неща.

— Добре.

— Първо, пуснах по съответните канали информацията, че вие четиримата по погрешка сте вкарани в президентския списък за унищожаване. Че включването ви в него се дължи на неверни сведения, които сами по себе си са резултат от безстрашното ви проникване в организацията, стояща зад тези атентати. Че всъщност тъкмо вие сте пренебрегнали опасността от национално издирване и сте продължили мисията си, като сте спасили децата в онова училище. Повече няма да бъдете преследвани от представители на американската армия, разузнаване и органи на реда.

Искаше ми се да мога да му вярвам.

— Нали каза, че след оставката си вече нямаш такива възможности.

— Като се има предвид миналото ми и след речта ми, имам известно влияние. И то ще продължава да расте.

— Още тогава си го знаел. Когато дъщеря ти беше при нас. Не каза нищо обаче.

— Нямаше да ми повярвате. Пък и трябваше да ми дадете нещо, на което да стъпя. Както и направихте. Останките от безпилотния самолет в момента се охраняват от местните линкълнски органи на реда. Федералните власти много трудно могат да ги конфискуват и скрият, като се имат предвид мащабите на случилото се в техния град.

— Скоро ще има още доказателства — осведомих го аз.

— Какви например?

— Снимки и видеозаписи на Гилмор. Качени са в „Уикилийкс“. Вече не можеш да го спреш, даже да искаш.

— Да го спра ли? Това е чудесно! Всъщност самият аз пратих безценната си информация на добрите хора от „Уикилийкс“, които ще се погрижат за правилното й разпространение по-коректно от „Ню Йорк Таймс“ или „Вашингтон Поуст“.

— Каква информация?

— Убедителни доказателства по въпроса кой всъщност стои зад този преврат. Наред с някои несвързани с това, но навярно още по-инкриминиращи свидетелства за сексуалните и финансовите злоупотреби на въпросните личности. И ще има още такива доказателства.

Спомних си какво ми беше казал за Финч: че е информационен брокер. Зачудих се дали някак си не се е сдобил с…

И тогава ме осени.

— Ти — възкликнах. — Ти си информационният брокер. Не Финч.

— Така е.

Не можех обаче да свържа отделните точки.

— Обясни ми.

— Най-добрият начин да пробуташ една лъжа е да я скриеш сред много истина. И тъкмо затова почти всичко, което ти казвах през цялото време, беше вярно.

— Тогава защо ни накара да убием Шорок и Финч?

— Защото се опитваха да предотвратят преврата, естествено.

Замислих се за момент.

— И те са смятали, че си на тяхна страна.

— Точно така. Само че ние искахме да го предотвратим по различни начини. И по различно време. Пък и те бяха единствените, които знаеха за прякото ми участие. Ако не ги бях отстранил, когато станах героят на Америка, отхвърляйки предложението на президента, те щяха да са в състояние да ме разобличат. А сега мога да твърдя, че всъщност са убити от заговорниците, защото са се опитвали да предотвратят преврата.

— Но те наистина бяха убити от заговорниците. От тебе.

— Признавам, че в това наистина има известна ирония.

— Значи причината, поради която искаше да изглежда, че са умрели от естествена смърт…

— Причините всъщност са две. Първо, не исках смъртта на Шорок да подскаже на Финч, че е възможно да се опитат да убият и него, защото се противопоставя на преврата.

— Защото това щеше да затрудни неговото убийство.

— Да. И второ, когато президентът ме номинира за свой съветник по антитероризма, не можех да допусна да ми зададат въпроса дали случайно нямам нещо общо със смъртта на Финч.

— Значи си знаел, че президентът ще те назначи.

— Разбира се.

— Защото си разполагал със сведения, гарантиращи, че съответните хора ще го уредят.

— Точно така.

— Но си пуснал да изтече информация за цианида. — Все още нямах изгода да му споменавам, че изобщо не съм го използвал.

— Да „изтече“ не е точната дума. Тази информация беше разпространена крайно избирателно.

— За да насочи подозрението към нас. И да бъдем отстранени.

— Да, макар че като се замисля, не съжалявам, че опитите ми се провалиха.

— И причината е, че… как се изрази ти? Щяхме да можем да те разобличим.

— И това е вярно.

— Сега обаче можем да те разобличим.

— Надявам се, че няма да го направите. Но ако се опитате, това едва ли ще свърши добре за вас. Сега разполагам с възможности и както казах, те ще нараснат рязко. Надали ще искате да премерите своята дума срещу моята. И дори да успеете да ми навредите по този начин, а не смятам, че в момента сте способни на това, така ще привлечете внимание към себе си, а мисля, че вече привлякохте достатъчно. Ако бях на ваше място, просто кротко щях да се наслаждавам на новото си богатство.

Ако ми отправяше заплаха, то тя беше изключително фина.

— Защо все повтаряш, че възможностите ти растат? — попитах. — Какво значи това?

— Да, това беше второто нещо, което исках да спомена. В идните дни, когато новината за фалшивия флаг, за инспирирания от олигархията характер на последните събития изтече до официозните медии, ще прочетеш всевъзможни, изключително ласкателни репортажи за мен. За моята смелост, далновидност и честност. Тревън предаде ли ти нашия разговор за независимата комисия?

— Да.

— Е, комисията вече е факт. С репутацията, която съм започнал да си изграждам и която медиите под моите насоки доразвиват още повече, а и като ръководител на комисията, аз завинаги ще се превърна в могъща сила в тази страна.

Не отговорих. Мислех си: „И въпреки това няма да си недостъпен“.

Той се засмя.

— Знам какво си мислиш. И си прав. Затова просто ще те помоля за следното. Дай ми една година. Предвиждам дотогава да успея да се погрижа нещата да вървят гладко. Ако не ти допада какво правя, винаги можеш да ме потърсиш по-рано. Но ако одобряваш целта и средствата ми, ако искаш да извлечеш известна полза от последните ужасни събития, в които, независимо дали ти харесва, ти взе участие, тогава ще ме оставиш да си довърша работата. После възнамерявам да се оттегля. Имам едно място във Вирджиния. Много тихо и уединено. Обичам вечер да седя сам на верандата с чаша уиски и понякога пура. Предполагам, че тихо ще си живея там само с мъката от пъклената ми вина. Докато някой реши да облекчи страданията ми с куршум.

— Да — след малко отвърнах аз. — Дотогава.